Айлин Гоудж
Заместницата (10)

Глава 10

— Даарел, казах да обезкостиш пилето, не да го раздробиш. — Анджи поклати отчаяно глава. На дъската имаше парче месо, което само смътно приличаше на пилешки гърди.

Останалите се засмяха и Анджи трябваше да положи усилия, за да остане сериозна. Вечерите, в които провеждаше курса, обикновено протичаха така — някой от учениците й се пошегуваше, останалите следваха примера и скоро шегите валяха от всички страни. Не би и могло да бъде другояче. Тя обожаваше тези деца и макар че понякога бяха шумни, те полагаха усилия. Например Раул. Той беше клоунът на класа, но животът му у дома не беше лек. Майка му живееше на улицата, а баща му беше в Никарагуа. Единствения път, когато Анджи го бе посетила — беше пропуснал две поредни занимания — го бе заварила да се грижи за болната си баба. Едва не се разплака, като видя колко е мил със старицата и колко са бедни. Но те нямаха нужда от съжалението й, затова тя им приготви вечеря.

Преди да изпитат удоволствието от прясно сготвената храна, децата познаваха само тази, която излизаше от кутия или консерва и от заведенията за бързо хранене. Изключение правеха онези като Хулио, които живееха в домове, където родителите все още приготвяха домашна храна. Всички те обаче имаха обща черта — бяха от рискови групи. Момчетата обикновено ставаха членове на банди и свършваха в затвора, а момичетата забременяваха и не завършваха образованието си. Анджи знаеше, че дори да ги ръководеха със здрава и твърда ръка, някои от тях пак щяха да се отклонят от правия път. „Но не и докато са с мен.“

Наблюдаваше опитите на другите ученици, някои от които бяха несполучливи, а други — истинска катастрофа. Бяха в кафе-бара на Младежкия център, който временно бе превърнат в кухня. След като обиколи всички ученици, призова класа за внимание.

— Добре, стартът не е лош, но ще трябва да се постараете повече, за да впечатлите госта ни. — По-рано им бе казала за „специалния“ гост, когото очаква, и те бяха развълнувани. Помнеха деня, в който бе дошла майката на Анджи и ги бе научила да приготвят спагети и кюфтета. — И не само това. Искам да се държите добре, за да не ви сметне той за банда хулигани — добави по-строго.

— Каква е тази дума? — запита Денис, едро момиче, което изглеждаше по-голямо за шестнайсетте си години. Приличаше на майка си, която я бе родила на шестнайсет. Когато бе видяла майката за първи път, Анджи я бе помислила за по-голяма сестра.

— Погледни в речника! Сигурно стои там под името ти! — извика кльощавият Раул.

— Ако млъкнете и ми обърнете внимание, ще научите нещо полезно — смъмри ги Анджи.

Взе ножа и направи дълбок прорез точно в средата на внимателно обезкостените гърди, след което разтвори двете половини.

— Виждате ли, точно като отварянето на книга.

— Да, но само ако знаеш как да отвориш книга — намеси се Тамика и изгледа многозначително Даарел. Бе твърдо решена да е първата в семейството, която ще учи в колеж — цел, която приятелят й не споделяше. Напоследък Даарел изказваше желание да се откаже от ученето. Затова Тамика се колебаеше дали да се скара с него, или да му помага в свободното си време. Скоро му бе дала ултиматум — ако не се захване сериозно с учението си, тя щеше да скъса с него. Анджи не бе престанала да се надява за Даарел. Той не бе мързелив, нито глупав, просто трябваше да намери нещо, в което да е добър. Беше окуражена от интереса, който показваше към готвенето. В края на занятията миналата седмица, когато зеленчуковото му блюдо бе обявено за най-доброто, бе така горд, сякаш бе приет в „Харвард“.

Като го гледаше, трудно й бе да повярва, че е само на седемнайсет. Бе едър за възрастта си и вероятно щеше да успее да влезе във всеки нощен клуб, без да му поискат лична карта. С Тамика бяха хубава двойка. Момичето беше високо, със скули, за които би й завидяла всяка манекенка, с изненадващо сини очи и кожа с цвят на кафе с мляко. Даарел й се усмихна и каза:

— Затваряй си устата, кучко.

Тя го зашлеви силно.

