Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Replacement Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Айлин Гоудж. Заместницата

ИК „Калпазанов“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

История

  1. — Добавяне

Глава 13

— Работи се успешно върху лекарство срещу рака. — Реджина наля чай в чашите. Бяха в кабинета й, настанили се в къта до прозореца, където сядаха винаги след прегледа, за да обсъдят възможностите за лечение или резултатите от изследванията. Новините обикновено не бяха добри, но този път двамата с Едуард се оживиха, когато лекарката продължи: — Ранните резултати са обещаващи — при мишките туморът е изчезнал в осемдесет и пет процента от случаите — макар да не се знае още какъв ще бъде ефектът при хората.

Едуард запита:

— За базираното на хормоните лекарство ли става въпрос? — Реджина, облечена в бяла блуза и сиви панталони, кимна и му подаде вдигащата пара чаша. — Не знаех, че вече е в сферата на експериментите.

— Не е. — Каза им, че до опитите с хора ще минат още месеци. — Но говорих с доктор Роуз за това и като се има предвид спешността на случая с Камил, той се съгласи да направи опит с нея. — Доктор Роуз беше водещият в изследователския екип в клиниката „Андерсън“, която провеждаше експериментите, и стар приятел на Реджина. — И това само ако желаете. — Тя насочи ясния си поглед към Камил и й подаде чашата чай. Камил я пое с трепереща ръка и чашата изтрака силно по чинийката.

— И мислиш, че аз ще бъда добър кандидат? — запита.

Реджина седеше във фотьойла срещу тях, процеждащата се през прозореца слънчева светлина падаше върху нея и подчертаваше фините бръчици на лицето й. Тя отговори с премерен тон:

— И да, и не. Както знаеш, при пациентите с рак четвърта степен е по-малко вероятно резултатът да бъде… положителен. Но тъй като не можеш да се подложиш на друго лечение, няма какво да губиш.

— Аз… аз не знам — заекна Камил. С крайчеца на окото си виждаше как съпругът й я гледа втренчено и изумено, без съмнение питайки се защо не приема с нетърпение възможността. А тя се страхуваше у нея да не се зародят безпочвени надежди, защото лесно щяха да бъдат разбити. Беше се потрудила здраво да приеме ситуацията, а ето, че сега трябваше отново да се потопи в морето на несигурността. — Какви са рисковете?

— Няма как да разберем на този етап. Ти ще бъдеш опитната мишка, така да се каже. — Реджина направи пауза, като че ли за да достигнат думите до съзнанието й, преди да продължи: — Възможно е да има странични ефекти, възможно е също така да намалят съпротивителните ти сили. И дори да бъдат фатални. — Не беше от хората, които поднасят захаросан вариант на истината, и тази нейна черта извикваше възхищението на Камил, макар в момента да й се искаше да не й сервират реалността в такива големи дози.

— С други думи, бих могла да умра по-рано? — Камил затрепери и обгърна чашата с ръце, за да ги стопли, но това не й помогна.

— Да. Но съществува и възможността състоянието ти да се подобри.

— Какви са шансовете?

— Невъзможно е да се каже на този етап. — Реджина се облегна назад и отпи от чая си. — Но има много случаи, в които експерименталните лекарства са спасявали човешки живот дори при пациенти във фаталната фаза. Така че, да, има надежда.

Надежда. Ето, че отново я размахваха пред Камил като спасителен флаг. Но бе по-вероятно да загуби не само битката, но и контрола над съдбата си. И дори тялото й да престане да бъде нейното. То щеше отново да стане собственост на лекарите и лаборантите. Спомни си последния си престой в болницата, изолираността в отделна стая седмици наред, когато бе между живота и смъртта.

От друга страна, лекарството можеше да помогне. Дори да не я излекуваше, можеше да й осигури време. Години може би. Години, в които да гледа как децата й растат и да заздрави брака си. Как би могла да откаже?

— Предполагам, че си струва да опитам — каза и се усмихна колебливо.

Едуард хвана ръката й и я стисна. Реджина изглеждаше доволна.

— Ще уведомя доктор Роуз — каза.

— Кога могат да започнат? — запита нетърпеливо Едуард.

— В края на седмицата, надявам се. Първата пратка е на път — информира ги тя.

Камил наклони глава и запита лекарката:

— Знаеше ли, че ще отговоря положително?

Реджина й се усмихна.

— Да кажем, че се надявах.

Камил осъзна, че това бе единственият възможен отговор, но въпреки това, когато на излизане Едуард й се усмихваше така, сякаш бе спечелил от лотарията, й се прииска да го предупреди: „Не брой парите още“.

