Айлин Гоудж
Заместницата (15)

Глава 15

В сряда на първата седмица от август Камил се прибра у дома и завари баща си да седи на дивана в дневната. Двамата със Зак бяха погълнати от някаква игра и не вдигнаха погледи при влизането й.

— Татко! Какво правиш тук? — извика. Дори не знаеше, че е в града.

Той й се усмихна.

— Е, в момента внукът ми доказва, че никога не е прекалено късно да научиш стареца на нови номера. — Остави джойстика, прекоси стаята и я целуна по бузата. — Здравей, скъпа. Извинявай, че се отбих, без да се обадя предварително, но ти не отговаряше на обажданията ми и така реших да те изненадам.

В гласа му не се долавяше укор, но въпреки това тя бе завладяна от чувство за вина. От седмици се канеше да се свърже с него, но винаги намираше някаква причина да отложи — беше прекалено рано или прекалено късно, беше уморена или не се чувстваше добре, или пък се сещаше в час, когато той най-вероятно беше на голф игрището. Но главно защото не мислеше, че за него има значение. Той беше направил усилие и сега можеше да зачеркне тази точка от списъка си. Не се интересуваше истински от нея. Или поне тя мислеше така.

Защото очевидно се интересуваше достатъчно, за да се отбие.

— Не се тревожи, запазих си стая в хотел — каза той. Паниката вероятно се бе изписала на лицето й.

Зак откъсна поглед от екрана на телевизора и запита с надежда:

— Може ли дядо Лари да остане за вечеря? — Нямаше значение, че дядо Лари не бе достатъчно добре познат за децата. Посещаваше ги рядко и единственият им контакт с него, ако не се броеше годишната семейна вечеря в „Уолдорф-Астория“ или редките им телефонни разговори, бяха картичките, които дядо им изпращаше за рождените им дни — с по двайсет долара вътре — и подаръците за Коледа.

Тя се поколеба и Лари побърза да се намеси:

— Ако имате други планове…

— Не. Разбира се, че можеш да останеш, татко! — Прекалено късно се бе сетила за добрите си маниери. Усмихна се. — Вечерята няма да е кой знае какво, но съм сигурна, че ще измисля нещо. Да ти донеса ли питие?

— Не бих отказал скоч със сода. Имаше вид на човек, на когото са поднесли щедри извинения. Наистина ли беше толкова студенокръвна, та баща й беше благодарен за поканата за вечеря след целия път, който беше изминал? Отново изпита вина. Не й беше приятно, че я караше да се чувства виновна.

Отиде в кухнята. Дали въобще имаха уиски? Не можеше да си спомни кога за последен път някой от гостите им бе помолил за алкохол. Напоследък повечето хора пиеха вино. Намери прашна бутилка „Тенеси Уокър“ в един от долапите в килера. Тъкмо наливаше в чашата, когато вътре се втурна Кира по гащета и лилаво потниче, с прибрана в конска опашка коса и боси крака, чиито нокти бяха лакирани в неоновосиньо.

— Мамо, виж какво ми даде дядо Лари! — извика развълнувано дъщеря й и размаха нещо — чек, както разбра след малко. — Даде и на Зак. Каза, че можем да си купим каквото ни харесва. Не е ли страхотно?

— Страхотно — повтори като ехо Камил, но с много по-малко ентусиазъм.

— Не трябва да ги разглезваш — скара се на баща си, след като Кира излезе. Наля и сода в чашата, преди да му я подаде.

— За какво друго да си харча парите? — каза той и сви рамене.

„Не можеш да си купиш любов.“

— Дано не ти стане навик — каза тя. — Помни, двамата с Едуард ще трябва да живеем с тях и след като ги превърнеш в ненаситни малки чудовища.

Започна да отваря шкафовете и да вади продуктите за ястието, което бе намислила да приготви. Думите на баща й я изненадаха:

— Мога ли да ти помогна? — Не си спомняше някога да е правил нещо в кухнята.

— Кога се научи да готвиш? — запита с горчива усмивка.

— Откакто трябваше да се науча да се грижа сам за себе си. — Съблече якето си и отиде при нея. — Не може всяка вечер да се храниш навън, а не исках да бъда един от старците, които ядат само замразена храна.

Тя изви вежда.

— Искаш да кажеш, че няма цяла опашка жени, готови да се грижат за теб?

— Това вече остарява.

— Кое? Жените или това, че те чакат?

