Айлин Гоудж
Заместницата (2)

Глава 2

— От плаж ли се интересувате повече, или от разглеждане на забележителности? — запита туристическата агентка, русокоса красавица в син костюм и със златни обеци. Цветовете й отразяваха онези от рекламния плакат зад гърба й, изобразяващ някаква тропическа дестинация — синьо небе и слънчев плаж. Странно, плаж без туристи.

Едуард се усмихна и поклати глава, без да откъсва поглед от плаката.

— Не съм сигурен, ако трябва да бъда откровен.

Къде бе последната им ваканция с Камил? Ангила, преди четири години. Разделяха времето си между грижата за кариерата и децата и изглеждаше, че никога не могат да се откъснат от задълженията си. После тази, последната година, стана невъзможно. Седмиците и месеците минаваха в изследвания и процедури, а престоите в болницата бяха по-чести от отиването на работа, посещението на училищните пиеси и пиано рециталите. Не разговаряха за бъдещето, беше им достатъчно просто да оцеляват ден за ден. Почувства познатото стягане в гърдите и с всичката си воля се противопостави на импулса да сложи длан на сърцето си — не искаше туристическата агентка да помисли, че преживява инфаркт — и вместо това оправи вратовръзката си. „Няма смисъл да мисля за това.“ Камил беше добре. Нямаше причина да не излязат във ваканция.

— Бих попитал съпругата си, но искам да е изненада. Годишнината ни е следващия месец.

— О? — Жената засия. — Коя по ред?

Той кимна.

— Двайсетата.

— Е, това я прави още по-специална. Да видим… — Ръката й се плъзна по лъскавите брошури върху бюрото й, преди да избере една и да я подаде на Едуард. — Какво ще кажете за пътуване с кораб?

Той погледна брошурата и я върна, като се застави да не вдигне рамене.

— Не си падам много по пътуванията с кораб. — Представи си огромен лайнер, пълен със запалени играчи на карти, студени бюфети, безкрайни игри и други скучни „забавления“. Освен това, Камил щеше безкрайно да разговаря с другите пътници. — Може би плаж е по-добре.

— Е, и така имаме много възможности — каза тя. „Имаме?“ Представи си русокосата красавица в син бански костюм да подтичва покрай него и Камил, докато вървят към стълбичката на самолета. — Мога да ви предложа пакет за меден месец. Почти краят на сезона е, затова има много оферти. Какво ще кажете за Бермудските острови? Няма да е претъпкано по това време на годината.

— Бермудските острови? — Замисли се, потривайки разсеяно наболата си брада — независимо колко старателно се бръснеше сутрин, винаги се връщаше от работа с вид на гангстер от някой филм. — Там ли пясъкът беше розов?

— Ами… да. — Тя се усмихна сякаш на някакъв свой спомен. — И е толкова красиво, колкото е на снимките. Мога да ви наема удобна къщичка съвсем близо до океана. Интересува ли ви?

— Нека си помисля. — Вече съжаляваше за импулса си. Видя рекламата на туристическата агенция на връщане от работа и… е, идеята му се стори добра тогава. Господ му бе свидетел, двамата с Камил имаха нужда от романтично бягство. Не можеше да си спомни дори кога се бяха любили за последен път. Но може би идеята да я изненада със самолетни билети не беше добра. Майка му, със своите суеверия, би му казала, че предизвиква съдбата. — Ще се върна, за да се уточним — каза и се изправи.

Минути по-късно вървеше по „Амстердам авеню“ обратно към кабинета си в презвитерианската болница „Колумбия“. Бе тръгнал към дома си, но като излезе от туристическата агенция, си спомни новите стажанти, които бяха пристигнали, със свежи лица и блеснали очи, по-рано през деня. За тях трябваше да се погрижи старият Уендъл Марш, който говореше на всички около себе си така, сякаш лаеше. Едуард не искаше те да бъдат хвърлени на кучетата още от първия ден и знаеше, че колегата му няма да има нищо против да го покрие; Марш с радост приемаше всяка възможност да отстъпи работата си на другиго.

