Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Replacement Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)
Корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Айлин Гоудж. Заместницата

ИК „Калпазанов“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов


На Сюзън Гинсбърг, която винаги ме е подкрепяла и чиято любовна история е вдъхновение за толкова много други.

„Но любовта е сляпа и любовниците не могат да видят безразсъдствата, които сами извършват.“

„Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир

Глава 1

— Прекарахме добре — каза Кат.

Сърцето на Камил Харт се сви, а цялата пяна от празничната бутилка шампанско, която мислено отвори, се изля. Работата й я беше научила да разчита всички нюанси в интонацията на гласа така, както гадателките — чаените листа. „Не е минало добре“, помисли си. По дяволите! Беше толкова сигурна.

— Но? — запита тихо.

Дълга пауза от другия край на телефона, после Кат каза, без да бърза:

— Е, той е страхотен, но все още е привързан към бившата си съпруга. Нека просто кажем, че аз знам повече за нея, отколкото той — за мен.

Камил потисна въздишката си. Ясно си представи написаното, сякаш бе гравирано върху камък над входната врата на агенция „Харт“: „Оставете всякакви приказки за своите бивши, преди да влезете тук“.

— За какво друго разговаряхте? — запита.

— О, нали знаеш — за работата му, за моята работа… И двамата сме катерачи и обичаме джаза… — Отмяташе точките от списъка с глас, издаващ отегчение. — Знаеше ли, че той има „изгубените“ записи на Клифърд Браун? — Оживи се малко. Всъщност Камил знаеше; Стивън Реслър й ги бе пуснал, когато го бе посетила, за да оцени жилището му. Бе открила огромна колекция от компактдискове и страхотна стереоуредба, но жилището му имаше нужда от промяна. Беше се обадила на своя декоратор Джефри Рейбин и три седмици след това — боядисано, с някои нови мебели и възглавнички, за да украсят старите, то беше се превърнало в уютен дом. Сега всяка жена, която Стивън доведеше, нямаше да се чувства така, сякаш влиза в имение на „Плейбой“ от 1967.

Но това явно не бе достатъчно.

— И така, нямаше ли целувка?

— Какво? — Засмя се нервно. — О, това! Определено не.

— Ако трябва да поставиш оценка на срещата ви от едно до десет…?

— Не знам. Пет може би.

Камил осъзна, че е щедра. Безкрайното говорене за бившите бе равнозначно на студен душ. Потисна поредната въздишка и разсеяно прокара пръсти през косата си, усещайки я както винаги твърда и неподатлива. Винаги бе абсолютно права и стъжняваше живота й в гимназията, но след като я бе изгубила цялата заради химиотерапията, бе пораснала отново и бе станала чуплива — утешителната й награда.

Усмихна се.

— Не се тревожи. Не сте били подходящи един за друг, това е всичко. Ще продължим да опитваме.

— Мислиш ли, че той все още е някъде там? — запита едва чуто Кат. Репортер новинар от местната телевизия, тя беше известна със смелите си разследвания, но ето, че беше поредната самотна жена, наближаваща четирийсет, на която брачната халка непрекъснато се изплъзва.

Той във въпроса й се отнасяше за някой висок, красив, мил мъж, който желае семейство, има чувство за хумор и доход от шестцифрено число. Той караше луксозна кола, притежаваше собствена къща в скъп квартал, за предпочитане в района с код 212. Той бе в отлична физическа форма, толкова гъвкав на корта, колкото и в заседателната зала. Той получаваше най-добрата маса в скъпите ресторанти, знаеше разликата между gnocci и gnudi и можеше авторитетно да обсъжда видовете вина. Той беше опитен любовник, който знаеше как да достави удоволствие на жена. И, на последно място, но не и последно по значение, той никога, при никакви обстоятелства, нямаше да я мами.

Клиентките на Камил, жени с положение в обществото, искаха в личния си живот онова, за което се бореха и на работното си място — позицията, към която се стремяха с всичките й бонуси и привилегии.

Толкова по въпроса за обикновената любезност и страхотната усмивка.

