Айлин Гоудж
Заместницата (26)

Глава 26

Шест месеца по-късно

— Не мърдай! Чакай да видя дали аз няма да мога. — Камил мръщеше вежди и дърпаше заялия цип на роклята на Кира. Чувстваше пръстите си надебелели и непохватни, сякаш бе ринала сняг в този ярък слънчев ден.

„Не само ципът е заял. Отпусни се, поеми си дълбоко дъх. Можеш да го направиш“, каза си.

Най-после освободи ципа.

— Готово. А сега се обърни, за да те видя. — Кира се обърна с лице към нея. — О, сладката ми! — Очите на Камил се напълниха със сълзи. — Не помня откога не съм виждала такава красива шаферка. Изглеждаш… — щеше да каже: „Толкова пораснала“, но се улови навреме. Кира не обичаше да й напомнят, че е само на петнайсет. — Зашеметяващо.

— Не мислиш ли, че роклята ме прави дебела? — Кира отиде пред огледалото на вратата на гардероба и загледа отражението си така, сякаш виждаше съперница. Подръпна полите над толкова стройните си бедра, че всяка жена би заплакала от завист. Камил знаеше, че нейната плът никога вече няма да е така стегната, независимо колко часа на ден прекарва във фитнес залата.

— Никоя дреха не може да те направи дебела, сладката ми.

— Мамо, бъди сериозна. — Кира й хвърли укорителен поглед.

— Но аз съм сериозна. Изглеждаш великолепно.

Кира смръщи още по-силно вежди.

— Теглих се тази сутрин. Наддала съм цял килограм!

— Е, и? Все още растеш.

— Винаги казваш така.

— Само защото е истина. Питай баща си, щом не вярваш на мен. — Споменаването на бившия й съпруг я размекна и се наложи бързо да овладее чувствата си. Не искаше да развали този ден за децата си. — Мислиш ли, че ще се справиш сама с останалото? — Оставаше само да обуе обувките. — Трябва да помогна на брат ти.

Завари сина си седнал на леглото, където го беше оставила. Беше мрачен. И много красив в официалния костюм. Косата му блестеше от гела, който трябваше да й придаде изискан вид. Откакто момичетата бяха станали част от живота му, се налагаше да купуват много гел и дезодорант против изпотяване. Следващото щеше да бъде пяна за бръснене. „Ще престанеш ли да растеш?“, искаше й се да го помоли. Макар че в момента той се държеше като петгодишен.

— Няма да го сложа — настоя, гледайки с ужас бялото цвете. — Глупаво е.

— Защо да е глупаво? — запита тя.

— Просто е.

— Останалите ще носят бели цветя.

— Различно е — те са по-възрастни.

— Не виждам какво значение има възрастта — каза с глас, който го убеждаваше да зарежат тези глупости. Извади цветето от кутийката му. — Стой мирен… — Наведе се да го сложи на ревера, когато бе спряна от сълзата, търкаляща се по бузата му. Разтревожена, седна до него на леглото и го прегърна през раменете. — Какво има, миличък? За татко ли се тревожиш?

Зак не отговори, но лицето му казваше всичко. Не можеше да говори за онова, което истински го тревожеше, затова правеше голям въпрос от дреболии. Издаде напред долната си устна и примижа силно, като че ли да спре сълзите.

— Показах го на Колби. — Колби Дженкинс бе приятел от училище, който живееше в сградата и се беше отбил преди малко. — Той каза, че е гейско.

— Не разбирам защо някой би помислил така. — Въздържа се да му напомни, че няма нищо странно в това някой да е гей. На възрастта на Зак най-голямата обида беше да наречеш някого гей. — На сватба винаги се носи бутониера. А и Фред от старите филми, които толкова обичаш, винаги носи бутониера.

По лицето на Зак се появи усмивка.

— Но това е само във филмите.

— Дори да е така. Ще изглеждаш красив като стария Фред.

Зак въздъхна.

— Добре. Но нямам нужда от помощ. Мога да се справя и сам.

Тя го целуна по челото и се изправи.

— Добре тогава — да се приготвим за шоуто.

След двайсет минути бяха във „Волво“-то на път към епископалната църква, където бе кръстено бебето Джудит и където сега щеше да бъде сватбата. Камил се усмихваше и мислеше за Холи. Страхът й, че сестра й, която беше непокорно дете, никога няма да се установи, се беше оказал безпочвен. Холи най-после бе намерила любовта. Камил знаеше, че на сестра й е била необходима огромна смелост, за да приеме предложението на Къртис, и оценяваше, и приветстваше положените усилия.

