Айлин Гоудж
Заместницата (5)

Глава 5

— Как се чувствате днес, мистър Сзегеди? — запита Едуард.

Възрастният му пациент приличаше на Йода от „Междузвездни войни“, както стоеше свит на стола. Главата му, покрита с бяла коса — толкова рядка, че се виждаше кожата — изглеждаше прекалено голяма за смаленото му тяло. Старият човек отговори едва чуто с дрезгав глас:

— Не толкова добре.

— Колко време мина от операцията? — Мистър Сзегеди вдигна два пръста. Ръката му трепереше силно. — Две седмици? — Бавно кимане в отговор. — А помните ли колко време бяхте с дихателна тръба?

Старецът сви рамене. Съпругата му отговори вместо него:

— Няколко часа може би. Не помни чак толкова. Беше ти тежко, нали, Георги? — каза тя високо на съпруга си, който имаше проблеми не само с говора, но и със слуха. Старицата напомняше на Едуард за баба му със зачервената си кожа, високите скули и с унгарския акцент. Имаше нещо красиво в начина, по който движенията на двамата съпрузи се сливаха — синхрона на двама души, живели толкова дълго заедно, че бяха се превърнали в едно цяло.

Опита се да си представи Камил на тази възраст, с посребрена коса и бръчки, но не можа. Отново му дотежа — вече познато тегло.

— Кога загубихте гласа си, мистър Сзегеди?

Отговори отново съпругата му:

— Веднага след операцията. Преди това говореше толкова много, че не можеше да му затвориш устата! Нали така, Георги? — Потупа с любов съпруга си по рамото. Едуард виждаше тревогата, изписана на лицето й, и се усмихна, за да я успокои.

— Загуба на речта не е нещо необичайно след смяна на клапа — обясни. — По време на операцията гласните струни се разместват, което може да причини временната им парализа. Не мога да кажа колко ще продължи, но обикновено се оправя. Нека погледна… — Кимна на Дев, новия стажант, който в момента му беше помощник. Дев приложи местен анестетик, преди внимателно да вкара тръбичка в носната кухина на пациента. След минута гледаха гласните му струни на компютъра на екрана и диагнозата се потвърди.

Скоро мистър и мисис Сзегеди вървяха към вратата на кабинета му, старицата стискаше в ръка листчето с името и номера на терапевта, който трябваше да се погрижи за гласните струни на съпруга й. Едуард подаде папката на помощника си и го запита дали мистър Сзегеди е бил последният от пациентите му за сутринта.

Дев кимна в отговор. Той бе пакистанец с крехко телосложение и заразителна усмивка. Бе известен с добрата си работа.

— Пациентът за два часа отложи прегледа, а следващият е в два и четирийсет минути — информира го Дев и се усмихна. — Свободен сте почти два часа. Късметлия.

Късметлия? Едуард не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал късметлия, но отговори весело:

— Ако късметът ми се задържи, може би ще успея да накарам стареца да заложи част от милионите си. — Днес щеше да обядва в клуба „Никбокър“ с Лайъм Макфейл, бивш негов пациент и потенциален донор за клиниката „Уест Харлем“, където Едуард работеше два следобеда в седмицата.

— Това може да се окаже прекалено. Чух, че е костелив орех.

— В такъв случай може би трябва да бъдеш мой пратеник — пошегува се Едуард. Дев бе също така известен с чара си.

— Не, благодаря. Той ще ме изяде за обяд.

— Като говорим за това, никакво пропускане на обяда повече — заповед на лекаря. Хората ще помислят, че шефът ти е робовладелец.

Дев напомняше на Едуард какъв бе самият той на тази възраст — болезнено амбициозен. Не че се беше променил много. Не беше нещо необичайно Едуард да вдигне поглед, да види, че навън се е стъмнило, и да осъзнае, че цял ден не е хапвал нищо. Дев само се засмя.

— Те вече си го мислят.