Хванаха се за ръка и тръгнаха по тротоара. Обикновено биха се върнали веднага на работа, но днес се разхождаха, за да попият новината. Тъкмо завиваха на ъгъла на „Лексингтън авеню“, когато силите я напуснаха. Тя залитна и стисна силно ръката на съпруга си. Погледна с копнеж пейката напред, пред къщата на Абигейл Адамс.

— Имаш ли нещо против да седнем? — Той й хвърли разтревожен поглед и тя го увери: — Добре съм. Просто трябва да си поема дъх.

— Трудно е, знам. Но новините са добри! — каза той, след като седнаха. Лицето му бе оживено, в очите му имаше светлина и бе минало много време, откакто го бе видяла така развълнуван. — В Интернет и медицинските списания се говори много за това ново лекарство. Казват, че може да се окаже голям пробив в борбата с рака. Ако е така, това може би е отговорът на нашите…

— Нека не бързаме — прекъсна го тя. — Не бива да се надяваме прекалено много.

— Но поне има надежда.

— Да, но неголяма. А са възможни и странични ефекти. Състоянието ми може да се влоши.

Вълнението му се стопи и той смръщи вежди.

— Не може да мислиш така.

Камил гледаше съпруга си, който все още бе така красив, както и в сватбения ден, макар лицето му да носеше белезите на напрежението. Милият Едуард! Искаше й се да вярва така, както вярваше той. Но не можеше.

Тежеше й и още нещо. Вчера се бе обадила Елиз и ги бе поканила на вечеря. Бяха определили първоначална дата и Камил бе обещала да се свърже с нея веднага, щом говори с Едуард. Но чувствата й бяха смесени. Беше се надявала, че семейството й ще обикне Елиз с времето, но не бе подготвена за ентусиазма, с който те я приеха. Децата очевидно бяха луди по нея и макар Едуард да не бе изразил мнението си на глас, мълчанието му говореше по-красноречиво от думите. Очевидно беше, че и той я приема (и защо не, след като бе избрана внимателно от експерт по въпроса) и беше решил, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Камил щеше дълго да помни картината, която двамата представляваха, застанали до леглото й в болницата. Осъзна, че ревнува. Въпреки усилията й да сдържи чувствата си, зеленоокото чудовище бе на свобода.

— Между другото, Елиз се обади и ни покани на вечеря — осведоми го, след като отново тръгнаха. — Иска да ни се отблагодари за гостоприемството. Казах й, че нищо не ни дължи, не и след всичко, което й се наложи да преживее, но тя настоя. — Говореше весело, като внимаваше да не издаде чувствата си, които, въпреки това, заплашваха да излязат на повърхността. В същото време част от нея искаше съпругът й да отклони поканата. Лекарката й му бе дала съвършеното извинение — обещанието за лекарство. Обещание, което, ако се реализираше, щеше да лиши Елиз от възможността да стане бъдещата мисис Константин.

Не съзнаваше, че сдържа дъха си, докато не започна да й се вие свят. Издиша бавно и загледа Едуард с крайчеца на окото си. Беше ли права да мисли, че той ще се чувства съвсем удобно с Елиз в резултат на наложената интимност онази нощ в болницата? Или щеше да демонстрира верността си към нея, неговата съпруга, като отхвърли всякакви опити да се свърже с Елиз?

Сърцето й се сви, като чу отговора му, макар да знаеше, че е за добро.

— Разбира се, звучи добре — отговори той някак разсеяно. — Само ми кажи датата и ще я отбележа в календара си.

 

 

Камил пристигна в офиса си по-късно онази сутрин и откри цял куп розови съобщения на бюрото си. Това най-отгоре беше от Стивън Реслър и носеше печата „спешно“. Тя му звънна веднага. Не го беше чувала повече от седмица, което в друг случай нямаше да е повод за загриженост, но Стивън беше от онези клиенти, които имаха навика да й се обаждат всеки ден. Имаше намерение да му се обади и да провери как вървят срещите му с Карол Харди. Макар да нямаше защо да се тревожи, както се оказа.

— Сгодени сме! — обяви той. — Предложих й снощи и тя отговори с „да“.

Камил остана като втрещена, не знаеше какво да каже. Обикновено щеше да се зарадва на подобно съобщение, но не можеше да не се пита дали той не преувеличава. Беше така въодушевен, че бе възможно преценката му да не е правилна. Може би щеше да е по-разумно да изчакат още месец-два. Но все пак го поздрави.

— Това е чудесно! Определихте ли дата?

— Още не. Има някои неща, които трябва да изгладим.

Предпазливият му тон я накара да запита:

— Като например?

