Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (38)

38

— Това ще ви отива, госпожице Търнър — уверяваше я продавачката. — Винаги съм ви харесвала в червено.

Елизабет й се усмихна.

— Благодаря ти, Кларис. Това пашмина ли е? — Тя разглеждаше един дълъг шал в ярък пурпур, украсен с едри мъниста и дантела.

— Не, изработен е от кашмир и коприна, но все пак в Индия. — Кларис откри етикета и кимна, после го показа на Елизабет. — От прочут майстор е, ръчно бродиран.

— Вероятно ще го взема за себе си, но всъщност дойдох да направя коледните си покупки — обясни Елизабет. — Нека погледна и другите, ако обичаш. Ако имате в морскосиньо, пастелносиньо и черно, тези цветове ще подхождат на три от приятелките ми.

— Ето там, госпожице Търнър.

Кларис я поведе към друга част на магазина. Елизабет обичаше да пазарува във „Фортнъм и Мейсън“. Стоките бяха с високо качество, оригинални и стилни, а магазинът открай време бе сравнително тихо място. Тук можеше да пазарува бързо, да разчита да я обслужат лично и да се върне в кабинета си за рекордно време.

— Този е особено красив — увери я Кларис, докато й подаваше един пурпурен шал, също богато декориран с мъниста и панделки. — Погледнете и този. Зеленото е великолепно, не сте ли съгласна?

— Чудесни са! — възкликна Елизабет, мислейки за Грейс Роуз, докато докосваше пурпурния, и за Ан Дънли, която изглеждаше превъзходно в ябълковозелено. — Категорично ще ги взема. А ако ми предложиш в черно и морскосиньо, ще съм доволна от коледния си пазар.

— Зная, че имам точно в тези цветове. Дайте ми само миг. И между другото имаме великолепни ръкавици от Париж, ако желаете да ги погледнете. Изложени са ето там, на остъкления щанд.

— Благодаря, Кларис, ще им хвърля едно око. С малко повече късмет ще напазарувам всичко в твоя отдел.

Продавачката се усмихна и бързо се отдалечи, обяснявайки, че ще се върне колкото се може по-бързо.

— Защото зная, че винаги бързате, госпожице Търнър.

— Днес имам време — отвърна Елизабет.

Чу звъна на мобилния си телефон, зарови из чантата, докато най-после го намери, и отговори.

— Елизабет?

— Ти ли си, Франсис?

— Аз съм. Търсих те в кабинета ти и Мери ми съобщи, че си излязла. Къде си в момента?

— Във „Фортнъм“.

Франсис Уолсингтън се разсмя.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо, имах нужда да поговоря с теб и познай! Аз съм само на хвърлей камък, при шивача си на „Савил роуд“.

— Спешно ли трябва да говорим?

— Не, но на четири очи. Да се срещнем в „Риц“, и двамата сме наблизо. Да кажем след половин час?

— За какво искаш да говорим, Франсис?

— Не по телефона, Елизабет, особено по мобилен. Ще се срещнем ли в „Риц“ на по питие?

— Ще дойда, Франсис, дочуване.

Тя затвори телефона и го пусна в чантата си заинтригувана. Чудеше се с какво ли сведение щеше да я угости Франсис тази сутрин.

Приближи се до щанда с ръкавиците и се взря в колекцията с надеждата да открие пурпурен чифт, който да подхожда на шала. Прекрасен комплект за подарък на Грейс Роуз. Кларис се върна с шаловете в морскосиньо и черно, изработени от модна къща в Индия, и Елизабет взе и двата. След като избра няколко чифта ръкавици, които да подхождат на шаловете, заяви:

— Мисля, че това е всичко, Кларис. Поне за днес.

— Много добре, госпожице Търнър. Да ви ги опаковам ли като подаръци? На дъното на всеки пакет ще поставя белег, за да знаете в какви цветове са шаловете и ръкавиците.

— Благодаря. Запиши ги на сметката ми и ги изпрати в апартамента ми, ако обичаш. Боя се, че трябва да бягам.

— Няма проблем, госпожице Търнър. Ще ги изпратя по куриер по-късно днес.

 

 

Франсис, който стоеше във фоайето на хотел „Риц“, забърза да посрещне Елизабет. Целуна я по бузата, хвана я подръка и я поведе към бара с думите:

— Да пийнем тук, какво ще кажеш?

