Айлин Гоудж
Заместницата (23)

Глава 23

— Анджи, би ли…?

— Разбрах! — Анджи вдигна осемнайсетмесечната Кейтлин, която бе седнала на тревата.

Детето запротестира шумно. На моравата играеха Боби и малкият Ник, другите две деца на Франсин; десетгодишната Жаклин, дъщерята на Розмари, която се опитваше да облече елечето на малката чихуахуа, която пък се дърпаше с достойнство; дъщерите на Джулия, Дейзи и Лили, съответно на четири и пет години, които се кикотеха, докато гледаха двете момчета на Сузан — деветгодишния Ейдън и осемгодишния Патрик.

Анджи остави Кейти в пясъчника, а тя веднага престана да плаче и грабна лопатката. Наблизо лежеше захвърлената преди малко кукла.

— Добре се справяш — каза Франсин, когато се присъедини към Анджи, след като остави подноса с хамбургерите. Беше облечена в дънките на майка си и в избелял пуловер, косата й бе прибрана в конска опашка, от която се бяха изплъзнали няколко кичура.

— Не забравяй, че имам много опит. — Франсин изви въпросително вежди, на което Анджи отговори: — Това, че не тичам по цял ден след невръстни деца, не означава, че седя. Обзалагам се, че седмично изминавам толкова мили, колкото и ти.

— Като говорим за това, трябва ли да ти напомня, че няма да ти се налага да работиш толкова много, ако домакинството ти разполага с доходите на двама? — Франсин имитираше сполучливо майка им. — И какъв смисъл има да работиш до късно, когато всяка вечер се прибираш в празен апартамент? Никой не ти казва да зарежеш работата си, Анджи, но трябва да имаш и близки хора, за които да приготвяш храна — съпруг и деца, а не само за клиенти. Нима искаш да се събудиш някой ден, когато вече ще бъде прекалено късно, и да съжалиш, че не си се вслушала в думите на мама?

Франсин имитираше майка им изключително успешно, до най-малката подробност, дори акцента на Лонг Айлънд и жестовете, което винаги караше Анджи да се усмихва. Когато бяха деца, това истински я развеселяваше. Този път обаче само се засмя леко. Шегите по неин адрес и особено за това, че бе още сама, вече не й се струваха смешни.

— Благодаря — каза. — Ще го запомня. Имаш ли нужда от помощ в кухнята? — запита, когато Франсин тръгна обратно към къщата.

Франсин спря и поклати глава.

— Сигурна съм, че мама е свършила всичко. Когато я оставих, миеше чиниите, които се канех да сложа в съдомиялната машина. — Въздъхна театрално и погледна към небето. — Сигурно е направила и картофената салата.

На всяко семейно събиране Лорета настояваше тя да приготвя картофената салата по рецепта отпреди много, много години, но никой нямаше смелост да й каже, че вкусът й не се харесва. Лорета се справяше добре с класическите блюда, които се бе научила да приготвя още като тийнейджърка. Спагетите и кюфтетата й бяха самото съвършенство, както и лазанята й. Но когато навлезеше в чужда територия, резултатите не бяха така добри. Картофената й салата беше ужасна. Дъщерите й бяха опитали всичко, за да я придумат да се откаже или поне да я приготвя по съвременна рецепта, но тя беше непреклонна.

— Добре. Няма да съм виновна, ако никой не вкуси от нея, както става всеки път — каза Анджи.

Остана навън още няколко минути, след като Франсин бе влязла вътре, за да се наслади на слънчевия ден, докато наблюдава играта на племенниците си. Беше необичайно топло за края на ноември, макар според прогнозата да се очакваше сняг в понеделник, и Анджи беше само по тениска. Радваха се на хубавото време и щяха да обядват навън.

Анджи нямаше желание да присъства на събирането, но накрая все пак реши да дойде не защото не можеше да измисли извинение, а защото не искаше да прекара следобеда сама. Щяха да я обземат тъжни мисли за човека, когото трябваше да изхвърли от ума си.

