Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (13)

13

Къщата в Челси бе от периода на Регентството. Отличаваше се със съвършени пропорции, множество прозорци, високи комини и безспорна елегантност. Това архитектурно бижу бе скрито зад висока тухлена ограда и се издигаше сред прекрасна градина на брега на Темза.

Първоначално купена от Невил Уоткинс за съпругата му Нан, впоследствие бе станала собственост на Едуард Деравенел, който я подари на брат си Ричард. От своя страна, Ричард я завеща на любимата си племенница Бес Деравенел, която скоро прие името Търнър. Синът й Хари Търнър я наследи от нея и живя за кратко там, както и дъщеря му Мери до смъртта си. Понеже всички тези собственици наистина милееха за къщата, в продължение на сто години се грижеха за нея с обич. Както и онези, които я притежаваха по-рано. Сега тя бе в превъзходно състояние и отвън, и отвътре и представляваше ценна собственост.

Това е истинско съкровище, мислеше си Елизабет, докато отваряше портата от ковано желязо на червената тухлена ограда.

Тя спря и възхитено се загледа в къщата. Ненадейно я завладяха спомени. Най-различни образи затанцуваха пред очите й… Дните, прекарани тук с баща й и малкия й брат Едуард… Онези щастливи дни в началото на осемдесетте… баща й, изпълнен с доброта… после пак той с шестата си и последна съпруга Катрин… сладката, грижовна Катрин, нейната любимка, която на свой ред я обичаше. А и Томас Селмер, новият съпруг на Катрин, който също изпитваше към нея топло чувство… Е, нима не бе така?

Сянка помрачи лицето й и тя се намръщи, после остави мислите за Том — извънредно опасния Том — да потънат в забрава. Неволно потрепери и почувства как настръхва. Той можеше да стане причина за нейното опропастяване. Но тя бе останала непоклатима, спокойна, с ясна мисъл и бе сложила на лицето си маска на невинност, бе въздържана, често мълчалива, даваше вид на замислена. Така избегна бедата, но не и Том. Бедният, глупав Том.

Тя натисна звънеца и Ан Уайтхед, икономката, отвори вратата, поздрави я топло и я покани вътре. Зимната светлина изпълваше преддверието и яркостта й накара Елизабет да притвори очи, когато плъзна поглед около себе си. Сред полегатите лъчи танцуваха прашинки и тя изпусна дълга въздишка… в този обичан дом царяха прелестна тишина и спокойствие, които познаваше добре…

Ан взе палтото й, Елизабет й благодари и се обърна. Неочаквано лицето й се разтегна в широка усмивка. Кат, Томас и Бланш идеха насреща й… обичаното трио, което я бе отгледало. Те бяха в сърцето й. Тримата я наобиколиха, прегръщаха я, целуваха я и тя виждаше на лицата им искрена добронамереност. Както и навярно добри новини. Защото, откакто ги познаваше, тримата бяха напълно и невероятно прозрачни за нея. Открай време знаеше кога е надвиснала беда, дали предстоят лоши новини, или се задава катастрофа. Никой от тримата нямаше дарбата да се преструва, затова не успяваха да скрият нищо от нея. Същото бе и този следобед.

— Познавам по грейналото ти лице, Томас, че се готвиш да ми съобщиш нещо прекрасно, нали? — Елизабет отстъпи от него и го изгледа, а очите й искряха весело. — Хайде, признай си.

Той се засмя.

— Да, новината е хубава. Можем дори да я наречем превъзходна. Но нека влезем в библиотеката, да поседнем и да поговорим.

— Много добре. Води ни — отговори Елизабет и обръщайки се към Кат, топло стисна рамото й. — Благодаря за всичко, които правиш, Кат, и за леките вечери, които ми оставяше. Благодаря и на теб, Бланш. — Тя хвана Бланш за ръката и добави. — Свърши отлична работа. Надявам се, знаеш колко се радвам на новите тоалети.