Камил нямаше такъв списък, когато срещна Едуард. Макар че сега може би приличаше на добрата кръстница вълшебница от приказките, която размахва вълшебната си пръчка, по онова време беше неопитна и не знаеше това, което й бе известно сега, на възраст четирийсет и две. Като тийнейджърка, бе чела твърде много книги с меки корици, на които се виждаха пристегнати от корсет женски тела и загорели мъже с издути бицепси. С изключение на това, нямаше представа какво трябва да търси у мъжа. Просто бе извадила късмет с Едуард. Желаеше на Кат същото, което и на всичките си клиенти — да не бъдат така заслепени от очакванията си, че да не видят какво имат пред себе си.

— Абсолютно — отговори.

— Не мислиш ли, че съм прекалено придирчива?

— Не, имаш право да избираш.

Камил вярваше в успеха. Подходящият мъж бе там някъде. А Кат имаше какво да предложи. Беше умна, имаше бляскава кариера. Проблемът при нея беше, че топката просто продължаваше да се търкаля. Когато беше млада, доста мъже лежаха в краката й и тя се бе наслаждавала на това. Но когато възрастта й напредна, изборът й се стесняваше все повече и повече. Като навърши трийсет и пет, повечето мъже на нейната възраст бяха или вече заети, или върху тях с цялата си тежест лежеше семейният товар. „Не искам да бъда Флорънс Найтингейл за ранените“, беше казала направо при първата им среща.

— Ай, ай, капитане — каза Кат сега. — Но ако той все още не се е появил, когато навърша четирийсет, ще си призная публично, че съм стара мома. — Е, поне имаше чувство за хумор.

Камил затвори телефона по-скоро обнадеждена, отколкото обезкуражена. Разговорът й припомни защо бе избрала професията си. Тя бе нещо като кубчето на Рубик за любовта — предизвикателство, да, но също така носеща дълбоко задоволство, когато всичките малки квадратчета се подредят по цвят. Повечето пъти просто трябваше да приложи на практика опита си — да бъде едновременно ловец на глави, майка, гримьор и психиатър — за да намери човека, който ще задоволи изискванията на клиента й или подсъзнателните му нужди. Но трябваше също така да знае кога да се довери на интуицията си. Ако се съдеше по броя на успешните й събирания на двойки — над триста до този момент — предполагаше, че се справя добре.

Замисли се за последния си триумф. На пръв поглед, Алис Веехофер и Анди Стийн нямаха нищо общо, освен че първите имена и на двамата започват с буквата „А“. Алис бе химик, чийто ден минаваше в тестове и работа с епруветките, а Анди — експерт по връзки с клиентите и успехът му зависеше от опита и личния му чар. Идеалната неделя за Алис беше да се разхожда сама из някой музей или да се сгуши на дивана с хубава книга, а за Анди — да бъде навън с приятелите си или да кара велосипеда си из „Сентръл парк“. Първата им среща бе истинска катастрофа. През повечето време говореше Анди, а Алис, както се бе изразила самата тя, „беше играла ролята на глупачката“. Но Камил имаше интуиция и настоя да опитат пак.

Вторият път беше истинска магия. Анди заведе Алис на прожекция на „Африканската царица“ в „Линкълн Сентър тиътър“, а по-късно двамата се смяха на невероятната двойка Роуз и Чарли, защото виждаха себе си в тях. Което ги доведе до разговор за нещата, които бяха общи и за двамата. И двамата бяха учили руски в колежа, наслаждаваха се на добрата храна и обичаха да пътуват. Алис описа скорошното си пътуване до Санкт Петербург; Анди я засипа с истории за годината, която бе прекарал във Флоренция като първокурсник. Докато хапваха salumi и отпиваха prosecco в бар „Булуд“, говориха за руска литература, за кариера и за това, какво искат най-много от живота.

Пет месеца по-късно стояха в църквата и произнасяха клетвите си. На приема след това Анди вдигна тост за Камил, казвайки със сърдечна благодарност:

— Купидон може би пропусна момента, но не и ти.

Камил наистина бе настоятелна. Това бе същата настоятелност, която й бе помогнала да продължи, когато миналата година бе на прага на смъртта. Година, която — да цитираме добрата кралица Елизабет — беше нейната лична „ужасна година“. Първо дойде шокът от диагнозата. Последваха лъчева и химиотерапия, но тъй като ракът продължаваше да се развива, й присадиха клетки, след което трябваше да се бори с какво ли не — от възпаление на устната кухина до възпаление на кръвта. Когато я изписаха от болницата, беше като пребито куче — често повръщаше и имаше треска. Независимо от всичко, ходеше на работа винаги, когато можеше. А когато всичката й коса опада, си купи скъпа перука от магазина в Бороу Парк, Бруклин и ако се съдеше по изражението на продавачката, беше първата християнка, която влизаше тук. Но най-важно бе да се придържа към основното си правило: Никога не се отказвай. Нямаше нужда от съжалението на клиентите си, докато се опитваше да реши тяхното несигурно бъдеще.