— Момчета, покажете някакво уважение — скара им се Анджи. Знаеше, че в проявите им на грубост има повече шега, отколкото злоба, но все пак…

— Да, госпожице — отговориха те в хор.

„Умници“, помисли си тя с любов.

— Добре, а сега ще изпържим хубаво месото. — Наля масло в тигана. — Олиото трябва да се сгорещи добре. Отдръпнете се, когато започне да цвърчи, за да не се изгорите. — Беше прекъсната от звъна на нечий мобилен телефон. Чандра извади нарушителя на дисциплината от чантата си и смръщи вежди, като видя екрана.

— Роналд е — прошепна.

Приятелката й Денис отбеляза възмутено:

— Изглежда, не получава достатъчно от онази Марисол. — Миналата седмица приятелят на Чандра, Роналд, й бе изневерил с друго момиче от техния клас и двамата бяха скъсали, а сега изглеждаше, че иска да се върне при нея.

Чандра, мършаво момиче с криви зъби и подстригана асиметрично коса, се потопи в съчувствието, когато Трешон я прегърна през раменете и каза:

— Този дебел задник няма да получи нищо от теб.

Едър и мускулест, Трешон би могъл да съперничи на Даарел, но той приличаше по-скоро на плюшено мече. Преди няколко седмици се бе появил в клас с букет леко увехнали цветя. Пъхна ги в ръцете на Анджи и смутено смотолеви, че били от заведението на родителите му и щели да бъдат изхвърлени, ако не ги бил спасил. Въпреки това, тя беше трогната от жеста му.

— Да, но ние, дебелогъзите кучки, знаем как да въртим задника си — каза Денис и завъртя своя.

Всички се засмяха и Анджи отново трябваше да положи усилия, за да не се засмее и тя. Непрекъснато се колебаеше между ролята на приятелка и авторитетна фигура.

Точно тогава вратата на кафе-бара се отвори. Осем чифта очи — девет, ако се броят и тези на Анджи — се спряха на високия и тъмнокос мъж, който влезе. Едуард, облечен в дънки и син блейзър над бялата риза с отворена яка, се спря на прага. Очите му се усмихваха и обхващаха кръга обърнати към него лица. В настъпилата тишина, нарушавана само от цвърченето на месото в тигана, той каза:

— Нещо ухае приятно, така че трябва да съм на правилното място.

— Влез, партито тъкмо започна! — извика Анджи. Сърцето й препускаше, тя се задъхваше. — Деца, това е доктор Константин — представи го, благодарна да види, че се държат добре. Бяха учтиви, едва ли не срамежливи. Не беше така, когато бе дошла майката на Анджи — никой не би могъл да бъде срамежлив с Лорета — но Едуард, с елегантното си присъствие, бе като филмова звезда. Беше така спокоен и естествен, че те скоро се скупчиха около него и го засипаха с въпроси.

— Режете ли хора? — поиска да знае Раул.

— Не съм хирург — отговори Едуард. — И съм щастлив, че никога не съм губил пациент, докато е на процедури при мен. — Погледна накълцаното пиле върху дъската на Раул и поклати тъжно глава. — Но не мога да кажа същото за бедното пиле.

Забележката бе посрещната с няколко възклицания и шеговито сръчкване на Раул с лакти. Денис поиска да знае дали болницата, в която Едуард работи, е като тази в „Анатомията на Грей“, където всички са винаги заети. Едуард се усмихна и отговори отрицателно.

Докато го слушаше, Анджи усети, че в стаята като че ли е станало по-топло, а след малко подуши дим. Сведе поглед и видя, че пилето започва да загаря. Взе кърпа, хвана тигана за дръжката и го свали от котлона под развеселените погледи на всички.

— Госпожице, ако не внимавате, ще се изгорите — пошегува се Джърмейн. Той бе на петнайсет и бе най-младият в групата. Беше дребен за възрастта си, но винаги се шегуваше с по-големите от себе си и не се страхуваше от тях.

Анджи си помисли, че думите не биха могли да са по-близо до истината, и хвърли поглед на Едуард. Той отиде при нея и я запита може ли да помогне с нещо, а тя му отправи предизвикателство:

— Защо не ни покажеш колко си сръчен с ножа?

