Ричард Стейнбърг
Взлом (9)

6.

Беше след полунощ, когато кола на северноилинойската компания за таксита бавно навлезе в един застроен само с къщи за средната класа квартал без тротоари на Шемунг, Илинойс. В близост до границата с Уисконсин, това си беше тих, спокоен град с две централни улици. Чист, провинциален, безопасен.

Таксито зави по озелененото с дървета Конкорд авеню и изгаси фаровете. Двата стълба на уличното осветление, разположени в двата края на дългата улица, придаваха някаква призрачност на таксито, което почти безшумно се плъзгаше през сенките.

— Напомня ли ти нещо? — тихо попита шофьорът.

— Да, „Остави го на Бийвър“ — каза пътникът, разглеждайки къщите, които подминаваха.

— Не мисля, че все още сме в Китайския квартал, Тото.

— Вдясно… Онази със зелената ограда.

Шофьорът кимна, изгаси двигателя и остави колата да се придвижи по инерция до бордюра пред къщата, която му бе посочена.

Тя не бе нищо особено — двуетажна постройка, в характерния за Средния запад викториански стил, с гаражна пристройка. Малка овална морава, странично на извитата пътека, отвеждаща до вратата, обградена от безупречно подкастрен бръшлян. Като цяло, гледката беше направо за корицата на „Най-красивите вили“.

Но пътникът не се интересуваше от естетическите й достойнства и предпочиташе да фокусира вниманието си върху парадната врата, прозорците, покритата с плочи пътека, минаваща пред гаража и водеща към задната страна на къщата.

— Какво има отзад?

Шофьорът направи справка с умалено ксероксно копие на карта.

— Тук е показана друга къща и обща стена, разделяща на две задния двор.

— Я да видим…

Две минути по-късно те вече бяха завили по първата пряка и се връщаха в обратна посока, този път по улицата, успоредна на Конкорд авеню, но минаваща зад къщата.

Втората къща беше практически идентична на първата. Разликата бе, че тук боята по оградата се лющеше, моравата бе буренясала, а в центъра й бе забита лениво поклащаща се на лекия вятър табела с надпис „Продава се без посредник“.

— Изглежда добре — каза шофьорът. — Дали да не се установим тук?

Пътникът кимна и слезе от колата.

— Да… лесен достъп до целта. Тихо. Съседите си лягат преди полунощ. Да-а… — застина той, дочул в далечината лай на куче. — Вземи ме след десет минути — рече и невъзмутимо се отправи към входната врата, а таксито потегли в нощта.

Мъжът хвърли поглед на слабо осветения индикатор в ръката си и изучаващо огледа пътеката. Виждаше се къде дъждовните капки са оставили кални следи. Прах и навети листа покриваха малката веранда и това бе доказателство, че тук отдавна не бе стъпвал човешки крак.

Мъжът стъпи на верандата и продължи напред, плъзгайки крака, за да не оставя ясни отпечатъци от обувките си. Дори в сумрака видя, че топката на бравата е покрита с прах.

А индикаторът на сензора не регистрира нищо.

— О, Лайнъс… — прошепна мъжът и се усмихна за пръв път от близо месец. — Някой път правиш нещата толкова лесни.

Но усмивката му веднага бе заменена с обичайното му през последните няколко тежки седмици изражение на болка и умора.

— Благодаря ти — каза той след десет секунди и тихо влезе в къщата.

 

 

Жената бе останала без дъх от бързане, но успя все пак да вдигне слушалката на седмото позвъняване, оставяйки едновременно с това пликовете с покупки.

— Да? Ало?

— Луис Маккътчън, ако обичате — помоли младежки глас. Връзката беше лоша.

Жената сне чантата от рамото си и се обърна с лице към дневната.

— Първи, втори или трети?

— Ъ-ъ… — запъна се непознатият от другата страна. — Всъщност търся Луис Маккътчън, който е служил в армията в края на 40-те и началото на 50-те години.

— Е, това трябва да е Луис първи, моят свекър. — Тя погледна към отворената врата на кухнята. Макар там да не се виждаше никой, във въздуха се стелеше плътен, синкав цигарен дим. Тя закри с ръка микрофона. — Татко?

— Какво? — раздразнено се обади някакъв мъж.

— Телефонът.

— Кой е? Какво, по дяволите, искат?

Поклащайки глава на все по-тревожната раздразнителност на стареца, тя каза в слушалката:

— В момента е малко зает. Можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Да, разбира се. Аз съм стажант за „УИН Нюз“ — с готовност обясни младежкият глас, сякаш четеше предварително готов текст. — В момента работим над специално предаване за живота през следвоенните години в югозападните щати. Бихме искали да разговаряме с господин Маккътчън относно военната му служба. Може и да направим интервю с него за филма.

— Наистина ли? — Жената се усмихна, мислейки си, че точно от това се нуждае сприхавият старец. Нова публика, на която да разкаже за пореден път измислените си и затъпяващо скучни военни истории. А може би и да спечели някой друг долар. Който в никакъв случай нямаше да им е излишен. — Почакайте така. Ще видя дали мога да го убедя да дойде на телефона.

Тя остави слушалката, взе пликовете и ги занесе в кухнята.

Свекър й стоеше до умивалника и гледаше през прозореца към задния двор.

— Пак има листа — измърмори той, като я усети да влиза. — Това момче никога не си свършва работата както трябва.

— Ще ги съберем, татко — успокоително го докосна тя по рамото. — Не чу ли телефона? Едни хора от телевизията искат да говорят с теб. Те…

— Нищо хубаво не съм видял на проклетата кутия, откакто свалиха от екран „Дим от револвера“ — прекъсна я той.

Но жената не му обърна внимание.

— Интересува ги службата ти в армията. Май искат да те интервюират. Чудесно, нали?

Лицето му остана сърдито, но тя видя, че разкършва рамене, макар и едва доловимо, и се отправя към хола.

— Дано да е телевизионна мрежа. Хора като мен не биха си губили времето с местните тъпанари.

Жената се усмихна.

— Мрежа е, татко — извика тя след него и вдигна слушалката на деривата в кухнята в секундата, в която той взе онази в хола.

