Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Replacement Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Айлин Гоудж. Заместницата

ИК „Калпазанов“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

История

  1. — Добавяне

Глава 9

— Защо бързаш? Изпий още едно питие — каза Кат, след като изпрати и последния гост.

Едуард се бе изправил и сега погледна часовника си. Запита се как въобще се бе съгласил да отиде на партито на Кат. Камил се бе отказала в последната минута, защото не се чувстваше добре, но го бе окуражила да отиде без нея. Той се бе съгласил, защото не искаше да разочарова домакинята. Едва когато тя го посрещна на прага, позна в нея красавицата, която бе привлякла вниманието му на месечната среща. И веднага разпозна капана.

— Наистина трябва да тръгвам — каза с усмивка. Вечерта бе приятна, но сега бе време да си върви.

— Не е толкова късно — каза тя с молба в гласа и докосна ръката му с длан. — Само още едно питие. Почти нямах възможност да говоря с теб, тъй като приятелката ми Барбара те бе обсебила.

Вече бе забравил коя е Барбара. Кат, от друга страна, бе жена, която никой никога не би могъл да забрави, особено в прилепналата по тялото й рокля с цвят на нощно небе. Тя бе истинска красавица — и той трябваше да го признае — със стройната си безупречна фигура и екзотични черти, дължащи се на баща, немец и майка, виетнамка, както бе научил по време на вечерята. Беше и умна — с онзи ум, който не се възпитава в колежа. С горчивина помисли, че изборът на Камил е добър. Никой мъж не би отхвърлил онова, което Кат можеше да предложи. Но в момента той беше изключение.

— Е, предполагам, че мога да остана още няколко минути — отстъпи. Не искаше да бъде груб. Ситуацията вероятно бе неловка и за Кат, а тя се стараеше. Нищо нямаше да излезе, но не искаше да нарани чувствата й. Седна на дивана, но мислеше с копнеж за дома си.

Седмицата бе дълга. Един от любимите му пациенти, милата стара мисис Коулман, която беше в ранния стадий на болестта на Алцхаймер, беше дошла два пъти, забравила кога трябва да се яви на преглед. После дойде ред на спора с Хауърд Броуди, истински диктатор и член на администрацията, който твърдеше, че е надскочил бюджета си. Като капак на всичко, синът му бе вдигнал истинска врява, когато се канеше да излезе тази вечер — Зак бе изгубил търпение, защото, в резултат на незадоволителните му оценки в училище, му бяха забранили да играе на „Нинтендо“-то.

И мисълта за Камил никога не го напускаше.

Четирийсет и пет минути по-късно беше все още седнал на дивана в елегантно обзаведеното жилище на Кат в Апър Ийст Енд. Пиеше второто си питие и бе изгубил представа за времето, а Кат бе толкова добра компания с историите си за приключенията си в репортерския бизнес, че вече не бързаше да си тръгне.

Тя като че ли го намираше за също толкова очарователен. Кога за последен път Камил бе попивала всяка негова дума? Съпругата му дори не го искаше край себе си. У него се надигнаха болка и възмущение, а в гърлото му заседна буца. Как бе възможно да постъпва така с него? Беше се съгласил на абсурдния й план, за да не я наранява, но все пак… Защо поне не бе искрена, когато ставаше въпрос за Кат?

— … и бедният Даниъл. Поканих го, защото реших, че това ще го развесели — казваше Кат. Едуард осъзна, че умът му блуждае, и направи усилие да посвети вниманието си на разговора. — Току-що се бе разделил с приятеля си Кайд, което е доста неловко, защото Кайд също ми е приятел, но не можех да поканя и двамата. — Протегна ръка към бутилката вино на масичката за кафе и предложи на Едуард, който поклати глава, преди да напълни чашата си. — Господи! Нима не е ужасно да ти се наложи да избираш?

Едуард измърмори нещо утешително, а в същото време мислеше: „Нямаш представа“.

Кат въздъхна и продължи:

— Историята на моя живот. Най-близките ми приятели са все гейове. Нищо чудно, че съм още сама. — Седеше в другия край на дивана, подвила крака под себе си, и отпиваше от виното.

— Трудно ми е да повярвам, че тази е единствената причина, поради която не си намерила съпруг — отговори галантно той. Не се стараеше само да я накара да се почувства по-добре, беше искрен. Кат бе красива и изискана, имаше какво да предложи. Беше истинско разхищение да се пилеят подобни качества.

— Не е трудно да намериш съпруг. Трудно е да намериш подходящ.

