Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Replacement Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Айлин Гоудж. Заместницата

ИК „Калпазанов“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Беше 12:30 на обяд, третият вторник на октомври, и Едуард току-що бе изпратил и последния от сутрешните си пациенти. Позвъни секретарката му.

— Съпругата ви е тук — каза Роузи. Той смръщи вежди. Имаше ли среща за обяд с Камил? Ако беше така, бе забравил. И нищо чудно — бе така затрупан с работа напоследък…

Камил влезе забързано миг по-късно и внесе със себе си мириса на есенни листа и влага. Все още беше прекалено слаба, но беше сложила няколко килограма, а бузите й бяха леко поруменели. И най-вече, на лицето й вече не беше изписано тъжно примирение.

— Обадих се по-рано и Роузи каза, че имаш време до следващия си пациент, затова реших да те заведа на обяд — каза тя.

— А! — възкликна той. — А аз се чувствах като лошия съпруг, защото съм забравил, че имаме среща.

— Не си. Исках да те изненадам. — Тя се усмихна, оправи възела на вратовръзката му — един от милите жестове, които оставаха незабелязани в миналото, но сега извикваха болезнено свиване в гърлото.

— Най-доброто предложение, което ми е правено за целия ден. — Усмихна се, но усмивката му изглеждаше малко изкуствена.

Нейната усмивка се стопи на лицето й се изписа тревога.

— Нямаш други планове, надявам се?

— Не — каза той. — Целият съм твой.

Роузи им махна за довиждане, като минаха покрай нея на път за асансьорите.

— Забавлявайте се! — извика след тях.

Камил погледна Едуард с весели пламъчета в очите.

Излязоха отвън и той спря такси на ъгъла на „Бродуей“ и „Форт Уошингтън“, а след десет минути слязоха пред хотел „Уейлс“ на „Медисън авеню“, близо до Деветдесет и втора улица.

— Мислех, че ще ме заведеш на обяд — каза той и я погледна озадачено, когато минаха през стъклените врати и влязоха във фоайето. Хотелът нямаше ресторант.

— Никога ли не си чувал за обслужване по стаите? — отговори тя и изви вежди в дъга.

— Запазила си стая? — запита изненадано той.

Тя кимна. Изглеждаше доволна от себе си. После се наведе към него и прошепна:

— Имат и дневни цени.

Едуард усети как се напряга. Имаше време, когато нищо не би му донесло по-голямо удоволствие от следобед, посветен на близостта със съпругата му, но не бяха правили секс от толкова дълго. Твърде много неща се бяха случили. Представи си Анджи гола на шоколадовия диван в дневната, свела съблазнително клепачи и извила устни в усмивка.

До съвсем скоро фантазиите му се бяха въртели предимно около съпругата му. Мислеше за Камил, когато лежеше нощем в леглото и не можеше да заспи, копнеещ за ръката й върху бедрото си. Едва когато срещна Анджи, разбра колко му е липсвала такава близост. Не само заради секса, но и заради интимността, която бе споделял със съпругата си. Беше взел това, което Анджи му даваше. Да, Господ да му бе на помощ, беше го взел.

И ето, че сега Камил искаше да си върнат загубеното.

Влязоха в стаята и той видя, че всичко е подготвено. Бутилка шампанско се изстудяваше в кофичката, на масата имаше чиния със сандвичи и друга с ягоди, потопени в шоколад. Ваза с червени рози на нощното шкафче. Камил бе подредила всичко внимателно до последния детайл. Сега бе негов ред. Взе я в прегръдките си и я целуна.

— По-добре е от всеки ресторант.

— Резервирах стаята за семейство, но мъжът зад рецепцията ми хвърли странен поглед — каза тя. — Предполагам, че няма много възрастни семейни двойки, които да имат нужда от стая през деня. — Камил го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му. Познатата й миризма бе балсам за опънатите му нерви. Беше все още слаба, почти безтегловна, но му беше като опора. Върхът на главата й стигаше до брадичката му — за разлика от Анджи, която бе толкова ниска, че трябваше да се повдига на пръсти, за да го целуне. Затвори очи и се застави да прогони образа на Анджи.

Съблякоха се и легнаха под завивките. Отначало бяха колебливи, после Камил постепенно започна да отвръща на докосванията му и нежния натиск на устните му. Целуваше я по цялото тяло и всяка целувка беше като обещание за още. „Мога. Ще го направя. Трябва.“ Камил сигурно се досещаше, че той все още има чувства към Анджи, но вероятно никога нямаше да разговарят за това.

После влезе в нея и все едно нищо не се беше променило. Познатите движения и ритъм. Стискаше по същия начин хълбоците му, докато се носеше към оргазма си. Сладките и мили звуци, които издаваше. Всичко това бе настояще, но също така — ехо от миналото.