— Дара, свържи се със Стивън Реслър — извика на асистентката си.

Дара седеше зад другото бюро в малкия офис на двайсет и деветия етаж на „Хърст Билдинг“ на ъгъла на Западна петдесет и седма улица и Осмо авеню. По-голямата част от работата на агенцията й беше навън, така че огромен и луксозен апартамент би бил истинско разхищение. Срещите с клиентите се провеждаха в ресторанти и кафе-барове или, ако клиентите бяха извън града, Камил пътуваше, за да се срещне с тях (на свои разноски). В резултат, офисът приличаше повече на стая от общежитие. На бюрото на Дара бе поставена снимка в рамка на изцяло женски рок състав, в който тя някога бе бас китаристка; до нея стоеше огромна чаша за мартини от някое рекламно събитие. На масата до стената компютърът споделяше мястото с машина за кафе, а на дивана, където почиваха, имаше плюшен папагал — сувенир от последното пътуване до Кий Уест, и възглавница, на която бе избродирано: „Целуни жаба… Може и да извадиш късмет“.

— На среща е — информира я Дара, след като се обади. — Секретарката му иска да знае дали е спешно.

„Спешно? Разбира се, че е спешно“, помисли си Камил. Ако беше научила нещо от миналата година, то бе, че животът е кратък. И господин Реслър не ставаше по-млад. Плащаше й добри пари, за да му намери съпруга, но досега бе провалил срещите с три различни жени. Разказите и на трите звучаха смущаващо еднакво. Вечерите започваха обещаващо, следваха две питиета, той започваше да се чувства по-уютно и подхващаше разговор за бившата си съпруга. Повечето пъти дори не съзнаваше това и винаги после съжаляваше. Доброто у него беше, че не заемаше отбранителна позиция, когато му покажеха грешките, и, за разлика от мъжете от „Уолстрийт“, за които имиджът бе всичко, той не разчиташе единствено на външния си вид. И се интересуваше повече от сърцето на жената, отколкото от размера на сутиена й.

— Не търся съвършенството — беше я информирал на първата им среща по време на обяда им в „При Патси“. — Не съм мъж, който мечтае за Анджелина Джоли, но не иска да се погледне добре в огледалото. Не се заблуждавам, че съм Брад Пит, но мисля, че имам какво да предложа.

— Имаш — съгласи се тя с цялото си сърце.

Стивън Реслър беше с два-три сантиметра по-нисък от повечето жени, които търсеха представителен съпруг, имаше ниско подстригана коса, която започваше да оредява на върха, но той компенсираше външния си вид с много чар, ум и сексуалност. Беше израснал по улиците на Южен Бронкс, където му се бе налагало да се защитава с юмруци, и въпреки доброто си образование и годините на „Уолстрийт“ все още излъчваше здраве и сила, очите му имаха стоманен поглед, а мускулите му не бяха от вдигане на тежести във фитнес залата.

Имаше и недостатъци — жестикулираше прекалено много и изпускаше буквата „р“, непрекъснато споменаваше членовете от семейството си, които бяха ченгета или пожарникари — но онова, което за някои би било досадно, за други бе свежа промяна. У Стивън със сигурност нямаше нищо метросексуално.

— Имам само един въпрос — каза тя. Същият въпрос поставяше на всички клиенти, които ближеха раните си след развода, но имаха изгледи за успех. — Сигурен ли си, че искаш да опиташ? Защото имам чувството, че още не си преодолял загубата на бившата си съпруга.

Стивън се усмихна горчиво.

— Какво мога да кажа? Да, все още мисля за Шарлийн. Може би повече, отколкото трябва. Но това показва, че съм човек, който се интересува истински от другия.

— За да се получи, първо трябва някой да се заинтересува от теб — каза тя твърдо. — А това няма да стане, ако тя усеща, че е в съревнование с бившата ти съпруга.

Той сложи длан на сърцето си.

