Айлин Гоудж
Заместницата (11)

Глава 11

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — запита Холи, като сложиха и последната чанта с покупките в багажника на „Волво“-то на Камил, паркирано до тротоара пред сградата й.

Камил обърна глава към сестра си.

— Винаги си ми казвала да мисля нестандартно. Е, най-после следвам съвета ти.

Холи бе в петия месец на бременността и тя най-после й личеше. Не беше като Камил, на която още в началото краката и глезените й се подуваха, а тя видимо напълняваше. Коремчето на Холи беше като на филмова звезда — единственото издадено място на иначе мършавото й тяло. Застанала до нея, Камил знаеше, че изглежда ужасно, слаба и изпита, поради което се чувстваше още по-зле. Дори подготовката за уикенда в Саутхемптън бе достатъчна, за да се умори. Имаше също лека треска, за която не бе споменала на никого, защото не искаше да разваля плановете на семейството си. Не бяха ходили в къщата на плажа от последния Ден на благодарността и всички очакваха с нетърпение откриването на сезона.

Стоеше въпросът и за гостенката им.

— Нямам много време да проследявам и други възможности — каза простичко.

Холи мълча известно време, а на лицето й бе изписано изражение, както почти винаги напоследък изражение, което показваше, че вижда признаците на наближаването на края.

— И все пак — каза, — сигурна ли си, че постъпваш правилно? Защо не я поканиш на вечеря вместо това? Така, ако Едуард и децата решат, че не я одобряват, няма да бъде пропилян целият уикенд.

— Вече е прекалено късно. Ще я приемат. Тя е мил човек. Ще видиш. — Камил говореше с повече убеденост, отколкото изпитваше. Тайно споделяше опасенията на сестра си и се питаше дали не е прибързала, канейки Елиз за уикенда. Но бе сварена неподготвена, когато Елиз се бе обадила — беше минала повече от седмица и Камил вече бе престанала да се надява — и между другото бе споменала, че ще гостува на приятел в Амагансет в неделя. Камил просто се бе възползвала от възможността и я запита дали би имала нещо против да прекара уикенда с тях в Саутхемптън. Идеята й се бе сторила добра тогава. Така щеше да даде на Едуард и децата — а и на Холи — възможност да опознаят Елиз. Но по-късно съжали за импулса си. Едуард все още й бе малко ядосан — беше убеден, че гостуването му у Кат бе постановка, макар тя да нямаше такова намерение — и не можеше да си позволи повече погрешни стъпки. Но сега бе прекалено късно да се откаже. Всичко беше уредено и тя не искаше да промени решението си.

— Не се съмнявам, че е мила — каза Холи твърдо. — Но не в това е въпросът. Аз например не бързам да видя някоя жена в твоята роля.

— Тя идва просто за да се срещне с вас и да я опознаете. — Камил се опита да омаловажи нещата и говореше съвсем спокойно, макар стомахът й да се свиваше.

— Дори да е така, пак е странно.

Камил не можеше да отрече истината в думите на сестра си. „Странно“ бе дори слабо казано. Но тя просто сви рамене и продължи да слага в багажника на „Волво“-то нещата, от които щяха да имат нужда.

— Какво каза на децата? — поиска да знае Холи.

— Просто, че приятелка ще ни гостува за уикенда. — И може би Елиз щеше да си остане само приятелка.

— Как се чувства Едуард?

Камил изправи гръб и въздъхна.

— Не е щастлив — призна.

Холи стоеше, скръстила ръце на гърди, а на лицето й бе изписано неодобрение.

— Понякога се питам дали знаеш каква късметлийка си да имаш съпруг, който те обича толкова.

Думите на сестра й й причиниха болка. Тя също го обичаше. Щеше ли да прави тази жертва, ако не обичаше съпруга си толкова много? Макар да трябваше да признае, че любовта им не бе така очевидна напоследък. Ако не вървяха на пръсти един около друг, спореха. Едуард се бе отдалечил от нея. Работеше по всяко време на денонощието, а една вечер миналата седмица се бе прибрал едва час преди полунощ. Извинил се бе, че се е отбил да изпие по питие с колеги, и макар да нямаше причини да го подозира, тя реши, че по-скоро е нямал желание да се прибере у дома, отколкото се е нуждаел от среща с колеги.

