Ричард Стейнбърг
Взлом (20)

16.

Тишина — заплашителна или успокоителна? — цареше около двамата мъже, сгушили се в тъмнината непосредствено зад входния люк.

Лукаш започваше да мисли, че сърцето му никога няма да спре да бие до пръсване и че въздухът никога няма да му стигне. Не смееше да помръдне и се стараеше да не вдишва прекалено шумно, въпреки протестите на дробовете му.

Чакаше… И се надяваше нищо да не се случи.

Едва сега забеляза колко силно се е изпотил, макар причината изобщо да не бе в температурата на помещението, в което току-що бяха проникнали с взлом. Не че бе хладно, точно обратното — горещо бе като в сауна. Всъщност изпотяването му бе резултат от закъснялото осъзнаване на факта колко близко бяха до пълния провал.

Той вдигна поглед към алуминиевия панел, покривал допреди секунди алармената инсталация, която трябваше да дезактивира. Капакът бе разкъсан надве, гневно огънат в бързината да се добере навреме до управляващия микропроцесор. Обагрен бе в червено… изглежда от раната, на която не бе обърнал внимание. Рана, останала незабелязана до мига, в който ултравиолетовият източник буквално бе „изпържил“ мозъка на микрочипа.

Вдигна ръка близко до очите си и разгледа разкъсването под тънкия като молив лъч на фенерчето. С облекчение установи, че няма за какво да се притеснява.

Поне засега.

Грег лежеше по гръб и чакаше зрението му да се адаптира към странната тъмнина зад люка. Всъщност започваше да установява, че всичко тук му се вижда странно. И напълно неочаквано. Вместо излъсканата, стерилна и ярко осветена обстановка, характерна за лаборатория или най-малкото за офис, тук нямаше нищо друго, освен вбесяващо гореща влажна пустота.

Усещаше въздуха като изкуствено подгрят, но с някакъв… остър или може би горчив привкус. Освен това… долавяше леко течение, като полъха на галещ тялото бриз. Но напълно беззвучно, без пориви или какъвто и да е било шум. И без никакви индикации, че този въздух е машинно задвижван. Просто тишина… с изключение на тежкото дишане на циганина на пода вдясно от него.

Досещайки се, че влизането им е останало незабелязано, Грег се осмели да се изправи на колене. Бързият оглед на трите взаимно подсигуряващи се охранителни системи показа, че все пак бяха успели да ги неутрализират или заобиколят. По-внимателната проверка разкри, че излизането им от строя не е било засечено. Естествено с уговорката, че точно това състояние на нещата всеки миг можеше да се промени в тяхна вреда. Грег бавно се доизправи.

— Стой тук — прошепна той. — Ще поразгледам.

Лукаш немощно му махна с ръка, че е разбрал. Възхищаваше се на невъзмутимостта му и се питаше дали някой ден и той ще може да се похвали с подобно хладнокръвие. После се залови да бинтова ранената си ръка.

Грег бавно тръгна по нещо, което след малко разбра, че е много тесен коридор. Прекалено тесен, непозволяващ двама души да вървят редом един до друг.

Нямаше врати, прозорци или източници на светлина. Стената, в която се бе намирал люкът, отвън бе изглеждала, че е от стоманобетон. Но тук, вътре, създаваше впечатлението, че е от по-лек материал — нещо на основата на фибропластите.

Слабата светлина на фенерчето не му позволяваше да разгледа тавана, така че засега стените се събираха някъде високо над главата му в тъмната неизвестност.

След като изследва помещението на по сто метра в двете посоки, той се върна при люка и клекналия до него Лукаш.

— Имаме проблем.

Лукаш сви рамене, но изражението на мокрото му от пот лице с нищо не се промени.

— Това вече престана да ме изненадва.

Реакцията му се понрави на Грег.

— Можем да бродим тук с дни. Този коридор може като нищо да опасва базата по цялата й дължина. Мисля — и той леко почука по вътрешната стена, — че е построен с идеята да маскира онова, което се крие зад люка. Допускам, че изобщо не е функционален. Следователно онова, което търсим, не се намира нито в единия, нито в другия му край. — Поколеба се за миг. — Проблемът е, че не разполагаме с време да проверяваме верността на тази хипотеза. По план се предвижда да започнем изтеглянето си оттук след — той провери колко е часът — четири и половина часа.

— Значи?

Грег насочи фенерчето към стената.

— Бихме могли лесно да проникнем през това.

Лукаш погледна малкия светъл кръг върху стената и после върна погледа си на Грег.

— Майтапиш ли се? — Видя отговора в лицето му. — Добре, дотук всичко беше нормално — забързано продължи той. — Никой не забеляза какво правим или поне следите, които оставяме, могат да дадат правдоподобно обяснение. Това го разбирам — изправи се той и докосна с ръка стената, — но някой все някога ще забележи дупка в стената! — Той погледна своя наставник и объркано установи, че погледът му е спокоен. — Ако изобщо приемем, че няма да се набутаме право в нечий офис или защо не в столовата.

