Айлин Гоудж
Заместницата (12)

Глава 12

— Не искам да преча — беше му казала Елиз миналата вечер.

Зает с настаняването на Камил и след разговора с лекаря й, Едуард съвсем бе забравил за гостенката им. Погледна Елиз и с мисълта за предстоящата дълга, дълга нощ, отговори:

— Бих искал да ми правиш компания, ако нямаш нищо против.

Едва след като каза това, осъзна, че всъщност е прекосил границата на обикновената любезност и е отворил вратата на бъдещите възможности с Елиз.

Седнаха в чакалнята и през по-голямата част от нощта разговаряха. Ведрото присъствие на Елиз го успокояваше и когато слънцето изгря, я познаваше по-добре от други, познати му от години. Елиз бе добър човек, но не бе сладникаво мила. Притежаваше вътрешна сила и не се страхуваше да прекрачи границите на възпитанието, което бе получила в малкия град. Беше онова, което мъжът би искал от съпругата си — жива и интересна, чувствителна към нуждите на другите, добра с децата. И също така приятна на вид.

Когато треската на Камил премина, двамата с Елиз тръгнаха обратно към къщата. Завариха я притихнала — всички още спяха. Бяха гладни и Елиз, без да я молят, приготви бъркани яйца и препечен хляб. След това всеки се прибра в стаята си.

Едуард се събуди след няколко часа с горчив вкус в устата и иглички в очите. Децата вече бяха станали и закусили, както бе очевидно от чашите и купите в мивката. До масата седеше само Холи по халат и пантофи. Пиеше кафе и четеше сутрешния вестник.

— Без кофеин — каза и вдигна чашата си. — Някой ден детето ми ще узнае какви жертви съм направила за него и със сигурност ще ги оцени. — Усмивката й помръкна и тя го изгледа с тревога. — По-добре ли е тя? Треската й премина ли? — Бяха поддържали връзка в началото на нощта, но бяха минали часове, откакто за последен път й бе дал информация.

Кимна.

— Антибиотиците действат. — Нямаше нужда да казва на Холи, че с увредена като на Камил имунна система дори настинката е опасна. И тя като него бе ветеран в тази война. — Още е слаба, но състоянието й се подобрява.

— Каза ли лекарят кога ще може да си дойде у дома?

Едуард си наля кафе.

— Искат да направят още тестове, но доктор Хардинг каза, че ако състоянието й остане стабилно, ще се прибере утре.

Холи издиша бавно.

— Слава богу! Толкова се тревожех. — Все още изглеждаше разтревожена. Онази дълбока тревога, която никога не преминава. И двамата знаеха, че подобрението е само временно.

Едуард извади кутия мляко от хладилника и наля малко в кафето си. Обикновено го пиеше черно, но безбройните чашки кафе, които бе изпил снощи в опити да остане буден, караха сърцето му да бие по-бързо, а и трябваше да даде почивка на стомаха си днес. Тъкмо се отпускаше на стола, когато влязоха децата. Бяха по бански костюми, а Зак носеше плажна топка.

— Как е мама? Ще се оправи ли? — запита Кира.

— Да — увери ги той. След това каза на дъщеря си със строг тон: — Което е много повече, отколкото мога да кажа за всеки млад човек, който те види в този оскъден бански.

Кира изви очи към тавана, но се виждаше, че е доволна. Едва разпознаваше дъщеря си в тези оскъдни бански. Къде беше плоскогърдото момиченце с плитките? Коя бе тази млада жена с дългите крака и напъпилите гърди? На вратата им скоро щяха да започнат да чукат момчета. „Как ще преживея всичко това без Камил?“

— Кога ще си дойде у дома? — поиска да знае Зак. Бе израснал с няколко сантиметра през последната година и се бе превърнал в тромав тийнейджър, но в момента изглеждаше като момчето, което ходеше на детска градина. Стискаше плажната топка така, сякаш бе единственото, което стоеше между него и катастрофата.

— Скоро — отговори неясно Едуард.

— Можем ли да отидем да я видим, или не пускат деца, както е в другите болници?

— Трябва да си почива, затова е по-добре да няма посетители. Но съм сигурен, че ще иска да ви чуе. Защо да не й се обадим, преди леля Холи да ви заведе на плажа?

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — Кира го гледаше с очакване.

След снощното бдение най-много му се искаше да се върне в леглото, но децата имаха нужда от него повече, отколкото той — от почивка.

— Не се бях замислял — каза той, — но сега ми се струва, че точно това би предписал лекарят.

Кира се засмя.

— Ти си лекарят, татко.

— И аз така чух — отговори той и кимна мъдро.

— Може ли Елиз също да дойде? — запита с нетърпение синът му.

Едуард погледна нагоре, защото чу стъпки над главата си. Гостенката им бе станала, вероятно събудена от шума долу.

— Разбира се, ако желае. Ще трябва да я попитате.

Зак се втурна нагоре и Кира — след него. Двамата с Холи останаха отново сами, тя го изгледа многозначително над ръба на чашката кафе и отпи.