— Знам, че ме обича — каза едва чуто. — Но в момента не се чувствам късметлийка.

По лицето на Холи се изписа съчувствие и Камил я прегърна здраво. Държа я в прегръдките си, докато Камил не се освободи, за да извади от джоба си пакетче хартиени кърпички. Измъкна една и подаде пакетчето на Холи.

— Е, не стой просто така, нямаме цял ден — каза, след като и двете подсушиха очите си.

Холи й отдаде чест и каза:

— Слушам, капитане.

Камил загледа как сестра й намества багажа, за да направи място за още.

— Сигурна ли си, че искаш да вземеш всичките тези плажни хавлии? — извика Холи през рамо. — Нямаш ли достатъчно в къщата?

— Хавлиите никога не стигат, когато си с деца — отговори Камил.

Спомни си мързеливите летни следобеди на плажа, как строеше пясъчни замъци с децата, когато бяха малки, и как се плискаше с тях във вълните. Видя се отново млада, с бебе на хълбока и малко дете зад себе си, чу как децата й отново викат от удоволствие и се пръскат. Колкото и топла да бе водата, Кира и Зак винаги трепереха, когато най-после излезеха от нея. Тя ги загръщаше с хавлиите и те сядаха в скута й. Изпита болка, защото знаеше, че тези дни са останали безвъзвратно в миналото. Колкото и да се опитваше да задържи настоящето, то се изплъзваше като пясък през пръстите й.

Сестра й изправи гръб, зачервена и разрошена.

— Мисля, че това е всичко — обяви. — Да отидем ли за децата?

Камил заключи колата и двете се върнаха в апартамента. Беше имала късмет да намери място за паркиране пред сградата. Петъчните следобеди по време на сезона означаваха, че всяко свободно място и от двете страни на „Уест Енд авеню“ ще бъдат заети и че собствениците на автомобилите ще сноват напред-назад, за да натоварят багажа за уикенда в тях.

Кира беше готова и ги чакаше до вратата.

— Какво ви забави толкова? Ще стане тъмно, докато стигнем? — извика тя.

Наскоро си бе купила бански от две части и умираше от желание да се покаже в него на плажа. Камил се надяваше, че пролетното време ще остане достатъчно топло. По това време на годината то се колебаеше между топли и слънчеви дни и уикенди, които ги принуждаваха да си останат у дома и да палят огън в камината, докато навън бушуваха студени океански ветрове.

— Брат ти готов ли е? — запита спокойно Камил.

— Не знам, но аз съм готова от часове — заяви тя.

— Плажът ще е там и утре сутринта — напомни Холи на племенницата си, намигна й и добави: — Както и момчетата. — Лицето на Кира почервеня и тя побърза да доведе брат си.

Камил отиде в кухнята, за да вземе приготвените за пътуването закуски. Холи тръгна след нея и се настани на един от високите столове пред барплота.

— Ще се видя с Къртис тази седмица — каза.

Камил се закова на място и погледна сестра си, която вадеше от хладилника кутии натурален сок и ябълки и ги слагаше в една чанта.

— Той е в града?

— Само за няколко дни. — Говореше така нехайно, че всеки, който не я познаваше, щеше да реши, че малко се интересува от бащата на детето си. Но Камил я познаваше добре. Запита се дали Къртис бе дошъл специално, или пътуването му бе делово.

— Е, сигурна съм, че двамата имате какво да обсъждате — каза.

— Предполагам. — Холи сви рамене, сякаш бебето не бе по-важно за бащата от билет за концерт.

Камил смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш с това „предполагам“? Не си сама в това положение, помниш ли?

Холи си взе банан от купата с плодове.

— Само допреди няколко седмици той не знаеше, че съм бременна. И нямаше да знае, ако не му бях казала — напомни на Камил. — Никой не очаква нищо от него и никой не е допрял пистолет до слепоочието му. Той ще направи избора. С бебето ще бъдем добре и без него.

