Ричард Стейнбърг
Взлом (21)

17.

— Не мърдай! — каза по-възрастният крадец.

— И да искам не бих могъл — изумено му отговори по-младият.

Пясъчните създания се издигаха на три стъпки пред падналите мъже и разговаряха помежду си с щракания и свирукане. Изглеждаха спокойни и съсредоточени, а очите им не се откъсваха от гърдите на Грег.

ТОВА ВЗЕЛ КЪДЕ///

— Какво?

Създанието отляво на Грег вдигна ръка и посочи блокчето лусит на шията на крадеца.

НУЛЕВ КОМПОНЕНТ///

ТОВА ВЗЕЛ КЪДЕ///

Сега и двете сочеха импровизирания медальон.

Лукаш намери сили да отмести поглед от напълно разкрилите се пред тях пришълци към не по-малко загадъчния предмет на шията на Грег.

Грег едва доловимо сви рамене. Той внимателно наблюдаваше „изражението“ върху странните лица.

Те не приличаха на нищо, което бе виждал досега. На всичко отгоре и главата изглеждаше абсолютно чужда.

Изглеждаше сякаш някой бе взел идеално кръгла топка, бе отрязал от нея долната й четвърт и бе сложил на това място малък триъгълник. Големите очи доминираха. Намираха се на два-три пръста под мястото, където на една нормална човешка глава би започвала линията на косата.

Но при тях коса нямаше. Вместо нея, от ляво надясно вървяха ситни назъбени ръбчета. Същите се пресичаха с други, започващи от средата на лицето, там където би следвало да има нос (такъв липсваше), и отиваха назад, към тила. Пак същите ръбове можеха да се забележат и по обратната на дланите страна на ръцете и китките.

Устата беше приблизително кръгла и се намираше в малката правоъгълна част отпред на главата. Нямаше устни, по-скоро някакви удебеления се отваряха и затваряха вертикално, а не от горе надолу, докато разговаряха. Две тъмни костеливи издатини се мярваха за малко зад удебеленията, когато се чуваха звуците.

И двамата носеха някакво подобие на фланелки, едва прикриващи лишени от атрибути слабини, тънък кръст и изпъкнал гръден кош. Нещо като половината на ръкав се спускаше по външната страна на ръцете, започвайки от рамото. Грег не виждаше какво го придържа за тънките крайници.

Забеляза, че кожата им постепенно бе променила цвета си от този на пясъка в синкав оттенък. Той повдигна блокчето лусит:

— Искате да знаете откъде имам това?

Видя шест тънки пръста да прелитат по миниатюрната клавиатура, която пришълецът отляво на него носеше на врата си. Забеляза още и че го прави, без да гледа.

ДА///

— Окей. Тогава нека разменим информация, става ли?

Мъчително дълга пауза.

РАЗМЕНИМ///

Грег кимна и се обърна към Лукаш.

— Опитай се, без да привличаш вниманието им върху себе си, да извадиш фотоапарата си и да направиш няколко снимки с него. — Гласът му беше тих, а устните му едва се движеха.

Лукаш кимна и с неудоволствие прибра пистолета, а Грег се обърна отново към пришълците.

— Кой от вас е Джо и кой Макс?

ТОВА ВЗЕЛ КЪДЕ///

Една странна ръка се бе протегнала към него заплашително или може би само сочейки. Грег не искаше да се замисля кое от двете.

Лукаш вече бе измъкнал малкия шпионски фотоапарат и небрежно го бе потулил в дланта си. Вниманието на пришълците бе фокусирано върху Грег, а неговото (при това буквално) — върху тях.

Грег се поколеба, питайки се доколко да бъде откровен.

— От един човек — каза накрая той.

ЧОВЕК ВЗЕЛ КЪДЕ///

Грег свали верижката от врата си и им я подаде. Светлината се отрази от малката метална тръбичка, която бе намерил в плика в сейфа на Кери.

— Какво означава нулев компонент?

ПАРЧЕ МАЛКО НЕЩО ГОЛЯМО///

ЗАЕДНО ПРАВЯТ ГРУПА ВЪЗДУХ///

НАМЕРИ ГРУПА ЗЕМЯ///

Лукаш поклати разтревожено глава.

— Това не ми звучи никак добре.

— Изглежда е част от спасителен маяк. Или поне така ми се струва. — Грег направи крачка към Джо. — Ето — подаде му го той. — Вземи го.

