Айлин Гоудж
Заместницата (17)

Глава 17

Мъжът в другия край на телефона говореше с лек, но все пак доловим индийски акцент. Обаждаше се от името на шефа си и искаше да знае дали е свободна следващата неделя, за да осигури храната и обслужването на пикника, който планират.

— Колко ще бъдат гостите? — запита Анджи и махна с ръка на доставчика си Ясер Али, който влезе точно в този момент. Работата по новите помещения напредваше, тя имаше всички необходими разрешения и достатъчно персонал. Допълнителните пари нямаше да са излишни.

Стресна се леко, когато мъжът отговори:

— Двама.

Анджи беше заинтригувана. Шефът на този мъж бе готов да плати тройно цената на сандвичи от „Дийн и Делука“. Вероятно бе някое богато застаряващо конте, което искаше да впечатли младата си приятелка. Е, тя нямаше да бъде разочарована.

Следващата неделя Анджи пристигна на Седемдесет и девета улица в уговорения час, а кошницата за пикник бе пълна с какви ли не лакомства — пушена пъстърва, хлебчета и кифлички от пекарната на Съливан, избрани сирена от „Мъри“, гъста супа от царевица и миди, сандвичи с пилешко и авокадо и сливов сладкиш за десерт. Напитките бяха минерална вода и лимонада. И шампанско, разбира се.

Загадъчният клиент я чакаше до вратата. Позна го дори отдалеч и извика изненадана и очарована:

— Ах ти потайно копеле — когато се изравни с него.

Едуард й се усмихна.

— Съжалявам, но този беше единственият начин да съм сигурен, че няма да поемеш друг ангажимент. — Наведе се да я целуне, после взе кошницата от ръцете й. — Дай да ти помогна. Мили боже, голяма е почти колкото теб.

— Има достатъчно храна, че да ни стигне до Коледа. — Последва го до закотвената малка яхта, чиято излъскана палуба блестеше на слънчевата светлина. Усмихна се. — Е, ако се каниш да ме отвлечеш, то поне ще го направиш със стил.

Едуард, облечен в спортно-елегантен стил — панталони цвят каки и поло — спря да се възхити на яхтата, преди да се качат на борда.

— Не е ли красавица? На приятел е. Каза, че мога да я ползвам по всяко време, и си помислих…

— Правилно си помислил — каза тя и го целуна.

Копнееше за това, откакто бяха станали любовници — да може да го целува на открито. Беше нарушила единственото си желязно правило — никога да не спи с женен мъж — и бързо се научаваше какво е да си му любовница. Наслаждаваше се на приятната тръпка да бъде в ръцете на обичания мъж, но това имаше и своите недостатъци. Не обичаше да се крие. Изпитваше и вина заради католическата си вяра: вършеше неща, които биха накарали всяка монахиня да се възмути…

Но обстоятелствата едва ли можеха да се нарекат нормални. Съпругата на Едуард умираше, а бе твърдо решена той да се ожени отново след смъртта й. Дори бе избрала следващата му съпруга. Планът не беше сполучил, но оставяше вратичка (или поне Анджи виждаше нещата така). Беше сигурна, че не нея е имала Камил наум, но си повтаряше, че тя няма да узнае. А може би Анджи беше жената, която Камил се надяваше някой ден да заеме мястото й, да бъде подкрепа за съпруга и децата й.

Но пак не можеше да се отърве от разяждащото я чувство за вина. Дори Камил да не узнаеше, Анджи се чувстваше като предателка. Едуард сигурно го знаеше. Затова си бе дал целия този труд да уреди срещата им, за да не се чувства тя като мръсна малка тайна. Дори времето им беше съюзник — слънчево и топло, макар есента да се усещаше във въздуха. Липсваше само едно — обяснението защо не е със семейството си.

— Камил заведе децата в Саутхемптън — отговори той, когато тя най-накрая го запита. Анджи не настоя повече.

Скоро плаваха нагоре по течението на Хъдсън под живописното небе, каквото обикновено можеше да се види само на пощенска картичка. Махаха с ръце на пасажерите от другите яхти, а те им отвръщаха със същото. Беше почти обяд, когато стигнаха Тапан Зий. Едуард намали скоростта, след като минаха под моста, за да се насладят по-добре на гледката на дърветата от двете страни на реката. Бяха красиви, както всякога през есента, листата им образуваха килим в червено и златисто. Продължиха нагоре по реката и минаха край няколко селца, но срещаха все по-малко и по-малко яхти и лодки. Той хвърли котва в закътано местенце, където клоните на плачещите върби бяха надвиснали ниско над реката и закриваха заливчето. Чуваше се само шумоленето на листата и плискането на водата в брега.