— Трябва поне да плаща детската издръжка.

— Защо? Защото такъв е законът?

— Не само. Признай, можеш да използваш парите. — Бизнесът на Холи й носеше приличен доход, но той не постъпваше ритмично. Големите суми — такива, каквито например носеха якето на Спрингстийн или китарата на Джими Хендрикс, на която бе свирил в Уудсток — можеха да й помогнат в трудни времена, но когато човек отглежда дете, има нужда от стабилен и редовен доход.

Холи явно бе загрижена.

— Детската издръжка носи куп усложнения, доколкото съм виждала. Познавам жени, чиито бивши съпрузи мислят, че изплащането й им дава какви ли не права и дори такива, че те да се месят в личния живот на майката. Имам позната, чийто бивш я завлече в съда, защото „вреди на децата им“. И то само защото мъжът, с когото живееше, свиреше в рок състав. Можеш ли да си представиш?! — За Холи, която живееше и дишаше с рок-енд-рола, подобно твърдение бе равносилно на светотатство.

Камил остави въпроса засега. Сестра й никога не се вслушваше в гласа на разума. Защо фактът, че очакваше бебе, трябваше да я промени? Тя щеше да продължава да живее, както и преди.

Точно тогава при тях дойдоха Кира и Зак. Минути по-късно всички бяха във „Волво“-то и пътуваха към моста Трайбъроу. Едуард щеше да се присъедини към тях по-късно. Холи забавляваше децата, а Камил шофираше. На четиринайсет, Кира се смяташе за прекалено зряла за подобни игри и участваше неохотно, но скоро навлезе в духа на играта кой ще разпознае повече номера на различни щати и започна да протяга врат и да вика от радост всеки път, когато се появеше превозно средство с различен номер от щата на Ню Йорк. Но когато попаднаха в задръстване, децата станаха неспокойни.

— Какво има за ядене? — извиси се гласът на Зак от задната седалка, докато двамата с Кира ровеха из чантата със закуските. — Ябълки и чипс? Само това? Можем ли да спрем в „Макдоналдс“?

— „Може“, а не „можем“ ли? И — не, не може — отговори спокойно Камил и се придвижи няколко сантиметра напред, когато движението отново тръгна. — Не искам да си разваляте апетита.

— Но аз съм гладен сега. — В огледалото за обратно виждане тя виждаше как синът й цупи устни.

Не му обърна внимание. Ако имаше нещо хубаво в това да знаеш, че ще живееш още малко, то бе, че не позволяваше да я тревожат дребните неща. Когато някое от децата се оплакваше или мърмореше, тя го смяташе за нормално. Напомняше им, че трябва да внимават за маниерите си, но не за да им внуши чувство за вина.

— Ще вечеряме, когато стигнем в къщата — каза с тон, който ги предупреждаваше да не подлагат търпението й на изпитание. — Сигурна съм, че няма да умрете от глад дотогава.

Беше вече тъмно, когато спряха на алеята на скромната, строена през 1850, къща на Кейп Код в Саутхемптън. Камил и Едуард я бяха купили малко след раждането на Зак. Тъй като бяха много заети в работата си и трябваше да се грижат за две малки деца, виждаха необходимостта от място, където да почиват и да се радват на живота. Заявиха, че в къщата на плажа няма да има телевизор — правило, което също така важеше за компютърните игри и видеото. Навсякъде другаде децата биха възразили срещу такова правило, но тук го приемаха естествено. Тя забеляза, че те са по-щастливи и се държат по-добре. Вечер обикновено играеха на карти или на „Скрабъл“, или редяха заедно картинни мозайки. Когато децата бяха по-малки, Камил или Едуард често им четяха на глас книги, които самите те бяха обожавали като деца — „Наемателите“, „Вещицата от езерото на черната птица“, „Двайсет левги под водата“ — докато огънят пукаше в камината Кира и Зак слушаха с възторг. Тук те бяха семейство.

