Айлин Гоудж
Заместницата (22)

Глава 22

О, изобилието от дни! За Камил всеки нов ден бе като коледна утрин, всеки час — подарък, който чакаше да бъде разопакован. Намираше огромно удоволствие и в най-обикновените занимания — да пие сутрешното си кафе, докато гледа изгрева на слънцето, да бъбри с Дара в началото на всеки работен ден, да се разхожда из града. И най-много се радваше на времето, което прекарваше с децата си. Обичаше да са с нея в кухнята, докато приготвяше вечерята, да ги извежда да пазаруват или да ги води в любимия им ресторант, да им помага с домашните задачи, да играе разни игри с тях. Дори уикендите в Саутхемптън, които някога я уморяваха, сега й носеха радост.

Отношенията й с Едуард бяха напрегнати, но и в тях имаха напредък. Излизаха като на срещи. Той я водеше в романтични ресторанти. Държаха се за ръце в киното. Веднъж й бе изпратил цветя без повод. На картичката пишеше: „Мисля за теб“. На последната месечна среща, когато една от жените каза, че й е драго да види двама души толкова дълго време предани един на друг като тях, Камил се усмихна и кимна, сякаш нищо не помрачаваше истината в думите й. Онази вечер бе горда да види съпруга си да произнася реч на подиума. Леките бръчки по лицето и посивяващите слепоочия му придаваха още по-благороден вид… И все пак…

Нещо липсваше. Усещаше го болезнено. Нещо в отношенията им беше изгубено завинаги. Напомняше си, че трябва да бъде търпелива. Счупеното има нужда от време, за да зарасне. И особено ако става въпрос за брак. После улавяше тъжното изражение на съпруга си и знаеше, че мисли за нея. И всеки път сякаш забиваха нож в сърцето й.

„Ние още се обичаме.“ Повтаряше си тези думи като мантра и се надяваше искрата помежду им да припламне отново.

Баща й и годеницата му пристигнаха през първата седмица на ноември, както беше планирано, макар че бебето още не се беше родило — Холи просрочваше термина си с цяла седмица. Лари й се обади веднага, след като се регистрираха в хотела. Камил ги покани на вечеря и им каза да дойдат рано, тъй като нямаше търпение да се запознае с Лилиън. И те дойдоха след час, Лари беше елегантен, както винаги, а в очите му светеше ново пламъче, което, без съмнение, беше заради жената до него.

— Здравей, татко! Радвам се да те видя — поздрави го Камил, преди да се обърне към нея. — А ти трябва да си Лилиън. Здравей, аз съм Камил. — Първото, което й направи впечатление, беше колко висока е Лилиън. Не приличаше на нито една от жените в селището, където живееше баща й, които до една бяха или блондинки, или брюнетки, слагаха прекалено много грим и тежки бижута и носеха ярки дрехи. Лилиън не боядисваше косата си, беше облечена семпло и с вкус. Не беше гримирана, а единственото й бижу беше сребърната гривна, която допълваше сребристите нишки в косата й.

— Мила моя, не мога да ти кажа колко нямах търпение да се запозная с теб. — Лилиън взе дланта й в своите. Сините й очи блестяха. — Баща ти ми е разказвал толкова много за теб и виждам, че не се е хвалил напразно. Така прекрасна си, както каза той.

Камил, която не бе свикнала баща й да я хвали, побърза да смени темата.

— Татко ми каза, че имаш две дъщери.

— Да. Сузи и Сиси. Ще се срещнете с тях, когато дойдете за сватбата.

— Нямам търпение — каза Камил и се надяваше, че звучи искрено.

— Надявам се, че и децата ти ще дойдат? — Камил измърмори нещо в знак на съгласие и Лилиън доби доволен вид. — Чудесно! Не знам дали баща ти ти е казал, но Сиси има дъщеря на същата възраст като твоята, а момчето на Сузи е само с година по-малко от сина ти. Мисля, че ще се разбират прекрасно. Което ще остави достатъчно свободно време на нас, дамите, да си побъбрим на воля. — Обърна се към Лари. — Не изключвам и теб, мили. Но съм сигурна, че с момчетата ще намерите как да се забавлявате.

Старият Лари щеше да се хване за всяко извинение да се отърве от женската компания. Новият Лари се престори на наранен.

— Щом трябва. Знам кога не съм желан. — Тръгна редом с Камил към дневната. — Как се държи сестра ти? — запита.

— Склонна е към избухвания. Държи се така, сякаш майката природа я е наказала с бременността. — Погледът й се спря на снимките в рамки на полицата над камината. На една от тях се виждаше шестнайсетгодишната Холи, облечена за бал в гимназията. — Не се справя добре, когато е принудена да стои затворена. Тя… е, ще видиш, когато се срещнете.

Лилиън разгледа всички снимки, като не скри възхищението си колко са красиви децата на Камил и каква прекрасна двойка са с Едуард. Намигна: „Не сме ли щастливи, че имаме толкова красиви мъже!“. Любува се и на картината, която висеше над камината, рисувана от бивш клиент на Камил, известен художник.

— Лилиън също рисува — каза с гордост Лари, след като Камил им разказа историята на картината.

— Престани, Лари — предупреди го Лилиън, — мисля, че се разбрахме да не ми правиш реклама. — Обърна се към Камил с усмивка. — Едва ли мога да се нарека художничка. Рисуването ми е само хоби.

— Скромна е — каза Лари. — Картините й са на изложбата в центъра. И дори продаде няколко.

Лилиън се усмихна и поклати глава.

— Две, за да бъдем по-точни, без да броим онази, която баща ви купи — каза. — Но достатъчно сме говорили за мен. Искам да науча всичко за теб, мила моя. Заинтригува ме професията ти. Надявам се да споделиш някои от тайните си.

На светлината, която струеше през прозореца, Камил виждаше, че Лилиън не си е правила пластични операции. И нямаше нужда. Имаше крехки кости, бръчките не бяха променили контурите на лицето й — бяха като леки пукнатини по скъпа порцеланова ваза. Дори тези около очите й не я състаряваха. Остаряваше красиво.

