Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (6)

6.

Стоеше навън на „Странд“ и се взираше в сградата. Нейната сграда. Построена преди векове, тя бе внушителна, истински монумент, и щеше да се превърне в нейно постоянно обиталище и месторабота. „Деравенелс“. Елизабет пое дълбоко дъх, отвори вратата и пристъпи вътре. Дежурният униформен портиер се изправи.

— Добро утро, госпожице Търнър.

Тя кимна и го дари с най-ослепителната си усмивка.

— Добро утро, Сам.

Прекоси огромното облицовано с мрамор преддверие и се заизкачва бавно по стълбището, изпълнена със смесица от чувства: вълнение, страхопочитание, нетърпеливо очакване и ликуване — защото сега мястото й принадлежеше — но и сянка на трепет, примесена с безпокойство. Естествено е, помисли си тя, напълно естествено. Поемам към голямото приключение.

Влезе в кабинета си, съблече палтото, застана в центъра на стаята, хвърли поглед около себе си и се замисли за тримата мъже, използвали помещението преди нея… Нейният прадядо Едуард Деравенел, дядо й Хенри Търнър и баща й Хари Търнър, от когото беше научила толкова много. И тримата бяха хора на честта, почтеността и интелекта. Почувства, че сякаш са в стаята заедно с нея, долови присъствието им, духа им… пожелаваха й на добър час… Прекоси кабинета и седна зад писалището. Това бе началото на един нов живот.

Родена съм за това. Да бъда в „Деравенелс“ точно в този ден. Понеделник, двадесет и пети ноември хиляда деветстотин деветдесет и шеста. Да поема властта. Да управлявам мъдро, да преведа компанията през настоящата криза и да я върна към живот. Не бива да се страхувам. От никого и от нищо. Трябва да съм решителна, дисциплинирана, всеотдайна, прилежна и предана. Не ми е разрешено да мисля за нищо друго, освен за „Деравенелс“. Длъжна съм да й върна силата. Така и ще сторя.

Ще разчитам на двамина, на които мога да поверя живота си — Сесил Уилямс и Робин Дънли. Ние ще бъдем триумвиратът, който ще ръководи „Деравенелс“ и ще й върнем предишната слава. Зная, че имам врагове в компанията, онези, които бяха предани на моята полусестра Мери и които искат да продължат нейната политика. Тя навреди на компанията и идеите й взеха своята дан. Тези хора трябва да се махнат. Налага се да почистя здравата. Така снощи ме нарече Кат: новата метла, която мете по-добре. Тя обича тези старовремски изрази и все са й на езика. Успява да ме разсмее, ако съм мрачна или не ми е добре, във времена, когато никой не е в състояние да ме развесели.

На вратата се почука и Сесил Уилямс прекрачи прага с думите:

— Добро утро, Елизабет. Рано си дошла.

— Рано пиле рано пее — отговори Елизабет с една от старомодните поговорки на Кат. — Денят е определено паметен, нали Сесил?

— Категорично. — Той седна от другата страна на бюрото и се взря в старата карта, окачена на стената. — Щастлив съм да я видя отново. Знаеш ли, помня я от детството си, когато баща ми работеше за Хенри Търнър.

— Така и не разбрах защо Мери я махна — вметна Елизабет. — Но не проумях и много от нещата, които правеше, докато обитаваше този кабинет. Ето банковия трансфер. — Тя извади листа от куфарчето си за документи. — Робин иска да ти го покажа и после да го отнеса вкъщи.

— Правилна идея — отбеляза Сесил, сведе поглед към трансфера и сви устни. Вдигна глава и я погледна. — Не мога да бъда сигурен, преди да го проуча, но ми се струва, че сумите са прехвърлени от личната й банкова сметка.

— И все пак парите са мои, от която и сметка да идват — възрази рязко Елизабет. — Всичко, което е наследила, беше на баща ни и следователно е мое. Няма право да го раздава. — Като се облегна на писалището с напрегнато и упорито изражение, тя попита: — Можеш ли да върнеш петдесетте милиона евро?

