Айлин Гоудж
Заместницата (24)

Глава 24

— Не разбирам как е възможно непрекъснато да ме побеждава някой с двайсет години по-стар от мен и с два пъти повече наднормени килограми — каза Едуард на Хю, докато си тръгваха от корта за скуош. Хю го побеждаваше трета седмица поред.

Хю се усмихна.

— Заради коленете е. — Имаше предвид подмяната на коленните му стави с изкуствени преди години.

— Сериозно, каква е тайната ти?

— В равновесието, приятелю. На корта и извън него.

Едуард само сви рамене и продължи да върви. Не искаше да се впуснат в сериозен разговор. Струваше му се, че напоследък само това прави. Говори, говори и говори. С Камил и с брачния консултант, когото посещаваха от месец и половина. Доколкото Едуард можеше да каже, тя с нищо не им помагаше. Макар че според доктор Сантанджело двамата с Камил имаха напредък в отношенията си, на Едуард не му се струваше да е така. Според него тъпчеха на едно място, уморени и отегчени, докато всеки от тях си задаваше въпроса: „Как двама души, които се обичат, могат да позволят това да се случи?“.

Двамата с Хю взеха душ и се облякоха. Излязоха навън. Беше време за обяд и не се очакваше да се върнат на работа веднага. Имаха още половин час. Отидоха в „Ерец“, любимото заведение на Хю, да хапнат. Хю си поръча обичайното меню, а Едуард — хамбургер и пържени картофи.

— Приключи ли с разопаковането на багажа? — запита Хю.

— И на трите куфара? — Едуард се засмя сухо. През уикенда се беше преместил в апартамент, който бе по-близо до работата му.

— Как ти харесва новата квартира?

— Удобна е. — Беше само на десет минути от работата му. Беше също така близо до метрото, което беше удобно за децата му, когато идваха да го видят. Ако се изключеше това, на Едуард му беше все едно. Просто се местеше от едно безлично жилище в друго.

— Доколкото те познавам, това означава единствено, че ще работиш до още по-късно. — Предположението на Хю беше вярно.

Едуард сви рамене.

— Никой не ме чака у дома.

Хю въздъхна.

— Не е лесно, знам.

— Откъде знаеш? — Едуард го гледаше с горчивина.

— Рут ме напусна веднъж. Не съм ли ти разказвал? Беше непосредствено след раждането на Сара. Тя се чувстваше претоварена, а аз не й помагах особено, затова отиде с децата при родителите си в Толедо. Не ме заплаши, че ще е завинаги, но знаех, че е предупреждение.

— И какво направи?

— Тя ми липсваше ужасно, но гордостта ми пречеше да я помоля да се върне. Най-дългите два месеца в живота ми — каза Хю и поклати глава. — Накрая не можех да издържам повече. Отидох там и заявих, че трябва да се върне. Рут не каза нито дума. Опакова багажа, взе децата и се върна. През целия път обратно говорех само аз. Казах й, че съм задник и има причини да ме напусне, но че съм загубен без нея. И че трябва да обещае да ме вземе със себе си, ако реши да ме напусне.

Стомахът на Едуард се сви. От устата на Хю звучеше толкова лесно — съвсем лесно да се преглътне гордостта. „Ако беше толкова просто…“

— Знаела е, че те държи в ръцете си — каза със смях.

Хю отхапа от сандвича си и задъвка замислено.

— А ти? Имате ли някакъв напредък с Камил? — запита. Тонът му беше нехаен, но Едуард знаеше, че това е само прикритие. Хю се интересуваше живо от проблемите им.

Едуард лапна един пържен картоф. Напредък? Като че ли той можеше да се измери по някаква скала.

— Приятелката ти, доктор Сантанджело, може да ти отговори по-добре от мен на този въпрос — каза. Брачният консултант им бе препоръчан от Хю. Едуард харесваше и уважаваше доктор Сантанджело. Макар че щеше да я харесва много повече, ако в края на посещението не се чувстваше като прегазен от влак. — На мен ми се струва, че се въртим в кръг.