Лукаш се опита да го спре.

— Сигурен ли си, че наистина искаш те да… телефонират у дома си точно в този момент?

Но Грег не отдръпна ръката си.

— Стъпка по стъпка — каза той и впи уверен поглед във въпросителните очи на пясъчните същества.

НЕДОСТАТЪЧНО Е///

— Вземете го — настоя той, без ръката му да трепне. — Ще ви потрябва, когато заедно намерим останалото.

ЗАЕДНО///

— Заедно — твърдо кимна той.

Джо бавно посегна и леко прихвана контейнера от лусит, позволявайки на треперещите си пръсти да докоснат тези на Грег.

Взе го и рязко се обърна към Макс, който на свой ред поднесе ръка.

Двамата стиснаха силно блокчето, извиха го и то се счупи.

Макс улови малката тръбичка със светкавично бързо движение.

Двамата последователно я огледаха, след което Макс я прибра някъде под „фланелката“ си. Последва дълъг приглушен разговор.

Накрая Джо напечата съобщение:

ВЪРВИ///

Грег го погледна объркано.

— Нали разменяхме. Трябва да…

ВЪРВИ///

— Но на мен ми се стори, че вие започвате да ме разбирате — каза той със смесица от объркване, смущение и малко страх, защото пришълците изглеждаха по-изправени, по-силни и по-агресивни.

ВЪРВИ СЕГА///

Това бе напечатано от Макс, а после Джо довърши мисълта му:

НИЕ ВЪРВИ ЗАЕДНО///

ПРИЯТЕЛИ СРЕЩУ///

СЪЮЗНИЦИ ЗАЕДНО///

Настъпи дълга пауза, през която дисплеят се изчисти и на него съвсем бавно изкристализира ново съобщение:

ЗАСЕГА///

Двамата се обърнаха и закрачиха, клатушкайки се, към мястото в стената, където се намираше дупката.

Лукаш сви рамене и ги последва.

Грег остана загледан след тях в продължение на един дълъг момент, после вдигна поглед към огледалата и към онова, което знаеше, че се намира зад тях. На лицето му изпълзя изражение на свиреп гняв и дълбока загриженост. След това и той бавно тръгна след тях.

 

 

Десет минути по-късно Секретаря избърса очи, отпи голяма глътка от забраненото му кафе и дръпна завесите, за да погледне към пясъчните дюни на Полигона.

От същото това място зад огледалата той в течение на дълги години бе наблюдавал с нестихващ интерес различните настроения на пришълците. Беше ги слушал през скритите микрофони, беше чел разпечатките на осъществяващите превода компютри. И беше правил своите лични заключения относно двамата.

Дълги години се бе занимавал с това, но лицето му не бе издало нищо — беше си останало шифър, маска, скрила под себе си всички душевни терзания, които го бяха измъчвали.

Той беше човек, чието съществуване се отъждествяваше с думата Служба. Животът му бе преминал под девиза на генерал Дъглас Маккартър, чиито думи бяха гравирани върху бюрото му и запечатани завинаги в душата му: „Служба! Чест! Родина!“.

Службата му за родината му не бе преставала да бъде кристалночиста и решителна. Задачата му бе да я опази от наистина лошите хора, които само дебнеха удобен момент да я поставят на колене. И той се бе справил по блестящ начин. И никога не си бе позволил да се съмнява, че когато дойде последният му час, той ще остави Америка като едно по-добро и по-безопасно за живеене място.

Но все още имаше едно нещо за довършване. Една последна тухла трябваше да се постави във фасадата на наследството, което щеше да остави. За да осигури с това собственото си безсмъртие и светлото бъдеще на отечеството.

Нещо, за което десетилетия наред бе чакал най-удобния момент.

Преди години — във времето на младостта, когато всичко бе така наивно просто — всичко действително бе изглеждало като детинска игра. Руснаците бързаха да открият първи бомбата. Бяха завладели Източна Европа, бяха хвърлили въдицата си на Карибите и бяха притиснали западните съюзници по всички фронтове. Американският народ се бе свил посрамено, така че никой дори за секунда не подложи на съмнение оценката на екипа, че разчуването на истината за случилото се в Розуел може да стане първопричина за гибелна паника.

Съвсем отделен бе въпросът за възможностите, които пленяването на пришълците предлагаше. Възможности, определено въртящи се около технологичния импулс, който можеше да изстреля Съединените щати в бъдещето десетилетия пред руснаците. И защо не? Можеха да създадат хирургично средство да се елиминира веднъж завинаги вечния враг.