— Обещавам, че ще се държа добре — закле се.

„Като че ли спази обещанието си“, помисли си тя сега и гневът се надигна в нея, въпреки опитите й да го задуши.

— Не. Нека той се обади — каза на Дара. Разправията със Стивън Реслър можеше да почака.

Дара затвори и отново посвети вниманието си на компютърния екран, където светеше информацията за контакт на Стивън Реслър.

— Да преместя ли файла му в графата „изгубена кауза“ или в „надеждата е вечна“?

Камил въздъхна.

— Просто има нужда от малко настройка — каза.

— По-скоро от ритник в задника — пошегува се Дара.

— Е, сега пък и ти! — Камил й хвърли укорителен поглед. Тя очакваше резултати от него. Той също очакваше резултати от нея.

Дара поклати учудено глава.

— Никога не се отказваш, нали?

Дара беше олицетворение на правило номер едно — не е задължително да си красив. Външният й вид би могъл еднакво успешно да се опише като приятен или интересен, но не заради физическите й качества, а защото притежаваше увереността на жена, след която всички се обръщат и която се обличаше като такава — днес това бе къса пола, обгръщаща слабите й бедра, късо горнище и смъртоносно високи обувки. Никога не й липсваше мъжко внимание. С носа си, на който не бе оказвана хирургическа намеса, късо подстриганата коса с цвят на кафе, от което изпиваше галони, широко поставените зелени очи, подчертани от очна линия, и разстоянието между предните зъби, тя напомняше на Камил младата Барбара Стрейзънд.

Камил й се усмихна.

— Да. Не знам значението на тази дума.

Взе телефона и набра друг номер. Все още не се беше чула с Лорън Шапиро и не знаеше нищо за снощната й среща с Дейвид Коухън, а това не беше добър знак. Възможно ли бе да се е случило нещо, което да е сложило край на отношенията им? Ако бе така, Камил за нищо на света не можеше да се сети какво е то. Уредникът в музей и професор от университета „Колумбия“ бе надминал себе си на първата им среща и бе така хлътнал по нея, както и тя — по него. Те бяха съвършената двойка във всяко едно отношение: в средата на трийсетте, еднакви интереси и произход и нямаха търпение да създадат семейство.

Но не непременно един с друг, както май се оказа.

— Правихме секс! — нададе стон Лорън.

— Толкова ли бе зле?

— Не! Беше фантастично!

Камил се усмихна.

— Доообре. Какъв е проблемът?

— Прекалено е скоро! Вероятно мисли, че скачам в леглото на всеки, с когото излизам.

— Съмнявам се. Но какво, ако мисли така? Това не е непременно нещо лошо.

Камил й напомни, че повечето мъже искат жената да е освободена от предразсъдъци. За единайсетте години в бизнеса все още не бе имала клиентка, която да е отхвърлена, защото е прекалено сексуална. Обикновено бе обратното.

Лорън обаче не искаше да се вслуша в гласа на здравия разум. Не се бе чувала с Дейвид от последната им среща и се тревожеше. Звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

— Работата е там, че наистина го харесвам. Мисля, че той може да бъде Избраният.

— Откъде знаеш, че той не се чувства по същия начин?

— Не се е обадил!

Камил погледна часовника си. Бяха минали по-малко от двайсет и четири часа и бе прекалено рано за паника.

— Ще видя какво мога да разбера. — Говореше тихо, успокояващо. — А междувременно се опитай да не се тревожиш. Сигурна съм, че има обясне… — Беше прекъсната от сигнала за входящ разговор от другата страна.

— О, боже! Това е той! — възкликна Лорън, останала без дъх. — Трябва да вървя.

И затвори.

Камил се усмихваше, когато остави слушалката.

Минути по-късно беше пред огледалото, за да се освежи за следващата среща с писателката, която щеше да я интервюира за статия в списание „Още“. Сложи нов пласт блясък за устни върху червилото си, после се вгледа в отражението си, сякаш виждаше позната, която рядко срещаше. На някога плешивата й глава сега имаше гъста коса, която падаше на медночервени къдрици до раменете. Кожата й сега бе блестяща и само с няколко бръчици около очите и устата. Никой не би познал в нея изпитата, подобна на призрак, жена от групата за оцеляване. Сините й очи бяха възвърнали жизнеността си. Носеше венчалната си халка, която Едуард й бе подарил преди почти двайсет години и която съвсем наскоро бе извадила отново от кутията с бижута, защото преди непрекъснато се изплъзваше от пръста й.