Докато след това лежаха прегърнати, той се питаше дали и тя мисли за същото като него — кога за последен път бе лежал така с Анджи. Дори да беше така, тя не каза, нито намекна нещо. Беше достатъчно умна, за да знае, че е по-добре да мълчи. Най-после тя се размърда и каза:

— А ти очакваше обяд. Сигурно умираш от глад.

Той се усмихна.

— Да. Ако целта ти беше да провокираш апетита ми, успя.

Тя седна и се загърна в хотелския халат.

— Защо не си хапнеш от това, което е на масата, докато си взема душ.

Разговаряха лесно заради годините близост, но и предпазливо. Дали това бе ново начало, или просто рутина? Беше ли възможно да започнат отначало след всичко, което бяха преживели? „Полека, момче“, напомни си той. Стъпка по стъпка. Стана и отвори шампанското.

Но докато вдигаха тост за бъдещето, мислите му бяха при друга.

 

 

Като се прибра, Камил завари съобщение от баща си на телефонния секретар. Помисли си, че е типично за него. Всеки друг щеше да й звънне на мобилния, но Лари беше старомоден. Тя не се забави, а му се обади веднага. Баща й имаше своите недостатъци, но се стараеше и това трябваше да му се признае. След като му бе казала добрите новини, той не се беше отдръпнал, както тя очакваше. Продължи да полага усилия. И макар че опитите му често бяха тромави, тя оценяваше упоритостта му.

— Здравей, татко. Удобен ли е моментът? — каза, след като той вдигна слушалката.

— Да. Току-що изхвърлих боклука.

Тя веднага стана подозрителна. Той се беше запъхтял, а откога изхвърлянето на боклука бе равносилно на маратон? Дали нямаше здравословен проблем, който криеше от нея?

— Добре ли си, татко? — запита.

— Аз? Никога не съм бил по-добре — каза той малко прекалено бързо. — Ти как си?

— Добре съм! — Беше прекрасно, че можеше да го каже.

— Храниш ли се? Почиваш ли достатъчно?

Като че ли беше бременна или се възстановяваше след грип. Тя се усмихна и прилежно отговори:

— Да, татко. Ям грах и моркови и спя по осем часа. — Тромавите му опити да проявява бащинска загриженост вече не я дразнеха. Спомни си реакцията му, когато му съобщи, че е в ремисия. Никога нямаше да забрави истинската му радост. Той се беше разплакал от облекчение. — Обаждаш се, за да разбереш как съм или има и нещо друго?

Той се поколеба и прочисти гърлото си.

— Да, ами… аз, хм, имам новини. Седнала ли си? — Камил се напрегна и мислено започна да прехвърля всички неприятни възможности. За части от секундата му приписа какви ли не болести, а после се сети, че новините могат да бъдат и добри. — Помниш ли, казах ти, че никога няма да се оженя повторно? Е, грешал съм. Старецът ще пробва отново.

— Сериозно? Не се ли шегуваш? — запита тя, когато възвърна разсъдъка си. Ако й беше клиент, щеше да го поздрави. А сега се питаше коя ли е натрапничката.

— Ако е шега, тя е против мен — каза Лари. — Не го предвидих. Не знаех, че човек може да се влюби и на моята възраст. Но, предполагам, че за любовта няма граници.

— Ами… хм, поздравления, татко — успя най-после да каже. — Коя е щастливата дама?

— Казва се Лилиън. Лилиън Деслър. — Лари я запозна с най-важните подробности. Лилиън била вдовица от Бостън. Изгубила съпруга си преди четири години. Имала две пораснали вече дъщери, едната от които била медицинска сестра, а другата — майка и домакиня. Имала и внучета. — Страх от една жена е, ще я харесаш. Няма търпение да се запознае с теб и сестра ти.

Вместо да отговори нещо мило, Камил запита направо:

— Сигурен ли си, че не прибързваш, татко? Не ми се струва, че се познавате отдавна. — Лилиън се бе преместила в селището едва преди шест месеца.

— Няма време за губене, когато си на моята възраст — напомни й той. Чу шум на заден фон и го определи като от работещ душ. Изведнъж разбра защо бе останал без дъх. „Правили са секс.“ О, господи. Имаше и по-възрастни клиенти и вярваше, че човек може да се влюби и на стари години, но беше различно, когато ставаше въпрос за баща й. Също така усети по-остро собствената си самота. Днешната романтична среща с Едуард бе прекрасна, но не бе това, което беше очаквала. Той беше положил усилия, но се виждаше, че сърцето му е другаде.

„Той мислеше за нея.“

— Определихте ли датата? — запита.

