Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (4)

4.

Не се е променил през годините приятелят ми Робин. Най-малко по характер. Винаги е бил сериозен, внимателен, загрижен за благополучието ми. Появява се като гръм от ясно небе, все едно е отгатнал мислите ми. Когато бях дете, все се надявах, че ще убеди баща си да го доведе в Кент да ни гостува. Често падах на колене и се молех да дойде.

Понякога той и баща му идваха в „Уейвърли Корт“, обикновено в петък следобед, и Джон Дънли оставяше Робърт при нас за през уикенда, а през лятото — дори и за по-дълго. Кат Аш, нашата гувернантка, много харесваше Робин и го приветстваше топло. Като погледна назад, се убеждавам, че именно Кат и бащата на Робин уреждаха тези гостувания, знаейки колко съм самотна.

За първи път се срещнахме в къщата на баща ми в Челси и веднага изпитахме симпатия един към друг. През онзи ден, когато той дойде да обядва и играе с мен, го попитах на колко е години и той ми отговори, че е на осем. Помня колко се изненадах, понеже той бе висок и изглеждаше по-голям, и му доверих:

— Аз също съм на осем. Рожденият ми ден е на седми септември. А твоят?

Не допускам, че ще забравя изумлението на лицето на Робин.

— И моят рожден ден е тогава! На седми септември. Трябва да ги отпразнуваме заедно! — Усмихна ми се и възкликна. — Да му се не знае, че ние сме близнаци, Елизабет!

Винаги ме е поразявало колко си приличаме.

Бях самотно момиченце. Баща ми бе развил ужасна непоносимост към мен, след като майка ми загина при автомобилна катастрофа във Франция. Той ме отбягваше, по-късно се отрече от мен и все ме пращаше да живея при всевъзможни роднини, които бяха склонни да ме приемат. Чувствах се нежелана и необичана, каквато всъщност и бях. Поне от него.

Най-накрая баща ми ме изпрати в Кент да живея в „Стоунхърст фарм“. Кат — също. Тя се превърна в заместница на майка ми. Кат толкова силно ме обичаше, обича ме и до днес, но както можеше да се очаква, в онези дни аз копнеех за обичта на баща си. Но той ми я отказваше. Истината е, че в отношението си към мен бе жесток и безчовечен.

Баща ми ме изостави, рядко показваше загриженост към мен и не се тревожеше особено за здравето и благополучието ми, като оставяше всичко на Кат. При редките ни срещи ме оскърбяваше, обръщаше се към мен с ужасни имена, наричаше ме копеле, твърдеше, че не той ми е баща, и ми крещеше, че майка ми била невярна уличница. Така и не разбрах напълно защо толкова ме мразеше и все още не разбирам. Ужасявах се от него.

Когато бях малка, се преструвах, че Робин ми е брат, защото отчаяно копнеех за семейство и близки. Имах нужда да обичам някого. Тогава обикнах Робин и още го обичам. Той е най-добрият ми приятел. И дълбоко в сърцето си зная, че съм негова, той често ми го повтаря. В детството си бяхме близки, но по-късно животът ни раздели, когато го изпратиха в пансион. И все пак, когато се нуждаех от него, той винаги откликваше, а когато Мери изливаше всичката си злоба върху мен, той бе мил и ме тешеше. Моят верен и всеотдаен Робин.

Радвам се, че Сесил го харесва. Познават се от години, защото навремето Сесил работеше за бащата на Робин. По темперамент някак си са различни. Сесил Уилямс е човек, на когото всички се доверяват и слушат. Като мен притежава известна предпазливост, бдителен е и не взема прибързани решения. Наблюдава и изчаква, както постъпвам аз. Юрист по образование, той добросъвестно се придържа към закона.

Робин е също интелигентен, разсъдлив и проницателен и е доказал, че е гений в бизнеса. Прекрасните му черти, мургавото лице, естественият му чар и дар слово допълват изключителните му дарби. С ръста, широките си плещи и изисканите дрехи привлича жените като магнит. Въпреки че не им обръща много внимание, зная, че обича жените и тяхната компания. Но никога не е бил донжуан, в това отношение репутацията му е безупречна. Единственото, за което съм го предупреждавала, е неговата импулсивност. Но напоследък ми се вижда значително по-въздържан. Радвам се, че миналата събота пристигна в Йоркшир. За мен бе приятна изненада и заедно с Никълъс и Сесил имахме възможност да поговорим надълго и нашироко за „Деравенелс“ и бъдещите си планове. Той и Никълъс отпътуваха в понеделник сутринта. Със Сесил останахме, за да поработим още няколко дни. Освен това се налагаше да останем в „Рейвънскар“ заради погребението. Присъстваха шестдесет души. Успяхме да натъпчем всички в параклиса. Джон Норфел бе уредил всичко с присъщите си изискан вкус и точност. Параклисът бе богато украсен с цветя, а от двете страни на ковчега вървяха любимият свещеник на Мери и Джон Норфел. След това в къщата сервираха обяд. Изпълних дълга си и изиграх поверената ми роля, останах сериозна и отправих подходящите слова към всички със спокойствие и достойнство. Накрая Сесил ме увери, че съм се държала с нужното приличие. Когато всички си тръгнаха, двамата натоварихме на колата му багажа си и заедно отпътувахме за Лондон.