— Какво има? — излая старецът в телефона.

— Господин Маккътчън? — боязливо се осведоми гласът от другата страна.

— Ще говорим или какво?

Пауза.

— Ъ-ъ… господин Маккътчън, аз съм стажант в „УИН Нюз“.

— Е?

— Сър… опитваме се да открием командващите офицери на транспортни поделения в Югозапада веднага след войната. Да кажем, от 1946-а до 50-а. И…

— Защо? — прекъсна го старецът.

— Ами… правим специален филм за следвоенния живот в тази част на Америка и…

— Откъде намерихте името ми?

— Ъ-ъ, както ви казах, опитваме се да говорим с хора, служили в армията и… — Внезапна пауза. — Може ли да задържите така за секунда, сър?

— Не повече.

Преди да беше изтекла минута в слушалката се чу женски глас.

Старецът доволно се усмихна. Още една жертва. Последното останало му удоволствие беше да се гаври и вбесява досадниците, опитващи се да въртят телефонна търговия. Върхът беше да ги накара сами да прекъснат разговора. Само през този месец се беше отървал от седем навлеци по този начин.

Всъщност осем, ако включеше в бройката и младия стажант.

— Господин Маккътчън — започна новият глас, — казвам се Меган Търнър. Аз съм продуцент на „Въпроси“ — новото шоу на „Дабълю Ен“. Мога ли да разменя няколко думи с вас? Ако моментът е подходящ.

Маккътчън се усмихна на увереността в гласа на Търнър. Точно както правилно бе разпознал в първия глас подчинен, нищожество, някой, с когото не бе проблем да се справи, така веднага разпозна в интонацията на Търнър нещо много по-достойно. Много по-престижна жертва.

От онези, които носят най-голямо удоволствие.

— Естествено, че не е подходящ — изръмжа той. — Но все пак мога да отделя няколко минути.

Ала тонът му, изглежда, не впечатли Меган.

— Ще ви бъда благодарна, сър — с ведър глас продължи тя. — Нека първо уточним едно-две съществени неща. Бих искала да се убедя, че разговарям с когото трябва, ако ме разбирате…

— Добре.

— Вие сте старши лейтенант Луис Маккътчън, командвал втора транспортна рота към 23-и транспортен полк на 183-и батальон в състава на 9-а мотопехотна дивизия?

— Да — отривисто отговори той. — В продължение на няколко месеца. — Погледът му се замъгли от отприщилите се спомени за младежките му години, за жизнеността и целеустремеността му. С огромно усилие на волята старецът се върна от това място, където напоследък толкова често пребиваваше. Страх го беше, че при някоя от следващите екскурзии няма да намери обратния път. — Но се уволних като майор — бързо допълни той.

— Вие ли бяхте командир на Втора рота през лятото на 1947-а, господин Маккътчън?

Той замълча, но кимна на себе си. След това разбра колко смешно е това и бързо се поправи:

— От май до малко след Хелоуин. През първата или втора седмица на ноември ме прехвърлиха. — Насили се да спре, за да не изпада в по-големи подробности. — На друго място.

Този път паузата се дължеше на Меган.

— Майоре, помните ли един конвой от онзи период, който е минал през Югозапада по маршрут…

Маккътчън се засмя.

— Госпожице, усещам по гласа ви, че сте прекалено млада, за да знаете достатъчно, така че позволете ми да ви осведомя подробно. По онова време не се занимавахме с нищо друго, освен с конвои. Питайте някой, живял тогава край магистрала. Ще ви каже, че трафикът по пътищата беше повече военен, отколкото граждански.

Той седна и дори вдигна крака на масичката, за да бъде удоволствието пълно. Вече беше забравил малката си игричка и с готовност изживяваше отново онези времена, които за себе си смяташе, че са били годините, в които истински е живял.

— Разбирам, майоре. Но мен ме интересува един конкретен конвой. Минал е през Мориарти, Ню Мексико, после Холбрук и Куорцсайт, Аризона, накрая Ландърс, Калифорния. Потеглил е по някое време преди девети юли и е пристигнал до местоназначението си след седемнайсети същия месец.

— Тук има нещо съмнително — тихо измърмори Маккътчън, опитвайки се да си спомни. — Никога не е бил нужен повече от ден, ден и половина, за да се стигне от Ню Мексико до Калифорния. — Той замълча и попита: — Сигурна ли сте в датите?

— Да, майоре. — В гласа й звучеше нескрито разочарование. — Значи не си спомняте точно този конвой?

— Тогава изпращахме по три конвоя седмично. Пренасяхме всичко, като се започне от хора и се свърши със сглобяеми тоалетни. На запад и на изток. — Гласът му заглъхна, защото някакъв далечен спомен обсеби цялото му съзнание.

А някакъв далечен глас му заповяда да не си спомня.

— Ами, благодаря ви все пак, майоре. Вярвам, че както казахте, тогава е имало много конвои.

Маккътчън обаче не я слушаше. Той стана, отиде до близката библиотека и издърпа от полицата стар, пооръфан атлас.

— Преди да ви оставя да си почивате — казваше Меган, — бих искала да ви попитам дали си спомняте имена на други командири на…

— Повторете ми пак онези градове.

— Какво?

Ветеранът седна и разтвори атласа на страницата, на която имаше подробна карта на югозападните щати.

— Градовете? Кои бяха?

— А… Ами, Мориарти, Ню Мексико.

— Така — каза той и откри мястото на картата.

— Холбрук, Аризона.

Той прекара пръст и го намери.

— Хм, чудя се… — прошепна старият войник.

— Извинете?

Но нескритият интерес в гласа й не го развълнува.

— И после Куорцсайт, така ли беше?

— Точно така. А след това Ландърс.

— Аха! — Той трасира маршрута по картата и маркира с молив междинните пунктове, които Меган не беше споменала. След това се облегна и се усмихна щастливо, сякаш бе открил извора на младостта. Образно казано, беше си точно така. — И казвате, отнело им е повече от седмица да прекарат стария „Мурок Експрес“? — Гласът му беше тих, но уверен и някак… тържествуващ.