— Казах й, че искам предбрачен договор. Тя нямаше нищо против, но… — Направи пауза, а тя се стегна. — Предложи да го изготви един от другите партньори във фирмата, безплатно.

— И това е проблем?

Въпросът й бе посрещнат с дълга пауза и тя усети как старият и предпазлив Стивън Реслър зае мястото на новия и щастливо сгоден. Накрая той каза:

— Откъде да знам дали не е прекалено близка с този адвокат. Не искам да преживея нов развод!

— Разбирам. — На Камил й трябваше миг, за да осмисли всичко това. — А каза ли й как се чувстваш?

— Шегуваш ли се? Ще помисли, че й нямам доверие!

— Но ти като че ли наистина й нямаш.

— Не на нея — тя е страхотна. Само… — Стивън издиша шумно. — Бившата ми съпруга наистина ме изигра, така че имам проблеми с доверието.

— И с право. Но ако разсъждаваш прекалено над възможните капани, никога няма да можеш да продължиш — посъветва го тя. — Понякога се налага да приемаме някои неща на доверие. — И се замисли за собствената си липса на доверие в новото лекарство.

— Чувам те — каза той. — И съм готов да поема риска. Нямаше да й сложа годежен пръстен, ако й нямах доверие — пръстен, който ми струва половин състояние. Но ако, не дай боже, не се получи, не искам да пострадам втори път. Трябва да се погрижа, за да знам, че съм защитен.

— Тогава й кажи, че ще се почувстваш по-добре, ако имаш свой адвокат.

— А тя няма ли да се обиди?

— Стивън, това е жената, за която си сгоден — напомни му тя. — Ако не можеш да си честен и откровен с нея сега, какво ще бъде, след като сключите брак?

Той въздъхна.

— Значи казваш, че е по-добре да захапя въдицата?

— Да.

— Господ да ни е на помощ. Ще бъде чудо, ако този мъж някога стигне до олтара — каза, след като затвори. — Ако това стане, ще танцувам на сватбата му, дори да трябва да ме изнесат на ръце после.

Дара вдигна поглед от компютъра.

— Като говорим за сватби, не забравяй, че имаш такава в неделя.

Камил смръщи вежди в опит да си спомни кой от клиентите й се жени. И най-накрая се сети.

— Точно така. Джорджия и Майк. Благодаря, че ми напомни. — Беше се изплъзнало от ума й в объркването от миналата седмица. Сега се замисли за първата си среща с Джорджия Дершо. Тя се случи на същото благотворително събитие, на което й представиха и Елиз, която беше близка приятелка на Джорджия. По онова време привлекателната русокоса изпълнителна директорка от рекламата беше самотна и търсеше партньор. Четири месеца по-късно беше сгодена за Майк Кенеди, красивия и енергичен софтуерен инженер, с когото се бе запознала на една от месечните им срещи, на която Камил я беше поканила.

— Трябва да им купя подарък.

— Вече се погрижих — информира я Дара. — Прекрасен комплект кристални чаши. Също така уредих да те вземе кола точно в единайсет часа. — Церемонията и приемът щяха да се състоят в имението на родителите на булката в Гринуич, на един час път от града. — О, трябва да вземеш костюма на Едуард от химическото чистене. Квитанцията е на бюрото ти.

Камил я изгледа с нескрита почуда. Никой не би повярвал, особено както бе облечена в този тоалет — полупрозрачна ефирна блуза, кораловочервена пола с дължина до над коляното и оранжеви обувки с дебела подметка, облекло, по-подходящо за хостеса на изискан коктейлбар — но Дара бе самата деловитост.

— Караш ме да се засрамя, знаеш ли?

Дара сви скромно рамене.

— Просто си върша работата.

— И моята.

— Не се тревожи за мен. Просто се грижи за себе си. Или ще трябва аз да ходя на всички тези сватби, докато ти си се отдала на вечната си почивка — пошегува се Дара с блеснали очи — нещо, което Камил забеляза малко преди да наведе глава. — Между другото, говорих с Джорджия, когато й се обадих да я питам от колко кристални чаши ще имат нужда. Тя каза, че всичко е под контрол. Каза още, че не изпитва никакви опасения. Знаеше ли, че е наела Анджи за кетъринга?

— Не, не знаех. Но се радвам, че се е получило. — Камил го бе предложила. Струваше й се, че така е редно, след като Джорджия и Майк се бяха влюбили над блюдата на Анджи.

Камил си спомни и нещо друго. Елиз бе една от шаферките. Още нещо, което бе забравила след събитията от миналата седмица. Зачуди се дали Елиз го е споменала на Едуард. Ако беше така, то той не бе казал нищо на Камил. Или се бе изплъзнало от ума му, както беше с нея, или беше права да подозира, че той пази в тайна чувствата си към Елиз и говори за нея възможно най-малко. При тази мисъл и ревността й отново надигна глава.