Минути по-късно Едуард излезе от сградата, в която беше кабинетът му, и тръгна към Нервно-психиатричния център. Имаше свободен половин час преди обяд и се канеше да се види със стария си приятел и учител Хю Либерман. Още не беше казал на Хю лошата новина за Камил. Искаше първо да овладее чувствата си — нещо, което до този момент не се беше случило. Не можеше да преодолее гнева и разочарованието си. Като лекар, разбираше решението на Камил да не търси по-нататъшно лечение, но като съпруг — не. Да, шансовете бяха минимални. Но как бе възможно тя да не иска да се бори за живота си? Беше се борила преди. Защо не и сега?

Като че ли това не бе достатъчно лошо, та говореше и за желанието си да му намери втора съпруга. Сякаш му бе станала непозната само за една нощ. Камил, която познаваше и обичаше, никога не би поискала това от него. Не се съмняваше в мотивите й — тя вярваше, че това е за негово добро и в интерес на децата им. Но какво говореше за брака им? Защо тя не искаше да се насладят на оставащото им време? Разбираше страховете й за децата — беше изгубила майка си на четиринайсет, а баща й се беше оказал неспособен да се грижи за тях — но това оставяше горчив вкус в устата му. Камил искрено ли вярваше, че той ще се окаже неспособен като баща й? Исусе! В същото време го гризеше чувство за вина, защото знаеше, че не е безукорен като родител.

Изплува спомен, който сякаш доказваше непригодността му: Камил лежи в болницата, децата са гладни, а той, Едуард, стои в кухнята и глупаво гледа замразения хамбургер. Канеше се да го извади да се размрази, преди да тръгне за работа същия ден, както и да купи продукти на път за вкъщи, да вземе прането от пералнята и да напише чек за екскурзията на дъщеря си. Но не беше свършил нищо. В резултат разполагаха само с храната, която Камил беше сложила във фризера. Нямаше скоро да забрави примирението, изписано по лицето на тогава тринайсетгодишната му дъщеря, която бе влязла в кухнята в този момент — изражението й казваше, че не очаква нищо повече от него, но въпреки това го обича. Тя не направи никаква забележка, само протегна ръка към купа менюта на доставки за вкъщи и запита:

— Пица или китайска храна?

На Едуард му харесваше да мисли, че би могъл да се справи и по-добре с отглеждането на собствените си деца, да докаже, че е по-добър от бащата на Камил и Холи. Но дали не се заблуждаваше? Мисълта го накара да вдигне яката си и да забърза по тротоара, сякаш въздухът изведнъж бе станал леденостуден.

 

 

„Харкнес Павилиън“ беше част от няколко разпръснати сгради, съставляващи медицинския комплекс на болницата „Колумбия“. Едуард бе напрегнат, когато стигна до Нервно-психиатричния център и взе асансьора до петия етаж. Хю говореше по телефона, когато влезе в кабинета му.

Едър мъж, седнал зад масивно бюро с гледка към Ийст ривър. Хю му се усмихна и затвори телефона. Едуард бе в екип с доктор Хю Либерман, когато той дойде тук като стажант, и между двамата се бе образувала здрава и трайна връзка. Хю бе най-мъдрият човек, когото Едуард познаваше — впечатление, което малко се разваляше от факта, че изглеждаше като типичния луд психиатър: имаше коса като на Айнщайн и проницателни сини очи, обрамчени от бръчици.

— Какво се е случило, приятелю? — запита. — Не те виждам със седмици, а ето те сега и си унил като никога. Каквото и да те гризе, явно зъбите му са остри.

Едуард сви рамене и се опита да омаловажи нещата:

— Всеки ли, който влиза през вратата ти, трябва да има проблем? Не може ли човек да е унил без причина?

Хю го изгледа внимателно: Едуард имаше вид така, сякаш не беше спал от седмици. Не каза нищо. Стана от стола и разчисти от книгите и брошурите другия, който бе срещу бюрото му.

— Седни, седни. — Беше едва средата на деня, но на вратовръзката му вече имаше петно, а реверите на сакото му бяха посипани с пърхот или пудра захар от поничките, които консумираше с дузини. — Как си напоследък? Как е Камил? — запита, подпрял се на бюрото си, затрупано с книги и учебници. Организационната система на Хю като че ли бе контролираният хаос, но той можеше веднага и без никакво затруднение да издърпа от купа точно онова, което му трябва. — Рут каза онзи ден, че е крайно време вие двамата да дойдете на вечеря.

