Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (2)

2.

Сесил Уилямс седеше на бюрото си в стил крал Джордж в просторния си кабинет — помещение, обитавано от потомците на Деравенел и Търнър в продължение на много столетия.

Елизабет бе настояла той да го използва, когато преди няколко седмици пристигна в „Рейвънскар“. Тя предпочете по-малкия кабинет, чийто портал водеше към трапезарията. Сесил знаеше, че тя открай време обича „Рейвънскар“, красивата, стара елизабетинска къща на скалите, граничеща с блатата на Северен Йоркшир, която през годините бе успяла да направи своя собственост. Сестра й Мери по някаква причина мразеше къщата и никога не отсядаше в нея, предпочитайки да си остане в Лондон.

Колко глупаво от нейна страна, мислеше Сесил, докато плъзгаше поглед из прекрасната стая, възхищавайки се на изящните, богати, старинни вещи, на подвързаните с кожа книги и портретите на мъжете от рода Деравенел — отпреди много време и наскоро закачените потомци на Търнър. Дори имаше портрет на Ги дьо Равенел, основателя на династията, нормандския рицар, който бе пристигнал в Англия с Вилхелм Завоевателя. Именно той бе сложил началото на търговската компания по-късно наречена „Деравенелс“, сега една от най-известните в света.

Сесил се съсредоточи върху бележките за събитията от деня, после нахвърли имената на всички, с които бе разговарял от шест часа сутринта.

От време на време Елизабет го закачаше за упорството му да си води бележки, но това бе неговият начин да запомня всичко, свързано с бизнеса. Навик от училищните дни. Бе продължил тази практика като студент в Кеймбридж, не я изостави, докато учеше право, а и по-късно, когато започна да работи в „Деравенелс“, първо за Едуард Селмер, после за Джон Дънли.

Беше му трудно да се раздели с навика си, а и отдавна престана да се опитва. Бележникът винаги му беше под ръка и можеше бързо да опресни паметта си. Малцина други се справяха с такава лекота.

На тридесет и осем Сесил напълно съзнаваше, че е достигнал кръстопътя на живота си и че Елизабет Търнър е пред същото раздвоение. Ранната кончина на сестра й означаваше, че тя властва над огромна търговска компания. Освен това той знаеше, че тя го смята за довереник и своя дясна ръка и очаква от него да й дава съвети.

Напусна „Деравенелс“ преди пет години, след като разбра, че няма да му е лесно да работи с Мери Търнър. Бяха противоположни като севера и юга, мислеха различно, а когато тя пое властта, той тихомълком се оттегли и заживя в провинцията. Но от няколко години помагаше при управлението на някои от личните търговски дела на Елизабет, за които продължаваше да се грижи с нейния счетоводител Томас Парел. Ще достигнем хоризонта, реши той. Ще просперираме, можем да вдъхнем нов живот на „Деравенелс“, да му върнем величието от времето на баща й. След смъртта на Хари положението стана нестабилно, това бе мнението на всички.

Братът на Елизабет, Едуард, бе наследил „Деравенелс“, но той бе още ученик и очевидно не можеше да я управлява. Затова чичо му по майчина линия Едуард Селмер оглави компанията, като следваше дадените в завещанието на Хари напътствия.

Но по-късно Селмер опетни репутацията си, бе уволнен от борда на директорите и Джон Дънли пое управлението. Той бе един от старите управници на „Деравенелс“, както и баща му Едмънд Дънли преди него. Джон Дънли бе успял да задържи компанията стабилна за младия Едуард, който му бе помагал и бе работил рамо до рамо с него. Но когато Едуард почина на шестнадесет и Мери Търнър оглави компанията, настана ужасна бъркотия. Тя успя да навреди на компанията тежко, но не и непоправимо. Поне така се надяваше Сесил. Той се облегна и се замисли за Елизабет. За него тя бе една от най-умните личности, които познаваше. Освен че бе получила отлично образование и бе показала истинския си характер, докато работеше в „Деравенелс“, за щастие бе наследила интелекта на баща си и неговата проницателност и прозорливост. В допълнение тя притежаваше търговския усет на Хари и неговата безпощадност. А това бе качество, което щеше да й е нужно, когато следващата седмица започнеше да управлява „Деравенелс“.

Елизабет беше истинска Търнър — като баща си — по характер и външност. Нито покойният й брат Едуард, нито починалата наскоро нейна сестра Мери приличаха на него толкова много.

На вратата се почука, след което тя широко се отвори, за да пропусне Елизабет. За миг тя застана на входа между портретите на баща си и прадядо си, които висяха от двете страни на вратата.

— Безпокоя ли те?

Той поклати глава, за частица от секундата остана безмълвен. Слънцето струеше през прозорците, къпеше я в златната си светлина и подчертаваше разкошната й кестенява коса със златисти кичури, безупречния й английски тен, така светъл и млечнобял, и фино изваяните черти на лицето, характерни за рода Деравенел. Приличаше до болка на двамата мъже, различни бяха единствено очите й. Бяха необикновени — черно-сиви, докато и Хари Търнър, и Едуард Деравенел имаха небесносини.

