Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (37)

37.

В понеделник сутринта Робърт Дънли, придружаван от Антъни и Алиша Форест и Франсис Уолсингтън, застана пред съдебната палата на Челтънхам.

— Хубаво, че дойде, Франсис — каза Робърт и го запозна със семейство Форест. След като всички се ръкуваха, Робърт продължи: — Антъни и Алиша познават Ейми от години и както ви е известно, Антъни се грижи за някои от финансовите ми дела. Следователно той често виждаше съпругата ми. Затова е тук да даде показания пред съдебния следовател заедно с Алиша.

— Разбирам — отвърна Франсис и се загледа в една висока тъмнокоса жена, която приближаваше към тях. — Познаваш ли я? Струва ми се, че се е запътила към нас.

Робърт проследи погледа му.

— Това е Кони Мелър, икономката.

— Значително по-млада е, отколкото очаквах, и доста хубавка, нали? — Франсис се обърна към Антъни. — За нея смяташ, че фабрикува измислици, така ли? Разправя на полицията врели-некипели?

— Тя е — потвърди Антъни, след което не му оставаше нищо друго, освен да я поздрави, когато тя се спря до тях.

— Добро утро — каза той и представи Франсис Уолсингтън.

След като на свой ред поздрави всички, Кони Мелър се отдръпна настрани.

— Помолиха ме да дойда в девет и тридесет и не искам да закъснявам.

Без да добави и дума, тя бързо се отдалечи. Франсис я проследи намръщен.

— Малко рязко, бих казал.

Робърт му хвърли многозначителен поглед.

— Може би се чувства гузна, ако наистина е разнасяла клюки. Както и да е, права е за едно, трябва да влезем в девет и тридесет. Да вървим.

Влязоха в сградата на съда. Посрещна ги широкоплещест мъж, който, изглежда, ги чакаше.

— Добро утро, господин Дънли — поздрави той, разпознал Робърт. — Името ми е Майкъл Андерсън. Следовател съм по смъртни случаи.

Размениха си любезности и господин Андерсън ги поведе през малко фоайе в просторно помещение, наподобяващо концертна зала, пълно със столове, наредени в редици. В далечния му край върху издигната платформа бе поставена скамейката на следователя. Наблизо бе мястото за свидетели. Господин Андерсън ги поведе към предния ред и обясни:

— Моля настанете се удобно тук. След миг ще пристигнат още свидетели, но както виждате, има място за всички. Господин Дънли, онези места там са за пресата.

— Не ми беше дошло на ума, че и пресата ще присъства — отговори Робърт с изненадано изражение.

— Всяко разследване е открито за пресата и обществеността. Имате ли някакви въпроси?

— Не.

Следователят се усмихна, кимна и добави:

— Налага се да се погрижа за някои неща, но ще се върна скоро.

Франсис приближи глава към Робърт и промълви:

— Не се тревожи за пресата. Изслушването ще мине гладко. Следствията се водят, за да установят кой е покойникът, как е починал и кога. А не защо.

— Разбирам.

Робърт се огледа и видя, че съдебната зала се пълни с народ. Забеляза инспектор Лоусън и сержант Фулър, както и личния лекар на Ейми доктор Нормън Алъртън. На друг ред седеше сама Кони Мелър. Останалите не познаваше, но предположи, че също са свидетели.

За изненада на Робърт следствието започна внезапно. Чу господин Андерсън да нарежда:

— Всички да станат.

Влезе изискан мъж, тръгна направо към издигнатата платформа и седна на скамейката. Робърт разбра, че това е съдебният патоанатом доктор Дейвид Уентуърт. Патоанатомът обяви, че целта на присъстващите е да изяснят смъртта на жена, паднала по стълбите и починала от счупване на врата. После хвърли поглед към пристава и го подкани да започне процедурата. Господин Андерсън се закле да казва истината, даде името и адреса на починалата и обясни как е настъпила смъртта й.