— Бъди търпелив. — Хю попи със салфетка горчицата, която беше паднала на вратовръзката му. — Дори когато ти се струва, че не напредвате, нещата пак се решават.

— Точно това ме тревожи.

— Какво, разрешението им?

— Да, ако случайно не е правилното. — Едуард гледаше, без да вижда, изстиналия хамбургер в чинията си.

Хю изпита съчувствие.

— В тази ситуация няма правилно и неправилно, а само това, което е добре за теб и за съпругата ти. — Направи пауза, преди да продължи много по-сериозно: — Знам, че още не сте стигнали до тази точка, и да не дава Господ да стигате, но трябва да се подготвиш за възможността да се разделите окончателно.

Едуард поклати глава като да отрече. Започваше да се чувства като на сеансите на доктор Сантанджело — свиването на стомаха, чувството за отчаяние.

— От двайсет години сме заедно — каза. — Всеки от нас е дал много на другия. Трябва да помислим и за децата.

Хю отново въздъхна и сбърчи чело.

— Не става въпрос за това, което сте били един за друг — каза. — А за онова, което се надявате все още да получите от семейния живот. А колкото до децата… — Направи пауза. Беше като чичо за Кира и Зак, затова приемаше нещата много лично и Едуард го знаеше. Той също искаше най-доброто за тях. — Знам, че с Камил ще направите всичко за децата, но ако решите да останете заедно, то трябва да бъде само защото се обичате.

Едуард бутна чинията си встрани. Вече не беше гладен.

— Точно там е затруднението. Обичам я и знам, че и тя ме обича, но… — Затърси правилните думи. — Това е, както когато счупиш нещо. Можеш да залепиш парченцата, но то никога вече няма да е същото. Така се чувствам с нея. Като че ли вече не можем да бъдем едно цяло. Онова, което имаме, е добро, но… — Разпери безпомощно ръце. Устните на Едуард се извиха в иронична усмивка. — Знам, че вероятно от моите уста звучи като лицемерие, но й изневерих само защото почувствах, че тя се отказва от нас. Цялата онази работа с Елиз… — Започна отново да се ядосва. — Знаеш ли, Анджи не беше единствената. Имаше още една, клиентка на Камил, с която Камил ми уреди среща, без дори да знам. — Засмя се сухо, като видя изненадата, изписана по лицето на Хю. — Тя едва не ме съблазни, макар че Камил не е имала такова намерение, сигурен съм. Понякога се питам дали онази вечер не задвижи всичко. Тогава разбрах, че съпругата ми е престанала да мисли за мен като за свой съпруг. Бях самотно сърце, а съдбата ми беше в ръцете й.

— Сигурен съм, че тя не е виждала нещата по този начин. — Хю играеше ролята на адвокат на дявола.

— Вероятно не. Но такава е моята гледна точка. Тя бе така заета да гледа напред, че не виждаше това, което е под носа й. Не виждаше мен. Не виждаше, че я обичам и че жертвам всичко за нея. — В гласа му се прокрадна горчива нотка. — Което, както се оказа, бе моята грешка.

— Може би не е знаела, че има избор.

— Винаги имаме избор. — Едуард говореше по-разпалено, отколкото имаше намерение, и мъжът от съседната маса го изгледа. Той сниши глас. — Виж, не казвам, че не можем да преодолеем това. Просто… не е лесно.

Хю кимна, че разбира.

— А приятелката ти? Тя все още ли е част от картината?

При споменаването на Анджи сърцето на Едуард се сви.

Стараеше се да не мисли за нея така, както се стараеше да запази брака си. И дори повече, в известно отношение — защото мислите за нея непрекъснато се прокрадваха.

— Вече не се виждам с нея, ако това имаш предвид — отговори.

— Но би искал. — Това беше твърдение, не въпрос.

Едуард отново сви рамене.

Хю избърса устата си със салфетка и се облегна назад.

— Искаш ли съвета ми?

— Имам ли избор? — измърмори Едуард.

Следващите думи на Хю бяха като удар в корема:

— За да разрешиш пъзела, трябва да си сигурен в едно: Камил ли е тази, която искаш?