Но това беше в дните на младежко опиянение, дни отдавна забравени. Толкова много тайни, лъжи и… и време бяха минали оттогава. Конспирацията бе продължила по силата на собствената си инерция, а великите планове и патриотичната тръпка се бяха изродили в раздута бюрокрация, правеща всичко, което се налагаше, за да оцелее тя самата.

Но ето че сега, благодарение на кашата, забъркана от множеството анонимни служители, някога помогнали на възрастния човек да съгради тъмния си свят, се бе отворил шанс. Възможност, микроскопична вероятност да обезпечи бъдещето на своята родина с помощта на един-единствен кървав акт на насилие. Да направи така, че дълго след като си е отишъл, Америка (неговата Америка, оставена в ръцете на избрания от него наследник) да продължи да съществува. Да остави завещание — гравирано по-трайно от това в гранит — доказващо, че случилото се едно време е имало своя смисъл. И не само смисъл, а причина и логика, които продължават да бъдат не по-малко валидни и също толкова жизнени, отколкото са били тогава — преди половин век! И той за нищо на света нямаше да изпусне тази възможност… тази възможност с двоен потенциал.

Преследвайки източника на Търнър, Килбърн — ангелът отмъстител на Секретаря — беше успял да ликвидира с уникална по бруталността си, почти хирургична ефективност всички онези от екипа, помогнали му някога да планира и изпълни операцията.

Меган Търнър бе станала примамката, насочваща Килбърн и превърнала го отново в онова безмилостно оръжие, което някога бе представлявал. За да очисти боклука, останал от „Маджестик 12“.

И да павира пътя за последното действие на драмата, която той бе режисирал вече над петдесет години.

Макар телата да се бяха трупали като клада, Секретаря постепенно бе загубил надеждата, че ще може лично да участва в най-важната част от последното действие. И да го приключи по гениален начин, уверявайки се, че животът му не е преминал в напразни напъни да изпълни обещание, лишено от стойност.

Но ето че се бе появил крадецът Хадеон/Пикаро и с действията си бе направил задачата на Секретаря проста като вдигане на телефона.

Поемайки дълбока глътка от неизменно съпровождащата го кислородна маска, Секретаря позвъни на помощника си.

— Сър? — Мъжът застана на вратата петнайсет секунди след сигнала.

— Пол — каза Секретаря с немощен, тънък глас, — имаме ли вече докладите?

Младият, но неизменно на линия помощник му подаде папка.

— Това е справка за всички докладвани инциденти през последните дванайсет часа, сър.

Секретаря кимна.

— Прекрасно. — Пое нова глътка кислород и започна да разглежда докладите. — Утре сутринта, Пол, искам специална група да започне пълна инспекция на Зоната. Която да обърне особено внимание на… ъ-ъ… крехкото здраве на обитателите.

— Сър, разбирам, сър.

Секретаря се опита да се надигне от инвалидната си количка, но едва не загуби съзнание от усилието. Пол веднага се втурна към него и внимателно прихващайки го под мишниците, му помогна да се настани по-удобно в самозадвижващия се стол.

— Благодаря ти, Пол — промълви старецът с отмалял глас. — Мисля, че ще обядвам в… — Той замлъкна, впил поглед в малкото парче черна гума, изпаднало от единия от докладите.

— Какво е това?

Адютантът му се наведе и му подаде невзрачното късче гума, а Секретаря прегледа доклада, от който бе изпаднало.

— Ще наредя да изпратят вечерята ви незабавно, сър — каза Пол и подкара инвалидната количка навън от стаята.

Старецът, ветеран от толкова много битки — истински и въображаеми — който винаги досега бе оцелявал само доверявайки се сляпо на инстинктите си, погледна малкото парче нищо незначеща материя в ръката си, хвърли поглед на дюните долу, поколеба се и вдигна ръка.

— Чакай, Пол.

— Сър?

— Ще го направим сега. Повикай ги при мен веднага!

Младежът сепнато погледна внезапно промененото изражение в лицето на този мъж легенда.

— Сър! Слушам, сър! — едва ли не скочи той към телефона.

Секретаря не чу дадените от него заповеди. Нито обърна внимание на загрижените погледи от човека, който бе заслужил назначението си при него благодарение на работа, която бе свършил за Килбърн. Беше зает.

