Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Replacement Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Айлин Гоудж. Заместницата

ИК „Калпазанов“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

История

  1. — Добавяне

Глава 19

— Стивън Реслър — каза Дара и й подаде слушалката. — Твърди, че е спешно.

Камил изгледа мигащата червена светлина за задържане на разговора. Спешно? Бяха минали две седмици от последния им разговор по телефона. Тогава той имаше опасения за предбрачния договор. Дали се обаждаше да й каже, че са определили дата за сватбата? Неизвестно по каква причина, нямаше добро чувство. Или може би всичко й се струваше не наред, откакто бракът й се бе разрушил.

Не можеше да престане да мисли за това. Едуард и Анджи, Анджи и Едуард. Стомахът й се свиваше. Надяваше се, че работата ще я разсее, но нямаше спасение от мислите си. Докато пишеше чекове, сортираше писма и квитанции, приемаше телефонни обаждания, зеленоокото чудовище продължаваше да вилнее, да ръмжи и да оголва зъби, а тя се усмихваше и се държеше така, сякаш няма нищо. Представяше си Едуард и Анджи заедно в леглото. Едва се сдържаше да не закрещи. А в добавка и мъчителната мисъл, че е възможно следващата година по това време Анджи да живее в дома й, да заема мястото й на масата, да спи в леглото й. Да отглежда децата й. Анджи, която дори не харесваше деца, поне доколкото й беше известно на нея. А какво можеше да се каже за жена, която спи със съпруга на друга? Какъв ли човек беше? Във всеки случай, не такъв, който щеше да бъде добър пример за Кира и Зак.

Взе слушалката и натисна бутона.

— Радвам се да те чуя, Стивън. Как си? Как е Карол? — Изненада се колко нормално звучи гласът й. Никой не би предположил, че едва вчера е научила за връзката на съпруга си. Но Стивън Реслър и бездруго нямаше да забележи. Скоро стана очевидно, че си има собствени проблеми.

— Развалихме годежа — информира я.

Новината не беше шок — предбрачните договори рядко предвещаваха нещо добро, особено когато единият от двамата е адвокат — но тя се потруди да издаде подходящите звуци.

— Наистина ли? О, Стивън, толкова съжалявам.

— Постъпих така, както ме посъветва — продължи той все така мрачно. — Казах й, че бих предпочел да ползвам услугите на друг адвокат. Мой адвокат. Карол се съгласи и помислих, че всичко е наред, докато не стигнахме до офиса на адвоката ми и тя не започна да поставя условия — всичко, за каквото се сетиш. Не защото се страхуваше, че може да бъде изиграна при развод — дори не ставаше въпрос за това. Но се виждаше как се наслаждава на всяка секунда от това делово обсъждане. Помислих си, че ако следващите четирийсет години ще са такива, е по-добре да бягам далеч.

— Изглежда, си постъпил правилно. — Камил потрепери при описанието на Карол Харди, впускаща се в бой с развети знамена. Ако беше видяла тази нейна страна, никога нямаше да я приеме за клиент.

— Да, знам — отговори нещастно той.

— Нямаш ли опасения дали си взел правилното решение?

— Не. — Той въздъхна. — Но всичко това е толкова потискащо. Всички имат съпруги — братята ми, момчетата, с които ходих на училище, и момчетата, с които работя. Някои от тях са треньори на детските отбори по футбол, в които синовете им играят. Водят семействата си на ваканции. А аз? На четирийсет съм и какво имам? Всяка сутрин се събуждам сам.

Камил отново изрази съчувствие, после заговори по-твърдо. Даде му същия съвет като на Кат Фишър, която бе дотичала разплакана при нея вчера — едва вчера ли беше? Струваше й се, че са минали сто години.

— Чуй, Стивън, може би не това искаш да чуеш в момента, но мисля, че имаш нужда от терапевт. — Каза му, че проблемът не е в Карол или другите жени, с които се бе срещнал. И че трябва да се справи с някои от своите собствени страни. — Не си преодолял разочарованието от развода си, а докато това не стане, не виждам как може да се получи друга връзка.

Той издиша шумно.

— Господи! Сериозно ли го мислиш?

— Казвам това като твоя приятелка.

— Трябва да съм наистина труден случай.

— Не, не мисля… — Подбра думите си внимателно. — Ти си страхотен и някой ден ще срещнеш също толкова страхотна жена. Просто в момента продължаваш да ближеш раните си.

— Учили са ме, че ако паднеш от коня, трябва веднага да се метнеш пак на гърба му.

