Айлин Гоудж
Заместницата (8)

Глава 8

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя — каза Холи и взе завоя на „Парк авеню“. Беше си купила автомобил, когато започна да посещава разпродажбите и битаците, за да търси вещи, свързани със света на рока. Камил седеше до нея и въпреки колана се държеше здраво за ръчката над главата си, защото сестра й шофираше като камикадзе.

Отиваха в хотел „Уолдорф-Астория“, за да се срещнат с баща си, който бе в града за годишния голф турнир в клуба си в Бронксвил. Винаги вечеряха с Лари в хотела в първата нощ на престоя му. Сестрите не бяха празнували Деня на благодарността или Коледа с баща си, откакто бяха деца, и това бе най-близо до традицията в семейство Харт. Децата и Едуард обикновено бяха с тях, но тази година Камил бе решила, че е по-добре с Холи да отидат сами. Не искаше баща й да узнае, че е болна, и не можеше да рискува деветгодишният й син да се изтърве. Но не бе взела под внимание голямата уста на сестра си.

— Да не си посмяла! — предупреди тя Холи.

— Е, някой трябва да го направи, тъй като ти очевидно не искаш.

Камил въздъхна. Беше уморена, защото бе прекарала по-голямата част от следобеда в болницата на системи и не беше в настроение да се преструва, че баща й се интересува от нея.

— Не можеш ли да почакаш, докато умра?

Всъщност нямаше значение дали баща й щеше да узнае сега или по-късно. Той никога не бе до нея. Нито когато Брендън Гарвър разби сърцето й в осми клас, нито когато не бе приета в първите два избрани от нея колежа, нито когато бе на прага на смъртта миналата година. От него можеше най-много да очаква да прошепне съчувствени думи или да я потупа по главата, за да я утеши. Не беше безотговорен, просто не се интересуваше от нея достатъчно. А половинчатата любов, както бе научила от горчив опит, бе по-лоша от липсата на любов, защото те караше да искаш още.

Холи й хвърли предупредителен поглед. Беше облечена изцяло в зелено — светлозелен шал над смарагдовозелена рокля, зелени сандали от изкуствена крокодилска кожа и зелени обеци.

— Не искам да чувам подобни приказки — смъмри я тя. — Още не съм готова да те погреба.

Камил отново въздъхна.

— Чудесно. Но ще е добре да престанеш да намираш извинения за татко. Беше лош баща и ти го знаеш. И не е много по-добър като дядо. Кира и Зак едва го познават, за бога!

Хвана се здраво, когато сестра й взе следващия завой, едва избягвайки сблъсъка с един „Кадилак“.

— Добре, съгласна съм, че може да положи повече усилия — каза Холи, — но ти също не се стараеш особено. Откога не си му била на гости — четири-пет години?

— Последния път, когато бяхме на гости с децата, прекарахме цялото време до басейна, докато двамата с Едуард играха голф. И бяхме все с хора, които не познавахме. Което не е точно моята представа за забавления.

— Той летя специално, за да те види, когато беше в болницата — напомни й Холи.

— Само от чувство за дълг. — Камил много искаше сестра й да знае какъв бе баща им. Холи виждаше цяла торта там, където имаше само трохи.

Холи прелетя през пресечката на „Парк“ и Петдесет и втора, когато светлината се смени от жълто на червено.

— Не е толкова лош, колкото го изкарваш. Просто не умее да показва чувствата си.

— Ето, че отново го извиняваш.

— Е, не е толкова лош!

— Да, не умирахме от глад, нито ни биеше.

— Какво стана с прошката?

— Аз не съм католичка и ти не си, освен ако тайно не си сменила вярата си.

— Искам само да кажа, че може да нямаш толкова много възможности — каза Холи вече по-примирено. — И този път ли искаш да е като останалите, когато той се опитва да бъде мил, а ти го караш да плаща за миналите си грехове?

— Какво искаш да кажеш? Аз винаги съм учтива.

— Да, когато не се държиш така, сякаш е истинско мъчение да седиш до него.

— Това не е вярно! — Но дори докато възразяваше, Камил трябваше да признае, че сестра й е права — тя с нищо не улесняваше баща им. От друга страна, всеки опит да се сближат с Лари на този късен етап би изглеждал пресилен. Може би трябваше да поеме по някакъв среден път.

— Е? — запита Холи.

