Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (45)

Епилог

Когато Елизабет влезе в кабинета си в „Деравенелс“, по навик погледна вратата, водеща към Робърт, но за първи път в последно време тя бе затворена. Свъси вежди и седна на бюрото си.

Прекара няколко часа при фризьорката, защото предстоящата вечер беше важна за нея… Международната асоциация на директорите на компании щеше да й връчи наградата „Жена на годината“, която всички считаха за сериозно отличие.

Тя издърпа бележника с ангажиментите си за деня и го отвори. Беше деветнадесети май 2006 година. Боже мой, през септември ще стана на тридесет и пет, както и Робърт. Не мога да повярвам, помисли тя.

Деветнадесети май… миналата година по същото време Мари Стюарт се оплете в измами заедно с Джими Ботуид и извисяващата се кула на уж бляскавия й живот се сгромоляса като къщичка от карти. Елизабет въздъхна при спомена за тази объркана жена, безразсъдна и импулсивна, водена от сърцето, а не от ума. Мнозина в Шотландия твърдяха, че бракът й с Хенри Дарли не вървял, затова Мари Стюарт се влюбила до полуда в Джими Ботуид.

— Който я изостави в най-тежкия момент — промълви Елизабет на глас.

Какъв негодник, да постъпи така, след като я манипулира дълго време, обсеби властта над шотландския клон, оплячкоса компанията й, извърши банкови измами от нейно име, сключи непочтени сделки със съмнителни партньори. Той бе последният й провал.

И така Мари Стюарт де Бур Дарли Ботуид чезнеше в един от новопостроените затвори за финансови престъпници, където условията не бяха така тежки както в другите места за лишаване от свобода. Малкото й момченце растеше при роднини.

— Ако не внимаваш, това дете един ден ще стане твой наследник — бе я предупредил Франсис по време на шеметното падение на Мари, след като й бе хвърлил един от своите стряскащи погледи. Тя не бе му отговорила.

Бе признателна на Франсис, защото я предпази да не направи непоправима търговска грешка. С помощта на невинаги законни методи бе предотвратил катастрофата. Елизабет не се интересуваше как се бе сдобил с информацията за „Белведере“ и „Касълтън“, но действително Джими Ботуид притежаваше тези компании чрез подставени лица. Ако бе купила „Норсеко ойл“, той и Мари Стюарт, тогава негова съпруга, щяха да настоят да участват в борда на директорите и да имат тежката дума в управлението на петролната компания.

Ботуид имаше почти същия брой акции, колкото и председателя Джейк Соренсън, който бе и основател. Това не го спаси от затвор за незаконни сделки, недопустимо обсебване на пари от компанията, данъчни измами и други престъпления. А тя щеше да затъне с него, ако бе закупила „Норсеко“.

Измъкнах се на косъм, каза си. Куршумът мина покрай мен благодарение на Франсис Уолсингтън… Нейният верен колега и приятел, който й желаеше доброто от цялото си сърце. Дълбоко в себе си тя бе убедена, че той бе заложил капан на Мари Стюарт и я бе подмамил в него. Не я интересуваше дали е така, нито как го бе постигнал.

Сега бе наложително да поработи върху речта си. Взе лист и химикалка, но скоро установи, че не може да се съсредоточи. В мислите й бе Робин. Тя стана от стола си, отвори вратата към неговия кабинет и надникна вътре. Нямаше го. Лампите не светеха. Бе необичайно. Той обикновено ги оставяше запалени.

Елизабет въздъхна. Бе хукнала рано тази сутрин към фризьора. Робин бе под душа и тя му остави бележка. Днес едва размениха и дума; къде ли бе той? Върна се на бюрото си и потъна в мисли.

 

 

От дълго време Робин не е същият. Станал е… по-тих, по-безучастен и равнодушен… избягва да спори дори и да не е съгласен с мен. Като се замисля, ми се струва, че се започна миналата година по това време, когато бяхме погълнати от Мари Стюарт и нейното безумие. Имам ужасното чувство, че се отъждествяваше с нея заради… необяснимата и подозрителна смърт на Дарли. Собствената му съпруга почина при необикновени обстоятелства, нелепата й кончина се стори съмнителна на мнозина. Обвиниха него, както обвиниха Мари Стюарт за смъртта на Дарли.

Но Робърт Дънли и Мари Стюарт са различни като деня и нощта. Тя е своенравна и лекомислена в отношенията и делата си. Скъпият ми Робин е сериозен, мил и грижовен и никога не взима прибързани решения. Вече не.