Той се усмихна и започна да обезкостява пилешките гърди, а тя наблюдаваше децата, които се стараеха да направят същото, но с различен успех. Накрая, когато бяха готови, тя подреди всички пилешки гърди в тава и ги пъхна във фурната, като на всички бе забодена различна по цвят клечка за зъби, която указваше собственика. Докато гърдите се печаха, Анджи им показа как се приготвя сосът. Смеси и разбърка добре бяло вино и пилешки бульон, сложи го на котлона и когато остана наполовина, добави бучка масло, сол и черен пипер, както и шепа нарязани подправки. Беше избрала лесни за приготвяне допълнителни блюда — пържени картофи и задушен ориз. Децата нямаше да имат трудности с приготвянето им. Почистиха масите и когато всичко бе готово, седнаха да се насладят на храната.

Тази вечер обаче децата се интересуваха повече от госта си. Тамика започна да разпитва Едуард за колежите, кои от тях според него имат най-добри програми и предлагат най-добрата подготовка по медицина, а момчетата се интересуваха какво е чувството, когато правиш аутопсия. Денис и Чандра се шегуваха за уменията му с ножа, а той отговори, че е много по-лесно да обезкостиш пиле, отколкото да оперираш. Като настъпи моментът да се разделят, като че ли съжаляваха, че той трябва да си отиде, и поискаха да знаят кога ще дойде пак. За тях тази бе най-вълнуващата вечер след онази, в която Раул бе подпалил хавлия, бе задействал противопожарната инсталация и бяха дошли пожарникарите.

След като изпратиха децата, Едуард и Анджи отидоха до спирката на метрото.

— Благодаря, че дойде. Това означаваше много за тях. — „И за мен“, добави мълчаливо.

— Благодаря, че ме покани — отговори той. — Не помня кога за последно се забавлявах така.

— Харесаха те.

Той сви рамене.

— Добри деца са.

— Невинаги са послушни. Обожавам ги, но има моменти, когато ми е трудно с тях. Все пак, надявам се, че ще успея да им вдъхна любов към моята работа. — Заговори вече по-сериозно: — Не им е лесно. Повечето са от разведени семейства, а бащите на Трешон и Даарел са в затвора. Истинско чудо е, че средата не ги е пречупила. Всеки път се моля да дойдат на занятие.

Завиха зад ъгъла и тръгнаха по „Бедфорд авеню“. Камъни и пясък бяха струпани до почти всяка сграда. Тук строителството очевидно процъфтяваше. Кварталът се променяше, но все още не бе безопасно да го прекосява сама след падането на мрака. Обикновено някое от по-едрите момчета — Трешон или Даарел — я изпращаше до спирката на метрото.

— Предаваш им уменията си, въздействаш им и единствено това има значение — каза Едуард.

Тя се смути от комплимента му. Тези деца бяха онеправдани от съдбата, но имаха чисти души. Тя получаваше от тях толкова, колкото и те от нея. Освен това, тя далеч не бе светец. Присъствието на този красив женен мъж до нея бе истинско изпитание за морала й, трябваше да полага усилия, за да не го докосне „случайно“.

— Надявам се — отговори. — Но съм с тях само по два часа в седмицата и през повечето време просто им показвам как да режат, да задушават и така нататък.

— Не се подценявай. — Хвърли й поглед, който стопли душата й.

Тя сви рамене.

— Правя каквото мога.

— Мислила ли си да се захванеш с преподаване?

— И да зарежа сегашната си работа? При това за по-малка заплата? Не. Освен това, кой според теб финансира тези мои часове с децата? Младежкият център няма средства, даренията са редки и оскъдни. Плащам за продуктите от джоба си. — Обясни, че някои от родителите са безработни, затова винаги приготвят повече блюда, които децата да занесат у дома си. — Никога няма да съм богата, но не бих се отказала.

— Парите не са всичко — съгласи се той.

— Кажи го на майка ми. — Анджи заобиколи отпадъчните строителни материали, струпани в края на тротоара. — За нея никоя жена не е успяла, докато не се е омъжила изгодно и не е родила поне едно дете.

— Все още има време — каза той с усмивка.

— Не съм толкова млада, колкото мислиш. Следващата седмица ще навърша трийсет и девет — каза тя.