— Децата, изглежда, я харесват — отбеляза.

Той сви рамене.

— Какво има, че да не я харесат?

— Ти също я харесваш, нали?

— Разбира се, защо да не я харесвам? Тя е мил човек. — Погледна през прозореца и видя как една катеричка търси орехи в задния двор. Опита се да пренебрегне намека на Холи. Нямаше такъв късмет — като разбра, че той няма да отговори, тя каза направо:

— Мил човек, от когото сестра ми смята, че ще излезе добра съпруга.

Той върна погледа си върху Холи. Беше облечена в един от халатите на Камил — син, хавлиен, обточен с кант от син сатен — и това му напомни, че скоро други ще носят дрехите на съпругата му.

— Мисля, че колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре — отговори.

— Хей, не ми режи главата. Аз съм на твоя страна. Идеята не ми хареса още в самото начало. Все още мисля, че е лудост, но сега, след като срещнах Елиз… — Холи задържа погледа му и му стана ясно, че и тя като него търси нещо смислено в цялата тази лудост. — Е, няма как да не я харесаш. Само това ще кажа.

Едуард изсумтя и отпи от кафето си.

— Присъствието й може да ни се отрази добре. Във време като това имаме нужда от всичките си приятели, нали?

Той й хвърли мрачен поглед.

— С приятелите не ми се налага да мисля, че мога да се озова в църквата.

Холи въздъхна.

— Знам. Аз също не мога да си го представя.

Едуард бутна стола си назад и стана. Холи го изгледа въпросително и той й се усмихна, за да знае, че не е ядосан заради повдигането на неудобната тема. Нямаше да може да преживее това без помощта на приятелите си. И миналата нощ, когато имаше нужда от близък човек, Елиз бе до него.

— Като говорим за нашата гостенка — каза с неутрален тон, — май трябва да отида да видя как се справя. Познавам сина си — той лесно ще я убеди да дойде с нас на плажа, а тя може би ще предпочете да остане тук и да се наспи.

— Е, ако ти заведеш децата на плажа — каза Холи, — аз ще отида в болницата.

— Нищо подобно. Ще дойдеш с нас — нареди той.

Холи поклати глава.

— Някой трябва да бъде с нея, а ти беше там цялата нощ.

— Вярно, но тя бе толкова зле, че не можа да възрази. Сега, когато е по-добре, ще иска отново да дърпа конците. И настояваше да не си разваляме уикенда заради нея. И бездруго ще спи през по-голямата част от деня.

— Добре, щом така казваш — омекна Холи. — Ще се отбия при нея, след като се върнем от плажа. — Поклати глава с горчивина. — Господи, тя може да бъде много твърдоглава понякога.

„Аз ли не знам?“, помисли си Едуард и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

След час всички бяха във „Волво“-то и на път към плажа „Купър“. Беше все още рано, така че плажът бе сравнително безлюден, когато пристигнаха. Успяха да намерят хубаво местенце. Едуард постла плажното одеяло, а Кира постави хавлията си на известно разстояние от тях — достатъчно, за да се престори, че не е със семейството си, ако се появи хубаво момче. Останалите тръгнаха към водата, а той легна и затвори очи. И скоро заспа. Когато се събуди след малко, видя, че Елиз и Зак играят на фризби, а Холи стои на плажната ивица.

Замисли се за дните на плажа, когато децата бяха малки. Кира и Зак — две закръглени фигурки с оранжеви спасителни пояси — търсеха във водата раци и черупки от миди. Животът бе хубав, преди болестта да съсипе безметежното им съществуване.

Преди да започне да се чувства нежелан от съпругата си.

Знаеше, че продължава да го обича. Но болеше всеки път, когато му обърнеше гръб в леглото, прекалено уморена или болна, за да прави любов. Не помнеше кога за последен път бе усетил лекото й докосване по бедрото си или бе чул гласа й да му шепне съблазнително в ухото. Това му липсваше. Копнееше за него. Може би щеше да намери начин да се справи с разочарованието и неудовлетворението си, но не и с безумния й план. Коя жена, обичаща истински съпруга си, би го отстъпила доброволно на друга жена, независимо какви са обстоятелствата? А в неговия случай имаше повече от една кандидатка, ако се броеше и Кат Фишър. (Камил отричаше, че вечерта е била постановка, но той не бе напълно убеден.) Ирония беше, че случилото се с Кат го бе накарало да потърси приятелството на Анджи. Приятелство, което той пазеше в тайна от Камил.