— Чудесно. Истината е, че обичам това фоайе. В него се чувства атмосферата от времето на крал Едуард. Но какво искаше да ми съобщиш?

— След като се настаним и поръчаме, ще ти кажа. Съгласна ли си?

— Страшно съм заинтригувана, Франсис. Не ти е присъщо да бъдеш толкова тайнствен. Обикновено нямаш търпение да ми съобщиш лоша новина, а подозирам, че тази е именно такава.

— Просто не исках да говоря по телефона. Погледни, има чудесна маса до онази палма, да седнем там.

След секунди пристигна сервитьорът. Франсис поръча чаша шампанско и Елизабет последва примера му, с което го изненада. Като останаха сами, Елизабет се наклони към него и го погледна в очите.

— Давай, стреляй. Искам да зная за какво е цялата работа.

Франсис погледна часовника си и отвърна:

— Сега е точно дванадесет и пет. Към единадесет без десет ми се обадиха от Париж. Половин час преди това е починал Франсоа де Бур.

Тя зяпна насреща му стъписана, после възкликна:

— Наистина новината е долетяла при теб за нула време. Сигурно имаш свой човек в „Дофин“.

— Прекрасно знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос, Елизабет. Колкото по-малко знаеш… и така нататък. Но действително имам хора на ключови позиции в Париж и мога да те уверя, че всяка минута френската телевизия ще съобщи новината.

— Жалко, беше толкова млад. — Елизабет въздъхна и се облегна на стола си. — Смъртта му те безпокои, така ли? В това се крие всичко, нали?

— Да, понеже няма съмнение, че вдовицата му ще премине Ламанша…

— Кога мислиш, че ще пристигне в Шотландия?

— Трудно е да се прогнозира. Няма място за нея при семейство де Бур, поне не задълго. Познавам Катрин. При все че възлага големи амбиции на синовете си, не е без сърце. Ще има период на траур и тя ще се отнася мило към снаха си. Но мине ли срокът, вдовицата ще трябва да си тръгне. Просто е, Катрин няма да я иска около себе си.

— Искаш да кажеш, че ще напусне „Дофин“? Но не е задължително да напусне Париж? Нито Франция? — Елизабет хвърли на Франсис въпросителен поглед.

— Предполагам, че може да остане във Франция, но защо би поискала? Без капчица власт и без покрив над главата, така да се каже, къде другаде да отиде, освен в Единбург? В края на краищата наистина шотландският клон е неин. Няма съмнение, че ще иска да си го вземе от своя полубрат Джеймс, който го управлява, откакто майка й почина.

— Той няма да се противи, така ли? — настоя Елизабет.

— Не съм сигурен. Джеймс дълго работи с майка й и се справяше отлично.

— Убеден си, че Мари де Бур ще ми причини неприятности, нали?

Елизабет замлъкна и се облегна назад, когато сервитьорът пристигна с две чаши розово шампанско. Миг по-късно Франсис вдигна своята.

— За теб, шефке.

— И за теб, Франсис. Не зная какво бих правила без теб.

— Честно казано, и аз. И да, тя ще надигне глас срещу теб, за „Деравенелс“ и… — той млъкна насред изречението, а тя го загледа внимателно — винаги красноречив и изразителен, изведнъж той сякаш загуби дар слово.

— Всъщност тя не може да постигне нищо, нали Франсис? Всички ме убеждават, че е невъзможно да има претенции към „Деравенелс“.

Той поклати глава.

— Възможно е заради прабаба си. Ако ти не си сред живите, тя е законна наследница.

— Ами братовчедките ми Грейсън? Те със сигурност могат да предявят претенции.

— Да. Брат ти Едуард също вярваше в това, но Мари де Бур има преднина, тъй като прабаба й Маргарет е най-голямата сестра на Хари, Мери Търнър Бранд е най-малката сестра на баща ти, а дъщеря й Франсис е майка на сестрите Грейсън. Затова накрая шотландската фуста може да спечели…, ако ти си мъртва.

— Но съществува завещанието на баща ми! — изтъкна Елизабет. — Той внесе изменение, според което чужденец не може да наследи „Деравенелс“, а тя не е англичанка.

— Знаеш, Елизабет, че някои хора могат да бъдат амбициозни, упорити и глухи за истината, а Мари е една от тях. Тя е сребролюбива, жадна за власт, а самолюбието й е безкрайно. — Той въздъхна. — Откакто свят светува са убивали за богатство и привилегии.