— Какво търсиш в един мъж? — запита той с искрен интерес.

— Да започнем с това, че търся някого, който да не се чувства заплашен от интереса на другите мъже към мен — отговори тя искрено. — В колежа имах толкова ревнив приятел, че веднъж на едно парти удари момче, което само ме бе заговорило. — Споменът я накара да направи гримаса. — Макар да не съм сигурна кое е по-лошо — тези мъже или другите, които ме показват, сякаш съм някакъв трофей, който са спечелили.

— Не можеш да обвиняваш никой мъж, че иска да покаже красивата си жена — каза той, за да защити пола си.

— Да, но жената иска да бъде ценена за нещо повече от външния си вид.

— Е, не мисля, че има за какво да се тревожиш. Качествата ти говорят сами за себе си.

Тя се усмихна и зелените й очи проблеснаха на меката светлина на свещите — единствената в стаята.

— Говориш като истински джентълмен. — Остави чашата с вино върху масичката за кафе и като се наведе напред, разкри още по-голяма част от гърдите си. — Честно, ако открия някой като теб, готова съм да престъпя правилата — каза с искреност, която едновременно го развълнува и обезпокои. — Когато те видях на месечната среща, помислих, че си там по същата причина като мен. Не вярвах на ушите си, когато Камил ми каза кой си. Най-после открих мъж, с когото мога да си представя бъдещето, и той се оказва съпруг на ръководителката на агенция „Харт“. Не е забавно.

Едуард придоби по-ясна представа. Камил вероятно бе направила плана си, след като бе забелязала, че Кат Фишър го гледа. Дали планът й се е оформил там и тогава, или е трябвало да минат няколко дни? Както и да бе, ето ги тук двамата и намекът бе ясен — Кат бе на разположение. Дали това също не бе част от плана? Трябваше ли да прави любов с нея?

При тази мисъл лицето му стана горещо. Чудеше се как учтиво да се измъкне, преди ситуацията да е излязла от контрол, когато Кат изведнъж се сгуши в него и обви врата му с ръце. Изненада се толкова силно, че в началото не се отдръпна, после, за свое огорчение, разбра, че не му се иска да го направи. Тя бе така красива и бе минало толкова много време…

Възвърна разума си едва когато тя наклони глава като човек, който очаква да го целунат. Бързо стана.

— Идеята не е добра, повярвай ми. Извинявам се, ако съм създал погрешно впечатление добави като истински джентълмен.

Кат, със закъснение, като че ли също възвърна здравия си разум. На лицето й се изписа скромно изражение, тя също стана и подръпна роклята си надолу.

— Нямах намерение… наистина… — каза и на скулите й изби червенина. — Сигурно ме мислиш за ужасен човек.

— Не, нищо подобно — побърза да я увери Едуард. Ако някой бе виновен, то това бе Камил. Може би не бе искала да се случи, но така става, когато човек си играе с огъня.

— Обожавам съпругата ти. Просто помислих… — Кат прехапа долната си устна и очите й се напълниха със сълзи. — Не знам какво съм мислела. Но това съм аз — момичето, което има всичко, но нищо не получава. По дяволите, не трябваше да пия толкова много. Червеното вино винаги ме замайва. — Наведе глава и заплака. Едуард не се поддаде на импулса да избяга, а седна отново на дивана. Не можеше да я изостави в момент, когато бе така разстроена. Вината не бе нейна.

Потупа я по гърба в неуспешен опит да я успокои.

— И двамата пихме прекалено много. — Да се престорим, че нищо не се е случило.

Кат се усмихна през сълзи.

— Ти си добър човек, Едуард. Защо не мога да намеря някой като теб?

— Ще намериш — каза той.

Тя го последва до вратата и го целуна по бузата.

— Приятели?

— Приятели — каза той, макар да знаеше, че няма да я види отново.

Едуард се чувстваше неловко, докато вървеше към асансьора. На сватбения си ден преди толкова много години не би могъл и да помисли, че ще се стигне до нещо подобно — че някой ден ще бяга от апартамента на друга жена късно посред нощ със съзнание за вина. „Не съм направил нищо погрешно“, казваше си. Но се беше изкушил, макар и само за миг. А понякога бе необходим само един миг.

Канеше се да вземе такси и да се прибере в дома си, но се спря: не можеше да понесе мисълта да се изправи срещу съпругата си. Ако го чакаше, можеше да започне кавга и той да каже думи, за които после да съжалява. По-добре беше да разговарят сутринта, когато бе по-малко вероятно да си разменят остри реплики. В момента имаше по-голяма нужда от приятел, отколкото от съпругата си. И просто така се сети за Анджи. Спомни си колко мила бе с него.