Погледът му отново се стрелна към Елиз. Тя беше друга изненада. Беше твърдо решен да бъде само любезен с нея, но тя бързо го бе спечелила още по време на пътуването до Саутхемптън. Както беше отбелязала Холи, беше невъзможно да не харесаш Елиз. Тайната, която не бе споделил със сестрата на съпругата си, беше, че започваше да смята Камил за права. Не мислеше така, когато това бе само идея, но Елиз от плът и кръв бе друго нещо. Сега, след като я бе опознал, виждаше, че присъствието й ще бъде само от полза за него и децата му. Тя се бе оказала техен съюзник и децата като че ли вече я обожаваха. Тя бе също така глътка свеж въздух.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

При звука на гласа й, Едуард вдигна поглед и я видя, застанала над него със зачервено от усилието лице. Той посочи празното място до себе си на одеялото и тя се отпусна и протегна ръка към бутилката с вода.

— Надявам се, че синът ми не те е уморил прекалено много — каза той.

— Малко — призна тя и отпи. — Но като се има предвид, че не съм спала снощи, цяло чудо е, че издържах. — Въпреки думите й, тя не изглеждаше като жена, прекарала безсънна нощ в компанията на разтревожен съпруг. Беше все така слънчева и жизнена. Погледът му се спря на Зак, който сега стоеше на плажната ивица с леля си Холи. — Той е добро дете. Кира също. Двамата с Камил трябва да сте много горди с тях.

Той кимна със свито гърло.

— Свършили сте прекрасна работа с отглеждането и възпитанието им — продължи тя. — Много родители не знаят разликата между желанията и нуждите на детето. Дават им каквото поискат като компенсация за това, че не прекарват достатъчно време с тях. Като учителка, непрекъснато съм свидетелка на това.

— По-голямата заслуга е на съпругата ми — каза той скромно. Камил бе тази, която налагаше правила и се грижеше за децата, която ги караше да си мият зъбите и да си пишат домашните.

— Не се подценявай — каза тя. — За това са необходими двама. Тази година имам в класа си деца, чиито бащи отсъстват, и те имат най-много проблеми. — Едуард, на когото това напомни, че и неговите деца скоро ще бъдат в незавидна ситуация, усети как гърдите му се стягат. Промяната в настроението му вероятно се бе изписала на лицето му, защото Елиз побърза да добави: — Децата са силни. И само един любящ родител може също да бъде достатъчен.

Едуард си представи себе си след години да лежи на плажа с Елиз, слънцето да припича както сега, а неговият свят отново да се върти гладко на оста си. Елиз, негова съпруга и мащеха на децата му. Разбира се, никога нямаше да престане да скърби за Камил, но поне щеше да знае, че тачи паметта й, спазвайки желанието й.

Импулсивно хвана ръката на Елиз и я стисна.

— Благодаря — каза.

— За какво? — Тя обърна лице към него с въпросителна усмивка на устните.

— Че остана с мен снощи.

Тя се изчерви.

— Няма нужда да ми благодариш. Така би постъпил всеки.

— Не е вярно — възрази той. — Повечето хора биха избягали, ако само им намекнеш за такава ситуация.

Тя задържа погледа му и той забеляза колко ясни и ведри са очите й. Като басейнчетата по-нататък по плажа, които приливът пълнеше и край които той и децата му бяха прекарали много щастливи часове в изследването на малките им тайни светове.

— Не, така съм възпитана — отговори простичко тя.

— В такъв случай, напомни ми да благодаря на родителите ти, ако ги срещна.

Бузите й поруменяха още повече.

— Е, тъй като живеят в Уисконсин, не мисля, че има голям шанс това да се случи, но ще им предам. — Говореше весело, но беше очевидно, че забележката му има по-дълбоко значение за нея. Той мислено си отбеляза, че отсега нататък ще трябва повече да внимава. — О, и за снощи… Не останах с теб просто за да играя ролята на добрата самарянка… Аз… беше ми приятно. Колкото бе възможно при дадените обстоятелства — добави внимателно.

— Аз също — каза той и бе искрен.

Погледът на Елиз се спря на раменете му.

— Хм, не искам аз да ти го кажа, но си доста изгорял. Трябва да се намажеш със слънцезащитен крем, защото иначе ще стане по-зле.

Едва тогава усети, че кожата му по гърба и раменете е стегната. Направи гримаса и със закъснение протегна ръка към тубата слънцезащитен крем, която бе взел.

— Обикновено съпругата ми ми напомня.

— Позволи на мен. — Елиз взе тубата от ръката му.

Той се излегна по корем. Бе минало толкова много време, откакто го бе докосвала жена, че се остави на усещането. Ръцете на Елиз втриваха крема в кожата му, докато той лежеше със затворени очи, заровил лице в ръцете си.

 

 

Елиз усети напрежението в мускулите на Едуард, макар че се бе отпуснал. Съжали го. В същото време интимността на действието й достави удоволствие. За последен път бе докосвала мъж, когато бе омъжена. Започна мислено да прави сравнения. Едуард бе мургав, имаше по-слабо телосложение от бившия й съпруг и тъмни косъмчета по гърдите, спускащи се към тънката му талия и изчезващи в еластичния колан на плувките. Косъмчетата на Денис бяха златистожълти. Разликата между двамата не свършваше тук. Денис я бе обичал по свой начин, но като старите коли, които реставрираше, а не пускаше в движение, той не бе способен да измине разстоянието, което ги делеше. Любовта на Едуард към съпругата му бе вечна, неподвластна на времето. Знаеше, беше я усетила. И не само в разговора, който бяха водили миналата нощ.

