Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (30)

30

Франсис, Робърт, Сесил и Никълъс седяха с Елизабет в нейния кабинет. Петимата се бяха скупчили около масичката за кафе близо до прозореца.

През изминалите тридесет минути бяха съсредоточили вниманието си върху Франсис Уолсингтън, който им разказваше за пътуването си до Париж и предавайки случилото се дума по дума, ги осведоми за срещата си с Мари Стюарт де Бур и съпруга й Франсоа. Разтревожени, всички бяха вперили погледи в Елизабет, която бе потънала в мисли. След миг тя тихо заговори:

— Не искам да се срещам с Мари Стюарт. Мисля, че така ще направя огромна грешка и ще си навредя в дългосрочен план.

— Такава среща ще даде повод да предяви претенциите си, че е твоя наследница — отвърна Сесил с неспокоен поглед. — А ти не можеш да я обявиш за своя приемница. В никакъв случай. Истината е, че точно в този момент не бива да назоваваш когото и да е.

— Ще се изложиш на опасност, ако обявиш за наследница Мари Стюарт де Бур — заяви Робърт Дънли с напрегнат глас и тревожно изражение. — Много убийства изглеждат като нещастни случаи.

— Подозираш, че Мари Стюарт де Бур може да нареди да ме отстранят? — Елизабет го изгледа и продължи: — И двамата знаем, че заради правото на собственост над „Даревенелс“ са извършвани убийства, нали?

— Открай време се ширят слухове — обади се Никълъс Трокмън, преди Робърт да успее да отговори. — И според мен те се основават на истината. — За последните петдесет години има какви ли не подозрителни смъртни случаи. — Той се взря във Франсис и попита: — Нали не греша?

— Не. Смъртта на Обри Мастърс, който оглавяваше минния отдел, бе крайно подозрителна. Както и на Лили Овъртън, любовницата на Едуард Деравенел. По онова време тя носеше неговото дете. После синовете му необяснимо изчезнаха, а Ричард Деравенел беше намушкан на плажа под „Рейвънскар“. Почти сигурно убийство, определено не се беше наръгал сам. Да не забравяме ненавременната смърт на Уил Хейстингс. Неколцина твърдят, че са се сбили с Ричард Деравенел в собствения му кабинет. В старите доклади пише, че е ударил жестоко главата си, когато паднал… и ударът причинил смъртта му. Аз бих го нарекъл убийство.

— Няма нужда да ни напомняш, че се извършват убийства за лична облага, пари или власт — отбеляза Сесил и хвърли поглед към Елизабет. — Не трябва да определяш наследник. Ако пък решиш да го направиш, нека бъде в тайна. Робърт е прав. Назовавайки приемник, ще се озовеш в непосредствена опасност. Да не забравяме колко безскрупулни са хората.

Никълъс се обърна към Елизабет и каза:

— В това, което Мари Стюарт е заявила на Франсис, има известна доза истина. Ако умреш, тя действително става твоя наследница, защото е пряка потомка на Хенри Деравенел.

— Не забравяй, че имаш и други братовчеди — намеси се твърдо Робърт. — Първи братовчеди, които са ти по-близки от Мари Стюарт. Тя не ти е истинска първа братовчедка.

— Прав си, Робин. — Тя му хвърли мимолетна полуусмивка. — Те са ми действителни първи братовчеди. — Съсредоточавайки вниманието си върху Никълъс, тя обясни. — Навярно си забравил, че най-малката сестра на баща ми, Мери, неговата любимка, се омъжи за Чарлз Бранд и им се родиха две дъщери. Едната от тях, по-голямата, е Франсис Бранд, моя първа братовчедка, омъжена за Хари Грейсън. Три от децата им са живи… Джейн, Катрин и Мери — предпочитани имена в нашия род. И естествено те фигурират в уравнението като „братовчеди“. И го уравновесяват.

— Без Джейн Грейсън — напомни й Робърт. — Тя почина.

— Да — отвърна тихо тя.

Джейн бе омъжена за един от братята на Робин и за нещастие и двамата загинаха при самолетна катастрофа. Сесил се обади:

— Мисля, че обстоятелствата изискват повишени мерки за сигурността на Елизабет, Франсис. Съгласен ли си?

— Не желая никакви бодигардове! — извика тя.

Франсис кимна.

— Според мен ще е по-умно, ако се съгласиш да приемеш един шофьор, който едновременно ще ти бъде и телохранител. Помисли по въпроса. А аз ти обещавам, че няма да е някой непохватен, който да ти се пречка.

— Добре — съгласи се тя с лека въздишка в желание да продължи. — Е, как преценяваш двамата де Бур? Ще ни ги опишеш ли с няколко думи, Франсис?