— Мурок? Какво е Мурок? — Въпреки лошата връзка и факта, че ги разделяше половин Америка, вълнението на Меган бе повече от явно. — Майор Маккътчън?

Но старецът не отговори. Той затвори очи и се усмихна на спомена отпреди половин век.

— Майор Маккътчън?

Въпреки предупредителните сигнали в главата му, погазвайки десетилетията самоналожена дисциплина, той отговори:

— Имате предвид „Операция Грей“, така ли?

В тесния, задушен офис, предоставен от „УИН“ на „Въпроси“ (запълнен до дупка със седем студента, трима служители, назначени на постоянна работа, две копирни машини „Ксерокс“ и Меган), където шумът никога не стихваше, Меган се вкамени.

Единственият звук за нея в момента бе безтелесният глас на стария ветеран, представляващ за студента доброволец просто номер 34 в списък от петдесет имена.

— Там ли сте, госпожице Търнър?

Меган бързо дойде на себе си.

— Да, това е едно от нещата, които биха могли да представляват интерес за нас — отговори тя, опитвайки се думите й да прозвучат спокойно и дори небрежно.

Чу стареца да се засмива от другия край на връзката.

— Дявол да го вземе, това ме върна с доста години назад! — възкликна той оживено. — Винаги съм си мислил, че от онова може да излезе страхотна история. И точно по тази причина си запазих копия на всички документи. — Той пак се засмя. — Честно казано, използвам ги да покривам моята аспидистра^[1], извинете ме за лошия ми френски. Но винаги съм вярвал, че това е чудесен материал за книга. Всичко е налице — интрига, мистериозни събития, трупове. Е, няма секс, но според мен… — Гласът му заглъхна. — Разбира се, те никога няма да ми позволят да я напиша.

Меган го слушаше и трескаво оглеждаше стаичката. Видя, че Трейси разговаря с един от помощниците им. В продължение на близо минута се опита да привлече вниманието й. Но през цялото това време слушаше Маккътчън да разказва как това било „една от най-невероятните истории, на която никой никога не би повярвал“. Накрая запрати по Трейси бележника си и я удари по гърба.

— Ей!

Меган й махна да дойде и едновременно каза в слушалката:

— Ъ-ъ, майор Маккътчън, може ли да ви помоля да изчакате минутка само? Веднага се връщам.

— Дявол да го вземе — размишляваше ветеранът на глас в другия край. — Дали все още пазя всички тези документи в гаража?

— Ало? Ало? Майоре? — Никой не й отговори, но тя чуваше някакво движение и особен шум. — Майор Маккътчън? Ах, да му… — Тя подаде слушалката на един от доброволците. — Продължавай да слушаш. Ако чуеш глас, искам да го заговориш, за да не прекъсне. — После се обърна към Трейси.

— Къде е най-близкото ни бюро до… — Тя направи справка със списъка: — Шемунг, Илинойс?

— Нямам ни най-малка представа — объркано призна Трейси. — Какво става?

Но преди да може да й отговори, доброволецът тикна слушалката обратно в ръцете на Меган.

— Жената…

Меган я сграбчи.

— Ало?

— Много съжалявам — каза женският глас, — но той си е такъв. Включва и изключва, когато му хрумне. Разсейва се. В един момент може да си спомни събития отпреди десетилетия, в следващия не се сеща как е името на внука му, а той е кръстен на него. — Лек, притеснен смях.

— Мога ли пак да говоря с него?

— Ами той се затътри към гаража. Там е неговото царство. Свикнали сме да не го безпокоим, когато е такъв. Държим го под око, докато… не дойде на себе си, ако ме разбирате какво искам да кажа. — Къса пауза. — Но мога да го помоля да ви звънне по-късно.

Меган надраска в горното поле на списъка бележка за Маккътчън. Думите бяха загадъчни: „Приготви ми екип за там! Твърди, че имал доказателства!“.

Помощничката й изхвръкна от офиса на бегом.

— Ъ-ъ, съжалявам, но не разбрах името ви? — попита Меган с възможно най-приятелски глас.

— Бети Маккътчън. Аз съм снаха му.

— Бети, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Мег Търнър, продуцент за „УПН Нюз“. Майорът подхвърли, че може би още пазел някакви стари документи, които биха могли да ни бъдат от полза. Надявам се, че когато ми го каза, е… как да се изразя… че беше на себе си?

— О, това ли — засмя се жената. — Божичко, няма страшно. Този човек е маниак на тема архиви. Когато се пренесе при нас, наложи се да намерим отнякъде достатъчно количество от онези картонени кутии за съхраняване на документи. Защото той донесе със себе си… не мога да ви опиша… буквално сандъци с хартия. Имаше дори цели калъфки за възглавници, натъпкани с тях. Не знам дали ми вярвате. Синът ми, Луис трети, преди няколко години му помогна да подреди най-сетне всичко. — Жената замълча и Меган с ужас си помисли, че връзката се е разпаднала. Но след секунда гласът й пак прозвуча: — Винаги съм смятала, че татко трябва да напише книга. Разбирате ли, в армейска документация, събирана в течение на цели двайсет години, не може да няма нещо интересно.

Меган кимаше на себе си, слушайки разказа.

— Сигурна съм, че е така. Проблемът е, че…

— Работата е там — продължи жената, — че след като един ден той отказа да получава специалната добавка към пенсията, която му даваха, изведнъж се озова в затруднено материално положение. Всъщност това май се отнася за цялото семейство…

— Разбирам — каза Меган, която веднага схвана накъде клони жената.

— Ако се окаже, че тези негови документи ви интересуват и могат да ви бъдат полезни, дали няма да се намери начин… Дали те не биха стрували нещо? Разберете ме, аз мисля само за него.

Меган знаеше, че „УИН“ никога не плаща за информация. Тук не ставаше дума за журналистическа принципност, не — екипът на „По-необикновено от измислица“ не хранеше никакви илюзии по този въпрос. Просто бяха евтина работна ръка. Целият новинарски отдел висеше на прогнила финансова нишка, готова всеки миг да се скъса.

