Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (17)

17.

— Струва ми се, че едно време това са били тъмници.

Робърт хвърли поглед към Елизабет и плъзна лъча на електрическото фенерче из помещението в основата на каменните стъпала, водещи към подземието на „Рейвънскар“.

— Може би си прав — отговори тя, заопипва да намери ключа за лампата на стената и го натисна. Изведнъж огромното мазе се обля в светлина. — Самата аз често съм го подозирала, понеже дълбоко в подземието има няколко хранилища с тежки метални врати и малки прозорчета, през които можеш да надникнеш вътре. Но баща ми никога не ми е казвал, че са били тъмници, при все че често ми е разправял откъслечни истории за „Рейвънскар“.

— Би било непоносимо да ме затворят тук — заяви Робърт. — Студено е като на северния полюс и определено съм ти признателен, че ме посъветва да облека дебел пуловер и канадка. Направо се вледенявам.

— Зная, но ще останем само около десет минути. Хайде, приятелю, да действаме. Най-голямото помещение, известно като хранилище номер десет, е право напред. Там се пазят много бижута в кожени кутии от „Картие“, „Бушерон“, „Мобосен“, „Гарар“, „Аспри“, „Хари Уинстън“, „Тифани“ и откъде ли още не. Има френски килими и гоблени от „Обосен“ и разбира се, купища сребърни и златни съдове. Кат бе изумена, както и Бланш и Томас Парел, които дойдоха да й помогнат да огледа и да направи списък на всичко. И тримата са съгласни, че предметите трябва да се предложат на търг, и съм сигурна, че имат право. Истината е, че Кат свърши прекрасна работа.

— Госпожа Експедитивност, това е нашата Кат и съм доволен, че се е заела, защото ти със сигурност нямаш време.

— Точно така. Ето го хранилището. — Елизабет спря в главния коридор и му подаде голям железен ключ. — Ти отвори, Робин. Кат ми се оплака, че ключалката леко заяжда.

— Навярно трябва да се посмаже.

Робърт се помъчи секунда-две и превъртя ключа. После натисна желязната дръжка на вратата. Тя се открехна със скърцане и той я избута с рамо. Прекрачи прага, завъртя ключа за осветлението и въпреки че крушката беше слаба, те забелязаха, че хранилището е огромно.

— Велики Боже, тук е като в Националната английска банка! Имаш ли ключове и за другите врати?

— Да. Тя му подаде връзка с номерирани ключове. Докато обикаляха и отваряха врати, те откриха помещения с рафтове по стените, претъпкани с всевъзможни скъпоценности. Елизабет направи знак на Робърт да се приближи, когато забеляза наредените една върху друга кутии с накити в едно от помещенията. — Не мога да повярвам. Боже мой, какъв разкош! — Тя взе половин дузина кутии и ги изнесе от стаята, обяснявайки на Робърт: — Кат иска да прегледам всяко украшение и да взема решение за съдбата му. Според мен е редно да отнесем всичко в трапезарията, какво ще кажеш? Там ще ги подредим.

— Не можем да ги огледаме тук, имаш право. Преди всичко светлината е недостатъчна, а и е страшно студено. Ако постоим още малко, и двамата ще хванем пневмония.

— Хайде тогава да ги изнесем от хранилището. Ще ги оставим в долната част на каменното стълбище, ще заключим тук и ще се съвземем на топло в трапезарията.

— Ще помолим Лукас да ни приготви чай или супа. — Робърт я последва в по-малкото хранилище, понесъл кутии с бижута, и добави. — Нещо топло за пиене ще ни дойде добре.

Елизабет се сети.

— Лукас и Марта отидоха с колата до Скарбъроу да пазаруват, но аз ще сваря чай.

— Сега не се тревожи за това, нека преместим кутиите и да ги качим горе.

Въпреки че бързаха, мина още половин час, докато натрупат пълните с бижута кутии с всевъзможна форма и големина в подножието на каменните стълби.