А сега Елиз щеше да бъде гост. При тази мисъл през нея премина нова вълна на страх. А какво, ако съпругът й откажеше да даде шанс на Елиз? Или Елиз откажеше да се обвърже, като видеше какво щеше да означава това? Камил щеше отново да бъде на квадратче номер едно и без план, а семейството й щеше отново да бъде без спасителна мрежа.

„Не можеш да мислиш по този начин“, каза си тя, отвори багажника и започна да вади кутии и чанти. Трябваше да мисли позитивно. Дори желаният изход да бе нещо, което никога не би могла да си представи в миналото.

Беше уредила Елиз и Едуард да пристигнат с едно и също такси. Когато след малко спря на паркинга близо до таксиметровата служба, ги видя да стоят пред сградата и да разговарят. „Дотук добре“, помисли си. Но въпреки това я жегна ревност. Беше разтревожена, че няма да се харесат, а не й хрумна, че могат да се харесат прекалено много. Като гледаше оживените им лица и как Едуард кимаше с глава, като че ли дълбоко заинтересуван от онова, което Елиз казва, изведнъж й стана трудно да диша. Сякаш бе паднала от стълба, бе счупила ребро и изпитваше болка при поемането на всяка глътка въздух. Тази беше трудната част. Трябваше да стиска зъби и да се усмихва, докато съпругът й се свързваше с друга жена и може би се влюбваше в нея.

Натисна клаксона, за да привлече вниманието им. Като наближиха, кимна одобрително на това, че Елиз бе взела само чанта багаж. Едуард ненавиждаше жените, които за един уикенд в провинцията опаковат толкова неща, че все едно отиват в чужбина за цялото лято. Обикновените дрехи на Елиз — панталони в цвят каки, памучен плетен пуловер и преметнато през рамо яке — също бяха подходящи за събитието. Камил си спомни няколко лета преди това, когато на гости им бе дошла приятелката й Никол. Тя бе като излязла от лъскавите страници на „Град и село“. През целия уикенд, докато останалите тичаха по къси панталонки и джапанки, тя подскачаше предвзето по изгладени панталони и еспадрили с високи токчета. Беше с грим дори на плажа и носеше красива ефирна блуза над банския си костюм. Не я поканиха втори път.

Като се върнаха в къщата, Камил разведе гостенката им, а Едуард и Холи се погрижиха за освежителните напитки.

Децата подредиха масата на верандата. Камил беше уморена и все още не се чувстваше добре, но бе твърдо решена да играе ролята на добрата домакиня. Беше важно Елиз да се почувства добре дошла.

Елиз показа искрен интерес към всичко.

— Предпочитам старите къщи пред новите — каза, възхищавайки се на трапезарията и вградените шкафове за порцелан. — Имат собствен характер, а аз предпочитам това пред всички модерни нововъведения. — Хвърли разтревожен поглед на Камил, защото й хрумна, че Камил може да сметне, че разглежда къщата с очите на бъдещ собственик.

Камил се престори, че не е забелязала, и каза, след като продължиха към горния етаж:

— Трябваше да я видиш, когато я купихме, преди да я ремонтираме. Беше жертва на обновяване през седемдесетте. Трябваше да свалим всичко в банята и наново да обзаведем кухнята. А боята… Не би искала да знаеш — беше истински кошмар.

— Всеки, който би покрил тези красиви дървени подове, трябва да бъде освидетелстван — каза учителката, която редовно ходеше на църква, показвайки своя страна, която Камил не бе виждала дотогава. Елиз можеше да се справи с всичко, което й се изпречи.

Камил я поведе към стаята за гости, която бе ремонтирана по същото време като останалата част от къщата. Старо и голямо легло, покрито с бяла кувертюра, от двете му страни — бели нощни шкафчета, двойни прозорци, от които се разкриваше гледка към океана. До отсрещната стена бе долепен викториански гардероб от борово дърво, а на масата имаше букет свежи цветя, набрани от Камил в задния двор.

— Няма собствена баня, но мисля, че ще ти бъде удобно — каза, докато Елиз се оглеждаше.

— Сигурна съм. Прекрасна е. Но къде ще спи сестра ти? — запита Елиз.