Преди да е размислил, извади визитната й картичка от портмонето си и набра номера на мобилния й телефон. Тя вдигна след третото позвъняване.

— Едуард, какво има? — поздрави го. Стори му се задъхана, но не и изненадана да го чуе. Все едно, че беше стар приятел. — Не ми казвай. На парти си и имаш нужда да бъдеш спасен.

— Нещо такова — каза и отново трепна при мисълта за Кат. — Надявам се, че не се обаждам прекалено късно. — Бе почти полунощ.

— Не. Тъкмо приключих работа. Отивам да хапна нещо. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, защо не? — чу се да казва.

— Надявам се, че обичаш суши.

— Точно съм в настроение за суши. — Изведнъж осъзна, че умира от глад. Нямаше апетит на партито на Кат и не бе хапнал много от превъзходната храна, която тя бе приготвила.

Спря такси и след десет минути беше пред ресторанта на Източна шейсет и първа и Първа улица. Видя Анджи пред бара още с влизането си. До нея седяха двама латиноамериканци — единият с рядка брада, а другият — покрит с татуировки.

— Тук работят най-добрите готвачи — обясни тя, след като го представи на приятелите си Мигел и Хулио. — Приготвят най-хубавото суши в града и е отворено до три часа сутринта, което ни е удобно, като се има предвид доколко работим. Момчетата тъкмо си тръгват. — Махна за довиждане на Мигел и Хулио.

— Винаги ли се храниш толкова късно? — запита той, след като седна до нея.

— Само когато работя толкова много. Докато свърша, обикновено умирам от глад. Една от ирониите в моята професия — непрекъснато си заобиколен от храна, но нямаш време да хапнеш и хапка. Нямаш нужда от това — каза и взе менюто от ръцете му. Обясни му, че поръчването на храна в суши заведение е само за аматьорите.

— Разбирам. Значи през всичките тези години съм постъпвал погрешно?

— Ти и всички други. Само ние, готвачите, сме различни.

— И как поръчваш ти?

В отговор, тя направи знак на един от готвачите, строг на вид японец, облечен в безупречно бяла престилка, който се усмихна лъчезарно и забърза към тях. Тя поръча две парчета риба тон sashimi.

— Само това ли ще ядем? — запита Едуард.

— Не. Но не искаш да изглежда така, сякаш не знаеш какво правиш, нали? Това е, както е с виното — първо опитваш и едва тогава пълниш чашата си. — Когато поръчката им пристигна, той я загледа как взема парченце с пръчиците и го слага в устата си. Тя задъвка замислено под внимателния поглед на готвача, после му кимна, за да покаже, че е доволна. Едуард последва примера й, макар и да не бе така сръчен с пръчиците.

Анджи поръча omikase — избора на готвача — и скоро пред тях, бързо едно след друго, бяха поставени малки и безупречно подредени блюда. Макар и да бе дребна, Анджи ядеше колкото него. Той намери очевидното й удоволствие от храната за така ободряващо. Чувстваше се добре с нея, но изпита неудобство, когато тя го запита какво прави семеен мъж толкова късно навън в събота вечер.

— Бяхме поканени на вечеря — обясни. — Но Камил се почувства зле в последната минута, затова отидох без нея. Тя настоя. Не искаше домакинята да бъде разочарована, ако не се появим. — „Нито да пропусне възможността да ми покаже бъдещата ми съпруга“.

— Партито трябва да е било ужасно — каза Анджи и погледна чинията му, в която нямаше абсолютно нищо, макар да им бяха сервирали поне дузина блюда. — Храната ли беше лоша, или компанията?

— Нито едното от двете. Прекарах приятно — отговори той безизразно.

Конската опашка на Анджи се бе преметнала през рамото й, затова тя я отметна назад, вдигна глава и започна да го изучава с погледа на черните си очи — сякаш виждаше през него.

— Ако не искаш да говориш за това, няма нищо. Можем просто да хапваме и да мълчим. Но аз съм добър слушател.

— Не искаш да знаеш, повярвай ми — каза той.

— Пробвай.

У Анджи имаше нещо, което го караше да иска да й се довери. И откри, че й разказва за болестта на съпругата си и „срещата“ си с Кат Фишър, като пропусна само онази част, в която Кат го прегърна — колкото по-бързо забравеше за това, толкова по-добре. Анджи не трепна, макар вероятно да намираше идеята за толкова странна, колкото и той.

