Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (3)

3.

Елизабет слезе тичешком по широкото стълбище и прекоси дългата зала, после спря и се ослуша. От близката библиотека дочу мъжки гласове и веднага забърза нататък. На вратата спря изненадана. Очакваше да намери Никълъс Трокмън, а се озова пред Робърт Дънли. Приятелят й от детинство стоеше със Сесил до прозореца. Двамата мъже бяха потънали в разговор и не я забелязаха. Но като че доловил неочакваното й присъствие, Робърт внезапно се обърна. На часа лицето му грейна.

— Добро утро, Елизабет — поздрави я той и закрачи към нея.

— Робин! Не очаквах точно теб да видя тук!

— Нали знаеш, чер гологан не се губи. — Той се засмя и я притисна в обятията си, целуна я по бузата и възкликна: — Когато се обадих на Сесил, го помолих да не ти казва. Исках да те изненадам.

— Е, успя — отвърна тя и се засмя.

Хвана го подръка и двамата се приближиха към Сесил. Елизабет се радваше, че Робин е тук. Открай време той беше неин верен приятел, припомни си всички добрини, които бе сторил за нея, докато тя бе в немилост пред сестра си. Никога нямаше да забрави благородния му жест. Милият Робин й бе толкова скъп. Сесил, който я наблюдаваше с ясните си светлосиви очи, тихо заговори:

— Мъничка измама от моя страна, Елизабет.

— Разбирам — отговори тя и му се усмихна.

— Искаш ли чаша шампанско? Или нещо друго? — попита Сесил и се приближи до количката с напитките.

— Шампанско, моля.

Елизабет застана пред прозореца и зарея поглед към ширналото се Северно море и белите като сметана скали, пръснати до безкрай по целия път до залива Робин Худ и отвъд него.

Каква поразителна гледка, особено днес. Слънцето искреше, небето бе поразително синьо. На свой ред морето не изглеждаше така заплашително и мрачно, понеже отразяваше лазурното небе. Гледката винаги я вълнуваше.

— Оттук прилича на чудесен пролетен ден — промълви Робърт и застана до нея. — Но е само илюзия.

— Зная. — Тя го погледна многозначително. — Като толкова много мигове в живота…

Той не отговори, а миг по-късно Сесил й подаде чаша шампанско. Тя му благодари, седна и след като погледна и двамата мъже, заговори.

— Питам се какво става с Никълъс? Не трябваше ли вече да е тук? Почти е един.

— Сигурен съм, че ще пристигне всеки момент — увери я Сесил, хвърли поглед към Робърт, повдигна вежди и попита: — Как беше движението?

— Поносимо. Но Никълъс може би ще бъде по-предпазлив от мен. Извадих късмет, че не ме спря пътен полицай. Карах като луд.

— Никълъс ще ми донесе черната кутия — заяви Елизабет, поглеждайки към Робърт. Но преди да успее да отговори, тя рязко смени темата. — Ако не греша, с Филип Алварес сте близки приятели. Не ходи ли в Испания с него преди време?

Робърт кимна.

— Да. Но не бих казал, че сме приятели. Нека го обясня така — той винаги ми е бил симпатичен, а в един момент се нуждаеше от съвет, по-скоро от брат ми Амброуз. Истината е, че заминахме за Испания, за да му свършим една дребна работа.

Елизабет отвори уста, за да каже нещо, но веднага я затвори, когато забеляза предупредителния поглед на Сесил.

Сесил се прокашля.

— Не мисля, че трябва да се впускаме в дълги обсъждания относно Филип Алварес точно в този момент. Робърт, навярно ще ти бъде възможно да хвърлиш известна светлина върху онзи курорт, който той строи в Испания, затова нека поговорим за него по-късно. Струва ми се, че Никълъс току-що пристигна. — Сесил стана и излезе в дългата зала, обявявайки през рамо. — Да, той е.

Секунда по-късно Никълъс Трокмън поздравяваше Сесил, Елизабет и Робърт с широка усмивка на лице. Всички те бяха стари приятели и се радваха, че са заедно. След като прие чаша шампанско, с която вдигна тост, Никълъс заговори:

— Извини ме, че нося това по такъв необичаен начин, Елизабет. — Той се засмя. — Във фирмена торбичка от магазин на „Фортъм и Мейсън“. Но точно така го получих. Заповядай.

— Нищо й няма на торбичката от „Фортъм и Мейсън“ — отговори Елизабет, като я пое от него.

Постави я на пода до себе си и извади черната кутия. Впери поглед в нея, като я държеше с две ръце, и почувства, че през тялото й премина тръпка. Кутията приличаше повече на ковчеже за бижута, на чийто капак с релефни, потъмнели от времето златни букви бе изписано името, пред което тя благоговееше: Едуард Деравенел. След като я сложи на коляното си и постави ръце върху нея, тя каза с разтреперан глас:

— Когато бях на единадесет, две години след като баща ми отново ме призна за своя дъщеря, той ми показа тази кутия. И ми разказа нейната история. Или по-точно тази на съдържанието й. Да поседнем. Бих желала да чуете какво ми разказа Хари Търнър преди четиринадесет години.