Взираше се в пустите дюни, там долу, с изгарящия поглед на фанатик.

 

 

На двайсетина километра през пустинята, някъде от другата страна на Фрийдъм Ридж, караваната, превърната в дом на колела, кипеше от активност. Шест-седем деца играеха на „да намерим заровеното съкровище“. Майките им обикаляха около импровизирани маси за пикник, приготвяйки обяд. Край трите барбекю скари мъжете си даваха взаимно съвети как е най-добре да се изпече агнешко бутче или да се направят шишчета.

Но вътре в караваната — оборудвана като команден пункт — цареше тишина, странна тишина, възцарила се тук още преди часове. Тишина, която с нищо не показваше, че скоро ще се вдигне.

Погледите на хората тук бяха приковани върху индикацията на големия цифров часовник.

+12:34

— Малко остава — обади се Фос с неубедително бодър глас.

Роман направи гримаса. Вече дванайсет и половина часа Фос отказваше да напусне караваната. Не искаше дори да помръдне с изключение на два случая, когато бе станал от стола (без да се отдалечава от компютрите си, естествено), колкото да си разтъпче краката. Роман му бе носил храна, няколко чаши силен чай и толкова.

Но за никого не бе тайна, че през цялото това време бившият наркоман е на ръба на кризата.

— Два часа и двайсет и шест минути — каза на свой ред Роман с глас — пародия на непринуденост. — След това няма да има време за друго, освен за нощуване.

Фос кимна.

— Дори по-малко. Ще ни трябват поне четиридесет и пет минути, за да оправим нещата тук, при нас.

— Ще го направим и по-бързо, ако се наложи — успокои го Роман.

— Надявам се — отговори Фос отнесено.

— А ако получим сигнала… — започна Роман и се поправи веднага, виждайки обезпокоения поглед на Фос: — Когато получим сигнала, ти ще се справиш ли с това нещо? — Той погледна тъмния екран на единия от компютрите.

Фос не изглеждаше убеден.

— Мисля, че да. Теоретично нещата са повече от ясни.

— Но защитната система?

Фос се облегна в креслото си, виждайки удобен повод да сподели приятен спомен:

— Грег веднъж отбеляза, че начинът да се надхитри всяка охранителна система, е да не бъдеш онова, срещу което тя е проектирана да охранява. — И той многозначително повдигна вежди. — Следователно, няма да атакуваме. — Включи единия от изключените монитори, после и свързания към него компютър. — Компютрите им са програмирани да отблъскват атаки, идващи от външния свят. Да държат настрана хакери, деца и шпиони, пречейки им да се доберат до данните. Образно казано, да не им позволят да прочетат електронната поща.

— И затова ти ще минеш през… Как беше? Задната врата?

Фос поклати глава, извика програма и я прехвърли по модема си.

— „Бек дор^[1]“ в тази операционна система. Срам за тях, ако са оставили такава възможност. — Той поклати за сетен път глава със съжаление. — Не, тук няма да има нито задни, странични, предни или каквито и да е било врати. — Екранът на монитора се изчисти, после започна да се изпълва с различни вариации на безсмислени символи. — Не! — Символите на свой ред започнаха да се изчистват, оставяйки на свое място смислено съобщение. — Идеята е друга — ще атакуваме система, която комуникира със система. — Той натисна клавиш и съобщението окончателно се изчисти. — Система, която на свой ред си говори с интересуващата ни система.

Всички погледнаха текста на екрана:

Добре дошли!

Свързахте се с отдела за чужди технологии на базата „Райт Патърсън“ към Военновъздушните сили на Съединените щати.

Рутираме заявката.

Моля, въведете паролата си сега!

Фос въведе комбинация от числа, букви и думи, до която се бе добрал след едноседмично прилагане на всичките си умения на компютърен гений.

— Сега какво?

Фос не му обърна внимание. Това бе върховният момент — критичната проверка на смисъла от пожизнения му труд. Следващото съобщение на терминала щеше да означава живот или смърт.

Достъпът разрешен.

Изпускайки с облекчение дълго задържания въздух в гърдите си, възрастният мъж се обърна към Роман с изражение на триумф и облекчение.

— Сега ли? — отговори той и погледна часовника. — Остава ни да чакаме.

 

 

На четирийсет километра от тях Део се подпря отвън на стария очукан автомобил и с наслаждение запали цигара.

— Коя? — небрежно попита той.