Бяха минали три седмици, откакто бе узнала новината за Едуард и Камил. Онази вечер беше заета с парти по случай пенсиониране на изпълнителен директор от издателския бизнес. До нея се приближи една от гостенките, привлекателна блондинка, която познаваше от месечните сбирки на „Харт“. Обикновено не разговаряше с гостите — това й беше правило — но тъй като познаваше жената, размени няколко любезни думи с нея. Блондинката отбеляза, че не Анджи е подготвяла кетъринга на последната месечна сбирка. Анджи промърмори някакво извинение — нещо от рода, че „Камил искала промяна“ — след което жената й довери:

— Тази не е единствената промяна. Чух, че ще се развежда със съпруга си.

— Какво? — Анджи я гледаше, онемяла от изненада.

— Аз също не можах да повярвам. Мислех, че има всичко — идеален брак, идеален съпруг. Това кара човек да се чуди, нали?

Анджи не само се чудеше. Тя беше шокирана, защото не беше научила новината от Едуард. Шокът отстъпи място на наранени чувства, а след това, когато дните минаваха и той не й се обаждаше, на гняв. Очевидно чувствата му към нея — ако все още имаше такива — не бяха част от уравнението. Тя беше от толкова малко значение, че той дори не си бе направил труда да й се обади, че се разделя със съпругата си. Анджи се питаше дали решението е било на Камил, или са го взели двамата.

„Как съм могла да бъда толкова глупава?“ Беше мислила, че я обича. Че ги разделя единствено халката на пръста му. Беше проявила разбиране, когато й бе казал за решението си да остане с Камил. Разбираше предаността му към съпругата, макар сърцето й да се късаше. Но явно всичко е било само приказки. Ако я обичаше поне малко, щеше да поиска сега да е с нея или поне щеше да й обясни. Но не, той не бе по-добър от бившите й приятели. Те поне никога не се бяха престрували, че са нещо повече.

А тя? Трябваше да знае, че не бива да се забърква с женен мъж при никакви обстоятелства. А вместо това, се бе впуснала по надолнището, убеждавайки се, че не е опасно, повтаряйки си, че Камил умира и иска съпругът й да е щастлив след смъртта й. „Защо аз да не съм тази, която ще го направи щастлив?“, беше мислила. Тя не беше само негова любовница, беше и негова приятелка. Оказваше му подкрепа, караше го да се смее. И можеше да продължи да се заблуждава, ако не бе чудото с възстановяването на съпругата му. И тогава грозната истина излезе наяве: „Той ме е използвал“. Как иначе би могла да обясни безразличието му — нито дори имейл! Беше я използвал през тъмния период от живота си и я беше захвърлил, когато повече нямаше нужда от нея. Анджи се чувстваше изиграна, омърсена. Сърцето й беше разбито.

Малката Кейти хвърли пясък върху нея и я изтръгна от мислите й. Анджи изтупа предницата на сакото си и я погледна, а тя стискаше червената пластмасова лопатка и се смееше щастливо. Анджи й се усмихна и влезе в къщата, където завари Джулия и Сузан да надуват балони. Те й махнаха за поздрав. По-малкият син на Сузан, Патрик, беше навършил осем в началото на седмицата, а Дейзи навършваше пет — причината за днешното тържество. След основните блюда щеше да има торта и сладолед. Не се виждаше нито един от мъжете — бащата на Анджи и съпрузите на Джулия и Сузан гледаха футболния мач.

— Ела да ни помогнеш — каза Сузан и посочи балоните.

— Съжалявам, необходима съм в кухнята — каза Анджи и прекоси стаята, за да излезе в коридора.

Там дочу дрънкането на пианото и надникна в дневната. Розмари седеше на пейката пред пианото до седемгодишната Маргарет. Момичето бе музикално надарено като майка си, когато свиреше, имаше нейното сериозно изражение. Звучеше мелодия, която самата Розмари свиреше, когато беше на тази възраст. Изчака Маргарет да свърши, заръкопляска и извика:

— Браво, Мег! Съвсем скоро ще свириш в „Карнеги Хол“.