— Жените не са коне.

В другия край настъпи дълга пауза, после той каза примирено:

— Защо не, по дяволите? Това е единственото, което не съм опитвал, и предполагам, че си струва. — Умът му работеше, същият ум, с който печелеше толкова много пари. Запита: — Колко време мислиш, че ще отнеме? Седмици, месеци или повече?

— Не мога да отговоря — каза тя. — Тези неща напредват със собствена скорост. Макар много да зависи и от готовността ти. — Даде му номера на доктор Макдермот, а Стивън обеща да се обади и да си запази час.

Все пак направи последен опит:

— Не можеше ли поне да ме уредиш при красива психиатърка? — пошегува се.

— Мисля, че не тази е целта, а ти? — отговори тя.

Тя затвори и се обърна към Дара:

— Това е вторият случай тази седмица, когато не успявам. Изглежда, че губя уменията си. — Разказа на партньорката си за вчерашната си среща с Кат Фишър.

— Не се тревожи, ще се върнат. Винаги се връщат. — Дара като че ли не беше убедена, че това е нещо добро. Днес бе особено привлекателна. Яркочервено червило, прозрачна блуза на цветя, шоколадовокафява пола, прилепнала по тялото й, с дължина до средата на прасеца, ботуши „Прада“. Вероятно отиваше на среща след работа. Дара винаги имаше поне един приятел и цяла опашка мъже, чакащи своето време.

„Ако можех да дам на клиентите си това, което има тя, щях да имам стопроцентов успех“, помисли си Камил. Дара й бе разказала как веднъж утешавала приятелката си от гимназията, която била зарязана безцеремонно от гаджето си. Приятелката й била най-горещото момиче в цялата гимназия и изразила недоумението си, че Дара има цяла тълпа момчета около себе си, докато всички други отчаяно се нуждаят от гадже. Дара й отговорила, че вероятно е така, защото тя няма нужда от тях, за да се чувства добре.

Камил въздъхна.

— И все пак. Не мога да се отърва от чувството, че съм се провалила и че съм ги предала.

— Не можеш да направиш нищо повече — напомни й Дара. — Можеш да подредиш всички части, но не можеш да задвижиш колелата. Останалото зависи от съдбата или както искаш го наречи.

Мислите на Камил се върнаха към Едуард. Някога вярваше, че е предначертала бъдещето им. Вече беше преминала през най-лошото, когато майка й бе умряла. Надяваше се, че животът ще продължи да тече гладко, само с малки сътресения от време на време. Че децата ще пораснат и на свой ред ще имат деца, и че някой ден двамата с Едуард ще бъдат една от онези мили възрастни двойки, които се разхождат под ръка в „Сентръл парк“. Но болестта бе променила всичко. Беше променила и нея. Старата Камил никога нямаше да измисли план, който би тласнал съпруга й в чужди обятия. Болестта не само я бе лишила от бъдеще, беше ограбила идентичността й. Бе изпаднала в безнадеждност. Някога, когато все още консултираше брачни двойки, много жени бяха споделили, че имат фантазии за вдовство. Една от тях, женена двайсет и две години за бащата на четирите си деца, дори беше признала: „Всяка сутрин се събуждам до него и си мисля, че животът ми щеше да бъде много по-лесен, ако бях сама“. Камил никога не беше мислила така за Едуард. Имаха своите моменти на разногласия, разбира се, но никога не беше съжалявала, че се е омъжила за него. Но ето, обречеността я бе преобразила от любяща съпруга в жена, отблъснала съпруга си тогава, когато имаше най-голяма нужда от него.

Изправи се рязко. Прекалено рязко. Зави й се свят. Отпусна се на стола с глава между коленете си и когато най-после се изправи, стаята бавно дойде на фокус. Дара стоеше над нея със загрижен вид.

— Добре ли си, Камил?

— Да. Прекалено много кафе на празен стомах.

— Изглеждаш пребледняла. Имаш ли нужда да полегнеш?

Камил хвърли поглед на часовника си и поклати глава.

— По-късно. Трябва да се срещна с Холи след половин час, а след това имам среща с лекаря. — Дара продължи да се суети над нея и тя каза: — След това ще полегна. Обещавам. А сега извинена ли съм?

Камил стана, взе палтото си и го облече. Канеше се да излезе, когато Дара отбеляза:

— Помисли само: когато видя сестра ти следващия път, тя ще е вече майка. О, все още не мога да повярвам. Това е все едно Джордж Клуни да се ожени.