 

 

Едуард все още мислеше върху отговора, когато се върна на работа. Отговорът бе едновременно прост и сложен. Беше като виеща се спирала, която не водеше доникъде, освен до едно: Искам всичко. Липсваше му някогашният живот толкова много, че го усещаше като физическа болка. Липсваше му домът след работа. Липсваха му децата. Липсваше му познатият допир на тялото на съпругата му нощем и близостта й в ежедневието.

В същото време искаше… имаше нужда… от Анджи.

Беше истинска агония да не я вижда, но знаеше, че трябва да се отдалечи от нея, за да остане при Камил. Нямаше смелост да провери здравината на тази брънка от заплетената верига на отношения. Да види Анджи, дори да чуе гласа й по телефона, можеше да причини катастрофа. Не беше готов за това. Обичаше съпругата си. И ако тази любов бе трудна, то това означаваше, че трябва да се старае повече.

Радваше се, че работата отвлича мислите му. Тя му носеше облекчение. Но днес излезе по-рано от болницата. Очакваше децата си — те идваха два пъти седмично за вечеря — и искаше да бъде в апартамента, когато пристигнат, въпреки че Кира, като по-голяма, имаше ключове. Изкачи се с асансьора до фоайето, където охраната, едро бивше ченге на име Джо Риналдо, го поздрави, а след това му пожела приятна вечер и му заръча да се грижи за себе си. Едуард бутна вратата, излезе на тротоара и вдигна яката на палтото си, тъй като въздухът бе много студен. Да се грижи за себе си? Не беше ли вече малко късно за това, след като бе причинил толкова болка на семейството си?

Отби се в „Щастливия дракон“, за да вземе поръчката, която бе направил по телефона. Не беше най-добрата китайска храна в квартала, но беше само на пресечка от апартамента му, така че каквото й липсваше като качество, се компенсираше от удобството. Освен това, Зак не искаше нищо друго, освен пържени ребърца и пържен ориз, а Кира като че ли бе на диета напоследък. Трябваше следващия път да приготви подходяща вечеря. „Точно така, заяви язвителното гласче в главата му. Не го ли казваш всеки път?“

Децата дойдоха минути след като се прибра. Кира влачеше крака, сякаш раницата на гърба й беше пълна с тухли, Зак я следваше с мрачно изражение, а от джоба на якето му се подаваше гумена опашка.

— Какво имаш тук, приятел? — запита Едуард и понечи да я хване между палеца и показалеца си.

— Онзи негов глупав гущер! — каза Кира. — Казах му да го остави у дома, но той не чува.

Гущерът бе сувенир от отдавнашно пътуване до Канкун, което двамата с Камил бяха направили. Подаръкът беше нещо като утешителна награда за тогава петгодишния Зак. Той се отнасяше с него като с жив домашен любимец и го носеше навсякъде със себе си. Фактът, че сега беше в джоба му, говореше, че Зак се чувства несигурен. Едуард изпита чувство за вина, защото знаеше, че отчасти е виновен той.

Зак изгледа гневно сестра си.

— Ти не си ми шеф!

Кира хвърли на баща си поглед, който казваше: „Виждаш ли с какво трябва да се примирявам?“.

Едуард прегърна сина си.

— Какво ще кажеш всичките, включително и гущерчето Чико, да вечеряме?

Зак кимна мрачно и измърмори:

— Мразя я. Тя е подла.

— Хайде, да не говорим така. Какво ви става? Някога се разбирахте — каза Едуард, докато ги водеше към малката кухня. Храната беше във фурната, трябваше само да се приготви салатата.

Зак отиде в банята да измие ръцете си, а Кира използва възможността да сподели с баща си със сериозен тон:

— Той отново се напикава.

— Ти също се напикаваше.

— Да, когато бях на две.

— Брат ти преживява труден момент. Опитай се да проявиш разбиране. — Извади от хладилника маруля, краставица, червена пиперка и домати.

— Опитвам се, татко, но защо той трябва да се държи като бебе?

Едуард обърна лице към дъщеря си и постави длани на раменете й.