 

 

Един съдебен служител разясни предстоящата процедура. През това време Робърт сякаш изключи… Мислите му се понесоха към Ейми и ужасния начин, по който бе починала. Подобни злополуки не биваше да се случват. Завладя го чувство на тъга… Тя бе само на двадесет и шест, всичко се бе случило за частица от секундата. Какъв глупав инцидент, който можеше да се избегне. Но тя все бързаше нанякъде, трескава и енергична. На погребението миналата седмица, скромна церемония в църквата на Чиренчестър, Амброуз си бе припомнил темперамента й. Присъстваше Ан, дошла да придружи Амброуз, както и полубратът на Ейми, Джак, единственият й жив роднина, освен Робърт. Малко и тъжно погребение.

Затръшването на вратата изтръгна Робърт от унеса му и той поизправи гръб. Секунда по-късно патоанатомът извика първия свидетел — Кони Мелър. След като се закле да говори истината, тя съобщи името и адреса си и когато я попитаха, отговори, че е работила като икономка на госпожа Ейми Дънли през последните четири години. Доктор Уентуърт попита икономката тя ли е открила трупа на покойната.

— Да, ваша чест.

— Ще бъдете ли така добра да ни дадете пълните подробности и да ни разкажете за случилото се през онзи ден.

— Разбира се, ваша чест. Ами стана така. След като сервирах обяд на госпожа Дънли, отидох на пазар. Нямаше ме около час, върнах се към два. Извадих продуктите и потърсих госпожа Дънли да обсъдим вечерята. Следобед обикновено работеше в кабинета си на горния етаж, затова се отправих натам. Видях я да лежи в основата на стълбите, разкривена в неестествена поза. Изтичах към нея, бях много изплашена… мислех, че се е наранила тежко. Но когато коленичих до нея, разбрах… — Кони Мелър замълча, прокашля се няколко пъти, а когато продължи, гласът й трепереше. — Разбрах, че е мъртва, по очите й. Дори не се наложи да й премеря пулса.

— А след това, госпожо Мелър? Какво направихте после? — попита тихо следователят.

— Вдигнах телефона и се обадих на Бърза помощ и на полицията. Пристигнаха бързо. Едновременно. Един от парамедиците ме попита местила ли съм трупа и аз отговорих, че не съм, зная прекрасно, че не бива.

— Официално разпознахте госпожа Дънли и съобщихте на полицията, каквото сега съобщавате на този съд?

— Да, ваша чест. Друг парамедик ме уведоми, че госпожа Дънли е умряла вследствие на счупване на врата. Не след дълго линейката я отнесе, после инспектор Лоусън поговори с мен. Малко по-късно позвъних на господин Форест, за да го уведомя за нещастието, и той ме увери, че веднага ще се свърже с господин Дънли.

— Благодаря ви, госпожо Мелър. Сега бих искал да ви попитам за психическото състояние на госпожа Дънли през онзи ден и най-вече за настроението й. Беше ли щастлива? Или потисната?

— Не, този ден бе добре, ваша чест. Беше във ведро настроение. Дори ми съобщи, че може да замине за кратко, навярно за Париж, и ме попита възразявам ли да остана сама в къщата. Но в други дни беше… как да го изразя? Някак не на себе си заради развода.

— Мътните да го вземат, какви ги говори? — прошепна Антъни на Алиша.

Тя кротко му изшътка и го хвана за ръката в опит да го успокои.

— Точно с тези думи ли ви го обясни, госпожо Мелър? — попита следователят отново, съсредоточавайки се върху икономката.

— Не точно, ваша чест, но аз знаех причината.

— Струва ми се, че трябва да окачествя изявлението ви като предположение, не мислите ли? — Следователят хвърли към Кони още един пронизителен поглед на живите си сини очи. — Или като догадка?

Кони Мелър като че се постресна.

— Така изглежда — съгласи се тя донякъде неохотно.

— Госпожа Дънли споменавала ли ви е изрично, че е разстроена заради предстоящия развод? Или пък че е гневна?

— Не, Ваша чест.

— Благодаря, госпожо Мелър. Свободна сте да си седнете.

Когато Робърт чу да викат името му, скочи на секундата и забърза към свидетелското място. Закле се да казва само истината и зачака въпросите на следователя.

— Виждам от предишните ви показания пред полицията, че с покойната си съпруга Ейми Робсън Дънли сте се разделили като приятели. — Започна доктор Уентуърт, поглеждайки към Робърт с очевиден интерес. — Също е известно на съда, че сте уговаряли финансовите аспекти на развода. Прав ли съм, господин Дънли?