Грег разкопча горнището на анцуга си и повдигна окачения на верижка малък предмет, запечатан в лусит, който носеше след намирането му в сейфа на Кери, за да избърше потта си.

— Следователно най-напред ще проверим, нали така? Та нали Господ затова е измислил фиброоптичния световод? — Той замлъкна, смутен от скептичното изражение върху лицето на своето протеже. — Ей, ако имаш по-добра идея, само ми я кажи.

Пет минути по-късно Лукаш вече плъзгаше ехолокатора по стената в търсене на по-слабо място.

— Изглежда хомогенна — неспокойно каза той. — Дебела около половин пръст на височина от три стъпки нагоре.

— А по-надолу?

Лукаш поклати глава.

— Слаби звуци тук-там, но създава впечатление за масивна.

— Тихо е като в морга — въздъхна Грег и свали слушалките.

— Подбирай си сравненията!

Грег пое подадената му дрелка. Сложи върха на бургията над нивото на очите си и малко по-късно вече беше пробил стената. Пъхна в отвора накрайника на наблюдателната система.

— Я да видим… — изрече той и дълбоко си пое въздух. — По дяволите!

— Какво има?

— Чакай малко… — Той завъртя тънкия кабел, за да разгледа колкото може по-голямо зрително поле. Пет минути по-късно, клатейки глава, той повтори процедурата.

— Какво има там? — не се сдържа Лукаш, раздразнено отлепяйки мокрия анцуг от изпотеното си тяло.

Но Грег само загадъчно поклати глава и подаде окуляра на изгарящия от любопитство младеж.

Лукаш загуби няколко ценни секунди, за да се фокусира, после сам започна да върти микроскопичната леща от другата страна на стената.

Пясък, странно бял, навят на дюни. Оскъдна растителност — някакви смътно познати по форма дървета и шубраци. Събрани край бълбукащ поток с нереално синя вода.

— Излезли сме навън?!

Грег поклати глава, замислен над видяното.

— Не забравяй, че сме на сто и петдесет стъпки под земята — рече той и несъзнателно погледна нагоре. — Разгледай тавана и стените.

Лукаш послушно извъртя фиброоптичния кабел.

Таванът, отстоящ поне на трийсетина стъпки, беше боядисан в пламтящо оранжево и на него без схема или повтарящ се мотив, по случаен начин бяха закрепени сивкави, къдрави (липсваше по-подходяща дума), подобни на облаци валма. Силната жълто-оранжева светлина, изпълваща помещението, като че ли идваше от необичайните „облаци“.

Стените — или поне тази, в която бяха пробили дупката, защото останалите бяха прекалено далеч, за да се види добре — бяха с цвета на „пясъка“. И може би бяха от материал, в който той бе съставна част.

— Какво е това място?

— Провери сам… нагоре и наляво — сдържано каза Грег.

Лукаш се захвана да върти кабела и…

— Огледала? Защо…

— Това е терариум — прекъсна го Грег. — Изкуствено създадена околна среда, направена да изглежда като естествената зона на живот на… — Гласът му заглъхна. — … нещо. Идеята е да се създадат възможно най-благоприятни условия за живот на това „нещо“, за да остане то в добра форма. Макар и заключено. — В погледа му се прокрадна гневен блясък. — В името на науката, разбира се. — Сега вече и гласът му прозвуча заплашително: — Гледай на това като на луксозен аквариум.

Лукаш изобщо не можеше да се откъсне от окуляра.

— На мен ми изглежда като затвор.

Грег кимна и бръкна в раницата на Лукаш.

— И на мен. — Той извади малък електрически трион. — Наблюдавай огледалата.

Трябваха му петнайсет минути, за да проникне през стената, изработена от пресовано дърво и фибропласти. Петнайсет минути с почивките. И с прекъсвания след възклицания от рода на: „А, това в огледалото не е ли светлина?“. Както и след спирания, за да почисти мотора от белите песъчинки. Но накрая в стената зейна квадратна дупка със страна деветдесет сантиметра.

Не свалиха изрязаната част. Вместо това, докато Грег я държеше на мястото й, Лукаш закрепи горния й край за ръба с помощта на залепваща лента. Когато свършиха, двамата мъже се отдръпнаха и критично изгледаха творението си.

Грег започна да вдига ципа на покрития си с тъмни потни петна анцуг.

— И маската — нареди той.

Лукаш избърса за последно обилните капки пот по гръдния си кош и на свой ред неохотно закопча догоре якето на анцуга си. Извади ски очила в същия защитен цвят и се засмя:

— Като си помисли човек колко време лазихме из шибаната пустиня, за да се наврем в друга шибана пустиня.