— Не се тревожи за нея. Винаги спи при Кира, когато ни гостува — увери я Камил. Холи бе прекарала в тази стая само една нощ и бе заявила, че се чувства като Червената шапчица на гости на баба си, но без големия лош вълк, който да направи нещата интересни.

— Сестра ти е приятна, но въобще не е това, което очаквах — отбеляза Елиз и пусна чантата си на пода. — Двете като че ли нямате много общо.

Камил се засмя.

— Можеш да го кажеш отново.

— Някоя от вас прилича ли на родителите ви?

Камил се замисли за миг, преди да отговори:

— Предполагам, че аз съм повече като мама. Колкото до Холи, е, тя си е Холи — при нея няма правила. Прилича малко на татко, най-вече по ръста.

„И двете имаме късмет да не приличаме на татко“, помисли си Камил. Не за първи път благодареше, че нито една от двете не бе наследила характера му. Но сега изпита и чувство за вина. През последните две седмици Лари бе оставил няколко съобщения на телефонния й секретар, а тя все още не му се беше обадила. Предполагаше, че единствената причина, поради която полага усилия, е, защото го бе засрамила. Но пак оставаше фактът, че прави усилия. Трябваше да му се обади поне от учтивост.

— Хората казват, че приличам на татко — каза Елиз. — А който го е срещал, знае, че това е комплимент. Всъщност съпругът ти ми напомня малко за него. Не защото и двамата са лекари, но имам чувството, че… — Гласът й заглъхна, а бузите й поруменяха. — Не че можеш да опознаеш някого, докато пътувате с такси. Исках да кажа… е, изглежда мил човек.

Камил реши, че е настъпил моментът да говори направо. Не можеха да продължават така цял уикенд.

— Радвам се, че сте си допаднали, но ако мислиш, че възлагам прекалено много надежди, можеш да бъдеш спокойна. Тук си, за да се забавляваш. Нищо повече. А след това… е, ще видим какво ще стане.

Елиз кимна и лицето й се отпусна малко. Доволна, Камил я остави да разопакова багажа си и да се освежи.

Минути по-късно Елиз отиде при другите възрастни на задната веранда. Холи бе приготвила mojitos — нейният беше без алкохол — а Камил бе сервирала крекерите и сиренето. Холи, настанила се в един от плетените столове, които бяха купили заедно с къщата, отбеляза доволно:

— Господи, това се казва живот!

— Казва го всеки път, а после, след ден или два, когато започва да се чеше неудържимо заради ухапванията от комарите и й е писнало от игри като „Монополи“, се пита защо някой с ума си би избрал подобно място пред градския живот — каза Камил на гостенката им, а Холи извика с престорено възмущение:

— Не съм чак толкова лоша. А може и да гледам различно на нещата, когато стана майка.

— Съмнявам се. — Едуард й се усмихна мило. — Ако прилича на теб, детето ти ще направи карта на метрото, преди да е научило азбуката. — Обърна се към гостенката: — А ти, Елиз? Градска или полска мишка си?

— По малко и от двете, предполагам — отговори тя замислено и отпи от питието си. — Израснала съм в малък град и имам хубави спомени от времето, прекарано там, но знам, че ако трябва да се преместя отново в Грантсбърг, ще ми липсва животът тук. Театрите, музеите и ресторантите и, о, просто чувството, че няма да минеш два пъти по една и съща улица — всеки път е различно. — На светлината на свещите, проблясващи на масата пред нея, тя изглеждаше особено хубава в роклята си на цветя, подчертаваща стройната й фигура.

Холи се обърна към нея:

— Сестра ми каза, че си учителка.

Елиз грейна.

— Да, преподавам в четвърти клас в „Свети Лука“.

— Значи обичаш децата.

Камил й хвърли предупредителен поглед, но Елиз бе така въодушевена, че нищо не забеляза. Отговори ентусиазирано:

— Разбира се. Най-доброто в учителската професия е, че оставаш вечно млад. Децата виждат цял свят, пълен с чудеса, там, където ние виждаме само обикновените неща. В края на деня винаги чувствам, че има надежда за човечеството.

Едуард се усмихна и погледна собствените си деца, които се виждаха през плъзгащата се стъклена стена, излегнали се на рогозката пред камината и заети в игра на карти.