Напоследък не е много деен. Намали ездата, упражненията и дресировката на коне на закрито. Защо? Уморен ли е? Или болен? Нито едно от двете. И все пак… Вече не е на двадесет, в апогея на силите и здравето си, но е само на тридесет и пет. Забавил е ритъм… губи интерес… долавям в него… разочарование.

Питам се свързано ли е с „Деравенелс“? Може би трябва да го подтикна да създаде нов отдел и да го оглави, както брат му управлява курортния отдел. Но Робин притежава толкова власт. Не, надали е работата. Но нещо не е наред… не е на себе си от дълго време… Вътрешният ми инстинкт ми го подсказва…

 

 

Звънът на телефона я накара да изправи гръб и тя автоматично вдигна слушалката.

— Ало?

— Аз съм — обади се Робин.

— Къде си? — попита Елизабет, облекчена да чуе гласа му.

— Имах да свърша няколко неща.

— Какви неща?

— Да се отбия при шивача си, да се подстрижа, обичайното.

— Кога ще дойдеш?

— Не съм сигурен, скъпа. Може би няма да идвам. Знаеш колко дълго ме държи шивачът, а се налага да ми преправи два костюма. Пък и денят е кратък. До четири и тридесет трябва да съм се върнал в апартамента, за да се преоблека. Както и ти, Елизабет.

— Да, зная.

— Добре тогава. Ще се видим по-късно в апартамента, скъпа — отговори той и затвори.

Тя се загледа в слушалката в ръката си и озадачено се намръщи.

 

 

Елизабет застана пред огледалото в гардеробната си и за миг се загледа в отражението си. Носеше тъмноморава дълга рокля от „Валентино“ с висока талия, падащи на меки вълни поли, равно овално деколте и дълги ръкави. Бе обула морави копринени обувки с високи токчета. Доволна от роклята, тя си сложи великолепната златна верижка с медальона на Едуард Деравенел, кръгли златни обици с инкрустирани диаманти и златна гривна. После взе копринената вечерна чантичка и отиде във всекидневната, за да потърси както обикновено одобрението на Робърт.

Той стоеше до камината. Пиеше вода, но остави чашата, когато Елизабет се появи на вратата.

— Изглеждаш прекрасна, Елизабет! Пленителна.

— Ти също — отвърна тя. — Виждам ново вечерно сако. Стои ти безупречно. Ти си просто съвършен, толкова си красив.

— Взех го този следобед — промълви той и посегна към джоба си. — Избрах и нещо за теб.

— Нима?

— Да. — Той я целуна по бузата, отвори малката покрита с кожа кутийка в ръката си и извади един пръстен. — За теб е — обяви той, взе лявата й ръка и го постави на средния й пръст. — Ето! Как ти харесва?

Елизабет ахна, като видя грамадния солитер от поне четиридесет карата да проблясва на пръста й.

— Робин! Скъпи! Разкошен е. Благодаря ти, благодаря ти много. Никога не съм очаквала подобен подарък. — Тя протегна ръце и го прегърна.

Той й се усмихна дяволито.

— Е, вече сме сгодени. Най-после.

Хваната неподготвена, Елизабет се поддаде на удивлението си и възкликна:

— Виждам. Ами сега!

 

 

Всички погледи бяха вперени в тях, докато пресичаха фоайето на хотел „Савой“. Прекрасната червенокоса жена, така поразителна в наситените цветове, и невероятно красивия мъж с безупречно скроено вечерно сако от „Савил роуд“, висок, тъмен и излъчващ самоувереност. В залата за приеми, където сервираха коктейли, произведоха същия ефект. Главите се обръщаха след тях, докато бавно минаваха и поздравяваха приятели и познати. Колегите от „Деравенелс“ бяха в пълен състав. Сесил бе резервирал две маси за по десет души. Елизабет се движеше между гостите и разговаряше… Франсис, Сесил, Никълъс и Амброуз топло я поздравиха. Тя забеляза Спенсър Томас и се приближи да му каже две думи в опит да не пропусне никого.

Шампанското се лееше, сервираха им хапки и времето, определено за коктейла, неусетно отлетя. На Елизабет й се струваше, че току-що са пристигнали, когато ги поканиха в балната зала за церемонията по връчването на наградите.

 

 

Харви Едуардс, президентът на Международната асоциация на директорите на компании, застана на подиума в единия край на помещението.