— Да, доктор Уентуърт. Съпругата ми и аз си останахме добри приятели, заедно взехме решение да се разведем и нямахме пререкания по финансови въпроси. Още когато се разделихме, й отстъпих къщата.

— Кога за последен път видяхте покойната? — попита следователят.

— На шести август. Пристигнах от Лондон, за да обсъдим подробностите по развода — отговори Робърт.

— И не сте се срещали с нея след тази дата?

— Не, доктор Уентуърт. Но разговаряхме по телефона и както току-що спомена госпожа Мелър, тя предвиждаше да прекара известно време в Париж.

— Виждаше ли ви се паднала духом или потисната?

— Не. Не беше такава по природа, а разводът ни никак не я тревожеше. Затова съм убеден, че Ейми е паднала случайно, че смъртта й е нещастен случай. Със сигурност не се е хвърлила по стълбите.

Следователят сякаш се поизненада от забележката на Робърт, но не направи никакъв коментар. Само попита:

— Имате ли някаква причина да предполагате, че покойната е страдала от психическа или телесна болест?

— Не. Доколкото зная, беше в цъфтящо здраве — отривисто отвърна Робърт.

— Благодаря, господин Дънли, седнете на мястото си.

Третият свидетел бе доктор Нормън Алъртън, който се представи като личен лекар на Ейми и добави:

— Много рядко боледуваше от нещо сериозно. Лекувах я от простуда, грип или дребни неразположения.

— Кога за последно прегледахте починалата? — попита доктор Уентуърт.

— В края на юни.

— Оплака ли се от нещо необичайно, доктор Алъртън?

— Не. Дойде при мен, понеже беше време за годишния й профилактичен преглед.

— И установихте, че е в добро здраве?

— Състоянието й беше безупречно.

— А какво беше психическото й състояние по време на този преглед?

— Напълно нормално. Покойната госпожа Дънли не страдаше от нищо. Беше съвсем здрава, физически и психически.

— Благодаря, доктор Алъртън, заемете мястото си.

И така продължи… извикваха свидетели и им задаваха едни и същи въпроси. Робърт и приятелите му слушаха внимателно, процедурата им се струваше рутинна и някак проформа, най-вече скучна.

Изненадващо извикаха един от парамедиците, Артър Тарлътън, на свидетелската скамейка, за да опише контузиите на покойната.

— Когато влязох в преддверието, видях разкривеното тяло на госпожа Дънли да лежи в долния край на стълбите. Казах си, че навярно се е опитала да омекоти падането. Веднага я прегледах и установих, че си е счупила врата. Освен това на задната част на главата си имаше широка отворена рана, беше се ударила в пода на преддверието или може би на ръба на някое стъпало, когато се е търкаляла надолу. Имаше кръв по мраморния под на фоайето, за която последвалият ДНК тест доказа, че принадлежи на госпожа Дънли.

— Господин Тарлътън, по ваше мнение падането по стълбите ли е причинило смъртта на покойната? Или нещо друго? Или някой друг, проникнал в дома й?

— Съмнявам се. След като я прегледах на мястото на инцидента, се убедих, че е паднала по онези стълби, които между другото са доста стръмни, и се уверих, че е починала в резултат от счупване на врата.

— Значи не смятате, че отворената рана на тила е причинила смъртта, нито е допринесла за нея?

— Не, ваша чест.

— Благодаря, господин Тарлътън.

— Госпожо Алиша Форест, моля заемете мястото на свидетеля.

Доволна, че най-после я викат, Алиша буквално изтича до свидетелското място. Господин Уентуърт, който я познаваше единствено по репутацията, заговори:

— Доколкото ми е известно, сте били близка приятелка на починалата.

— Да, господин Уентуърт, и съм съгласна с всичко, което лекарят й току-що каза. Ейми Дънли бе щастлива, жизнерадостна и общителна млада жена, която не би посегнала на живота си. Освен това между нея и съпруга й нямаше разногласия. И двамата искаха развод и всички знаеха, че бяха останали много добри приятели. Нямаха и финансови проблеми.

— Благодаря, госпожо Форест, можете да напуснете свидетелското място — заяви господин Уентуърт, разбрал с кого си има работа.

Образована жена с огромна самоувереност, на която трудно можеше да се повлияе, Алиша не допускаше възражения.