Но Меган разбираше притесненията на жената, с която разговаряше.

— Възможно е — каза тя след дълга пауза, по време на която се опита да си спомни какъв точно бе последният баланс в банковата й сметка. Искаше снахата да бъде на нейна страна. — Възможно е, в зависимост от това, каква ценност представляват документите, разбира се.

— О… естествено.

— Нека направим така: аз ще ви свържа с една от моите помощнички, казва се Бети, която ще ви зададе някои въпроси. Допълнителна информация, нали разбирате?

Тя подаде слушалката на една от студентките и я инструктира първо да разбере къде точно се намира къщата на семейство Маккътчън, а след това да прехвърли разговора в нейния офис.

В този миг дотича Трейси.

— Бюра в Мадисън, Уисконсин, и в Рокфорд, Илинойс. Горе-долу на едно и също разстояние от Шемунг.

Меган се замисли за секунда.

— Избираме Рокфорд. Вече използвахме техен екип за епизода с духовете в старата ферма миналата година. Искам резервация за следващия полет от международното летище в Ел Ей и нека някой от районното студио там ме посрещне на летището. — Последните думи изрече на път за офиса си. Трейси я следваше. — Свържи се със завеждащия новинарските емисии там. — Тя спря на прага: — Как се казваше техния канал?

Трейси направи гримаса.

— Няма да повярваш, но „УИНК“^[2].

Меган учудено повдигна вежди, но продължи с инструкциите:

— Обади се на завеждащия в „УИНК-ТВ“ и го накарай да научи всичко възможно за нашия майор Маккътчън. Абсолютно всичко, но без да разберат нито той, нито семейството му.

Трейси си записваше.

— Нали се сещаш, че те ще искат да им поемем разноските за всичко това — напомни тя.

Меган сви рамене и провери съдържанието на винаги готовата си пътна чанта, която държеше в офиса.

— Обещай им каквото поискат. После ще се оправим. — Телефонът иззвъня и тя седна на бюрото си: — Сега изчезвай оттук и гледай да уредиш полета. — После взе слушалката: — Бети? Аз съм. Нека сега ти обясня какво точно ни интересува.

 

 

Луксозната кола плавно се носеше в късния следобед. Леко заръмя и шофьорът предвидливо намали, знаейки каква опасност представляват в подобно време разлетите по пътя петна масло. Той фиксира скоростта на сто километра в час и в същия момент клетъчният телефон до него тихо иззвъня.

— Клайн. — Пауза. — Веднага. — И подаде телефона на човека на задната седалка. — За вас, господин Килбърн.

Килбърн въздъхна, остави настрана кръстословицата, която решаваше, и взе слушалката.

— Килбърн… да… напълно съзнавам… Естествено… И кога… — Дълга пауза. — Разбирам. — После прекъсна връзката и подаде обратно сгъваемата слушалка на шофьора. — Пол?

— Да, сър?

— Кога според теб ще пристигнем в Шемунг?

Шофьорът направи справка с часовника си.

— След около час и половина. Приблизително.

— Нека бъде по-скоро, ако обичаш.

Шофьорът кимна и плавно ускори на сто и двайсет километра в час.

 

 

Нощният полет до Чикаго, а след това прекачването за кратко на машина с турбовитлов двигател, който се оказа по-стар даже и от демодирания самолет, с който беше летяла, измъчиха Меган до такава степен, че краката й се подкосяваха, когато най-сетне кацна на летището в Рокфорд. Настроението й ни най-малко не се подобри от отсъствието на посрещач от „УИНК“. Десет минути по-късно — благодарение на двете гневни обаждания по телефона — водещият на нощната програма вече товареше пътната й чанта в багажника на колата си.

— Господи, колко съжалявам — изрече с внимателно модулирания си глас мъжът, чиято прическа изглеждаше като навеки застинала пластмасова отливка, — но цяла нощ не сме мигнали.

— „Не сме“? — въпросително повдигна вежди Меган.

— Директорът на новините, аз, двама от репортерите ни и други двама сътрудници на хонорар.

Меган беше впечатлена от усилието, което тези хора със скромните си възможности се опитваха да положат.

— Оценявам труда ви.

Мъжът сви рамене:

— След допълнителното финансиране за използването на нощния сателитен канал за връзка, всички ние с удоволствие оставаме през нощта. — Той се насочи към изхода на паркинга и й се усмихна.

Меган неспокойно му се усмихна в отговор. И се зарече да поздрави Трейси за изобретателността… преди да й откъсне главата.

— Какво научихте?

Мъжът спря на светофара и й подаде папка с ксерографирани вестникарски изрезки. Меган ахна, като видя дебелината на папката.

— Искам да чуя основното.

Водещият кимна с разбиране на изненадата й.

— Казах, че наехме двама външни помощника. Те седяха в библиотеката цял следобед и останаха три часа след края на работното време, за да съберат всичко това. За наше щастие завеждащият библиотеката върти свое предаване всяка неделя следобед. — Той замълча при липсата на реакция от страна на дамата, която му бяха описали като „нереализирала се медийна звезда, която би могла да ни бъде от полза“. Ако успееха да угодят на капризите й… И докато директорът на новинарския екип едва ли не с лъстив поглед се любуваше на новата система за сателитна връзка, водещият имаше съвсем друга картина пред очите си: новинарски магазинни предавания и то не какви да е, а излъчвани по Мрежата, и маса кореспонденти на разположение… — Началото като че ли е през 1945-а — продължи той след кратко замисляне. Ентусиазмът в перфектно модулираният му глас изглеждаше напълно искрен. — Маккътчън е роден и израсъл тук. Постъпил в армията през 44-а, благодарение на програмата за издръжка на студенти и ученици срещу последваща служба. Откомандирован като младши лейтенант към корпуса за обработка на емигранти в Германия в края на войната. За мен „обработка“ просто означава транспортиране на бездомни от един лагер в друг. — Той спря на поредното кръстовище. — Направо в студиото ли отиваме, или искате първо да се отбием в хотела?

— Студиото — късо отговори Меган, която не бе спряла да прелиства хронологично подредените вестникарски изрезки.