— Знаеш ли кое е най-трудното? — беше казал, докато стоеше превит, подпрял лакти на коленете си, стиснал чашката с вече изстиналото кафе. — Аз съм лекар, но не мога нищо да направя. Не мога да й помогна. Не мога не само да я излекувам, а дори да спра влошаването. — Камил очевидно бе споделила, че е имала температура през целия ден. Беше признала, че я е пазила в тайна, защото не е искала да развали уикенда им.

— Въпреки това, ти си добър лекар — беше му напомнила тя. — И добър адвокат. — Не беше виждала човек, който толкова бързо да мобилизира всичките си сили, за да настани някого в болницата. — Не познавам друг човек, който така бързо да се свърже с лекаря по телефона… и да го накара да дойде в отделението по средата на бейзболен мач. — Говореше за доктор Хардинг, завеждащия онкологията.

Едуард сви рамене, а на устните му се изписа горчива усмивка.

— Сигурно помогна и това, че „Мец“ изоставаха с двайсет точки.

— Ти си също добър съпруг — добави тя.

Той се засмя кратко и дрезгаво, като че ли можеше да спори с нея по този въпрос, но тя го отдаде на чувството за безпомощност, което сигурно изпитваше.

— Каква полза от това, щом не мога да я спася? — Тя трепна при откровеността на думите му. Изтощението най-после го бе победило и го бе лишило от оптимизма му.

— Знам, че ти е трудно — каза тя нежно.

Той поклати глава и каза със свито гърло:

— Не знаеш и половината. Налагало ли ти се е да гледаш как умира обичан от теб човек? — Гневът му не беше насочен към нея, нито въпросът — той просто изразяваше на глас безсилието си. Но тя отговори:

— Не, но знам какво е да изгубиш обичан човек. Изневярата на съпруга ми беше като смърт за мен. И най-лошото бе, че не бях усетила идването й. — Макар че сега, като погледнеше назад, виждаше, че признаците са били налице и че тя просто не им е обърнала внимание.

Едуард наклони глава и я погледна, леко примижал.

— Едва ли ще е по-лесно, ако знаеш, че приближава. — С прорязаните от червени жилки очи и наболата еднодневна брада, той й напомняше мъжете, които идваха да ядат безплатна супа в църквата, където работеше доброволно. Някои от тях бяха по-добре облечени, но на лицата на всички беше изписано отчаяние. — Ще е просто едно по-дълго сбогуване.

На Елиз й се прииска да го утеши — по същия начин, по който утешаваше наранените си ученици — но се сдържа. Това преживяване ги бе сближило повече, отколкото е възможно за толкова кратко време, но оставаше фактът, че не се познаваха достатъчно дълго, за да си позволи свободата да го прегърне.

Сега, докато усещаше как под пръстите й мускулите му се освобождават от напрежението, разбра, че и нещо вътре в нея омеква — онази нейна част, която не искаше да рискува сърцето й отново да бъде разбито. За първи път от развода си насам си позволи да мисли за повторен брак някой ден и за деца. Но онзи, за когото щеше да се омъжи, трябваше да е специален. Някой умен и мил и, преди всичко, сигурен — да може да му има доверие. Някой като Едуард. Не си позволяваше да мисли, че би могъл да бъде той — вероятността бе твърде далечна… в този момент. Но мисълта остана.

Затвори тубата със слънцезащитен крем. Този уикенд не се развиваше така, както беше очаквала. Имаше намерение само да изпълни моралните си задължения и може би да извърши добро — да използва учителския си опит и да помогне на децата на Камил и Едуард да преминат през това трудно за тях време, а откри, че Едуард я привлича. Не беше готова да се справи, нито се чувстваше удобно. Беше усетила тръпката още вчера, докато чакаха таксито. Разпозна го като мъжа от снимката, която Камил й беше показала — само дето не се усмихваше като на нея. Като бе видяла високия, добре облечен мъж със сериозните тъмни очи и наперена походка, тя се бе сетила за откъс от поемата „Ричард Кори“.

„Той беше джентълмен от подметките на обувките до върха на косата, чист и спретнат и по царски строен.“

Поема с трагичен край, както си спомни със закъснение.

— Ще намериш човек, когото да обичаш — беше й казал веднъж приятелят й Глен, когато бе потънала в нещастието си след развода. Онази вечер бе дошъл да я утеши, както бе направил и предната вечер, и онази преди нея, с DVD в едната ръка и кесия пуканки в другата. Тогава тя се чувстваше по-нещастна от всякога и беше плакала по време на целия филм, егоистично мислейки само за Денис. Глен като че ли нямаше нищо против — вече бе свикнал с това.

— Как ще знам, че не правя грешка? — беше проплакала тя неутешима. Беше направила грешка, като бе избрала Денис, и нямаше вяра на интуицията си.