Едуард изчезна под палубата и се появи след няколко минути със сгъваема маса и два стола. Направиха си пикник на борда, в сянката на върбите. Анджи за първи път се грижеше за храната на събитие, на което бе гост — единственият гост — и се радваше на всеки момент. След като се насладиха на специалитетите, хвърлиха трохите на чайките, които кръжаха около яхтата, и прибраха останалото в кошницата. Анджи се облегна назад с въздишка на задоволство и наклони глава така, че да улови слънчевите лъчи.

— Трябва по-често да ме наемаш — каза. — Сериозно.

— Съгласен съм — отвърна той. — Но, както знаеш, не си падам много-много по партитата.

Тя се усмихна дяволито.

— Всъщност мислех за нещо доста, хм, по-интимно.

Слязоха долу, в уютната каюта, която имаше спускащо се легло. Целуваха се и се събличаха, без да бързат. Беше като реденето на пъзел и с всяка съблечена дреха се доближаваха до завършването, докато накрая, в голотата си, се сляха в съвършено цяло. Той имаше вкуса на шампанското, което бяха пили, и ухаеше на свеж въздух. Искаше да остане в прегръдките му завинаги.

— Ммм — прошепна. — Бих могла да свикна с това.

— Аз също — прошепна той в отговор, заровил устни в косата й. Яхтата се люлееше нежно.

— Като бухала и котенцето сме.

— Кой от нас е котенцето? — запита той.

— Ти, разбира се.

Той се засмя гърлено.

— Само защото никой никога няма да се осмели да те нарече котенце.

— Дяволски си прав — изръмжа тя. — Никога не спори с жена, която си има работа с ножове.

Когато най-после излязоха на палубата, слънцето беше ниско в небето, а ветрецът бе станал студен.

— Време е да потегляме обратно — каза той със съжаление.

„Но към какво ще се върнем и защо да бързаме?“, запита се Анджи, след като той запали двигателя, но не зададе въпроса на глас. Защо да разваля момента? Искаше, когато след време се връща към миналото, да си спомня за този ден като за съвършен.

 

 

Камил пътуваше с такси към дома си в студения октомврийски следобед. Гледаше през прозореца, потънала в мислите си, но беше изтръгната от тях от нежната мелодия на мобилния си телефон, която долиташе приглушено от чантата й. Извади го и смръщи вежди, като видя името на екрана. Беше изтощена, тъй като бе прекарала последните два часа в центъра по радиология. Беше преминала през какви ли не изследвания. Последният човек, когото искаше да чуе, беше жената, която май щеше да се превърне в най-недоволния й клиент. Но прие обаждането, тъй като ставаше въпрос за работа.

— Здравей, Кат! Изпревари ме. Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Не получи ли съобщенията ми? — Кат звучеше разтревожена. Като Кира, когато Камил закъснееше да я вземе от училище или от къщата на приятелката й, след като беше чакала цяла вечност според нея и само минута или две според Камил.

— Съжалявам, бях заета цялата сутрин — каза Камил. — Как мина срещата ти с Джим?

Главният претендент за ръката на Кат Фишър беше Джим Ролинс, четирийсет и една годишен, привлекателен и ръководещ собствената си фирма за софтуер. На хартия, нещата изглеждаха доста обещаващи: и двамата бяха привлекателни, интелигентни и отдадени на кариерата си. Не само имаха еднакъв произход, а и двамата бяха израснали в Шорт Хилс, Ню Джърси, и бяха посещавали една и съща гимназия, макар по онова време да не се познаваха, защото той бе завършил две години преди нея. Въпреки всичко, като имаше предвид „досието“ на Кат, Камил можеше само да стиска палци.

Не беше изненадана, а само разочарована, когато Кат каза:

— Предпочитам да не я обсъждам по телефона. — Гласът й носеше нотката на обречеността, а не звъна на сватбените камбани. — Има ли шанс да се срещнем?

— Разбира се. Какво ще кажеш за утре рано сутринта?

— Имах предвид днес. Важно е.