— Знам, че си разтревожена, скъпа, но не си го изкарвай на брат си. Не е негова вината, че не мога да съм с вас непрекъснато.

— Чия е тогава?

Отново болка. „Моя, помисли си. Вината е моя.“ Това нямаше да се случва, ако си беше у дома — нито дъщеря му щеше да се държи така, нито синът му щеше да се напикава. Може би не трябваше да се съгласява с такава готовност, когато Камил му предложи да се изнесе. Взе лицето на Кира в дланите си.

— С майка ти правим най-доброто, на което сме способни. И за нас не е лесно.

— Както и да е. — Кира се освободи от ръцете му и започна да подрежда масата.

Едуард реши да остави нещата така. Не искаше да проваля и тези скъпоценни мигове с децата си. Той беше възрастният и той трябваше да определя тона. За щастие, Кира и Зак престанаха да се карат.

— Какво е това? — Зак гледаше с подозрение пилешкото месо в чинията си.

— Опитай го. Ще ти хареса — започна да го увещава Едуард.

— Това фъстъци ли са?

— Но ти обичаш фъстъци.

— Но не и в яденето.

— А от какво мислиш, че правят фъстъченото масло, глупчо? — намеси се Кира и каза на Едуард: — У дома яде само фъстъчено масло и сандвичи с мармалад. — Направи гримаса. После, с маниерите на графиня, която порицава грубите обноски на селяните, каза: — Той е най-отвратителното дете на света.

— Казваш го, защото ти ядеш само марули и други такива безвкусни неща — защити се Зак. — Вярно е, татко. Мисли, че е дебела.

Лицето на Кира поруменя, а очите й се напълниха със сълзи. Беше едро момиче и вероятно се смяташе за дебела, защото не можеше да се сравнява с мършавите модели.

— Въобще не си дебела — увери я Едуард.

Тя му хвърли съкрушителен поглед:

— Родителите винаги казват така.

— Е, в твоя случай е вярно.

— Не знаеш какво е. Различно е от времето, когато вие сте били на моята възраст. Момчетата в училище са… — прехапа устни.

— Какви? — запита той.

— Е, нали знаеш… Харесват само определени момичета.

— Кои, например?

— Кейси Майерс. А тя не е по-слаба от мен.

— Момчетата са глупави. — На възмутения поглед, който Зак му хвърли, отговори, като протегна ръка и разроши косата му. — Присъстващите се изключват. — Ако само можеше да предпази дъщеря си от мъките на тази възраст! — Не им обръщай внимание. Момчетата говорят и се държат така само за да прикрият собствената си несигурност.

— Но каква несигурност може да изпитва например Питър Карлински? Всички момичета го смятат за най-желаното момче в училище!

— Ще се изненадаш — каза той, като си спомни себе си на тези години.

Дъщеря му го изгледа със съжаление.

— Татко — каза с тон, с който се говори на малоумните, — знам, че се опитваш, но наистина не разбираш.

Едуард реши, че е права в едно отношение. Наистина не разбираше много неща, когато ставаше въпрос за децата му.

— Хайде, яж — каза. Щом не знаеше всички отговори, можеше поне да упражни родителската си власт. — Не си дебела. Красива си и съм сигурен, че не съм единственият, който мисли така.

Кира изви очи към тавана, но взе малка хапка от храната.

— Аз също не мисля, че си дебела — каза Зак и й се усмихна така сладко, че в очите на Едуард бликнаха сълзи. Кира също беше трогната, но го показа, като взе салфетката си и с усмивка я хвърли по него.

След като се нахраниха, Едуард помогна на Кира за задачите по алгебра. Седяха на дивана в дневната и се трудеха над уравненията, когато тя вдигна поглед и го запита:

— Татко, наистина ли мислиш, че съм красива?

— Разбира се. — Той я целуна по челото. — Ако не ми вярваш, консултирай се с кристалната ми топка. — На озадачения й поглед отговори, като затвори очи и махна с ръка като магьосник. — Виждам момчета… дузини момчета да се тълпят около теб. И ти… ах, да, сега става ясно… ти се усмихваш. — Отвори очи и й се усмихна. — Ето, това нямам търпение да видя. Усмивката ти.

