Айлин Гоудж
Заместницата (7)

Глава 7

— Имам подходящ за теб човек.

Жената, която седеше срещу Камил в суши и грил бара „Синята панделка“, където обядваха, я изгледа въпросително.

— А кой е казал, че търся? — отговори, но Камил долови интереса й. И видя надежда в сиво-зелените очи на Елиз Озгуд.

Камил се усмихна, за да я успокои.

— Сигурно си разбрала, когато ти се обадих, че поканата за обяд е по-скоро делова.

Елиз кимна бавно.

— Добре. Слушам те.

— Малко е, хм, деликатно. — Камил направи пауза и отпи от минералната си вода. Защо бе толкова горещо тук? Може би само на нея й бе топло… Беше нервна, което не й беше присъщо, защото обикновено тя успокояваше клиентите си. — Ще те помоля само да ме изслушаш, преди да решиш.

— Добре. — Елиз се облегна назад и приглади салфетката в скута си.

Дотук, добре. Още от самото начало Камил имаше добро чувство към Елиз. Бяха се срещнали преди няколко месеца на благотворителна вечер в полза на „Литеръси партнърс“ и след като научи, че привлекателната трийсет и осем годишна учителка е разведена, Камил й бе дала визитната си картичка. Елиз не бе готова да започне отново да се среща с мъже, но двете поддържаха връзка. Камил все повече се привързваше към нея. Мислеше, че двете могат да станат приятелки, макар да не се бе отказала да й намери съпруг. Не познаваше друга жена, която да е толкова подходяща за съпруга и майка, заради което я бе поканила на обяд днес.

Елиз Озгуд притежаваше всички подходящи качества. Беше интелигентна, с мил характер и благоразумна. И достатъчно красива, без да бъде изкусителка, с открито и приветливо лице и блестяща светлокестенява коса, която носеше безупречно подстригана. Обичаше децата — лицето й грейваше, когато говореше за учениците си. Ходеше редовно на църква и участваше в няколко благотворителни организации. Бе израснала в малък град в Уисконсин като най-малката от три деца на баща, семеен лекар, и майка, медицинска сестра. И най-вече не бързаше да се омъжи отново.

Нищо от това обаче не улесняваше задачата й.

Тази сутрин Камил се беше събудила с усещането за горчивина. От мисълта за съпруга й с друга жена, независимо колко мила и платонична е връзката, й се повдигаше. Едва не се бе уплашила и не бе отменила срещата за обяд. Намери смелост, след като се наплака, взе горещ душ и изпи чашка силно кафе. „Не можеш да си позволиш да бъдеш егоистка“, смъмри се строго. Не ставаше въпрос от какво има нужда тя, а какво е най-добре за семейството й. Сега, докато седеше срещу жената, която можеше да бъде следващата съпруга на Едуард, си пое дълбоко дъх и продължи:

— Той е женен…

Като видя израза на Елиз, вдигна ръка с дланта навън, за да задуши думите на протест:

— … но съпругата му знае всичко. Идеята всъщност е нейна. Тя е неизлечимо болна.

Сега лицето на Елиз изразяваше съчувствие.

— Бедната! Господи, това е ужасно!

— Да. Затова е много важно тя да намери подходящата жена, която, хм, да заеме мястото й. — Камил се стараеше да запази гласа си спокоен. Не бе тук, за да получи съчувствие, а да осигури бъдещето на семейството си.

— И мислиш, че аз може би съм тази жена? — Елиз поклати глава. — Не може да става и дума.

Камил знаеше, че ще е трудно. Елиз бе дълбоко морален човек и бе наранена от бившия си съпруг, което предполагаше, че мисълта да разбие чуждо семейство бе недопустима за нея. Камил трябваше да я убеди, че тя всъщност ще спаси семейството.

— Не говоря за секс. Само приятелство. Засега.

Елиз я гледаше объркано.

— Сигурна съм, че те си имат приятели. Защо ще имат нужда от мен?

— Ти ще бъдеш повече от приятелка, която носи храна от време на време и наглежда децата в отсъствието на родителите.