— Добре, добре — предаде се Камил. — Ще се държа възможно най-добре. Но в замяна трябва да обещаеш да не казваш нищо за болестта ми. Сериозно, Холи. — Изгледа строго сестра си.

— А хормоните на бременността не ми ли дават право поне на една снимка?

— Аха. Добре.

Сега бе ред на Холи да въздъхне.

— Добре. Нека бъде, както искаш.

Скоро спряха в подземния паркинг на една пресечка от „Уолдорф-Астория“. Холи се обади на баща им, докато излизаха от паркинга, и той ги посрещна във фоайето на хотела минути по-късно. Усмихна се широко, като ги видя.

— Ах, кои са тези две прекрасни дами? Не ми казвайте, че са моите дъщери! — Всеки път ги посрещаше така и те се засмяха от чувство за дълг.

Смесеният мирис на „Олд Спайс“ и тютюн прескочи изминалите години и стисна Камил за гърлото, когато прегърна баща си.

— Здравей, татко. Изглеждаш добре — каза тя.

Вярно беше. На седемдесет и девет, той все още бе в добра форма, нямаше нито един излишен грам мазнина, а лицето му, макар и с дълбоки бръчки, бе запазило чертите си. Не му липсваше нито един зъб, косата му бе все така гъста — някога руса, а сега с цвят на клавишите на старо пиано. Винаги привлекателен, бе такъв и сега, в сравнение с много от връстниците си.

— И ти, момичето ми, и ти — каза, като че ли незабелязал колко е бледа. И вероятно не беше. Обърна се към Холи: — А как е внучето ми? Рита ли вече?

— Все още се обзалагаме дали е той, или тя. Ще се обзаложиш ли и ти, татко? — каза Холи и го хвана под ръка, докато прекосяваха фоайето. Камил вървеше зад тях.

— Как са децата? — запита Лари, след като заеха местата си около масата.

— Добре са — отговори тя. — Изпращат ти любовта си. — Вярна на обещанието, дадено на Холи, се опита да говори малко по-весело. — Трябва да видиш Кайла. Превърнала се е в малка дама. Непрекъснато иска от нас да й позволим да носи грим в училище, но засега успяваме да държим фронта. А Зак… — Поклати глава с престорено отчаяние. — Не след дълго ще купува дрехите си от мъжкия щанд. Пораснал е поне с трийсет сантиметра, откакто го видя за последен път.

— Съжалявам, че не успяха да дойдат. — В гласа на баща й се долавяше искрено разочарование. Той винаги бе успявал да налучка подходящия тон — това поне трябваше да му се признае. — Не помня с Холи да сте имали толкова много домашни задачи, когато бяхте ученици, но предполагам, че сега е различно.

„Как би могъл да знаеш? Ти никога не си бе у дома.“

Думите напираха на устните на Камил, но тя се сдържа, защото не искаше да разваля вечерта на сестра си. Вместо това каза:

— Утре са на училище, татко.

Лари като че ли прие обяснението и смени темата.

— Как е Едуард? Все още ли лети така често със самолет?

Камил изпита раздразнение. Съпругът й летеше единствено за да се види с родителите си или за да присъства на някоя медицинска конференция и рядко отсъстваше повече от ден-два, но от устата на Лари това звучеше… Е, типично за Лари.

— В момента е у дома с децата. Не искаме да ги оставяме сами. Но може би и това е различно от едно време. — Раздразнението се долови в гласа й.

— Татко, познай кого срещнах онзи ден! — намеси се Холи и заразказва някаква история, в която бяха замесени куче и стар приятел на баща й, с когото се сблъскала на улицата. След това преминаха на неутрални теми. Камил заговори за конкуренцията в своята професия. Лари си спомни последния си триумф на голф игрището. Холи пък им разказа колко скъпо струвало коженото яке, принадлежало някога на „боса“, и как парите щели да са й от полза, когато дойде бебето. Почти невинно спомена, че се е свързала с баща му.

— Говорихме дълго и той истински се зарадва. Иска да ме подкрепи — поне дотолкова, доколкото ще ми е удобно на мен. Дори предложи да ми изпрати пари, но аз отказах.

Това бе нещо ново за Камил. Защо Холи не й бе казала по-рано?

— А предложи ли ти също така да направи от теб почтена жена? — запита.

— Господи, не! — Холи сви присмехулно рамене.

— Пропускам ли нещо? — Лари доби смутен вид, докато погледът му се стрелкаше от Камил към Холи и обратно.