— Ще разбереш — беше отговорил спокойно Глен и й беше подал купата с пуканки.

— Как?

— Просто ще го почувстваш.

Сега, като мислеше за Глен, изпита чувство за вина. Очакваше с нетърпение да прекара утрешния ден с него и родителите му, а вместо това мислеше единствено, че ще й е трудно да се сбогува със семейството на Камил, без да знае кога ще ги види отново. И не само защото се беше привързала към децата и Едуард. Не искаше да изостави и Камил. Възпитанието й изискваше от нея да помага, когато някой има нужда от помощ. В предстоящите месеци — не само днес или утре — Камил щеше да има нужда от всичката помощ, която може да получи. Като дъщеря на лекар, Елиз беше виждала какво може да направи с едно семейство неизлечимата болест. Щеше да изисква повече, отколкото биха могли да понесат съпругът и сестрата на Камил, дори да разполагаха с медицински сестри, които да дежурят по двайсет и четири часа седем дни в седмицата. Ако не с нещо друго, Елиз щеше да помогне на децата и в домакинската работа.

Но не можеше да не подлага на съмнение мотивите си. Погледна Едуард, задрямал до нея. Ще го направя ли само заради доброто си сърце? Едно бе да помогнеш на жена в нужда и съвсем друго — да имаш чувства към съпруга й.

 

 

Часове по-късно, след като пясъчният замък на Зак бе станал жертва на прилива, а Кира се бе уморила да чака някое красиво момче да я забележи (шансът за което щеше да е далеч по-голям, ако не седеше с притиснати до гърдите колене), никой не възрази, когато Едуард предложи да хапнат нещо и да се приберат в дома си.

Отидоха в „Шипиз Пампърникъл“ на „Уиндмил лейн“. Зак си поръча същото, както винаги — миди — а Кира и Холи си разделиха огромен сандвич. Едуард не докосна храната си, а Елиз хапваше по малко от салатата си с миди. Единственият мрачен момент беше, когато Зак изказа желанието си майка му да можеше да е там, на което Едуард — в гърлото му бе заседнала буца — отговори:

— На мен също.

Обади се на Камил веднага, щом се прибраха.

— Забавлявахте ли се на плажа? — Тя звучеше уморена, но весела.

— Не толкова, колкото ако и ти беше с нас. Но поне се постарахме. Трябваше да видиш колко храна изяде синът ни на обяд. — Направи пауза, преди нежно да запита: — Как се чувстваш?

— По-добре от вчера, това е сигурно — каза тя. — Доктор Хардинг казва, че мога да си дойда у дома утре, но при едно условие — Реджина трябва да ме прегледа веднага, щом се върна в града.

— Искаш ли да ти запазя час?

— Вече се погрижих. Ще бъда при нея рано сутринта в понеделник.

— Страхотно. Аз също искам да разговарям с нея. — Не се бе отказал от идеята си за лечение. До този момент бе разговарял не само с лекарката на Камил, но и с други хематолози-онколози, с които бе работил в миналото. Също така, продължаваше да търси в Интернет новини за нови лекарства против рака. Беше твърдо решен да не остави непреобърнат камък. Камил може и да се бе отказала, но той не беше.

— Няма нужда да идваш с мен — каза тя.

— Знам, но бих искал.

— Наистина, Едуард, мога да отида и сама. Няма нужда да нарушаваш графика си, ще взема такси. Трябва да се грижиш за собствените си пациенти.

— Ти си по-важна. — Той беше категоричен.

— Добре. Щом настояваш — въздъхна Камил, уморена от спора. След миг запита: — Как е Елиз?

— Добре. Изглежда, че си прекарва чудесно — отговори той предпазливо.

— Чувствам се зле, че съсипах уикенда й.

— Не си го съсипала. Просто не се разви така, както беше планирала.

— Е, сигурна съм, че ще намериш начин да й се реваншираш — каза тя.

При този намек Едуард настръхна. Какво трябваше да направи — да заведе Елиз в изискан ресторант? Да вечерят и да пият вино, докато съпругата му лежи в болницата, а децата да останат на грижите на леля си още една вечер? „Господи! За какъв ме мисли тя?!“ Напоследък, за голямо свое огорчение, започваше да подозира, че съпругата му въобще не го познава.

 

 

По-късно през следобеда Холи заведе децата при Камил. Върнаха се след падането на мрака. Елиз беше приготвила вечеря — сьомга, задушена в бяло вино, и зелена салата. След като се нахраниха, Едуард запали огън в огнището и започнаха игра на „Скрабъл“. Но на децата скоро им се доспа.

— Хайде, време е за лягане — заповяда Холи. Поне веднъж не възразиха, когато тя ги поведе нагоре.

— Ти сигурно също си уморена — каза Едуард на Елиз, след като останаха сами. Чуваше се само пукането на дървата в огъня и стъпките над главите им.