— Има и деца? О, господи! — Елиз пребледня дори още по-силно.

— Да. Две — момче и момиче. И двете са страхотни. — Гласът на Камил трепна и тя отново протегна ръка към чашата с минерална вода.

— Това влошава още повече нещата.

— Защо? Ти обичаш децата.

— Точно затова. Мога лесно да се привържа.

— Толкова ли ще бъде ужасно?

— Да, ако си на мое място. Може да се омъжа за мъж, когото не обичам, само защото съм луда по децата.

— Не говоря за брак. Макар че с времето, ако двамата имате чувства един към друг… — Гласът на Камил трепна, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да продължи: — Тогава бракът би бил истинско щастие. — Елиз я гледаше втренчено и нищо не казваше. — Виж, разбирам, че искам много. Трябва убеденост и дълбока вяра, за да приемеш подобно предложение. Но ти си точно човекът, от когото това семейство се нуждае, Елиз. И може би ти също имаш нужда от това.

— Аз… не знам — заекна Елиз.

— Защо не се срещнеш с тях, преди да решиш?

Елиз, изглежда, се разкъсваше. Но след миг поклати глава.

— Не, не мисля.

— С какво може да ти навреди? Няма да има обвързване.

— Може би не, но ще съжалявам още повече бедната жена.

— Тя не иска съжалението ти, а само помощта ти. — Камил потисна горчивия смях, който се надигаше към устните й.

— Точно затова трябва да стоя далеч от тях. Но ще ти призная, че наистина си подбрала подходящ човек, с когото да обсъдиш проблема. — Устата й се изкриви в горчива усмивка. — Винаги вдигам първа ръка, когато нещо трябва да се свърши. Но да поднасяш доброволно храна на бездомните в Деня на благодарността е едно, а това тук — съвсем друго. В момента нямам нужда от такъв ангажимент. Ако се омъжа отново, то ще бъде по любов.

— Но не се ли омъжи по любов първия път? — отбеляза Камил.

Елиз трепна и сведе поглед.

— Да — каза едва чуто. — Но не знаех какъв човек е, когато се омъжих за него.

— Още една причина да обмислиш различен подход. Откъде знаеш, че няма да обикнеш този мъж с времето? — Думите й причиниха дълбока болка, но трябваше да гледа към бъдещето. Искаше съпругът й отново да познае щастието, след като тя си отиде, а децата й да израснат в щастлив дом. Преглътна мъчително и задуши сълзите, които напираха.

Елиз разсеяно си играеше с верижката със сърце от „Тифани“, която носеше около врата си — подарък от бившия й съпруг? — и бърчеше замислено вежди, а на лицето й бе изписана болезнена болка от мъчителни спомени. Бяха им поднесли блюдата, но нито една от двете не посягаше към вилицата.

— Това е, което отчасти ме тревожи — каза. — Ако се случи, как ще разбера дали е любов или не? След като открих, че Денис ми изневерява, престанах да се доверявам на интуицията си.

— Това, че си сгрешила първия път, не означава, че ще сгрешиш и втория.

Камил разбра, че е попаднала право в целта, когато Елиз колебливо запита:

— А какво казва съпругът за всичко това?

— Както можеш да си представиш, идеята не му хареса в началото. — Камил се усмихна безрадостно, като си спомни словесните им битки през последните няколко седмици. Никога не бе спечелвала толкова трудна победа. — Прави го само заради семейството си. За него това е постъпка, продиктувана от любов.

— Изглежда, е човек с морални устои — отбеляза Елиз с копнеж в гласа.

— Такъв е. — Камил говореше нежно, а погледът й бе отправен някъде над рамото на Елиз. Спомняше си как Едуард държеше дъщеря им, родена само преди няколко минути, а по бузите му се стичаха сълзи. Ако някой й кажеше тогава, че ще търси сама втората му съпруга, щеше да го сметне за луд.

— Като че ли го познаваш добре.

Погледът на Камил се спря отново върху Елиз.