— Не е така лесно, както изглежда — каза Камил. — Дори когато си изкарваш прехраната с това, понякога можеш да сбъркаш. — Каза го с мисъл за Кат Фишър и Стивън Реслър и се запита дали бяха послушали съвета й. Кат й беше написала кратък имейл, в който не споменаваше нищо по въпроса, а със Стивън не се беше чувала от последния им разговор. — Но вие двамата с татко сте доказателство, че не всички имат нужда от помощ. Понякога човек просто е с късмет.

Лилиън хвана Лари за ръка.

— Късметът няма нищо общо с това. Баща ти е много настоятелен човек.

Настоятелен? Мъжът, чиято дъщеря трябваше да се окаже на прага на смъртта, за да й обърне внимание? Камил едва не се засмя на глас. Но вместо това, само се усмихна мило и каза:

— Е, мисля, че трябва да вдигнем тост за това. Защо не се настаните удобно, докато донеса шампанското?

Не се стараеше да бъде добрата домакиня, но искаше да опознае Лилиън, да види тази друга страна на баща си. Лилиън се извини и отиде да се измие, а Лари отиде с Камил в кухнята. Веднага се виждаше, че няма търпение да узнае какво мисли тя за Лилиън. Нямаше да запита, не беше в характера му, затова тя побърза да успокои тревогите му.

— Прекрасна е, татко. Справил си се добре.

Той, изглежда, изпита облекчение.

Камил се протегна, за да свали чашите за шампанско, които се намираха на високия рафт над съдомиялната машина, и забеляза, че са покрити с прах. Не ги използваха много често напоследък. Камил напълни мивката с топла вода и добави малко веро. Изми чашите, а баща й ги подсуши.

— Как са децата? — запита Лари.

Тя се усмихна.

— Растат прекалено бързо.

— Зак готви ли се за професионалната лига?

— Някой ден ще бъде готов, сигурна съм. Чакай да видиш колко по-добър е станал.

— Браво на моето момче — поклати доволен глава Лари. Не мислиш ли, че е време да започне да взема уроци?

— Предполагам. Но не живеем близо до голф игрище.

— Може да се намери начин — каза баща й. Изражението му й подсказваше, че обмисля въпроса от известно време. — Приятелят ми Боб Мейс… Помниш ли го? Ръководи голфа за деца в стария ми клуб. Говорих с него за Зак. Дъщерята на Боб живее в града и може да го води до там през уикендите. Естествено, ще платя за уроците. Мислех си, тъй като Коледа е доста далеч…

Тя го изгледа.

— Татко. Трябва да престанеш да ги засипваш с подаръци. Мисля, че Зак вече има всички видеоигри, които са на пазара. А на тази възраст Кира няма нужда от истински перли. Сериозно, разглезваш ги.

— А за какво са внуците, ако не да се глезят? — каза той и махна с ръка.

Тя знаеше защо се получава така — той се стараеше да компенсира липсата на интерес в миналото. Не можеше да го обвинява, че се опитва, макар да полагаше прекомерни усилия.

— Е, ще можеш да обсъдиш въпроса със Зак, когато си дойде — каза омекнала. Зак беше на тренировка по футбол. Камил беше уредила майката на друго момче да ги вземе и двамата и да доведе Зак у дома.

Лари се усмихна лъчезарно, а после, сякаш не искаше да насилва късмета си, смени темата.

— Ако нямате други планове за празниците, защо не ни погостувате? Двамата с Лил ще се грижим за децата, а вие с Едуард ще можете да се порадвате на свободата си.

Тя се почувства неудобно, питайки се за какво ли ще използват тази свобода.

— Благодаря, татко, предложението е много мило, но не виждам как ще се изпълни. Най-заета съм по време на празниците.

— Защо? — запита той.

Тя подреди чистите чаши върху поднос и извади шампанското от хладилника.

— Е — каза, — защото никой не иска да бъде сам на трапезата. Всички търсят партньор. Празниците ги настройват сантиментално, правят ги податливи на домашния уют и искат да си го осигурят, пък било то и за една вечер.

Ужаси се, защото и нейните очи се изпълниха със сълзи. Извърна се, за да не ги види баща й, но той вероятно бе доловил тъжната нотка в гласа й. Усети ръката му на рамото си.

— Какво има, Кам? Не си…? — Не довърши изречението, но на лицето му беше изписана тревога, която казваше всичко. Безпокоеше се за здравето й.

Тя побърза да го успокои.

— Добре съм. Разнежих се, като ви видях двамата с Лилиън.

Той кимна в знак, че разбира.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, тя не се кани да заеме мястото на майка ти.

— Не, не е това… — Камил преглътна, за да разсее буцата, заседнала в гърлото й. — Изглеждате толкова щастливи.

Той се усмихна.

— Защото сме. — После, като че ли усетил, че не става въпрос само за него и Лилиън, продължи: — Но в началото винаги е така. Ще бъдем чифт стари обувки, след като изминем няколко мили. Отношенията ни с майка ти невинаги бяха идеални, както помниш.

— Но се обичахте.

— Да, но като всяка двойка имахме своите добри и лоши моменти.

В този момент Лилиън дойде при тях. Камил наля шампанското. Вдигнаха чашите.

— За твое здраве! — каза Лари и се усмихна на Камил така, че й се доплака.

— За щастливата двойка — бе нейният тост.

 

 

Водите на Холи изтекоха във влака, докато преминаваха по моста Бруклин. Четиримата — Холи и Камил, Лари и Лилиън — се бяха срещнали за обяд в Сохо, а после Холи бе настояла да отидат всички в дома й, за да покаже детската стая на Лари и Лилиън. В метрото Камил и Холи, както обикновено, обсъждаха предимствата и недостатъците на Манхатън, когато Холи възкликна и погледна надолу, втренчила ужасено поглед в локвичката на пода.

— О, господи! От мен ли е?

— Няма откъде да дойде — отбеляза пълният плешив мъж, който седеше срещу тях.

До него седеше пълна жена, облечена в неподходящ за нея розов анцуг. Вероятно беше съпругата му, защото го смушка с лакът и каза:

— По дяволите, Били. Покажи малко уважение. Добре ли си, мила? Имаш ли вече болки?

— Болки? — повтори Холи, която сякаш не разбираше. — Мисля, че имам бебе.

— Не се ли шегуваш, Шерлок? — смотолеви слабичко момче с еднодневна брада.