— Какво има? Гледаш ме извънредно странно — заговори Елизабет и влезе в кабинета.

— Три грахови зърна в една шушулка — отговори Сесил с тих смях. — Мислех си за необикновената прилика между теб, баща ти и дядо ти…

— Нима?

Елизабет се обърна, а очите й се плъзнаха от портрета на баща й към другия — на дядо й, прочутия Едуард Деравенел, бащата на Бес, бащата на нейните родители. Именно от него тя се възхищаваше най-силно, той, който по нейно мнение бе най-способният управителен директор за всички времена… човека, на когото се надяваше да подражава ревностно. Той бе нейното вдъхновение.

— Да, предполагам личи, че сме роднини — отговори тя, а сивите й очи дяволито затанцуваха. Седна срещу Сесил и продължи: — Да се надяваме, че ще завърша това, което те започнаха.

— Ще успееш.

— Искаш да кажеш, че ще успеем двамата.

Той промълви:

— Ще хвърлим всичките си сили.

След като се поразмърда на стола си, Елизабет се втренчи настойчиво в Сесил и попита:

— Как ще организираме погребението? Налага се да бъде тук, нали?

— Тук е единственото подходящо място.

— Имаш ли представа кого трябва да поканим?

— На първо място членовете на борда на директорите. Но при създадените обстоятелства ми се струва, че е уместно да възложим всичко на Джон Норфел. Той е един от старшите административни служители, дългогодишен член на управителния съвет и приятел на Мери. Кой по-добре от него ще подготви всичко? Говорих с него.

Елизабет кимна, а по лицето й се разля облекчение.

— Семейният параклис побира около петдесет души, не повече. Предполагам, че ще трябва и да ги храним… — Тя поклати глава и въздъхна. — Не мислиш ли, че опелото трябва да се отслужи късно сутринта, така че после да сервираме обяд и да се отървем от гостите около три?

Сесил се разсмя.

— Виждам, че вече си го измислила. Намекнах нещо подобно на Норфел и той, изглежда, прие. Съмнявам се, че някой ще умира от желание да дойде дотук посред зима.

Тя се засмя.

— Страшен студ е. Преди малко си показах носа навън. Бог знае как предците ми са преживявали без централно отопление.

— С бумтящи камини — предположи той и хвърли поглед към огъня. — Но все ми се струва, че камините не са били достатъчни… парното е включено на максимална мощ, а едва прогонва студа.

— Централното отопление е едно от големите подобрения, направени от баща ми. — Елизабет се изправи, приближи се до камината и хвърли нова цепеница в огъня, после тихо попита. — Ами вдовеца? Да поканим ли Филип Алварес?

— От теб зависи… но може би трябва. От вежливост, не си ли съгласна? Като се замислиш, той винаги е бил благоразположен към теб.

Аз ли не зная, каза си тя, припомняйки си как веднъж зетят й испанец я ощипа по задника, когато Мери не гледаше. Елизабет изтласка неприятния спомен и кимна.

— Да, по-добре да го поканим. Не са ни нужни повече врагове. И бездруго няма да дойде.

— Имаш право.

— Сесил, доколко е зле в „Деравенелс“? През последните две седмици споменахме някои от затрудненията, но не ги анализирахме.

— И не можем, защото не сме виждали документацията. От четири и половина години не работя там, а теб те нямаше година. Докато и двамата не поемем постовете си, няма да разбера — обясни той и добави: — Едно зная със сигурност — че тя даде много пари на Филип за бизнеса му в Испания.

— Колко много?

— Милиони.

— В лири стерлинги или в евро?

— В евро.

— Пет? Десет милиона? Или повече?

— Повече. Опасявам се, че значително повече.

Елизабет се приближи до писалището и седна на стола, без да откъсва очи от Сесил Уилямс.

— Значително повече ли? — повтори тихо тя. — Петдесет милиона? — прошепна обезпокоена.

Сесил поклати глава.

— Към седемдесет и пет.

— Не мога да повярвам! — На лицето й се изписа ужас. — Как е разрешил бордът подобна инвестиция?

— Нямам представа. Поверително ми съобщиха, че е проявено нехайство. Бих го нарекъл престъпна небрежност.

— Можем ли да дадем някого под съд?

— Тя е мъртва.

— Значи Мери е виновна? Това ли ми казваш?

— Така ми подметнаха, но няма да разполагаме с истинските факти, докато не заема мястото си в компанията, а ти не станеш управителен директор. Чак тогава ще започнем да разследваме.

— За мен не е достатъчно скоро — промълви тя напрегнато. Хвърли поглед към часовника си и продължи. — Трябва да отида да се преоблека. Никълъс Трокмън скоро ще пристигне.

 

 

Елизабет бе бясна, гневът й бе така всепоглъщащ, че й се искаше да крещи. Тя изтича нагоре към спалнята си, затръшна вратата след себе си, свлече се на колене и заудря дюшека с юмруци, а сълзи на ярост заблестяха в напрегнатите й тъмни очи. Продължи да блъска с ръце по леглото, докато не почувства, че гневът й се уталожва и се стопява, после изведнъж се разплака. След време, изцедена от връхлетелите я чувства, тя стана и влезе в банята, където изми лицето си. Върна се в спалнята, седна пред тоалетката си и започна внимателно да се гримира.