— Прави го само защото иска най-доброто за мен и децата — защити Камил, като се надяваше, че не е създал погрешно впечатление у Анджи.

Тя кимна бавно.

— Разбираемо е.

— Израснала е без майка и се страхува, че същото ще се случи на децата й.

— Значи го прави заради децата?

Едуард въздъхна и поклати глава.

— Не, тревожи се и за мен. Страхува се, че ще се превърна в досаден вдовец. Без любов и вероятно без приятели. О, и работохолик, макар тази й тревога да не е пресилена. — Напълни отново чашите им. Главата му беше вече замаяна от алкохола и осъзна, че е леко пиян.

— Не звучиш особено ентусиазиран от идеята й — отбеляза тя.

— Да я оставя да избере следващата ми съпруга? О, очарован съм. Нима не всеки съпруг иска това?

Тя го гледаше с любопитство.

— Защо се съгласи, ако нямаш нищо против да запитам?

— Тя умира. — Едуард направи гримаса; изговарянето на думите направи нещата още по-реални. Взря се мрачно в себе си, преди да вдигне чашата към устните си. — И иска това от мене.

— А какво искаш ти?

— Има ли значение?

— Разбира се.

Пръстите му стиснаха здраво чашата.

— Да задържа онова, което имам.

Тя кимна и го погледна със съчувствие.

— Виж, не съм психиатър — каза. — Но знам едно: не е добре да вървиш против себе си. Пренебрегвах желанията си заради бившите ми приятели, за да им угодя, но нищо не се получи. Защото не бях човекът, в когото се бяха влюбили, не бях вярна на себе си. Затова сега живея сама, работя до късно и ям суши в един след полунощ. И всеки, който има проблеми с това, може да върви по дяволите.

— Бившите ти приятели до един са били побъркани. Не знаят какво са изпуснали — каза той. Беше възмутен. — Всеки би бил късметлия да те има за съпруга.

Тя се изчерви и сведе поглед.

— О, не знам. Не съм създадена за съпруга.

— Може би просто не си намерила подходящия човек.

Анджи въртеше между пръстите си опаковката от пръчиците, а после започна да я сгъва методично и внимателно. Той си помисли колко е красива — не беше красавица като Кат, но бе по-симпатична и привлекателна. Изглеждаше твърда, но беше мила, което се проявяваше по всякакъв начин.

— Може би — каза.

Той плати сметката и излязоха навън. Беше почти два часът сутринта, но странно, не се чувстваше уморен. Докато стояха на тротоара с намерението да се сбогуват, тя му разказа за готварския курс в Младежкия център, където преподаваше на доброволни начала, веднъж седмично.

— Трябва някой път да дойдеш и да се срещнеш с децата ми — предложи. — Някои от тях никога не са се срещали с лекар. Ще бъде добре да видят, че имат и други възможности за кариера, освен индустрията за бърза закуска или престъпния живот. Макар да потрепервам от мисълта, че някое от тях може да държи скалпел. Не умеят да си служат добре дори с кухненските ножове. Понякога са, хм, шумни — обясни и той се засмя, като си представи дребничката Анджи да се справя с тълпа разбеснели се тийнейджъри.

— Звучи забавно — отбеляза. — Какво ще кажеш за следващата седмица?

— Сряда, от шест до осем. Свободен ли си тогава?

— Трябва да погледна в календара си, но съм почти сигурен, че съм свободен. — Камил вероятно имаше други планове за него, но те можеха да вървят по дяволите. Беше се подчинил на тазвечерния й план и вижте само до какво бе довело това. С Анджи поне нямаше защо да се тревожи, че ще се опита да го съблазни — тя му беше като по-малка сестра. Нямаше нужда Камил да знае къде е. Не правеше нищо нередно, но тя можеше да види ситуацията по друг начин. Макар че едва ли бе в състояние да се оплаква след онова, което му бе причинила тази вечер. — Ще ти изпратя имейл утре и ще ме уведомиш за подробностите.

Минути по-късно Анджи седна на задната седалка на таксито. Вдигна поглед към него, докато затваряше вратата — дребна фигурка в избеляла тениска и дънки, от конската й опашка се бяха освободили кичури, които висяха край луничавото й лице.

— Ще се видим следващата седмица — каза тя и се усмихна. — И! О… Едуард? Пази се от проблеми дотогава.