— О, татко. — Тя отпусна глава на рамото му. — Липсваш ми — каза с глас на малко момиченце, който не беше чувал от известно време. — Иска ми се да си дойдеш у дома. Не е същото без теб.

Той преглътна мъчително.

— Знам, малката ми.

— Липсваш също и на мама.

— Тя ли ти го каза?

— Не, но то ясно се вижда.

Едуард сложи пръст под брадичката на дъщеря си, повдигна лицето й и се взря в очите й.

— Чуй, не искам да се тревожиш за майка си и мен. Правим всичко възможно да преодолеем кризата, но каквото и да се случи, едно никога няма да се промени. Винаги ще ви помагаме.

Изражението на Кира остана мрачно.

— Да, но защо трябва да бъде по този начин? Родителите на Никол Гербър се разделиха, защото непрекъснато се караха. Вие с мама не се карате.

— Това, че двама души не се карат, невинаги е добре. С майка ти не разговаряхме за нещата така, както трябваше. — Объркването, изписано по лицето на Кира, го накара да продължи: — Помниш ли, веднъж беше ядосана на Алексия и ти казах, че ако двете не разговаряте, няма как да се разберете. Е, аз не последвах собствения си съвет. Не трябваше да чакам толкова дълго, за да се опитам да се разбера с майка ти.

— Значи вината е на мама?

— Вината не е на никого, милата ми. Правим грешки. Хората правят грешки. Дори хората, които се обичат.

Кира сведе поглед към разтворения учебник по алгебра, пълен с уравнения, които можеха лесно да се решат, за разлика от житейските проблеми.

— Има нещо, което не разбирам — вдигна поглед към него тя. — Как ще бъдем семейство, ако не си дойдеш у дома?

 

 

Вратата на къщата на Източна шейсет и трета улица, където се намираше кабинетът на доктор Габриела Сантанджело, беше боядисана в червено. Напомняше на Едуард, който стоеше с ръка на звънеца, ярко червило. В къщата го въведе икономката, дребна и невзрачна жена, на име София. Тя мълчаливо го придружи по коридора и нагоре по извитото стълбище до първия етаж, където бяха кабинетите на Габриела и съпругът й. Този на Габриела гледаше към улицата, а на съпруга й — към задния двор. Кабинетите им бяха разделени от салон, който се използваше за чакалня. И двете врати — масивни и от дъбово дърво — бяха затворени. Той почука на тази, която водеше към кабинета на Габриела.

Като влезе в слънчевата и красиво обзаведена стая, видя, че Камил е дошла преди него. Седеше на обичайното си място на дивана до камината. Едуард си помисли, както всеки път, колко добре изглежда тя. Беше възвърнала теглото си, кожата й вече не беше бледа като на смъртник и дори имаше руменина на бузите й. Въпреки че сърцето го теглеше в друга посока, той все още се вълнуваше, когато я видеше.

Размениха си усмивки и той седна на учтиво разстояние от нея, но не чак толкова далеч, че да изглежда враждебен.

— Съжалявам, че закъснях. — Погледна часовника си и видя, че всъщност е пристигнал навреме. Камил беше подранила, което, незнайно по каква причина, го подразни.

Диванът гледаше към стола, на който обикновено седеше доктор Сантанджело. Тя беше стройна и мургава, в края на трийсетте, с лъскава черна коса и огромни сиво-сини очи.

— Двете с Камил говорехме за операта — каза Габриела. — Тя ми разказваше за представянето на „Тоска“ в „Метрополишън“. Твърди, че не трябва да се пропуска. Ти гледал ли си го, Едуард?

— Не, но чух добри отзиви. — Не спомена, че беше преотстъпил абонамента, който имаха двамата, на Камил. Тя обаче явно не беше забравила, защото му хвърли поглед и бузите й поруменяха. Съжаляваше ли, че не беше настояла да ги вземе той? Или пък й се искаше да бяха отишли двамата? Не можеше да се каже. Отхвърли всякакви подобни мисли и се усмихна мило на Габриела. — Ще трябва да видя дали не мога да взема билети за времето, когато родителите ми ще дойдат да ме видят.

