Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (14)

14.

Елизабет беше забравила колко красиви са горните етажи на къщата в Челси с просторните спални, широките коридори и внушителните стълбища. Отстрани на главния коридор се редяха прозорци и той бе облят от светлина, когато тя тръгна към господарската спалня.

Отвори вратата, влезе, огледа се и си припомни последния път, когато бе идвала в тази стая. Бе пристигнала да види Мери, която не я искаше, затова посещението имаше характер на семейно задължение. Полусестра й се държа студено, не показа интерес към нея и даде ясно да се разбере, че няма търпение да й види гърба.

Елизабет си спомни как бе скърцала със зъби, но остана седнала на стола до леглото. Мери, убедена, че носи детето на Филип, изглеждаше доволна, дори на моменти щастлива, но и тежко болна. Елизабет напълно съзнаваше, че коремът на сестра й е издут от ужасна болест и нищо друго. По-късно поставиха на Мери диагноза рак на стомаха. Но през онзи ден преди близо година полусестра й бе неумолима. Озъби й се, забрани й да работи повече за „Деравенелс“ и й заяви, че се отказва от нея завинаги.

— Махай се! Махай се от очите ми! — изкрещя тя внезапно, а тъмните й очи изпъкнаха на потното лице. — Винаги си била трън в очите ми, малка кучка такава. Открадна баща ми. Но има справедливост. Аз притежавам властта. Не ти. Никога няма да я имаш…

Мери са закашля и падна възнак върху възглавниците. Елизабет разтревожено се надигна и се надвеси над нея само за да бъде отблъсната с ожесточение. Седна обратно на стола си и зачака Мери да се успокои. Когато полусестра й започна да диша по-нормално, я попита с какво може да й помогне.

Отговорът на Мери бе бърз и гневен.

— Махай се! Така със сигурност ще ми помогнеш.

И тя направи точно така.

Елизабет скришом въздъхна, прекоси стаята и се загледа към градината. Зимният пейзаж бе лишен от цвят, а отвъд Темза бе в сиви краски, мрачен и неприветлив. Обърна се и се втренчи в огромното легло с чисти бели чаршафи и няколко викториански възглавници с дантели. Замисли се за всички, живели в тази стая… останалите членове на семейството. Нейният прачичо Ричард Деравенел и съпругата му Ан Уоткинс Деравенел… Ричард, когото прабаба й Бес навярно бе обожавала. Баща й веднъж й бе разказал всичко за нея, колко предано обичал той брат си Едуард Деравенел и боготворял племенниците си, най-вече майката на Хари, Бес, първородната на Едуард. Племенниците… за миг мисълта й се насочи към тях… онези двете момченца, изчезнали от плажа под „Рейвънскар“… Огромна и неразрешима мистерия. Но не така озадачаваща днес, когато постоянно изчезват деца — или похитени от гневен разведен родител, или от непознати с престъпни намерения. На всеки пет минути. Статистиката сочи, че на всеки пет минути някъде по света изчезва по едно дете… и твърде често не го откриват.

Хари Търнър бе живял тук с третата си съпруга Джейн Селмер, майка на първия му и единствен наследник от мъжки пол, сестра на братята Селмер… Едуард и Томас, двама красиви и опасни мъже.

Елизабет излезе от господарската спалня и забърза по коридора към банята, която някога беше нейна. Късната следобедна светлина, по-скоро здрачът, я изпълваше със сенки, но младата жена виждаше, че е съвсем същата, както я беше оставила. След като затвори вратата и се облегна на нея, очите й се плъзнаха наоколо. Неочаквано всичко се промени. Годините се стопиха. Миналото я погълна.

Той стоеше в ъгъла, близо до прозореца. Висок, строен, тъмнокос и много красив. Дори и на мъждивата светлина виждах смеха в лешниковите му очи… очи, често изпълнени с желание и страст. Към мен. Затворих вратата на банята, но той не помръдна.

— Ела, скъпа — прикани ме с тих глас. — Приближи се, нека те прегърна. Моля те, Елизабет, чакам те.