— И двете. И аз самият не се подмладявам. — Засмя се и нави ръкави, а после, когато си спомни, че дъщеря му може да не остарее, веселието му се стопи и на лицето му се изписа мъка. Запита: — Какви са последните новини от лекаря?

— Няма нищо за казване. — Каза го бързо и весело, защото не искаше да се впуснат в дълъг разговор на тази тема. Съжали за избухването си онази вечер в „Уолдорф“. Ето до какво доведе. — Изписаха ми нови лекарства. — Той се оживи, а тя побърза да обясни, че лекарството е експериментално, а действието му не е доказано. Напомни му още, че експерименталните лекарства действат различно върху опитните животни и хората. — Засега не е забелязан ефект, но добрата новина е, че състоянието ми не се е влошило.

Тя редовно и с чувство за дълг посещаваше презвитерианската болница в Ню Йорк, където вземаше асансьора до третия етаж, а после отиваше до кабинета на лекаря — маршрут, толкова познат й вече, че би могла да го измине със затворени очи. Там лежеше два часа, закачена на системи, и се опитваше да мисли позитивно, докато в кръвообращението й се вливаше токсична и може би смъртоносна течност. Провеждаше и химиотерапия в добавка към новото лекарство, така че дневният й режим оставаше непроменен — четири дни лечение, четири дни почивка. Единствената разлика беше, че сега имаше надежда. Надежда, чиито криле, в нейния случай, бяха много крехки.

— Ще ми кажеш ли, ако има промяна? — запита Лари.

— Разбира се. — Подаде му морковите и белачката, която той загледа така, сякаш беше някаква сложна машина. — Холи знае ли, че си в града? — запита тя и започна да мие другите зеленчуци.

Той вдигна поглед към нея и кимна с усмивка.

— Ще се срещна с нея утре за обяд. Надявах се и ти да можеш да дойдеш.

Камил се разгневи, че я канят само от съжаление, а после помисли: „Защо това трябва да ме интересува?“. Нямаше желание да бъде любимката на баща си.

— Утре? Разбира се, сигурна съм, че мога да намеря време. Трябва да обядвам с една от клиентките си, но ще видя какво мога да направя. — Не мислеше, че Кат ще има нещо против.

— Холи ще доведе Къртис. Иска да го запознае с нас.

— Е, време беше. — Камил нямаше търпение да се запознае с новия мъж в живота на Холи. Беше помолил за прехвърляне, когато бе разбрал за бременността на Холи, и сега отново беше на старата си работа в офисите на фирмата на „Уолстрийт“. Но Холи, кой знае по каква причина, не бързаше да го запознае със семейството си. Камил не знаеше дали това е така, защото все още не бе сигурна каква роля щеше да играе той в живота й, както и в този на детето й, или може би мислеше, че по-голямата й сестра няма да го одобри.

— Надявам се само, че няма да е като бившите й приятели — каза Лари, изразявайки на глас тревогата на Камил.

Тя въздъхна.

— Амин!

Поне веднъж двамата с баща й бяха на едно мнение. Предпочитанията на Холи по отношение на мъжете бяха, най-меко казано, съмнителни. В числото на бившите й влизаха безработен младеж, който не бе завършил гимназия и продаваше трева, за да се издържа; водещ солист от оркестър, който свиреше в гараж; разпоредител в нощен клуб с обръсната глава и едри ръце, покрити с татуировки, и, напоследък, известният рок изпълнител Ронън Куист, чиято слабост към наркотици, алкохол и групов секс (Холи го бе заварила веднъж да прави секс с две малолетни) беше известна от таблоидите. След Рон вече нямаше други, ако не се брояха случайните флиртове. Камил можеше само да се надява, че сестра й е готова за зряла връзка сега, когато щеше да стане майка. Окуражаваше я фактът, че Къртис работи и очевидно искаше да играе роля в живота на детето.

— Ако се съди по описанието на Холи, той е улегнал и сериозен и работата му не изисква да гори китари на сцената — изреди тя добрите му страни, докато режеше гъбите. — Освен това, готов е да поеме отговорност за Холи и бебето. А това говори нещо. Макар да не съм сигурна, че има значение за Холи.

— Може би най-после е готова да се установи — каза Лари, изпълнен с надежда.

— Не го изключвам. — В своята професия Камил беше виждала често това. Хората, които прекъсваха порочния кръг на лошите връзки (обикновено причината беше някое важно събитие, което променяше живота — смърт в семейството или, в случая с Холи, неочаквана бременност), намираха любовта. — Леопардът не може да промени шарката си, но може да намери нови ловни полета.