— Странно, но не съм. Получавам тази енергия точно когато съм превъзбудена от липсата на сън. — Седеше сгушена на креслото до камината и не изглеждаше по-възрастна от Кира в избелялата тениска. Беше научил — в един от многобройните им разговори — че миналото лято е била съветник в детски лагер. Представи си я седнала пред лагерния огън, заобиколена от децата, как подема песен или им разказва шеги като онези, които бяха приковали вниманието на Зак на обед.

— Аз също — каза. — Всъщност мислех да се разходя.

— Искаш ли компания? Чистият въздух ще ми дойде добре. Може да ми помогне да заспя.

Едуард нямаше нужда от компания точно в момента, но не искаше да нарани чувствата й, особено след като бе така мила — не само бе останала с него миналата нощ, но бе забавлявала деветгодишния му син на плажа, за да може той да дремне — затова се усмихна и каза:

— Изпревари ме. Тъкмо щях да те запитам дали искаш да дойдеш с мен.

Облякоха якетата си — времето бе станало студено — излязоха и тръгнаха към плажа, като минаха покрай другите къщи на улицата, някои от които надничаха иззад избуяли дървета. Въздухът бе студен, но чист, луната и звездите светеха ярко над главите им и изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги докоснеш с ръка.

Едуард си спомни времето, когато двамата с Камил се разхождаха по плажа, след като сложеха децата да спят и Холи бе там да ги наглежда. Една топла нощ, когато плажът беше безлюден, Камил импулсивно се бе съблякла и се бе гмурнала сред вълните. Той я бе последвал само след минута и бе ахнал, когато тялото му бе усетило леденостудената вода.

— Защо не ме предупреди? — беше извикал.

— Защото нямаше да ме последваш — бе извикала игриво тя в отговор.

Той бе доплувал до нея.

— Какво трябва да означава това?

— Че щеше още да стоиш облечен на плажа, ако те бях предупредила. — Обви врата му с ръце, притисна хлъзгавото си тяло в неговото и го целуна. — Не се тревожи, ще те стопля. — Беше се усмихнала широко. — Всъщност виждам дюна с нашите имена върху нея.

Доплуваха обратно до брега, подсушиха се с дрехите си, доколкото можаха, и легнаха до една дюна така, че никой да не може да ги види. Тя го възседна — от мократа й коса капеше вода върху гърдите му, а светлата й кожа блестеше на лунната светлина — и той едва се бе въздържал да не стигне до края още с влизането си в нея. Беше едновременно хладна и гореща. И имаше вкуса на океана.

Онази нощ правиха любов на легло от пясък, под одеяло от звезди.

— Беше забавно днес на плажа. Целият ден, всъщност. Напомни ми за това, колко много ми липсва семейството ми — отбеляза Елиз и прекъсна мислите му. — Жалко, че Камил пропусна всичко.

Едуард, изтръгнат от спомените си, се обърна към нея.

— Тя се тревожеше за теб. Съжалява, че не можа да изпълни задълженията си на домакиня. Казах й, че си ни приготвила вечеря… която беше превъзходна. Всъщност ще съжаляваме, когато утре си тръгнеш. — Обикновена забележка, но щом думите излязоха от устата му, той напрегнато зачака някакъв признак — кос поглед може би, който да му подскаже, че намира по-дълбок смисъл в думите му, отколкото би му се искало. Виждаше ли се тя вече като част от живота им? Не беше сигурен, че очаква това, но по някаква странна причина се надяваше, че Елиз го иска. Компанията й му бе приятна и беше сигурен, че децата няма да имат нищо против. Дори своенравната Холи бе завладяна. Въпросът беше дали той е готов.

Изпита облекчение, когато тя отговори весело:

— Може би ще го направим отново някой път.

— Бих искал — каза той, докато пресичаха улицата към пътечката, която щеше да ги отведе на плажа. Внимаваше тонът му да не изразява нищо. — Макар че ще трябва да науча нови анекдоти, ако искам да съм равен с теб. Репертоарът ти е впечатляващ.

Тя се засмя.

— Глен е виновен. — Той си спомни, че Глен е приятелят, на когото тя ще гостува утре. — Всичките шеги съм научила от него.

— Отдавна ли се познавате?

— Господи, да. От много години. Глен е най-добрият ми приятел. Не знам какво щях да правя без него по време на развода. — Говореше с такава любов, че Едуард се запита дали не са повече от приятели. Не че беше негова работа. — На дивана остана вдлъбнатинка от дупето ми — толкова често ходех у тях, за да споделя мъката и да се оплача от бившия си съпруг, да кажа колко много не го харесвам. Той реши, че Денис трябва да бъде обесен… — Засмя се безрадостно. — Е, схвана картината.

— Да. Но той наистина не е бил стока. Изневерил ти е.

— Вярно — въздъхна тя.

Стигнаха края на пътеката и спряха, за да събуят обувките си.

— Само веднъж ли ти изневери, или това му беше навик? — запита Едуард, когато стъпиха на пясъка. Безлюдният плаж блестеше на лунната светлина, а океанът проблясваше в далечината, вълните се плискаха в брега.