Грег не реагира.

Бутна напред капака в стената, поколеба се за миг и после ловко се вмъкна през отвора. Приземи се от другата страна приклекнал, повече звяр, отколкото човек.

Остана застинал така около пет минути, които и на двамата се сториха часове. Неподвижен. Напрегнат. Готов.

Накрая, безкрайно бавно, се завъртя и се огледа в дъга от сто и осемдесет градуса. После се обърна към огледалата.

Вдигна поглед към тях и се загледа в отразяващата им повърхност. Допускаше, че от другата страна има наблюдатели. И нямаше никакви съмнения, че ако там в момента има някой, вече са го забелязали въпреки бежовия тон на защитната му маскировка. Тя може и да бе добра за пустинята навън, но тук, в този бял оазис, сигурно изпъкваше като капка кръв върху бяло кадифе.

След нови пет минути, през които нито нахлуха охранители, нито се разнесе сирената на алармена инсталация, той извади йонния сензор и започна да снема характеристиките на мястото.

Имаше индикация за значителна по обем телеметрична апаратура, скрита в стените, тавана и дори под пясъка. Но тя изглеждаше в пасивен режим на работа — на разположение, ако потрябва, но изключена в момента.

Успокоен по-скоро от инстинктите си, отколкото заради нещо, което бе видял или не бе видял в показанията на уреда, Грег го прибра. Хвърли един бърз поглед наоколо, за да се увери още веднъж, че е сам и все още незабелязан, после се пресегна назад и чукна веднъж по капака в стената. Миг по-късно Лукаш беше при него, също така приклекнал и настръхнал.

Грег му даде две минути да се ориентира в необичайната обстановка и го докосна леко по рамото.

— Тръгни сам надясно — нареди той и му посочи с ръка. — Намери източната стена и поеми на север покрай нея. — Той се справи с компаса на китката си. — Аз ще направя същото на запад. Ще се срещнем по средата на северната стена.

Лукаш неуверено кимна, докосна компаса си и закрачи през изненадващо твърдия пясък. Ала внезапно спря.

— Ъ-ъ… Грег?

— Какво има? — обърна се Грег към него.

Лукаш бе видимо загрижен.

— А какво да направя, ако се натъкна на… на обитателите?

Опитният крадец се замисли над въпроса. Всъщност напоследък често бе размишлявал върху него. В крайна сметка те точно и затова бяха дошли тук — за да установят контакт с обитателите и по възможност да си тръгнат с някакви доказателства за тяхното съществуване. В идеалния случай — да ги изведат оттук.

Но той така и не бе решил по какъв начин биха могли да сторят това. Всъщност… изобщо не бе допускал, че могат да стигнат до този етап. Да, беше се надявал. Беше се молил, планирал, обмислял възможните варианти, но някак абстрактно.

А тази бяла, пясъчна, пустинна сцена пред очите им, в никакъв случай не бе абстракция.

Накрая той сви рамене.

— Ако видиш нещо… някой — побърза да се поправи той, — опитай се да се сприятелиш. После ме повикай на помощ. — Друго не можа да измисли.

— Благодаря — отвърна Лукаш и поклати глава. — Много ми помогна. — Но в сарказма му се долавяше страх. — Бъди спокоен, ще им кажа, че идеята е твоя.

Двамата отново тръгнаха.

— Ъ-ъ… Грег?

На Грег започваше да му омръзва, но от друга страна виждаше, че момчето е притеснено. Обърна се.

— Сега пък какво има?

— Май вече се сприятелявам… надявам се!

Грег го погледна внимателно.

Лукаш балансираше на един крак, а другият беше застинал във въздуха, преди да довърши крачката си. Не помръдваше, дори не се виждаше да диша, просто стоеше като статуя, пусната сред пясъка.

— Какво става? — прошепна раздразнено Грег и се приближи до него. — Какво…

И на свой ред замръзна на място.

Пясъкът пред тях се надигаше вълнообразно. Изглеждаше като че ли някой бързо плува под повърхността му и плавно се движи напред-назад. Точно както едрите вълни, образуващи се под тялото на кит, изплувал от бездните на океана.

Две огромни овални очи ги разглеждаха изпод тънък слой пясък.

Грег се овладя пръв.

— Отстъпи крачка назад — нареди той със спокоен глас. — Но избягвай резките движения, ясно ли е?

Лукаш гледаше като хипнотизиран немигащите очи. След малко кимна. Отстъпи крачка назад и се прекръсти:

— Исусе Христе, моля те, не ме изоставяй! — прошепна той.

Без да го слуша, Грег на свой ред гледаше очите, които с неуловима за човешкия поглед бързина се наместиха в пространството между двамата мъже.