Меган с мъка се въздържа да не се подаде от прозореца на колата и фокусира бинокъла си върху паркинга на телевизионния канал.

— По принцип белите — прошепна тя, въпреки че бяха сами, ако не се броеше циганинът шофьор. — Сините са ПТС-и, те могат да предават само до ретранслатор. На нас ни трябва станция със сателитна връзка.

Део изучаващо огледа две от колите на паркинга, спрени зад мрежеста ограда, висока метър и двайсет.

— Няма проблем — кратко заяви той и се пресегна вътре за якето си. — А ако се измъкнат по-рано, ще ги пуснем без подготовка.

Меган мрачно кимна.

— Колко остава?

— Към два часа — отговори той, като погледна часовника си. — Може би по-малко. След това пускаме кепенците за нощта. — Той огледа оживената улица. — Да опитаме ли тайландския ресторант, ако отложат?

Този път Меган си позволи да изглежда както се чувстваше — гневна!

— Как дори можеш да си помислиш такова нещо? Господи… Не знаеш ли… Представяш ли какво би означавало да чакаме… Не, те да чакат още едно денонощие?!

— Разбира се — невъзмутимо отговори професионалният шофьор. — За мен означава, че ще трябва да вечерям тази нощ, а за Грег означава, че утре ще трябва да потърси друг начин за измъкване оттам. — Той сви рамене. — Какво толкова.

Безгрижието в гласа му подейства като плесница в лицето на продуцентката. Може би защото внезапно бе осъзнала, че е започнала да мисли и да се безпокои за тези постепенно станали й близки хора, отколкото да се вълнува за съдбата на репортажа.

Мисълта я накара да потръпне и да замълчи. Всички глупости, цялата амбиция и фантазиите за световното признание, мечтите за бленуваното поемане на предаването „60 минути“ изчезнаха за един кратък миг от съзнанието й. И тя почувства, че не й пука за корупцията по високите етажи на властта, прикриването на незаконни операции, държаните в плен пришълци или хипотетичните конспирации.

Единственото, което в този момент я вълнуваше, онова, за което вътрешно се молеше, беше съдбата на катун цигани, които се бяха захванали с тази операция заради парите… и играта. Съдбата на възрастен интоксикиран мъж, който е жив само благодарение на обичта си към друг. И най-вече съдбата на двама смелчаци, които в този момент сигурно се бореха някъде в пустинята да оцелеят, макар вероятността за това да бе по-минимална, отколкото и най-великодушният бог би допуснал.

— Как… как е възможно да си такъв? — заекна тя, осъзнавайки натежалото мълчание и усещайки странния поглед на циганина върху себе си. — Та той ти е приятел!

Ново равнодушно свиване на раменете.

— Мислиш ли, че трябва да се лекувам? — Въпросът прозвуча наивно и напълно естествено, но лекото намигване издаде лъжата в него (и това, че напълно я разбира).

Меган поклати глава.

— Не, май така и няма да мога да ви разбера що за хора сте — каза тя и се извърна към прозореца, до който се бе облегнал Део. — Но знам, че си умно момче.

— Благодаря.

— Добър си с коли, двигатели и всякаква механика.

Део завъртя глава.

— Не добър — и направи пауза, преди да поясни: — Страхотен!

— Защо тогава си избрал този живот?

Но Део сякаш не я чу.

— И казваш, че можеш да работиш на това чудо? — попита я той, кимвайки към един от големите камиони.

— Не отговори на въпроса ми.

— Така ли? — Той силно всмукна от цигарата. — А сигурна ли си, че там, горе, има сателит, който да улучиш.

— Има… и то цели три. Двата предлагат връзка по около два часа и половина всеки, а третият е на геостационарна орбита.

— И всяка мрежа разполага със свой?

— Всяка от големите — въздъхна Меган.

Део кимна. Беше впечатлен.

— Правителството ли подарява тези спътници на телевизионните мрежи?

— Нищо подобно. Те плащат стотици милиони долари, за да участват в конструирането им, в извеждането им в космоса и в поддръжката им в орбита. — Меган възмутено поклати глава и реши да приключи дискусията с твърд глас: — Сложно е за обяснение.

— Значи горе си има спътници — продължи обаче Део, който явно искаше да разбере, — защото телевизионните мрежи харчат пари за това. За да са сигурни, че ще ги има и ще могат да ги използват, когато им се наложи, така ли?