Дори Робърт Дънли, който рядко се изненадваше, бе изумен от броя на кутиите, които бяха открили. След като изнесоха всичко и заключи вътрешните врати, а после и тази на хранилище десет, той се обърна към Елизабет.

— Мисля, че най-бързият начин да отнесем всичко горе е да ги напъхаме в големи чували за отпадъци, а ако няма достатъчно, ще използваме калъфки за възглавници.

 

 

Елизабет седеше на малкото канапе в библиотеката колкото се може по-близо до бумтящата камина. Трепереше сякаш леденият въздух от подземието бе проникнал в костите й и я бе превърнал в леден къс.

След като накладе огън, щедро трупайки цепеници и включи централното отопление, Робърт изчезна. Сега, докато седеше сгушена и буквално се опитваше да вдиша топлината на пламъците, тя чу стъпките му и рязко извърна глава. Той влезе в стаята с по една малка чашка във всяка ръка.

— Зная, че не обичаш силния алкохол, но искам да изпиеш това.

Тя се втренчи в напитката, после обърна очи към него.

— Какво е това?

— Ябълкова ракия.

— Налял си бренди в такива чаши?

— Не задавай въпроси, а пий на един дъх ето така — той доближи чашката до устните си и изля съдържанието й в гърлото си. — Когато остави чашата на ниската масичка, изглеждаше поизненадан. — Брей, спря ми дъхът! Истинска скоросмъртница, но си свърши работата. Пий бързо и ще ти подейства.

Тя килна глава и изпълни заръката му, после потрепери и се дръпна назад.

— Да му се не знае, наистина е убийствено.

— Ще разтопи скрежа в сърцето ти.

Тя му се усмихна, поклати глава, а в очите й затанцува усмивка.

— Какво има? — той я изгледа продължително.

— Убеждаваше ме със същите думи, когато Кат настояваше да изпия бульона си от зеленчуци, а аз се инатях.

— Сигурно съм бил умно момченце.

— Донякъде старомодно — промълви тя и се загледа в огъня. — Винаги го казваше, все едно го вярваше.

— Вярвах го, сега също. Ябълковата ракия ще стопли целия ти гръден кош.

Той забеляза, че тя още трепери, и седна до нея. Прегърна я и я притегли до себе си. — Нека те постопля с тялото си. — Той я погали по ръката и я притисна още по-близко. — След минута-две ще ти мине, ще видиш. Учените са доказали, че най-успешното лечение на хипотермията е с топлината на нечие тяло.

Най-вече твоето, помисли Елизабет, откривайки колко й е приятно в обятията му. Той бе висок, здрав и силен и тя усети как жизнеността и енергията му преминават в нея. Скришом го погледна, после затвори очи и се облегна на широките му гърди… и си спомни… спомни си своя моряк. Колко приличаше на него Робин с тъмната си коса и одухотворените очи, въпреки че бе по-смугъл. Но ръстът и телосложението му бяха същите, имаше същите дълги крака и атлетична фигура като Том Селмер. Тя имаше слабост към такъв тип мъже. Винаги я привличаха подобните на Робърт Дънли… Нейният Робин, нейният чудесен, чаровен Робин… най-добрият й приятел… най-близкият й… мъжът, когото обича… о, Боже мой…

Елизабет стоеше притихнала и едва смееше да диша. Мъжът, когото обича. Защо й хрумна тази мисъл, така внезапно… като гръм от ясно небе? Никакъв гръм от ясно небе. Обичаше го от дълго време, само дето никога не си го признаваше. Неочаквано, сякаш дъхът й спря, тя почувства вълнение, възбуда и копнеж по него. Желая го… Искам да бъде мой… той е мой, нали? Не, не още… но ще бъде… той ми принадлежи, нали? Тогава се сети за съпругата му… онази, за която той никога не говореше и по всичко личеше, че вижда рядко… съпругата, която тя отдавна бе решила да забрави… и бе успяла… Ейми… младата девойка, за която той се бе оженил преди осем или девет години, с първия си порив на младежка страст, съпругата, която със сигурност бе надраснал… Елизабет бе убедена, че е така.