— Като говорим за това… — Лари вдигна поглед към нея. Нервното му изражение подсказваше, че нещо му тежи, но, типично за него, той нямаше да каже направо какво е то.

Тя преглътна нетърпението си и спокойно запита:

— Какво има, татко?

— О, нищо. Само… — Прочисти гърлото си и започна отново: — Искам да знаеш, че мислих много по онова, което каза при последния ни разговор, и реших… Е, работата е там, че… — Замлъкна, а бузите му поруменяха под бронзовия загар. Остави белачката и протегна ръка към питието, отпи за кураж и когато тя продължи търпеливо да мълчи, извика: — По дяволите, Камил, не ме улесняваш! С теб винаги ми се струва, че казвам не това, което трябва.

— Когато не ме пренебрегваш, искаш да кажеш? — отговори тя студено.

Той сведе поглед към излъскания до блясък гранитен плот, откъдето го гледаше отражението му.

— Предполагам, че съм го заслужил — каза с разкаяние. — Права си, не бях най-добрият баща и нямам извинение. Но след като майка ти умря… е, бяхте ядосани на мен. Ако стоях далеч от вас, то бе, защото не можех да понасям начина, по който ме гледахте. Като че ли аз бях лошият. Ти все още ме гледаш така.

През главата й минаха всякакви гневни отговори, но се разтопиха един по един като снежинки, преди да стигнат до устните й.

— Така ли? — Не беше осъзнала, че е толкова прозрачна. Разбра и нещо друго — моменти като този с баща й бяха вероятно отброени за малкото, което й оставаше. Ако искаше да се сдобри с него, трябваше да започне отнякъде. — Добре, аз също може би не бях идеалната дъщеря. Но бях само дете, а мама я нямаше. Дори да съм се държала лошо, имах нужда от баща си. А ти на практика ни остави да се оправяме сами.

Лари оброни глава на гърди.

— Предполагам, че е прекалено късно да помоля за прошка.

— Защо сега? Защото умирам?

Той трепна при това грубо напомняне.

— Не. Трябваше да го направя преди години. Права си — оставих ви да се оправяте сами. Нямам извинение, но когато изгубих майка ти, сякаш изгубили почва под краката си. Беше ми по-лесно да стоя далеч.

На повърхността изплува спомен — как седи в скута на баща си, когато беше на три или четири години. Той пуши лулата си и приятният плодов мирис на тютюна се смесва с миризмата на афтършейва му, тя е облегнала глава на гърдите му и вълненият пуловер драска бузата й. Чувства се в безопасност. „Той ме обичаше тогава“, помисли си. А може би я беше обичал през цялото време, но просто не знаеше как да го покаже.

Искаше да му прости. Но това нямаше да се случи просто за една нощ.

— Е, сега си тук, така че защо не бъдеш полезен с нещо — каза и посочи обеления наполовина морков в ръката му. — Побързай, татко, в противен случай ще приготвяме вечерята цяла нощ. — Лицето му се отпусна и той поднови работата си.

Едуард се прибра, след като всички бяха седнали да се хранят.

— Е, и това ако не е приятна изненада! — възкликна, като видя тъста си. Радостта му бе искрена и тя го знаеше — двамата с Лари винаги се бяха разбирали. — Камил не ми каза, че ще дойдеш. На какво дължим това удоволствие?

— О, мина известно време, нали разбираш? Прекалено много, бих казал. — Лари стана и подаде ръка на Едуард. — Радвам се да те видя, синко. Изглеждаш добре.

— И ти. За дълго ли си в града? — Едуард издърпа един стол.

— Ще пътувам обратно в петък. Всъщност… — хвърли колеблив поглед на Камил. — Мислех, че децата биха могли да летят с мен и да ми погостуват, ако нямат други планове. Ще се радвам да прекарам известно време с тях, а и там винаги има какво да се прави — имаме басейн, тенис корт, игрище за крокет, каквото ви дойде наум. — Обърна се към Кира и Зак и запита сърдечно: — Какво ще кажете, деца? Ще ви хареса ли?

Зак засия.

— Страхотно! Може ли? — запита нетърпеливо, а погледът му се местеше от Камил на Едуард и обратно.

Кира изглеждаше ужасена.

— Зак няма нужда и аз да отида с него, нали? — Гласът й се извиси пронизително, паниката й беше очевидна. После се съвзе и каза: — Бих искала, дядо, но… приятелите ми са тук и имам планове с тях.