И ето ме тук в събота сутринта, отново в апартамента си на площад „Итън“ в очакване на скъпата Кат, която ще пристигне всеки момент. Нямам търпение да я видя… изминаха няколко месеца, откакто се срещнахме за последен път.

 

 

— Дай да те погледна, скъпо момиче — разнежи се Кат, докато се взираше в лицето на Елизабет. — Трябва да призная, че седмиците в мразовития север не са ти се отразили зле. Дори ще заявя, че изглеждаш в цветущо здраве. Макар и малко бледа.

Елизабет се разсмя, докато прегръщаше жената, която я беше отгледала. След като най-сетне се освободи, тя отговори:

— Кат, как няма да съм бледа, когато ти никога не ми разрешаваше да се излагам на слънце или вятър.

— Точно така, защото в „Рейвънскар“ е винаги ужасно ветровито. Да си призная, боях се, че там лицето ти ще загрубее от вятъра. Както бе станало в миналото — напомни й Кат.

— Когато бях дете. — Като я хвана за ръката и я поведе през преддверието, Елизабет продължи. — Знаеш, че се вслушвах във всяка твоя дума и пазя кожата си от години.

Кат се усмихна.

— Да, зная.

Двете жени влязоха във всекидневната, която Кат бе помогнала на Елизабет да обзаведе преди няколко години. Просторна и слънчева, тя имаше висок таван, издължени прозорци и камина, където весело бумтеше огън. Стаята бе ведра и гостоприемна с жълтите като нарцис стени, белите като сметана канапета и столове, както и с няколкото антични предмета, донесени от таваните на „Рейвънскар“.

Елизабет заговори:

— Имам много да ти разказвам, но първо да донеса кафе…

— Нека отида аз — възрази Кат.

— Не, не. Аз ще донеса подноса — настоя Елизабет. — Поне веднъж ми позволи да направя нещо за теб, Кат. Грижиш се за мен почти цял живот.

— Добре, благодаря ти.

Елизабет забързано излезе, а Кат пристъпи към прозореца и плъзна поглед към градината по средата на площад „Итън“. Дърветата бяха голи, а градината в тази студена събота изглеждаше пуста. В съзнанието на Кат нямаше нищо по-тъжно и мрачно от зимна градина, пълна с мъртви цветя. Една от радостите й сега бе да се грижи за градините си. Друга, значително по-голяма, насладата на живота й, бе Елизабет Търнър, която бе отгледала като собствено дете.

— Ето ме! — Елизабет се върна във всекидневната, понесла голям поднос, който остави върху ниска масичка пред камината. — Да пийнем кафе и да споделим новините, Кат.

Двете жени седнаха на канапето пред огъня и заговориха за какво ли не. Елизабет помоли:

— Разкажи ми, ако обичаш, за гостуването си при леля Грейс Роуз. Как е тя?

— Страхотно — възкликна Кат и се усмихна, а майчинското й лице грейна. — Както обикновено беше истинско удоволствие да бъда с нея. Нали знаеш, трудно е да повярваш, че е на деветдесет и шест. Умът й е остър като бръснач, няма и следа от склероза и освен това изглежда много изискана и елегантна. Изумителна жена, невероятно силна за възрастта си. Разбира се, напоследък се уморява повече, но ми довери, че не спира да се движи през цялото време и не пропуска обеди и вечери с приятели. Ако стигна тази възраст, се надявам да бъда като нея.

— Зная какво искаш да кажеш — отвърна Елизабет и добави. — Отдъхнах си, когато ми съобщи, че няма намерение да идва на погребението на Мери. Представях си, че ще настоява да присъства, защото… ами защото й е близка. Знаеш колко държи на рода.

След като остави чашата си и се облегна на канапето, Кат обясни:

— Призна ми, че вече не ходи по погребения. Не и на нейната възраст, скоро ще присъства на собственото си, та не й трябва генерална репетиция. Прибави, че приема покани само за кръщенета и сватби, но предпочита първите, понеже съвременните бракове не траят дълго, затова защо да си даваш труд да присъстваш на венчавката. Разсмиваше ме през цялото време.

Елизабет кимна и също се засмя.

— Не се е променила, очевидно е пряма както винаги. Нуждае ли се от нещо?