— Аз едва го познавам — обясни Холи. — Не виждам никаква причина да се омъжа само защото съм легнала с него. Така че, ако мислиш да го подгониш с пушката, татко, няма нужда.

Той се засмя горчиво.

— За щастие, съм по-либерален, отколкото мислите. Това, че съм стар, не означава, че съм старомоден. Честно, младите се държите така, сякаш сте открили секса. Може да ви подейства като шок, но с майка ви не бяхме девствени, когато се оженихме.

Сестрите си размениха погледи, а Холи едва не се задави с диетичната си пепси-кола. Протегна ръка към салфетката, казвайки:

— Прекалено много информация, татко.

Сините очи на Лари проблясваха под сребърните му вежди.

— Нека изясним нещо. Ти ще родиш бебе, заченато в леглото, а аз трябва да се държа така, сякаш вас двете ви е донесъл щъркелът?

— Уоу! А аз пък през цялото време си мислех, че сме излезли от зелки — пошегува се Холи.

— Разликата е — продължи той, — че с майка ви бяхме влюбени.

— О, сега пък казваш, че съм блудница? — Холи се престори на обидена.

Лари се усмихна с любов и я потупа по ръката.

— Не, но престанах да се тревожа за морала ви преди доста време. За теб — още откакто избяга с онзи Ронън Куист.

— Татко, защо не се ожени отново? — запита Камил. Разговорите с баща им рядко преминаваха границата на любезностите — обсъждането на нещо по-лично от новини, спорт и времето го караше да се чувства неудобно — затова тя не пропусна възможността да отиде малко по-далеч.

— И за кого трябваше да се оженя? — отговори той весело.

— Със сигурност си имал възможности — каза тя. Дори преди да се премести във Форт Лодърдейл, жените се тълпяха около него. — Луиз например. — Той сбърчи леко вежди при споменаването на бившата му секретарка, превърнала се в негова любовница, но лицето му остана безстрастно.

— Никоя жена не би могла да замени майка ти.

— Може би не, но тя искаше да се ожениш отново. Познаваше те прекалено добре. Тревожеше се какво ще стане с Холи и с мен, когато нея няма да я има. И не грешеше. — Холи й хвърли предупредителен поглед, но тя не й обърна внимание — губеше контрол над себе си. — Нима избра по този начин да тачиш паметта й — като изостави децата й?

Той й хвърли измъчен поглед, в който се четеше и укор.

— Хайде сега, не мислиш ли, че малко преувеличаваш? И защо да говорим за всичко това сега? Минало е — отговори спокойно.

— Не и за мен.

— Успокой… — понечи да се намеси Холи, но Камил я прекъсна. Нервите й бяха прекалено опънати.

— Остави ни сами да се грижим за себе си — продължи тя. — Бях само на четиринайсет! — Сега, когато самата тя имаше четиринайсетгодишна дъщеря, предателството на баща й й се струваше още по-голямо. — Холи поне имаше мене. Аз й четях приказки за лека нощ и я успокоявах, когато сънуваше кошмари. Аз се грижех да е облечена топло и й давах витамини. Подправях подписа ти върху разрешенията за екскурзия, за да не заподозрат нещо учителите й. И дори трябваше да намеря извинение, когато баба Агнес питаше защо никога не си вкъщи, когато се обажда, за да не съобщи на властите. Макар че, като се замисля сега, може би щеше да е по-добре да отидем да живеем с нея или да бъдем изпратени в приемен дом. Запита ли се някога какво означаваше всичко това за мен? За нас? — Хвърли поглед на Холи, на чието лице бе изписано изумление.

Той въздъхна, видимо ядосан и може би дори малко шокиран. Но отговори с преднамерено спокоен глас — онзи, с който успокояваше пътниците, когато имаше турбуленция:

— Успокой се, наистина. Сега ли трябва да обсъждаме това? Предпочитам просто да се наслаждавам на храната, ако нямаш нищо против. — Като че ли бе свикнал на подобни изблици, макар тя да му се противопоставяше за първи път.

Камил го гледаше с увиснала челюст как отрязва парче от пържолата си и го слага в устата си. Това бе последната сламка — тя усети как нещо вътре в нея се пречупва. Извиси глас и само смътно забеляза как останалите обърнаха глави към тях.

— На теб ти беше лесно, нали? Е, не беше толкова лесно за мен и Холи.

Той въздъхна и остави вилицата.

— Имах работа — каза. — Знаеш го.

