Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (35)

35.

Алиша Форест, съпругата на Антъни, ги посрещна на вратата на Гослинг енд, типична провинциална къща, собственост на семейството на съпруга й от няколко столетия.

— Пристигнахте по-рано, отколкото ви очаквахме — промълви тихо тя, след като ги поздрави и ги прегърна. Бяха стари и близки приятели на семейството.

— Нямаше много задръствания — отговори Робърт. — Благодаря, че ще ни настаниш за през нощта, Алиша. Много мило от твоя страна, че ни приемаш без предварително предупреждение.

— Не ставай глупав, скъпи. Сякаш ще допуснем да отидете на хотел. Хайде, Антъни чака в библиотеката. — Обръщайки се към Амброуз, тя попита: — Как е Ан?

— Добре е и ти изпраща поздрави. Кажи сега, какъв е този тип, инспекторът?

— Изглежда доста симпатичен, въздържан, изискан и учтив. Навярно възпитаник на „Итън“ или „Хароу“. Несъмнено джентълмен.

— От новата порода полицаи — намеси се Амброуз.

— Може би — отговори Алиша и отвори вратата на облицованата с ламперия библиотека, после добави. — Ето ги Робърт и Амброуз, по-рано, отколкото ги очаквахме.

Робърт и Антъни бяха близки приятели от много години. Поздравиха се топло, със сърдечна мечешка прегръдка, после Антъни се ръкува с Амброуз.

— Радвам се да ви видя отново — заговори Антъни. — Жалко, че не е при по-щастливи обстоятелства. Да ви представя инспектор Лоусън и сержант Фулър от полицията в Глостършър.

След като всички се поздравиха и седнаха, инспекторът се обърна към Робърт:

— Разбрах, че с бившата си съпруга сте били разделени, господин Дънли.

— Да. От пет години, дори малко повече.

— Като приятели ли се разделихте?

— Да, инспекторе. Оженихме се млади и по-късно се отчуждихме един от друг…

Робърт рязко млъкна, спомняйки си съвета на Франсис: не разкривай нищо, кажи им каквото искат да узнаят, отговаряй само на въпроси. През останалото време се пази от капаните им, бе последното му предупреждение.

— Работите в „Деравенелс“ като главен търговски управител.

Робърт килна глава и заразглежда Коли Лоусън, за когото заключи, че е прехвърлил четиридесетте. Хубавеляк, изискан и както спомена Алиша, истински джентълмен.

— От дълго време ли сте на тази длъжност, господин Дънли?

— От 1996.

— Откакто госпожица Търнър оглави компанията, нали?

— Да.

— Но нали работите в компанията от преди години?

— На периоди, в лондонския клон и в чужбина.

— Фактически следвате примера на баща си и дядо си, така ли?

— Самата истина.

— Значи познавате госпожица Търнър от дълго време?

Робърт разбра накъде бие инспекторът и реши да пренебрегне съвета на Франсис точно по този въпрос. Връзката му с Елизабет бе всеизвестен факт, документирана от много списания и вестници. Облегна се на стола си и отговори спокойно:

— С Елизабет се познаваме от осемгодишни, инспектор Лоусън. Приятели сме от деца.

— Кога за последен път видяхте покойната си съпруга, господин Дънли? — Лоусън хвърли на Робърт продължителен поглед.

— През август. На шести, доколкото си спомням. Дойдох да обсъдим развода, на който Ейми беше съгласна.

— Разбирам. Както току-що споменахте, сте се разделили като приятели. Прав ли съм?

— Да. Категорично като приятели.

— Значи постигнахте задоволително споразумение с госпожа Дънли? И нямахте никакви разногласия?

— Не, инспекторе, по отношение на развода нямахме никакви противоречия. С господин Форест работехме върху споразумението за издръжка.

— Значи никога не сте се карали за развода и споразумението? — попита полицаят повторно, макар и дружелюбно.

— Категорично не. Ако сте чули друго, не е истина. — Робърт хвърли поглед към Антъни. — Можеш да ме подкрепиш по този въпрос, нали?