Камил не знаеше нищо за плановете й. Извинението най-вероятно бе измислено сега. Не обвиняваше дъщеря си. Принудително изгнание в обществото на пенсионери, пък било и само за няколко дни, с дядо, който почти не познават, за нея попадаше в категорията на жестоките и необичайните наказания за тийнейджърите. Освен това, Кира току-що се беше върнала от лагер в Мейн, където бе прекарала юни и целия юли. Искаше да си остане у дома.

— Сигурна съм, че дядо ти разбира — намеси се Камил, преди той да е успял да отговори. Макар да осъзнаваше, че предложението му е жест на добра воля, още не беше готова да му повери грижите за децата си. Обърна се към Зак: — Имаш ли тренировки по каяк следващата седмица?

— Да, но това може да е единственият ми шанс да гостувам на дядо Лари! — помоли се той.

„Истината се лее от устата на децата.“ Камил погледна баща си и видя, че той разбира всичко. Изглеждаше измъчен, че му е било необходимо толкова време да отправи поканата. Въпросът беше дали тя бе продиктувана от искрено желание да опознае внуците си. Само времето щеше да покаже. А времето изтичаше.

— Аз нямам нищо против, ако дядо ти е съгласен — каза на сина си.

— И аз не виждам защо не — каза Едуард.

Лари изглеждаше доволен. Зак бе извън себе си от радост.

— О, отивам във Флорида! — Скочи и едва не събори чашата с вода, толкова бързаше да прегърне майка си. — Благодаря, мамо! Ти си най-добрата!

— А аз какво съм? — каза Едуард, но всъщност не бе засегнат.

Със закъснение, Зак се втурна да прегърне и баща си. Погледът на Едуард срещна този на Камил над главата на сина им и двамата мълчаливо се разбраха. До този момент въпросът за това, че скоро той щеше да остане единственият родител, не беше повдиган, но изведнъж дойде на дневен ред.

По-късно същата нощ, след като бяха изпратили Лари и децата си бяха легнали, Камил каза:

— Между другото, днес говорих с Елиз. — Беше в стаята за дрехи към спалнята им и обличаше нощницата си. Виждаше отчасти отражението на съпруга си в голямото огледало на вратата — той седеше на леглото и разкопчаваше ризата си — но той не я виждаше.

— Какво ново при нея? — запита той.

— Има два излишни билета за пиеса, в която главната роля играе нейна приятелка. Искаше да знае дали ще отидем като нейни гости.

— Кога?

— Следващата петък вечер. Казах й, че ще те попитам. Но си мислех… — Направи пауза, преди предпазливо да продължи: — Спомена, че е свободна този уикенд, и се питах дали ще имаш нещо против да я поканим в провинцията. — Сдържа дъха си. От онзи първи уикенд, който бяха прекарали с Елиз, тя се ослушваше и оглеждаше за нещо — колебание, напрегнати паузи в разговора, многозначително мълчание — което да покаже загуба на интерес от негова страна. Нищо засега. Той като че ли се радваше на компанията на Елиз и не бе възразил, когато тя ги бе поканила на вечеря. Не отказваше и когато Камил предлагаше да излязат всички заедно или Елиз да изведе децата, когато тя не се чувстваше добре.

— Разбира се, защо не? Ще ми бъде приятно — каза той и необичайна тежест стегна сърцето й. Тя го искаше, за това бе работила, но беше тъжна и се чувстваше самотна.

— Ще бъдем само тримата — напомни му. Зак щеше да бъде във Флорида с Лари, а на Кира бяха разрешили да прекара уикенда с най-добрата си приятелка Алексия в къщата в провинцията на родителите й. Навлече нощницата през главата си и влезе в спалнята. Едуард все така седеше на леглото. Беше съблякъл ризата си и сега развързваше връзките на обувките си. Тя гледаше как играят мускулите на широките му гърди и силните рамене и изпита тръпката от дните, след като се ожениха, когато си мислеше: „Не мога да повярвам, че имам този красив мъж за съпруг“. Дали това бе все още вярно? Дали все още го имаше само за себе си?

Той събу обувките си и изправи гръб.

— Това проблем ли е? — запита.

— Не бих искала да се чувства като третото колело.

— И защо да се чувства така?

— Не знам. Питах се дали това няма да е малко… пресилено.

— Мислиш, че може да придобие погрешно впечатление, нали? — Той смръщи вежди и в гласа му се прокрадна неопределена нотка.

