Айлин Гоудж
Заместницата (20)

Глава 20

— Добре, момчета, запазете тишина! — Анджи извиси глас над врявата на осмината тийнейджъри, говорещи едновременно. В залата беше шумно като в междучасие. — Трябва да чуете какво е менюто тази вечер.

Беше последното занятие и тя искаше да приготвят пълен курс, включително и десерт. Ако децата не бяха успели да придобият достатъчно умения, за да бъдат приети на работа в изискан ресторант, поне щяха да знаят какво е истинска торта. Повечето познаваха само готовите, които имаха вкус на памук. Надяваше се, че това ще отвлече вниманието им от последната драма — скъсването между Тамика и Даарел. Момичетата вземаха страната на Тамика, а момчетата — на Даарел.

Това беше третото им скъсване. Историята беше все същата — Тамика работеше за усъвършенстването си, докато Даарел искаше да стане рапър (щеше да работи в ресторант само докато запише първата си плоча). На Тамика й бе дошло до гуша от глупавите му мечти. Но въпреки че бяха на светлинни години един от друг по амбиции и качества, не можеха да стоят дълго разделени — привличането помежду им бе прекалено силно.

Друга неразбория накара Анджи да се обърне към една странична маса, където Трешон и Хулио разопаковаха продукти. Видя как едрият Трешон бутна толкова силно дребничкия Хулио, че той политна и падна.

— Внимавай, недорасълче!

— Не съм недорасъл! — Хулио изпъна рамене в опит да изглежда по-висок.

Трешон го изгледа гневно.

— Тогава защо се държиш като такъв?

Анджи се спусна към тях.

— Момчета, момчета. Какво ви прихваща? — Хулио и Трешон винаги се бяха разбирали добре. — Някой ще ми каже ли какво става?

Трешон посочи Хулио с пръст.

— Той говори лоши неща за Даарел. — Трешон и Даарел бяха най-добри приятели още от началното училище.

— Казах само, че всяка история си има две страни. — Хулио хвърли поглед през рамо към Даарел, извисяващата се фигура вляво. Тамика стоеше встрани, скръстила ръце на гърди. Целият й вид издаваше чувство на превъзходство.

— В момента има само една страна. Ако вие, момчета, не се успокоите, ще бъда истински ядосана! — каза Анджи възможно най-строго. — Независимо какво става извън тази стая, очаквам от вас да го оставяте пред вратата заедно с вашето отношение. Тук сте да се учите, а не да се биете. И тъй като това е последната ни вечер, ще бъде добре да се държим прилично. А сега ще приготвим торта.

Децата веднага засияха. Някои завикаха от радост, а Денис направи няколко танцови стъпки. Само Чандра не показа ентусиазъм. Хвърли изпълнен със съмнение поглед на морковите, които Хулио вадеше от торбата.

— Каква торта? — запита. Мършавата Чандра не обичаше кой знае колко храната. Другите биха опитали всичко, но тя държеше на своите предпочитания. Анджи смяташе за успех това, че веднъж Чандра бе хапнала от пържолите.

— На кого му пука, момичета? Нали е торта! — извика Денис.

— Торта с моркови — отговори Анджи. — Която по мое мнение е райско блаженство. Има много рецепти за тази торта, но резултатът е все един и същ — божествен вкус. — Хвърли многозначителен поглед на Чандра. — Окей? А сега ще помоля всички ви да си сложите престилките и да започваме.

Показа им как да претеглят продуктите и как да разбият сметаната със захар. Раул и Тамика трябваше да обелят и настържат морковите. Трешон и Даарел разбиха яйцата в купа. Хулио настърга индийското орехче, което той свърши с обичайното си старание.

Когато тестото беше готово, тя го раздели по равно между трите тави и ги пъхна във фурната. След като извадиха готовите блатове, Анджи се зае да показва как се приготвя глазурата. Разби с миксера масло и сирене крема, след това добави захар и над всичко това шприцова сметана.