Антъни кимна и отвърна, наблягайки на думите си:

— Господин Дънли говори истината, инспектор Лоусън. Относно развода нямаше разногласия. Със съпругата ми добре познаваме госпожа Дънли. Тя бе напълно доволна от живота си в провинцията. Мисля, че който я познаваше, би го потвърдил. А всеки, твърдящ противното… лъже.

— Благодаря, че изяснихте въпроса, господин Форест.

Робърт попита:

— Инспектор Лоусън, този следобед господин Форест ми позвъни, за да ми съобщи, че госпожа Дънли си е счупила врата при падане. Вярно ли е това?

— Да, сър. Има и други наранявания, като дълбока прорезна рана на главата и натъртвания по тялото.

— Възможно ли е тези наранявания да се дължат на падането й по стълбите? Доколкото разбрах, е починала вследствие на падането.

— Възможно е, да — съгласи се инспекторът.

— По телефона ме уверихте, че ще ми съобщите местонахождението на тялото на съпругата ми тази вечер.

— Така е наистина, намира се в моргата, господи Дънли, при патоанатома. Можете да го видите утре.

— Обезателно. Предполагам, че ще има разследване — каза Робърт и изгледа полицая твърдо и проницателно. Питах се кога ще приключи.

— В момента не съм сигурен, господин Дънли. До седмица. Нормално за обстоятелствата и в случай че се съберат всички доказателства.

— Разбирам. Тук ли ще се проведе?

— Тук няма следовател по убийствата. Ще се наложи да се проведе в Челтънхам. А сега още няколко въпроса. Кога за последен път разговаряхте със съпругата си? Виждахте ли се след шести август?

— Не. Но говорихме по телефона няколко пъти през последните няколко седмици. Не помня точните дати.

— През август или септември?

— Говорих с Ейми в края на август и на първи или втори септември.

— И съгласието помежду ви не бе нарушено? — Лоусън се облегна и го заоглежда.

— Не. — Робърт се намръщи и доби озадачен вид. — Намеквате, че е другояче ли? Или друг е намекнал, че между нас е имало противоречия за пари или във връзка с развода?

— Не, не, господин Дънли, никой не е подхвърлял нищо подобно.

Колин Лоусън стана, последван от сержант Фулър, който бе мълчал през цялото време.

— Допускате ли госпожа Дънли да е била в депресия заради развода? — попита сержантът.

Робърт не само се стъписа, като го чу да говори, но и бе изненадан от въпроса.

— Не, сигурен съм, че не беше — успя да отговори той. — Защо?

— Хрумна ми, че може да се е хвърлила по стълбите, а не да е паднала. Че е било самоубийство, а не нещастен случай.

— Не беше ни най-малко потисната! — възкликна Алиша Форест, възмутена от това неуместно предположение, и се приближи към мъжете. — Познавам я много добре. Тя беше изключително трезвомислеща.

— Разбирам, госпожо Форест — отвърна сержант Фулър.

Двамата полицаи поблагодариха и най-после се сбогуваха, след като инспектор Лоусън уведоми Робърт, че ще поддържа връзка с него по време на разследването.

Алиша ги изпрати и се върна в кухнята, за да се погрижи за вечерята.

 

 

Когато останаха сами, Антъни се приближи до масата с напитките и възкликна:

— Сега всички се нуждаем от по едно силно питие! Какво да бъде?

— Чаша бяло вино, ако обичаш, Антъни — отвърна Робърт и се приближи.

Амброуз обяви:

— Ще пия същото — и попита озадачено: — Какво, по дяволите, беше това?

Докато наливаше шабли в три високи кристални чаши, Антъни отговори:

— Според мен ловеше риба в мътни води. От друга страна, нищо чудно Кони Мелър да е споменала, че Ейми не е била щастлива. Имайте предвид, че не съм напълно сигурен, но преди седмици пред мен направи странна забележка, свързана с развода, и може да е подметнала нещо подобно на Лоусън. Открай време тя си е малко интригантка. Знам, че днес инспекторът е бил в къщата и е говорил с Кони.