Замисли се за партито, което майка й планираше. Тя го приемаше с чувство за дълг всяка година, защото знаеше, че майка й ще се обиди, ако откаже тортата и балоните. Анджи нямаше нищо против да не празнува повече рождения си ден със семейството и да не ги чува да й пожелават „честит рожден ден“, докато духа свещите, знаейки, че майка й очаква нещо друго от нея. Пулсът й се ускори, когато чу Едуард да казва с весели пламъчета в очите:

— Е, човек никога не е прекалено стар да празнува рождения си ден. Какво ще кажеш да те черпя питие?

Беше съвсем невинно. Не се опитваше да я вкара в леглото си. Но тя знаеше, че трябва да бъде предпазлива, защото сърцето й невинаги приемаше заповеди от разума й. Беше спала с доста мъже през годините и бе правила неща, с които не се гордееше, но никога нямаше да се забърка с женен мъж. Дори такъв, чиято съпруга можеше да не е сред живите още дълго. В същото време вътрешният й глас й прошепна: „Ако знаеше кое е добре за теб, щеше да сложиш край на това още сега“. А вместо това откри, че казва:

— Разбира се, но заведенията тук са съмнителни. — Малко по-нататък, на стъпалата пред къщата, седеше одърпан просяк. — Може да ти се сторя претенциозна, но го предпочитам в стъклена чаша, а не в картонена.

Той се засмя.

— Мислех за някое място в твоя квартал.

— О! Е, има таверна на Източна шеста улица, близо до дома ми. Обстановката е доста приятна. — И с малко закъснение запита: — Но… не трябва ли да се прибереш у дома? — Бяха стигнали до входа на станцията на метрото, тя спря и вдигна очи към него. Погледът му се стрелна покрай нея и лицето му помръкна. После поклати глава — като че ли да се отърси от онова, което го тревожеше — и й се усмихна.

— Това е само питие — каза.

 

 

— Анджи, ти ли си? — достигна до нея гласът на майка й. Лорета винаги знаеше коя от дъщерите й се обажда, още преди да са казали и дума.

Анджи потисна въздишката си.

— Аз съм.

— Добре ли си? Звучиш странно. — Лорета не само познаваше кой се обажда.

— Добре съм, мамо. Обаждам се само да те чуя. — Ако Анджи пропуснеше да се обади някоя седмица, майка й подозираше, че се е случило нещо лошо. Графикът в работата не бе оправдание. Лорета й напомняше, че сестрите й се обаждат всеки ден и че те също работят (без да споменава, че имат съпрузи и деца). Оплакваше се още от редките гостувания на Анджи. Когато напомнеше на майка си, че за разлика от сестрите си, които живееха наблизо, тя трябва да вземе метрото и да пътува цял час, Лорета винаги казваше, че метрото е създадено, за да може всеки да се събере бързо със семейството си.

А събиранията й със семейството бяха като завръщане в миналото. Старите вражди и кавги винаги се подновяваха. Сестрите на Анджи все още спореха безкрайно една с друга чия стая в детството е била най-неподредена, коя е имала най-много приятелки или най-хубавото гадже в гимназията. Обсъждаха тези стари неща така, сякаш бяха нещо ново и изравяха какви ли не истории — от момента, в който Анджи все още се напишкваше в детската градина, до онзи, в който я заловиха с Брендън Соупър в девети клас, нещо, което винаги я караше да се чувства неудобно. Отношението на родителите й беше дори по-досадно — те се държаха така, сякаш тя не бе напуснала дома им. Баща й все още я наричаше с бебешкия й прякор, а майка й винаги й се караше, че не държи гърба си изправен, че не внимава какво говори и продължава да гризе ноктите си. Понякога се чувстваше уютно, но повечето пъти просто се дразнеше.

На заден фон, Анджи чуваше бебешки плач.

— Гледам децата на Франи — повиши глас Лорета.

— Ник не можеше ли да ги гледа? — запита Анджи.

Лорета обясни, че Ник, съпругът на Франсин, който бе треньор по футбол в университета „Хофстра“, има мач тази вечер и че Ан-Мари, бавачката на децата, е болна.

— Не знам защо сестра ти въобще наема бавачка, когато има мен — добави. — Отгледах пет деца, а не мога да се грижа за внуците си. Някой ден вие също ще остареете.