Всеки от учениците вземаше шпатулата и се опитваше да покрие тортата с глазурата, докато тя ги наблюдаваше. Тамика, Чандра и Раул бяха много внимателни. Хулио, Джърмейн, Денис и Трешон бяха по-несръчни — по пръстите им остана повече глазура, отколкото по тортата. Но изненадата бе огромният Даарел: с месестите си длани, той се справи като истински експерт.

Когато дойде време за дегустацията, Анджи им раздаде пластмасови вилици и чинии и тортата беше разрязана на толкова парчета, колкото бяха учениците. Трешон беше като дете на Коледа, толкова се вълнуваше.

— По дяволите, беше истинско угощение! — заяви Денис, когато всички приключиха.

Останалите, в това число и Чандра, се съгласиха, че тази е най-вкусната торта, която са яли.

Стана време да се разделят. Анджи се качи на един стол — действие, което извика престорени стонове. Усмихна се.

— Не се тревожете. Не съм известна с ораторските си умения, така че ще бъда кратка. — Огледа лицата на момчетата и момичетата, за които понякога мислеше като за свое семейство, шумно, обичливо и трудно. — Е, беше забавно, нали? Наречете ме луда, но ще ми липсвате. Цяло чудо, че никой от вас не се нарани, като се има предвид как работехте с ножовете в началото. Но изминахте дълъг път и се гордея с вас. — Направи пауза, за да прочисти гърлото си. — Вие също трябва да се гордеете със себе си. Повярвайте ми, не всеки може да разреже риба или да приготви макарони. И ако някой от вас иска да направи кариера като готвач…

— О, не и аз! — прекъсна я Раул. Заяви, че братовчед му работел като готвач на аламинути и заплатата била много ниска. След като другите му извикаха да млъкне, беше принуден да признае: — Е, предполагам, че няма да е зле, ако е в истински ресторант…

— Раул е прав, заплащането е ниско — каза им Анджи. — Но вие не го правите заради парите, а защото просто не можете да не се занимавате с това. Човек трябва да обича много професията си, за да отива на работа всеки ден, независимо какъв е шефът му и как се държат с него колегите му. Повярвайте ми. Животът е прекалено кратък, за да работим каквото не харесваме.

Като свърши речта си, понечи да слезе от стола. Но преди да е успяла, две мургави ръце я вдигнаха във въздуха и откри, че гледа право в усмихнатото лице на Даарел. Той я носи няколко метра, докато тя викаше в протест, а другите крещяха и дюдюкаха. Когато най-после я пусна, то бе така внимателно, сякаш бе направена от стъкло. После всички се събраха около нея, за да се сбогуват.

— Ще ни липсваш, госпожице — каза Хулио. Изглеждаше, че иска да я прегърне, но вместо това само стисна ръката й.

— Знаете къде да ме намерите, момчета. Сериозно, не ме карайте аз да ви търся. — Тя поклати пръст в престорена закана.

Раул поиска да знае дали има страница във Фейсбук. Тя му каза, че няма, защото няма време да я поддържа, а той поклати глава:

— О, госпожице, непременно трябва да си направите.

В очите на Денис и Чандра имаше сълзи, когато я прегърнаха. Тамика бе единствената, която не показваше емоции. За нея това бе по-скоро началото, отколкото краят. Тя щеше да продължи да работи за Анджи след училище и през уикендите, докато не станеше време да постъпи в колежа следващата учебна година.

Сърцето на Анджи се свиваше, като ги гледаше как си отиват един след друг. Те се блъскаха, удряха разтворени длани една в друга и се шегуваха. Дори Тамика и Даарел като че ли бяха в примирие, поне за момента. Вървяха един до друг в коридора, а ръцете им почти се допираха.

Анджи се замисли за Едуард. Трябваше да се срещнат по-късно. Не знаеше какво да очаква след получения сутринта имейл от Камил. Беше ясно, че е узнала за връзката им. „Бедната Камил.“ На Анджи й прилошаваше. Питаше се също какво щеше да означава това за нея и Едуард. Краят ли беше? Мисълта накара стомаха й да се свие, а нервите й да се опънат. Но първо трябваше да вечеря с майка си и Франсин, които щяха да се разходят из града, а тя бе обещала да ги заведе в любимия си ресторант в квартала. Надяваше се майка й, с прочутата си интуиция, да не подуши нещо нередно.