— Какво ти спомена, Кони? — Робърт взе чашата с шампанско пред себе си и задържа поглед на приятеля си.

— Че на Ейми й харесвало да бъде госпожа Робърт Дънли и се е съгласила на развод само защото си настоявал. Добави, че Ейми е искала да ти угоди, понеже все още те обича, въпреки че ти си изстинал към нея.

— Каква велика глупост! — възкликна гневно Робърт и лицето му се зачерви. — Преди всичко никога не съм притискал Ейми и второ, тя не целеше да ми доставя удоволствие. Искаше само пари. Сподели с мен, че възнамерява да си купи апартамент в Париж, в Южна Франция или на друго приятно място. Точно така се изрази. Освен това не ме обича вече.

— Вярвам ти, Робърт, честно. Казах на Кони, че дрънка врели-некипели. Но знаеш, че може да е повторила репертоара си и пред Лоусън. Наздраве. — Чукнаха чаши, бавно се приближиха към канапето и столовете, наредени около ниска масичка, и седнаха. Мълчаливо отпиваха от бялото вино и разпускаха. Изведнъж Робърт възкликна:

— Не можах да повярвам, когато най-после Фулър изплю камъчето. Абсолютно сигурен съм, че Ейми не се е хвърлила по стълбите. Самоубийството не беше в кръвта й.

Амброуз, който седеше замислен, отговори:

— Забравяш нещо, Робърт. Любовта на Ейми към обувките с високи токчета, най-вече от „Маноло Бланикс“ и „Джими Чо“. Наистина е паднала по стълбите. Било е нещастен случай, сигурен съм.

 

 

— Сега пресата ще точи ножовете — отбеляза Сесил към Франсис над масата за хранене, а после се обърна към Елизабет, която седеше до него. — Ясно ви е какво ще последва. По-добре е да се подготвите, да се стегнете.

— Сигурно ще хвърлят няколко сензационни заглавия — съгласи се Елизабет. — Отсега ги виждам… ще заклеймят и Робин, и мен. Предстои нов скандал. Но няма как да им попречим. Налага се да стиснем зъби, да търпим и да се издигнем над нещата.

Франсис отпи глътка шампанско и премести поглед от Сесил към Елизабет.

— Ако полицията подхвърли предположението, че в смъртта на Ейми Робсън Дънли има нещо подозрително, вестниците ще гръмнат. Но за щастие сме заобиколени от адвокати.

Елизабет не отговори, нито Сесил. Мълчаливо пиеха шампанското си. Елизабет се бе втренчила в отсрещната стена, покрита с красиви картини, изобразяващи кучета от всевъзможни големини и породи. Марк Бърли, собственикът на клуба на улица „Чарлз“, където вечеряха, от години бе страстен колекционер. Акварелите и маслените платна бяха уникална особеност на клуба, която всички обичаха. След като откъсна очи от стената с картините, Елизабет се обърна към Франсис.

— Надали си мислиш, че някой, например полицията, ще се опита да разследва смъртта на Ейми като убийство, организирано от Робин?

— Не могат, ако няма доказателства за нещо гнило, а такива няма. Постарай се да не се тревожиш, Елизабет. След няколко дни всичко ще бъде забравено.

— Надявам се. — Тя сви устни. — Някой може да опита да пробута в пресата идеята, че Робърт е поръчал убийството на Ейми, за да се ожени за мен. Но, разбира се, и двамата знаете до каква степен разводът им бе без значение, защото аз не желая да се омъжвам.

— Никой не може да напише подобни измислици — увери я Сесил. — В тази страна има закон против клеветата. Франсис е прав, не само и двамата сме адвокати, в „Деравенелс“ гъмжи от такива. Само не се набивайте на очи и не хуквайте към Чиренчестър. Обещай ми, Елизабет.

— Обещавам. Освен това Робин не иска да се въртя около него в момента. Смята, че е по-добре да не се виждаме известно време.

— Умно — отсече Сесил и мълчаливо благодари на Бога.