Камил се постара да предотврати паниката, която се надигаше у Холи. Съблече пуловера си и попи, доколкото можа, петното по дънките на Холи. Когато вдигна поглед, видя Лари и Лилиън да си пробиват път към тях през тълпата. Лилиън постави длан на рамото на Холи и каза със спокоен майчински тон:

— Не се тревожи, мила, има много време. Ще успеем да стигнем до болницата. Първото дете обикновено не се ражда бързо. На колко време са контракциите?

— Не знам. — Холи изглеждаше по-скоро смутена, отколкото изпаднала в паника. — Боли ме гърбът, но реших, че е разтеглен мускул. Започна малко след обяда.

Лари извади сгъната носна кърпичка и я подаде на Холи. Тя поклати глава в отказ.

— Благодаря, татко, но не може да ми помогне.

— Не трябва ли да се обадим на лекаря? — Той хвърли тревожен поглед на Камил.

Тя беше една крачка пред него. Номерът на лекаря на Холи беше записан в бележника й. Както и този на Къртис в офиса му.

— Няма сигнал — заяви, втренчила недоумяващ поглед в мобилния си телефон. Трябваше да почакат до следващата спирка.

— Спрете влака! Спрете влака! — завика един бездомник.

Натисна бутона за вътрешна връзка. След минути вратата в другия край на вагона се отвори и се появи ченге. На лицето му имаше отегчено изражение, защото вероятно мислеше, че тревогата е фалшива. Едрият мъж в работен комбинезон посочи Холи.

— Ще ражда! Направете нещо!

Ченгето не знаеше какво да направи, тъй като не беше подготвен за подобни ситуации — очевидно те не бяха част от обучението му. Замръзна на място и втренчи поглед в Холи, като че ли беше подозрителен пакет, в който бе възможно да има бомба. Мина известно време, преди да дойде на себе си.

— Добре, сега всички се успокойте! — изгърмя гласът му. А на Холи каза внимателно: — Мадам, ще се обадя по радиото, за да са готови на следващата спирка. Ще ги накарам да изпратят линейка.

Холи изсъска на Камил:

— Чу ли го? Нарече ме „мадам“! Какво ли ще се случи после? Защо не ме предупреди за това?

— Никога не ми даде възможност — напомни й Камил.

— О, господи! — Холи направи гримаса и се хвана за корема. — Това определено не беше разтегнат мускул.

— Аз не успях да стигна до болницата, когато родих момиченцето си — намеси се в разговора блондинка в розова тениска с надпис: „По-секси съм от гаджето ти“. — Роди се на задната седалка на колата.

— Много ми помагате — смотолеви Холи.

Лилиън стисна рамото на Холи, а Лари беше силно пребледнял.

След цяла вечност, както им се стори, влакът спря на „Берген стрийт“, където ги посрещна жена полицай — латиноамериканка, за която Камил предположи, че е около четирийсетгодишна. Тя ги придружи до чакащата линейка, като държеше Холи под лакътя, сякаш бе малко дете, на което трябваше да помогне да пресече улицата.

— Не се тревожи, скъпа — каза. — Ще свърши още преди да си разбрала. Фасулска работа.

— Глупости — процеди през зъби Холи и се стегна, за да понесе поредната контракция.

Лилиън я милваше по гърба, докато болките траеха.

— Хубавото е — каза тя, — че когато поемеш бебето в ръцете си, болките ще са вече отминал спомен.

— Не и за мен — каза Лари. — Няма да забравя това, докато съм жив.

— Мъже — усмихна се с обич Лилиън и го хвана под ръка.

Изкачиха заедно стъпалата. Като излязоха от станцията на метрото, Холи спря и се преви на две. Изруга тихо. Поредната контракция. После, за голямо облекчение на всички, я настаниха в линейката. Камил, Лилиън и Лари я следваха с такси. След петнайсет минути бяха в болницата „Кингс Каунти“.

— Кажи на Къртис, че ще бъде мъртвец, ако не дойде веднага! — изръмжа Холи вече от носилката. Камил се бе обадила няколко пъти, но непрекъснато се свързваше с гласовата поща. Каза на Холи, че вероятно е на делова среща или води разговор, на което Холи отговори: — Пропусна първата част, така че ще е най-добре да дойде за втората.

Камил разбра, че няма смисъл да спори с нея. В момента Холи не можеше да чуе гласа на разума. Обеща, че ще доведе Къртис в болницата, та дори ако трябва с полицейски ескорт. Изпита облекчение, когато, минути след като носилката с Холи бе качена в асансьора, чу познатия звън на телефона си и видя името на Къртис на дисплея. „Слава богу!“

— Кажи й да почака малко, на път съм! — каза запъхтяно той. На заден фон се чуваха шумовете от уличното движение и тя си представи, че бърза по тротоара с надеждата да хване такси.

— Тя няма да избяга, повярвай ми — каза Камил.

След като затвори, звънна на Едуард. Обаждането остана без отговор. Опита в кабинета му.

— Здравей, скъпа. При него има пациент — информира я Роузи. — Може ли да почака, или да го повикам?

— Кажи му, че сестра ми ражда. В „Кингс Каунти“ сме.

Едуард й се обади след десет минути.

— Как е тя?

— Дотук всичко е добре. В момента я преглеждат. — Камил беше в коридора пред стаята на Холи. — Водите й изтекоха в метрото. Трябваше да видиш сцената.

Той се засмя.

— Съжалявам, че я пропуснах. Имате ли нужда от мен там?

— Не — каза тя. — Нахрани децата и се погрижи да си легнат навреме. Раждането може да отнеме няколко часа.

Затвори и отиде да види как е Холи. Лекарката, дребна индийка с властен вид, се представи като доктор Джаяраман.

— Всичко изглежда съвсем нормално — каза. — Разкритието е шест сантиметра, бебето е в добро положение. Не очаквам проблеми.

— Къде е моята лекарка? Искам моята лекарка! — викаше Холи като дете, заинатило се да получи сладолед.

Доктор Джаяраман я увери, че доктор Щайнберг е на път.

— Не се тревожете — каза. — В добри ръце сте, обещавам ви. — Усмихна се на Холи. Беше толкова млада, че приличаше на дете, което играе ролята на лекарка в училищна пиеса. Холи не изглеждаше убедена и за да се успокои, дори Камил трябваше да си помисли: „Четири години медицинско училище, две години стажантски стаж и две, може би три, години работа в болницата. Да, достатъчно опитна е да изроди бебе“.