— Да ти кажа честно, не зная, Елизабет. Трябва да прегледам всяка папка, оставена от Мери и счетоводните книги, и се надявам да намеря съответните документи…

— Ако съществуват — прекъсна го тя с нетърпящ възражение тон.

— Абсолютна истина. Опасявам се, че може и да ги няма. След срещата ни започнах да ровя. И между другото реших да наема външна фирма за финансови ревизии. Убеден съм, ще се съгласиш, че е абсолютно наложително.

— Със сигурност. Трябва да съберем колкото се може повече сведения, за да предприемем правилните стъпки.

Сесил кимна.

— И какво точно възнамеряваш да предприемем?

— Да поразчистим, Сесил. Обмислям го от дни и предлагам да освободим петстотин служители от всички клонове.

— Петстотин! С един замах?

— Не непременно всичките наведнъж, но има много трески за дялане в „Деравенелс“. Знаех го още докато работех тук, и Робин го потвърди. Има и хора, които трябва да бъдат пенсионирани. — Тя се намръщи. — Изглеждаш изненадан. Не ти ли допада идеята?

— На същото мнение съм, Елизабет, но трябва да сме предпазливи. Не искам да предизвикаме тревога на борсата. Мнозина ще заключат, че сме в голяма беда. Отстраняването на много служители изведнъж изнервя хората и те са склонни да мислят най-лошото.

— Съзнавам, че се налага да го извършим по най-правилния, най-мекия начин. Не искаме да провокираме слухове. Ранното пенсиониране ще допадне на много от тях. — Елизабет замълча и след кратко колебание добави: — Длъжни сме да ревизираме клоновете си по целия свят, не мислиш ли?

— Определено — отговори Сесил, без да се двоуми. — Споменахме го само мимоходом миналата седмица, но съм наясно, че персоналът ни е прекалено раздут. Може би е редно да възложа тази задача на Сидни Пейн. Той е отличен дипломат, а в създалото се положение трябва да се действа внимателно. Както току-що споменах, „Деравенелс“ не бива да изглежда слаба, изложена на риск, на опасност от провал.

— Да. Разбирам. Миналия четвъртък, докато пътувахме с колата към града, ти каза, че фирмата има нужда от свежи пари. Откъде планираш да ги намериш, Сесил? Или още не си мислил?

— Напротив. Поне отчасти. Според мен сме длъжни да опитаме да си върнем сумата в евро от Филип Алварес. Освен това бих желал да продам част от имотите ни, но можем да обсъдим въпроса по-подробно следобед, ако искаш.

— Обезателно. Но исках да изтъкна… Бих могла да дам на „Деравенелс“ известна сума.

— В никакъв случай — зяпна той насреща й ужасен. — Никога няма да позволя ти да даваш пари на фирмата, никога, Елизабет. Въпреки че в някакъв момент можеш да й заемеш пари. Или да изкупиш нечии акции. Но да дадеш? Категорично не. Абсолютно съм против. Никога не бих се съгласил на подобна рискована постъпка от твоя страна. Ето списъка на членовете на борда на директорите, който можеш да прегледаш, когато имаш свободно време. Не забравяй, че заседанието е само след две седмици.

— Някакви промени за срещата тази сутрин? — попита Елизабет и се облегна на стола си.

— Не. Ще присъстват всички поканени.

— Не бях планирала да каня когото и да е от тях на обяд. А ти?

— Не, опасявам се, че не. Има твърде много работа — изтъкна Сесил. — Днес е първият ми ден тук от почти пет години. Имам чувството, че трябва много да наваксвам.

Щом остана сама, Елизабет прибра банковия трансфер в куфарчето си за документи и взе списъка на борда на директорите, който й даде Сесил. Внимателно го проучи и се зачуди от кого може лесно да се отърве. Откроиха се трима — прекалено стари, че да й окажат съпротива. Имаше и други двама, за които знаеше, че не я харесват, така че те трябваше да напуснат.

— Как да ги отстраня? — промълви тя сама на себе си и погледна към вратата.