— Иска ми се повечето учители да бяха като теб — каза. — Учениците ти имат късмет.

Камил усети силна ревност. Едуард очевидно се наслаждаваше на компанията на Елиз. Милата й и слънчева природа като че ли бе стопила всичките му задръжки. Сети се за поговорката: „Внимавай какво си пожелаваш“.

Стана, за да напълни чашите на всички, и й се зави свят. Не знаеше дали се дължи на треската, или на алкохола, който Холи бе сложила в нейния mojitos, но определено не се чувстваше добре. Тъкмо се чудеше дали ще успее да се измъкне и полегне, без отсъствието й да се забележи, когато съпругът й я запита:

— Скоро ли ще е готова вечерята? Нали аз трябва да приготвя пържолите?

— Трябва само да заври водата за царевицата — отговори тя.

Елиз се намеси:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Благодаря, но двете с Холи ще се справим. Защо не останеш да правиш компания на Едуард? — отговори Камил, като внимаваше тонът й да бъде весел. Не можеше да си позволи да покаже слабост, не и когато бе довела нещата до толкова далеч, затова извика всяко усилие на волята си, за да задържи усмивката на лицето си и да не позволи на коленете си да се огънат.

Успя някак си да свари царевицата и да приготви картофите в микровълновата фурна, а Холи приготви салатата. Сервираха и всички други се нахвърлиха на храната, а тя само бодваше оттук-оттам. Нямаше апетит, а силите й бяха толкова, колкото да се задържи седнала на стола. Вече не й се виеше свят, но не можеше да фокусира погледа си върху нищо — чуваше разговора около масата като насън, макар да не й убягна интересът, с който Елиз слушаше как Едуард разказва за работата си.

— Хубаво е да срещнеш лекар, който е по-загрижен за пациентите си, отколкото за парите си — каза Елиз. — И баща ми е такъв. Ако пациентът не може да плати таксата, той приема толкова, колкото може да даде.

— Моят татко работи безплатно! — намеси се Зак.

— Не съвсем — засмя се Едуард и обясни на гостенката, че не се отказва от заплащането, но работи доброволно в клиниката в Бронкс по два следобеда всяка седмица.

— Това е достойно за възхищение — прошепна тя и го погледна така, сякаш бе свалил Луната от небето.

Камил усети как ревността й става все по-силна. Точно тогава Кира възкликна ядосано и започна да попива със салфетката предницата на роклята си, където петното започваше да личи.

— Вече за нищо не става! — проплака. — А я обличам за първи път!

Камил просто седеше, прекалено уморена дори за да отговори, но Елиз се притече на помощ.

— Трябва да се отстрани петното, преди да е засъхнало. Хайде, ще ти покажа. — Двете с Камил тръгнаха към вътрешността на къщата и Камил чу забележката й: — Между другото, пробвах същата рокля, но на мен не стоеше никак добре. А на теб наистина ти отива. — Кира й се усмихна лъчезарно, а Камил изпита силна болка.

След десерта — ягодов сладкиш — всички се заеха да разчистват. Едуард и Зак вдигнаха чиниите от масата, а Камил зареждаше съдомиялната машина. Холи и Елиз се заеха да измият тенджерите и тиганите. Камил се канеше да сложи и последните чинии в съдомиялната машина, когато й се зави свят. Опита се да се задържи на крака, но се залюля, а пред погледа й затанцуваха черни петна. После подът се наклони и всичко потъна в мрак.

Когато се свести, лежеше на пода в кухнята и гледаше право в разтревоженото лице на съпруга си.

— Откога имаш треска? — запита той, поставил длан на челото й. Тя измърмори нещо неразбираемо, а той сбърчи силно вежди. — Трябва да те откараме в болницата!

У нея се надигна паника. Беше лежала в болницата достатъчно за три живота.

— Не! Моля те, трябва само да си легна — настоя. — Ако ми помогнеш да стигна до леглото…

— Мамо! Прави, както казва той! — изпищя Кира. Беше пребледняла и беше прегърнала Зак, чието лице също беше тебеширенобяло.