Камил спря и се усмихна.

— Струва ми се, че и тя все още не е осъзнала напълно какво я очаква. — За Холи детето бе поредното забавление. Малко същество, което да прегръщаш, да обличаш и разхождаш.

— А бащата? Все още ли е с нея?

— Доколкото знам. — Беше видяла Къртис само два пъти след онзи обяд, когато Лари беше в града. Двамата изглеждаха привързани един към друг, а това, че Холи сияеше, можеше да се дължи и на предстоящото майчинство. — Той като че ли също се вълнува за бебето. — Това поне бе очевидно.

— Планират ли да живеят заедно?

— И да е така, аз не знам нищо. — Къртис, изглежда, не гореше от желание да се откаже от жилището си, а Холи не даваше признаци, че иска да се премести при него. И двамата изглеждаха напълно доволни от сегашното състояние на нещата. — Да си остане между теб и мен, но аз не се надявам особено.

 

 

Часовете по гимнастика на Холи се провеждаха между един и два следобед в салон на „Монтегю стрийт“ в Бруклин Хайтс, а под салона имаше виетнамски ресторант. Екзотични аромати съпровождаха Камил нагоре по стълбите. Влезе и завари Холи да седи с кръстосани крака на постелката на пода. Беше затворила очи и като че ли медитираше. Беше заобиколена от дузина други жени в различни етапи на бременност, придружени от „треньорите“ си — съпрузи в по-голямата си част, макар да присъстваха и майки, и сестри. Една от жените, едрогърда блондинка на име Барб, беше с партньорката си. Двете бяха лесбийки.

Камил се отпусна на постелката, която Холи предвидливо беше оставила до своята.

— Приличаш на дебел и доволен Буда — каза й.

Холи отвори очи и се усмихна.

— По-скоро на дебела и доволна крава.

— Как е бебето?

— В момента е заето да прави гимнастика. — Холи повдигна туниката си и показа малкото си коремче, а Камил постави длан върху него, за да усети движенията на бебето. Усмихна се и си спомни как се вълнуваше и при двете си бременности, когато малките същества мърдаха в нея.

— Винаги ли е така активно?

Холи се усмихна.

— Само когато трябва да се покаже пред леля си.

— Е, дано да не е палаво като теб.

Холи се изкикоти.

— Е, не бях чак толкова лоша.

— О? Помниш ли, когато реши, че ще е забавно да се полюлееш на завесите в дневната? — Камил, която тогава играеше в стаята си, никога нямаше да забрави тежкото тупване, последвано от пронизителен плач.

— Бях на пет! — каза Холи.

— Но правеше бели колкото за пет деца.

Няколко от жените погледнаха към тях и се усмихнаха.

Бяха свикнали да виждат двете сестри заедно, допрели глави и усмихнати. Камил забравяше за сегашните си проблеми единствено когато се потопяваше в миналото. А днес имаше нужда от това повече от друг път.

Инструкторката, наперена русокоса красавица на име Натали, която имаше три деца, призова класа за внимание.

— Имам съобщение! Сара Цао е родила момче над четири килограма. Раждането е минало без усложнения.

Последваха бурни ръкопляскания, а една от жените, дребна и крехка червенокоска в шестия месец, измърмори:

— Над четири килограма? Уф! Ще трябва да ме приспят. — Съпругът й беше пребледнял.

Камил си спомни как при раждането на Кира Едуард я беше окуражавал, че може да се справи, и я беше държал за ръката. Кога беше престанал да я държи за ръка? „Когато ти пусна неговата“, прошепна гласче в главата й.

Инструкторката им напомни за домашната задача. Трябваше да си водят дневник на храненията, в който да записват всичко, каквото ядат за всеки седемдневен период. Когато разговорът започна да се върти около хранителната стойност или липсата на такава в определени хранителни продукти, Холи се наведе към нея и прошепна:

— Помниш ли, че като бяхме деца, ти ме плашеше, че ако ям само вредна бърза храна, ще престана да раста?

— Оказа се, че съм била права — прошепна в отговор Камил. Винаги се заяждаше с Холи, задето е с три сантиметра по-ниска от нея.

— Също така каза, че ще имам по-малък коефициент на интелигентност.

— Изглежда, че и за това съм била права.

— Ха! По-умна съм от теб.

— Толкова си умна, че си забравила да вземеш предпазни мерки и си забременяла.

Холи се усмихна.

— Най-умното, което някога съм правила.