Камил потисна въздишката си и прогони мисълта за горещата вана, която я чакаше у дома. Преди Кат, най-трудната й клиентка беше Ана-Лиза. Също както на Кат, на нея беше невъзможно да й се угоди. Когато Ана-Лиза навърши четирийсет, Камил й предложи да организира парти по случай рождения си ден. Камил покани всички подходящи мъже. И така Ана-Лиза срещна мъжа, за когото сега бе сгодена, шейсет и две годишният белгиец и скулптор Ролф Франкенвейлер. Може би и Кат имаше нужда от нещо такова — да излезе извън кръга си. Трябваше да поговорят за тази възможност.

Камил наруши едно от основните правила — никога да не дава на клиента домашния си адрес — и петнайсет минути по-късно Кат беше на прага й. Беше толкова силно зачервена, все едно беше дошла пеш, косата й беше в безпорядък.

— Благодаря, че ме прие — каза, прехапа устни и сведе поглед. Камил никога не я беше виждала такава. Бляскавата репортерка се бе скрила някъде и на нейно място стоеше несигурна ученичка.

— Няма защо. — Камил я прегърна майчински през раменете и я въведе вътре. Кат изглеждаше истински разтревожена. Беше ли възможно наистина срещата с Джим да е минала толкова зле? — Какво да ти донеса за пиене? Имам бяло вино в хладилника — каза, след като я въведе в дневната. Икономката отдавна си бе отишла, а децата бяха още на училище, така че никой нямаше да ги безпокои.

— Добре — съгласи се разсеяно Кат и се отпусна на дивана.

Камил отиде в кухнята, приготви си чай и напълни чаша вино за Кат.

— А сега ми кажи за какво е всичко това? Звучеше доста мрачно по телефона — каза, когато се върна в дневната. Подаде на Кат чашата вино и седна срещу нея. Вложи в гласа си достатъчно тревожна нотка, но не прекалено, защото през годините беше научила, че неуспешните срещи не трябва да се обсъждат с паника, а спокойно. — Искаш ли да ми разкажеш какво стана?

Кат отпи щедра глътка от виното, за да се успокои. Камил забеляза, че трепери.

— Е — подхвана тя, втренчила поглед в килима. — Всичко започна добре, но накрая… стана доста грозно.

Камил изведнъж си представи ужасната сцена как Кат е изнасилена. Потрепери. Никога през всичките тези години клиентка не беше нападана сексуално, но това не означаваше, че не може да се случи. Застави се да зададе въпроса, макар да не смееше дори да помисли за такава възможност:

— Нарани ли те?

Кат вдигна глава, а очите й се разшириха.

— О, не! Нищо подобно. Беше съвършеният джентълмен.

Вълна на облекчение заля Камил. Отпи внимателно от горещия чай.

— Добре, значи не е направил нищо лошо. — Кат най-вероятно се тревожеше за нещо дребно, чиято важност преувеличаваше. Но като видя сълзите в очите й, облекчението й бързо отстъпи на смущение. — Какво стана тогава? Какво се обърка?

Кат въздъхна.

— Честно казано, не съм сигурна. Вечерята беше прекрасна, а после отидохме в жилището му. Всичко вървеше добре… докато не ме целуна. Нещо се пречупи в мен и се разплаках. Честно, не знам какво ме прихвана! Не бях пила прекалено много. И знаеш ли кое е най-лошото? Той го прие добре. Непрекъснато ме питаше какво може да направи за мен и дали да не се обади на някого. — Сълзите се стичаха и сега по бузите й, докато беше отдадена на спомена. — Господи, беше толкова… така унизително.

— Имаш ли някаква представа от какво може да е предизвикано? — запита Камил.

Кат поклати глава и отново отпи от виното.

— Не, никаква. Освен… Е, както казах, той бе съвършеният джентълмен. Напомни ми за… — Гласът й заглъхна, а бузите й поруменяха. — За някого, когото познавах навремето — измърмори неясно. Пое си дълбоко дъх и започна да изтрива с показалец сълзите от бузите си. — Тогава разбрах колко е безнадеждно. Винаги, когато срещна мил мъж, който ме привлича, всичко някак си се превръща в каша. Ако не намеря някакъв недостатък в него, ще направя нещо да проваля връзката. Което означава, че нещо не е наред с мен.

Камил спокойно предложи:

— Мисля, че ще помогне, ако се видиш с професионалист. Ще ти дам името на терапевт. Доктор Макдермот. Много е добър и помогна на някои от другите ми клиенти.