Но аз останах неподвижна, превърнах се в стълб от сол. Нямах съмнение какво иска той. Разтреперих се, обзета от страх. Беше ми го причинил, моят моряк, научи ме да желая ръцете му върху тялото си, устата му, впита в моята. Беше грешка, зная. Но беше… неустоим. Приближих се към него против волята си. Привлече ме в обятията си и ме притисна до себе си. Бе висок и силен. Чувствах как сърцето му напира под тънката памучна риза. Наведе се и ме целуна силно и пламенно, после езикът му затърси моя. Аз му отвърнах със същото. Той ме притисна още по-силно до себе си и като усетих твърдостта му, потреперих.

— Докосни ме, почувствай ме, Елизабет — прошепна в косата ми. — Виж какво ми причиняваш, сладка моя. Той е твой, за тебе е.

Заизвивах се, опитвайки се да се отскубна, ужасена, че ще ни хванат. Но той беше по-силен и ме повали по гръб на леглото, вдигна нощницата ми, изгледа ме дълго и въздъхна:

— Елизабет, Елизабет, толкова много те искам. Цялата, сладка моя.

— Том, не бива — прошепнах, помъчих се да се изправя, но той отново ме повали и легна върху мен. Пак ме целуна и тогава ръката му се плъзна между бедрата ми, докосвайки ме нежно, опитно и майсторски. — О, ти прекрасно, росно цвете — промълви той, галейки ме леко, съвсем леко, после проникна с пръсти в мен и аз застенах.

— Да, Елизабет, да. Обичаш така, нали? Обичаш и мен, нали?

Внезапен страх ме лиши от дар слово. Започнах да се боря и го отблъснах от себе си с всички сили. Щом главата ми се проясни, се обади инстинктът ми за самосъхранение.

— Том, не бива. Не и тук. Прекалено е опасно — прошепнах, посегнах към халата си и го облякох. — Моля те, Том, върви си. Моля те. Заради теб самия. Ами ако влезе някой?

Той се ухили.

— Никой няма да влезе, Елизабет. Едва седем часа сутринта е — прошепна тихо. — Но виждам, че си изплашена. Обещай ми да се срещнем по-късно. В хотел „Риц“. — Той бръкна в джоба на панталона си, показа ми един ключ, приближи се до нощното шкафче и го пусна в чекмеджето. — В два часа. Нека най-накрая да се любим както трябва. Качи се на шестия етаж, номерът е на ключа. Съгласна ли си?

Мисълта да потъна в обятията му, да останем сами в леглото, а не да крадем моменти като този, ме изпълни с трепет. И все пак се страхувах да предприема тази стъпка. Можеше да доведе до катастрофа. Вървях по ръба на пропастта. Не остана време да отговоря. Вратата рязко се отвори и на прага й застана Кат Аш.

— Какво, за Бога, става тук? — слисана извика тя, вперила очи в мен и Том. — Адмирал Селмер, какво търсите в спалнята на Елизабет в този ранен час? — поиска да знае тя и го изгледа още по-строго и преценяващо.

— Отбих се да помоля Елизабет за аспирин — отговори спокойно той с безизразно лице. Докато говореше, бръкна в джоба на панталона си, извади шишенце с таблетки и й го показа. После я дари с ослепителна усмивка. Обърна се към мен. — Благодаря, Елизабет — и излезе.

Кат се приближи до мен и ме изгледа разтревожено.

— Не ми харесва тази работа, Елизабет. Не му е мястото в спалнята ти, особено когато не си облечена. Не е редно. Той е женен за мащехата ти.

Благодарна, че бях облякла халата си, го загърнах плътно около себе си.

— Зная, но той само помоли за хапчета.

— Разбирам. Но не ми се вижда, а и може да се изтълкува превратно от слугите. Не искаме да тръгнат неприятни клюки, нали? В бъдеще си заключвай вратата.

— Няма ключалка — изтъкнах аз.

— Ще поставим — заяви Кат и излезе, забравяйки да ми каже защо е дошла.

След като останах сама, легнах в леглото и се замислих за своя моряк… Красив и опасен. Да се срещна ли с него в стаята, която бе наел в „Риц“? Не знаех как да постъпя.

Когато Елизабет се върна в библиотеката, Томас Парел стоеше пред камината и се топлеше.

— Е, припомни ли си спалните на горния етаж? — попита той и й се усмихна.

— Да, и ще повторя. Къщата е бижу, искам да получа срещу нея колкото се може повече.

— Реши да я продадеш ли? — запита Кат и повдигна вежди.