Сега беше неин ред да бъде смела. Беше се изправила лице в лице със смъртта и развода, затова знаеше, че може да посрещне всяко предизвикателство. Можеше дори онова, което изглеждаше невъзможно — да намери щастието при обстоятелства, които го отричат напълно. Ако можеше да намери душевен мир, докато непрекъснато й се напомня какво беше изгубила, щеше да стане по-силна.

Беше почти десет и трийсет сутринта — оставаха още пет минути — когато Камил спря на паркинга близо до църквата. „Ще отидеш по-рано и на собственото си погребение“, обичаше да се шегува сестра й. Камил поклати глава, защото наистина едва не го беше сторила. Слезе от колата, изпъна гръб и си пое дълбоко дъх. Слънцето грееше. Денят бе съвършен.

Спря се за последен път на стъпалата, за да се увери, че роклята на Кира не се е намачкала отзад от седенето в колата и че бутониерата на сина й си е на мястото.

— Мислиш ли, че леля Холи е пристигнала вече? — запита Кира и погледна отворените врати на църквата.

— Ако не е, скоро ще дойде. — Камил се беше обадила на сестра си от колата, за да научи, че Холи и Къртис ще закъснеят. За щастие, не живееха далеч, така че това не бе причина за тревога.

Откъм църквата долетяха звуците на органа. Кира се обърна към Камил. На лицето й беше изписана тревога.

— С нас ли ще влезеш? — запита.

Камил не знаеше дали Кира е нервна, защото не иска да влязат сами, или защото се страхува, че майка им може да ги постави в неловко положение. Вероятно по малко и от двете.

— Не. — Камил я целуна по челото. Стори й се, че Кира изпита облекчение, макар че не можеше да е сигурна. Слънцето светеше в очите й и извикваше сълзи в тях. — Не ми е мястото тук. Това е денят на баща ви.

 

 

Едуард беше отзад в стаята на преподобния Касуел и не можеше да си спомни кога за последен път е бил така напрегнат. Възрастният свещеник с нищо не му помагаше.

— А чувал ли си онази за астронавта? — Старецът се впусна в една от отдавна изтърканите си шеги, които, без съмнение, трябваше да помогнат на младоженеца да се отпусне, но имаха обратно въздействие върху Едуард. Единствената мисъл, която го разведряваше, беше за бъдещата му невеста.

Издиша и се поуспокои малко. Когато бе застанал пред олтара с Камил, беше прекалено млад и неопитен и не знаеше какво нещо е бракът. Имаше само смътна представа — като се имаше предвид, че бракът на родителите му не се основаваше на страст. Когато бе произнесъл клетвата, не мислеше особено за значението й. Бе се заклел да обича съпругата си в здраве и болест, но не си беше представял дори, че ще дойде ден да я изпълни. Двамата с Камил имаха своите добри и лоши времена. Прекалено много хора изхвърляха, както гласи поговорката, „и бебето с водата“ при развода, но той знаеше, че бъдещето му с Анджи не означава, че трябва да загърби миналото. Трябваше да помни грешките, които двамата с Камил бяха извършили, за да не ги повтори. Любовта, когато идва за втори път, не е просто победа на надеждата над опита, тя е едно от най-хубавите преживявания. След малко, когато двамата с Анджи щяха да си разменят клетви, думите щяха да дойдат не само от сърцата им, а и от болката, получена в изминатия досега път.

— Преподобни, не искам да те прекъсвам, но мисля, че е време. — През отворената врата долитаха звуците на „Аве Мария“. След това органът щеше да засвири сватбения марш.

— Точно така, синко, точно така — каза преподобният. — Е, готов ли си?

Едуард се усмихна.

— По-готов няма да бъда.

Излезе и веднага видя родителите си на първия ред, а от двете им страни седяха леля Катрин и чичо Сайръс, братовчедите му и съпругите им, а децата изпълваха следващия ред. Майка му приличаше на канарче, каквато беше дребничка и в яркожълта рокля с огромната шапка на главата, а баща му като че ли се чувстваше неудобно в новия костюм, купен специално за случая. По лицата и на двамата бе изписано леко озадачение, като че ли не бяха сигурни как да приемат всичко това — разводът бе почти толкова тежък за родителите му, колкото и за тях двамата с Камил. Те бяха мили с Анджи, но вероятно винаги щяха да мислят за Камил като за единствената си снаха. Искаха да бъде щастлив обаче и единствено това имаше значение.

Погледът му се спря на Холи и Къртис, седнали няколко реда зад братовчедите му. Отначало Холи беше отказала да дойде, но Камил я беше убедила. Настояваше, че приятелството между Едуард и Холи не трябва да приключи заради развода. Също така беше отбелязала, че Кира и Зак ще се чувстват по-добре, ако леля им е там. Каквато и да беше причината, Едуард се радваше, че е дошла. Усмихна се на картината, която двамата с Къртис представляваха. Изглеждаха доволни като всяка женена двойка, а едногодишното им дете седеше в скута на Холи.