Кат се засмя дрезгаво и каза с горчивина:

— Разбира се, защо не? Опитах всичко друго. Нещата няма да се оправят сами. — Хвърли умолителен поглед на Камил: — Нали?

— Вероятно няма — каза Камил. Излезе и се върна с визитната картичка на един от бившите си колеги. Подаде я на Кат. — Обади му се. Няма да съжаляваш.

Кат прибра картичката в чантата си „Шанел“, после стана и приглади полата си. Тръгна към вратата, но погледът й се спря на снимките в рамки върху камината. Сред тях беше и черно-бяла снимка на Камил и Едуард на плажа в Саутхемптън, на която се бяха прегърнали през кръста и гледаха океана, а тя беше отпуснала глава на рамото му. Беше правена преди години от техен приятел фотограф, който им бе на гости онзи уикенд. „Портрет на по-щастливите дни“, помисли си Камил, докато наблюдаваше как Кат я гледа с копнеж.

— Такава си късметлийка — каза Кат. — Иска ми се само да знаех тайната ти.

Късметлийка? Думите на Кат останаха в главата на Камил дълго след като Кат си тръгна. Иронията бе прекалено голяма. Тя умираше, а бракът й бе в криза. Ако Кат знаеше…

Опита се да се съсредоточи върху положителното. Макар състоянието й да не се подобряваше, не се и влошаваше — и това бе нещо, макар да не можеше да каже същото за брака си. Едуард работеше дори повече отпреди, а когато си бе у дома, повечето време бе потънал в мислите си. Тя непрекъснато се оплакваше, настояваше той да прекарва повече време с нея и децата, но напоследък дори това усилие й се струваше прекалено голямо. Беше винаги внимателен и на разположение, когато имаше нужда от него. Когато тя повръщаше по цяла нощ, имаше непоносимо главоболие или треска, мереше температурата й, поставяше студени компреси на челото й, носеше й чай и препечен хляб в леглото и настояваше да я придружава на всеки преглед. Понякога на Камил й се искаше да изкрещи: „Искам съпруг, а не болногледачка!“. Но никога не го направи. Никога не каза нито дума. И как би могла? Трябваше да го накара да се откъсне от нея, а не да го задържа.

А после и странното му отношение към Елиз. Тъкмо се канеха да седнат пред телевизора в една от редките вечери, когато не работеше до късно, а децата бяха в стаята си, и той й съобщи, че вече няма да се виждат с нея.

— Наистина ли? — запита Камил, а дистанционното се плъзна в скута й, докато осмисляше това ново положение на нещата. Беше изумена и дори леко наранена. Защо Елиз не й беше казала? Изглеждаше необичайно. — И защо?

— Тя реши, че така е най-добре — отговори той.

— Най-добре за кого?

— За нас. Не искаше аз и децата да се чувстваме зле, ако не се получи.

Това бе дори още по-странно. Камил беше забелязала как Елиз гледа Едуард — като влюбена жена, която отчаяно иска да скрие любовта си. Защо се отказваше от възможността да бъде част от бъдещето им? Освен ако…

— Ти ли й каза нещо? — запита. „Нещо, което я е накарало да повярва, че това е изгубена кауза?“

Той я изгледа мрачно.

— Защо винаги предполагаш, че вината е моя?

— Не те обвинявам. Защо се ядосваш?

Разговорът свърши с това, че той стана и излезе от стаята. Типично за Едуард. Камил не можеше да се освободи от подозрението, че криеше нещо от нея. Тревогата я гризеше от дни и сега изведнъж мъглата се вдигна. Замисли се колко близки бяха станали двамата с Елиз, колко щастлив и спокоен беше с нея. „Влюбен е в нея.“ Вероятно решението да не се виждат повече е било на Едуард. Не е искал да рискува да се поддаде на изкушението. А като познаваше Елиз, тя вероятно не се е опитала да го разубеди. Беше принципна и също така съзнаваше колко е лесно да се подхлъзнеш по надолнището. „Нали отчасти заради това я избрах?“

Отиде в кухнята, за да постави чашите в съдомиялната машина, и започна да трепери. Гледаше червилото по ръба на чашата. То сякаш й се присмиваше. „Съпругът ми е влюбен в друга жена.“ И защо това я изненадваше? Нали тя бе задвижила всичко и не беше се вслушала в опитите на Едуард да я разубеди.