Тя мълча миг, преди да отговори:

— Доколкото аз знам, беше само веднъж… Те са женени сега и очакват бебе, както чух. Така че, предполагам, нещата се развиха възможно най-добре за него. — Говореше спокойно, но той долови горчивината. — Но аз не седя със скръстени ръце и не се самосъжалявам. Вече не. След като веднъж го преодолях, осъзнах, че бих предпочела да живея сама, отколкото с мъж, който не ме обича достатъчно, че да ми бъде верен.

— Нито веднъж ли не помисли да му дадеш втори шанс?

— Може би, за около две секунди. Но осъзнах, че дори да му простя, няма да му имам доверие. Едва издържах присъствието му в апартамента. Всеки път, когато седнех на дивана или си легнех, се питах дали не е правил там любов с нея. Разреших му да вземе всичките мебели — наистина не исках да задържа нито един.

— Значи не таиш съжаления?

— Не — каза тя тихо. — Иска ми се само да бе мъжът, за когото се ожених. Беше добре в началото — и дори повече от добре. Наистина мислех, че имаме всичко. — Въздъхна отново. — Независимо от това, какво мисли Глен, Денис не е лош човек. Беше просто лош съпруг.

— По-добре да си обичал не когото трябва, отколкото въобще да не си обичал — цитира Едуард.

— Когато Шекспир е писал това, не е преживявал развод — каза тя с горчив смях.

— Мислиш ли, че някога ще се омъжиш отново? — запита той.

— Може би — отговори тя. — Но не бързам. Дори да се влюбя отново и той да ме помоли да се омъжа за него, ще мине много време, преди да съм сигурна, че вземам правилното решение.

Едуард размишляваше над думите й, докато се разхождаха по плажната ивица. Усещаше някаква тежест в себе си при мисълта какво може да крие бъдещето за него и децата му.

— Винаги съм мислел, че двамата с Камил ще остареем заедно — каза с безрадостен смях. — А сега изглежда, че само моята коса ще посивее.

Замисли се за времето, когато с Камил току-що се бяха оженили, и за това, колко щастливи бяха, въпреки че живееха съвсем скромно. Една вечер бяха решили да съберат всичките си пари, за да отидат на кино, и откриха, че не им достига долар, за да купят два билета. Претърсиха апартамента за дребни монети и викаха от радост при всяка, намерена в дъното на някое чекмедже или под някой радиатор. Той намери петдесет цента в джоба на зимното си палто, а тя — няколко пенита в буркан в шкафа в кухнята. Скоро откриха достатъчно пари, но бяха така огладнели, че решиха да хапнат по пица, вместо да отидат на кино. Още си я представяше такава, каквато бе в онази нощ, седнала срещу него в пицарията — с разрошена коса и омачкана от пълзенето под леглата тениска. Тя отряза поредното парче и каза с усмивка:

— Е, не е ли по-добре да се нахраниш, отколкото да гледаш как Брус Уилис убива лошите момчета?

Изтръгна се от мислите си, за да открие, че стои на плажната ивица и гледа навътре в морето, без да вижда нищо. Когато се обърна към Елиз, забеляза съчувствие в очите й. Тя докосна с пръсти слепоочията му — докосване леко като ласката на вятъра.

— Мисля, че ще изглеждаш много добре с посивяла коса — каза.

— Дори старостта си има своите добри страни. — Засмя се, но отново безрадостно.

След това и двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, без да обръщат внимание на вълните, които се плискаха в краката им. След минута или две той каза:

— Трябва да се връщаме.

Като стигнаха в къщата, вече минаваше десет и половина и всичко наоколо бе смълчано. Той включи осветлението на долния етаж и разбърка въглените в огнището, след това двамата с Елиз се качиха горе. Той се обърна към нея, преди всеки да поеме към стаята си. Лунната светлина играеше по лицето й, подчертаваше извивката на скулите й и ъгъла на челюстта й.

— Лека нощ — каза тихо.

— Наспи се добре. — Елиз се наведе и го целуна по бузата.

 

 

На следващата сутрин Елиз замина с приятеля си Глен, който дойде да я вземе след закуска, а Едуард тръгна към болницата. Още пътуваше, когато мобилният му телефон звънна. Поздрави го гласът на Анджи.

— Как са нещата при теб? — запита го тя, сякаш се бяха разделили преди пет минути.

— Не питай — нададе стон той.

— Толкова ли е зле? Какво, да не би тя да дъвче с отворена уста? Или да отваря бирата със зъби?

Мина секунда, преди да осъзнае, че говори за Елиз.

— Не, тя бе идеалната гостенка. Състоянието на съпругата ми се влоши. В болница е.

Тонът на Анджи веднага стана друг.

— О, мили боже! Съжалявам… Лошо… лошо ли е?

— Можеше да бъде и по-лошо, но доста се изплашихме — отговори той. — Добре, че я закарахме навреме. Всъщност тъкмо отивам да я взема.