— Така е. Той е моят съпруг.

Елиз ококори очи.

— О, мили боже! Нима искаш да кажеш…?

— Имам рак.

Елиз я гледаше така, сякаш не вярваше на очите си.

— Но… ти не изглеждаш болна!

— Знам. Ирония, нали?

— Господи, чувствам се ужасно. Защо не каза нищо?

— Не исках да се измъчваш.

— Съжалявам, ако съм ти се сторила нечувствителна. — Очите на Елиз бяха пълни със сълзи. — Има ли нещо, което мога да направя?

— Да. Срещни се със семейството ми.

— Ти говориш сериозно, нали?

„Смъртоносно сериозно“, едва не каза Камил, но сега не бе момент за хумор. Елиз заслужаваше обяснение.

— Ако питаш дали съм си представяла живота си такъв, отговорът е „не“. Но нещата невинаги се развиват, както очакваме. — Елиз сигурно знаеше това по-добре от всеки друг. — Просто играя с картите, които са ми раздадени. Не ми харесва. Никак всъщност. Но не мога да позволя собствените ми нужди да застанат на пътя на онова, което е най-добро за семейството ми. И ето къде е твоята роля.

— Защо аз? — Елиз попи сълзите си със салфетката.

— Двамата с Едуард ще си допаднете. И децата ми ще те обикнат.

Елиз се усмихна колебливо.

— Как се казват?

— Кира и Зак. Тя е на четиринайсет, а той току-що навърши девет. — На устните й се появи усмивка. Не можеше да не се усмихне, когато говореше за децата си. — И ти ще ги обикнеш. Те са удивителни деца.

— И за тях трябва да е трудно.

— Така е. Но те не знаят цялата истина. И няма нужда да знаят, докато не стане абсолютно наложително.

Елиз постави дланта си върху тази на Камил.

— Мога само да си представя през какво преминаваш.

Камил почувства дълбока благодарност към тази мила и загрижена жена, но болката не намаляваше.

— Трудно е — каза тя. — Затова е важно семейството ми да бъде в добри ръце, когато вече няма да съм на този свят. — Елиз кимна бавно и Камил видя, че омеква. — Искаш ли да видиш тяхна снимка? — Извади я от чантата си и я подаде на Елиз. Беше правена от сестра й в тяхната къща на плажа преди няколко лета. Петгодишният тогава Зак бе на раменете на Едуард, от двете страни на когото бяха съпругата и дъщеря му — всичките загорели и усмихнати. Тази беше любимата й снимка.

Елиз я гледа по-дълго, отколкото изискваше обикновената любезност.

— Всички от твоето семейство са много красиви — каза тихо, когато най-после я подаде обратно. Ако очите бяха прозорците към душата, то очите на Елиз отразяваха всяко чувство, което се криеше в сиво-зелените им дълбини. В момента те говореха за жена, родена за майка, копнееща за детето, което можеше да има, ако бракът й не бе свършил. — Добре — каза. — Ще си помисля. Но не обещавам нищо.

 

 

Някога Елиз мислеше, че ако се омъжиш по любов, ще последват само добри неща. Родителите й бяха живото доказателство — все още се държаха за ръце, когато седяха на дивана и гледаха телевизия вечер, а когато баща й водеше майка й на голф или боулинг, то обикновено бе последвано от нещо, което щеше да й донесе радост: вечеря в „Рейнбоу“ или филм, който и след милион години не би избрал да гледа сам (обикновено заспиваше до онзи момент, в който майка й бършеше сълзите си с носната си кърпичка). Когато Елиз се бе влюбила и се бе омъжила, бе приела за даденост, че бракът й ще бъде също толкова здрав и скрепен с любов.

Денис беше идеалният съпруг. Имаше същите ценности на човек от малкия град като нея: почиташе Бога и страната, в този ред; беше внимателен и загрижен, чувствителен и страстен и наистина се стараеше да изпълнява семейните си задължения. Първата Коледа, когато го заведе да се запознае със семейството й, Денис занесе подаръци за всички — красива холова масичка за родителите й, кутия скъпи шоколадови бонбони за братята й, играчки за племенниците й. Преди да помоли за ръката й, се погрижи да получи благословията на баща й.