— Естествено зная, че ще ми бъдеш признателна.

Бланш, една щастлива душа, присъстваше в живота на Елизабет още от детството й. Добросърдечната уелска се мъчеше всячески да й угоди. Именно дълбоко вкорененият уелски дух на Парел привличаше Елизабет, във вените на която също течеше уелска кръв.

Всички се насочиха към библиотеката. Тази стая привличаше не само Елизабет, откакто бе десетгодишна, но допадаше на всекиго. Вътре тя се озърна, мислейки за дните, когато баща й работеше тук… и колко много харесваше мястото.

Имаше стотици подвързани с кожа книги, наредени на махагонови рафтове по стените, а в камината винаги бумтеше огън, независимо дали бе зима, пролет, лято или есен. Невероятно удобните дълбоки кожени канапета и фотьойли, привличащите погледа произведения на изкуството и редицата безценни картини придаваха на стаята уникален блясък, сякаш съществуваше извън времето. Изобщо не бе променена от времето на Невил Уоткинс, като изключим няколкото добавени платна. Елизабет знаеше, че са част от колекцията на Джейн Шоу, завещана на Бес Деравенел Търнър. След като се настани до камината, Елизабет каза:

— Стоя като на тръни! Казвай, Томас, каква е чудесната новина?

— Едно откритие в тукашното мазе — откритие, което направи Кат, затова давам думата на нея.

Кат, седнала на крайчеца на стола, развълнувана, нетърпелива, заговори:

— Намерих в подземието изумителна колекция от сребърни и златни предмети, Елизабет, а някои от тях така ме впечатлиха, че наех специалист по старинно сребро да ги оцени. Името му е Алекс Полард. И той бе изумен от находката. Поръчах да почистят и полират някои от предметите, онези, които счетох за най-ценни, и се оказах права. Алекс се съгласи с мен. Дело са на майстор занаятчия. Чувала ли си за Пол Стор, Уилям Дени или Пол Ламери?

Елизабет поклати глава, после възкликна:

— О, почакай малко! Мисля, че баща ми е споменавал Пол Ламери. Обясни ми, че Ламери е най-прочутият английски златар от своето поколение. Струва ми се, че бил назначен за златар на Джордж I. — Елизабет се намръщи, опитвайки се да си припомни. — Убедена съм, че баща ми се възхищаваше от работата му, и навярно притежава предмети, изработени от него.

— Точно така. В мазето намерих цяла съкровищница от произведения на Ламери. — Кат стана и продължи. — Бих желала да видиш колекцията… Наредих да подредят всичко в трапезарията.

 

 

Трапезарията бе красиво мебелирана и подредена и въпреки че бе обширна, придаваше чувство на уют и топлота заради избраните цветове. Червен копринен брокат покриваше стените, завесите от червена тафта се спускаха на прекрасни дипли, а старинният френски килим в червено и черно покриваше излъскания паркет.

Като последва Кат в стаята, Елизабет веднага забеляза, че махагоновата маса е разтегната докрай. На часа разбра защо. Цялата й повърхност бе покрита със златни и сребърни предмети с очевидно висока стойност — свещници, подноси, блюда за сервиране, купи, супници, бокали, чинии.

— Прекрасно изглеждат — извика Елизабет и взе един от бокалите, за да го разгледа. Обърна се към Кат и заяви: — Чудесен е. Какво майсторство е вложено в него — оформен е като лале.

— Изработен е от Пол Ламери, както и всичко останало на масата — обясни Кат. — Алекс Полард оцени само един от бокалите на приблизително десет хиляди паунда. Общо са тридесет.

Без да откъсва очи от нея, Елизабет попита бавно:

— Да не би да ми казваш, че тридесет бокала струват триста хиляди паунда?

В гласа й се четеше изненада. Кат отвърна:

— Според Полард оценката е занижена. Виж, Пол Ламери е един от най-известните златари на своето време и си права, че е бил придворен майстор на крал Джордж I. От 1716, скоро след като отворил работилницата си в Лондон през 1712. Познат е бил на мало и голямо.