— Да не се тревожа? Тя полудяла ли е? — каза Холи, след като лекарката излезе. — Чувствам се така, сякаш ме гази камион. Това не може да е нормално.

Камил й се усмихна.

— Добре дошла в чудния свят на раждането.

— Никой никога не ми е казвал, че ще е така.

— Просто не четеш дребния шрифт. Както и да е, вече няма връщане назад. — Камил седна в края на леглото и каза, вече по-нежно: — Искаш ли да масажирам гърба ти? Ще помогне ли?

— Ааааах… мммххх… — Лицето на Холи се изкриви от поредната контракция. Притисна колене към корема си и ги обгърна с ръце.

Лари хвана Лилиън за ръката и я задърпа към вратата.

— Ще бъдем в коридора, ако имате нужда от нас! — извика през рамо. Очевидно беше видял достатъчно за един ден.

Контракциите утихнаха. Холи легна по гръб и въздъхна. Беше запъхтяна като след дълго тичане.

След десет минути Къртис влетя в стаята като банков обирджия, преследван от полицията. Косата му беше разрошена, а вратовръзката му висеше накриво. Спря рязко, после седна в края на леглото и взе ръката на Холи.

— Добре ли си? А бебето? О, мили боже, това наистина ли се случва? — каза на пресекулки.

— Със сигурност се случва — каза Камил.

Лицето на Холи отново се изкриви, но този път от облекчение. Зарови лице в гърдите на Къртис и се отпусна в обятията му.

— Помислих, че няма да дойдеш — каза.

Той я погали по косата.

— Дойдох веднага, щом получих съобщението ти.

— Все още не сме избрали име — проплака тя в гънките на сакото му. Вдигна глава и каза на Камил:

— Къртис не хареса нито едно от избраните от мен.

— Няма да кръстим детето си на някоя умряла рок звезда! — Къртис беше категоричен.

Изражението на Холи изведнъж стана сериозно. Сграбчи реверите на сакото му.

— Чуй, искам да обещаеш, че ще се грижиш за бебето, ако нещо се случи с мен. Не искам детето ни да бъде сираче.

Къртис силно пребледня.

— О, господи, нещо… не е наред ли?

— Не я слушай. Добре е — увери го Камил.

Холи извика от болка при следващата контракция. Къртис я залюля нежно.

— Всичко е наред, мила. Шшш… Сега съм тук… И никъде няма да отида.

— Обещаваш ли? — прошепна тя.

— Обещавам.

— Никога няма да ме напуснеш?

— Никога.

Камил избра този момент да излезе. Спря се на прага и се обърна, за да ги погледне, както бяха така, прегърнати. За миг изпита ревност, после отиде да потърси Лари и Лилиън. Намери ги във фоайето в края на коридора. Бяха потънали в разговор и не я видяха. Тя остана настрани, защото не искаше да се натрапва. След малко Лари я забеляза и скочи на крака. На лицето му се изписа загриженост.

— Всичко наред ли е? Холи…?

— Добре е. Къртис е с нея.

— Бедната, сигурно си уморена. — Лилиън стана, прегърна Камил и я заведе до дивана. — Седни. Нека ти донеса чаша чай.

— Чаят ще ми дойде добре. — Камил наистина беше уморена. Искаше да отпусне глава на рамото на Лилиън, да почувства майчинска утеха. Което й напомни за децата… Вече сигурно си бяха у дома. Извади телефона си от чантата и набра номера на Кира.

Тя вдигна и забърбори оживено още преди Камил да е успяла да каже нещо.

— Добре ли е леля Холи? Не е ли родила още? О, мили боже! Не мога да повярвам, че пропускам всичко!

— Ще мине известно време, преди да се роди бебето — каза Камил.

— Може ли да дойда? Моля те, мамо! Мога да взема метрото.

— Аз също искам да дойда! — чу се Зак на заден фон.

— Няма какво да правите тук — каза твърдо Камил. — Не искам да се тревожа и за вас и да мисля как ли пътувате с метрото…

— Добре. Татко може да ни доведе.

Камил разбра, че е манипулирана, когато чу Кира да вика:

— Татко! Мама каза, че може!

Въздъхна и каза:

— Дайте ми баща си.

След половин час съпругът и децата й влязоха във фоайето. Кира кипеше от вълнение, а по лицето на Едуард бе изписано глупаво изражение. Зак като че ли се интересуваше повече от машината, отколкото от онова, което ставаше по-нататък в коридора. Камил целуна Едуард, даде дребни на Зак — сега не бе време за лекция за вредните храни и напитки — и успокои Кира, преди да се върне при Холи. Виковете на сестра й се чуваха чак до стаята на сестрите. Звучеше така, сякаш я убиват.

— Направи нещо! — извика панически Къртис, когато тя влезе в стаята.

Холи се мяташе като обезумяла. Камил се наведе, за да е сигурна, че е в полезрението й. Хвана я за раменете и я разтърси.

— Дишай! — нареди. — Хайде, както те учиха в курса. Дишай! Дръж се за мен! — И задиша ритмично, за да й покаже.

Холи последва примера й и задиша в такт с нея. Вдишване — издишване. Вдишване — издишване. Контракциите бяха станали по-чести и по-болезнени. Когато поредната затихна, тя се отпусна немощно, обляна в пот, на възглавницата. Задъхваше се. По челото й бяха залепнали мокри кичури коса.

— Няма ли почивка? — запита с дрезгав от викане глас.

— Страхувам се, че не. Но ти почти успя — отговори Камил.

Холи я изгледа гневно.

— Сигурно така говорят на затворниците, когато ги водят към бесилката.

— Хленченето няма да ти помогне.

— Говориш като учителка!

Точно тогава пристигна нейната лекарка. От кока на главата й се бяха изплъзнали няколко сиви кичура коса, а ниските й токчета тракаха по пода. Доктор Щайнберг сложи ръкавици и каза:

— Дай да погледна! — Прегледа Холи и обяви: — Осем сантиметра и половина. Към края си е. — И потупа коляното на Холи.

— Какво те забави толкова? — Холи беше изтощена.