Водещият кимна и зави.

— След войната Маккътчън си идвал два пъти. Първият път, по повод военния парад в чест на ветераните от Шемунг. Вторият — когато починал баща му… Доколкото успяхме да научим, имал е три назначения след войната. Първото като тиловак във Форт Стюарт, Джорджия. След това като старши лейтенант и командир на транспортна рота в Ню Мексико. — Изведнъж професионалният му тон изчезна, сменен от явно объркване: — След това става малко особено. В мига, в който се прибрал, бил отзован от транспорта.

— Чух това. И?

— Ами… през следващите седем години не намерихме нищо за него. Тогава… говоря за изрезката, в която има пасаж, повдигнат в розово — каза той и кимна към папката.

Меган издърпа листа и се зачете.

Понеделник, 22 февруари 1954

ЖИТЕЛ НА ШЕМУНГ ВЕЧЕРЯ С ПРЕЗИДЕНТА

Капитан Л. Ф. Маккътчън почетен на барбекю, организирано от Айк

„Дейтлайн“, Палм Спрингс, Калифорния

На гала барбекю снощи президентът Айзенхауер изказа специална похвала персонално на любимеца на Шемунг, капитан Луис Ф. Маккътчън, за „неговата всеотдайност, безстрашие и безрезервна вярност на кауза, стояща по-високо от личния интерес“ и за работата му във връзка със „защита на националната сигурност на скъпата ни родина“.

Президентът, който вече е напълно възстановен след стоматологичната операция, изрече горните фрази на посетено от знаменитости барбекю в ранчото Смоук Трий, Палм Спрингс, където се наслаждава на напълно заслужена, макар и доста кратка почивка.

Президентът направи извънпротоколното изявление, за да почете специално капитан Маккътчън и още осемнайсет други служещи в състава на местното формирование на поделението към Обединеното командване и да ги даде като пример за „силата, от която Америка се нуждае, за да посрещне изпитанията на времето“.

Меган прескочи останалата част от статията. В нея се изброяваха присъствалите кинозвезди, голф играчи и други знаменитости.

— Какво е това поделение към Обединеното командване?

Водещият отби на паркинга и спря зад пепелявосивия блок, където се помещаваше студиото.

— Точно това е странната част, за която споменах — каза той и изгаси двигателя. — Разполагаме със стара биография на майора. Изпратена ни е преди време, може би от снаха му, с идеята старият джентълмен да бъде привлечен като коментатор в ефир по време на войната в Залива. Според този документ Маккътчън е служил в Гренландия от края на 1947-а до уволняването си през 1974-а.

— Някой да е проверявал несъответствието?

Мъжът поклати глава.

— Излишни главоболия — обясни той, докато слизаха. — По време на войната в Залива, този човек е бил вече близо двайсет години в пенсия. А и ние изобщо не сме обсъждали варианта да го привлечем. На всичкото отгоре, за него се говори, че май не е с всичкия си. — Той кимна към непрелистената част от папката. — Това, другото, е за членовете на неговото семейство.

След кратка обиколка на студиото и напълно излишното запознаване с „екипа“, събрал материала, Меган се усамоти в заседателната зала с директора на новините и водещия.

Беше изненадана от експедитивността, с която изработиха план за действие.

Тя трябваше да тръгне в ранния следобед със снимачен екип и водещия от Шемунг, след като приключеше с прегледа на резултатите от местното проучване и най-вече с допълнителния материал, получен от групата от Ел Ей. Освен това, трябваше да се обади на Бети Маккътчън, за да получи потвърждение, че майорът си е у дома.

И е с всичкия си.

Идеята беше, докато водещият и снимачният екип си вършат работата по събиране на сведения и снимане на шемунгските забележителности, тя да проведе разговор за запознаване с ветерана. И ако се окаже, че човекът или документите му дават надежда за нещо по-съществено, чак тогава да повика останалите за заснемане на основното интервю, което вече със сигурност ще се излъчи.

Задача, а защо не повишение, което мъжът с пластмасовата коса бе повече от навит да прегърне ентусиазирано.

Беше обяд, когато излязоха от студиото и поеха с колата на „УИНК“ към северната част на щата, от която ги делеше близо час и половина път…

 

 

— „Сив“ от пункт три.

— „Син“ при „Алфа“.

— Имаше раздвижване при „Едно“. Телевизионна кола.

— Ясно, „Сив“, продължавай.

— До всички екипи от „Първи“. Познава ли някой жената, която току-що излезе?

— Не от „Втори“.

— Не от „Трети“.

— Не от „Четвърти“. Но мъжът, който влиза обратно, чете новините в шест и единайсет в Рокфорд.

Тишина, заредена с напрежение.

— До всички от шефа. Имайте предвид, че жената може да се окаже обекта с кодово наименование „Странник едно“. Очаквайте заповеди.

— „Сив“?

— „Сив“ от трети.

— „Син“ при „Алфа“. „Черен“ да се връща при „Алфа“. Очаквано време на пристигане след една минута. Препоръчваме да внимавате за присъствието на недружелюбно настроени лица в околността.

— Извинявам се за лошата новина, „Син“, но улицата гъмжи от такива.

 

 

Пътят от мотела до празната къща бе по-малко от десет минути. Но те се сториха на Грег като часове.

През последния месец обстоятелствата се бяха завъртали все така, че не му достигаше или ден, или долар, за да намери отговори на въпросите, които го вълнуваха. Знаеше старата поговорка, че нищо хубаво не става лесно, но му бе омръзнало цял месец наред да се убеждава в правотата й.

Първата седмица след сблъсъка със Студения бе преминала в игра на криеница с полицията. Всъщност не само с полицията, ами и с някои други формирования, действащи по Западното крайбрежие. Оказа се, че снимката му е публикувана във всички вестници на Кери, беше показана в предавания за борба с престъпността и изглежда бе раздадена на всички патрулиращи полицаи в страната без изключение.

След това дойде ред на атаките.