— Мислим да е през март, когато децата са във ваканция. Имате ли планове за тогава с Едуард?

— Не още. — До скоро не можеше да става и въпрос да пътуват. Сега можеше да гледа напред към бъдещето, но се намираше на хлъзгава почва с Едуард. — А удобно ли е за Холи?

— Още не съм го обсъдил с нея. Исках първо да говоря с теб. — Камил беше изненадана и трогната. Споделяше новината с нея — и това бе нещо.

— Е — каза, — съмнявам се да има планове. Ще бъде прекалено заета с бебето.

— Нямам търпение да видя новото си внуче — каза баща й, — така че ще дойда по-скоро, отколкото очаквате. Ще бъдем двамата с Лил, за да се запознаете с нея — с един куршум, два заека. — Камил си помисли, че метафората не е много удачна.

— Кога? — Долови тревожната нотка в гласа си и прехапа устни.

— След три седмици. Мисля, че терминът на Холи беше тогава.

Трябваше да се бори за здравето си, за разклатения си брак и да се подготви за раждането на бебето на Холи. Как щеше да се справи и с посещението на баща си? Но разбираше неговото старание, затова каза:

— Страхотно. Очаквам ви с нетърпение.

„Как бих могла да му откажа?“, помисли. Животът е толкова кратък. До скоро бе изправена пред смъртта, а днес се беше вкопчила в живота. Всеки ден бе подарък, всеки миг — благословия. Трябваше да празнува, а не да търси недостатъци у хората.

— Мамо?

Камил вдигна поглед и видя Кира, застанала на прага все още в училищната униформа. Досега се беше гримирала — имаше разрешение да експериментира в дома си — и около очите й имаше размазан грим, бузите й бяха розови от ружа и изглеждаше с години по-голяма. Камил вече не се противопоставяше на желанията, съпътстващи растежа на дъщеря си, най-после ги приемаше като нещо нормално. Щеше да бъде наоколо и да я наблюдава и само това имаше значение.

— Да, милата ми?

— Дядо Лари ли беше на телефона?

Камил кимна в отговор и придаде на лицето си подходящо изражение, за да съобщи новината.

— Има изненада за вас — каза. — Ще се жени.

Устата на Кира увисна.

— Няма начин!

— Има.

— Но той е стар!

Камил се усмихна на убедеността на дъщеря си, че любовта е само за младите. Кира щеше да бъде ужасена, ако знаеше какво бяха правили родителите й този следобед.

— Никога не си прекалено стар, за да се влюбиш. А и тя е мила — дядо ти със сигурност мисли така.

Последното очевидно нямаше тежест пред Кира.

— Ясно е, че ще се ожени за някоя, която му допада — каза тя. — Въпросът е дали ние ще я харесаме. — Имаше време, когато дядо им Лари бе само далечна и непозната фигура, и връзката му с жена нямаше да има значение. Но сега той беше част от живота им и Кира имаше причини да се тревожи за коя ще се ожени.

Камил въздъхна.

— Скоро ще разберем. Ще ни дойдат на гости след няколко седмици.

Кира прекоси стаята и разпръсна някакъв цветен аромат. Седна на дивана до Камил.

— Мамо, ти нямаш ли проблеми с това, че ще заеме мястото на майка ти? — запита с гласа на малко момиченце.

— Никой никога не може да заеме мястото на майка ми — каза. — Но искам дядо ви да е щастлив.

Дъщеря й направи нещо, което я изненада — прегърна я. Кира беше на възраст, когато проявите на обич биваха изхвърляни като омалелите бебешки пижами, витамините „Флинтстоун“ и приказките за лека нощ. Затова Камил бе по-силно трогната от обикновено. Кира сгуши глава на рамото й и прошепна:

— Никой не може да заеме и твоето място, мамо.

— Добре — каза Камил, — защото никъде няма да ходя.

— Знам. Просто… — Кира наклони глава и я погледна. — Страхувах се, че ще умреш.

Камил изпита мъка. Съжаляваше, че на Кира и Зак се наложи да пораснат по-бързо от връстниците си. В същото време изпитваше огромно облекчение, знаейки, че този страх е неоснователен. Вече никога нямаше да приема здравето си за даденост, щеше да се грижи за себе си. Но, слава богу, Дамоклевият меч вече не беше надвиснал над главата й.

— Знам, милата ми — каза. — Но това е вече зад нас. Няма да умра. Надявам се, че няма да е скоро. — Прегърна дъщеря си, вдъхна мириса й — на шампоан „Пантен“ и някакъв дезодорант. — Как бих могла да оставя теб и Зак?

— Също и татко — каза Кира.

— Да, също и татко ви — съгласи се Камил.