След това правиха дихателни упражнения. Половината от бъдещите майки бяха избрали да родят естествено, а другите, за повечето от които това не бе първо раждане, бяха избрали хирургическата намеса. Холи вярваше, че щом хипитата от Уудсток са можели да раждат без медикаменти, тя също ще се справи. „Нямаш представа“, помисли си Камил за хиляден път.

След като упражненията завършиха, тя запита с, както се надяваше, нехаен тон:

— Направихте ли вече някакви уговорки с Къртис за времето след раждането на бебето?

Холи сви рамене в отговор.

— Още не, но ще направим.

Камил започна да става нетърпелива.

— Холи. — Изгледа строго сестра си. — Говорим за нещо сериозно. Ще станете родители. Трябва да имате някакъв план. Не може просто така.

— Да, знам, но в момента нищо не е сигурно.

— Как така?

— Къртис получи повишение… Шефът му иска той да оглави клона във Вашингтон. Това е огромна възможност. Наистина огромна. — Холи постави длан на корема си, като че ли да подчертае думите си. — Не толкова заради по-високата заплата, а защото е крачка напред. — Отидоха до изхода и спряха, за да вземат палтата си. — Казах му, че не трябва да я изпуска.

Сърцето на Камил се сви.

— А какво иска Къртис?

— Още не е решил, но обмисля предложението — каза Холи, когато тръгнаха надолу по стъпалата.

Изглеждаше спокойна — прекалено спокойна. Камил не можеше така лесно да бъде заблудена. Познаваше сестра си прекалено добре. Колкото по-дълбоко бе наранена, толкова по-нехаен вид приемаше.

— Ти и бебето трябва да сте поне част от уравнението.

— Няма да е както преди, когато живееше от другата страна на Атлантическия океан — отговори разумно Холи. — Вашингтон е само на няколко часа път с влак. Ще може да си идва през уикендите.

— Така казват всички.

— Кои?

— Разведените татковци, които работят в друг град. Само че никога не се получава според плана.

Холи спря рязко и се обърна към нея.

— Ще престанеш ли? Ние не сме разведени! Дори не сме женени.

— Но не ставате и по-млади.

— Къде пише, че на определена възраст трябва да си женен? Или женен въобще? — запита Холи. — Може да ти е трудно да си го представиш, сестричке, но не всички неомъжени момичета нощем сънуват сватбени рокли и камбани. Някои от нас са щастливи да бъдат сами.

— Няма да си сама. Ще имаш бебето.

— Да. Няма ли да е прекрасно? — Изражението на Холи стана замечтано.

— Повярвай ми, ще има дни, когато няма да ти се струва така прекрасно. — Камил винаги, още откакто бяха тийнейджърки, беше спокойният и хладен глас на разума. Не че Холи се вслушваше в него. Но тя нямаше да се откаже лесно. Наредиха се на опашка пред „Старбъкс“ и каза: — Помниш ли, когато Кира беше бебе и не можех да я накарам да спре да плаче? — Дъщеря й имаше колики. — Бях дотолкова лишена от сън, че приличах на зомби. Кълна се, имаше моменти, когато обмислях дали да не я оставя пред нечий праг. Или да скоча от някой мост.

Холи утихна. Едва когато седнаха да пият кафето си, предпазливо се осмели да каже:

— Нямаше да го направиш, нали? Да се самоубиеш наистина. — Погледът й обхождаше лицето на Камил.

— Не знам — отговори искрено Камил, след като помисли. — Не мога да кажа, че не ми е минавало през ума, но не съм сигурна, че щях да събера смелост да го направя.

Холи пребледня, хвана Камил за китката и каза настоятелно:

— Обещай ми, че няма да го направиш. Поне не без първо да говориш с мен. Говоря сериозно, Кам. Трябва да се закълнеш в живота си. Не, не че… — Прехапа долната си устна, когато от гърлото й излезе кикотене, което не можеше да сдържи. — Дори ще ти помогна, ако… ако… — Очите й се напълниха със сълзи. — Ако имаш нужда.

Камил знаеше каква смелост е необходима на сестра й, за да направи подобно предложение, и беше дълбоко трогната.

— Благодаря, доктор Кеворкян! — каза. Шегуваше се, за да не се разплаче. — Винаги съм знаела, че ми завиждаш, но никога не съм предполагала, че ще стигнеш чак дотам.

Холи се засмя приглушено.

— Млъкни. Никога не съм ти завиждала.

— Лъжкиня.

— Никога!