Елизабет върна бокала на масата и се намръщи. Попита:

— Но как е успял да изработи толкова много? Творбите му са отрупани с изящни орнаменти.

Кат погледна към Томас, който бързаше да се приближи до тях и масата.

— Уместен въпрос, Елизабет. Самата аз си го зададох. Затова миналата седмица направих малко проучване. По всичко личи, че Пол Ламери се е опитал да си осигури финансов успех, като отворил голяма работилница с дванадесет-тринадесет чираци. Бил е умен, работел е не само по възложени поръчки, но и е създавал предмети, които по-късно да продаде. Със собствена работилница и сръчните ръце на други даровити занаятчии е можел да отговори на търсенето на произведения на изкуството. Станал най-уважаваният златар през първата половина на осемнадесети век, особено прочут в изработката на орнаменти и розетки, и първият, работещ в стил рококо. Всичко носи печата на Пол Ламери, както и английски щемпел с годината и пробата на метала като гаранция за качеството.

— Благодаря за обяснението, Кат. Друго ме озадачава. Името на майстора е френско, защо тогава е известен като най-великия английски златар?

Томас й отговори:

— Родителите му били французи хугеноти, които напуснали Франция по религиозни съображения, заминали за Холандия, където се родил Пол, и по-късно, около 1691 г., се заселили в Лондон. Пол Ламери израснал в столицата и научил занаята си тук.

— Разбирам. — Елизабет бавно заобиколи масата, взирайки се в прекрасните сребърни и златни предмети. В един момент запита Кат: — Ако тридесет златни бокала струват триста хиляди паунда, каква е цената на останалите творби на Пол Ламери? Определено ми изглеждат като произведения на изкуството, при все че не съм експерт. Очевидно са изключително ценни.

— Алекс работи върху описа и ги оценява, ще имаме пълния му доклад след Коледа. Но да, напълно си права, Елизабет. Пред очите ти е едно малко състояние. А има и още.

Тя посочи към ниските масички, разположени до прозорците, върху които бяха поставени купчини сребърни предмети.

Томас и Елизабет прекосиха трапезарията, следвани от Кат и Бланш.

— Голяма част от тези предмети са изработени от Пол Стор и Уилям Дени, също прочути английски майстори на сребро — поясни Томас. — Но Кат знае повече за тях, понеже тя направи проучването.

— Погледни тези разкошни подноси! — Кат се приближи, докосна един и се обърна към Елизабет. — Изработени са от Пол Стор през 1815, през периода на Регентството. Среброто има извънредно красива патина, не мислиш ли?

Наведена напред, Елизабет разгледа един от подносите и кимна.

— Да, Кат, а колко красив е този. Просто е невероятен. — Очите й останаха приковани върху тях още миг. Всеки от подносите имаше сложна конструкция, състояща се от две херувимчета, по едно от всяка страна на един леопард. Протегнатите им ръце крепяха сребърна купа с кристален ръб. Елизабет вдигна поглед, загледа се в два елегантни свещника и попита: — И те ли са от Пол Стор?

Кат наклони глава.

— Да, това са свещници на Джордж III, също датиращи от 1815. Голямата сребърна назъбена купа е била на кралица Ан, датира от 1720 и е изработена от прочутия английски майстор на сребро Уилям Дени. Колкото до Пол Стор, той е бил златар, известен с изкусното си майсторство. Чашата, която изковал за адмирал Нелсън, за да отпразнува победата си в битката при Нил през 1798 г., е изложена в националния морски музей в Гринич.

Елизабет, която слушаше с интерес, попита:

— Ами останалото сребро? — Очите й се плъзнаха по двете масички. — Толкова е много. Сервизи за кафе, за чай, купи, супници, чаши, комплекти за пикник, вази, подноси, чашки за яйца. — Тя се засмя. — Мили Боже, кой е купил всичко това? Кой го е натрупал?