Следователят призова Антъни Форест, който повтори дословно думите на Робърт, съпругата си и доктор Алъртън. След това на свидетелското място застана инспектор Лоусън.

— Моля разкажете за случилото се през следобеда, когато се отзовахте на повикването от страна на госпожа Кони Мелър, икономката на покойната.

Свидетелските показания на Лоусън изцяло съвпадаха с информацията, дадена от парамедика Артър Тарлътън.

— Както господин Тарлътън ви осведоми, тялото на починалата бе разкривено до неузнаваемост и съм съгласен, че може би е посегнала да се хване за перилата и заради това се е преметнала надолу по стълбите с още по-голяма сила — обясни инспекторът. — Господин Тарлътън ме информира, че вратът й е счупен, и ми показа раната на задната част на главата й. По-късно патоанатомът ме уведоми, че покойната е умряла от счупване на горните прешлени на гръбначния стълб. Токсикологичните изследвания сочат, че в кръвта й няма нито опиати, нито барбитурати, нито алкохол.

— Благодаря ви, инспектор Лоусън. От доклада ви разбирам, че няма следи от влизане с взлом в Тайм лодж и че според госпожа Мелър всичко вътре в къщата си е било на мястото. Прав ли съм?

— Да, ваша чест. Сигурен съм, че нямаше следи от влизане с взлом. Според мен няма нищо съмнително.

— Имате ли нещо да добавите, инспектор Лоусън?

— Не, доктор Уентуърт. Освен че покойната носеше обувки с извънредно високи токчета. Хрумна ми по-късно, всъщност едва преди два дни, че може би те са причинили падането. Особено ако е бързала.

Алиша Форест се надигна от стола си и така се засуети, размаха ръце, в желанието си да заговори, че господин Андерсън веднага се приближи към нея.

— Госпожо Форест? Проблем ли има? — попита разтревожено той, стремейки се да я успокои.

— Не, но бих желала да ме извикат на свидетелската скамейка. Позволено ли е? Искам да добавя нещо извънредно важно към първоначалните си показания.

— Не съм убеден…

— Господин Андерсън, какво не е наред? — попита следователят, проточвайки врат, за да види какво става.

— Ваша чест — отвърна запитаният и забърза към него, — госпожа Форест твърди, че иска да добави нещо.

— О, Боже. От това се боях. Повикайте я да се върне на свидетелската скамейка.

Миг по-късно инспектор Лоусън бе слязъл и Алиша Форест бе заела мястото му. Гледайки в очите следователя, тя заговори тихо, с много по-спокоен тон:

— Доктор Уентуърт, бих искала да добавя нещо. Отнася се до забележката на инспектор Лоусън за обувките с високи токчета, които покойната е носила, когато е паднала. Госпожа Дънли винаги ходеше със страшно високи токчета и все подтичваше, бързаше накъдето и да тръгнеше. Често я предупреждавах, особено за онези стръмни стълби. Знаете ли, аз едва не се пребих там миналата година. Аз също бях с много високи токове — и както бързах, се преметнах през глава по стъпалата. Омекотих падането си, защото успях да се вкопча в перилата, но си навехнах глезена. Паднах именно заради обувките, тези токчета могат да бъдат опасни.

— Разбирам. Благодаря ви за допълнителната информация, госпожо Форест. Според мен хвърлихте още светлина върху инцидента, както и инспектор Лоусън. Можете да се върнете на мястото си.

Робърт стисна ръката на Алиша, когато тя се върна и седна до него, а Франсис и Антъни й се усмихнаха. Седяха и чакаха, докато следователят прегледа бележките си и проучи различните доклади. После започна да изготвя становището си и след двадесет минути бе най-сетне готов. Той заяви:

— От представените ми преди свидетелски показания и от чутото в съдебната зала съм убеден, че тази смърт е резултат от нещастен случай.

 

 

Приятелите на Робърт го чакаха на улицата. Той набра номер на мобилния си телефон, изчака да чуе гласа й и каза:

— Всичко е наред. Всичко свърши, скъпа. Следователят заключи смърт при нещастен случай… с други думи, било е злополука.

— О, Робин, слава Богу — прошепна през сълзи Елизабет.

— Стой където си. Ще се видим скоро.