— С удоволствие. Но… нещо се случи. — Едуард бе преднамерено неясен, но старецът остана на мястото си, повдигнал въпросително вежди и в очакване да продължи. Едуард знаеше, че няма смисъл. Въздъхна. — Камил… Ракът се разпространява.

Видя мъката, изписана по лицето на стареца.

— Разбирам. — Хю прокара длан през сивата си коса. — И заради това ли ме избягваш? — Срещаха се всяка сряда, за да играят бадминтон в спортния клуб на Хю, но Едуард все си намираше извинение през последните няколко седмици.

— Не съм казал не само на теб, но и на никого другиго.

— Колко лошо е?

— Много.

— Дявол да го вземе — измърмори Хю на себе си и поклати глава. Като психиатър, беше свикнал да не показва чувствата си, но сега не можеше да ги скрие. Обичаше Камил и беше като чичо за Кира и Зак. Докато майка им беше в болницата, Хю и съпругата му Рут им бяха като изпратени от бога: носеха им домашна храна и водеха децата в къщата си в Райнбек през уикендите. — Какво лечение препоръчва лекарят й?

— Доктор Хокинс казва, че втора трансплантация на стволови клетки е единственият й шанс, а приятелката ми Мич от „Слоун Кетъринг“ потвърждава мнението му. Но няма смисъл, страхувам се. — Разочарованието се надигаше в него, докато обясняваше на приятеля си, че Камил е решила да не се лекува, макар това да е единствената й надежда.

Хю кимна замислено, но не показа с нищо дали одобрява или не избора й. Каза само:

— Сигурен съм, че не й е било лесно да вземе решение.

— Да. Е, аз изобщо нямах думата. — Едуард си спомни колко безпомощен се бе чувствал, докато бе гледал как баба му бавно умира. Беше се заклел никога вече да не позволи това да се случи с любим човек. А ето го, години по-късно, отново с вързани ръце.

— Знам, че и на теб не ти е лесно — каза Хю тихо. — Ако мога нещо да направя…

— Моли се. Само това ни остава.

— Никога не подценявай силата на молитвата, приятелю. — Хю бе дълбоко вярващ евреин и на вратата на кабинета му имаше медуза. Но беше също така лекар, което пролича във въпроса му: — А какво ще кажеш за клинична пътека? Има ли нещо, което си струва да се проучи?

— Разбира се — отговори мрачно Едуард. — Но не и в момента. — През последните няколко седмици беше прекарал всеки свободен момент в телефонни обаждания и търсене в Интернет, но без резултат. — Не съм се отказал, но ако ще излезе нещо, то трябва да е скоро. — Нямаше нужда да казва, че времето изтича.

— Познавам някои хора. Мога да поразпитам — предложи Хю. — Междувременно, ако имаш нужда да поговориш, знаеш къде да ме намериш.

— Какъв е смисълът от приказки? Тя вече е решила. — Едуард сведе поглед към ръцете си и видя, че са свити в юмруци. Опъна пръсти, но бяха сковани — сякаш бяха в това положение от известно време. Поклати глава и каза с горчивина: — Отказва да се вслуша в гласа на разума. Като че ли иска да умре. И дори обмисля да избере следващата ми съпруга. — Последното бе преувеличение — бяха само обсъдили възможността — но постигна желания ефект. Веждите на Хю се стрелнаха нагоре.

Дори Хю, който бе чувал какво ли не като психиатър, не можеше да си представи нещо толкова абсурдно като предложението на Камил. Вероятно го интерпретира като невярно твърдение, предизвикано от крайно разочарование, защото единственото, което каза, беше:

— Не е необичайно за хората в последния стадий на неизлечима болест да намират утеха, като знаят, че съпругът им отново ще намери щастието след смъртта им. — Не знаеше обаче, че ако Едуард бе преувеличил, то не бе с много.

— При нея е нещо повече. Не забравяй — тя си изкарва прехраната с това.