Които и да бяха онези, за които Студения работеше, едно нещо трябваше да им се признае без колебание — тя бяха брутално ефикасни в действията си. По някакъв начин бяха успели да засекат бягащите крадци три пъти през първите десетина дни. Само благодарение на късмета си — а той бе поставен на сериозно изпитание — Грег, Фос и Део (който вече бе на пълен работен ден срещу десет хиляди месечно) бяха успели да се измъкнат от подпалените мотелски стаи, бяха се изплъзнали на преследващите ги коли и по чудо се бяха спасили, без да бъдат ранени, след обстрела през нощта. Важното бе, че се бяха измъкнали. На десетия ден след като всичко това бе започнало, пътуваха с ферибот за Ванкувър, Британска Колумбия, а три дни по-късно бяха намерили убежище в усамотено бунгало, забутано в пустошта.

За първи път имаха възможност спокойно да си отдъхнат, да отпочинат и да анализират случилото се.

Използвайки свои познати, за да се добере по заобиколен начин до своя адвокат, Грег най-сетне научи за експлозията в къщата си и установи, че телефоните на повечето му приятели се подслушват, а домовете им са поставени под активно наблюдение. Разбра се и че макар той и Фос да бяха включени в списъка на най-издирваните престъпници, Део все още не бе идентифициран.

В края на третата седмица шофьорът бе освободен с пълна месечна заплата. Грег се бе уверил, че Део е в безопасност. И знаеше, че не е от онези, които ще ги предадат на полицията, ако му бъде оказан натиск да сътрудничи. Чувстваше, че може да разчита на стриктния му професионализъм, както и на общото им минало.

Въпреки това, след неговото заминаване Грег и Фос още два пъти бяха сменяли местопребиваването си.

Следващите няколко дни бяха спокойни. Нищо особено не се случи и това им даде възможност да възвърнат психичното си равновесие. Фос продължи да издирва в Интернет документи, имащи отношение към „Меджик“. За целта, по известни само нему начини, разбиваше защитата на различни бази данни и получаваше неограничен достъп до тяхното съдържание. Грег успя без затруднения да организира изтеглянето на средства от няколко от офшорните си сметки.

Ограничавайки контактите си с цивилизацията до няколко пътувания до Ред Диър за храна и до Калгари, за да бъдат удовлетворени по-особените нужди на Фос, те можеха да живеят в безопасност неограничено дълго.

Но кошмарите им продължаваха.

Грег често сънуваше, че броди из улиците на някакъв европейски град. Озоваваше се заобиколен от безлики мъже с гласове като този на Студения. Наблюдаваше се отстрани да отваря врати, да блокира алармени системи и с това да помага на безликите да убиват по-лесно и по-ефикасно. Наблюдаваше ги как вършат жестоките си дела. Безпомощно присъстваше (а може би им помагаше с безучастието си) на струпването на телата едно върху друго на купчина достатъчно висока, за да скрие слънцето.

Това сякаш му помагаше да се скрие от обвинителния поглед на Бог.

И тогава се събуждаше, плувнал в пот, не от друго, а от възобновения кошмар.

В такива моменти излизаше да бяга.

Часове наред, докато Фос работеше на компютъра в търсене на внимателно и професионално скрити отговори, той тичаше. Тичаше и се мъчеше да убеди сам себе си, че е избягал от своето минало. Казваше си, че е престанал и повече не желае да участва в онези отвратителни игри, удобно маскирани като необходими в името на патриотизма, лоялността и дълга.

Помнеше, че в известна степен доброволно се бе оставил да бъде въвлечен и да стане част от тяхната система. С непростима наивност бе повярвал, че като се внедри в системата, ще има възможност да я победи. Окончателно и безвъзвратно. Че ще получи шанс да се слее до пълна незабележимост с онази бюрокрация, която бе негов стар враг. И ще се почувства в безопасност в лагера на противника.

Каква грешка!

Беше допускал, че щом се е присъединил доброволно (макар и донякъде неохотно), ще може и безпрепятствено да си тръгне.

Беше взел нелекото решение и останалото се бе оказало просто.

Беше се постарал природната му дарба да бъде забелязана и се бе оставил да бъде вербуван на двайсет и три годишна възраст в един парижки затвор.

А след това бе използвал всичко, на което го бяха обучили. В продължение на цели осемнайсет месеца бе лъгал (както го бяха учили), сътрудничил (по начина, по който се бяха договорили) и крал (прилагайки на практика уникалното си умение, което сякаш винаги бе притежавал). А един тих зимен ден бе извършил върховния обир.

Беше заличил самоличността си и бе премахнал всяка следа, водеща към него — снимка, досие или упоменаване. И с лекота бе възприел новата грижливо подготвена самоличност, за да изчезне буквално в небитието.

И да се изтръгне на свобода.

Ако можеше да се нарече така животът в тристайното бунгало сред горите на границата на цивилизацията в Канада.

Сякаш усетил терзанията на стария си приятел, Фос неочаквано обяви, че компютърното търсене е приключило.

 

 

Грег видя, че наближава жилищния квартал и намали скоростта. Искаше да хвърли поглед отдалеч върху фасадата на къщата на Маккътчън. Зави по „Конкорд“, нахлупил ниско над слънчевите си очила бейзболната шапка на „Чикаго Беърс“. Беше с доста променена външност благодарение на брадата, която си бе пуснал.

Регистрира организираното наблюдение веднага.

Четири коли, всяка с по двама-трима души. Едната уж повредена и с вдигнат капак на двигателя, а втората спряла наблизо под претекст, че оказва помощ. Микробус на кабелна телевизия с трима, подпрени на него. Пикап с някакви „градинари“ на задната седалка, обядващи с хамбургери.

Всичко това пред погледа на Део, седящ в такси от другата страна на кръстовището и наблюдаващ обстановката с бинокъл. Когато Грег спря на светофара, дал мигач, за да завие, той му кимна.

 

 

Проучванията на Фос бяха разкрили, че всеки от мъжете, получавали пенсии, изпрани през проект „Умбра“, се бяха уволнили на датата, от която тези пенсии бяха започнали да текат. В по-голямата си част, военните им досиета изглеждаха напълно редовни и не правещи впечатление с нищо. С едно изключение.