— Не. Но ти можеш да получиш такова. — Думите излязоха от устата й още преди мисълта да се е оформила в главата й.

Той я гледаше с укор.

— Мислиш, че копнея по Елиз?

„А ще бъде ли изненадващо, ако е така?“, запита се тя. Господ бе свидетел, че нуждите му не бяха задоволени у дома. Не бяха правили любов от… колко седмици? Тя все още го намираше привлекателен, но желанието бе останало в миналото — още нещо, което болестта й бе отнела. Нощем, когато всеки легнеше под завивките в своята част на леглото, се чувстваха разделени — сякаш ги деляха океани, а не малкото разстояние от единия матрак до другия. Но въпреки това, я измъчваше мисълта, че съпругът й може би спи с друга жена.

Емоциите бушуваха в нея — съжаление, че бе направила немислимото със задействането на този абсурден план, но преди всичко, дълбока и всепоглъщаща любов към съпруга, който вече започваше да й се изплъзва. Седна до него на леглото.

— Съжалявам, че не мога да ти дам това, от което имаш нужда — каза задавено.

Той поклати бавно глава и тя видя сълзи в очите му, после я взе в прегръдките си. Дълго я държа така и я милваше по косата, без нищо да каже. Когато най-после се отдръпна, тя мълчаливо съблече нощницата си. Едуард я гледаше въпросително, като че ли искаше да каже: „Сигурна ли си?“. Тя кимна и затвори очи, отдаде се на докосванията му. Осъзна, че това й е липсвало. Допирът на дланите му, чувството за близост.

Легна на леглото. Беше гола, ако се изключеха бикините, и се чувстваше уязвима като дете. Той я целуна — първо по устните, а после по шията, преди нежно да се спре на вдлъбнатинката на гърлото й. Дъхът му беше топъл и ухаеше леко на крушите, които бе поднесла за десерт. Тя се замисли за всичките пъти през годините, когато бяха правили любов така, без да бързат, наслаждавайки се на момента, защото тогава имаха цялото време на света.

Той я милваше леко и нежно по гърдите и между краката. Тя усети как отново се пробужда за живот. Той разкопча колана си и събу панталоните си и тя прокара длан по мускулестия му корем и по-надолу. Почувства ерекцията му през боксерките.

Очите й се напълниха със сълзи, когато той влезе в нея и започна да се движи. Чувстваше се благословена, че има съпруг, който още я желае, макар вече да не беше красива. Как бе възможно все още да я обича? Не станаха веднага от леглото, лежаха сгушени, с преплетени крайници.

— Хубаво беше — прошепна тя.

— Ммм — промърмори той доволно.

Камил най-после стана и отново облече нощницата си. Завиха се и тя скоро заспа. Сънува дните, когато живееха в първия си апартамент на Сто и петнайсета улица, с лющещата се боя от тавана и повредената тоалетна. В съня й това време не бе отдавна отминало, те все още бяха същите безгрижни млади хора, уверени, че любовта ще победи всичко, което времето им поднесе.

 

 

Имаше само една дума, която можеше да опише Къртис Макбрайд — нормален. Той бе прекрасно, освежително, шокиращо нормален след всичките онези неудачници, които Холи бе мъкнала в дома си през годините. Беше също така идеален за Холи — обикновен, но не банален, с блясък в очите, който показваше, че дяволитостта не му е чужда, и очарователен, какъвто може да бъде само един ирландец. Имаше открито момчешко лице, обрамчено от дълга кестенява коса, трапчинки на бузите и сини очи, около които се бяха образували фините бръчици на смеха. По време на обяда в „Пийлс“ ги забавляваше с истории от живота си в чужбина.

— Мислех, че британците са като нас, само дето говорят с акцент — каза. — Но всеки ден ти се напомня, че си в чужда страна. Например, когато говорят за футбол, имат предвид европейския, а не американския. Скобите са нещо, на което окачаш дрехите си, а не средство за изправяне на зъбите. Ако си „мокър“, то е, защото си изцапан целият с кал, а не защото току-що си взел душ. И… — Направи пауза, а сините му очи светеха дяволито: — Ако твой колега те запита дали имаш свободна гума, ти не, повтарям, не му предлагаш презерватив.

Всички се засмяха гръмогласно и най-вече Холи.

— Не си го направил, нали? — запита, когато отново можеше да говори.

Той се усмихна.

— Историята е съвсем вярна.

— Ако беше използвал презерватив, нямаше да сме в това положение — закачи го тя.