Кумът му го сръга с лакът, наведе се към него и прошепна в ухото му:

— Държиш ли се, приятелю? — Едуард се обърна и се усмихна на Хю, който имаше неугледен вид дори в изгладения смокинг.

— Защо, нервен ли изглеждам? — прошепна Едуард в отговор.

— Като състезателен кон на старта.

— В такъв случай, нека надбягването започне.

Като че ли в отговор, органистът засвири сватбения марш. Погледът на Едуард, както и на всички гости, се насочи към вратата на вестибюла, през която влизаха шаферките. Първа беше Франсин, после Сузан, Розмари и Джулия, всичките в рокли с цвят на роза. Кира беше най-отзад и изглеждаше така прекрасно, че извикваше сълзи на умиление в очите. Едуард си представи дъщеря си след десет или дванайсет години да върви по пътечката, хванала го под ръка.

И тогава влезе тя. Не беше виждал Анджи, откакто сестра й Джулия я бе отвлякла по-рано през деня, за да я заведе в козметичен салон. Не беше виждал и роклята, която беше предмет на толкова много обсъждания. Беше от сатен с цвят на слонова кост, семпла. Стоеше й прекрасно. Допълваше се от стария дантелен воал, който баба й беше носила в сватбения си ден. Според Едуард беше най-красивата жена на света, която вървеше с баща си под ръка към олтара.

 

 

Анджи предпочиташе по-скромна церемония, но накрая се беше подчинила на волята на майка си. Дължеше й сватба в църква, ако не по друга причина, то поне защото Лорета бе запазила вярата си през всичките тези години. Сега, докато приближаваше към олтара, видя майка си, седнала до Надин. Косата й беше грижливо фризирана. Беше в костюм от брокат и розова блуза с повече къдри от пола за канкан. Но онова, което привличаше погледите, беше усмивката й — широка и щастлива.

Анджи се чувстваше красива в сватбената си рокля. Като се гледаше по-рано в огледалото, беше решила, че си е струвала всичките проби. Отправи поглед към високия красив мъж, който я чакаше. Пулсът й се ускоряваше с всяка стъпка, която правеше към него. Разстоянието, което трябваше да измине до олтара, беше кратко в сравнение с целия път. Пътуване, по време на което имаше сълзи и радости. Не малко проблеми създаваха и децата на Едуард, които, разбираемо, не бяха особено щастливи от втория брак на баща си.

От дясната страна на Едуард бяха неговият най-близък приятел и кум Хю, двама от братовчедите му, Пийт и Роман, Дарил Хорнкуист, съквартирантът му от медицинското училище, и Зак, който изглеждаше сериозен и много пораснал. От лявата му страна бяха сестрите на Анджи. В самия край на редицата стоеше Кира, най-прекрасна от всички. Анджи се замисли за първата си среща с дъщерята на Едуард, която бе така леденостудена с нея, че й бяха необходими дни да се възстанови. На техните отношения все още предстоеше да се развиват и подобряват и беше добър знак, че Кира бе доста поомекнала оттогава. Пътят към Зак минаваше през стомаха му, а Кира се интересуваше от готварските й умения. Често си намираше извинения, за да бъде в кухнята с Анджи, и задаваше въпроси, а понякога, ако бе в добро настроение, предлагаше помощта си. Анджи не знаеше дали Кира някога ще й прости, че е заменила майка й в сърцето на баща й, но се надяваше някой ден да станат приятелки.

Погледът й отново се спря на Едуард. Той беше мил и предан човек, но също проявяваше упоритост и несдържаност. Винаги щеше да е до нея, но може би никога нямаше да се научи да показва чувствата си. Накратко, мъж, който не беше съвършен, но беше нейният избор.

Прошепна на баща си, който стискаше здраво ръката й:

— Всичко е наред, татко. Можеш да ме пуснеш сега. — Той й хвърли глуповат поглед, преди да се отдръпне.

Най-после стоеше с Едуард пред олтара. Той вдигна воала нежно, едва ли не почтително. Гледа я толкова дълго, че накрая тя се наведе към него и прошепна:

— Не забравяй да дишаш.

— Толкова си красива — прошепна той в отговор.

— И ти.

Преподобният Касуел прочисти гърлото си и звукът бе неприятно усилен от микрофона. Заговори за светостта на брака, за благословеността на брачния съюз. После дойде редът на клетвите. В църквата настана такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Анджи чувстваше, че всички ги гледат, обаче тя имаше очи единствено за Едуард. Слушаше го как казва клетвата със силен и уверен глас, и си помисли: „У дома съм си“.