Денис толкова много прилягаше на семейството й, че можеше да бъде Озгуд. Обичаше да се рови из двигателите на автомобилите и като Роб и Брет бе играл американски футбол в колежа. Отнасяше се с Елиз като с принцеса, както и баща й, и братята й. Единственото, за което имаха разногласия, бе сватбата. Елиз копнееше да сключи брак в църква, а Денис искаше скромна церемония сред семействата и близки приятели. „Защо да вдигаме толкова много шум?“, бяха доводите му. Не предпочиташ ли да отидем на плажа в Аруба, отколкото да похарчим всичко за сватбата? И накрая бе спечелил, но наистина нямаше значение, защото в сватбения ден тя виждаше само него, застанал до нея.

Страстта им не свърши с медения месец. Той бе младши сътрудник в адвокатската фирма и прекарваше голяма част от времето си в кабинета, но когато се налагаше да работи до късно, обикновено й купуваше нещо — цветя, ягоди или списание, за което бе сигурен, че ще й хареса. В редките случаи, когато на нея й се наложеше да работи до късно, често заварваше у дома запалени свещи, музика и Денис в ръце с масажното масло.

Беше ненаситен в леглото. Елиз често се усмихваше, докато лежаха, след като се бяха любили, с мисълта какъв късмет има с него. Веднъж сподели за прочетеното в „Космополитън“, че повечето женени двойки правят секс само четири или пет пъти в месеца. Изкикоти се. Чувстваше се прекрасно с него, макар че ако трябва да бъдем честни, беше имала само двама любовници преди него. Той също се засмя.

— Четири или пет пъти в месеца, а? Знаеш ли как му казвам на това — просто загрявка.

Пет години след сключването на брака той бе зачислен към екип, който поемаше важен случай, и той трябваше да лети до Лос Анджелис през седмица. Първите няколко пъти се обаждаше всяка вечер, за да й каже, че му липсва или да я запита с дрезгав глас какво бельо е облякла. Но месеците минаваха и обажданията ставаха все по-редки. Имаше нощи, в които изобщо не се обаждаше, макар че винаги беше налице съвършено извинение — среща, която се е проточила до късно, или вечеря с клиент. Тя не се тревожеше, а просто отдаваше това на цената, която трябваше да плати, за да стане старши партньор.

После, един ден, той се обади от Лос Анжелис с новината, че ще си вземе няколко свободни дни и ще прекара дълъг уикенд в Палм Дезърт. „Заслужил съм го, Господ ми е свидетел“, беше казал и звучеше толкова уморен, че тя не се усъмни нито за миг. Бе наранена, че не я помоли да отиде с него, но тя го потисна. Дори щастливо женените имат нужда да се разделят понякога. Беше нормално. Здравословно всъщност.

Не означаваше, че съпругът ти има любовна връзка.

И Елиз неохотно хвана чука и заби гвоздеите в собствения си ковчег, като каза: „Разбира се, мили. Ще ми липсваш много, но Глен ще ми прави компания“. Глен Стоковски бе неин колега и близък приятел и бе толкова сдържан и мил, че дори ревнив съпруг не би го сметнал за заплаха. „Ще го питам дали не му се ходи на кино, или нещо подобно.“

Невероятно, но тя не изпита подозрения дори когато обажданията й през следващите няколко дни бяха приемани от гласовата поща. Просто предположи, както по-късно той потвърди, че в курорта няма обхват. Каква причина би имал да я лъже? Все още правеха секс редовно и ако той не бе така внимателен, както преди, то беше естествено — вече не бяха младоженци — но не означаваше, че са се отчуждили. Веднъж й каза: „Ние сме като двойка лебеди. Предопределени сме да останем заедно цял живот“.