Лари се изкашля в шепата си, а на лицето му се изписа смущение.

— О, но ние бяхме само два кораба, които се разминаха в нощта — каза Къртис. — Не беше планирано да съм тук с теб и с малкия сега. — Постави длан на издутия й вече корем.

Камил ги гледаше с усмивка. Не можеше да си представи по-странна двойка — Холи в нейните избелели и протрити дънки и блуза, прекроена от стара рокля, с множество гривни на двете ръце, и Къртис, в изискания костюм от Алан Флусер и скъпата вратовръзка. Камил знаеше, че е възможно двама толкова различни хора да бъдат щастливи заедно — не само го беше виждала да се случва, а го предизвикваше да се случва — но не беше ясно, въпреки очевидната им обич един към друг, дали ще пожелаят да се свържат. Холи избягваше отговора, когато Камил й задаваше открито въпроса.

Но все пак, ето ги двамата — бъдещи родители.

— Планираш ли да останеш в Ню Йорк? — запита Камил, след като донесоха предястията. За нея — само салата, тъй като това обикновено бе най-лекото в менюто.

— Засега, да. — Ако Къртис се чувстваше притиснат от въпросите й, не го показваше. Изглеждаше отпуснат и спокоен. — Но по-нататък, кой знае? Банката, в която работя, има офиси навсякъде по света. По това време следващата година може би ще живея в Токио или Дубай.

— Къртис е златното им момче — каза Холи с гордост. — Когато ги помоли да го прехвърлят обратно в Щатите, дори го повишиха, а някого другиго вероятно щяха да уволнят.

Лари, елегантен в кремавото си ленено сако и светлата риза, вдигна поглед от пържолата, която режеше, и се усмихна одобрително.

— Жестът винаги е от значение — отбеляза, обръщайки се към Къртис. — Много благородно от твоя страна, синко. Постъпи правилно.

— Всъщност — призна Къртис, — когато Холи ми телефонира и ми каза новината, аз си търсех извинение да се върна. — На лицето му бе изписано глупавото изражение на човек, който не иска да бъде обрисуван в лоша светлина, но няма да се преструва на по-добър, отколкото е. — Животът в Лондон не ми харесваше. Само студът и влагата са достатъчни да те подтикнат към пиене. А и ми омръзна да пия оня проклет гаден чай.

Камил знаеше, че е напълно откровен с тях — поне това трябваше да му се признае. Но дали Холи и бебето имаха нужда само от това? Погледна сестра си, за да види дали не е наранена от прекомерната искреност на Къртис, но лицето на Холи бе спокойно и весело.

— Прекарах известно време в Лондон, когато летях за „Пан Ам“. — Лари сякаш се намеси, за да заглади неудобния момент. — Всъщност по време на полета от „Хийтроу“ до „Джон Ф. Кенеди“ срещнах графиня Уиндзор. Говорим за 1974 и 1975 година. Помня, защото новините навсякъде по света бяха посветени на аферата в Уотъргейт. — Камил и Холи бяха слушали историята толкова много пъти, че я знаеха наизуст, но Къртис я чуваше за първи път и на лицето му бе изписан интерес. Когато си спомняше приключенията си като пилот, Лари бе най-забавен. — Малко преди да се приземим, попаднахме в турбуленция, но кацнахме успешно. Когато пътниците от първа класа се приготвяха да слязат, тази изключително елегантна възрастна жена, облечена в черна рокля, на която бе забодена брошка, се доближи до мен и каза: „Добре свършена работа, капитане“. Стори ми се позната, но не знаех коя е. Вторият пилот, Дик О’Брайън, я позна и ми каза: „Това е жената, която свали английския трон. А като си помисля, че ние трябваше да водим война, за да се освободим от него“. — Лари се засмя и останалите също.

Когато беше дете, Камил обичаше да слуша историите на баща си за пътуванията му с бляскавите пътници от първа класа, за мъжете в костюми и вратовръзки и жените с шапки и ръкавици. Той казваше, че храната в първа класа била сервирана в истински китайски порцелан и с истински ножове и вилици, а виното — в специални чаши с високи столчета. Любимата й история, разбира се, беше за това, как се бяха запознали родителите им. Майка им, Джудит, винаги се шегуваше, че пътуването от „Ла Гуардия“ до „Сан Франциско Интернешънъл“ било последното й „моминско пътуване“, защото това бил първият й работен ден като стюардеса за „Пан Ам“ и също първият път, когато видяла красивия пилот. Така, както Лари разказваше историята, излизаше, че Джудит непрекъснато си търсела поводи да отиде в пилотската кабина, докато накрая той я забелязал. Оженили се година по-късно.