 

 

Всеки месец Франсин водеше майка им в Манхатън. Посещаваха паметници и исторически места, изложби и представления на „Бродуей“. Франсин бе единствената от сестрите на Анджи, която не бе предала тялото и душата си на предградията. И макар че майка им щеше да бъде щастлива, дори да не пътуваше до Манхатън, тя беше единствената, която беше свободна да придружава Франсин — Джулия, Сузан и Розмари имаха твърдо установени работни часове. Ако Анджи не беше прекалено заета, обикновено трите вечеряха заедно, преди да се приберат по домовете си.

— Уютно — заяви майка им, когато влязоха в ресторанта. Анджи знаеше, че по-късно Лорета ще засипе приятелките си с хвалебствия колко „очарователно“ е мястото, където я е завела дъщеря й, с шахматните черно-бели плочки на пода, с препарираните животински глави по стените, келнерите в червени сака и подвързаните в кожа менюта.

— Радвам се, че ти харесва, мамо. — Анджи внимаваше да не среща погледа на Франсин. Трябваше само да погледне сестра си, за да се започне кавга. Когато бяха деца, само като погледнеше как устните на Франсин играят в отговор на някоя забележка или мнение от страна на майка им, Анджи се ядосваше и започваше да засипва сестра си с думи. Двете много често биваха прогонени от масата за обяд или вечеря, защото са „проявили неуважение“. — Трябва да опиташ лазанята. Приготвят корите по домашна рецепта и са точно като тези на баба.

Анджи поговори малко с управителката, която познаваше. Казваше се Наоми, косата й беше боядисана в няколко цвята и щеше да бъде поредното нещо, което майка им щеше да отбележи пред Франсин на път за дома. Заведоха ги до масата им и Лорета засия, като видя красивия млад сервитьор. Заговори го, все едно бяха на парти, на което той бе домакин. След като той прие поръчката им и се отдалечи, тя отбеляза:

— Какъв приятен млад мъж. Чудя се дали има приятелка.

— Съмнявам се — отговори Анджи. Чу Франсин да изсумтява, а на неразбиращия поглед на майка си отвърна: — Мамо, той е гей.

Лорета изви внимателно оскубаните си вежди и сви скептично устни.

— Знаеш ли го със сигурност?

— Не, но…

— Как, тогава, можеш да го твърдиш?

— Трябва ли да видиш следите на мечката, за да разбереш, че е била някъде? — Анджи използва един от любимите изрази на майка си. — Повярвай ми. Работила съм в достатъчно ресторанти, за да мога да разпозная гейовете.

— Трябва да станеш лесбийка — заяде се Франсин и този път Анджи бе тази, която изсумтя.

— Давайте, забавлявайте се — каза майка им, преструвайки се, че няма нищо против думите им. — Но няма да ви е забавно, ако на поредната среща на класа нямате снимки на децата си, които да покажете.

— Мамо, не съм ходила на нито една среща на класа — отбеляза Анджи.

Лорета я изгледа така, като че ли искаше да изкаже мнението си и по този въпрос. Анджи потисна въздишката си. Майка й имаше мнение за всичко. Тя беше като Линда Ричмън от предаването на живо в събота вечер. Дори приличаше на нея. Косата й беше кестенява и вдигната високо, носеше подплънки на раменете, слагаше тюркоазни сенки за очи и яркочервено червило. Оставаше непроменена в един променящ се свят и това бе едно от нещата, които Анджи харесваше най-много у нея. И то не защото не осъзнаваше, че е старомодна, а защото се харесваше достатъчно, за да не се интересува какво мислят другите.