Анджи очакваше да види майка си да работи усилено в кухнята — неуморима, както обикновено. Вместо това, я завари да гледа през прозореца момчетата, които си подхвърляха фризби на моравата.

— Добре ли се държат момчетата? — запита Анджи.

— Радвам се, че играят. — Лорета се обърна и й се усмихна. — Днешните деца познават само компютъра и видеоигрите и не знаят как да играят и общуват. Не са като теб и сестрите ти.

— Да, само телевизията разваляше нашите умове. Е, още и наркотиците, сексът и рокендролът.

Лорета й хвърли палав поглед — може и да живееше в миналото, но не бе лишена от чувство за хумор.

— Ти и твоята голяма уста… Някой ден ще те вкара в беля. — Беше ходила на фризьор и косата й бе оформена в красива прическа.

— Признай, мамо. Аз съм изгубена кауза. Вече трябва да си го разбрала.

— Не, не знам нищо подобно.

— Макар че не оправдавам надеждите ти? — Думите се изплъзнаха от устата й. Анджи се шегуваше само наполовина. — Виждаш ли какво имаш в мое лице? Дъщеря с голяма уста, която не слуша и те поставя в неудобни положения.

„И от която щеше да се срамуваш, ако знаеше какви ги върши напоследък.“

— Ти си добро момиче — потупа я по бузата Лорета.

На Анджи много й се искаше да е така. Но добрите момичета нямаха връзки с женени мъже. А тя имаше! И при това, както се оказа, с мъж, който не я обичаше и дори не си беше направил труда да й каже, че се е разделил със съпругата си. Не, тя не беше добро момиче.

Посочи купата сварени картофи, натрошеното синьо сирене и връзките лук и целина на кухненския плот и попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

Майка й и каза да нареже целината и започна да приготвя салатата.

— Знаеш ли, мамо, ще са ми необходими само две минути да направя майонеза — предложи Анджи.

— Да, но тогава вкусът няма да бъде същият — отвърна Лорета, като имаше предвид салатата.

Анджи замълча. По-добре беше да преглътне думите, отколкото да нарани чувствата на майка си. Освен това, имаше по-големи проблеми. Трябваше да се измъкне от блатото, в което бе затънала. Трябваше да престане да мисли за Едуард. Обичаше го и го мразеше едновременно. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и в същото време да бъде студена за него. В известен смисъл, стоеше на едно място като майка си с нейната картофена салата, тюркоазни сенки за очи и всичките онези снимки на айсберги. А може би точно това беше заслужила — да страда. Беше откраднала съпруга на друга жена — по-скоро временно го бе взела назаем, но все пак. Беше извършила грях. И най-лошото беше, че би го направила пак, ако имаше възможност.

Трябваше да намери начин да се върне към онова, което беше, преди да се срещне с Едуард. Трябваше отново да намери себе си. Тогава тя беше жена, която нямаше нужда от мъж и животът й бе така подреден. Но как? Как да се върне?

Знаеше какво ще я посъветва майка й: „Постъпи правилно“.

И докато стоеше насред кухнята на сестра си, отговорът изплува в съзнанието й. Причината, поради която се чувстваше като заседнала в блато, беше, че не се бе извинила на Камил.

 

 

В петък следващата седмица се провеждаше поредната месечна среща на агенция „Харт“. Веднага щом прекрачи прага, Анджи се почувства в свои води, обгърната от характерните шумове — откъслечни разговори, смях, звън на чаши, а във въздуха — мирис на парфюми и вино. В същото време, всичко й се струваше ново и непознато: в миналото идваше с екипа си часове преди началото на партито. И бе заета с организацията на вечерта, но не й тежеше. А сега се чувстваше, като че ли имаше камък на шията. Камил не я очакваше и нямаше да се радва да я види. Всъщност Анджи вероятно беше последният човек на света, когото Камил искаше да види.