Щяха да дойдат по-следващата седмица за четири дни — годишното им посещение. Само че за първи път нямаше да гостуват на него и Камил — беше им запазил стая в хотел. Апартаментът му беше прекалено малък, а нямаше да изглежда добре да отседнат при Камил и децата. Майка му и баща му бяха объркани и разтревожени от раздялата им. Те бяха възпитани, че бракът е завинаги.

— Те почитатели ли са на операта? — запита Габриела.

— Не особено, но ще им бъде интересно.

— Сигурно очакват с нетърпение да ви гостуват.

— Да — каза той. — С огромно нетърпение.

Доктор Сантанджело кимна замислено.

— Близки ли сте с родителите си? — Говореше напевно, което имаше странен хипнотизиращ ефект. Мина миг, преди Едуард да осъзнае, че вече са влезли в платеното време и не може да има празни приказки. Напрегна се.

— Да, бих казал. — Даде очаквания отговор. Истината беше малко по-сложна. Обичаше родителите си и изпълняваше дълга си към тях. Но дали беше близък с тях? Не. Като момче ги обвиняваше за смъртта на баба Клара. И след това отношенията им никога повече не бяха както преди. Свещеното доверие бе разрушено. Както беше сега между него и Камил.

— Какво беше детството ти? — запита Габриела.

Той сви рамене и се облегна назад.

— Няма много за разказване. Съвсем обикновено. Бях единствено дете — каза и побърза да добави: — Баба ни живееше с нас, така че винаги имаше човек у дома, когато се прибирах от училище.

Габриела се усмихна.

— Значи не си бил с ключ на верижка около врата?

— Не. Баба също така се грижеше никога да не оставам без занимания. Ако нямах домашни за училище, ме караше да простирам прането, да гладя или да сгъвам сухите дрехи. Тя вземаше дрехи за пране, за да помага на родителите ми с разноските — обясни. — Нито една яка на риза не можеше да й се противопостави.

— Скъпи спомени значи — каза Габриела.

— Да. — И добави, доста по-нежно: — Тя умря, когато бях на тринайсет.

— Трябва да е било тежък удар за теб.

— Беше — каза кратко той и замълча. За него все още беше нещо ново да споделя чувствата си. Като момче, бяха го възпитавали да пази всичко в себе си. А сега се учеше да се разкрива за останалите. Нали такава беше целта на тези сеанси? Затова реши да продължи и разказа как беше умряла баба му. Като свърши, Камил открито бършеше сълзите си и дори Габриела Сантанджело изглеждаше тъжна.

— Бил си много привързан към нея — каза тя.

Той сви рамене.

— И каква полза? Не можах да я спася.

— Чувствал си това като своя отговорност? — Габриела го гледаше, без да мига.

Едуард въздъхна.

— Бях на тринайсет. — Сведе поглед към ориенталския килим. Той беше стар и изтънял на места и вече му беше толкова познат, че можеше да си го представи и със затворени очи.

Гласът на Габриела достигна до него сякаш някъде отдалеч:

— Така ли се чувстваше и когато Камил се разболя? Приемаше единствено за своя отговорност да я спасиш?

Едуард обърна глава към Камил, която го гледаше с очакване, нетърпелива да чуе отговора му. Подбра думите си внимателно:

— Направих онова, което всеки любящ съпруг би направил.

— И това включваше зачитането на предсмъртното желание на съпругата?

Едуард кимна бавно.

— Реших, че това ще й помогне да престане да се тревожи за семейството си.

— Макар че ти не го приемаше с готовност?

— Нали бракът означава да правиш компромиси. — В гласа му се прокрадна особена нотка.

— Често, да, но когато си категорично против решението на партньора си, компромисът може да бъде проблем.

— Добре. Бях против. Да. — Изпъна пръсти, защото иначе щеше да ги свие в юмруци.