Но Едуард се чувстваше виновен. Трябваше да си отиде у дома. Камил никога не се оплакваше, че работи дълги часове, но той знаеше, че това я дразни. Още нещо, за което не говореха. И какво извинение би могъл да й даде? Простият факт бе, че вече не очакваше с нетърпение отиването си у дома, както бе някога, преди съпругата му да се разболее. Вината не бе нейна; всъщност никой нямаше вина. Обичаше съпругата си — това не се бе променило и никога нямаше да се промени — но се чувстваше така, сякаш не смееше да диша около нея. Днес, например, стоеше като на тръни в очакване да научи резултатите от последния скенер. Беше се обадил на Камил няколко пъти, но всеки път се свързваше с гласовата й поща, а тя не бе върнала обажданията му.

„Щеше да се обади, ако новините бяха лоши“, успокояваше се той. Но щеше да се почувства по-добре, когато страховете му бъдеха успокоени. Забави крачка и извади мобилния си телефон от джоба на сакото. Беше спряло да вали, така че, слава богу, нямаше чадър, който да затруднява движенията му. Набра номера и смръщи вежди, когато отново се включи гласовата поща. По дяволите. Защо не вдигаше?

Тя винаги бе на разположение на клиентите си. Не можеше да си спомни кога за последно бяха успели да се нахранят в ресторант, без да й се наложи няколко пъти да разговаря по мобилния си телефон. Понякога се обаждаха и късно нощем, обикновено изпаднали в паника за нещо незначително. Сякаш бяха отново в гимназията, а Камил бе техният съветник. Защо трябваше непрекъснато да ги държи за ръка? „Такава ми е работата, казваше винаги. За това ми плащат.“ А той? Защо не вдигаше телефона на съпруга си?

Смъмри се за посоката на мислите си и издиша шумно. После, когато се успокои, че гласът му няма да го издаде, остави поредното съобщение. И двамата имаха работа, която изискваше много от тях, не беше само тази на Камил. Още една причина да се измъкнат. Седмица, десет дни — щеше да им се отрази добре. Напипа брошурата, докато пускаше телефона отново в джоба си. Представи си как вървят двамата по розовия плаж на Бермудските острови. След това щяха да се върнат в къщичката и да се любят. Усети вълнение, когато споменът за голото й тяло, което събуждаше страстта му, изплува в съзнанието му.

„Ще си позволим малка ваканция“, помисли си и ускори крачка. Отново заваля, тежките капки падаха по наведената му глава. Сега му се искаше да си бе взел чадър. Пред него се издигаше „Харкнес Павилиън“, където беше кабинетът му. Осветените прозорци блестяха в сгъстяващия се здрач, лъч надежда за някои, а за други — последното, което щяха да видят на тази земя. За него кабинетът му някога беше убежище… и с Божията воля отново щеше да бъде. Липсваше му старото време: да вечеря със семейството си, да се сгушат двамата със съпругата си на дивана, да гледат стари филми по телевизията, след като децата са си легнали. Някой ден, скоро, закле се, ще намери пътя обратно към това.

Междувременно, какъв по-добър начин да започнат всичко отначало, ако не едно романтично бягство? Въпросът бе къде? Усмихна се. Това бе най-големият им проблем.

 

 

Камил се върна у дома малко преди седем часа, завари децата на дивана пред телевизора, а съпругът й не се виждаше никъде. Закачи палтото си „Бърбери“, от което капеше вода, на старата закачалка във вестибюла.

— Хей, какво е това? Нямате ли домашни задачи? — извика на Кира и Зак. Придаде на гласа си строгост. Не искаше да заподозрат, че нещо не е наред.