— Ще се зарадваш, като разбереш, че открих няколко описа в хранилищата под нас. Всъщност това са просторни стаи с рафтове, скрити зад метални врати. Но да не се отклоняваме. Златните бокали от Пол Лимери са закупени на търг в началото на двадесетте години на миналия век от прадядо ти Едуард Деравенел. И пак той е купил подносите за десерт от Пол Стор. Сигурно са донесени, когато баща ти е продал къщата на площад „Бъркли“ и се е настанил тук.

— Разбирам. Всичко ли е описано? — поиска да знае Елизабет.

— За жалост не. Обаче има една изумителна сребърна колекция от времето на крал Джордж, принадлежала на майката на Едуард, Сесили Деравенел. — Кат се усмихна. — Някои от предците ти са по-акуратни в документацията от други, особено прапрабаба ти. При нея всичко е описано.

— Не ти ли хрумва, че Елизабет вече се отегчава? — отбеляза Бланш и погледна строго брат си, който седеше срещу нея. — Мисълта ми е, че сигурно вече й е досадно да разглежда всичките тези джунджурии. Тя не се интересува от украшения. Стремежът й е да стане магнат.

Том тихичко се изсмя, както обикновено развеселен от безкомпромисните коментари на сестра си.

— Да, не я вълнуват разните дрънкулки, абсолютно вярно. Но я привличат парите, а именно това представляват тези джунджурии, както ти ги нарече, за нея. Още от дете е влюбена в парите и се притеснява, че няма достатъчно. Помниш ли колко се натъжаваше, когато не й стигаха за нови дрехи? Понякога баща й бе скъперник.

— Голям скъперник. Пък и алчен. Всички от фамилията Търнър бяха сребролюбци. Понякога отношението му я травматизираше…

— Нека не й правим психоанализа, Блани. — Томас продължително изгледа Бланш и попита: — Би ли слязла в приземието, за да кажеш на Кат… да изключват, така да се каже?

— Да ги оставим още няколко минути. В хранилището има много ценен порцелан. Повечето сервизи никога не са използвани и всичко е в идеално състояние. Севр, Лимож, Роял Долтън, Уорчестър, Майсен, Дрезден — откъде ли не. Има и купища порцелан, оцветен в бяло и синьо, от Уеджуд. Сигурно струва стотици хиляди.

— Обзалагам се, притежание на Сесил Деравенел? — попита Томас.

— Да. — Бланш се размърда на стола си, намести се по-близо до брат си и тихо каза: — Трябва да съобщиш на Елизабет за идеята на Алекс Полард, Томас. Моментът е подходящ.

— Имаш право. Ще й кажа по време на чая.

В същия миг вратата на библиотеката се отвори и Елизабет влезе забързано, придружена от Кат. Седнаха при Томас и Бланш пред камината и треперейки, Кат се оплака:

— Там долу е кучи студ.

Тя протегна ръце към огъня, както и Елизабет, по-бледа отвсякога от студа.

— Ще помоля Ан да сервира чая сега — заяви Бланш и скочи енергично.

Томас привлече вниманието на Елизабет.

— Сигурен съм, че Кат те е осведомила колко скъп е порцеланът и че е в отлично състояние.

Като се извърна от огъня, Елизабет седна до него на канапето.

— Зашеметена съм от шедьоврите, които видях този следобед, Томас, а това е само началото. Има хранилища и в други къщи, в които още не съм стъпвала. В „Рейвънскар“ и „Уейвърли Корт“, да не споменавам банковите трезори. Зная, че сте ги разгледали с Кат.

Кат се намеси:

— Тъкмо разказвах на Елизабет за двадесет и двете диамантени диадеми в трезора на банка „Коте“.

Преди Томас да успее да отговори, Елизабет поклати глава и се засмя.