Млъкнаха и останаха обгърнати в последвалата тишина. Камил отпиваше от кафето си и гледаше през прозореца пешеходците. Малко момче на ролери и с каска на главата, следвано от майка си. Възрастна жена, разхождаща лабрадора си. Млада двойка, хванати за ръка. Камил си спомни времето, когато двамата с Едуард бяха така погълнати един от друг, и се изпълни с тъга. Не беше казала на никого за последното си страдание. Ако го кажеше на глас, щеше да го направи по-реално, а и бездруго едва се справяше с болката от изневярата. Но сега думите се изплъзнаха от устата й още преди да се е усетила.

— Едуард има връзка.

— Какво? Нима каза… По дяволите! — изруга Холи, докато попиваше със салфетката кафето, което бе разляла, но като видя изражението на сестра си, се отказа и се втренчи в нея. — Не, не е възможно — каза и поклати глава. — Както и да изглежда, сигурна съм, че има обяснение.

Камил въздъхна.

— Не отрече, когато го запитах направо.

Холи ококори очи и покри устата си с длан.

— О, мили боже! — После изражението й стана твърдо. — Значи е истина, че винаги трябва да се внимава с тихите и мили хора.

— Не говоря за Елиз.

— Тогава коя…?

— Казва се Анджи. Анджи д’Амато. Организира кетъринга за моите събития. Или поне така беше досега. — Още сутринта й беше изпратила имейл, в който твърдо й казваше, че услугите й няма да са необходими повече.

— Сериозно ли е? — Очите на Холи като че ли изпълваха цялото й лице.

— Достатъчно. Връзката им не е просто сексуална. — Отново си представи Анджи и Едуард в леглото и стомахът й се сви. Изведнъж мирисът на кафето й се стори отвратителен, но бе така уморена, че не можеше да стане и да излезе на чист въздух.

— О, Кам! — Холи хвана ръката й и я стисна.

— Вината е повече моя — продължи Камил. — Аз бях тази, която настояваше да се срещне с Елиз. Макар да не знаех, че така ще отворя врата, през която ще може да влезе всяка. Както, предполагам, и Едуард не е подозирал. — Колкото и да беше ядосана, знаеше, че не е търсил връзка с друга жена съзнателно. „Тя просто беше там.“ Можеше да добави: „А ти не беше“.

— Направила си това, което си сметнала за най-добро за семейството си — отговори натъртено Холи.

— Може би трябваше да помисля кое ще е добро за брака ми. — Камил се замисли, втренчила празен поглед пред себе си. Когато най-после погледна часовника си, видя, че е три следобед. Изправи се. — По-добре да бягам или ще закъснея за лекаря.

— Едуард ще бъде ли там? — попита Холи и я загледа с тревога.

— Не. Искаше, но му казах да не идва. — Нямаше нужда от напомняне в какво състояние е бракът й, когато трябваше да се изправи пред проблема със здравето си.

— Тогава аз ще дойда с теб. — Холи се изправи с мъка.

— Не. Ще се оправя. Просто рутинен преглед — излъга Камил.

Всъщност днешното посещение далеч не беше рутинно. Щеше да научи резултатите от последните изследвания. Камил се сбогува със сестра си и забърза към метрото. Опитваше се да се приготви за онова, което сърцето й вече знаеше.

 

 

Беше изненадана да завари мъж, седнал на стола срещу бюрото на Реджина. Беше плешив и облечен в блейзър и розова вратовръзка. Първата й мисъл беше, че е прекъснала прегледа на друг пациент. Но не, Бетина, секретарката, нямаше да я въведе, ако беше така. Реджина се усмихна, стана и й махна с ръка да влезе. Мъжът се обърна и също й се усмихна.

— Камил, това е доктор Роуз — каза Реджина.

Камил изтръпна, като чу името. Доктор Роуз оглавяваше екипа към медицинския център „Андерсън“, който разработваше приеманото от нея експериментално лекарство. Умът й заработи трескаво. Какво правеше той тук? Случайно ли беше в града, или беше дошъл специално? Дали не бе дошъл чак от Хюстън, за да й съобщи лично лошите новини? При тази мисъл започна да трепери.

— Здравейте — каза той топло, когато се здрависаха. Гласът му беше дълбок, говореше с британски акцент. Фигурата му не отговаряше на великолепието на гласа му. Доктор Роуз беше пълен и с няколко сантиметра по-нисък от нея. От Гугъл знаеше, че е получил образованието си в „Оксфорд“ и имаше медицинската си степен от „Харвард“. Беше спечелил многобройни награди и беше номиниран за Нобелова награда заради изследванията си върху рака.