Зак удостои присъствието й с изсумтяване, без да откъсне поглед от телевизора, докато Кира, която като повечето тийнейджъри вършеше по няколко неща едновременно (в момента изпращаше съобщение на някого и говореше по телефона с друга своя приятелка), вдигна поглед към нея с невинно изражение.

— Аз уча, мамо. Алекса ми помага с домашното. — Посочи учебника, който лежеше отворен в скута й. Не стана ясно дали Алекса е тази, с която говори по телефона, или тази, на която пише. — О, татко се обади. Каза да ти предам, че се налага да работи до късно.

Камил вече знаеше това от последното му съобщение на гласовата си поща. Би се разтревожила, но в момента бе напълно безчувствена. По-рано мислеше да му се обади, но щеше да й се наложи да обясни защо се намира в бар на „Лексингтън авеню“, защо пие джин с тоник в час, когато обикновено си бе вкъщи с децата, а и не искаше да му съобщи новината по телефона. Странно, дори след два джина с тоник, не се чувстваше замаяна. Странно беше още, както забеляза, като се наведе за един чорап на пода — беше на Зак — че не усещаше пръстите си. И те бяха безчувствени като цялото й тяло.

Камил остави децата на заниманията им и прекоси дневната и трапезарията на път за кухнята. Апартаментът се намираше в скъпа и елегантна сграда на „Уест Енд авеню“ и с деветте си стаи бе неприлично голям за стандарта на Манхатън. Бяха го купили, когато беше бременна с Кира. Все й се струваше, че мебелите, с които бе обзаведен, не са достатъчни, за да го напълнят. Сега, петнайсет години по-късно, апартаментът бе задръстен от мебели, дреболийки и разпръснати навсякъде доказателства за подрастващи деца, както някога беше с играчките им — раници и ролери, дрехи, преметнати тук и там, айподи, оплетени в жици.

Не беше като в апартамента в „Апър Уест Сайд“, където бе израснала — бе малък, но, странно, изглеждаше огромен след смъртта на майка й. Спомените живееха някъде дълбоко в подсъзнанието й. По онова време бе на четиринайсет, на същата възраст като Кира сега, а сестра й Холи бе на единайсет. Пословичните бедни богати момичета, оставени да се грижат сами за себе си, тъй като баща им пътуваше три седмици в месеца, а единствената им жива роднина, баба Агнес, живееше на другия край на континента. Имаха само икономката, Роза, която живееше с тях, но говореше лош английски и скърбеше за децата си в Пуерто Рико. Бремето падаше върху Камил, която трябваше да се грижи за сестра си. Когато имаха нужда от нови дрехи, тя водеше Холи да пазаруват в „Блумингдейл“, където баща им имаше открита сметка. Помагаше й с домашните за училище, напомняше на баща им, когато имаше родителска среща или предстоеше училищна пиеса. Налагаше се да му напомня дори за рождените им дни, за да не забрави да купи подарък… или да се появи.

По едно време баба Агнес стана подозрителна, тъй като баща им никога не си беше у дома, когато тя се обаждаше. Поиска да знае кой, освен Роза, се грижи за тях.

— О, Морийн! — Камил си измисли името, бе първото, което й дойде наум.

— Морийн? Коя е Морийн? Баща ви вижда ли се с някого? — Баба й веднага застана нащрек, решила, че зет й вече има нова жена в живота си.

— Не. — Камил не спомена за секретарката на баща си, с която той прекарваше твърде много време, още докато майка им беше жива. Луиз изведнъж бе станала незаменима и дори го придружаваше в деловите му пътувания. — Тя беше, хм, приятелка на мама. Добра приятелка — добави за всеки случай. Изумяваше се колко е лесно да лъжеш.

— Странно. Майка ви дори не е споменавала името Морийн. — Камил си представи баба им седнала в кухнята, откъдето се виждаха портокаловите дървета в задния двор, облечена в един от прословутите си тоалети — неизгладени панталони и едноцветна блуза, от които тя сякаш разполагаше с неограничени количества — а косата й бе прибрана в строг кок. Вероятно се канеше да отиде в клуба, където да играе бридж с приятелите си.