— И така — започна той — време е да обявя наградата за отлично представяне в бизнеса. Тази година честта се пада на една изключителна и неповторима жена… която всички познаваме и се възхищаваме на необикновените й качества, идеи и умения да ръководи. Една жена, направила на пух и прах всички стереотипи. Дами и господа, за мен е огромна чест да ви представя госпожица Елизабет Деравенел Търнър, управителен директор на най-стария конгломерат в света… „Деравенелс“.

Гръмнаха бурни аплодисменти.

Сърцето на Елизабет щеше да изхвръкне, докато вървеше към подиума, и потрепери, докато изкачваше стъпалата. Бе написала речта си тази сутрин, но в последната минута реши да не я взема със себе си, понеже щеше да бъде много по-непосредствено и съдържателно, ако импровизираше.

Харви Едуард топло я приветства, целуна я по бузата и й връчи наградата — изящен кристален обелиск, гравиран с нейното име.

Елизабет му благодари, постави обелиска на трибуната и придърпа микрофона към себе си. След като благодари на Асоциацията за оказаната й чест и на всички гости за присъствието им, започна речта си.

Първо заговори за баща си, покойния Хари Търнър, един от най-прочутите магнати в света. После спомена и дядо си Хенри Търнър, държал руля на компанията в трудни времена, и изрече няколко мили думи за прадядо си Едуард Деравенел, човека допринесъл толкова много, за да стане „Деравенелс“ една от най-големите световни компании в ранните години на двадесети век. След това говори с много плам за жените в бизнеса и приноса им през новото хилядолетие.

Бе красноречива, убедителна и забавна, често караше публиката да се залива от смях, което я радваше. И изведнъж усети, че е казала всичко, което е чувствала нужда да изрече… Остана само да благодари на колегите си от „Деравенелс“, като ги назове по име. След кратка пауза започна с ясен и бликащ от енергия глас:

— Длъжна съм да благодаря на Робърт Дънли, мой партньор както в живота, така и в бизнеса. — Тя го потърси с очи и ги прикова в него. — Робин, без теб нямаше да постигна нищо. Именно ти ми посочи пътя… Научи ме как да бъда Елизабет Деравенел Търнър. Благодаря ти от цялото си сърце.

 

 

Тя долови, че нещо не е наред, когато се прибраха вкъщи. Той влезе във всекидневната и застана пред камината с мрачно лице. Елизабет разбра, че е напрегнат като струна. А може би ядосан? Но защо?

— Какво има, Робин? — тихо попита тя, като го последва в стаята.

Отначало не й отговори. Само я гледаше, свъсил вежди. Най-после отвърна:

— Защо ме нарече свой партньор, а не годеник, какъвто съм за теб от тази вечер?

— Не се замислих… писах речта си сутринта… Прости ми, наистина съжалявам.

— Има и друго, Елизабет, което не разбирам. Ти смени мястото на пръстена. Свали го от лявата си ръка и го постави на дясната. Означава ли това, че повече не сме сгодени? Отлетя ли моят вълшебен миг?

— Робин, моля те, изслушай ме! Притеснявах се как ще мине тържеството и речта ми. Преместих пръстена на дясната си ръка, за да не се налага да обяснявам нищо на никого. Не и тази вечер, когато трябваше да застана пред многобройна публика. Исках просто всичко да свърши.

— Ясно защо ме нарече партньор, за да не се налага въобще да обясняваш какъв съм ти!

Тя пристъпи напред в желанието си да го прегърне, да го докосне и да го успокои. Беше и поуплашена. Никога не го беше виждала такъв.

— Не се приближавай — предупреди я той с рязък глас и гневен поглед.

— Робин, ако съм те обидила, ужасно съжалявам. Трябва да ми повярваш. Обичам те. Никога няма да ти изменя…

— О, я се разкарай! Върви по дяволите! — извика той. — Не зная защо търпя това, наистина не зная. — Гласът му секна и тя видя как изведнъж под тъмните му мигли блеснаха сълзи. — Напускам те. Завинаги.

И преди тя да успее да отвърне и дума, той профуча през стаята и затръшна външната врата. Елизабет стоеше, вперила очи в нея, и поклати глава в пълно недоумение. Завинаги. О, Боже, той я бе напуснал! За секунди изскочи от апартамента и полетя с асансьора надолу. Блъсна вратата към улицата и наполовина тичешком, наполовина препъвайки се, заслиза по предните стъпала. Виждаше го в далечината да маха за такси.

— Робин! Робин! — извика тя и затича по-бързо.