„Слава на бога за Едуард!“ Съпругите от нейната група попадаха в две категории — едните бяха емоционално, а в някои случаи и буквално, изоставени от съпрузите си, а другите бяха като нея: техните съпрузи им бяха опора, здрава като скала. Макар бракът им да не вървеше съвсем гладко, преди да се разболее, никога не бе така благодарна на Едуард, както когато бе плешива като яйце и плашещо слаба. Сгушена в прегръдките му, тя бе почти безтегловна.

— Силна си — шепнеше той в ухото й. — Ще преминеш през това.

И тя бе преминала. Макар че дори когато болестта бе в ремисия, тя все още се чувстваше слаба и крехка. Имаше нощи, когато лежеше в леглото, без да може да заспи, а старият страх се връщаше като неспокоен дух часове призори, когато усещаше студения му дъх по тила си. Не бе казала на съпруга си. Беше го натоварила вече достатъчно.

Върна се и завари Дара да преглежда изпратеното им по факса меню на фирмата, която щеше да се погрижи за храната за срещата през следващия месец. Агенцията провеждаше такава всеки първи петък от месеца и канеха всички, изпратили им електронна поща, което означаваше между седемдесет и пет и сто гости. Вечерята, състояща се от студен бюфет, бе свързана с допълнителни разноски, но си струваше всяко пени. Презентацията беше всичко в работата на Камил. Добра храна и хубаво вино, приглушено осветление и романтична музика. Гостите обикновено се обличаха специално за случая. Всички изглеждаха възможно най-добре и показваха най-хубавите си страни.

— Човекът за два часа се обади да потвърди срещата — каза Дара, без да вдигне поглед. Камил погледна часовника си. Имаше достатъчно време да стигне до „Мандарин Ориентал“. Там трябваше да се срещне с писателката, която щеше да я интервюира. — О, не забравяй и срещата с лекаря в три и половина. — Дара й беше като майка и органайзер, когато ставаше въпрос за ангажиментите й.

Камил се засмя безрадостно.

— Като че ли бих могла да забравя.

Днес трябваше да научи резултатите от последните изследвания, а моментът на истината бе надвиснал над нея като Дамоклев меч. Облече шлифера си и грабна чадъра — ръмеше вече цяла седмица, априлски дъждове, които сякаш нямаха намерение да отстъпят място на майското слънце. Ако не можеше да избегне лошите новини, поне можеше да се предпази от времето.

 

 

Камил лесно би могла да сметне Ивон Викърс за потенциален клиент. Тя изглеждаше в края на трийсетте, мазнините в тялото й бяха колкото на олимпийски атлет, а русата й коса имаше блясък, какъвто може да си позволи само човек с шестцифрен доход. Тя беше жена, която разбираше, че е далеч по-важно да изглеждаш добре в тениска и дънки, отколкото в дрехи висша мода. Търсеше си съпруг (не носеше халка, така че вероятно не беше омъжена) не като алтернатива срещу живота на старата мома.

— Какво казвате на онези, които гледат на работата ви като на отживелица? — Ивон се усмихна, докато задаваше въпроса на Камил, а магнетофонът бе на масата между тях.

— Ние не сме като някогашните сватовници — засмя се сухо Камил. Това бе всеобща заблуда. Тя беше всичко друго, но не и отживелица. Държеше не толкова на добродетели като скромността и девствеността, а на стила, способностите и липсата на предразсъдъци. — Изминали сме дълъг път от миналото. Клиентите ми са мъже и жени с кариера и знаят какво искат. Те решават кога и с кого ще сключат брак. И, повярвайте ми, повечето от тях нямат проблеми да си намерят партньор и сами.

Ивон я погледна въпросително.

— Не искам да прозвучи грубо, но за какво сте им тогава вие?

— Прекалено са заети с кариерата си и не им остава време да проверят новите възможности — обясни Камил. — Или, в някои случаи, са се опарили няколко пъти и нямат вяра в собствения си нюх.

Ивон повдигна вежда.

— Но това не е ли някаква съвременна и високоплатена форма на сводничество?

Втора заблуда, този път — не толкова ласкава. Камил трудно потисна раздразнението си.