— Просто си забравила, това е всичко — каза Камил с надежда.

— Не съм слабоумна — сряза я баба й, след което гласът й омекна. — Често ли идва?

— О, да, постоянно е тук. Помага на Холи с домашните за училище… — Лъжата набираше сила като хвърчило, подхванато от вятъра.

— Така ли? Това е хубаво. — Баба Агнес изглеждаше доволна. Но преди Камил да е въздъхнала от облекчение, каза: — Защо не й дадеш слушалката? Искам да си поговоря с тази Морийн.

Камил се обля в пот и реши, че никога няма да може да се измъкне. Но лъжите някак си продължиха да излизат от устата й — като жабите в приказката за двете принцеси.

— Хм, в момента не може да разговаря. Чух я, че… току-що влезе в банята.

— В такъв случай, ще почакам. — Баба Агнес не бързаше. Или бе така, или все още имаше подозрения.

Камил изпадна в паника и си представи как двете с Холи ще отидат в приемен дом, ако истината излезе наяве, или, още по-лошо, ще ги изпратят да живеят с баба Агнес. Трябваше на всяка цена да излезе от затруднението.

— Може да мине известно време — измънка. — Каза, че има развален стомах.

— Може би не трябва да е край вас, щом е болна.

— О, не е това. Яла е развалено суши или нещо подобно.

Лъжа след лъжа изникваха сякаш от нищото. Ако баба й Агнес имаше подозрения за заниманията на баща им, тя бе още по-подозрителна срещу консумирането на сурова риба — за нея това бе проява на варварство. Естествено, щом си достатъчно глупав да я ядеш, ще се разболееш.

И това бе краят. Ако продължаваше да настоява, щеше да й се наложи да се качи на самолета, а баба Агнес повече се страхуваше да лети, отколкото да яде сурова риба. Винаги майка им отиваше да я види. Оттогава насетне, всеки път, щом баба им се обадеше, Камил споменаваше мимоходом Морийн, сякаш, тъй като тя бе непрекъснато наоколо, не си струваше да се говори за нея.

Години по-късно, на погребението на баба Агнес, към тях се приближи добра нейна приятелка, жена на име Айви Клоузън.

— Каква утеха бе за баба ви, че имаше кой да се грижи за вас при честите отсъствия на баща ви — каза Айви и издуха носа си в копринената си кърпичка. — Хиляди пъти съм я чувала да казва: „Слава богу, че имат Морийн!“.

Баща им ги изгледа озадачено, сякаш казваше: „Коя, по дяволите, е Морийн?“.

Споменът бе болезнено напомняне и тя започна да се движи из кухнята като на автопилот. Безчувствеността си отиваше. Пръстите й започнаха да изтръпват от нахлулата кръв, докато вадеше от хладилника пилешките гърди, оставени там от икономката им Грациела. Наряза френския хляб и приготви дресинга за салатата. Тъкмо поставяше пилешките гърди във фурната, когато влезе дъщеря й.

— Имаш ли нужда от помощ? — запита Кира.

Камил бе трогната. Кира обичаше да се мотае при нея в кухнята, да й помага с вечерята, но напоследък като че ли прекарваше всеки свободен миг с приятелите си или разговаряше с тях по телефона. Когато наскоро Камил сподели това с Едуард, той й напомни с тона, с който хората наливат разум в детските глави:

— Тя е в тийнейджърска възраст. Какво очакваш?

Беше прав, разбира се: нямаше много неща, които можеха да се направят по въпроса. И тя се опита да бъде по-търпелива с дъщеря си и да се наслаждава на мигове като този.

Усмихна се.

— Нямаш ли домашни задачи?