Тя разбра за изневярата му по такъв прозаичен начин, че дори мисълта за това я караше да потреперва от болка — червило. Не червило на яката на ризата му, а гилза между възглавниците на дивана, която откри, докато почистваше с прахосмукачката. В началото просто се запита чие ли е. Не бяха имали гости от известно време — Денис беше или зает, или уморен — а за последен път бе посетена от дистрибутор на козметика, когато живееше в Грантсбърг. И най-после се досети! Успя да събере две и две, да подреди късчетата на мозайката, които й убягваха дотогава. „Той ми изневерява.“ Мисълта бе като удар в стомаха. Дъхът излезе от дробовете й. Легна на пода, свита на топка, и изплака сърцето си. Болката бе непоносима.

Елиз почти очакваше — или се надяваше — Денис да намери разумно обяснение. Но не, той призна. Имаше и обичайните оправдания: не искал това да се случи, просто двамата с Аманда, ръководителката на екипа, прекарвали толкова много време заедно… и не, не били правили секс в тяхното легло, не би причинил това на Елиз. Като че ли това можеше да намали болката. Помоли я за прошка и обеща да скъса с Аманда. „Обичам теб, а не нея“, плачеше. „Каквото и да мислиш за мен сега, можем да поправим нещата.“ „Ти можеш, но аз не мога“, беше отговорила тя, застанала до леглото, което той отричаше да е осквернил (макар че как би могла да бъде сигурна?), загледана как той опакова нещата си в куфара, който тя бе издърпала от гардероба, спестявайки му усилията. Денис мислеше, че заминава само за няколко дни, но в нейния ум се въртяха други мисли. „Направих грешка, каза той, а по бузите му се стичаха сълзи, докато я молеше с риза в едната ръка и крем за бръснене — в другата. Но ако намериш сили да ми простиш, ще ти се реванширам, кълна се. Аз още съм човекът, за когото се омъжи.“

Елиз изпитваше толкова силен гняв, че можеше да го сравни единствено с буреносния вятър, който опустошаваше равнините. Той отнемаше и последната останала й вяра. Каза: „Не, не си. Човекът, за когото се омъжих, никога не би ми причинил това“. С тези думи излезе от стаята и го остави да опакова багажа си… А тя започна нов живот. Шест месеца по-късно, когато мастилото едва бе изсъхнало върху документа за развода, той се ожени за Аманда. Скоро след това Елиз чу, че очакват първото си дете.

Сега, година по-късно, докато размишляваше за миналото, тя си задаваше въпроси за странната молба, отправена й от Камил Харт, която искаше от нея да има връзка с женен мъж.

Само дето нямаше да е истинска връзка. Камил бе дала това да се разбере ясно. Елиз не търсеше любовта — не беше излизала на среща от развода си насам и не искаше никога вече да се озове в положение, в каквото бе изпаднала с Денис. В този смисъл, тя наистина бе идеалният кандидат. И ако се съдеше по описанието на Камил, съпругът й бе предан на семейството, така че нямаше да има неподходящи действия от негова страна. И все пак, всеки неин инстинкт крещеше да стои настрани. Дори да не беше изкушена да се прокрадне в някой мотел със съпруга на друга жена, тя не искаше през главата й дори да премине подобна мисъл.

Но сърцето й плачеше за Камил. Как би могла да отхвърли молбата на умираща жена? Може би нямаше да навреди, ако се срещнеше със семейството й. Вероятно нищо нямаше да излезе и тя щеше да се измъкне от ситуацията, без нищо да тежи на съвестта й. Мислеше над това, докато пътуваше с метрото към работата си на следващия ден след обяда с Камил, но все още не бе решила нищо, когато стигна до портата на училището. Извървя алеята, водеща до входната врата, като мина покрай цъфнали черешови дръвчета и лехи с лалета и глухарчета. За разлика от повечето частни и обществени училища в Манхатън, „Сейнт Люк“ на „Хъдсън стрийт“ изглеждаше почти точно като началното училище в Грантсбърг, което бе посещавала като дете: децата играеха сред дървета и тичаха по трева, площите не бяха покрити с бетон и асфалт. Зеленината обикновено я успокояваше, но днес бе така потънала в мисли, че не я забелязваше.