— Разбирам — каза Хю и смръщи вежди. — А има ли намерение вие двамата да…

— Не. Господи, не! — Едуард побърза да изясни. — Отношенията ще бъдат строго платонични. Нещо като наемане с възможност за покупка — каза с горчивина. — Така, както го вижда Камил, или ще умра от мъка, или ще се превърна в закоравял вдовец.

Хю се почеса по главата, а на лицето му се изписа мъка, но бързо възстанови обичайната си деловитост.

— Няма еднозначен начин да се справиш с неизлечима болест — каза с премерен тон. — Имал съм пациенти, отказващи да приемат неизбежното. Те твърдо вярват, че лек ще бъде открит. Други приемат, че ще умрат, но чувстват нужда да контролират всичко.

„Камил е от тях“, помисли си Едуард. Когато се бе върнала на работа след двете раждания, оставяше на бавачката толкова подробен списък с инструкции, че можеше да послужи за ръководство при отглеждане на деца. А преди всяко делово пътуване или престой в болницата купуваше храна, достатъчна за десетчленно семейство. Вече беше купила всичко и за бебето на Холи.

— Камил няма да спре дотук — каза той. — Тя ще дирижира всичко… и от гроба.

Хю се усмихна многозначително. Преди няколко години се бе обърнал към нея по повод свой племенник, който на четирийсетгодишна възраст не показваше никакво желание да се задоми, за голямо отчаяние на сестра си. Камил се бе впуснала в действие и след шест месеца някога заклетият ерген вървеше по пътеката в църквата.

— Може би щеше да е друго, ако имаше какво да я разсее — каза, след като помисли малко.

— Какво предлагаш?

— Кога за последен път сте били във ваканция само двамата?

Едуард се замисли за лъскавите брошури, които накрая бе изхвърлил. Ако преди бе виждал пътуването като възможност, сега го виждаше просто като копнеж. Освен това, „романтичната“ ваканция щеше само да засили усещането, че в брака им вече нямаше искра. Двамата със съпругата му не бяха правили секс толкова дълго, че не можеше да си спомни кога бе последният път. Камил обикновено беше прекалено уморена, а той не беше настоявал. Освобождаваше фантазиите си само под душа. Затваряше очи, докато се насапунисваше, и си представяше как бавно и сладко люби съпругата си. Когато се бяха оженили, не можеха да се насладят един на друг — трябваше само леко докосване с пръсти или многозначителен поглед, за да излязат от киното насред прожекцията или да се измъкнат от някое парти. Беше охладнял не защото съпругата му вече не беше привлекателна за него, а защото основното, което изпитваше, бе желанието да я защити.

— Не мисля, че втори меден месец е отговорът — каза уморено.

— Не е задължително да бъде бягство — каза Хю. — Важното е да намерите нещо, което да интересува и двама ви, за да чувствате, че сте прекарали добре последните си дни.

— Например?

— Това трябва да решите вие, не аз. Но ако искате мнението ми, предлагам да я изслушаш — посъветва го Хю. — Дори да не виждаш смисъл. Дори да ти се струва лудост. В това има сила, приятелю. Дори може би ще откриете нещо, за което и двамата да сте съгласни.

— Искаш да кажеш, да се съглася с налудничавите й планове? — попита саркастично Едуард.

— Ако не нещо друго, поне в него ще бъдете заедно — каза Хю.

 

 

Едуард беше в кабинета си и телефонираше на родителите си в Милуоки всяка неделя. Винаги пресмяташе времето така, че да са си и двамата у дома, но в онази неделя, третата в месеца, откри, че се надява да му отговори телефонният секретар. Нямаше късмет. Баща му вдигна на второто позвъняване.

— Здравей, дете. Какво има при вас?

— Почти нищо — излъга Едуард. — Ти как си, татко?

— Не зле, не зле. Гърбът ме боли малко, но като се изключи това, нямам други оплаквания.

Както при почти всички, заети в бирената индустрия, гърбът на Васил Константин го болеше от вдигането на тежките варели в продължение на дълги десетилетия.

— Какво казва лекарят? — запита Едуард.