— Приключих с тях. Остана само английският. — Кира взе нож и започна да реже доматите и да ги пуска в купата за салата. — Господин Костело винаги ни дава тежки задачи. Например да напишем доклад за книга, но изцяло в пряка реч.

— Не знам. Звучи забавно.

Кира изви очи към тавана.

— Ако става въпрос за „Момичета клюкарки“ — може би, но за „Гордост и предразсъдъци“?

Когато наряза доматите, Камил й подаде краставицата, за да я обели.

— На твоята възраст бях влюбена в мистър Дарси — каза. — И исках да се омъжа за мъж като него, когато порасна.

— Нямаше да го кажа на татко, ако бях на твое място. Може да започне да ревнува и да извика мистър Дарси на дуел. — Кира се засмя на собствената си шега. Имаше странното чувство за хумор на баща си. Беше, също така, одрала кожата на Едуард — стройна и с дълги крайници, мургава, с кехлибарени очи и вълниста тъмна коса. Кира забелязваше всичко — за разлика от брат си, който нямаше да забележи дори да паднеше бомба. Но сега, докато Кира режеше лука, той вдигна поглед към Камил и сбърчи чело.

— Всичко ли е наред, мамо? — запита загрижено.

— Разбира се. Защо? — Камил се спря сепната насред подправянето на салатата.

— Плачеш.

Камил вдигна ръка към бузата си, изненадана, че е мокра от сълзи.

— Трябва да е от лука — каза и го посочи. — Какво мога да направя, като носът ми е по-чувствителен от тези на другите хора? — опита се да се пошегува Камил, но шегата й бе така крехка, както се чувстваше тя самата.

Кира не настоя, но загрижеността остана изписана на лицето й. На пръв поглед, всичко в домакинството им отново бе нормално, но последиците от изминалата година все още се чувстваха. Зак не можеше да спи, ако лампата в стаята му не светеше, а Кира бе винаги нащрек и долавяше и най-малката промяна в настроението й.

— Как е новото момче? — запита Камил, като внимаваше гласът й да остане спокоен. Кира вдигна към нея празен поглед. — Говоря за Ян. Освен ако няма и друго ново момче, за което нищо не знам. — Камил не знаеше почти нищо за новия ученик от Норвегия, освен че Кира бе влюбена в него (тя щеше по-скоро да умре, отколкото да го признае). — Разбирате ли се добре?

— Предполагам. — Изражението на Кира стана мрачно. — Хлое Корбет изрази желание да седи на един чин с него.

— И това е проблем?

Кира смръщи вежди и разпръсна част от лука.

— Тя е такава кучка!

— Внимавай какъв език държиш — смъмри я Камил.

Кира замръзна с нож във въздуха, сякаш се канеше да отреже кутрето на Хлое.

— Съжалявам, но е такава. Толкова е нахална. Вдига ръка, преди някой да е успял да го направи.

— Може би трябва да бъдете малко по-бързи.

— Мамо! Говориш така, сякаш вината е моя. — Тъмните очи на Кира горяха от възмущение.

— Не е въпрос на вина, мила. Нали знаеш поговорката: „Всички блага отиват при умеещия да чака“? Е, невинаги е вярна. Ако искаш нещо, трябва да го грабнеш, преди някой друг да ти го е отмъкнал.

— А откъде да знам дали ме харесва?

— Няма да разбереш, ако не си направиш труда да откриеш.

Раменете на Кира увиснаха.

— Хлое е по-красива от мен.

— Не е вярно. Ти си много по-красива. — „Просто още не го знаеш.“

— Казваш го, защото си ми майка.

— Също така знам какво искат момчетата. С това си изкарвам хляба, помниш ли?

Кира каза с присмехулна сериозност:

— Мамо, аз съм само в девети клас. Прекалено съм млада, за да се омъжа.