 

 

В четвъртъка на същата седмица Едуард преглеждаше за последен път речта, която щеше да произнесе в „Джон Хопкинс“ следващия понеделник — последната задача, преди да се прибере у дома — когато се обади Анджи. Като чу гласа й, се усмихна широко.

— Е, и това ако не е изненада — пошегува се.

Анджи се засмя дяволито. Макар че не се бе представил добре край масата за билярд, не помнеше откога не се бе забавлявал така. В компанията на Анджи и приятелите й Мигел и Хулио се чувстваше като в колежа. Когато сподели това с нея, тя каза:

— Радвам се.

Не обръщаше вече внимание на отворения документ на екрана на компютъра си. Облегна се назад и изведнъж се оказа, че вече не бърза да се прибере у дома.

— О? Какво има?

— Чадърът ти. Забрави го снощи. За твое щастие, аз винаги прибирам изгубените вещи.

Той се засмя. Нямаше да водят този разговор, ако не беше вярно. Радваше се, че го беше спасила от отегчението на онази месечна среща. В нейно лице бе спечелил много повече от приятел. Анджи се оказа убежище, в което можеше да се скрие от чувствата, които го тормозеха.

— Дори не съм забелязал, че липсва. Но ти благодаря.

— Няма защо. Поне това можех да направя за теб, след като те разгромих на билярд.

Той се престори, че надава стон.

— Мислех, че няма да се хвалиш.

— Е, може би малко. Така ти се пада, след като се похвали колко добър си бил.

— Никога не съм твърдял това. Казах само, че винаги печелех облозите на по бира. И не забравяй, че отдавна не бях играл.

— Ха! Търсиш си извинение. Защо просто не си признаеш? Би те момиче, и то съвсем честно.

— Добре, но планирам аз да победя следващия път. — Вече я предизвикваше.

— Ще имаш своя шанс, човече. Но не си мисли, че ще ме премажеш.

— И как бих могъл, след като държиш чадъра ми за заложник.

— Като говорим за него, надявам се, че имаш още един — каза тя. — В противен случай, ще вървиш до дома си в дъжда, ако прогнозата за днес е точна. Освен ако не искаш да дойдеш и да си го вземеш.

Тя говореше шеговито, но той каза:

— Мога да скоча в такси и да бъда там след половин час. — Шеговитият му тон прикриваше собствената му изненада. Какво ли си мислеше? Тя живееше доста далеч.

Анджи очевидно се питаше същото като него.

— Целият този път само за да си вземеш чадъра? — Представи си я как повдига учудено вежди.

— Ако нямаш други планове, можем да хапнем — отговори той с все същия шеговит тон. Всичко можеше да върви по дяволите. И защо не? Не го очакваха у дома. Камил бе завела децата в Бруклин — Холи им бе осигурила билети за някакво представление, в което участваха нейни приятели.

— Повярвай ми — каза тя, — не желая нищо по-силно, но съм затънала до гуша в работа. — В гласа й се долавяше искрено съжаление. — Имам бар мицва в събота и сватба в неделя, така че трябва да се залавям.

Той се почувства пренебрегнат, но внимателно скри разочарованието си.

— Да не би случайно да е същата сватба, на която ще присъстваме и двамата с Камил? — Имаше основание за подозренията си, тъй като булката и младоженецът бяха клиенти на Камил.

— В Гринуич?

— Да — отговори той.

Засмяха се. Но не беше забавно предложението й да му донесе чадъра в неделя. Камил щеше да поиска да узнае какво прави той у Анджи, и какво щеше да й отговори?

„Срещам се тайно с нея, но не се тревожи, ние сме само приятели.“ По-рано през седмицата, след срещата с лекарката на Камил, беше изпитал надежда за първи път от месеци, и то не само че състоянието на Камил ще се подобри с новото лекарство, но и че ще могат отново да се превърнат във влюбената двойка, каквато някога бяха. Не искаше нищо да им попречи.

— Не, не си прави труда — каза. — Мога да го взема друг път.

В другия край настана напрегната тишина. Не беше казал на Анджи, че пази приятелството им в тайна, макар че тя вероятно се бе досетила, след като той винаги отказваше да покани Камил на техните срещи. Сега се укори, че вероятно създава погрешно впечатление, макар че ако Анджи се питаше защо го пази в тайна, тя не изразяваше учудването си гласно. И сега само отговори:

— Разбира се, но няма да съм отговорна, ако се намокриш до кости.

— Повярвай ми — каза той, — тази е най-малката ми тревога.