— Можеш ли да повярваш, приятелю? Двадесет и две диамантени диадеми. Във всевъзможни форми и размери и всичките собственост на жени от рода, живели преди мен. Изумително.

— Великолепни са — отговори Томас. — Убеден съм, че Кат те е уведомила колко от тях могат да се разглобят и да се превърнат в колиета… по всяка вероятност най-ценните.

— Понеже като цяло диадемите днес не са на мода — добави Елизабет със смях. — Но се обзалагам, че можем да ги продадем.

Томас се съгласи с нея и преценявайки, че моментът е подходящ, продължи:

— Искам да те запозная с нещо, Елизабет, с една идея на Алекс Полард. Той е сигурен, че ще постъпиш разумно, ако организираш публична разпродажба в „Сотбис“ или „Кристи“, в която от двете аукционни къщи предпочетеш, за да продадеш златните, сребърните предмети или порцелана, може и други произведения на изкуството — картини, които не искаш да задържиш, или старинни мебели. Особено ако искаш да продадеш къщата.

Облегната на стола си, за кратко Елизабет доби замислен вид. Най-после тя се поизправи и обясни:

— Не зная как да постъпя с къщата. Чудя се дали да я продам, но определено ми допада идеята за търга. Как иначе ще се отървем от всички тези вещи, които не искам?

— Не забравяй и бижутата — изтъкна Кат. — Каза ми, че нямаш намерение да задържиш повечето неща от ковчежето, което ти е изпратила Мери. Те също могат да се разпродадат на търг.

— Не и перлите от южните морета! — бързо възкликна Елизабет. — Тях ще задържа заедно с обиците. Налага се да огледам всичко отново и да взема окончателно решение.

— Радвам се, че одобряваш идеята за „Търга на Търнър“ — обади се усмихнат Томас. — Алекс Полард предложи да го наречем така, за да му придадем по-голяма значимост.

С бърза като светкавица мисъл Елизабет заяви:

— Бих предпочела да го наречем „Колекцията на Деравенел и Търнър“. После по категории ще разпределим: „Старинно сребро и злато от майстори занаятчии от осемнадесети и деветнадесети век“, „Старинен порцелан от известни английски и чуждестранни производители“, „Платна от прочути английски художници от осемнадесети и деветнадесети век“, „Старинни английски мебели и килими“ и така нататък, и така нататък. И накрая можем да добавим нещо за „Великолепни накити от световноизвестни бижутери“. Какво ще кажете?

Въпреки че Томас познаваше Елизабет добре, за да се изненада от думите или постъпките й, остана като поразен от гръм.

— Гениално. Аз също предпочитам да използваме и двете имена, което ще увеличи значението на търга. Браво, Елизабет.

— Съгласна съм с Томас — намеси се Кат и засия насреща й. — Според мен една от категориите трябва да озаглавим „Диадеми“. В края на краищата те са уникални. Почакай да ги видиш, Елизабет. Ще ти спре дъхът.

— Идеята е превъзходна, Кат. Мисля, че ще използвам за търга „Сотбис“. О, и между другото кога ще се срещна с господин Полард?

— По всяко време, когато желаеш. Съпругата му работи в отдела по недвижими имоти на „Сотбис“. Може да ти е от полза, ако решиш да продадеш тази къща.

— Прекрасно. — Елизабет й се усмихна. — Той спомена ли нещо за къщата?

— Отбеляза красотата й и благоприятното й разположение, направи му впечатление колко е поддържана. Увери ме, че можеш с лекота да вземеш за нея тридесет милиона паунда.

— Да, зная. Но няма да се задоволя с толкова. Няма да приема по-малко от седемдесет милиона паунда.

Кат зяпна насреща й, както и Томас, но преди да успеят да продумат, се върна Бланш, последвана от Ан, която тикаше количката с чая.

— Чакаме ви с четири очи! — възкликна Елизабет и се приближи до тях. — Тъкмо имах нужда да се постопля с чаша ароматен чай.