Ако някой се бе променил, това бе Франсин. На нея се възлагаха големи надежди, когато беше в гимназията. Но след като получи бакалавърска степен от Северозападния университет, забременя. Канеше се да кандидатства за магистър, но не можеше да се види като самотна майка (за аборт не можеше да става и дума), затова изпадна от програмата на Бостънския университет и се омъжи за приятеля си Ник. Две години по-късно на него му предложиха поста помощник-треньор в Хофстра и те купиха къща в Масапекуа. Сега Ник бе главен треньор, а Франсин преподаваше в пети клас на местното училище.

Сега, след шестнайсет години и три деца, тя бе изгубила ентусиазма си, но не и двайсетте килограма, които бе натрупала по време на бременностите. Като тийнейджърка, излизаше от къщи така, сякаш щяха да я показват по телевизията. А сега ходеше винаги облечена в дънки и тениска у дома, а на работа — в панталони, които не изискваха гладене, и половин дузина блузи, които въртеше. Не си правеше прически, косата й имаше нужда от подстригване, а още по-малко време имаше за грим и маникюр.

Но макар да не си беше представяла живота такъв, когато беше млада, не беше нещастна. Понякога се оплакваше от непрекъснатите грижи по децата, но нямаше по-предана съпруга и майка от нея. И беше все още същата Франсин поне в едно отношение — притежаваше изключително силен интелект. Четеше ненаситно. Абонираше се за „Ню Йоркър“ и рядко гледаше телевизия, освен понякога CNN. Членуваше в читателски клуб, където се събираха почитателите на класиката.

Докато се хранеха, Франсин им разказваше за проявите на малкия Ник в училище, за новото зъбче на бебето Кейтлин и за предстоящите президентски избори. Лорета пък говореше за пътуването до Аляска, която двамата с баща им бяха направили и от което се бяха върнали вероятно с повече снимки на айсберги, отколкото имаше в „Нешънъл Джиографик“. Анджи ги информира как вървят ремонтните работи в новото й работно място, разказа им за готварския курс и колко много й липсват децата.

— Днес направихме торта с моркови — каза.

— Напомня ми за детството — въздъхна с копнеж Франсин. — Децата приемат прекалено много захар с вредните готови продукти. Непрекъснато трябва да следим какво ядат.

— Е, ние поне нямахме такива тревоги — намеси се Лорета. — Достатъчно беше да се грижим за зъбите ви.

— И за това, че някоя от нас може да забременее — каза Франсин.

— Е, поне една от вас доказа, че е имало смисъл да се тревожим за това. — Майка им хвърли многозначителен поглед на Анджи.

— Мамо, не започвай пак! — предупреди я Анджи.

— Какво? Казах ли нещо? — престори се на невинна Лорета.

— Не, но знам какво си мислиш. Мислиш ме за изгубена кауза и аз наистина съм такава. Никога няма да се омъжа и да имам деца. — „Не и ако Камил Харт има думата по въпроса.“

Минути след това майка им се извини и отиде до тоалетната, а Франсин се наведе напред и тихо запита:

— И така? Какво каза той? — Анджи й бе разказала за имейла на Камил.

Въздъхна.

— Не говорихме за това по телефона. Ще се срещна с него по-късно.

— Мислиш ли, че му е поставила ултиматум?

Анджи прехапа устни и сведе поглед.

— Не знам, но не искам да го изгубя.

Франсин я потупа по ръката. Отначало я бе предупредила да не се замесва с женен мъж, но когато Анджи й бе обяснила какви са обстоятелствата, Франсин видя в това нещо повече от връзка за развлечение.

— Дори да трябва да спрете да се виждате — каза, — ще бъде само временно.

Анджи направи гримаса.

— Не искам да мисля за това. Все едно че само чакам Камил да умре.

Франсин кимна.

— Да, знам. — Поклати глава. — Господи, не мога да си представя! Макар че вероятно нямаше да имам нищо против, ако Ник имаше връзка. Щях да се радвам.

— Не, нямаше. Познавам те. Щеше да му откъснеш топките.