— Клиентите ми търсят партньор в живота, а не човек, с когото да правят секс — отговори безизразно. — Просто въпрос на целесъобразност. Мога да свърша за седмици или месеци онова, което на тях ще отнеме години.

Писателката доби леко разочарован вид, но бързо зададе следващия въпрос:

— И така, мисис Харт, според вашия опит, какво е необходимо, за да има съвместимост?

— Предимно сходство в произхода и ценностите. И общи интереси. — Камил направи пауза, преди да продължи. Как да го каже по-деликатно? — Също така, трябва да взема под внимание и, хм, физическите им предпочитания.

Ивон изви поглед към тавана, което не бе особено професионално.

— На мен ли го казвате? Повечето от мъжете, с които съм излизала, бяха обсебени от големите гърди — призна.

Камил, която не бе забравила за въртящата се лента на магнетофона, не направи никакъв коментар. Само каза:

— Не мога да отрека, че красивият външен вид е основното желание на повечето ми клиенти, а също и на жените. Макар че те са по-склонни да направят компромис, ако открият качества у мъжа, на които държат.

— Искате да кажете, ако е неприлично богат? — усмихна се цинично русокосата.

— Е, да, и това. — Нямаше смисъл да отрича. — Но парите не са всичко.

„Аз със сигурност не се омъжих за пари.“ По онова време Едуард бе беден студент по медицина. Ужасно слаб и отчаяно нуждаещ се от подстригване, блед като човек, който прекарва деня със забит в книгите нос. В началото към него я привлече не само красотата, но и интелигентността му.

— Жените обикновено искат мъжът да е умен и мил и да има чувство за хумор.

— И да е добър в леглото — вмъкна Ивон с многозначителна усмивка. Камил се усмихна и отпи от минералната си вода. Погледът на русокосата се спря върху лявата длан на Камил. — Виждам, че си омъжена.

— От почти двайсет години. — Лицето на Камил се отпусна и тя се усмихна за първи път от началото на интервюто.

— Как се срещнахте със съпруга си?

— На горещата линия за самоубийците, ако щете, вярвайте. — Засмя се, като видя учудването, изписало се по лицето на Ивон. Тази история още не бе престанала да шокира. — Не се тревожете, никой от нас не е способен на самоубийство — побърза да добави. — Тревожех се за моя приятелка, а Едуард прие обаждането.

— Колко романтично! — отбеляза Ивон, но тонът й бе горчив.

— Което идва да покаже, че човек никога не знае къде може да срещне сродната си душа.

Ивон се наведе, за да регулира звука на магнетофона, и хвърли поглед на бележките си.

— Разбрах, че преди да се заемете със сегашната си работа, сте били брачен консултант. Защо решихте да смените професията? — отправи тя следващия си въпрос.

— Дълга история — отговори Камил. — Накратко, уморих се да бъда близо до нещастни двойки през целия ден. — В някои дни се прибираше у дома си като пребито куче, изтощена от непрекъснатите разправии на съпрузите. — А сега играя ролята на Купидон. Тази работа ми носи много по-голямо удовлетворение.

На Камил се стори, че видя копнеж по лицето на русокосата, която каза:

— Сигурно ходите на много сватби.

Камил се усмихна.

— Човек би помислил, нали? Но не ме канят на всяка.

— Така ли? И защо не?

— Не всички искат да се знае, че са ползвали услугите на агенцията. — Камил сви рамене. — Не го приемам лично. Има значение само това, че историята е завършила добре.

— Значи вярвате в щастливия край?

Камил се замислила съпруга и децата си, четиринайсетгодишната Кира и осемгодишния Зак. Въпреки изпитанието от изминалата година, тя бе по-щастлива от всякога. Не всички четирийсет и две годишни жени можеха да се похвалят с любящо семейство и добра кариера. И здравето й сега бе добро, макар че не можеше да разчита, че ще остане все такова.

— Да — отговори без колебание. — Истински вярвам, че съществува добър край за всички. Някои хора просто имат нужда от малко помощ, за да намерят специалния човек.

Ивон се усмихна, облегна се назад и кръстоса стройните си крака, а бележника подпря на коляното си.

— И ето къде е вашата роля.

— Точно така.

— А как ви намират те?

— По различен начин, но най-вече чрез Интернет. И от разказите на други хора. Понякога научават за нашето съществуване и в разговор с мен.