— А не беше ли твоя работа да се грижиш за нас?

— Не можех да бъда непрекъснато с вас — защити се той.

— А поне част от времето? Щяхме да бъдем доволни и на това.

— Камил, не мисля… — понечи да каже Холи.

Камил не й обърна внимание. Всичко, потискано досега, се надигаше у нея.

— Наистина ли мислиш, че можеш да правиш каквото си искаш и ние да не те намразим?

— Говори за себе си — измърмори Холи.

— Можеш да отричаш колкото желаеш, но аз знам истината — продължи Камил, а гласът й не само се извиси, но и затрепери. За свой ужас осъзна, че звучи като истеричка, но дори това не я спря. — Ти беше лош баща! Ето, казах го. И ако търсиш извинение, няма да го намериш.

Камил се стегна, за да понесе гнева му. Но, странно, баща й бе по-скоро загрижен, отколкото ядосан. Наведе се напред и постави длан върху ръката й. Виждаше само тревога в очите му, които бяха впити в нейните.

— Какво има, Камил? Какво не е наред? Не приличаш на себе си.

И, просто така, гневът й се стопи и очите й се напълниха със сълзи.

— Ракът отново се разраства — каза задавено.

Дълго време баща й просто седя и я гледа така, сякаш нищо не разбираше. Когато накрая проговори, изглеждаше разтърсен до дъното на душата си и беше очевидно, че не се преструва.

— Милата ми, толкова съжалявам. Да трябва да преживееш всичко отново… — Поклати глава, а после се усмихна, но усмивката му изглеждаше напрегната и изкуствена. — Беше го победила. И с всичките тези нови лекарства, които непрекъснато измислят, сигурен съм…

— Прекалено е късно за това — прекъсна го тя.

Баща й пребледня така силно, че дори загарът не го скри.

— Нима ми казваш, че няма надежда? — Камил само въздъхна, а Холи дискретно попи сълзите в ъгълчетата на очите си. — Сигурно може да се направи нещо — каза той и раменете му увиснаха. За първи път изглеждаше на толкова години, на колкото беше.

— Страхувам се, че няма — каза тя. — Но има нещо, което ти можеш да направиш.

— Каквото искаш — каза той нетърпеливо. Камил си го представи как посяга към чековата си книжка — автоматичното му действие, когато двете с Холи искаха нещо. Предполагаше, че така той показва загрижеността си, но сега щеше да му се наложи да направи и нещо повече.

— Бъди там за децата ми — каза тя.

 

 

Камил прехвърляше всички нови клиенти на Дара. Нямаше нито време, нито енергия да поеме повече, освен за онези, към които вече бе поела ангажимент. Никой нямаше да я обвини, ако си вземеше отпуск, но тя имаше нужда от работата, която единствено отвличаше мислите й от болестта. Освен мисълта за децата и съпруга й тя й даваше още една причина да стане от леглото сутрин. Беше като фермер, който се грижеше за засадените семена. Надяваше се да види растенията цъфнали и така отвличаше съзнанието си от мисълта, че няма надежда за нея. Чувстваше се радостна, когато Лора Шапиро й каза, че Дейвид, професорът, е решил да потърси отново щастието; когато научи, че Сам Брейвър мен е приел съвета й и е захвърлил перуката си; че срещата на Брадли Уайтхед с Елън Прат, администратор в болницата и много умна жена, а не безполезна красавица, каквато той не желаеше, е протекла добре и той я е поканил да прекара уикенда с него.

Имаше двама обаче клиенти, които бяха предизвикателство за всичките й усилия — Кат Фишър и Стивън Реслър. Беше окуражена, когато в деня след срещата с баща си се видя със Стивън и научи, че с Карол Фелоус, трийсет и седем годишна адвокатка, са си допаднали.

— Тя наистина е страхотна. Без да споменавам, че е дори по-голям фен от мен на „Янкис“. — Той се усмихваше широко. Стивън живееше за „Янкис“ и казваше, че би продал и колата си, ако се наложи. — И не само това. Тя ме възбужда, нали разбираш?

Камил бе доволна да го чуе.

— Не те ли плаши фактът, че работи много?

— Не, въобще — отговори той. — Господи, тя знае истории, които карат моя развод да бледнее. — Камил му хвърли въпросителен поглед и той призна. — Да, говорихме затова, но не аз повдигнах въпроса. И знаеш ли какво? — Сините му очи блестяха. — На нея не й бе неприятно. Всъщност каза ми, че й се иска да ме е познавала тогава. Каза, че ако е била мой адвокат по развода, щяла да се погрижи да не бъда измамен.