— Къде си израснал, Къртис? — запита Камил, докато разчистваха масата за десерта.

— В малък град, за който никога не си чувала — Маями, Оклахома. Там няма палми и гледка към океана, а само крави и царевични ниви. — Говореше с гордост за скромния си произход, докато някой друг би се срамувал. Израснал в ранчо, но спечелил стипендия и завършил „Станфорд“. Бил нает от банката веднага след дипломирането си и оттогава бил с тях. — Първия път, когато родителите ми дойдоха да ме видят в Ню Йорк, просто не знаеха какво да мислят. Радваха се да се срещнем, но също така се радваха и когато дойде време да си тръгнат.

„Какво ли ще кажат сега, когато разберат за неочакваното си внуче?“, помисли си Камил.

— Аз обичам да казвам, че ще го нарисувам с „Блекбери“ в едната ръка и бебето — в другата — пошегува се Холи, когато заговориха за очакваното бебе.

Къртис се засмя, но смехът му им се стори малко пресилен.

— Няма ли да ти бъде трудно, след като ти ще си в центъра на града, а Холи — в Бруклин? — запита Камил, без да обърне внимание на предупредителния поглед, който Холи й хвърли. Той не бе споменал нищо за отказване от сегашното си жилище, нито за желанието си Холи и бебето да се преместят при него.

— Още не сме изяснили всички подробности — намеси се Холи, преди той да е успял да отговори. — Ще импровизираме, хм, когато му дойде времето. — Като че ли всичко щеше да се подреди по магически начин, когато бебето се роди.

„Мили боже! Те наистина нямат представа.“ Но Холи си беше такава. Животът й бе белязан от решения, които варираха от безразсъдни до наистина ужасяващи — като например, когато се беше качила на мотора на пияния Ронън и двамата се бяха блъснали в дърво (за щастие, никой не беше пострадал). Макар да имаше късмет в едно — не страдаше от последиците на тези решения. Но едно е да шофираш пиян, а съвсем друго — да имаш бебе. Камил можеше само да се надява, че този път тя ще се радва на подкрепа.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но бебетата си искат своето и си имат собствен режим. Помниш ли как бях аз с Кира? — напомни тя на сестра си. А за Лари и Къртис поясни: — Бях прочела всяка книга за отглеждане на деца, докато бях бременна, затова бях сигурна, че ще се справя без никакви проблеми, но първите седмици след раждането на Кира се чувствах ужасно. Какво знаех за грижите за бебетата? Едва се справях, още по-малко можех да й създам подходящ режим.

— Животът рядко се развива така, както планираме — отбеляза Лари, като че ли замислен за пропуснатите от него възможности. После се оживи и подхвана по-безопасна тема: — А сега, кой иска десерт? Аз ще платя, така че поръчвайте. Аз като че ли искам пай с круши.

— Аз ще взема същото — казаха Холи и Къртис едновременно и се засмяха.

— Аз също — каза Камил, макар да знаеше, че няма да може да го изяде — едва бе докоснала салатата си. Когато двамата с Едуард се хранеха навън, обикновено той изяждаше десерта й. Представи си го как споделя парчето пай с Елиз в някой осветен от свещи ресторант, и усети как стомахът й се свива. Това й се стори дори по-ужасно от мисълта как се целуват.

След като се нахраниха и Лари плати сметката, Къртис се сбогува с тях и се върна на работа. Камил го прегърна и топло каза:

— Надявам се, че ще се виждаме често. — Може би беше странно, че го казва.

— Аз също се надявам — каза той, а в сините му очи играеха весели пламъчета.

Минути по-късно двете сестри вървяха по „Блийкър стрийт“, а по витрините се виждаше какво ли не — от домакински потреби до секс играчки. Отиваха към магазина за детски дрехи, където Холи искаше да влезе. Баща им се беше върнал в хотела си — беше казал, че трябва да проведе няколко телефонни разговора — така че бяха само двете. Камил усети, че сестра й очаква от нея да каже мнението си за Къртис, но тя бе решила да го запази за себе си, освен ако Холи не я запита направо. Нямаше да остави сестра си да се преструва, че всичко това не я интересува.