— Добре ли си? — попита Робърт, като се отдръпна от нея и я погледна, после повдигна лицето й с ръка, за да види изражението й по-добре.

— Чувствам се чудесно — тихо отвърна тя. — Защо?

— Изведнъж така притихна.

— Само си… почивах и се топлех. — По-правилно бе да се каже, че изгаря, смутена е и е възбудена, помисли тя, затова избърза да се отскубне от него, с което го изненада. — Лукас ни е оставил обяд. По-добре да отида да го притопля!

Гласът й бе необичайно рязък, когато тя се дръпна от камината и почти избяга от библиотеката.

За миг Робърт бе изумен колко неочаквано и бързо изхвръкна тя от стаята. Искаше да хукне след нея, но му трябваше миг, за да се поуспокои. Бе получил ерекция, вътрешно трепереше и се чувстваше крайно неудовлетворен. Желаеше я от дълго време, още откакто започна да й идва на гости в „Рейвънскар“ и тримата със Сесил крояха планове за бъдещето на „Деравенелс“, докато чакаха края на Мери. През всичките тези месеци той успяваше да се владее и никога не се поставяше в положение, което да го изкуши… да я съблазни, да я люби, да я направи своя, за което копнееше. Толкова отдавна я обичаше, почти цял живот, още откакто бе момченце с къси панталонки. Преди малко тя бе толкова пребледняла, бе премръзнала до кости и в опитите си да я стопли почувства сексуална възбуда. Какъв си глупак, каза си той, укорявайки се наум.

 

 

Единственото, заради което Елизабет открай време се възхищаваше на Хари Търнър, бе, че започнеше ли едно начинание, го завършваше за рекордно време и то безупречно. Тя мислеше за баща си, докато сновеше из кухнята и приготвяше обяда. Когато отново си бе спечелила благосклонността на Хари, му се бе оплакала, че кухнята тук, в „Рейвънскар“, не само е старомодна, но и вече не върши работа.

За нейна и на слугите радост той се съгласи и направи големи разходи, за да я модернизира, и то с нейна помощ. След като старите уреди и обзавеждане бяха демонтирани и изхвърлени, поставиха зелен като спанак мраморен под и плотове в същия цвят, боядисаха стените в прасковено, а шкафовете и вратите — в искрящо бяло. След това пристигнаха всички нови уреди, които тя му помогна да избере — два грамадни облицовани със стомана хладилника, охладител за вино, микровълнова печка и, о радост, електрическа печка „Ага“. Това отоплително и готварско чудо на техниката бе мечтата на всяка жена, затова Елизабет настоя да го включат в плана. Никога не го изключваха, затова кухнята бе постоянно топла и денем, и нощем. Тя притежаваше огромни котлони и обемисти фурни.

Понеже Хари се съветваше с нея за всичко, свързано с обновяването на кухнята, Елизабет бе предложила по средата на помещението да поставят покрит с гранит плот на мястото на овехтялата дървена маса. Настоя и да обособят една част от помещението за трапезария. Самата тя избра идеалното място близо до печката, за да е топло, но не прекалено горещо. Сега се приближи до масата и подреди покривчици за индивидуално сервиране, ножове, вилици и салфетки, след това добави и чаши. Предната година, когато живееше постоянно в „Рейвънскар“, намираше свободно време, особено през почивните дни, и се записа на курс по готварство в Харогейт. При все че не обичаше да готви, й беше приятно да приготвя определени блюда, а днес с радост щеше да стъкми обяда. Но Лукас бе настоял да се заеме и тя отстъпи. Той бе прибрал храната в йенски съдове, оставени върху плота в средата на кухнята, и всичко, което й оставаше да направи, бе да претопли пая по селски, граха и соса в микровълновата фурна, преди да ги поднесе. След като сложи маринованите скариди на кръглата маса, тя наля вода в чашите и препече филийки за ордьовъра. Стоеше пред тостера и се питаше какво ли прави Робърт, затова се стресна секунда по-късно, когато той каза:

— Гладен съм като вълк.