 

 

Тримата мъже изпълниха молбата й, както държаха чашите си с шампанско. Всички бяха любопитни и искаха да чуят историята. Елизабет не започна веднага. Още веднъж сведе поглед към кутията, погали я с длан и изведнъж се замисли и се отнесе, потънала в спомени.

Робърт Дънли, който я гледаше съсредоточено, не можеше да се удържи да не забележи колко красиви са ръцете й, нежни и изящни, с издължени пръсти и безупречни нокти. Като че ли бе забравил нейните прекрасни ръце.

От своя страна, Никълъс се възхищаваше на нейната съобразителност и пренебрежение към условностите. Ето я, облечена с яркочервен пуловер и панталони в подхождащ цвят в деня на смъртта на сестра си, без пет пари да дава какво би си помислил някой от тях. Но това бе Елизабет, пряма до дъното на душата си. Освен това му бе пределно ясно, че между сестрите нямаше обич, и се възхищаваше на Елизабет, задето не се преструва.

Сесил се замисли за острия и бърз ум на Елизабет, за това как бе споменала Филип и се бе присмяла на Робърт за пътуването му до Испания. Дънли можеше да се окаже безценен източник на сведения за катастрофалната инвестиция на Мери… щеше да поговори с него по-късно.

Елизабет се размърда на канапето и погледна бегло платното, което висеше над камината тук, в тази библиотека, повече от седемдесет години… Портрет в пълен ръст на Едуард Деравенел… какъв красавец е бил; баща й действително приличаше на него, както и тя самата. Обърната към тримата мъже, тя започна:

— Тази кутия някога е била негова, на дядото на баща ми, както всички знаете. — Тя посочи към портрета, после отвори капака на кутията, извади златен медальон на изящна верижка и го вдигна, за да го видят.

Той проблесна на слънчевата светлина. От едната страна бе фамилният герб с изобразени роза от бял емайл и подкова. От другата страна на медальона се виждаше слънце в цялото му великолепие, ознаменуващо точния ден от 1904 година, в който Едуард бе отнел компанията от семейство Грант от Ланкашър. По ръба на медальона от страната с розата бе гравиран девизът на Деравенел „Вярност завинаги“.

— Ясно ми е, че всички сте виждали медальона и преди, аз също. Но баща ми ми го показа за първи път, когато бях на единадесет години, както ви казах. Той ми обясни, че дядо му го е нарисувал и е поръчал да изработят шест. За него самия, за двамата му братовчеди Невил и Джони Уоткинс, за най-добрия му приятел Уил Хейстингс и за двама негови колеги, Алфредо Оливери и Еймъс Финистър. Това били хората, помогнали му да възглави компанията, предани до края на живота си. След това баща ми довери, че неговата майка, Бес Деравенел, му го дала, когато бил на дванадесет… точно преди тя да почине. По всичко личи, че баща й е искал от нея да го пази за по-малкия си брат, който един ден щял да наследи компанията. Е, знаете историята за двете момченца от рода ни, изчезнали при мистериозни обстоятелства. Баба ми обяснила на баща ми, че го е пазила за по-големия му брат Артър, който неочаквано починал, когато бил на около шестнадесет. И сега искала да го притежава Хари, защото той бил главата на компанията…

— Нима Бес никога не дала медальона на съпруга си Хенри Търнър? — попита Робърт, прекъсвайки я решително.

— Очевидно не — отвърна Елизабет. — Всъщност сега като се замисля, баща ми изобщо не спомена собствения си баща в онзи разговор за медальона, само ми разказа колко развълнуван и горд е бил. Увери ме, че го пази заради историческата му стойност. Той боготвореше майка си и подозирам, че го ценеше още повече, понеже бе един от последните й подаръци.

— А сега е твой — обади се Никълъс и я погледна с обич, нежност и грижа. Досущ като Сесил и Робърт, той я покровителстваше и винаги щеше да защитава нея и интересите й.

Елизабет продължи:

— Брат ми Едуард го получи след смъртта на баща ми, въпреки че бе прекалено млад, за да управлява компанията, както и тримата знаете. Полагаше му се по право. А когато Едуард почина, медальонът отиде при Мери. Който го носи, оглавява „Деравенелс“, но по същество той е само един символ. И все пак винаги е бил извънредно важен за семейство Търнър и веднага се предава на следващия наследник.

Сесил отбеляза:

— Красива вещ. Баща ти го носеше на тържествени случаи с огромна гордост.

Тя кимна.

— Истина е. Знаете ли, има и друго семейно предание, свързано точно с този медальон. Баща ми ми го разказа. Както изглежда, Невил Уоткинс и Едуард Деравенел са се скарали и жестоко се отчуждили един от друг в продължение на години, което било пагубно за всички. — Тя отпи от шампанското и продължи. — Джони, братът на Невил, се разкъсвал между двамата и се опитал да ги помири, но не успял. В края на краищата нямал друг избор и се наложило да вземе страната на брат си. Когато през 1914 загинал при автомобилна катастрофа, под ризата си носел този медальон. Братът на Едуард Ричард му донесъл медальона на Джони и Едуард го носил до края на живота си. Своя собствен дал на брат си.