Елиз не осъзнаваше, че не е сама. Едва когато влезе във фоайето и се запъти към кафе машината, чу познат глас да отбелязва мрачно:

— Вярно е значи.

Обърна се и видя приятеля си Глен, седнал до масичката за кафе с димяща чашка пред себе си.

— О, здравей. Не те видях. Кое е вярно? — запита тя и си наля чашка кафе.

— Наистина съм невидим за противоположния пол.

— Охо! Това има ли нещо общо с вчерашната ти среща?

— Да.

Тя седна срещу него.

— Толкова ли бе зле, както когато жената се оказа с десет години по-възрастна и с четирийсет килограма по-тежка, отколкото бе на снимката, и през цялото време бе плакала за мъртвото си куче?

— По-зле. Всъщност мисля, че по-зле не би могло да бъде.

На Елиз й бе трудно да повярва. Какво би могло да бъде по-зле от жената, плакала непрекъснато за кучето си, и онази, изпълнителната директорка, която бе завела Глен в „Гремърси Тевърн“, а когато сметката бе дошла, се бе облегнала назад и бе зачакала Глен да плати? Или вегетарианката, която му бе казала, че не може да се среща с човек, който яде месо? Разказите на Глен за жените, с които се запознаваше по Интернет, бяха причината самата Елиз да не излиза на срещи. Всяка седмица се случваше по някоя ужасна история.

— Какво беше този път? — запита.

— Простреля ме още преди да са донесли питиетата.

— И какво се случи?

— Трябваше да бъдеш там. Не толкова какво направи, а как.

— Какво каза?

— Че не мисли, че съм нейният тип и няма никакъв смисъл и двамата да си губим времето.

— О! — Елиз трепна.

— Всъщност тя ми направи услуга, макар и по странен начин — продължи той със същия мрачен тон. — Накара ме да погледна добре какво правя. Да признаем, не съм Казанова. Знаеш ли какво съм? Чарли Браун с футболната топка. Ето защо — изправи решително рамене — реших, че е време да хвърля хавлията на пода. Какъв е смисълът да ходя на срещи, ако всеки път ме отхвърлят?

— Смисълът е да продължаваш, докато откриеш подходящия човек — отговори тя предпазливо.

— Такава жена не съществува за мен.

— Не можеш да знаеш, ако не търсиш.

— Това не е ли малко лицемерно? — Той повдигна вежди над ръба над чашката си и отпи от кафето си. Тя смръщи вежди, а той продължи: — Струва ми се, че помня думите ти, че си готова по-скоро да минеш по горяща жарава, отколкото да рискуваш отново да си счупиш врата.

— Казах го, когато бях в развод.

— И на колко срещи си отишла оттогава? — Глен вдигна ръка, сякаш се канеше да ги преброи на пръсти. — О, да видим нула. — Направи кръг с палеца и показалеца си. — Признай, при теб е дори по-лошо, отколкото е при мен. Ти не искаш да излизаш дори с порядъчни мъже, които не оплакват мъртвите си кучета.

— Добре, изясни гледната си точка. Но поне не тъна в нещастието си.

— Не, отдадена си на пуканките и на дисковете с филми — присмя й се той, напомняйки й за срещите им в събота вечер, когато си приготвяха вечеря заедно в нейния или в неговия дом, а после гледаха филм. Елиз не знаеше как щеше да преживее последната година, ако не беше Глен. Той й оказваше незаменима подкрепа беше нейната опорна точка, когато семейството и приятелите й от детството бяха толкова далеч.

Елиз стисна ръката му през масата.

— Това, че аз съм срамежлива, не означава, че ти трябва да се откажеш. И не забравяй, че бях омъжена.

— Точно така. За онзи. — Глен отказваше да произнесе името на Денис. Това бе неговото малко и тайно отмъщение срещу мъжа, наранил най-скъпата му приятелка. — Мъжът, който те превъзнасяше в облаците като никой друг.