— Разбира се. Според мен и двамата са глупави негодници. Той е наивен и неопитен, особено по отношение на бизнеса. Както и тя. И двамата са млади и непоносимо разглезени. Бих казал, че са свикнали да става тяхното. Той не взе никакво участие в срещата. Говореше само Мари и подозирам, че тя е петелът вкъщи. Между другото е с шест месеца по-голяма от него. Бих охарактеризирал Франсоа де Бур като куха марионетка. Колкото до Мари Стюарт, стана ми пределно ясно, че е упорита, своенравна, донякъде властна и определено вманиачена относно връзката си с рода Търнър чрез покойната си баба. Обаче тази връзка като че впечатлява повече нея, отколкото всеки друг. Зная от достоверен източник, че служителите, които действително управляват „Дофин“, ни най-малко не се вълнуват от връзката й с Търнър. Нито ги интересува „Деравенелс“. Снощи научих, че големите клечки в „Дофин“ не са във възторг от интервюто пред „Хералд трибюн“, нито от въображаемите претенции на компанията във Великобритания. В противовес на това, от което първоначално се опасявах, семейство де Бур не е наясно какво точно става в управлението й. — Той им се ухили и сви рамене. — В пълна безопасност сме.

Никълъс и Сесил се засмяха, а Елизабет попита:

— Каква е тя всъщност? Какво е първото ти впечатление от нея?

— Наглед е приятна, но да не объркваме външността с характера — отговори Франсис. — Съпругът й е слаб, от двамата явно по-силната е тя.

— Толкова ли е красива, колкото всички твърдят? — попита Елизабет.

— Не, но е извънредно привлекателна — отвърна Франсис. — Има телосложението на Хенри Търнър… висока и стройна, с гъвкави, грациозни движения. Наследила е и боята на Търнър. Бледо лице, червеникавозлатиста коса. Бих посмял дори да твърдя, че прилича на теб.

— Най-сетне добра новина — сбито отбеляза Елизабет.

 

 

— Работата е там, Сесил — обясни Елизабет по-късно същата сутрин, — че искам да се сдобия с колкото се може повече акции на „Деравенелс“.

— Но и така притежаваш повече от всеки друг — изтъкна той. — Петдесет и пет процента.

— Зная много добре. Но бих желала да притежавам седемдесет и пет процента от компанията. Ще се почувствам по-добре. В по-голяма безопасност.

— Силно се съмнявам, че някой ще ти продаде акции. Не защото си ти, а защото са изключително доходоносни, дори и сега, независимо от немарливото управление на Мери. Вече сме на печалба, а мерките, които взехме през изминалите единадесет месеца, направиха чудеса. Да стегнем коланите, да се освободим от ненужните служители и да пенсионираме други, бе чудесна твоя идея. Освен това спацентровете в американските хотели ни носят рекордни суми, както и самите хотели. Сега сме в постоянен възход и акционерите го знаят. — Сесил се облегна на стола и й се усмихна топло. — Трябва да си горда от постигнатото, както и спокойна, знаейки, че управлението на „Дофин“ няма за цел да ни погълне.

— Така е. Франсис прекрасно поясни, че до голяма степен това поглъщане се случва в главата й. Той ме убеди, че Мари Стюарт се самозалъгва.

— Чичовците й и майка й така успешно са й промили мозъка, че могат да съперничат на постигнатото от Павлов с опитните кучета.

Елизабет избухна в смях. После, след като си пое дълбоко дъх, каза:

— И за нещо друго ми е нужен съветът ти, Сесил. За една компания, която мога да купя… Верига от спацентрове с името „Срещи с блаженството“, собственост на една американка, Анка Палиц, която живее в Ню Йорк. За нея ме осведоми Ан Дънли. По всичко личи, че е склонна да продава. Мислиш ли, че трябва да я купя?

— Зависи от качеството на спацентровете, каква сума ти иска и как ще се отрази на спацентровете, които се готвиш да отвориш.

— Така предполагам. Казаха ми, че са от висока класа, луксозни и бляскави.

— Бих искал да чуя повече подробности — отговори Сесил.

— Аз също. След като ги науча, се надявам да обсъдим въпроса още веднъж. — Тя си погледна часовника. — Имам среща с хората от „Сотбис“ във връзка с разпродажбата, затова се налага да бягам. Благодаря, Сесил. Благодаря ти за всичко.

Той тръгна към вратата на кабинета и минавайки покрай нея, я целуна по бузата.

— Тръгвай, но не бягай — пошегува се той и я погледна с обич. — Работите ни вървят много добре, Елизабет. Наистина много добре.

— Зная и това е благодарение на теб и Робин. Добър екип сме, нали? Тримата мускетари.

— Триумвират — поправи я той.

 

 

— Толкова съм ти признателна, че се срещнахме днес, Грейс Роуз — говореше два часа по-късно Елизабет. — Наистина ми беше нужно да поговорим.