От всичките си сестри, Анджи бе най-близка с Франсин, и то не само по възраст. Имаха чувство за хумор и еднаква гледна точка към света. Франсин бе единствената от сестрите й, която не рисуваше брачния живот в розово. Веднъж й бе казала, че да бъдеш съпруга и майка, със сигурност носи задоволство, но обикновено е прекалено уморена, за да може да му се наслаждава. Когато бе навършила четирийсет, Анджи я бе завела да я поглези в спа центъра „Елизабет Арден“. Франсин заспа, докато й правеха педикюр.

Двете с майка й говориха още малко. Лорета й каза, че двамата с баща й ще пътуват до Аляска през септември, а Анджи я информира, че е наела бивша пицария, която възнамерява да ремонтира, тъй като бизнесът й се е разраснал. Лорета запита уж между другото:

— А срещала ли си се напоследък с някой интересен мъж?

Анджи, все още стоплена от прекараната с Едуард вечер, изпита чувство за вина. Нямаше какво да крие, освен собствените си сластолюбиви мисли, но ако майка й разбереше, че има фантазии за женен мъж, възможността да гори в ада щеше да бледнее пред онова, което щеше да последва.

— Да, мамо. Онзи ден се сблъсках с Джони Деп и той ме покани на среща.

— Ха, ха. Трябва да пишеш анекдоти за „Летерман“.

— Не се опитвах да бъда забавна.

— Мислиш ли, че сестрите ти са си намерили съпрузи, като са седели всяка вечер сами в дома си?

— Мислиш, че си седя у дома всяка вечер? Иска ми се да беше така. — Анджи се радваше, че майка й не може да я види как седи на дивана по пижама и държи в ръка наполовина изяден кроасан. — Единствената причина, поради която не работя тази вечер, е, че е сряда. Помниш ли, преподавам готвене в сряда? Децата те поздравяват, между другото. Все още говорят за кюфтетата ти.

Лорета се засмя.

— Кажи им, че никой не може да приготвя кюфтета като мисис Д’Амато.

Анджи се усмихна.

— Със сигурност ще го направя, мамо.

Майка й използва възможността да направи още една от обичайните си забележки.

— Трябва да имаш собствени деца, преди да е станало прекалено късно. Не ставаш по-млада, нали знаеш.

В яда си Анджи каза:

— В такъв случай, защо просто да не се омъжа за мъж с деца? Така ще имаш готови внуци и няма да се тревожа, че остарявам.

Със същия успех можеше да пусне парче месо в басейн с акули. Майка й едва не получи удар.

— Значи наистина се виждаш с някого. Защо не ми каза? Разведен е, така ли? Ако мислиш, че с баща ти ще имаме проблем с това, трябва да си спомниш, че сме широко скроени. Опитахме ли се да разубедим сестра си, когато реши да се омъжи за разведен? — Когато разказваше тази история, винаги спестяваше онази част, когато бе молила Джулия да отиде при семейния свещеник, преди да напусне първия си съпруг. — Ако е добър с теб, само това има значение. И така, кога ще се срещнем с него?

— Ще ти кажа, когато го срещна.

— Чудесно. Така да бъде — каза Лорета уж наранена. — Аз само се тревожа за теб и ти го знаеш.

— Знам, мамо, и съм сигурна, че някой ден ще ти благодаря. А сега мога ли да чуя Франсин?

Сестра й взе слушалката на втория апарат само след миг.

— Здравей, Анджи — поздрави я. — Съжалявам. Децата направо са се разбеснели. Аз просто… — Чу се някакъв звук и сестра й каза: — Ники, престани веднага или кълна се… Брат ти не е боксова круша.

Анджи чу, че някой диша в слушалката, и многозначително каза:

— Можеш вече да затвориш, мамо. — Изчака майка й да затвори и въздъхна.

Франсин се засмя.

— Разкажи ми.

— И теб ли те подлудява?

— О, да. Не престава да мърмори за бавачката. Човек би помислил, че на Ан-Мари не може да се разчита. Просто не може да преживее факта, че не тя гледа децата, докато съм на работа. Като че ли не й стигат грижите по нас. — Анджи чу вратата да се затваря и разбра, че Франсин е отишла в другата стая, след което последва щракване на запалка. Франсин от години се опитваше да се откаже от цигарите, макар да се кълнеше, че ще умре по-скоро от изтощение, отколкото от рак на белите дробове.