— Така.

Отговорът накара Део мъдро да заключи:

— Точно като мен.

— Какво каза? — усети се със закъснение Меган.

Део се усмихна и бръкна в колата за шишето с вода.

— Казах ли нещо?

Тя погледна в очите невинно усмихващия се мъж.

— Искаш да ми кажеш, че правиш всичко това, поемаш всички тези рискове за някой, който е съгласен да ти плаща издръжка всеки ден?

— Точно… Говориш за мен — кимна той и прибра слънчевите очила в джоба си, тъй като слънцето се бе спуснало вече доста ниско.

— Лъжец!

— Казал беглецът на крадеца на коли — весело я контрира той и допълни: — А защо да не отидем в италианския?

 

 

Някъде в средата на триъгълника, образуван от паркираната кола на Део, базата Дриймланд и командния пункт в караваната, Ласло лениво крачеше по улица със слабо движение и лакомо отхапваше големи хапки от хотдога си. В един момент се обърна към мъжа, който го придружаваше:

— Понякога криенето е досадна работа — каза той и се усмихна на двамата тежковъоръжени военни полицаи, които идваха срещу тях.

Подминаха ги.

— Se rappeler asseoir un camp Russe?

— Естествено, че помня. В онази руска казарма бе по-трудно да проникнеш, отколкото между краката на девственица немкиня. Но колко приятно бе след това… като с френско момиче. Тогава откраднахме няколко коня, помниш ли, а? — Той се засмя на спомена. — И дори им отмъкнахме един скапан „Зил“, за да откараме всичко, което им прибрахме.

Завиха на ъгъла и съзнателно не обърнаха никакво внимание на въоръжените с автоматично оръжие войници, охраняващи двойния портал в дъното на улицата.

Надписът над него гласеше: „Разрешен достъп само за Норт Фийлд“.

— Виждаш ли кабелите?

— Oui.

Продължиха нататък, отдалечавайки се от портала. Ласло бавно поклати глава.

— Да влезеш там е нищо в сравнение с руска казарма.

Партньорът му мрачно кимна, докато се приближаваха към празния склад, който бяха превърнали в наблюдателен пункт.

— N’y pas aller par quatre chemins…

— Знам де, знам. Ако вземат и си отворят очите да видят какво става, от тук ще е по-трудно да се измъкнем, отколкото от геената на Сатаната.

Мисълта охлади игривото им настроение и двамата влязоха мълчаливо в склада. Заеха отново вече избраните позиции до прозореца, който гледаше към улицата, водеща към Норт Фийлд.

Пет минути по-късно мобилният им телефон иззвъня.

— Магяровар — изрече Ласло уговорената кодова дума за „всичко е наред“. Това беше названието за циганския рай в Унгария през последните двеста и петдесет години. — Тук е Каравана.

— Чакай така, Каравана.

Ласло чу установяване на нова връзка.

— Магяровар — каза млад циганин в ухото му и миг по-късно се обади Меган.

— Тук Гоблен.

— Задръж така, Гоблен. Нова връзка.

— Магяровар. Тук Есмералда със Съветника — съобщи гласът на Магда.

Нови две връзки, все така с проверка и потвърждение.

— Всички да имат готовност за съобщение от Скитника.

След по-малко от минута към пращенето в слушалката се добави гласът на Роман:

— До всички — изрече той бавно, стараейки се да бъде разбран. — До всички. Имайте готовност за заповед как да продължите.

Дълги секунди тишина. Секунди на молитви и надежди.

— До всички — обади се след минута Роман. — Магьосника е тръгнал. Повтарям: Магьосника е тръгнал.

Паузата, която последва, смрази кръвта на всички слушащи.

— Начало на танца.

Преди да изтече следващата минута, едновременно започнаха да се случват разни неща: стар, изморен компютърен експерт се захвана да разбива защитата на една от най-секретните военни база данни; мъж небрежно прескочи оградата около паркинга на телевизионната станция и се отправи към камиона на една от подвижните телевизионни станции, предлагащи сателитна връзка; двама адвокати в компанията на циганка, излязоха от къща, качиха се в кола и потеглиха по посока на Съдебната палата на Лас Вегас; двама цигани с извадени ножове се сляха със сенките на нощта, спускаща се над секретната военна база; а двама крадци клечаха под навес в място, което не съществуваше на нито една карта, и се опитваха да обяснят „играта“ на две невъобразими същества.