— Права си — засмя се горчиво Франсин. — Щях. — Хвърли поглед към тоалетните, преди да продължи: — Но от онова, което си казвала, съдя, че тя иска той да бъде щастлив. Вероятно би предпочела да изчака до смъртта й, но с връзката ви е постигнала онова, което е планирала. И, Анджи, ти също заслужаваш да бъдеш щастлива.

Анджи отново въздъхна.

— Проблемът е, че ако получа това, което искам, то ще бъде за нейна сметка. Не мога да го допусна.

Франсин повдигна вежда.

— Откога изпитваш вина?

— Откакто имам връзка с женен мъж — отговори Анджи.

 

 

Четирийсет минути по-късно тя влезе в „Макклърис“ на „Орчард стрийт“. Барът беше пълен — беше забравила, че тази вечер ще предават ръгби мач — но веднага видя Едуард. Седеше до бара и пиеше бира, облечен в избелели дънки и пуловер. Изглеждаше почти така, както в деня, когато я бе извел с яхтата. Сърцето й прескочи удар. Забави се до входа, за да може да го наблюдава известно време, без той да я вижда. Чудеше се дали забелязва пищната блондинка, която седеше до него. Като че ли не. Анджи бе доволна, но продължаваше да се тревожи каква ли ще бъде съдбата й. Той я обичаше, нали? Никога не беше го казвал, не с думи, но го беше показвал по безброй начини. Разговаряха по телефона винаги, когато можеха, и бяха заедно не само заради секса. Тя му готвеше, а той й помагаше с каквото може. Разхождаха се и посещаваха различни заведения, той й носеше подаръци. Вярно, времето, което прекарваха заедно, бяха откраднати мигове и никога не беше достатъчно. Но дали той бе готов да я изгуби?

Проби си път през тълпата.

— Здравей! — прошепна в ухото му. Той се обърна, усмихна се и тя седна на високото столче до него. — Съжалявам за това — каза и посочи с брадичка към телевизора в другия край на помещението. — Искаш ли да отидем на по-тихо място?

— Не, всичко е наред. Не мога да остана дълго — каза той.

Паниката се надигна у Анджи. „Това не е добър знак“, помисли си. Можеше да означава, че иска да приключи с нея бързо и безболезнено. Поръча си ром с пепси-кола и размени няколко думи с бармана Еди. Двамата с Едуард не подхванаха разговор. Той просто я гледаше как отпива от питието си, и тогава тя разбра.

— Е, последната ни среща ли е тази? — запита. — Затова ли искаше да ме видиш? — Опитваше се да говори ако не весело, то поне спокойно, но сърцето й бе натежало. И не само сърцето й, а цялото й тяло. Беше като упоена.

— Съжалявам — каза той.

— Разбирам — каза тя, опитвайки се да остане спокойна. — Е, не мога да кажа, че е шок. Обикновено, когато съпругата разбере за връзката на мъжа си, това не вещае нищо добро за любовницата.

— Не е само това — каза той. — Помниш ли, казах ти за експерименталното лекарство, което тя приема. Е, изглежда, че то действа.

Анджи беше изумена.

— О! Това е… това е…

— Удивително. Да, знам. — На лицето му се изписа усмивка на безпомощност. — Признавам, в началото и аз не бях оптимистично настроен. Надявах се, разбира се… Човек никога не губи надежда. Но знаех, че шансовете са малки.

Анджи не знаеше какво да каже. Мина известно време, преди в главата й да се оформи свързана мисъл.

— Е, новините са добри — каза най-после. — Възможно най-добрите. Щастлива съм за вас двамата. — Беше искрена. Не можеше да гледа по друг начин на това, че един човешки живот бе спасен, че децата на Камил няма да останат без майка. „Дори това да е краят за мен.“ — Неискрено ли звучи от устата на жената, която спи със съпруга й?

— Не — каза той. Беше разбрал.

Усмивката му се стопи.

— Анджи, аз…

— Постъпваш правилно — прекъсна го тя, защото знаеше какво ще каже. — Нека признаем, не си от съпрузите, които мамят жените си. Просто, съвсем случайно пътищата ни се пресякоха.