— Ако говориш за пари, не, тя е извънредно богата. Обаче има нужда от нещо конкретно.

Елизабет нетърпеливо се наведе напред.

— Кажи ми какво е и се надявам, че ще мога да й го доставя.

— Можеш и още как. Иска теб. И то колкото се може по-скоро. Съзнава колко заета ще бъдеш, но ме помоли да ти припомня, че не разполага с време до безкрай, след като е на деветдесет и шест.

— Защо иска да ме види?

— Нямам представа. Не ми обясни.

— Идващата седмица ще бъде невъзможно, но ще ти дам някои дати през по-следващата. Само че ще се наложи да я посетя вечер — отговори Елизабет. — Ще ме придружиш ли, Кат?

— Боя се, че не мога, скъпа. Грейс Роуз подчерта, че иска да те види насаме. Изглежда, има нещо да ти казва и твърди, че е важно.

— Разбирам. Налага се да измисля нещо.

— Какво ще кажеш за утре следобед, Елизабет? На чай. Ако тя е свободна, разбира се — предложи Кат.

— Утре имам толкова много работа, трябва да си подредя дрехите и да се подготвя за ужасната седмица, която ми предстои. — Елизабет поклати глава с разтревожен вид. — Не ми идва на ума откъде да започна, особено в „Деравенелс“.

Забелязвайки загрижеността й и долавяйки истинското безпокойство в гласа й, Кат хвана Елизабет за ръката, стисна я и уверено каза:

— Всичко ще бъде наред. Ще управляваш „Деравенелс“ както трябва…

— Чуй ме, Кат — прекъсна я Елизабет. — Ценя увереността ти в мен и ти благодаря, но няма да бъде толкова лесно. Това имам предвид, като се оплаквам, че не зная откъде да започна. Не съм управлявала голяма компания, а в „Деравенелс“ не работя от година, заради враждебността на Мери. Страх ме е, че ще се объркам и ще оплескам всичко.

— Нищо подобно. Достатъчно добре те познавам, та и през ум не ми минава подобно нещо. Ти си особено интелигентна. Винаги си притежавала търговски усет, стъпила си с двата крака на земята и си особено практична. Освен това няма да управляваш компанията сама, нали?

— Истина е. До мен са Сесил Уилямс, Робин Дънли и Никълъс Трокмън, а вчера Сесил ме уведоми, че след смъртта на Мери Франсис Уолсингтън се е върнал от Париж.

— Всичко, което ти трябва, са неколцина доверени приятели — съгласи се Кат. — А ти ги имаш.

— Така е.

За миг Кат се загледа в далечината, после се обърна към Елизабет.

— Предстоят ти прекалено много задачи, за да се тревожиш за дрехи или други подобни дреболии. Имам предложение.

Тя замълча и се вгледа напрегнато в младата жена, която бе отгледала и познаваше толкова добре.

— Какво има? Защо ме гледаш така?

— Имам предложение, Елизабет. Защо не помолиш Бланш Парел да се занимае с дрехите? Тя се грижеше за това в продължение на години, докато ти растеше. Остави я да пазарува вместо теб, да избира костюми, палта, обувки и аксесоари. Ще носи всичко тук, а на теб остава само да ги премериш, да избираш или да отхвърляш. И можеш да го вършиш вечер.

Лицето на Елизабет се оживи.

— Фантастична идея, Кат! Хрумна ми още една. Ще се заемеш ли с домакинството на този апартамент и в „Рейвънскар“? Както знаеш, справях се сама, но не вярвам в бъдеще да разполагам с много време. Изискванията към мен в „Деравенелс“ ще бъдат огромни.

— Но „Рейвънскар“ е територия на Лукас, нали? Няма ли да се почувства обиден, ако му се меся?

— Няма. Всъщност ти само ще наглеждаш, ще се отбиваш от време на време, за да се увериш, че в имението всичко е наред и къщата е в добро състояние. Няма да му се бъркаш в домакинството. Лукас и съпругата му Марта се справят много добре, а няколко жени от селото идват да помагат при почистването. Колкото до този апартамент, зная, че няма много грижи, а и Анджелина е способна икономка. Но имаме и „Уейвърли Корт“ в Кент. През няколко седмици ходя, за да се уверя, че няма проблеми. Сега няма да ми е възможно. Не и при тоновете работа, които ме чакат.

Кат дори не се поколеба.

— Разбира се, че ще наглеждам всичко! Всъщност дори ще ми бъде приятно… предлагаш ми да стана стюард, както са ги наричали преди столетие — човек, който управлява къщи, имения и финансите, свързани с тях. Права ли съм?

Елизабет се наведе напред и продължи:

— Да не забравяме „Стоунхърст фарм“. Грейс Роуз я подари на баща ми преди години, а Мери винаги я използваше, както и старата къща в Челси. Какво ще кажеш за тези имоти? Какво да правя с тях, Кат?