— Иска да се оперирам. Като че ли мога да си позволя да лежа цели шест месеца — каза раздразнено. Васил работеше на половин работен ден като охрана. Беше прекалено горд, за да приеме помощта, която синът му му предлагаше. Приемаше само самолетните билети, които Едуард им изпращаше, за да им гостуват. — Болката може да върви по дяволите — изруга баща му.

„Каквато майката, такъв и синът“, помисли си Едуард, спомнил си за баба Клара. Само че в момента нямаше сили да спори с баща си. Имаше по-големи проблеми. Макар че иронията не му убягна — отказът на съпругата му да се съобрази с лекарите просто бе продължение на онова, с което трябваше да се справя през целия си живот.

— Как е мама? Взема ли си лекарствата? — запита.

— Разбира се, разбира се. Лекарите казват, че не е нищо сериозно. Просто старост.

— А почива ли си, както казва лекарят й!

— Познаваш майка си, може да седи неподвижно само в църквата. — Васил се засмя гърлено. Пушеше по две кутии цигари на ден, докато не ги отказа по настояване на съпругата си, но гласът му все още беше дрезгав като на човек с лоша простуда. — Как са децата? Как е Камил?

— Всички са добре. — Едуард затвори очи и започна да масажира с палец и показалец мястото над дясната си вежда, където се съсредоточаваше главоболието. Говориха още няколко минути — за времето в Милуоки, кои от роднините им бяха болни или очакваха дете и кой ще спечели шампионата по футбол следващата година.

Когато Едуард най-после помоли да разговаря с майка си, Васил му каза:

— Тя е у мисис Дубиески. Отби се да я нагледа на връщане от литургията. — Спомни си, че по-възрастната съседка на родителите му наскоро бе паднала и си бе счупила бедрената кост. — Ще й кажа да ти се обади, когато се върне.

— Не, недей. Аз ще опитам отново по-късно — каза Едуард и хвърли поглед към отворената врата на спалнята им. — Камил още спи. Не искам телефонът да я събуди.

— Не е болна, нали?

Тъй като цял живот бе ставал преди пукването на зората, Васил продължаваше да става рано и след пенсионирането си, затова според него всеки, който спеше след девет часа сутринта, беше болен. Но не можеше да си представи колко зле беше. Едуард почувства как раменете му се стягат, а досадното главоболие пуска корени като противен бурен, но продължи да говори спокойно:

— Неделя е, татко. Хората спят до късно в неделя.

— Другите, да, но не и твоят старец. Денят, в който няма да стана със слънцето, ще е този, в който ще ме изнесат в ковчег.

Баща му се засмя, а Едуард трепна.

— Не говори така, татко.

— Защо? Всички трябва да си отидем по някое време.

Едуард побърза да смени темата.

— Чуй, татко, не знам дали ще успеем да ви дойдем на гости тази година. Имаме доста работа. — Далеч от жестоката истина. — Защо да не ви изпратя билети и да дойдете двамата с мама? Може би това лято. Ще отидем в къщата на плажа. — Това можеше да бъде последната им възможност да видят Камил, преди да остане прикована към леглото. При тази мисъл гърлото му се сви.

— Разбира се, няма проблеми. Майка ти ще се радва.

Едуард се замисли за по-щастливите дни, когато децата им бяха още малки и играеха във водата на плажа, близо до къщата им в Саутхемптън; за тях двамата с Камил, всеки с по едно дете в скута си, седнали около лагерния огън през нощта; как четиримата се разхождаха по плажната ивица, а Кира и Зак пищят от радост. Пое си дълбоко и беззвучно въздух и издиша бавно.

— Чуй, татко, трябва да затварям. Бих извикал децата на телефона, но те закусват. — Друга лъжа. Бяха закусили и в момента играеха компютърни игри, заети единствено да увеличават сбора си от точки. Истината беше, че иска да сложи край на разговора. Главата му пулсираше от болка, а стомахът му гореше от двете чашки кафе, които бе изпил на гладно.

— Добре, разбира се, предай им целувки от дядо им. И кажи на малкия разбойник, че следващия път ще гледаме бейзбол по телевизията, независимо дали му харесва или не. — Баща му отново се засмя гърлено.