В бара отекнаха радостни възгласи, защото беше отбелязана точка. Привържениците на съответния отбор започнаха да удрят ритмично по масата с юмруци. Всеки удар се забиваше в стомаха на Анджи. Едуард взе ръката й.

— Не мога да я оставя — каза. — Не и след всичко, което преживя.

Тя кимна.

— Разбира се. Тя е твоя съпруга. — Знаеше, че не само не може да я изостави. Той обичаше Камил. Тя беше майка на децата му.

Едуард хвана главата си в ръце. Ако Анджи не бе така натъжена, щеше да се усмихне на картината, която той представляваше. Но не. Това бе мъжът, когото обичаше, единственият мъж, когото някога бе обичала, и щеше да го изгуби. Мястото му не беше при нея, а при съпругата и децата му.

Той вдигна глава и тя видя колко е уверен.

— Анджи, само ако знаеш какво бяха за мен тези няколко месеца. Колко много означаваше за мен! — Разпери ръце в безпомощен жест, като че ли не можеше да намери думи. — Ти бе единственото, което ме спираше да не потъна в отчаянието.

— Радвам се, че успях да помогна — каза тя горчиво.

— Знаеш, че не исках да стане така — каза той с измъчено изражение.

— А как? — запита тя. Искаше да чуе думите „обичам те“, макар да знаеше, че само щяха да й причинят още болка. Но той само поклати глава със съжаление.

— Не мога да я изоставя. Не сега. Дължа й прекалено много.

Егоистичната част от Анджи искаше да заплаче. „А аз?“ Но знаеше отговора — не й дължеше нищо. Беше влязла в живота му с широко отворени очи. Майка й, както и всеки друг, както и психиатърът, от когото щеше да има нужда, когато това приключеше, щеше да й каже, че не е трябвало да се впуска в тази връзка. Иронията бе в това, че дори да не беше предпочел Камил пред нея, нямаше да се получи. Защото тогава нямаше да е мъжът, когото обичаше.

Изпи питието си и отмести празната чаша.

— В такъв случай, желая ти всичко добро. Искрено. Заслужаваш го след онова, през което премина. Сега си отивам у дома, където ще мога да се напия на спокойствие и да се отдам на самосъжаление. Така че, ако ме извиниш…

Слезе от столчето, но коленете й се огънаха и щеше да падне, ако Едуард не я беше хванал. Стискаше ръката й малко над лакътя и не отделяше поглед от лицето й. Шумът в бара странно утихна. В този миг бяха само двамата — двама души, на които е много трудно да се разделят.

— Позволи ми поне да те изпратя до дома ти — каза той.

— Не, добре съм. — Не бе така. — Ще взема такси.

Бяха принудени да се приближат още повече един към друг, когато край тях мина едър мъж, понесъл халби бира в двете си ръце. Анджи усети топлината, която се излъчваше от тялото на Едуард, долови мириса му и си спомни за споделената интимност. Затвори очи за миг, наслади се на близостта му и направи крачка назад. Настъпи някого и чу тиха ругатня. После си запробива път през тълпата с наведена глава.

Излезе навън и вдиша жадно въздуха като давещ се, току-що издърпан на брега. Хвърли поглед през рамо, почти очаквайки да го види след себе си, но него го нямаше. Не знаеше дали да изпитва облекчение, или разочарование. Беше стигнала до ъгъла и се канеше да се качи в таксито, когато Едуард се появи на тротоара.

— Анджи, чакай! — извика, замаха с ръце, за да привлече вниманието й, и се втурна към нея.

Тя спря, хванала дръжката на вратата, за да не помисли шофьорът на таксито, че е променила решението си. Той се изравни с нея и докосна ръката й.

— Отиди си у дома, Едуард. Отиди при съпругата и децата си. — Влезе в таксито и затвори вратата. Не погледна назад. Ако го беше направила, щеше да види самотна фигура, нещастна като самата нея.