— Допускаш ли, че омразата й ще я подтикне да ме убие? — попита тихо Елизабет.

— Не зная и не искам да градя хипотези. Но много убийства са замаскирани като нещастни случаи. Казвал съм ти го много пъти и преди. Освен това знаеш, че убийствата следват семейството ти като хрътки.

— Трябва да си взема телохранител, така ли?

— Дяволски права си.

Тя се облегна на масата и го хвана за ръката.

— Вярвам на всяка твоя дума, Франсис, безусловно ти вярвам и зная колко се тревожиш. Но… тя все пак ми е братовчедка…

— Тя е твой враг! — възкликна той с тих, но разпален тон — никога не го забравяй, Елизабет Деравенел Търнър. Знаеш добре, че кръвта не е по-гъста от водата, което може да потвърди историята на рода ти. Искам да си вземеш телохранител и то най-добрия. Не някакъв си шофьор, на когото се надяваме, че ще те опази при злополука. Искам телохранител, който да седи до шофьора, а не да кара проклетата кола. Искам… — Той млъкна и я погледна настойчиво. — Да ти разкажа ли една от историйките си от света на развлекателната индустрия?

Тя кимна.

— Разбира се. Но какво общо има с бодигарда?

— Ще разбереш след минута. Имам стар приятел, който работи в едно от студията на Холивуд. Един ден преди много години поискали от някакъв продуцент да интервюира млад актьор от Ню Йорк, чийто известен агент считал, че той притежава голям потенциал и може да стане звезда. Агентът се надявал големите клечки да видят, каквото вижда и той и да дадат роля на неговия човек в предстоящ филм, суперпродукция. Но не знаели как да определят амплоато му и дали става да играе мачо, любовник или е комедиен тип, или е подходящ за драматична роля. Не знаели какво да го правят. Естествено не можели да действат на сляпо. Моят приятел имал доверие в преценките на една журналистка, шеф на рекламния отдел, затова й уредил среща с актьора. Идеята му била, че може би тя ще успее да прецени младежа и да подскаже как да го използват. След половин час, прекаран с него, тя изхвърчала от кабинета си, хукнала при приятеля ми и казала: „Не зная за каква роля става, нито за какъв филм е подходящ. Не съм сигурна дали изобщо умее да играе. Но ми е ясно като две и две четири, че е опасно копеле. Веднага го вземете.“ И те я послушали. Такъв тип искам да ти бъде телохранител. Опасно копеле. Човек, който няма да се спре пред нищо, за да те защити. Корав, организиран, решителен и опасен, от когото хората се плашат и който не се страхува да натисне спусъка, когато се налага.

— Не обичам оръжия — промълви Елизабет.

Франсис я изгледа и се разсмя.

— Ще се наложи да свикнеш с въоръжен бодигард. Ще ми направиш ли тази услуга? Моля те.

— Да.

— Не ме попита кой е актьорът.

— Предпочитам да разбера станал ли е велика звезда, както агентът му се е надявал.

— Да.

— И как му е името?

— Брус Уилис.

— В такъв случай ще си взема телохранител — отвърна тя и се усмихна. Но гласът й бе сериозен, когато добави. — Зная, че днешният свят е опасен и че съм уязвима заради положението си, а не само, защото някоя като Мари де Бур си въобразява, че по право й се пада да заеме мястото ми. — Отпи глътка шампанско и завърши. — Не съм глупава, Франсис, досега сигурно си го разбрал. Ясно е, че съм мишена.

 

 

— Погледни колко е красива тази трапезария — говореше Франсис двадесет минути по-късно, докато обгръщаше с поглед ресторант „Риц“. — Не се ли радваш, че се съгласи да обядваш с мен, Елизабет? Най-малкото да се порадваш на това изумително място. А и храната не е никак лоша — завърши той и й се усмихна.

Освен дето й се възхищаваше, Франсис Уолсингтън изпитваше топли чувства към Елизабет и нужда постоянно да я защитава. Бе напълно отдаден на каузата да се грижи за нея и да я пази невредима.

— Винаги ми е приятно с теб, Франсис, знаеш, че си от любимците ми. А трапезарията действително е прекрасна. Както и изгледът към Грийн парк. Виж, вали сняг. Може би тази година ще имаме бяла Коледа.

Той проследи погледа й и видя, че се вие снежна вихрушка.