— Освен теб — каза тя.

— Това не се брои — ние не се срещаме.

Елиз често се чудеше защо двамата с Глен никога не превключваха на романтична вълна. Не знаеше дали защото се бяха срещнали, когато все още беше омъжена, или защото бяха колеги. Тя, след като бе уволнена от първата си работа, си бе изработила правило да не излиза с колеги. Тогава работеше в гимназия и излизаше с помощник-директора, който изведнъж реши да скъса с нея и да я уволни, защото му се струваше, че ще изпаднат в неловка ситуация. Не беше, защото не намираше Глен за привлекателен или забавен. Усмихна се, като си спомни как двамата се пръскаха с водни пистолети в задния двор на къщата на родителите му в Амагансет, а после се боричкаха на моравата, мокри до кости, и се смееха като две щастливи деца, докато той се опитваше да й отнеме пистолета. По-късно същия ден бяха отишли да играят боулинг и тя си спомни как тогава мислеше колко мило е от негова страна да я извежда и забавлява, вършейки неща, които по-изисканите й приятели намираха за скучни или провинциални.

За нея бяха загадка разочарованията, които Глен преживяваше с жените. Мислеше, че е така, защото той не бе точно мечтата на всяка жена. Жените искаха мъж, който да накара чувствата да ги пометат, а той изглеждаше съвсем обикновен — среден на ръст и със средно телосложение, с лице, което не бе нито красиво, нито грозно, и коса с цвета на кафявото сако, което носеше. Най-хубавото у него бяха очите му — сини като небето на живописна пощенска картичка, но сега в тях плуваха облаци.

Елиз не се съмняваше, че накрая той ще намери любовта. Но не бе толкова сигурна за себе си. Може би беше време да излезе от коловоза и да опита нещо ново. Отпи от кафето си и направи гримаса.

— Уф! Как е възможно някой да пие това?

Обикновено спираше в „Старбъкс“ на път за работа, но тази сутрин закъсняваше. Не беше спала добре предишната нощ — не можеше да престане да мисли за предложението на Камил — и в резултат бе заспала отново, след като бе изключила алармата на телефона.

— Искаш ли чашка кафе? — предложи той.

Тя поклати глава.

— Благодаря, но трябва да отида в кабинета си. Все още трябва да проверя някои писмени работи. — Стана и отиде до мивката, за да изхвърли остатъка от кафето си.

— Искаш да кажеш, че снощи не си успяла? — Тя долови изненадата в гласа му. Обикновено бе приключила с работите на учениците си преди любимото си телевизионно предаване.

Тя гледаше встрани и продължаваше да отпива от чашката си.

— Бях заета.

— О, разбрах. Гореща среща? — Тя се обърна и го видя да й се усмихва широко.

— Много смешно.

Глен се изправи, взе нещата си и двамата излязоха заедно от фоайето. Другите колеги им махаха с ръце, докато вървяха по коридора към кабинетите си. Кипящата тук оживеност, както и ярките детски рисунки по стените развеселиха и ободриха Елиз. Дори Глен се усмихваше. Той спря пред кабинета й и почука по ръката й, която държеше писмените работи.

— Ще бъдеш ли заета този уикенд? — запита.

— Защо? Какво си намислил?

— Има фестивал в едно от кината. Можем да гледаме някой от филмите, а после да отидем в китайски ресторант.

— Звучи добре, но не съм сигурна какви са плановете ми за този уикенд. — Зависеше от отговора, който щеше да даде на Камил. При тази мисъл усети пърхане на пеперудени криле в стомаха си. За миг се запита дали да не се довери на Глен, но той щеше да й каже, че е луда. — Ще ти се обадя.

— Не криеш нещо от мен, нали? — Той се наведе към нея с весели пламъчета в очите и тя долови аромата на мента в дъха му. — Нещо, в което е замесен противоположният пол?

Елиз отвори уста, за да каже на Глен да престане да бъде така отвратителен, но размисли.

— Разбира се, че не — каза, усмихна се тайнствено и влезе в кабинета си.