Гласът на Едуард беше нежен, докато й помагаше да се изправи.

— Мислиш ли, че можеш да стигнеш до колата, или трябва да те нося? — Ясно й даваше да разбере, че въпросът не търпи обсъждане.

— Аз… Мисля, че мога да вървя — каза Камил.

Холи се спусна да я хване за другата ръка. Двамата с Едуард успяха да я изведат от кухнята и тримата тръгнаха по алеята.

— Не се тревожи за децата. Аз ще ги наглеждам — обеща Холи.

Преди да изгуби съзнание, Камил смътно осъзна, че Елиз седна на задната седалка. Когато се свести, лежеше по гръб на носилка под ярката флуоресцентна светлина, а до нея стоеше Едуард. Той се наведе да я целуне по челото и тя видя, че на лицето му все още е изписана тревога. Откараха я, преди да е успяла да го успокои.

След това всичко бе неясно, докато на фокус не дойде усмихнато лице, обрамчено от руси къдри.

— Само ще ви бодна бързо — каза красивата млада сестра и вкара иглата на системата във вената й. Усети остро бодване, последвано от изгарящо усещане, и топлата безтегловност, когато лекарството подейства.

— Омъжена ли сте? — запита сънено. Беше забелязала, че момичето не носи венчална халка.

Сестрата не отговори.

Камил заспа. Не знаеше колко дълго е спала. Периодично беше събуждана от сестрите, които идваха да проверят жизнените й функции или да назначат още лекарство, но всеки път й се струваше, че всичко се случва насън. В нейното полубудно състояние откри, че се пренася обратно във времето. По едно време чу бебешки плач да долита от коридора и си представи, че е малкият Зак, когото трябва да приспи отново. Единствената й ясна мисъл беше: „Още не съм готова“. Не можеше да умре, преди да се е погрижила семейството й да е в безопасност и след като я няма.

Когато отново се събуди, стаята бе пълна със светлина. В коридора чистеха с прахосмукачка. Имаше и други шумове — от гласове и търкаляне на колела на колички. Сестрата бе различна от онази, която я бе приела снощи — здрава жена на средна възраст с посивяваща коса. Тя измери температурата й и заяви:

— Трийсет и осем градуса и девет десети. Е, и това ако не е подобрение! Много ни уплашихте снощи, млада госпожо.

Млада госпожо? Камил се чувстваше поне на сто години.

— Къде е съпругът ми? — запита с дрезгав глас.

Сестрата се усмихна.

— Трябва да дойде всяка минута. Разговаря с лекаря.

Скоро след това Камил чу стъпки по коридора, вратата се отвори и влезе Едуард, който имаше уморен вид. Зад него беше Елиз.

— Доктор Хардинг ми каза, че си много по-добре — каза той, взе ръката й в своята и й се усмихна. — Наистина ни разтревожи.

— Слава богу, че те докарахме в болницата — каза Елиз и пристъпи напред.

Погледът на Камил се премести от Едуард на Елиз. Кога те бяха станали „ние“? Забеляза, че Елиз още е с роклята, с която бе и миналата вечер.

— Тук ли бяхте цяла нощ?

Елиз кимна и обясни:

— Канех се да се обадя на приятелката си в Амагансет и да й кажа да ме вземе с колата. Страхувах се, че ще преча. Но съпругът ти каза, че има нужда от компания, затова останах.

Едуард й се усмихна с благодарност.

— И слава богу.

— Това бе най-малкото, което можех да направя — отговори тя скромно.

Но скритият поглед, който му хвърли, подсказа на Камил, че това е било повече от мил жест. Студена ръка я сграбчи за сърцето. Едуард говореше нещо за кръвните й проби и броя на левкоцитите, но й се струваше, че говори на чужд език. Не можеше да се съсредоточи върху думите му. Виждаше само картината, която двамата с Елиз представляваха. Никой не би казал, че се познават от по-малко от двайсет и четири часа. Можеха да бъдат съпрузи, дошли да видят болна приятелка.

Изглеждаше, че планът й работи. Независимо дали й харесваше, или не.