— Къде ще бъдете с Робърт на Коледа? — попита той, обръщайки очи към нея. — Нали не в чужбина?

— Не, не се безпокой. Ще я посрещнем в „Стоунхърст фарм“ заедно с Грейс Роуз. Обещахме й преди цяла вечност… — Елизабет замълча и поклати глава. — Стара е, та с Робин решихме да й гостуваме тази година. Кой знае колко още й остава да живее. Деветдесет и осем е солидна възраст.

— Да, а на теб една почивка в провинцията ще ти се отрази добре. Ти си истински работохолик, Елизабет.

— Но нали знаеш, че ми харесва, дори понякога с Робин ни е забавно.

— Радвам се, че отново ще попътувате. Няма от какво да се срамувате, никой от вас не е извършил нищо лошо. Трябва да се повеселите заедно.

— Но слуховете не стихват и предполагам, че ще продължат вечно. На някои им се иска да вярват, че ние сме виновни за смъртта на Ейми.

— Няма значение. Те не могат да обвинят нито теб, нито Робин. Освен това е известно, че винаги около най-прочутите семейства, да не говорим за твоето, се вихрят скандали. — Той се разсмя. — И те са без значение.

Тя се засмя заедно с него и попита:

— След като Мари де Бур си изтрие сълзите, обзалагам се, че Джон Норфел ще тръгна по петите й, а ти?

— Той вече не стои със скръстени ръце, но сигурно Сесил те е уведомил.

— Спомена ми го мимоходом. Ако Джон Норфел се сближи с нея, а това е лесно, понеже сега тя е вдовица, има ли как да се отървем от него? Да го уволним?

— Само ако бордът на директорите докаже, че е действал в ущърб на „Деравенелс“.

— Да изчакаме и да видим, нали?

— Не ни остава нищо друго… — Гласът му стихна, тъй като сервитьорът пристигна с първото блюдо. — Веднъж да се зарадваш при вида на чиния с храна. Като че никога не ядеш.

— Напротив, хапвам. — Тя взе лъжицата си, опита доматената супа и тихо промълви: — Действай и ми намери телохранител, Франсис. Както винаги си прав. Трябва ми сериозна защита.

 

 

— Не мога да повярвам, че се намираме на „Даунинг стрийт“ десет — прошепна по-късно същата вечер Елизабет на Робърт. — Нетърпелива съм да се запозная с Тони Блеър и Чери, а ти?

— Не по-малко от теб, скъпа. — Робърт топло й се усмихна. — Радвам се да забележа, че успехът не ти е повлиял. — Той я хвана подръка и я поведе през залата за приеми на горния етаж на официалната резиденция на министър-председателя, където течеше предколеден прием. Елизабет се озърна и възкликна:

— Да му се не знае, колко знаменитости имаме тази вечер… филмови звезди, прочути писатели, телевизионни и медийни магнати и попзвезди. Погледни, Робин, това там не е ли Стинг със съпругата си?

Той проследи погледа й и кимна.

— Да, а току-що забелязах Дейвид Хокни, един от любимите ми художници, да разговаря с Ема Томпсън и Алън Бенет. А там, близо до елхата, е Джени Сийгроув, една от любимите ми актриси.

— Не е ли красавица? А кой е мъжът с нея?

— Приятелят й Бил Кенрайт, театралният импресарио. Има хора от всички области на изкуствата и културата. Както и доста спортни звезди.

— Толкова съм доволна, че дойдохме. Не бих пропуснала този великолепен прием за нищо на света.

Един сервитьор се приближи към тях, понесъл поднос с напитки, и двамата си взеха по чаша шампанско. Чукнаха се и Робърт каза:

— За цвета на Британия, както се изразява министър-председателят. — Изражението му стана малко по-сериозно, когато добави: — Наистина стават сеизмични промени, откакто новите лейбъристи дойдоха на власт, а семейство Блеър се засели на „Даунинг стрийт“. Цялата страна се оживи. Чувствам се сякаш всичко е възможно… сякаш можем да управляваме света.

— Мислех, че вече сме негови господари — отвърна Елизабет, после добави по-сериозно: — Но да се върна към предишната ти забележка, Робин, според мен всички чувстват същото. За себе си съм сигурна… идва нов ред.

— Съгласен съм — отговори Робин и като хвана Елизабет подръка, я поведе през помещението. — Да поговорим с Джени Сийгроув.