Елизабет кимна, неспособна да й отговори, все още завладяна от стария спомен за онази сутрин в спалнята й, когато беше още ученичка.

— Мъдро решение — отбеляза Кат и Бланш се съгласи. После Кат попита: — Искаш ли да обсъдя въпроса с Алекс Полард? Може би той ще успее да ти уговори среща със съпругата си.

— Бих желала да се срещна с него и да поговорим за търга, но не искам да разискваме продажбата на къщата — отвърна Елизабет, която отново дойде на себе си. Седна до камината и продължи. — Разкажи ми малко повече за търга и кога мислиш да се проведе.

Не можеше да заспи. Прекалено много мисли се въртяха в главата й… изумителните, безценни вещи в къщата в Челси, зашеметяващи с красотата и стойността си… Пресметна набързо наум… стойността на всички предмети, които сега й принадлежаха… бижутата, диадемите, сребърните и златни изделия, картините и антиките в „Уейвърли Корт“ и „Рейвънскар“. Всичко миришеше на пари. Това беше основното.

Парите. Проклятието на живота й, когато беше дете. Според Кат и Бланш никога не стигаха, за да задоволи нуждите си. Заради Мери. Интуитивно Елизабет разбираше, че испанската сделка няма да е толкова проста, колкото я изкарваше Робин. Прекалено рано тръгна на добре. Сигурно имаше някаква уловка. И тя ще е свързана с пари, говореше инстинктът й.

Сесил бе заявил, че никога няма да й разреши да даде лични пари на „Деравенелс“. Но ако опреше нож до кокал, тя можеше да им заеме, нали?

Нейният прадядо Едуард Деравенел бе постъпил по същия начин, когато бе използвал парите си да финансира „Деравко Ойл“ в Персия. Негови съдружници бяха двама американски търсачи на нефт, Джарвис Мърсън и Хърб Липсън, хора, на които бе имал безусловно доверие. След като откриха първия си залеж, а после и много други и компанията започна да печели, Едуард бе продал „Деравко Ойл“ на „Деравенелс“. Петролната компания се оказа Божия благодат, прекрасно допълнение към търговския конгломерат, а Едуард си бе спечелил огромно богатство.

Едуард Деравенел, бащата на Бес Деравенел, родила Хари Търнър, нейния баща. Нямаше съмнение, че тя е негова дъщеря. Приличаше на него, а той приличаше на Едуард и бе абсолютно очевидно, че самата тя е истинска Деравенел до мозъка на костите си. Носеше техните гени, както и онези на Търнър, и беше издънка на двата рода… Странно, но клонът Деравенел я привличаше като магнит…

Мислите й се върнаха към къщата в Челси и останаха съсредоточени в нея за дълго време. Изненада сама себе си, когато каза, че иска за нея седемдесет милиона паунда. Но колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че цената не е невъзможна. Всъщност можеше да получи дори повече. Къщата наистина беше красива, дори в един миг се беше изкушила да я запази, но този следобед разбра, че й навява твърде много непосилни спомени… как преди година Мери й обърна гръб… как мащехата й също я намрази и я принуди да напусне къщата… след като я хвана в обятията на Том… споменът за него, понякога прекалено болезнен.

Колко глупава е била да флиртува така, да му позволява да я гали и докосва. Слава Богу, че така и не спа с него. И все пак необмисленото й поведение непряко бе станало причина той да изпадне в немилост.

Дръзкият, чаровен, остроумен Том с убийственото му обаяние и завладяваща сексуалност. И пълна липса на здрав разум. Той бе най-страшният си враг. След като напусна кралската флота като най-младия от векове насам адмирал от запаса, той постъпи в „Деравенелс“ като съветник в отдела по корабоплаване и търговия по море. Но се скара с брат си, когато Едуард Селмер беше управител, и по-младият му брат без никакви угризения го уволни. Изпаднал в немилост, след смъртта на Катрин Том Селмер се засели във Франция, където по-късно загина при автомобилна катастрофа.

Автомобилна катастрофа, скептично си повтори тя. За нея историята бе подозрителна от самото начало и често се питаше дали Том не беше убит.

Щеше да продаде къщата в Челси… и по този начин да заличи някои от тежките си спомени. Решението бе взето. Нямаше връщане назад.