Отекнаха няколко силни удара. Вратата се отвори и Робърт Дънли влезе забързано, с широка усмивка и букет цветя — кръг червени и бели рози, обрамчени със зелени листа.

— Лична доставка, госпожице Търнър — обяви Робърт, приближи се до масичката за кафе и постави ваза в средата й. — Червените рози са от Търнърови, а белите — от Деравенел — поясни той и добави. — За да освежат сутринта ти, скъпа моя.

— Робин, добро утро! Благодаря ти от сърце. Цветята са прекрасни.

Докато говореше, тя се изправи, приближи се до него и нежно го прегърна.

— Отбих се само да ти пожелая късмет — каза той и я притисна в отговор, миг по-дълго от обичайното.

— Показах на Сесил банковия трансфер — заговори Елизабет, след като се отдалечиха един от друг. — Според него парите са изтеглени от личната сметка на Мери.

— Проклятие! — възкликна Робърт. — Ако случаят е такъв, Филип Алварес ще заяви, че са сватбен подарък или нещо подобно, и ще бъде по-трудно да си ги върнем. Надявам се парите да са на компанията.

— Всъщност са мои — изтъкна Елизабет със същия делови тон, с който разговаряше със Сесил Уилямс. — И ти обещавам, че ще си ги взема обратно от онзи ужасен човек, без значение как.

Робърт стоеше в средата на кабинета и се взираше в нея. Свитата й уста и твърдостта в блестящите й тъмносиви очи издаваха решителността й да постигне своето и той си спомни, че през годините бе доловил у нея намек за безпощадност. Може би повече от намек.

Тя попита:

— Защо ме гледаш така, Робин? Нима смяташ, че говоря прекалено твърдо?

— Не, ни най-малко — отговори честно той. — Намирам, че трябва да си твърда, ако обстоятелствата го налагат, и безжалостна. Мислех си за Филип Алварес. Имам намерение да изясня какво точно става в неговата компания за недвижими имоти. Искам да разбера докъде са се развили делата му в Марбея. Длъжен съм да науча всичко, каквото мога.

— Чудесна идея, да. Ако се налага, ще заминеш за Испания, за да бъдеш моите очи там, Робин.

— Първо трябва да проуча.

— Какво точно строи компанията му в Марбея? — Елизабет му хвърли остър поглед.

— Вили, клуб за голф и игрище за поло. Ваканционно селище като онези в Америка — обясни той. — Филип искаше аз и Амброуз да наглеждаме изграждането на игрището за поло, дали се спазват плановете за конюшните и другите постройки, предназначени за конете.

— Разбирам. Ако той не ни върне парите, ще сложим ръка на строежа. Ще се превърне в ценна собственост, особено ако прибавим и спацентър. В последно време те са истинска златна мина и популярността им расте.

— Комплексът би могъл да просперира и да ни донесе сериозни печалби — съгласи се Робърт. — Но едва ли. Четох нещо за него съвсем наскоро… Останах с впечатлението, че Алварес е спрял строежа. И то съвсем внезапно. Навярно има затруднения.

— Никак не съм изненадана, че не дойде на погребението — отбеляза Елизабет. — Възможно е да стои настрани, защото не иска да отговаря на неудобни въпроси за проекта Марбея. — Младата жена поклати глава. — Обяснимо е, нали, Робин?

— Определено. Ще разбера какво се крие там. — Тръгна към вратата и се обърна. — Ще се видим на срещата след час.

Елизабет кимна и се върна към документите на писалището, но само за миг. Мислите й кръжаха около Робърт. Той присъстваше постоянно в ума й, хубостта му, топлотата му и ако трябва да е честна, изразената му сексуалност. Тя наведе глава и помириса сакото си: одеколонът му се бе пропил в плата и пробуждаше у нея желания. Лека тръпка премина през тялото й. Защо я спохождаха такива странни мисли за Робърт Дънли, приятеля от детинство? Тя сведе очи и се загледа в страницата, която четеше. После се усмихна на себе си, понеже знаеше точно защо.