Камил бързо и лесно осъществяваше контакт с хората, когато беше дете, майка й непрекъснато й се караше, задето говори с непознати — независимо дали се намираше на гости, на обществено събитие, с други жени в супермаркета, в пробната на някой магазин, в обществена тоалетна или в самолет. Веднъж по време на полета на „Ла Гуардия“ до Бостън започна разговор с привлекателен по-възрастен мъж. Докато самолетът кацне, научи, че съпругата му е починала преди четири години и той най-после е готов да започне отново да се среща с жени. Даде му визитната си картичка и след шест месеца танцува на сватбата му.

След като разказа тази история, Камил погледна часовника си. Три без четвърт. Трябваше да тръгне веднага, ако не искаше да закъснее за срещата си с лекаря. Стомахът й се сви. Независимо че последните две ехографски изследвания показаха, че няма разсейки, не можеше да посрещне момента на истината без страх. Изправи се, с което даде знак, че интервюто е приключило.

— Обадете се, ако имате още въпроси — каза и стисна ръката на русокосата.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Ще ви уведомя, когато статията излезе. О, още нещо — каза тъкмо когато Камил се бе обърнала. „Ето, започва се, помисли си Камил, доловила нотката на колебание в гласа й.“

— Да? — каза мило.

Ивон се бе изчервила до корените на изрусената си коса. Приличаше на ученичка.

— Просто от любопитство. Има ли в картотеката ви човек, който, хм, да е подходящ за мен?

 

 

Лекарката, хематолог и онколог, посрещна Камил с обичайната си веселост и тя веднага се отпусна.

— Камил, вие сте единствената жена, която успява да изглежда свежа като маргаритка дори когато навън вали.

Същото можеше да се каже и за Реджина Хокинс. Независимо колко бе разтревожена или бързаше, винаги изглеждаше така, сякаш бе излязла от кориците на модно списание. Тъмната й кожа блестеше като сандалово дърво. Черната й коса, прибрана в кок, бе така гладка, сякаш бе естествено права. Само очите й, които сякаш винаги бяха нащрек, говореха за онова, което се криеше под външността й. Те излъчваха предизвикателство, като че ли тя мислено хвърляше ръкавицата. „Рак, ти може и да мислиш, че си победил този пациент, но не би искал да си имаш работа с мен.“

— Заради това, че се разбирам прекрасно с хората, които поддържат колата ми — отговори Камил със смях.

— Как е рамото?

— Все още ме наболява, но съм сигурна, че не е нещо сериозно. Нали знаете какви сме хората от тип А? Все се преуморяваме във фитнес залата… Вероятно съм разтегнала мускул. — Камил масажира леко рамото си и трепна.

Лекарката кимна, без да каже нищо.

— Защо не отидем в кабинета ми?

Камил отново се напрегна. Съдбата й я чакаше. Неудобството от самото изследване, когато трябваше да лежи неподвижно цял час, сега й се струваше смешно, сравнено с тревогата от чакането, от която стомахът й се свиваше болезнено.

Кабинетът на Реджина бе по домашному уютен, обзаведен с красиви мебели. Стара рогозка покриваше лакирания паркет, стените бяха с кремави тапети на светлосини фигурки и й напомняха сладолед ванилия, посипан със захарни пръчици. По тях бяха закачени картини, рисувани от съпруга на Реджина, известен художник. Камил тръгна към удобния кът, където двете бяха седели при много други случаи и бяха обсъждали резултатите от изследванията, както и възможностите за лечение, докато отпиваха от чая си. Дори в дъждовен ден стаята бе светла и макар че през прозореца се виждаха стените на болницата от другата страна на улицата, където бе прекарала толкова много мрачни часове, гледката не помрачаваше усещането, че пролетта настъпваше с лекия бриз, с цъфтенето на лалетата и глухарчетата.

Реджина седна срещу нея и извади листовете от жълтия плик, на който бе адресът на рентгенологията. Без да каже дума, ги разпръсна пред Камил — така, както гледачката показва картите си. Камил втренчи поглед в тях. През годините се бе научила да разчита изследванията като истински професионалист, затова веднага разбра какво вижда. Времето спря. Почувства как една вена започна да пулсира в основата на гърлото й. Накрая повдигна глава и погледна своята лекарка право в очите, където сякаш видя присъдата си.