Едуард затвори. Чувстваше се по-депресиран от всякога. Защо не бе казал на баща си истината? „Защото все още се надяваш на чудо“, отговори вътрешният му глас. И също така, защото родителите му, убедени католици, които вярваха повече на религията, отколкото в медицината, може би щяха да подкрепят Камил в решението й. А той не искаше да я окуражава.

През открехнатата врата на кабинета си виждаше как Камил се размърдва в съня си. Страхуваше се да не я безпокои, затова стана да я затвори, но ръката му остана върху бравата и някакъв импулс го накара да излезе в коридора. Влезе в спалнята, стъпките му бяха приглушени от дълбокия килим. Мигове по-късно — докато стоеше и гледаше заспалата си съпруга, сбърчила чело дори в съня си — миналото и настоящето се изправиха едно срещу друго, а той остана помежду им.

 

 

Беше на тринайсет, когато баба Клара се разболя. Тя отказа да отиде на лекар, а когато накрая се съгласи, то беше само за да се потвърди дълбоката й вяра, че медицината е безсилна да направи нещо повече от това да зашива рани и да намества счупени крайници. „Каква полза има от лекарите?“, казваше тя. Не правеха нищо, а вземаха цяло състояние. Тя разчиташе на народната медицина.

— Това ще накара отокът да спадне — каза на Едуард, когато той беше на девет и една рана на ръката му се инфектира, а баба му налагаше мястото със зелеви листа. Друг път, когато един от съседите им получи инфаркт, тя му занесе бурканче изсушени люти пиперки и му каза да сложи щипка на езика си, ако почувства болка в гърдите (по-късно мистър Янович каза, че е опитал и че е имало ефект).

Едуард си представяше съвсем ясно баба Клара — суха жена с твърда къдрава коса и тъмни очи, с кръгло лице, дълбоко набръчкано. Усмивката й бе лъчезарна въпреки липсващите зъби. Вървеше по-бавно заради възрастта си, но все така помагаше на всеки, който имаше нужда. Когато не вареше някаква отвара, от която цялата къща миришеше, тя готвеше превъзходни ястия — caltaboshi или подправеното с чесън stufat de miel, или яхнията, от която устата се пълнеше със слюнка и която носеше името tochitura moldoveneas са все ястия от родната й Молдова.

Помнеше как седеше в скута й, когато бе много малък, а тя му пееше румънски приспивни песнички. От нея се носеше мирис на прах за пране или на цигари. Преди да дойде в Америка, когато все още живееше в Румъния, тя познаваше страната на мечтите само от филмите, прожектирани в киното на селото, и затова английският й изобилстваше с изрази от онази епоха.

— Здравей, кукличке — поздравяваше тя жените от квартала, които й носеха прането си.

Веднъж мистър Соколовски, поляк, собственик на магазина на ъгъла, я видя да приближава и се скри в склада си, но от собствен опит научи, че няма начин да се избегне стихията, позната като баба Клара. Когато след известно време подаде глава, видя, че тя обучава жените как да избират продуктите, като показва недостатъците в неговите.

— Ако искате восък, елате да го остържете от пода ми в кухнята. Ако искате плодове, отидете при мистър Сантанджело по-надолу по улицата. — Бе истинско светотатство да препоръчва магазина на италианеца пред този на източноевропееца, но тя не даваше и пукната пара.

Баба Клара, висока едва метър и петдесет и шест, бе неудържима. Но дори тя бе безсилна пред заболяването на бъбреците, което накрая отне живота й. Нито нейните лекове, нито хапчетата на лекарите помогнаха.

Тя отслабваше с всеки ден и Едуард виждаше това с нарастващо отчаяние.

Сега Едуард гледаше спящата си съпруга, а мисълта, че тя може да умре, бе непоносима.