Той не й обърна внимание, продължи да стои с вдигната ръка в опит да спре кола.

— Робин! Робин! Моля те, почакай. Чакай. Робин Дънли, спри! Не си отивай.

Сграбчи полите на роклята си с две ръце и хукна, крещейки името му колкото й глас държи. О, Боже, не, помисли тя, когато видя едно такси да спира. Ръката му хвана дръжката на вратата. Щеше да си тръгне.

— Робин, почакай! Почакай! Моля те!

Той най-после се обърна с един крак в таксито.

— Не бих й отказал, шефе — избъбри шофьорът, подал глава през прозореца. — Хайде, върви при нея. Обзалагам се, че няма да съжаляваш.

Робин отстъпи, затръшна вратата и се обърна към Елизабет, която летеше към него като фурия, а косата й се развяваше зад гърба й. Когато стигна до него, той я притисна в прегръдките си. Бе останала без дъх, поемаше си въздух на пресекулки, а по лицето й се стичаха сълзи. Бе така обезумяла от отчаяние, че не можеше да говори. Докато я подкрепяше с едната си ръка, той извади копринена кърпичка от джоба на сакото си и изтри сълзите от бузите й.

— Налага се да ме заведеш до вкъщи — измънка тя, долепила лице до гърдите му. — Нямам ключ.

— Няма да те оставя на улицата в този вид — отговори рязко той. — Ще те отведа до апартамента и после си тръгвам.

След като влязоха във всекидневната, Елизабет се облегна на вратата и дрезгаво промълви:

— Върви си, щом така искаш. Надали мога да те спра. Но ми кажи какво извърших.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Той застана до камината.

— Обясних ти преди няколко минути.

— Съжалявам, ужасно съжалявам — започна тя и от очите й отново бликнаха сълзи. — Не можеш ли да разбереш каква паника изпитвах от връчването на проклетата награда, прости ми, извини ме… — Изречението й остана недовършено.

— Страшно съм изморен — промълви той толкова тихо, че тя едва го чу. — Омръзна ми. До гуша ми дойде. Заедно сме почти от десет години, живеем като съпруг и съпруга и сега реших да го узаконим. Ами деца? Знаеш, че си длъжна да родиш наследник. Е, няма да мълча… Омъжи се за мен, Елизабет.

— Знаеш… знаеш колко ми е чуждо…

— О, да, зная всичко за неохотата ти. Но ми идва наум, че не можеш да се омъжиш за мен, защото си омъжена за „Деравенелс“. Обичаш бизнеса си повече, отколкото обичаш мен — извика обвинително той.

— Не е вярно! — кресна тя в отговор. — Обичам те. Винаги съм те обичала. Ти си единственият мъж, когото съм имала, единственият, когото съм желала.

— Чувал съм го и преди. А сега трябва да тръгвам. — Той направи крачка към преддверието.

Тя се втурна след него, сграбчи ръката му и го завъртя с лице към себе си.

— Толкова те обичам… моля те, дай ми още една възможност… ще се помъча да преодолея…. страха си от брака. Помогни ми… нека за кратко бъдем годеници и ще направя всичко по силите си…

— Ти не можеш да забравиш баща си, нито отношението му към майка ти и останалите му жени. Заради него не си годна за брак, което ми е пределно ясно, Елизабет.

Тя заплака, притисна се до него и накрая той я взе в прегръдките си и започна да гали косите й.

След миг тя се отдръпна, измъкна копринената кърпичка от горния му джоб и избърса очите си. Преглътна и каза:

— Никого не съм обичала така, както обичам теб. Заедно сме от двадесет и седем години. Дори браковете не продължават толкова.

Робърт се вгледа в нея, видя разрошената й коса, подгизналото й от сълзи лице, размазания грим и тогава разбра. Не бе в състояние да я напусне. Душите им бяха еднакви и слети в едно. Той я притегли към себе си, обхвана с ръце раменете й и се взря в тъмните й загадъчни очи.

— Не мога да те напусна. И как бих могъл? Твой съм, както ти си моя. Принадлежа ти, както ти ми принадлежиш, понеже никога няма да обичам друга…

— Нито аз — друг — прошепна тя. — Моля те, не ме оставяй, Робин. Без теб ще умра.

Когато той не отговори, тя се замоли:

— Умолявам те, не ме напускай.

Робърт докосна нежно бузата й и кимна.

— Обещавам ти винаги да бъда до теб… до деня на смъртта си.

И той изпълни клетвата си.