— Не искаш ли да живееш в къщата в Челси?

— Не. Харесва ми този апартамент.

— Къщата принадлежи на рода от години. Ричард Деравенел я е завещал на баба ти, а Бес я остави на твоя баща. Ако правилно си спомням, и той някога живееше там.

— Но никога не е ходил в „Стоунхърст фарм“. Както знаеш, предпочиташе „Уейвърли Корт“, когато отсядаше в южна Англия. Най-силно обичаше „Рейвънскар“, както и аз.

— Помня. Но нека влезем в кабинета ти и да направим списък на всичко, за което искаш да се грижа. Лично аз съм на мнение, че първо трябва да огледам къщата в Челси и „Стоунхърст фарм“, понеже години наред Мери живя и на двете места. Редно е някой да прегледа вещите й и да ги сложи в ред.

— О, Боже, права си. Има и още нещо, Кат. — Елизабет скокна и направи знак на Кат да я последва към кабинета. — Трябва да проверя всички банкови трезори. Ще ми помогнеш ли?

— Естествено. Ще се заема, не се безпокой. Сега се налага да се съсредоточиш върху „Деравенелс“.

 

 

По-късно същия ден Елизабет си припомни думите на гостенката си да се съсредоточи върху „Деравенелс“. Когато ги изрече тази сутрин, Кат събуди спомени. Баща й бе споменал нещо подобно, когато тя бе на девет. Но за себе си, не за Елизабет. Онзи особен ден остана жив в паметта й. Денят, в който баща й я прие отново в семейството… толкова щастлив ден. Тя облегна глава на стола и затвори очи, унесена в спомена…

 

 

— Не стой там като някоя статуя — каза Хари Търнър, а сините му очи се плъзнаха по младата девойка, застанала пред него в библиотеката.

Девойката кимна, пристъпи по-близо и прочисти гърлото си.

Смръщен, той любезно попита:

— Нали не се страхуваш от мен, Елизабет?

След като открай време твърдеше, че не се бои от никого и нищо, Елизабет отрече на часа.

— Не, татко, не ме е страх от теб. Обаче ние не се познаваме особено, затова малко се срамувам.

Устните му се разтегнаха в усмивка, после той каза:

— Няма защо да се срамуваш от мен, аз съм ти баща. Ела и ми дай целувка.

Елизабет се приближи, а Хари се наведе, за да може тя да го целуне по бузата. После той заговори:

— Чувам, че си отлична ученичка, Елизабет.

Елизабет бръкна в джоба на зеления си жакет, извади един плик и му го подаде.

— Това е за теб, татко. Училищното ми свидетелство.

Той кимна, пое го и го прочете.

— Виждам, че получаваш поздравления! — възкликна той и по лицето му се разля широка усмивка. — Първенец на класа си и имаш отличен по всичко. Велики Боже, наистина ли говориш пет езика? — Той я изгледа истински впечатлен.

— Ако добавим английския, да.

Той се засмя.

— А кои са другите четири?

— Латински, френски, италиански и немски.

— Немският е труден. Ти си умна, много умна, Елизабет. Сега се завърти, нека те огледам както трябва.

Тя изпълни желанието му, чувствайки се свободна да му се усмихне и не така уплашена.

— За Бога, ти си истинска Търнър! — извика той. — Моята червеникавозлатиста коса, моят ръст и стройната фигура на баща ми. Също и на Деравенел. Имаш боята на майка ми. Е, мога да отбележа, радвам се, че дъщеря ми е същинска Търнър. Истината е, че направо ми спира дъхът. Да отидем в трапезарията да обядваме и да ти разкажа всичко за „Деравенелс“ и как управлявам.

Елизабет вдигна очи към него и по лицето й се разля широка усмивка.

— С удоволствие, татко, а навярно някой ден ще ме заведеш в „Деравенелс“.

— След обяда — обеща той, хвана я за ръка и я поведе към трапезарията на къщата в Челси.

 

 

Елизабет стана, влезе в гардеробната си и се взря в собственото си отражение в огледалото. Да, беше истинска Търнър, с голяма доза Деравенел в добавка.

Усмивката още танцуваше на лицето й, когато влезе в библиотеката и седна в ъгъла. Как би могла да забрави онзи ден?… Денят, когато той отново я призна и тя стана негова любимка… денят, в който тя започна да му се възхищава, разбирайки какъв забележителен магнат е. А обичта към него смекчи цялата омраза, която я бе обгърнала като раковина. Винаги щеше да изпитва смесени чувства към баща си, но през следващите няколко години й стана по-лесно да го обича, а до момента, в който той си отиде, бе останало съвсем мъничко неприязън и на Елизабет й бе леко от това.