Камил обикновено ставаше първа сутрин и закусваше, преди другите да са се събудили. Но снощи не бе спала добре. Беше се събудила няколко пъти заради това, че непрекъснато се въртеше и мяташе, а веднъж дори бе извикала насън. Дори сега, когато бе дълбоко заспала, свитото й на кълбо тяло му подсказваше, че не сънува приятни сънища. В гърлото му заседна буца. „Ако само можех да направя нещо.“

 

 

Сякаш бе произнесъл мисълта си на глас, тя се размърда и отвори очи. Като видя съпруга си, застанал до леглото й, веднага се разсъни. Той изглеждаше така тъжен и измъчен! Не можеше да понесе да го вижда такъв. Само ако можеше да облекчи товара му! Копнееше да го утеши — този мъж с отпуснати рамене и зачервени очи. „Няма да ти позволя да се изправиш срещу бъдещето сам, любими. Мога да ти помогна.“

Седна в леглото и присви очи заради слънчевата светлина, която се процеждаше между пердетата.

— Колко е часът?

— Единайсет без четвърт. — Той седна до нея и приглади косата й назад. От дневната през коридора долитаха звуците от някаква компютърна игра — скърцане на спирачки и свистене на гуми като при катастрофа.

Тя изстена.

— Защо не ме събуди?

— Реших, че имаш нужда да си починеш. Беше доста неспокойна снощи.

— Съжалявам. Попречих ли ти да се наспиш?

— Не — отговори той, но тя знаеше, че това е лъжа. Изглеждаше уморен.

Постави длан на бузата му.

— Ти си добър съпруг.

— Опитвам се. — Усмихна й се. — Какво ще кажеш за закуска в леглото?

Заболя я, като видя какви усилия полага той.

— Прекрасна идея. Но в момента имам по-силна нужда от душ.

— Какво ще кажеш да излезем тогава? — предложи той. — Децата вече закусиха, но съм сигурен, че няма да възразят, ако купим палачинки.

— Знаеш ли какво ще ме направи дори по-щастлива?

— Какво?

— Ако дойдеш с мен в петък.

— Защо, какво ще има в петък?

— Срещата за този месец. — Видя как изражението му помръква, и побърза да изясни, за да няма никакви недоразумения. — Просто реших, че ще е хубаво. Не прекарваме много време заедно. — Освен това, щеше да придобие представа как тя работи. Никога не бе присъствал на срещите и беше гост само на няколко сватби. Не защото не уважаваше професията й, а просто защото нямаше представа какво върши тя. В затвореното общество, в което бе израснал, винаги някой познаваше прекрасно момиче или момче, подходящо за нечий син или дъщеря, така че нямаше нужда от професионалисти като нея. Никога не го беше изказал на глас, но тя знаеше, че го безпокои, когато клиентите й се обаждаха за морална подкрепа. Той ги смяташе за невротици. Може би, ако видеше колко са мили, щеше да бъде по-отворен за идеята…

— Благодаря, но ще пропусна — каза той, преди да е успяла да довърши мисълта си.

— О, Едуард! — замоли го тя. — Какво ще ти стане, ако дойдеш само веднъж?

 

 

Едуард си помисли, че ако пътят към ада е павиран с добри намерения, то върху паветата със сигурност ще бъдат издълбани думите „само веднъж“. Знаеше, че ако се съгласи, няма да му се размине само с една вечер. Доколкото познаваше Камил, тя вероятно вече имаше предвид някоя жена. А щом не можеше да накара Мохамед да отиде при планината…

Отвори уста да каже, че няма начин, после си спомни съвета на Хю. Нима искаше да прекарат в спорове оставащите й дни? Може би наистина щеше да е по-добре, както имаха обща цел. Не искаше някой ден да погледне назад с желанието да бе постъпил различно, нито да допринася за нещастието на съпругата си. Може би мисълта, че ще си отиде от този свят, щеше да бъде по-поносима за нея, ако знаеше, че семейството й няма да бъде като лутащо се без компас.

Или — хрумна му нова мисъл — какво ще стане, ако все пак приведе плана си в действие и осъзнае, че е сгрешила?

Но все още се колебаеше. В миналото, когато двамата с Камил имаха разногласия за нещо, обикновено успяваха да постигнат компромис. Този път обаче не можеше да има компромис. Той не искаше да разкъсва връзката си с нея, а тя настояваше да му даде свобода. Къде бе златната среда?