Елизабет се извъртя. Той стоеше, облегнат на рамката на вратата, и й се усмихваше, безгрижен и умопомрачително красив със снежнобелия си моряшки пуловер и сините джинси.

— Какво има за обяд освен тези апетитни наглед скариди?

Тя му обясни и бързешком попита:

— Защо не седнеш, аз ще се върна след минута.

Той изпълни желанието й, отпи няколко глътки вода и се зачуди защо долови напрежение в гласа й. Най-сетне заговори:

— Прегледах част от кутиите с бижута, Елизабет, и открих няколко истински шедьовъра. Натъкнах се на нещо уникално и извънредно рядко. Заради произхода си сигурно струва цяло състояние.

— Какво е?

— Ще ти кажа, когато седнеш. Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря, всичко е готово. — Тя бързо се приближи до масата и остави чинията с печения хляб по средата, отвори хладилника, извади маслото и най-сетне седна до него.

След като си взе филийка препечен хляб и я намаза с масло, Робърт каза:

— Нека само да опитам маринованите скариди, знаеш, че са ми любимите, и после ще ти опиша това бижу.

Тя кимна, също намаза масло върху филията си, пъхна вилицата си в буркана със скаридите, хапна малко и възкликна:

— Възхитителни са, Робин. Искаш ли малко лимон?

— Не, благодаря. — След няколко големи хапки той се облегна и остави вилицата си. — Става въпрос за огърлица, изработена от стари диаманти, много стари наистина, а самата тя е необикновена и очевидно е от особено значение. В кутията имаше плик. Познах почерка на Кат. Написала е отпред „Йожени“ и толкова. В един по-голям плик имаше няколко важни неща. Бележка, обясняваща произхода на бижуто, на която със ситен старомоден почерк пишеше, че колието е принадлежало на Елизабет Уейлънд Деравенел и че й е подарено от Едуард, нейния съпруг. Важното е, че огърлицата е изработена за Йожени, императрицата на Франция. Брилянтите са били продадени на търг, наречен „Диамантите на френската корона“, състоял се през 1887 година. Много накити с диаманти били купени от прочутия бижутер Бушерон и тази огърлица била между тях.

— Изумително! И прекрасно едновременно с това. — Елизабет беше възхитена. — Ще ми спечели огромна сума на моя търг, не мислиш ли?

— Категорично. Следобед ще я разгледаме и отново ще я върнем в хранилището. Говоря приблизително, Елизабет, но според мен на масата в трапезарията имаш бижута на стойност около пет или шест милиона паунда. Навярно дори осем.

Елизабет го изгледа слисана.

— Да, нищо чудно. Освен това изнесохме около шестдесет и пет кутии, но вътре останаха доста. Може би поне още петдесет. — Той се засмя, като видя колко е поруменяла. — И какво ще правиш с тази огромна сума, която ще спечелиш на забележителния си търг?

— Ще купя колкото се може повече акции на „Деравенелс“.

Този отговор го изненада и той смръщи вежди озадачен.

— Има ли още неизкупени акции на фирмата? Ние сме частна компания и не се предлагаме на борсата. Или тайно планираш да направиш именно това?

— Не, разбира се, че не! Ако имах такива намерения, ти щеше да узнаеш първи, понеже споделяме всичко. Но мнозина от директорите, най-вече от по-възрастните, притежават акции и аз ги искам. Те скоро ще се оттеглят от борда и ако платя достатъчно, ще се сдобия с техните дялове.

— Стремиш се към по-голям контрол върху компанията… — гласът му замря.

— Да. Но няма да похарча всичките пари за акции. Възнамерявам да запазя повечето като резерв, в случай че в някакъв момент „Деравенелс“ има нужда от тях.

Той кимна, неспособен да отговори. Вече знаеше, че тя е влюбена в компанията и й е вярна както й бе верен Хари Търнър. Какъвто бащата, такава и дъщерята, помисли си той. И все пак още не съзнаваше до каква степен фирмата властва над живота и действията й.