Но Анджи нямаше избор. Трябваше да говори с Камил, а тя не отговаряше нито на телефонните й обаждания, нито на имейлите й. Анджи се надяваше да се видят насаме, но това очевидно нямаше да се случи, а въпросът трябваше да бъде уреден лице в лице. Да, трябваше да гледа Камил в очите, когато й говореше за Едуард. Трябваше да стори необходимото.

Запробива си път през тълпата. Стомахът й беше свит на топка, нервите й бяха опънати като корабни въжета. Дали нямаше да причини повече зло, отколкото добро? Тя беше като войниците, донесли едрата шарка на индианците. Щеше да зарази Камил дори със самото си присъствие. Успокояваше се, като си повтаряше: „Не мога да поправя стореното, но може би мога да предотвратя да стане по-зле“. Дължеше на Камил поне да опита.

Виждаше познати лица в тълпата, няколко души я погледнаха любопитно, но като че ли никой не я позна. Или може би за тях тя бе просто жената, която осигуряваше храната за сбирките им. Не й беше мястото тук. Най-после видя Камил, застанала до бара и отпиваща шампанско, докато разговаряше с някои от гостите. Имаше нещо различно в нея. Но какво? Косата й беше същата, гримът й бе положен по същия начин. Дали не беше напълняла? Няколко килограма може би — не изглеждаше така изпита както преди — но това не обясняваше напълно промяната у нея. После Анджи осъзна какво беше: Камил изглеждаше здрава. Като завърнала се в земята на живите.

В този момент Камил улови погледа й и оживеният израз, който дотогава бе изписан на лицето й, мигом се стопи. Прошепна нещо на брюнетката, застанала до нея, и тръгна към Анджи. Изглеждаше готова за битка — изправила рамене, очите й блестяха, усмивката не слизаше от устните й. Като че ли Анджи беше натрапницата, която се канеше да изхвърли — учтиво, но твърдо. Камил в никакъв случай не би направила сцена, но щеше да се погрижи Анджи да схване посланието. „Не си добре дошла тук.“ Анджи потисна желанието си да се втурне към най-близкия изход. Не, трябваше да приключи с това. Пое си дълбок дъх и продължи напред, за да посрещне Камил на половината разстояние между тях.

— Какво правиш тук? — Камил говореше тихо, но в гласа й имаше стоманена нотка.

— Трябва да говоря с теб. Моля те. Важно е — каза Анджи.

Погледът на Камил я обходи бързо, като че ли да се увери, че не си струва да се прави сцена, после тя сковано кимна.

— Добре. Но не тук. Навън. — Устните й едва мърдаха, докато говореше.

Взеха палтата си и излязоха на терасата. Беше студено и наоколо нямаше никого. Палтото на Анджи беше тънко и не можеше да я предпази от вятъра, който идваше откъм реката. Тя искаше да седне на някое по-закътано място, но Камил мина покрай масите и столовете и се спря чак при перилата, откъдето се разкриваше гледка към реката. Нощта беше ясна и виждаха тъмните води под себе си.

— Съжалявам — каза Анджи. — Онова, което направих, не беше правилно и имаш причина да ме мразиш. — Камил продължаваше да гледа реката и като че ли не я беше чула. Загърна се по-плътно в палтото.

Мълчанието се проточи. Накрая Камил се обърна с лице към нея.

— Това ли е? Съжаляваш? — Стоеше неподвижна и само кичури от косата й, развявана от вятъра, я удряше през лицето. Като че ли бе издялана от лед. — Е, прекалено е късно за това. Вредата е вече нанесена.

Анджи кимна, зъбите й тракаха от студ.

— Това нямаше да се случи, ако ставаше въпрос само за мен, защото той се тревожеше за теб. — Камил й хвърли остър поглед и тя обясни: — Каза ми за развитието на болестта в нощта, когато се срещнахме. Той страдаше и имаше нужда да поговори с някого, аз просто се случих наблизо. Можеше да е всеки — шофьор на такси или барман. Говореше единствено за теб. Каза ми колко много те обича и че не иска да те загуби.

Камил я гледаше втренчено със странна усмивка на устни.

— Колко трогателно!