— Значи е добре?

— Добре е. Засега.

— Звучи като облекчение след тежко изпитание. — В гласа й се долавяше искрено съчувствие към Камил и това стопли душата му. Знаеше, че той е опора на съпругата си и няма право да рухва.

Той изпусна дълбока въздишка.

— Уикендът не бе точно такъв, какъвто го планирахме.

— Без майтап? Как се справи гостенката ви със семейната драма? — запита предпазливо. При последния им телефонен разговор той й бе казал, че Камил е поканила Елиз за уикенда, и бе споделил с нея опасенията по отношение на гостуването.

— Изненадващо добре. — И това беше така заради добрия характер на Елиз. — Понесе търпеливо всичко.

Кратка пауза в другия край.

— Как изглежда?

— Елиз? Да видим. В края на трийсетте. Кестенява коса, зелени очи, среден ръст. От Средния запад е — Уисконсин, мисля, че каза. О, и е учителка. Преподава в четвърти клас.

— Не питах само за външния й вид — каза Анджи сухо. — Какъв човек е? — Нямаше нужда да пита: „Ще се виждаш ли с нея в бъдеще?“. Въпросът се долавяше в гласа й.

— Изглежда мила, но не я познавам достатъчно добре, за да си съставя мнение. — Думите му прозвучаха преднамерено.

— Глупости. — Чу нещо като бръмченето на миксер. — Не познавам мъж, който след две секунди да не знае дали жената е негов тип.

— Е, не я гледах в светлината на възможна сериозна връзка, но предполагам, че повечето мъже биха я намерили за хубава. — Говореше неангажирано. Бръмченето стана по-силно. — Какво правиш?

— Торта. — Тя повиши глас, за да надвика шума.

— Каква?

— Ванилова. С шоколадова глазура.

— Ммм. Любимата ми. Какъв е случаят?

— Рожденият ден на племенника ми. Ще навърши девет. Най-големият син на Сюзън, Дани. Сестра ми организира парти и всички сме поканени.

Доловил уморената нотка в гласа й, запита:

— Има ли проблем?

— Да. — Бръмченето престана. — Като се има предвид, че в семейството ми има рожден ден през седмица, трудно ми е.

— Трябва ли да присъстваш на всички?

— Ако не, ще се изправиш пред гнева на Лорета д’Амато.

— Сигурен съм, че ако й обясниш…

— Няма шанс — отговори тя. — Говорим за жената, която веднъж каза, че ако отец Мълрони не й даде опрощение, ще се обърне към Ватикана. Която накара сестра ми Джулия да коленичи на каменния под като наказание за прекалено късата й пола.

Той се засмя.

— Да, изглежда, че майка ти не е за подценяване.

— Повярвай ми, не би искал да се изправиш срещу нея — каза тя. — И сестрите ми не са много по-добри, с изключение на Франсин. Непрекъснато ми казват какво да правя, макар отдавна да съм им заявила, че не могат да ме командват само защото съм най-малката.

— Някога завиждах на онези деца от квартала, които имаха братя и сестри. — Замисли се за детството си и за къщата, която винаги му се бе струвала прекалено голяма след смъртта на баба Клара.

— Големите семейства си имат своите добри страни. Обикновено са сплотени, макар че са шумни и много досадни — особено ако са събрани всички в една стая. Шумни е меко казано за моите роднини. Те обикновено се карат непрекъснато. — Въпреки думите й, той долови обичта в гласа й. Нямаше да пече торта и да се съобразява с желанията на майка си, ако не обичаше семейството си. — О, и докато говорим за разни събирания, в сряда вечерта ще се видя със старата банда от „Елшлио“. Ще играем билярд. Защо не се присъединиш към нас, ако вече нямаш други планове? Доведи и Камил, ако се чувства добре.

— Не съм играл билярд от колежа — каза, за да спечели време, преди да й даде отговор. Искаше да приеме поканата, но се чувстваше виновен. Камил не знаеше, че той ще се сприятели с жената от кетъринга. И което бе по-лошо, той дори не й бе казал. Онази нощ я бе излъгал, че е имал семинар, а всъщност беше с Анджи. Беше изненадан колко лесно лъжата излезе от устните му. Освен това, нямаше смисъл. Защо трябваше да лъже? Нямаше какво да крие. Нямаше любовна връзка, нито планираше такава. Питаше се дали не бе скрил истината, защото имаше нужда да запази кътче за себе си — нещо, в което Камил нямаше участие. И със сигурност нямаше да навреди, щом беше невинно.

— А добър ли беше? — запита Анджи.

— Не много, но винаги печелех басовете за по бира.

— В такъв случай, бирата ще е от теб, ако загубиш.

— Можеш да разчиташ. — Отхвърли опасенията си. Не правеше нищо лошо, а нима не заслужаваше по някоя свободна вечер? Защо винаги трябваше той да е отговорният? — Освен ако не се страхуваш, че ще те изложа пред приятелите ти.

— Няма — обеща тя.