— Знаеш, че винаги ми е приятно, когато идваш, Елизабет. А най-вече, когато търсиш съвета ми. Обичам да се чувствам полезна. Известно ти е, че напоследък нямам много задължения. Както все ти повтарям, водя живот назаем.

— На заем или не, благодарна съм, че те има. Не зная какво ще правя без теб.

— И за миг не се съмнявам, че ще се справиш прекрасно. Всичко ще бъде наред… през целия ти живот. Но, разбира се, както винаги животът ти ще бъде необикновен. Предизвикателствата по пътя ти ще те вдъхновяват. И ще успееш.

Елизабет се засмя и отпи глътка от шерито, което Грейс Роуз бе настояла да налее и на двете.

— Наздраве — промълви тя, докосвайки с чашата си тази на пралеля си. — Само четири часът е, Грейс Роуз, малко рано е за пиене… — и остави гласът й да заглъхне.

— Не се притеснявай за часа, Елизабет. Някъде по света може да е време за коктейл… В Париж или дори в Пенджаб. Освен това, мило момиче, няма да се напиеш от една чашка шери. — След като отпи от амонтилядото, Грейс Роуз изгледа въпросително Елизабет и продължи. — За какво искаше да поговорим? Без съмнение за „Деравенелс“, щом като за любовния ти живот така добре се грижи скъпият ни Робърт.

— Да, за „Деравенелс“. По-точно за акциите ми. Притежавам петдесет и пет процента и…

— С което ставаш най-големият акционер.

— Така е. Обаче искам още, за да мога да предпазя компанията от всякакви опити за поглъщане. Считам, че е мой дълг да осигуря безопасността й.

— Никой не може да я погълне. Структурата на компанията е прекалено сложна — възрази Грейс Роуз с непресторено убеждение. — Винаги така съм я възприемала, преди много време така ми я обясни баща ми, както и прекрасният ми приятел Еймъс Финистър. А после и твоят баща. Нашите бащи промениха някои правила и ги осъвремениха.

— Да, зная и именно те ни предпазват от толкова различни опасности. — Елизабет замълча, пое си дълбоко дъх и забързано продължи: — Всъщност дойдох да те помоля нещо, Грейс Роуз…

— Искаш да изкупиш акциите ми, така ли?

Елизабет се стъписа и в първия момент не отговори нищо. После отвърна твърдо:

— Да. Съзнавам, че навярно ще предпочетеш да ги оставиш на племенника си Патрик, но ако поне размислиш, ще ти бъда крайно признателна.

— Не, не мога да ти продам акциите си, понеже…

— Не е нужно да ми обясняваш — прекъсна я бързо Елизабет, тъй като не искаше да притесни пралеля си. — Разбирам.

— Не, изобщо не разбираш и моля те остави ме да си довърша изречението. Елизабет, не мога да ти ги продам, защото вече съм ти ги оставила в завещанието си.

Младата жена седеше като ударена от гръм, зинала срещу Грейс Роуз, дотолкова развълнувана, че бе загубила дар слово. Грейс Роуз се разсмя.

— Успях да те накарам да замлъкнеш, крайно необичайно за теб, скъпа моя. Обикновено имаш коментар почти за всичко.

Очите й блестяха; тя се радваше на мига. Знаеше, че току-що е съобщила на Елизабет, че ще получи онова, което най-силно желае на този свят — повече власт над „Деравенелс“. И се вълнуваше, че е направила племенницата си щастлива. Най-накрая Елизабет проговори:

— Никога не съм била по-изненадана през целия си живот. Изкара ми въздуха, Грейс Роуз. Не мога да повярвам. Колко чудесно и щедро от твоя страна. Благодаря ти, благодаря ти от сърце. — Тя скочи, приближи се до пралеля си, прегърна я, после я погледна в очите, разтресе се от смях и продължи да повтаря: — Не мога да повярвам…

— Налага се, защото е истина.

Елизабет седна обратно на стола си и се опита да се успокои. Бе обзета от смесени чувства, още малко и да се разплаче, така бе развълнувана от този изключителен подарък.

Грейс Роуз седеше и изучаваше с обич младата жена, която познаваше от раждането й. Бе присъствала на кръщенето на Елизабет и я наблюдаваше как расте, често ужасена и гневна заради отношението на Хари Търнър към нея… детето, на което тя бе дарила сърцето си толкова отдавна и което обичаше като собствено.

Ненадейно Грейс Роуз почувства възхитително спокойствие и пълно доволство. Открай време се стараеше да компенсира отвратителното поведение на Хари Търнър и често успяваше, но навярно не така изцяло както днес. В каква чудесна жена се бе превърнала Елизабет… силна, смела и самоуверена. Протегна се и стисна ръката на Елизабет.

— Всичко, което имам, дължа на баща си, Едуард Деравенел, и е редно да се върне при друг потомък на рода. Това си ти, Елизабет. Ти си последната издънка и моя наследница.