— Трябваше да изродя друго бебе. Две, за да бъдем точни. Близнаци. — Доктор Щайнберг вдигна два пръста. — Смятай се за късметлийка, че раждаш само едно. Може да бъде и по-лошо.

— Кажи ми го, когато раждането свърши — изграчи Холи.

След трийсет минути откараха Холи в родилната зала.

По план трябваше да роди естествено и в стаята си, но след кратка консултация с доктор Джаяраман, която бе забелязала леко неритмични сърдечни тонове на плода, доктор Щайнберг реши да се подсигури.

Камил и Къртис облякоха хирургически престилки. Холи, която от болка не съзнаваше почти нищо около себе си, знаеше едно — искаше и двамата да са до нея. Стискаше ръката на Камил така, че би могла да й счупи костите, а Къртис държеше другата й ръка. Тя ту го ругаеше, задето й е причинил това, ту търсеше утеха в него. Къртис не трепваше. Беше като скала, опора за майката на детето си.

— Добре, напъни сега, Холи — каза доктор Щайнберг.

Холи се подчини, като извика силно. Къртис трепна, но се овладя.

— Справяш се чудесно, бейби! Продължавай да напъваш! Виждам главичката. Почти е излязло! — говореше й той.

Холи напъваше, ругаеше и викаше. След още няколко напъвания се показа главичката с набръчканото личице. Камил виждаше всичко в огледалото над главите им. След това се показа и малкото телце, изцапано с кръв и околоплодни води. Камил изпусна дълбока въздишка. Изпита такова огромно облекчение, сякаш бебето излизаше от нея, а не от Холи.

— Момиче! — извика доктор Щайнберг, а тъмните й очи блестяха над маската. Обърна се към Камил и Къртис с бебето в ръце. — Кой от вас иска да го поеме?

Къртис погледна Камил, но тя отстъпи встрани и кимна на Къртис. Минути по-късно, Холи седеше в леглото и държеше новородената си дъщеря в ръце, а Къртис стоеше до тях и по бузите му се стичаха сълзи. И двамата имаха такъв вид, че Камил не трябваше да се тревожи дали той ще спази обещанието си към нея. Тя отиде при останалите във фоайето.

— Трябва да разочаровам онези от вас, които са очаквали момче — каза и се усмихна щастливо. — Момиче е.

Лари издиша шумно. Лилиън попи сълзите в крайчетата на очите си с носната му кърпичка. Едуард също се отпусна видимо, а Кира започна да изпраща съобщения на приятелките си. Само Зак изглеждаше нещастен и озадачен. Беше се надявал бебето да е момче. От негова гледна точка, друго момиче в семейството не беше повод за празнуване.

— И двете ли са добре? — Едуард се изправи и отиде при Камил. Изглеждаше уморен. Беше го виждала така уморен преди доста време — в студентските години, когато по цяла нощ учеше за изпити. Лицето му беше пребледняло, очите — подпухнали. Тя знаеше, че той не спи добре напоследък. Последната седмица се беше събуждала няколко пъти посред нощ от тракането по клавишите на клавиатурата в кабинета му.

— Да — отговори. — Холи е на седмото небе от радост, а детето си има по десет пръстчета на ръцете и краката. А моите са така схванати, че ще ми трябва време да ги раздвижа.

Той се засмя, взе ръката й и целуна пръстите й един по един. Радостта й внезапно премина и сърцето й натежа. Беше се родило бебе — какво по-голямо щастие от това — а тя изведнъж се почувства ограбена. Заради Едуард. Той се усмихваше, но очите му бяха тъжни.

Лари и Лилиън заведоха децата да видят бебето. Камил се отпусна уморено на дивана, а Едуард седна до нея. Прегърна я и тя с въздишка отпусна глава на рамото му. Той винаги беше скалата, за която тя се хващаше по време на буря, но дали сега това беше достатъчно?

 

 

Пътуваха към къщи, когато заваля. Едрите дъждовни капки удряха тежко по предното стъкло и бързо се превръщаха в потоци. Камил надникна през прозореца, докато преминаваха по моста Бруклин, където автомобилите бяха броня до броня. Върховете на небостъргачите се губеха в тъмните зловещи облаци. Изтрещя гръмотевица, последвана от ярка светкавица. Камил отбеляза:

— Подходящ финал за деня.

Оставиха Лари и Лилиън в хотела им на „Амстердам авеню“. Децата пожелаха да останат с тях. Лари обеща да ги върне в дома им веднага, щом ги нахрани. Нямаха приготвена вечеря, а всички умираха от глад. Лари им каза, че могат да си поръчат всичко, с което обслужването по стаите разполага — нещо, което Зак сметна за върховен лукс.

Когато Едуард и Камил вкараха колата в гаража, дъждът, който бе намалял малко, се усили отново. Те се втурнаха към входната врата на сградата, като проклинаха факта, че никой от тях не бе взел чадър.

— Напомни ми следващия път, когато излизам, да се съобразя с прогнозата за времето — каза Едуард, докато отръскваше капките дъжд от сакото си.

— Но те казаха, че има възможност за дъжд. Хубава възможност. — Тя поклати глава и капчиците се разхвърчаха от мократа й коса. Бяха се подслонили в най-близкия вход. Табелата указваше, че тук е жилището на доктор Карл Бронщайн.

— Няма изгледи да спре — надникна изпод стряхата Едуард.

— Трябваше да взема чадър — каза тя за трети път.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Трябваше да мислиш за други неща.

Тя въздъхна.

— Какъв ден! Не ме разбирай погрешно. Много обичам сестра си, но тя се държа така, сякаш е единствената жена на земята, която ражда. Макар че историята си я бива и вероятно някой ден ще я разказва на внуците си.

Спомни си как Едуард държеше току-що родената Кира. На лицето му бе изписана безкрайна нежност, докато гледаше малкото чудо, което бяха създали. Беше й казал със сълзи в очите: „Знаеш ли колко много те обичам? Имаш ли някаква представа?“.

Дали можеше да й каже същото сега? Сърцето й прескочи удар.

— Доста вода изтече, откакто се родиха нашите деца — каза.

— Но поне сме запазили чувството си за хумор — отвърна той.

— Което е хубаво, защото ми помага винаги във време на криза. — Загледа жената, която минаваше покрай тях, като внимателно заобикаляше локвите, стиснала здраво чадъра. — Да видим. Току-що в рода ни имаше епическо раждане, а в момента се намираме в библейски потоп. Какво ли ще дойде после?