Всеки от тях бе изслужил поне двайсетина години от над трийсетгодишната си кариера в поделение, съществувало само на хартия. Това бяха поделения, надлежно вписани в организационните схеми на правителството с личен състав, фигуриращ в различните справки, но от друга страна, поделения, които не бяха получили нито една радиограма, писмена заповед и без оклад за храна — изобщо поделения, забравени от Пентагона през всичките тези не малко на брой години.

И още нещо.

Прониквайки в базата данни на армейския личен състав, поддържана и съхранявана в Сейнт Луис, Фос бе извлякъл от нея снимки на всичките деветнайсетима мъже. Те бяха регистрирани като личен състав на поделение, чийто код бе само с единица по-малък от телексния номер на друго поделение, и с удивление бе различил сред тях лицето на младия Джек Кери.

Под името капитан Лейн П. Килгалан.

Всички инстинкти на Грег крещяха да се откаже и да се опита да създаде някакво подобие на живот за себе си в Канада или защо не сред циганската общност на Европа. И да стои колкото може по-надалеч от цялата тази история.

Но нещо друго, скрито дълбоко в него, го тласкаше напред. Беше като смъдяща рана, изискваща някаква незабавна реакция.

Можеше да открадне от когото пожелае (и често го бе правил). Нямаше морални задръжки и почти не правеше разлика между богати и не толкова богати жертви. Щом имаха каквото той искаше и ако не бяха достатъчно добри, за да го опазят за себе си, то…

Моралът изобщо не можеше да бъде съображение.

Не, нещата стояха далеч по-просто.

И едновременно с това много по-сложно.

Целият му живот (а понякога му се струваше, че е живял няколко напълно различни живота) бе преминал във внимателно, добре организирано лишаване. Живот практически без детство, живот, преминал в крайните квартали, живот, протекъл в работа из Европа за хора от категорията на Студения.

Но през последните години ситуацията бе започнала да се променя.

Причината може би бе във възрастта. Ако погледнеше напред в бъдещето, нямаше как да не признае поне пред себе си, че, да кажем, шейсетгодишните крадци са рядкост. А освен това, започнал бе да изпитва нужда, да чувства необходимост да научи нещо за себе си. Като например, кой е той.

Или по-скоро какъв би могъл да бъде, ако не бяха фаталните случайности като раждане, живот и смърт, определили съдбата му досега.

Но по някакъв необясним начин знаеше (а може би мислеше или се молеше за това), че зад този последен инцидент, този водовъртеж, в центъра на който бе захвърлен (при това буквално на прага на онази мрачна улица, оказала се по прищявка на съдбата негова люлка) се крие някаква скрита цел. Че има някакъв замисъл, че предлага някакъв път, по който да поеме.

И именно заради това, точно за да заглуши гласовете от тъмното, той беше склонен да извърви част от този път — път, подготвен за него от Студения.

Но зад всичко се криеше и още една причина: нещо толкова дълбоко инстинктивно за роден крадец като него, че той може би даже не го осъзнаваше.

Нито като малко дете, захвърлено в ада на кошмарни тайни операции, лъжи и манипулации, за да измами предначертанието на съдбата, а още по-малко като крадец с такова умение, упоритост, интелект и воля, че никой не смееше да му излезе на пътя, Грег никога не се бе оказвал жертва.

И нямаше никакво намерение да играе тази роля сега.

Даже ако подобно решение се окажеше най-голямата му грешка.

 

 

Два дни по-късно Део ги посрещна на летището в Демойн и те започнаха издирванията.

Маккътчън бе петата им спирка по пътя.

Мелвин Роджърс се оказа умрял по време на сън, когато кранът на газовата му печка се повредил.

Томас Уебстър бе починал от сърдечен удар.

Джеймс Кениън бе излязъл от работа и три дни по-късно го бяха намерили застрелян в колата му. Полицията бе предположила, че е станал жертва на провалил се опит за кражба на кола.

Лионард Блайт просто бе изчезнал безследно по време на полет с частния си самолет. Предполагаше се, че е загинал.

И всяко едно от тези фатални събития бе станало малко преди или в седмиците след убийството на Джек Кери.

Грег бе започнал да губи надежда, че ще намерят жив човек от списъка, с който разполагаха.

Докато не бяха дошли в Шемунг, Илинойс.

Планът му бе прост, всъщност той би бил все същия, независимо дали щяха да намерят Маккътчън жив, или мъртъв.

Щеше да подходи към дома му по същия начин, по който провеждаше подготовката преди удар. Фос, Део и той щяха да огледат квартала и щяха да направят схема на движенията на обитателите на дома. Щяха да научат каквото могат за поведението на полицията в този район. Щяха да проверят как се отзовава тя на телефонни повиквания. Щяха да се огледат дали тук има частни патрули на охранителни компании. И едва тогава щяха да ударят, т.е. да проникнат в набелязания дом и да потърсят в него отговор на въпросите, които така живо го вълнуваха.

Грег вече го бе правил четири пъти, но при всяко влизане в домовете на четиримата покойници беше намирал само празни сейфове, разбити бюра, съборени кантонерки, старателно изтрити компютърни дискове и изтърбушени метални шкафове за документи.

Маккътчън им се бе видял като дар свише. Най-вече заради това, че беше още жив. А изоставеният дом наблизо бе като сметанов крем върху торта.

Настаниха Фос в него със задачата да поддържа комуникациите и да не изпуска от поглед задната част на къщата на Маккътчън през оградата. Ако някой го откриеше, той трябваше да изиграе ролята на бездомник, намерил топло местенце, където да се подслони. Но подобна опасност за щастие бе почти изключена. Бърза справка с помощта на компютъра бе разкрила, че собственикът живее във Флорида и че тук от година не бе идвал никой друг, освен него.

Део и Грег минаваха на смени с таксито по улицата пред къщата на семейство Маккътчън и внимателно записваха в дневник всички влизащи и излизащи. И това продължаваше вече три денонощия.

Ако всичко вървеше по план, Грег смяташе да проникне там тази или следващата нощ.