След като взе медальона отново, Елизабет им показа страната с образа на слънцето в целия му блясък.

— Ако погледнете по-отблизо, ще видите инициалите Дж. У., които очевидно Едуард е гравирал до ръба, а после е добавил и собствените си инициали. Когато баща ми получил медальона, подобно на него добавил своите инициали, както и тези на Мери.

Тя подаде медальона на Сесил, който го разгледа внимателно и го предаде на Никълъс, който стори същото и го връчи на Робърт. След като огледа поредицата от инициали, Робърт обърна очи към Елизабет и заяви:

— Трябва да го носиш днес, Елизабет. Сега. Защото е твой и означава толкова много. Той е живата история на рода ти. Следващата седмица ще поръчам да добавят и твоите инициали, стига да си съгласна.

— Колко мило от твоя страна. Благодаря ти, Робин.

Робърт се изправи, приближи се до нея и закопча златната верижка на врата й.

— Готово — засмя се той. — Сега ти си шефът!

Преди тя да успее да отговори каквото и да било, на вратата на библиотеката се появи Лукас.

— Обядът е сервиран, госпожице Търнър — обяви той.

— Благодаря ти, Лукас. Веднага сядаме.

Елизабет скочи, прегърна Робърт и нежно прошепна в ухото му:

— Винаги си постъпвал както трябва, още откакто бяхме малки.

— Същото мога да повторя и за теб — отговори той, хвана я подръка и я поведе навън от библиотеката към дългия коридор, последван от Сесил и Никълъс.

След като влязоха в трапезарията, Елизабет се обърна към Сесил:

— Седни до мен, а вие, Никълъс и Робин, се настанете отсреща, моля.

Всички заеха местата си и Елизабет обяви:

— Първо ще хапнем йоркширски пудинг, после агнешко бутче, печени картофи и обичайните зеленчуци. Надявам се да ви се усладят.

Никълъс се усмихна.

— Традиционният неделен обяд е любимото ми ядене. Цяла сутрин го чакам с нетърпение.

— Обзалагам се, че не си ял подобни гозби в Париж, нали, стари приятелю? — подкачи го Сесил. — И, между другото, лично аз се радвам, че се върна.

— Също и аз — обади се Никълъс. — И доколкото разбрах от разговорите ни по телефона, чака ни сериозна работа.

Сесил кимна.

— Вярно е, но преди да започнем да реорганизираме компанията и да я направим по-печеливша, мисля, че трябва да извършим промени в борда на директорите. Прекалено е муден.

— И още как! — възкликна Елизабет. — Мери прие прекомерно много допълнителни членове. По мое мнение трябва да се върне бройката от времето на баща ми. Осемнадесет.

— Съгласен съм и… — Сесил млъкна, понеже Лукас влезе с поднос в ръце, последван от млада прислужница.

Икономът постави подноса на една странична маса и, подпомогнат от слугинята, подаде на всекиго чиния с голям кръгъл йоркширски пудинг. След като сервираха соса, икономът запита:

— Да налея ли виното, госпожице Търнър?

— Защо не, Лукас. Благодаря.

Когато отново останаха сами, Никълъс погледна към Сесил и Елизабет и попита:

— Пренаселеният борд е мъчноподвижен, не сте ли съгласни? Прекалено многото гласове и различни мнения в дългосрочен план създават безкрайни мъчнотии. Радвам се, че сте склонни да го поспретнем.

— Цялата компания се нуждае от потягане — намеси се Робърт. — Много се прахосва. Не само пари, а и таланти. Освен всичко друго фирмата има нужда от млада кръв.

— Робърт, взе ми думата от устата — обади се Сесил и наклони глава. — А сега вдигам тост за теб, Елизабет. — Той взе кристалната си чаша и я вдигна срещу нея. — За новото начало на „Деравенелс“ и блестящите ти успехи!

Двамата други мъже повториха името й и вдигнаха чаши. Елизабет им се усмихна, тъмните й очи заблестяха и всички отпиха от отлежалото кларе.

— Благодаря — каза тя и остави чашата на масата. — Искам да ви уверя колко съм щастлива, че и тримата сте тук с мен днес и заедно ще посрещнем бъдещето на „Деравенелс“. Надали ще успея без вас.

— О, ще се справиш — убедено отвърна Робърт. — Но е по-добре да сме около теб, не мислиш ли?

Тя се засмя, започна да се храни, а мъжете я последваха. От време на време Робърт поглеждаше през масата към нея и срещаше погледа й, докато тя не сведеше очи към чинията си. Елизабет бе щастлива, че той бе решил да дойде и сподели с нея този изключителен ден. Изглеждаше прекрасно: красив и очарователен. Ненадейно тя осъзна, че се взира в него може би прекалено настойчиво, защото той повдигна тъмните си вежди и я погледна въпросително. Стомахът й се сви и почувства, че се изчервява. За голямо свое изумление през изминалия час чувстваше присъствието му физически, сякаш съществото му изпълваше цялото пространство.