Той не отговори и тя го погледна. Беше потънал в мислите си и гледаше напред, без нищо да вижда. Очевидно беше, че нещо му тежи, и тя имаше доста добра представа какво е. Почувства мъка и съжаление.

— О, Едуард, забърках истинска каша, нали? — каза толкова тихо, все едно говореше на себе си. Но той се обърна и я погледна. И, да, лицето му промени изражението си, сякаш внимателно подреждаше чертите, за да сглоби нейния образ. Вече не бе тъжно, макар да не бе и щастливо.

— Постъпи, както смяташе за добре — каза той. Гласът му бе нежен и точно това я натъжи. Той щеше винаги да се грижи за нея — дори сега, когато тя вече нямаше нужда от грижи. Щеше да плати със собственото си щастие.

— И сега ти си нещастен заради действията ми. — Ето, каза го. Част от нея искаше да върне думите назад, но знаеше, че ако не се изправи срещу това сега, едва ли щеше да го направи по-късно и така двамата щяха да продължават просто да съществуват. Не можеше да го позволи — не и след всичко, през което бяха преминали, и заради всичко, което означаваха един за друг. Помисли си: „Уморих се да се преструвам, че всичко ще бъде наред, просто защото няма да умра“.

Но Едуард очевидно не беше готов да говорят за това.

— Казвал ли съм, че съм нещастен? — В гласа му се прокрадна особена нотка.

— Не, но е очевидно. Поне за мен.

— Случва се. Ще го преодолея.

— От устата ти звучи така, сякаш става въпрос за задължение.

Той повдигна вежда.

— Така ли? Или ти го интерпретираш така?

Камил затвори очи. Напоследък винаги беше така, когато спореха. Никога нищо не решаваха, а само подсилваха гнева и разочарованието си. Защото никога не стигаха до същността на нещата.

В отчаянието си тя хвана реверите на сакото му. Кръвта нахлу в главата й.

— Тогава кажи, че ме обичаш! Кажи го, за да можем да продължим. Но трябва да е истина, в противен случай не се брои.

Той изглеждаше изненадан от избухването й. Тя винаги бе така внимателна и полагаше усилия да не се доближава до зейналата в краката им пропаст.

— Разбира се, че те обичам — каза предпазливо.

— Защо? Защото съм ти съпруга? — Пусна го и направи крачка назад, отпуснала ръце до тялото си.

— Господи, Камил! Какво искаш от мен?

— Знам, че ме обичаш достатъчно, за да останеш с мен. Вече го показа. — Сълзите напираха в очите й. — Искам да знам дали ме обичаш така, както обичаш нея?

Той трепна и тя разбра, че е засегнала чувствата му.

— Няма да отговоря на този въпрос — каза студено.

— Защо, за да не ме нараниш ли? — Като че ли думите му можеха да я наранят повече от мислите й. „Мислиш, че не забелязвам колко си тъжен, когато смяташ, че не те наблюдавам? Дори когато се любим, ти не си изцяло при мен, умът ти е някъде другаде.“

— Тук съм, нали? Какво повече искаш? — каза той.

Камил усети как решимостта й бързо намалява, но знаеше, че трябва да се изяснят. Животът й не зависеше от това, но бракът й — да.

— Добре, ще го кажа по друг начин. — Пое си дълбоко дъх. — Да предположим, че бях умряла. И че ти беше свободен. Щеше ли в момента да си с нея?

Той не каза нищо. Не се налагаше. Точно тогава светкавица ги освети и за тези части от секундата тя видя отговора, изписан на лицето му. Разбра какво му е струвало да се раздели с Анджи и сякаш стрела прониза сърцето й. „Истината освобождава човека, помисли си. Но за какво, по-точно?“

Извърна поглед и загледа нещастно пешеходците, отчасти закрити от чадърите.

— Да, постъпих така, както смятах за най-добре — каза. — Но решавах с ума, а не със сърцето си. И защо беше всичко това? — Обърна се бавно с лице към него, приковала поглед в очите му. — Задавала съм си този въпрос хиляди пъти. И единственият отговор е следният: ако любовта ни беше силна както някога, щях ли да постъпя така? А ти щеше ли да се съгласиш? Щеше ли някой от нас да е съгласен да се раздели с другия, независимо по каква причина?

— Не съм преставал да те обичам — настоя той.

— Знам. Но не е същото, нали? Никога не беше същото, след като се разболях. В групата по оцеляване ни предупреждаваха, че можем да намразим човека, който се грижи за нас. И че и той може да ни намрази. И кой не би реагирал така, ако трябва да се грижи за болен, който е вечно недоволен и изглежда като излязъл от ада? Мислех, че ще сме различни от всички останали, но се оказа, че сме също толкова уязвими.

— Не съм те намразил — каза той.

— Тогава си по-добър от мен. — „Или може би не толкова честен пред себе си.“ — Аз те мразех на моменти. Бях ти благодарна, но те мразех. Когато бях в болницата, имаше дни, в които ми се струваше, че ще умра от болка. — Дори споменът бе мъчителен. Седмиците в изолатора, когато й присаждаха стволови клетки и беше безпомощна като новородено, когато я болеше всяка част на тялото… — Трябваше да обвиня някого. А ти беше там. Ти беше винаги там. Преданият съпруг на болната съпруга. Има ли смисъл в това? Разбира се, че няма. Ето я моята гледна точка — действали сме по предположението, че има смисъл в това.

Той я гледаше нещастно.

— Не можем да променим случилото се, но можем да продължим нататък.

Искаше й се да му повярва, но ако можеха да продължат нататък, вече щяха да са го направили, а те тъпчеха на едно място.

— Аз не съм толкова сигурна — каза. — Едуард, преминахме линия, която никога не трябва да бъде прекосявана. Как можем да се върнем?

— Други двойки успяват. Защо не и ние?

— Не знам. Може би си прав. Може би можем. — Главата й беше замаяна, а отчаяно искаше да повярва, че е възможно. — Не можем да продължим нататък, ако не сме честни един с друг. И не става въпрос само за твоята връзка. Нито само за моята болест. Когато здравето ми се подобри, ти започна да работиш до по-късно, за да прекарваш по-малко време вкъщи. Не казах нито дума, макар да ми тежеше, защото знаех защо го правиш. Как можех да възразя, ако имаше нужда да избягаш?