Сарказмът й накара Анджи да трепне, но тя се застави да продължи:

— Сприятелихме се, така започна всичко. — Не се опитваше да нарани Камил, като й разказваше подробностите, искаше само да я накара да разбере. — Той беше под такова напрежение, а аз… Аз можех да го изслушвам. После, не знам, нещо се случи и ние… — Като видя мъката, изписана по лицето на Камил, млъкна рязко. — Съжалявам — каза отново.

— Извинението ти се приема. Ако това е всичко, вече можеш да си вървиш. — Камил говореше рязко, делово и като че ли се бореше със себе си, за да не изгуби контрол. Чувствата бяха разтопили ледената й фасада и мъката й беше видима. Анджи също така виждаше върналата й се жизненост. Камил може и да не беше щастлива, но поне беше здрава. Имаше сили да се бори, за да запази брака си. „Прекалено късно е за мен, но не и за теб, помисли си Анджи. Можеш да го спечелиш обратно, ако искаш.“

— Ще си тръгна. Не съм дошла, за да разваля партито ти — увери я Анджи. — Също така, не съм тук само за да облекча съвестта си. Има нещо, което трябва да знаеш. — Гледаше Камил право в очите. — Сигурна съм, че Едуард ти е казал, но исках да го чуеш от мен — между нас всичко е приключено. В случай, че си таила съмнения.

— Какво те кара да мислиш, че съм имала съмнения?

— Чух, че се развеждате. — Анджи почувства как лицето й поруменява, но не знаеше дали от вятъра, или от ледения поглед на Камил.

— Това ли си чула? — Камил се засмя рязко.

— Вярно ли е? — Анджи се надяваше, че в гласа й няма нотка на нетърпение.

— Не точно. Разделихме се. Но не е твоя работа.

Значи нямаше да се развеждат. Поне не още. Анджи усети как надеждата й се възражда, но бързо си напомни, че това няма нищо общо с нея.

— Права си, не е моя работа. Но не искам все още да мислиш, че той има чувства към мен. Той ми каза, че между нас е свършено, още щом научи добрата новина за оздравяването ти. Обичах го прекалено много. — „И все още го обичам.“ Анджи знаеше, че с всяка дума наврежда на себе си, но беше тук, за да поправи стореното, а не да получи съчувствие.

Камил наклони глава и я загледа със странно изражение на лицето. Очите й блестяха.

— Мислех, че не вярваш в любовта.

„Не вярвах. Докато не срещнах съпруга ти.“ Анджи си пое рязко дъх.

— Той обича теб. Беше готов да изгуби мен, но не и теб.

Устните на Камил се извиха в безрадостна усмивка.

— Да, но виж, все пак, докъде стигнахме.

Анджи не отговори. Сви рамене, трепереше от студ. Камил отново втренчи поглед в реката — изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото ядосана. Когато заговори, гласът й беше тих и сякаш идваше отдалеч:

— Нали знаеш какво казват: „Когато една врата се затвори, се отваря друга“. Е, и обратното е вярно: „Когато една врата се отвори, друга се затваря“.

Анджи не знаеше как да приеме думите й. Да не би Камил да казваше, че бракът й не може да бъде спасен? Или изразяваше мъката си от предателството спрямо нея? Каквото и да беше, то не бе работа на Анджи и тя трябваше отново да си го напомни. Тя беше част от миналото, а не от бъдещето на Едуард — мълчанието му го казваше достатъчно ясно.

— Ако това има значение за теб — каза, — надявам се отношенията ви да се оправят.

Онова, което не можеше да понесе, беше, че все още го обича. Искаше той да е щастлив. И ако щастието му беше с Камил, така да бъде.

Камил сви рамене в отговор. Мълчанието се проточи и ставаше все по-неловко. Анджи прочисти гърлото си и каза:

— Е, трябва да вървя. Желая ти късмет във всичко. Искрено. — Понечи да докосне ръкава на Камил, но някакъв инстинкт я спря. Камил дори не забеляза. Беше втренчила поглед в далечината, потънала в мислите си.