— Не мога да повярвам, че най-после се срещам с вас, легендарния доктор Роуз. — Говореше така, сякаш бяха на парти. Не можеше да признае дори пред себе си каква може би бе причината за идването му тук, защото краката щяха да откажат да й служат и щеше да падне на пода пред очите им. — Реджина ми е разказвала много за вас. Разбрах, че сте били стажанти заедно.

Той се обърна и намигна на Реджина.

— Да, наистина. Всички трябваше да се стараем много, за да можем да се мерим с Реджи.

Реджи? Камил се усмихна, въпреки че беше нервна. Трудно й беше да си представи спокойната и вдъхваща респект лекарка като млада и вероятно несръчна стажантка, към която се обръщат с Реджи.

— А оттогава пък аз се мъча да се меря с теб — каза Реджина със смях.

— И ето ни пак заедно, в обща кауза. — Усмивката на доктор Роуз бе предназначена за Камил. — Следя случая ви с голям интерес, мила моя. — Галантността и спокойствието му действаха добре на нервите й. — Всъщност ето защо съм тук. Реших, че можем заедно да прегледаме резултатите от изследванията.

Камил кимна вдървено. Сърцето й биеше тежко.

— Да, разбира се.

— Да изчакаме ли съпруга ви? — запита той.

— Не, той, хм, няма да успее да дойде. — Заговори неуверено за спешен случай, който го задържа. Колкото и ядосана да беше на Едуард, не искаше Реджина и доктор Роуз да мислят лошо за него.

— Жалко. Надявах се да се срещна с него. Четох за последните му постижения в неговата област. Удивително. Е, може би друг път. — Доктор Роуз поклати глава със съжаление, преди да подходи към работата си. — Е, в такъв случай, да ги погледнем ли?

Камил седна на дивана до Реджина, а доктор Роуз — срещу тях. Върху масата лежеше кафявият плик с резултатите от радиологичните изследвания и скенера. Стомахът на Камил се свиваше болезнено. Последните две фигури не показваха промяна. Или нямаше развитие, или ракът прогресираше. Което и от двете да беше, тя беше обречена.

— Кръвната картина е първият знак за онова, което виждаме — поде доктор Роуз. Говореше за белите и червените й кръвни телца, за антителата и така нататък, но тя беше прекарала много време сред лекарите — беше омъжена за лекар, за бога — и знаеше, че говорят така дори когато прогнозата е мрачна.

— Какво означава това? — запита най-накрая.

— Защо не погледнеш сама? — Доктор Роуз посочи към кафявия плик, Реджина се отдръпна назад и Камил веднага видя, че във фигурите има нещо различно. Трябваше да мине миг обаче, за да разбере какво вижда. Тя търсеше нещо, което не беше там. „Горещите зони“ — там, където оцветените области показваха разсейките — или бяха видимо намалели, или бяха едва забележими. Тя гледаше фигурите с мълчаливо недоверие, а умът й се бореше да възприеме онова, което бе лесно видимо за окото.

Реджина бе тази, която каза:

— Изглежда, Камил, че си в ремисия.

— Което е забележително! — намеси се доктор Роуз и се оживи още повече. — Предишните резултати не бяха окуражителни. Ракът беше в напреднал стадий и знаехме, че лечението може да не даде резултат. Със сигурност не очаквахме толкова чувствително положително развитие. — Посочи развълнувано резултатите. — Ако не бях лекар, щях да го нарека чудо. Но като учен мога само да кажа, че надхвърля очакванията ни.

Камил беше онемяла. Едва чуваше доктор Роуз, който я увещаваше да лети до Хюстън за още изследвания. Той нямаше търпение да я запознае и с другите членове на екипа.

— Ти си нашият пример — каза.

Тя отвори уста да възрази: „Аз съм онази, която нямаше да оживее, помните ли?“, когато най-после разбра какво й казват.

— Нима… нима казвате, че няма да умра? — заекна.

Реджина й се усмихна лъчезарно.

— Поне не още известно време.

Недоверието й премина в радостна еуфория. Чувстваше се замаяна, опиянена. Първата й мисъл беше: „Трябва да се обадя на Едуард“.

Едуард. О, боже… Едуард.

Изправи се, а стаята бавно се завъртя пред очите й. В периферията на зрението й се събраха черни точици, а фигурите се размазаха като неясен телевизионен образ. Обгърна я тъмнина и тя изгуби съзнание.