— Не се опитвах да избягам.

— Може би не съзнателно. Но нима нямаше частица от теб, която беше уморена от мен? Не се ли умори да бъдеш добрият? Не те обвинявам. Аз самата бях уморена от себе си.

— Не е прекалено късно. Поправимо е. — В гласа му се прокрадна нотка на отчаяние.

— О, Едуард, не знам.

Едуард почувства как паниката се надига у него, стяга го за гърлото, а ушите му забучаха. Направи тромаво крачка назад и се блъсна в стената. Може би Камил беше права, може би наистина искаше да избяга. Беше трудно време и за двамата. Но в момента искаше единствено да се прибере у дома.

— Какви ги говориш? — Гледаше я със страх.

Тя издиша шумно — сякаш освобождаваше нещо, което бе дълбоко в нея.

— Мисля — каза с треперещ глас, сякаш току-що бе стигнала до това решение, — че трябва да се разделим, докато изясним чувствата си.

Заболя го като неочакван удар в стомаха.

— Молиш ме да се изнеса?

— Мисля, че така ще бъде най-добре? Засега. — Камил потисна желанието си да бие отбой. „Само за няколко дни. Обещавам, че няма да бъде по-дълго.“ Молеше се за сили да премине през това, защото знаеше, че трябва. Макар че, Господи, той я гледаше така, сякаш бе забила нож в гърдите му. Когато най-после той кимна бавно, тя цялата трепереше. Сенките скриваха отчасти лицето му, но тя видя сълзите в очите му.

— Какво ще кажем на децата?

— Не знам, но ще измислим нещо.

— Не можем да ги лъжем. — Изражението му беше твърдо.

— Не можем — съгласи се тя. — Ще им кажем истината.

Той се засмя сухо.

— Истината? Вече не съм сигурен каква е тя.

— Знам едно — този е единственият начин да преодолеем кризата.

Едуард мълчеше, гледаше измитата от дъжда улица и мислеше над думите й.

— Виж. Дъждът спря — каза най-после. — Да си вървим у дома.

У дома. В главата на Камил се оформи картина на уютен и спретнат дом с щастливи хора в него. Знаеше поговорката: „Домът е там, където е сърцето“. Ако беше така, къде беше сега сърцето й?

 

 

Елиз научи случайно, че Холи е родила. След работа двамата с Глен бяха отишли до „Кингс Каунти“ на посещение при възрастен колега, който се възстановяваше след сърдечна операция. Глен не бе така близък с него, както Елиз, затова не искаше да отиде сам. В същото време не искаше Елиз да пътува сама с метрото след падането на мрака. В някои отношения Глен й беше като по-голям брат, а не като най-добър приятел. Елиз се радваше на компанията му.

Завариха колегата си спокоен и в добро настроение. Не останаха дълго, тъй като посещенията в интензивното отделение бяха ограничени до петнайсет минути. Поговориха малко и като стана време да си тръгнат, Елиз каза:

— Очаквам следващия път да те заваря на крака.

— Обещавам — отговори възрастният човек.

Двамата излязоха и докато вървяха по коридора, Елиз запита:

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Разбира се. Той е жилав и издръжлив — каза уверено Глен.

Стигнаха до асансьора. Той спря три етажа по-надолу и влязоха две медицински сестри. И двете бяха млади — както предположи Елиз, малко над двайсетте.

— Водите й изтекли в метрото — казваше червенокосата. — Можеш ли да си представиш? Добре, че семейството й е било с нея.

Тъмнокосото момиче се засмя.

— Трябва да благодарим на бога за семействата си, нали?

— О, а сега идва най-хубавата част. Жанин, която работи на моя етаж, някога излизала с бащата на бебето. Отдавна, преди милион години, но все пак… Трябваше да видиш изражението на лицето й, когато той се появи.

— Привлекателен ли е? — запита другото момиче.

— Да, но не може да се сравнява със съпруга на сестрата на родилката. О, господи, трябваше да го видиш. Прилича на Джордж Клуни.

Двете момичета се изкикотиха, а Елиз си помисли, че има само един човек, който отговаря на това описание. Очакваше да изпита познатото вълнение, както ставаше всеки път, когато някой споменеше за него, но остана спокойна. Може би най-после го беше преодоляла. Тази мисъл й донесе едновременно облекчение и тъга.

Глен вероятно също се бе досетил, защото я гледаше странно. Беше далеч по-проницателен и чувствителен от повечето й познати, когато ставаше въпрос за нея. Остана мълчалив, когато слязоха на етажа, на който слезе и червенокосата сестра, и просто я последва. Едва след като разбрах номера на стаята на Холи, запита:

— Сигурна ли си?

— Ще посетя приятелка. Не виждам какво грешно има в това. — Тя много внимаваше да произнесе думите.

— Приятелка, която е роднина на мъжа, в когото си влюбена — прошепна той.

— В когото бях влюбена — прошепна тя в отговор. Прииска й се да не беше му казвала за Едуард. Но нямаше на кого другиго да се довери, а и знаеше, че Глен ще разбере. Той никога не я съдеше дори когато не одобряваше постъпките й.

Влязоха в стаята на Холи и я завариха седнала в леглото. Имаше изтощен вид.

— Здравей, Елиз! — извика тя. — О! Новините се разнасят бързо.

Къртис беше с нея. Елиз го познаваше, защото се бяха срещнали преди няколко седмици на мача на Зак. Къртис го беше окуражавал най-гръмогласно. Тогава си беше помислила, че от него ще излезе добър баща. Сега глуповатото му и щастливо изражение й подсказа, че се беше досетила правилно. Той се изправи, целуна Елиз по бузата и стисна ръката на Глен, когато тя ги представи.

— Видяхте Холи в „Ютюб“ или Камил ви съобщи щастливата новина?

— „Ютюб“, а? — Глен изглеждаше заинтригуван.

— Да. Някой ме е заснел с камерата на телефона си. — Холи бе по-скоро развеселена, отколкото обезпокоена. — Не знаех, но една от сестрите ми показа на лаптопа си. Само наберете „майката от Aiempomo“ и ще видите публичното ми унижение — каза тя с горчив смях.