А най-лошото беше — дори не искаше да мисли за това — че не можеше да остави нещата така. Съпругът й може и да беше променил решението си, но обстоятелствата около нея не се бяха променили. Тя щеше да умре. Новото лекарство не даваше резултати и не след дълго семейството й щеше да осиротее.

„Трябва да говоря с Елиз.“

Не по телефона. Щеше да има по-голям шанс да убеди Елиз, ако разговаряха лице в лице. И какво щеше да я помоли? Да върви против принципите си и да се привърже дори още повече към женен мъж, към когото има чувства? Изведнъж всичко й се стори невъзможно. Погрешно.

Завладя я разкаяние. Едуард я бе предупредил, че си играе с огъня, но тя не беше и помислила, че няма да може да го държи под контрол и че накрая той щеше да погуби всичко, което й е скъпо.

 

 

Когато трябваше да запишат Кира на училище избраха „Сейнт Люк“ на „Хъдсън стрийт“ в Гринидж Вилидж — едно от елитните частни училища в Манхатън. Сега Камил си спомни как навремето бе впечатлена от парка към него и очевидната отдаденост на работата от страна на учителите. Но дните, когато образованието на децата й беше най-голямата й грижа, бяха отминали. Сега имаше по-важна работа и с мисълта за нея слезе от таксито пред училището час по-късно. Беше стиснала решително челюсти, но стомахът й се свиваше. Трябваше да говори с Елиз. Не можеше да остави това така. Вървеше и мислено изреждаше какво ще й каже: „Не това искам и знам, че и ти не го искаш. Ако можеш за момента да оставиш чувствата си настрана, по-късно ще видиш, че си е струвало“. Колкото по-голям е рискът, толкова по-голяма е наградата. „Но каква е моята награда?“, запита се. Единствено утехата да знае, когато дойде времето й, че на децата й ще бъде спестена самотата на празния дом.

Плати на шофьора и слезе, прекоси тротоара и стигна до портата от ковано желязо, от двете страни на която се издигаше тухлената ограда, влезе и се спря, преди да продължи към входа на сградата. Звънецът току-що бе ударил и учениците излизаха вкупом, втурнали се към родителите или гувернантките си. Камил си проби път през тях и влезе. Мина покрай административните офиси, които останаха от дясната й страна, и пое по първия ляв коридор. Веднага видя Елиз, хубава и със свеж вид, в синя пола и розова блуза. Стоеше пред кабинета си и разговаряше с един от учениците си, тъмнокосо малко момче, което не изглеждаше твърде щастливо. Беше се навела, за да бъдат очите им на едно ниво. Камил я чу да казва:

— Да, Мануел, все още ти отговаряш за проекта, а Кейт и Джонатан са само твои помощници.

— Да, но трябва да правят, каквото кажа аз! — заяви момчето.

— Да отговаряш, невинаги означава да командваш хората. Някога, когато станеш истински шеф, може и да ръководиш самостоятелно, но засега трябва да помниш, че работите в екип. — Изправи се и разроши косата му. — А сега бягай, защото не искам майка ти да те чака.

Момчето засия, усмихна се и се втурна към вратата.

— Справи се добре — отбеляза Камил, като наближи.

Елиз се обърна. Беше изненадана за секунда, после се усмихна.

— Камил! Какво правиш тук?

— Надявах се да поговоря с теб. Имаш ли минутка? — Сърцето й биеше така силно, че заплашваше да изхвръкне. Прилошаваше й, но трябваше да проведе този разговор.

Елиз я гледаше като че ли със страх. Камил предполагаше защо. „Влюбена си в съпруга ми и той е влюбен в теб. Точно както предвидих, но с малко изключение — още не съм мъртва.“ Обаче Елиз нямаше право да се страхува от разговора, за чиято необходимост би трябвало да се досети. Освен това, нямаше за какво да се извинява.

— Разбира се — каза с принудена веселост. — Да отидем във фоайето.

Като стигнаха там, Елиз посочи едно от креслата до прозореца и я покани да седне.

— Бих ти предложила кафе, но това тук е ужасно. Може да се използва единствено за сваляне на боя от стените. Наистина, не знам защо въобще го пият. Какво ще кажеш за чаша чай?

— Не, благодаря. Добре съм — отговори Камил.