— Какво й каза?

Сега бе ред на сестра й да въздъхне.

— Че ще си помисля. — Малко хора можеха да устоят на природната стихия Лорета Д’Амато и Франсин не бе една от тях. — Като че ли си нямам достатъчно проблеми.

— Защо? Какво има? — запита Анджи.

Франсин всмукна шумно от цигарата.

— Да видим. Миналата седмица върнаха Ники от училище заради въшки. После двамата с Боби се сбиха, защото Боби се шегуваше с въшките му. А сега и Кейтлин има въшки, както и Ан-Мари. О, да не споменавам, че се говори за поредната стачка на учителите. Като се изключи това, всичко е наред. — Анджи си представи сестра си, все още красива, но уморена и опитваща да се пребори с петнайсетте килограма, които бе наддала при последната си бременност. — Чух ли мама да казва нещо за някакъв мъж, с когото се срещаш?

Анджи изстена.

— Няма ли някой просто да ме застреля и да ме отърве от мъките?

— Какво? И да ни оставиш да се оправяме сами с мама? Няма шанс. По-скоро бих застреляла себе си. — Франсин сниши глас — като че ли майка й бе допряла ухо до вратата. — Сериозно, Анджи, можеш да ми кажеш, ако се виждаш с някого. Обещавам да не кажа нито дума на мама.

— Няма нищо за разказване. — Анджи обаче знаеше, че няма смисъл да се опитва да скрие нещо от Франсин. Сестра й щеше да измъкне всичко от нея, колкото и малко да бе то. — Първо, не се виждам с него, ние сме просто приятели. И, второ, той не е разведен.

— О, господи! Моля те, не ми казвай, че имаш връзка с женен мъж.

— Разбира се, че нямам! Казах ти, приятели сме.

— Така говорех и за Ник, преди да се озова в леглото с него.

Анджи си спомни каква врява се бе вдигнала тогава. Франсин трябваше да прекъсне учението си в третата година от гимназията, за да се омъжи за Ник, с когото излизаше от съвсем кратко време. Тринайсет години и три деца по-късно… Те още бяха заедно.

— Няма шанс да се озова в леглото с него — каза на сестра си и отхапа от кроасана.

— Просто внимавай, само това мога да кажа. — Франсин замълча за секунда, преди да се осмели да каже: — Красив ли е този твой приятел, който е женен и с когото не спиш?

— Да, предполагам. — Анджи запази истината за себе си. Нямаше значение, че Едуард бе най-красивият мъж, когото бе виждала, ако се изключат актьорите.

— Господ да ни е на помощ — измърмори сестра й.

— Не е това, което си мислиш, кълна се — настоя Анджи.

— Ти също така се кълнеше, че няма да изгубиш девствеността си заради Кевин Бойл, а кой се разхождаше с презервативи в чантата месец по-късно?

— Бях на шестнайсет!

— Да, е, някои неща никога не се променят. — Франсин направи пауза, за да подчертае смисъла на думите си, преди да каже: — Чуй, трябва да вървя. Да прибера децата у дома. Ще ти се обадя утре, окей? А междувременно…

— Знам. Не прави нищо, което не трябва. — Анджи си представи как сестра й се усмихва в другия край. Човек не би се досетил, но в тялото на сегашната Франсин все още живееше тийнейджърката, която някога подлудяваше момчетата.

Анджи сложи край на разговора и затвори очи, облегнала се на възглавничките. Представи си Едуард така, както изглеждаше тази вечер, докато стояха на тротоара пред таверната „Белият кон“ след питието, което се бе проточило няколко часа. С навити ръкави на ризата и преметнато през раменете сако, той говореше с оживено лице за главната роля, която дъщеря му играе в училищната пиеса. Не беше казал, нито беше направил нещо провокиращо, но тя бе пожелала да почувства пръстите му в косата си и устните му върху своите, да чуе шепота му в ухото си. Беше пожелала…

Стресна се виновно и изправи гръб, разтревожена от посоката, която мислите й бяха взели. Не можеше да промени чувствата си, но Господ й беше свидетел, че нямаше да се подведе по тях. В противен случай, можеше да скочи в бездънна пропаст.