Камил се усмихна.

— Е, предполагам, това означава, че ще излезеш с нея отново.

— Да. Ще я заведа на мача в събота. Тогава ще разберем кой е по-голям фен на „Янкис“. — Засмя се и отпи от питието си, а тя си помисли: „Направили са поне първата крачка, което е хубаво“.

— Имам добро чувство — каза му.

Той сви рамене. Оптимизмът му изведнъж бе отстъпил място на предпазливостта.

— Да, е, прекалено рано е да се каже.

— Просто бъди внимателен…

— Знам, знам — въздъхна той. — Да си държа устата затворена, що се касае за бившата ми съпруга.

Камил се усмихваше, когато се разделиха. Изглеждаше, че своенравният Стивън Реслър най-после е намерил половинката си, което й напомни, че все още не се бе чула с Елиз. Автоматично посегна към мобилния телефон. Не, трябваше да й даде време да обмисли решението си. Въпреки това, тревожи се по целия път обратно до офиса. Какво щеше да прави, ако отговорът на Елиз беше отрицателен? Нямаше резервен план. Изключително милата и земна учителка бе единствената, която отговаряше на всичките й изисквания.

Много жени биха се заинтересували от красив и добре материално вдовец, но колко биха били готови да се вместят във вече готово семейство или биха имали търпението да изчакат той отново да може да обича? Ако оставеше на него, той лесно можеше да избере неподходящ човек, което би било по-лошо, отколкото да остане сам. Тя не можеше да е вечно с децата си, но искаше те да живеят с майчина любов. Елиз щеше да бъде любяща мащеха — в това бе сигурна.

 

 

Когато Камил се върна в офиса, Дара преглеждаше пощата и вдигна една от снимките.

— Какво мислиш?

— Красива е — каза Камил след бегъл поглед.

— Хм. Не мислиш ли, че е малко… мъжествена.

Камил окачи палтото си и седна зад бюрото си.

— Този разговор има ли някаква цел?

— Да. — Дара й подаде снимката, за да я разгледа по-подробно. — Това е мъж.

— О! — Сега Камил видя онова, което щеше да е очевидно при един по-внимателен поглед — силната челюст, вратът, и наболата брада под гъстия слой фон дьо тен. Сви рамене. — Е, сигурна съм, че и той ще намери някого. — Ако не чрез агенцията „Харт“, то по някакъв друг начин.

— Не се тревожа за него, а за теб — каза Дара, преметна крак, обут в ботуш с висок ток, и го залюля. Челото й бе сбърчено под правия бретон. — В миналото щеше веднага да забележиш. Работиш прекалено много. Трябва да си вземеш няколко свободни дни.

— Добре съм — отговори раздразнено Камил.

— Никой не казва, че трябва да умреш на работа.

— Имам още време.

— Както кажеш, шефе — отговори примерено Дара и завъртя стола си обратно към бюрото.

— Вече не съм твой шеф — напомни й Камил с усмивка. Наскоро бе издигнала помощницата си до равностоен партньор с надеждата някой ден тя да поеме работата. — Чух те и обещавам възможно най-скоро… — Телефонът звънна, преди да е довършила изречението.

Беше Кат Фишър.

— Камил? Радвам се, че те хванах.

Камил весело каза:

— Изпревари ме. Канех се да ти се обадя. Току-що говорих с Гейбриъл Нуунън. Няма търпение да се срещне с теб. — Той бе готов още когато бе видял Кат за първи път. Кат не реагира и тя запита: — Не помниш ли мъжа, за когото ти разказах? Търговецът на предмети на изкуството.

— Страхотно — каза разсеяно Кат. — Но не за това исках да говорим. Поканила съм някои хора на вечеря в събота и се надявах двамата със съпруга ти да дойдете.

Камил се канеше да откаже, но размисли. Дара беше права — тя наистина работеше много и една вечер навън, в спокойна атмосфера, с интересни хора, може би щеше да й се отрази добре. — Изглежда привлекателно, но ще трябва да питам и Едуард.

— Кажи му, че отказвам да приема „не“ за отговор — каза Кат шеговито. — Някой трябва да ми напомни защо съм в играта, и ако красивият ти съпруг не може, то значи никой няма да успее.