Беше един от онези редки летни дни, за които Ню Йорк живее — топъл, но не непоносимо горещ, подходящ за хранене на открито и разходки. Минаха покрай бездомник в дрипи, а после и покрай жена, облечена в къса червена пола и червени обувки с високи токчета, макар че беше вече на възраст. Покрай тях мина велосипедист с яркорозова каска на главата и зелени къси панталони и едва не се блъсна в тийнейджърка в прилепнали по тялото дънки и късо потниче. Камил изпита огромна любов към града, в който бе живяла през целия си живот и който обичаше така, както би обичала ексцентричен роднина: едновременно очарователен и отвратителен. Нямаше да му липсва, когато си отидеше — тя бе само песъчинка сред морето от хора — но той бе изиграл не малка роля за формирането й като личност.

— Е? — запита Холи накрая. Обърна се към Камил с очакване.

Камил не я държа в напрежение дълго.

— Добро момче е. И очарователен. Не е типът, с когото обикновено излизаше, което, повярвай ми, е комплимент — добави горчиво. — Мога да те видя омъжена за него. Въпросът е дали ти се виждаш омъжена за него.

— Не те питах дали според теб от него ще излезе добър съпруг, а само дали го харесваш — отговори Холи с раздразнение.

— Е, ти носиш детето му.

— Да. Забременях. Човек няма нужда от брачен договор за това. Няма нужда дори от фалшива шофьорска книжка. — Стигнаха до спирката на следващия ъгъл, където спряха, за да изчакат смяната на светофара. Холи забеляза, че към подметката й е залепнала обвивка от бонбон, и се наведе, да я махне, пазейки равновесие на един крак със завидна за жена в седмия месец гъвкавост — без съмнение, дължаща се на шестте месеца, които бе прекарала в Индия като двайсетгодишна в тренировки по йога. — Виж, не знам какво ще излезе от това. И двамата не сме имали деца досега, така че не сме планирали почти нищо.

— Да, но човек не може просто да се носи по течението, когато има дете. Трябва да планира.

Холи сви пренебрежително рамене.

— Някъде четох, че всички ние сме отгледани от аматьори. Вярно е. Никой от нас не знае какво прави. Ти сама го каза. И ти си нямала престава как да отгледаш Кира.

— Разликата е, че не бях сама. Имах съпруг.

— Това, че ти си имала съпруг — каза Холи, когато подновиха движението си, — не означава, че и аз трябва да имам.

— Много по-трудно е да отгледаш дете сама. Знам, защото при мен непрекъснато идват самотни родители. Търсят любов, но също така и човек, с когото да споделят грижите за детето.

— Да, но колко от тях намират това, което търсят? — каза Холи. — Повечето от самотните мъже, които познавам, не са готови за такова нещо, макар да твърдят обратното. Същото може да се каже и за някои от съпрузите. Освен за твоя, разбира се. Но не всички можем да имаме идеален брак като вашия.

Камил смръщи вежди с мисълта: „Никога не съм казвала, че имаме идеален брак“, но не я изказа на глас.

Спряха пред витрина, аранжирана в жълто и зелено и украсена с цветя в саксии. Детски манекени показваха произведени в Европа дрешки, които струваха колкото вероятно струваше и пътуване до Европа. Влязоха и отидоха до щанда за най-малките, където Холи взе розово гащеризонче с апликирани патенца.

— Какво мислиш? Трябва ли да питам дали го имат в цвят, който да е неутрален към пола на детето?

Камил погледна етикета с цената.

— Само ако имаш намерение да теглиш заем — каза. Холи със закъснение проследи погледа й и бързо върна дрехата на мястото й. — Определено ще имаш нужда и от втори доход, ако искаш да пазаруваш в този магазин — продължи Камил.

Холи само поклати глава.

Като гледаше дрешките, Камил не можеше да си представи, че някога децата й са били толкова малки. Това й се виждаше толкова невъзможно, колкото и тогавашната й вяра, че нищо не може да застане между нея и съпруга й. Замисли се за забележката на сестра си. Знаеше, че няма такова нещо като идеален брак. Но дълго време беше вярвала, че трудностите и стресът, които съпътстват повечето от браковете, само ще направят нейния по-силен. А сега трябваше да признае, че здравето й не бе единственото, което бе засегнато от болестта. Бракът й не се беше разпаднал, но се бяха появили пукнатини, които се разширяваха с времето. И нежните моменти, като споделения предната вечер, не бяха достатъчни да ги запълнят.

Камил изпита такава тъга, че й се прииска да се свие сред тези меки хавлиени дрешки и отново да бъде бебе без никакви грижи в света и с целия живот пред себе си.