Как е могла да го извърши? Как й е хрумнало да пъхне всичките тези пари в алчните ръце на Филип? От любов, обожание и желание да го задържи до себе си? Нуждата да бъде около нея в Лондон? Колко глупава бе сестра й. Зет й бе донжуан, беше й ясно като бял ден. Тичаше подир жените, преследваше и нея, по-малката сестричка на съпругата си.

А лековерната и сляпо влюбена Мери наливаше все повече пари в сделките му с недвижими имоти в Испания. И то без колебание, водена единствено от чувствата си. Непоносимият сърбеж между краката… непреодолимото сексуално желание… можеше да заслепи всяка жена.

Нима всичко не й бе до болка известно? Дори и след десет години стройният Том Селмер обитаваше дебрите на съзнанието й. Още един безскрупулен и амбициозен мъж, желаещ страстно заварената, едва петнадесетгодишна, дъщеря на новата си съпруга. Оженил се бе за вдовицата на Хари, Катрин, още преди Хари да е изстинал в гроба, и искаше да вкара дъщерята на покойника в леглото си. Не стигаше ли вдовицата да задоволи похотливия Том, често се бе питала Елизабет през всичките тези години.

Филип Алварес бе замесен от същото тесто. Какво, по дяволите, бе направил Филип с всичките тези пари? Седемдесет и пет милиона. Господи, колко пари са загубени… нашите пари… на семейство Деравенел. Както изглежда, никога няма да даде обяснение за тях. А би ли искал?

Ние ще го принудим. Със сигурност съществува документация. Мери надали е била толкова глупава. Или може би е била?

Управлението на сестра ми е граничело с невежество. Отдавна го зная от приятелите си в компанията, а Сесил има собствена мрежа и шпиони. Знае значително повече, отколкото ми казва, опитва се да ме предпази, както винаги. Вярвам на скъпия си Сесил, доверявам му се безусловно. Той ми е предан и е честен човек. Верен до гроб. Тих и непретенциозен, непоклатим като скала и най-почтеният човек, когото познавам. Заедно ще управляваме „Деравенелс“. И ще преуспеем.

Елизабет се изправи, обърна гръб на тоалетката и тръгна към вратата. Докато излизаше, погледът й падна върху фотографията, поставена на скрина. На нея тя и Мери бяха снимани на терасата на „Рейвънскар“. Беше забравила тази снимка. Взе я и я загледа. Две десетилетия се стопиха и тя отново бе на терасата… петгодишна, толкова малка, невинна и неподозираща колко вероломна е доведената й сестра.

 

 

— Хайде, Елизабет, иди при татко. Търси те — каза Мери и я избута напред.

Елизабет вдигна поглед към двадесет и две годишната си сестра и попита:

— Сигурна ли си, че иска да ме види?

Мери сведе очи към червенокосото дете. Така я дразнеше.

— Да. Хайде, върви.

Елизабет се затича надолу към терасата.

— Ето ме, татко — извика тя. Баща й четеше сутрешните вестници.

Хари рязко вдигна глава и скочи на крака.

— Какво правиш тук? Какъв е този шум?

Елизабет замръзна на място и го зяпна ужасена. Той направи крачка към нея, а гневът му ставаше все по-явен. Впи поглед в нея, а очите му станаха леденосини.

— Не ти е мястото на терасата, всъщност изобщо не ти е мястото тук.

— Но Мери ми каза да дойда — прошепна тя, а долната й устна потрепна.

— По дяволите Мери и всичките й приказки, освен това не съм ти баща, чуваш ли? Откакто майка ти почина, ти не си… ничие дете. Ти си никоя. — Той пристъпи още по-близо и я изтика с големите си ръце.

Елизабет се обърна и хукна надолу по терасата. Хари Търнър закрачи след нея към дългата зала, крещейки:

— Гувернантката! Къде е гувернантката?

Ейвис Пейсли се появи сякаш от нищото и пребледня, когато забеляза обърканото и ужасено дете, втурнало се към нея с обляно в сълзи лице. Ейвис забърза напред, вдигна момиченцето и го притисна до гърдите си сякаш да го защити.

— Събирай багажа и заминавайте за Кент — заповяда яростно Хари Търнър.

— За „Уейвърли Корт“ ли, господин Търнър?

— Не, за „Стоунхърст фарм“. Ще телефонирам на леля си, госпожица Грейс Роуз Моран, за да й съобщя, че пристигате довечера.

— Да, сър.

Без повече приказки Ейвис поведе Елизабет към стълбището, проклинайки Хари Търнър под нос. Какво чудовище! Наказва детето заради майката. Ненавиждаше го.

 

 

Елизабет погледна снимката отново, после я хвърли в кошчето. Време е да се отървем от боклука, помисли тя и излезе от спалнята.