И тогава бе позвънил Фос.

Пристигането на хора от телевизията, независимо дали това беше, или не беше част от по-голяма конспирация, представляваше ясна индикация, че нещо става. Нещо, намерило заплашително потвърждение в неочакваната поява на „недоброжелатели“, както Део ги бе нарекъл.

Мъжете без лица от сънищата на Грег и от кошмарната реалност.

Той се опитваше да успокои страховете си, когато взе завоя и сви по улицата към изоставения дом.

И замръзна.

Защото зад тъмното стъкло на спрялата лимузина видя Студения бързо да говори по клетъчния си телефон.

 

 

— Това е непредвидено усложнение — казваше в този момент Килбърн. — Опитвам да се изразя максимално сдържано. — Той внимателно разгледа снимката на Меган, изпълзяваща от процепа на факса в колата.

— Информирахме ви, че тя е установила контакт с Умбра-14.

— И забравихте да ми съобщите, че е на път за тук — ядно процеди Килбърн и подметна малко хапче в устата си.

— Пропуск — съгласи се гласът от другата страна след кратък размисъл. — Но удивително попадение. Сега поне най-после знаем откъде е получавала всичката тази информация.

— Дали? — засмя се горчиво Килбърн. — Ще видим.

— Как ще подходите с оглед на последните… — Дълга пауза. — … усложнения?

— Именно по този повод се обаждам. — Килбърн хвърли поглед навън към колите на своя екип. — Тук е малко след три часът. Посред бял ден на доста оживена улица. Не бих казал, че е идеалната обстановка за изпълнение на онова, което имаме да вършим.

— Тогава изчакайте нощта — раздразнено отговори гласът.

Килбърн сви рамене.

— Точно подобно бездействие може да ни компрометира окончателно, ако Умбра-14 е информаторът. Защото продуцентката ще има достатъчно време, за да научи достатъчно и с това да обезсмисли всякаква профилактика от наша страна.

Нова пауза в слушалката.

— Ами в такъв случай направете го сега — каза накрая той.

— Така стигаме до другия проблем — безизразно продължи Килбърн. — Продуцентката беше оставена тук от новинарски екип, наброяващ трима. Един от тях несъмнено ще се върне, за да я вземе. При всички положения враждебни действия, насочени срещу човек от медиите, разследващ не кой да е, а нас самите, ще доведе точно до разкритията, които искаме да избегнем. Разбирате ли сега проблема?

— Какво предлагате?

Килбърн пое бутилката вода, предложена му от шофьора.

— Очаквах, че този път, по изключение, ще пожелаете да вземете решение лично.

— Ще ви се обадя — отсече гласът.

Разговорът бе прекъснат.

Килбърн остави слушалката и отпи глътка студена вода.

Беше изморен. Направо береше душа. Усмихна се на тази мисъл.

Щом не бе угаснала след всичко случило се през последните три седмици, душата му определено щеше да издържи — той бе сигурен в това.

Щом бе преживял убиването на приятели, щеше да преживее всичко.

След три дни, прекарани в компанията на Джо и Макс в зареждане с нови сили и целеустременост, той трябваше да довърши започнатото.

 

 

От деветнайсетте члена на „Умбра“ шестнайсет вече бяха мъртви. Дванайсет мъже и четири жени, всеки от които можеше да бъде информаторът, опитващ се да компрометира целия замисъл за опазване на тайната.

От друга страна, всеки или всички можеха да бъдат напълно невинни и следователно пожертвани от съображения за сигурност.

Оставаха Килбърн, Маккътчън и още един.

Недосегаемият. Човекът — Килбърн вече бе сигурен в това — заради който се налагаше цялата тази операция.

Сега бе дошъл редът на Маккътчън. Симпатяга, доколкото си спомняше Килбърн. Уникален екземпляр от целия екип на „Умбра“ — човек със съвест и вяра в каузата. Две неща, чиято борба в крайна сметка бе разстроила крехката му психика и го бе оставила безпомощен, тресящ се старец, сенилна загадка, мъчеща се да си спомни едно несъществуващо минало, за да надвие болката от истинското.

Човек, готов да бъде убит като стар кон, изморен да трепва при всяко ново изсвирване на тръбата, с единствената мисъл да бъде освободен от бремето на живота, както Килбърн бе убеден, че щеше да се случи и с него самия. Но не преди босовете да са се уверили, че мръсната работа е свършена. Че фъшкиите са изринати и натрупани на купчинки, както бе видял в обора на крадеца.

Крадецът…

Жив ли бе той, или мъртъв? Бяха ли успели босовете да се доберат най-сетне до него и да го смажат с неустоимата си мощ? Или им се бе изплъзнал, така както бе провалил всички досегашни усилия на Килбърн да го залови?

Искаше му се да вярва, че е така. Това сигурно се дължеше на все още живото му романтично чувство.

Не.

Това беше лъжа.

Искаше му се младият крадец да се спаси, така че след възстановяване на реда и обезпечаване на сигурността на Джо и Макс за поне още едно поколение напред, да може да се срещне с него, да се докосне още веднъж до младежката му невъзмутимост и да почувства, че има някой неподвластен на хората в костюми.

Съзнаваше, че това е само едно егоистично желание на човек, заблуждавал се някога, че е независим, със свободна воля и чист поглед в очите.

Вдигна телефона на първото остро позвъняване.

— Килбърн.

— Моля, действайте веднага. Ще се погрижим за усложненията оттук. — Щракване в слушалката показа, че разговорът е прекъснат.

Килбърн пое дълбоко въздух, захвърли слушалката на седалката, сякаш искаше да се отърве от перверзния мозък в другия край на връзката и се обърна към своя помощник и шофьор.

— Пол?

— Да, сър?

Старецът избърса лицето си с червена копринена кърпичка.

— Информирайте екипа, че започваме след десет минути.

— Да, сър.

Шофьорът се обърна към радиостанцията, а Килбърн погледна навън през прозореца към чистата малка уличка в сърцето на Америка — страната, която се бе заклел да защитава с цената дори на собствения си живот.

И се помоли Адът да не съществува.