Елиз седна до нея. Пред тях беше ниската масичка. Камил си помисли, че тук всичко изглеждаше толкова спокойно — на място и безопасно. Най-лошото, което можеше да ти се случи, е да изкълчиш глезен или да преследваш избягал от клетката си хамстер.

— И така — каза Елиз, — какво мога да направя за теб?

Камил се усмихна, за да я предразположи. „Не се тревожи. Не хапя.“

— Едуард ми каза, че няма да те виждаме повече. Много съжалих да го чуя. И честно да ти кажа, запитах се какво те е накарало да промениш решението си. — Подбираше думите си внимателно. Не искаше Елиз да се чувства притискана или укорявана. — Мислех, че всичко върви толкова добре. На теб като че ли ти харесваше да бъдеш с нас, а и твоята компания със сигурност ни допадаше. Случи ли се нещо? Нещо, което те е разтревожило?

Елиз придоби изненадан вид, после се изчерви и сведе поглед в опит да се успокои. После каза:

— Съжалявам. Вероятно трябваше сама да ти кажа. Той… ние… решихме, че така ще бъде най-добре. Нещата се… усложниха. Повече, отколкото очаквах. Не че не се привързах към всички ви, но… — Гласът й заглъхна, тя разпери ръце в жест на безпомощност.

Камил усети, че крие нещо, и помисли, че знае защо. Елиз искаше да й спести факта, че е влюбена в Едуард и той — в нея. Е, беше прекалено късно. Вече беше преминала през ада и бе направила жертви, каквито нито една съпруга не би трябвало да прави. Този беше последният горчив хап, който трябваше да преглътне.

— Прости ми — каза, — но имам чувството, че не ми казваш всичко. Разбирам, че не ми дължиш обяснение, но бих искала да знам защо. Моля те.

Елиз мълча дълго и Камил помисли, че няма да й отговори. Лицето й бе измъчено — тя като че ли се бореше със себе си. Накрая каза:

— Решението не беше мое, а на Едуард. Каза, че не би могъл да гледа на мен като на нещо повече от приятелка, и че ако искам някой ден отново да се омъжа, той не би искал да ме задържа. — Устата й се изви в горчива гримаса. — Щях да остана с вас, ако зависеше от мен. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, направила си верния избор с мен. Предполагам, че съм създадена да бъда съпруга. Просто не съм се омъжила за подходящ човек. Едва когато се запознах със съпруга ти, осъзнах… Той е… много специален.

Камил не очакваше да чуе това. Беше предположила правилно, но само отчасти. Елиз очевидно беше влюбена в Едуард, но той не беше влюбен в нея. Изпита моментално и егоистично облекчение. Помисли си: „Слава богу! Той все още ме обича“. Но защо не й бе казал цялата истина? Дали защото знаеше, че щеше да бъде разочарована от провала на плана си? Каквато и да бе причината, не можеше да обвинява Елиз, която всъщност бе наранената. „Бедната Елиз, ако не бях я подвела…“ Срещна погледа й, в който, за своя изненада, видя само загриженост. Гърлото й се сви.

— Съжалявам, че те замесих в това. Предполагам, че не съм разсъждавала трезво. Бях повече загрижена за съпруга си, отколкото за всекиго другиго.

— Не трябва да се тревожиш — отговори мило Елиз. — Всичко с него ще бъде наред.

— Не съм толкова сигурна, но поне няма да е сам.

Елиз премигна и ахна тихо.

— Искаш да кажеш, че знаеш! — прошепна.

— Говорех за делата — смръщи вежди Камил. — А ти какво си помисли?

— Нищо. Не знам… какво съм си помислила — заекна Елиз. Камил се сети за времето, когато дъщеря й лъжеше, за да прикрие най-добрата си приятелка. Майката на Алексия се беше обадила, а се оказа, че Алексия е при гаджето си, а не в тяхната къща. Когато истината излезе наяве, изражението на Кира беше същото като на Елиз сега.

— Елиз, има ли нещо, което трябва да знам? — запита спокойно Камил, но стомахът й се свиваше, защото разбра. Знаеше го през цялото време, дълбоко в себе си. Замисли се за нарастващото отчуждение между нея и Едуард, за късните часове, в които се прибираше, колко затворен бе напоследък. А и това, че не можеше да е повече от приятел с Елиз.

— Трябва да говориш със съпруга си — каза Елиз.