— Всъщност дойдохме тук да посетим колега и приятел — обясни Елиз. — Чухме две сестри да говорят за теб в асансьора. Разбрах, че си станала известна.

— За малко пропуснахте Камил и Едуард. — Нищо в начина, по който го каза, не предполагаше, че знае за ролята, която Елиз бе играла в плановете на Камил.

— О! — Елиз отново зачака да усети познатия трепет, но сърцето й продължи да бие спокойно и ритмично. — Е, следващия път, когато ги видите, кажете им, че съм се отбила да ви поздравя.

— Момче или момиче? — запита Глен.

— Момиче — каза Холи. — Ще го кръстим Джудит, на майка ми.

— Джудит е хубаво име — обърна се Елиз към Глен. — Не мислиш ли?

— Да — съгласи се приятелят й.

Къртис се наведе и целуна Холи по бузата. Поговориха още няколко минути и стана време да се сбогуват. Глен се пошегува, че Холи трябва да си почине за „пресконференцията“. Тъкмо излизаха, когато тя каза:

— Ако искате, можете да отидете да видите бебето.

Елиз и Глен отидоха до сектора за новородени и останаха загледани в момиченцето, което спеше спокойно, завито в бяло одеялце и с плетена розова шапчица.

— Трябва да призная, че е много хубава — каза Глен накрая. — Обикновено всички бебета ми изглеждат еднакви, но тя е прекрасна.

— Нали? — Елиз почувства, че се размеква, както винаги, когато беше сред бебета и деца. Това я караше да мисли за децата, които можеше да има с Денис.

Глен я прегърна през раменете.

— Знаеш ли какво мисля? Защо ние двамата да не опитаме? Да се оженим, да имаме деца… Какво ще кажеш?

— Разбира се, защо не? — подхвана играта тя. — Но тъй като нямаме връзка, не виждам как ще се случи. — Ако въобще се случеше. След двайсет години щеше да е като училищната библиотекарка мис Апълби, която носеше барета, ядеше все едно и също на обед — крекери с фъстъчено масло, ябълка и две парчета сирене — и на бюрото си държеше снимка на трите си кучета.

— Да, добре — хвърли й кос поглед той. — Ето какво мисля по въпроса. Тъй като и двамата сме необвързани, може би можем да бъдем необвързани заедно. Ако в това има смисъл.

— Глен Стоковски! — Тя се обърна с лице към него. — Да не ми предлагаш да се омъжа за теб?

Бузите му поруменяха.

— Толкова ли ще бъде ужасно?

— Не говориш сериозно, нали?

— Сериозен съм като инфаркт. — Трепна, защото се сети за колегата, когото бяха посетили. — Съжалявам. Не исках да бъда нетактичен. Исках да кажа само, че съм сериозен. Знам, че се съмняваш в мен, но ти се кълна, че не се шегувам. — Взе дланта й в своите и я погледна право в очите. — Помниш ли списъка с всичко, което искам от една съпруга? Е, онзи ден осъзнах, че познавам такава жена, която отговаря на всичките ми изисквания. Всъщност тя беше пред мен през цялото време. — Усмихна се. — Същата, която сега ме гледа и не знае дали да ми повярва, или да ме удари.

— Откъде да знам, че не се шегуваш? — запита тя.

Глен винаги се шегуваше. Дори когато беше сериозен, пак успяваше да направи някоя шеговита забележка. Например, когато тя плачеше, след като Денис току-що се бе изнесъл, беше казал: „Има късмет, че най-добрият ти приятел е учител“. След като го бе запитала какво има предвид, беше отговорил: „Не мога да си позволя да наема убиец“.

Сега каза:

— Искаш ли да го докажа? Добре, изпроси си го. — И с тези думи я взе в прегръдките си и я целуна.

Елиз бе така изумена, че не оказа съпротива. Но по-изненадващо беше, че усещането бе по-различно от друг път, когато я целуваше като приятел. Сега имаше страст. Не, това не бе обикновена целувка… Тя беше чувствена, дълбока и умела — дори прекалено умела за мъж, който твърдеше, че няма богат опит с жените. Тя трепереше, когато най-после се откъснаха един от друг.

— И откога се чувстваш така?

— От доста време — призна той. Лицето му беше силно зачервено. — Не само исках да те целуна, а и да ти кажа, че мисля за сериозни неща — за теб и мен, за нас; за малки дечица с твоя нос и моята уста или с моя нос и твоята… — Млъкна. — Защо ме гледаш така? Изнервяш ме.

— Аз те изнервям? А как, мислиш, се чувствам аз?

— Надявам се като жена, която ще приеме предложение, направено от все сърце. — Уверената усмивка отново беше на устните му.

— Чакай минутка. Не толкова бързо. Кога реши, че аз съм Единствената?

— Докато тъжеше по чичото на тази, малката, тук — посочи бебето. — Не ревнувах от съпруга ти може би защото знаех, че нещата между вас няма да отидат далеч. Но веднага се виждаше, че с този мъж е различно. Веднага щом започнах да гледам на него като на съперник, разбрах. — Взе ръцете й в своите, без да откъсва очи от лицето й. — Разбирам, че всичко ти се струва така внезапно, но аз те обичам, Елиз. Не само като приятелка. Обичам те като… — Посочи към бебето. — Мисля, че схвана картината.

В очите на Елиз бликнаха сълзи.

— Можеше поне да ме подготвиш.

— Как? Очевидно не разбираш намеците.

Тя се усмихна.

— Да, в Средния запад не сме много чувствителни.

— А, да. Средният запад — земята на Холмарк и Ръсел Стоувър.

— А сега ми се подиграваш.

— Не — каза той. Изражението му стана сериозно. Изглеждаше толкова искрен. — Не ти се подигравам. Използвам хумора като защита, защото ме е страх, че ще ме отхвърлиш.

Елиз се усмихна и поклати глава.

— Не виждам как ще се случи.

В очите му блесна лъчът на надеждата. Понечи да каже нещо, но очевидно реши, че е говорил достатъчно, затова взе ръката й в своята и каза само:

— Не знам за теб, но аз умирам от глад. Да хапнем навън? Или у дома? Но предупреждавам, че нямам нищо специално.

— Не искам нищо специално. — Тя му се усмихна, докато вървяха ръка за ръка по коридора към асансьора.