— Можем ли, в такъв случай, да кажем, че си бил ядосан? — Бяха говорили за това безброй пъти. Всяка сесия ги водеше към края, но Едуард все се разколебаваше. Разкриваше се за други неща — миналото, тревогите за децата, трудността да разбере съпругата си — но не си позволяваше да навлезе в това поле може би от страх да не разбие и малкото, останало от отношенията му с Камил. Ядосан? Разбира се, че бях ядосан. Щяхте да бъдете ужасени, ако знаехте до каква степен. Не болестта бе сложила край на живота им такъв, какъвто беше за тях, а Камил — върховната й арогантност да мисли, че може да се грижи за него по-добре от него самия. Сега усети как нещо се размърдва в него и сякаш освобождава пътя за емоциите му. Може би беше заради разговора с Кира предната вечер или просто беше готов да продължи напред. Дори въздухът около тях сякаш беше зареден. Той не беше единственият, който го усещаше. Камил седеше сковано и с изправен гръб, напрегната като готов за стрелба лък. По лицето на Габриела бе изписана тревога.

— Да, бях ядосан. Да, по дяволите. — Гласът му имаше силата на свит юмрук. Обърна се рязко с лице към Камил. Обикновено не ругаеше и тя беше изненадана. — Ти се отказа! Не само от лечението и от здравето си, но и от нас.

Очите на Камил се напълниха със сълзи.

— Мислех, че постъпвам правилно. Сега знам, че беше грешно — каза задавено. — Но по онова време… — Отпусна се върху възглавничките. Изглеждаше малка и изгубена. — Само исках най-доброто за теб и децата.

— Искала си най-доброто? Господи! Погледни ни! — изгърмя гласът му. Усещаше как гневът се надига в него. — Или планът ти беше да се отървеш от мен?

По бузите й се стичаха сълзи. Протегна ръка към хартиените кърпички на масата до нея.

— Не беше така — възрази тя. — Никога не съм преставала да те обичам.

— Да — процеди той през зъби. — Просто нямаше особено високо мнение за мен.

— Не е вярно.

— Мисля, че е. — Тигърът беше освободен от клетката и нямаше връщане назад. — Всичко е било част от плана, нали? Ти ще избереш заместницата си и тя ще е така съвършена за мен, че дори няма да скърбя за теб. Така ли ме виждаш, наистина? За толкова плитък ли ме мислиш?

— Ти ми изневери! — Тя изправи гръб, очите й мятаха мълнии. — Да те вземат дяволите, Едуард. Каквото и да съм ти сторила, ти ми го върна десетократно!

— Не съм го направил, за да ти отмъстя.

— Не, по-лошо. Ти се влюби — каза тя задавено.

Едуард премигна и се облегна назад, гневът му утихна.

Какво можеше да каже? Беше вярно.

Камил издуха носа си. Очите й бяха подпухнали. Когато се успокои поне малко, продължи:

— Тя дойде да ме види онзи ден. Анджи. Искаше да съм сигурна, че всичко между вас е приключено. В случай, че съм имала съмнения. — Гледаше го въпросително.

Едуард се опитваше да осмисли неочакваната новина. Анджи е отишла да види Камил? Сърцето му се сви. Знаеше какво й бе коствало това. Болеше я, но беше събрала смелост, което бе повече от онова, на което бе способен той.

— Да, приключено е. — Усети горчив вкус в устата си.

— Но ти все още си влюбен в нея.

— Не съм го казал.

— Няма нужда — виждам го на лицето ти. Спомни си, че това ми е работата. И съм много добра. — Засмя се рязко и сухо и си взе още една кърпичка.

Едуард се разкъсваше. Не искаше да я наранява повече, но ако не беше честен, от посещенията им тук нямаше да има никаква полза. Спомни си изражението на Анджи, когато се сбогуваха. Същото изражение беше изписано сега по лицето на съпругата му.

Камил се обади — като ехо на мислите му.

— Щом я обичаш, защо си тук? Защо не си с нея? Искам да се получи, Едуард, но ти трябва да решиш. Да избереш една от нас. Аз или тя?