— О, Боже! Забравих да сложа пая с месо в микровълновата фурна — възкликна Елизабет и се изправи отривисто. — Останалата част от обяда идва след минутка — добави тя през рамо. — Само да претопля граха и соса.

— Не бързай.

Робърт се запита възможно ли е да се съревновава с тази безусловна и абсолютна всеотдайност към компанията. По всичко личеше, че тя е най-важното в живота й. Я по-полека, стари приятелю, сам си дръпна юздите той. Какво те кара да мислиш, че тя изобщо се интересува от теб? Ти си нейният приятел от детинство, безсрамнико. Когато тя най-сетне си потърси мъж, то ще бъде сред по-тучни и зелени поля.

 

 

Робърт облече канадката си и пое по дългия коридор към двойните врати, водещи към градината. След като излезе навън, тръгна по терасата да търси Елизабет и изведнъж я зърна на назъбения парапет на бойната кула на разрушената крепост на ръба на скалите. Той потрепери, когато пое по покритата с плочи пътека през градините, и се запита какво търси тя навън в този мразовит мартенски ден. При все че беше Разпети петък, на този северен бряг бе сякаш сред най-люта зима. Той вдигна очи. Небето на късния следобед се променяше, помръкваше до тъмносиньо и слънцето залязваше. Денят преваляше и се спускаше красива нощ. Нямаше облаци и беше сигурен, че по-късно ще изгрее пълната луна.

— Какво, за Бога, правиш там? — попита я той, когато стигна до нея на кръглата площадка, използвана като наблюдателница преди векове.

Някога оттук бяха охранявали „Рейвънскар“ срещу нашествениците, доплавали през Северно море, устремени към богатата и плодородна земя. Чула гласа му, Елизабет се обърна и се усмихна.

— Имах нужда от глътка свеж въздух, след като престоях на задушно в подземието, докато подреждах проклетите бижута, но май е по-студено, отколкото очаквах.

— И аз съм на същото мнение! По-добре се прибирай, освен това скоро ще се мръкне.

— Сумракът. Винаги съм предпочитала това име на здрача.

Тя се извърна и зарея поглед над парапета.

— Толкова е красиво тук навън в нощ като тази. — Но докато говореше, студен порив на вятъра я накара да се доближи до Робърт. Той я прегърна през рамо и я поведе през градината и за момент тя се остави да я водят. Ненадейно извика: — Да се надбягваме до къщата — и побягна напред като подплашена сърна.

Той се спусна след нея, догони я на терасата и я последва по дългия коридор. Тя се освободи от подплатеното си палто и размота вълнения шал, увит около врата й. Той я последва, съблече канадката си и попита:

— За какво беше цялото това бягане?

Тя го изгледа, но не отвърна нищо. Изведнъж той забеляза колко е пребледняла, бе по-бледа отвсякога, освен това трепереше. Ненадейно видя, че в очите й проблясват сълзи.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита тревожно той.

Тя поклати глава. Той направи крачка към нея; тя веднага отстъпи назад. Очите му хванаха погледа й. Никой от двамата не можеше да погледне встрани.

Робърт почувства как гърдите му се стегнаха и гърлото му пресъхна от завладелите го чувства, когато проумя изражението на лицето й. То бе точно отражение на това, което изпитваше той. Желание… чиста и непреодолима страст.

— Елизабет — произнесе едва чуто името й с треперещ глас.

— О, Робин, о, Робин.

В един и същи миг полетяха един към друг и се прегърнаха. Той наведе лице към нейното, откри устните й, целуна я дълго и страстно, без тя да се съпротивлява. Така всецяло отдадени бяха един на друг, така слепи за случващото се около тях, че не забелязаха Лукас, който носеше кошница с цепеници за камината в библиотеката. По-късно Робърт прошепна в ухото й:

— Може ли да отидем в спалнята ти?

— Възможно най-бързо.