Камил се засмя, но си помисли, че дъщеря й е по-мъдра от много момичета на нейната възраст. Беше преживяла толкова много — повече, отколкото би трябвало да понесе всяко дете. Никой не знаеше по-добре от Камил какво е да си изправен пред заплахата да загубиш родител. Заплаха, която бе разбрала още в детството. Дали същото важеше и за децата й? При тази мисъл сърцето й се сви.

Зак влезе, докато тя вадеше пилешките гърди от фурната, и Камил му каза да подреди масата.

— Да сложа ли прибори за татко? — запита той с надежда, докато нареждаше вилиците и ножовете.

— Разбира се, но не знам дали ще се върне навреме — отговори Камил.

Зак доби тъжен вид, но се развесели веднага, щом седнаха да се хранят. Наближаваше девет и приличаше на малък лабрадор, който подскача навсякъде, когато не е залепнал пред телевизора или някой електронен апарат.

— Мамо, познай какво е получил Рони за рождения си ден? — каза развълнувано, докато си вземаше хляб от кошницата. Рони Чу беше най-добрият му приятел в училище. — Айфон! — обяви, преди да е направила предположение. Той отхапа от хляба си. — Страхотно е! Трябва да видиш всички екстри, които има!

— Прекрасно — измърмори Камил.

Зак продължи:

— Не е ли най-страхотният подарък? — От устата му полетяха трохи, докато говореше.

Камил не обърна внимание на намека.

— Защо? Знаеш ли някой, чийто рожден ден наближава?

— Маааамо! — Той изви поглед към тавана.

„Сине мой, сърце мое.“ Камил си спомни как Зак се бе появил на този свят преди почти девет години, и радостта, която бе изпитала, когато лекарят бе обявил: „Момче е!“. Не че нямаше да е щастлива, ако беше второ момиче, но винаги си бе представяла, че ще има и двете. Пълното семейство.

— О, твоят рожден ден! — Удари се с длан по челото. — Господи, почти бях забравила.

— Не си забравила, нали? — Зак я гледаше несигурно.

Докато Кира беше одрала кожата на баща си, Зак, без никакво съмнение, бе дете на Камил. Червеникавокестенява коса, ирландски очи, в които танцуваха дяволити пламъчета дори когато се държеше добре, и уста, която често му навличаше проблеми с учителите в училище. Обгърна с поглед лицето му с луничките по чипото носле, пълната долна устна и дългите мигли, които някой ден щяха да разкъсват женските сърца, и перчема, който му придаваше вид на певец от шейсетте години на двайсети век. Върху нея, със силата на бърз влак, се стовари тежкият удар на съдбата. „Как ще го понеса? Как ще го понесат те?“

— Разбира се, че не е забравила, глупако — каза Кира и го изгледа игриво.

— Мога ли да получа айфон, мамо? — помоли открито Зак и се размърда на стола си така, както когато трябваше да отиде до тоалетната. — Кълна се, че никога през живота си вече няма да поискам нещо.

— Това означава още седемдесет години, ако се съди по средната продължителност на живота — отбеляза Кира сухо и педантично. Звучеше абсолютно като баща си и това извика слаба усмивка по устните на Камил.

Зак не й обърна внимание и продължи да се моли:

— Мога ли? Моля те?

— Пита се „може ли“, а не „мога ли“, и не, не може — каза Камил.

Зак издаде напред долната си устна.

— Кажи ми поне една причина.

— Ще ти кажа две. Първо, това не е играчка, и, второ, прекалено си малък. След година или две може би ще помислим по въпроса.

„Може и да не си тук след година“, прошепна гласче в главата й. И едва не съжали. Защо да му отказва? Но знаеше, че трябва да остане твърда. Опитът я бе научил, че ключът се крие в постоянството.

— Не е честно! — извика Зак и хвърли вилицата си върху масата.

„Животът е несправедлив. Свиквай.“

Но на глас каза:

— Знам кой няма да получи десерт, ако не се държи добре.

Зак й хвърли гневен поглед и запита:

— Какво има за десерт?

— Няма да разбереш, ако не се държиш добре. Но ще ти подскажа — нещо шоколадово. — Камил се бе отбила в „Сарабет“ на път за дома.

След вечеря децата й помогнаха да разчисти, всички облякоха пижамите си и се настаниха на дивана да гледат за хиляден път първата част на „Хари Потър и даровете на смъртта“ на DVD. Обикновено в часовете преди лягане Камил помагаше на децата да се подготвят за училище. Понякога играеха на игри от рода на „Скрабъл“ — нещо, което ще попречи на умовете им да станат дигитални и ще им напомня, че са семейство, а не група хора, които случайно живеят под един покрив. Но сега с радост се отдаде на действието от екрана.

Времето за лягане на Зак отдавна беше минало, когато го зави и целуна за лека нощ.

— Кое е любимото ми момче в целия свят? — запита както всяка вечер още откакто беше бебе.

Той й се усмихна.

— Не знам. Кой?

— Ще ти подскажа — името му започва със „З“.

Той сбърчи чело в присмехулен жест на съсредоточаване, преди да каже своята реплика:

— Аз!

— Точно така. И не го забравяй. — Усети как гърлото й се свива, докато го целуваше за втори път по челото. В пижамите със Спайдърмен и зачервеното лице, което бе избърсал с мокра хавлия, той приличаше по-скоро на шестгодишен, отколкото на почти деветгодишен. — Лека нощ. Наспи се добре.

Кира отдавна спеше, когато Камил я погледна, и тя отиде на пръсти до леглото й. Приглади косата й назад. Заспала, Кира не изглеждаше много по-голяма от Зак, имаше същото ангелско изражение, което заличаваше всичките й страхове и тревоги. Някога на Камил й се искаше завинаги да си останат деца. А сега искаше само да може да е край тях и да ги гледа как растат.

 

 

Камил седеше в леглото и четеше, когато Едуард се прибра след час.

— Съжалявам, че закъснях толкова. — Наведе се да я целуне по бузата и я лъхна на студа отвън. Тя затвори книгата. И бездруго само гледаше буквите през последните четирийсет минути, без да ги вижда. — Развеждането на новите интернисти отне повече време, отколкото очаквах. Никога не е имало по-нетърпеливи от тези, задаваха толкова много въпроси. — Той се усмихна и Камил усети раздразнение — за него тези деца бяха по-важни от неговите собствени.

Но само запита спокойно:

— Вечерял ли си?

— Хапнах парче пица. Това брои ли се? — каза той.

Тя въздъхна. Не можеше ли да се прибере навреме за вечеря? Едва не се изтърва, но прехапа езика си. Какво значение имаше в светлината на онова, което предстоеше да му каже?

— Не получи ли съобщенията ми? — запита, докато разхлабваше вратовръзката си.

— Получих ги — отговори безизразно тя.

Той я изгледа тревожно.

— Не си луда, нали?

— Не, не съм луда.

Той седна до нея на леглото.

— Мина ли добре при лекаря? След като не отговори на обажданията ми, реших… — Гласът му заглъхна, като видя изражението й. Гледаше я въпросително, вратовръзката му висеше накриво… Тя не каза нищо и на лицето му се изписа тревога. — Кам?

Тя поклати глава. Беше й толкова трудно да му съобщи лошата новина, че се задушаваше. Обхвана с поглед любимото лице на съпруга си. Кафявите очи, ниско подстриганата тъмна и къдрава коса, която в студентските години стигаше до яката му, ъгловатата челюст с наболата брада. Винаги е бил красив, но с възрастта ставаше по-красив. Единствените признаци за търкалящото се време бяха бръчките от двете страни на устата и тези между очите. Вдигна ръка да ги приглади, но те само се задълбочиха.

Пое си дълбоко дъх и му каза.