Бяха големи — може би седем сантиметра и половина дълги и около пет високи. Зениците бяха черни, изцяло черни. Отсъстваше бялата част, а центърът бе малко по-тъмен. Не видя клепачи, но въпреки това пясъкът не им пречеше. Около видимо дълбоката очна кухина не се виждаше кожа.

— Да се сприятеля, така ли ми каза? — измърмори Лукаш.

— Да — кимна Грег, без да е напълно убеден.

Двамата запазиха мълчание през следващите няколко минути, докато създанието все така съсредоточено ги разглеждаше.

— Искам гласът ти да звучи уверено, а всичките ти движения да са бавни. Не искам да го плашим — каза Грег и бавно разхлаби връзките на раницата си.

— Ние ли да го изплашим? — отговори циганинът с равен глас и свали раницата си по примера на Грег.

Бавно, сякаш направен от пластилин, Грег коленичи по-близо до очите.

И те изчезнаха. За миг, сякаш някой бе завъртял ключа на стената.

— Дявол да го вземе! — прошепна Грег. — Не мърдай. Само се огледай. Много бавно.

— Там е.

Грег леко се обърна наляво и видя повдигнатия пясък и очите, който надничаха към него. Бавно и внимателно той вдигна ръце, внимавайки да се виждат през цялото време. Разпери пръсти, за да покаже, че са празни.

Очите следяха всяко негово движение.

— Здравей.

Никаква реакция.

— Аз съм приятел — съобщи Грег, опитвайки се гласът му да звучи приятелски. — Приятел. Знаеш ли какво е приятел?

— Ъ-ъ… Грег?

— Не сега — сряза той усмихнато спътника си.

— Ъ-ъ… сега, сега! — възрази Лукаш с разтреперан глас. — Защото той вече си има приятел.

Грег хвърли поглед зад гърба си и видя там нов чифт идентично изглеждащи очи да наблюдават Лукаш.

Грег въздъхна, анализирайки безчислените възможности, после внимателно седна на пясъка.

— Седни и ти. Усмихвай се. Дай им с езика на тялото си възможност да се уверят, че не си опасен за тях.

Лукаш се подчини и на свой ред му прошепна:

— А дали можем да кажем същото за тях?

Тази мисъл вече бе минала през главата на Грег.

— Можеш ли да говориш? — обърна се той към своя комплект очи. — Английски, френски, немски?

— Какви ги говориш? — сепна се Лукаш.

— Тихо! — Грег се наведе към мястото, където предполагаше, че трябва да се намира устата на съществото. — Можеш ли да ми кажеш нещо? Разбираш ли ме?

До него долетя от пясъка поредица високи писукания, щракания и гърлени звуци.

— Аз… аз не те разбирам. Говориш ли ми нещо? Така ли говориш? А можеш ли…

Пясъчните вълни се отдалечиха от него и миг по-късно двете купчинки стояха на петдесетина стъпки от тях.

— Каза им нещо, че те…

— Надявам се да не е така. — Грег бавно се изправи, следван от Лукаш. Двамата проследиха с поглед двете успоредни пясъчни следи, които се стрелнаха настрани от тях. — Измери — нареди той, без да откъсва поглед.

— Всичко е чисто — бе отговорът минута по-късно.

Грег кимна.

— Как мислиш, дали не трябва сега ние да отидем при тях?

Лукаш поклати глава.

— Винаги е по-добре да оставиш павости и небащи да дойдат сами при теб. Лоша поличба е ти да ходиш при тях. — Той замлъкна за секунда. — Трябва да изчакаме. — Този път гласът му звучеше убедено.

При други обстоятелства Грег би се усмихнал, спомняйки си за легендите, които Роман му бе разказвал преди години.

— И ти мислиш, че това са духовете на земята и водата?

— Ти да не би да имаш по-добро обяснение?

— Не — поклати глава Грег. — Но съм сигурен, че те не са от… Виж!

Едната от следите се бе отдалечила на висока скорост, а другата се бе върнала при тях.

Те отново седнаха пред безизразния чифт очи в пясъка.

— Колко ли е голям?

Лукаш сви рамене, но преценяващо проследи движещата се около краката му купчина пясък.

— Трудно е да се каже, но… към метър и двайсет — метър и четирийсет. Може и повече.

Останаха да седят така и безмълвно се съзерцаваха. Грег опита на няколко пъти да начертае букви в пясъка, но това само караше пясъчното създание да отскача от тях. Въпреки това то винаги се приближаваше обратно.

— Ето го отново и другият — съобщи Лукаш и кимна с глава в посока на приближаващата се пясъчна издутина.

— Да се надяваме, че не е докарал още някой със себе си.

— Какво ще правим като не можем да говорим с тях?

Грег погледна часовника си.

— Не знам — каза той, а междувременно второто създание се изравни с първото и спря до него. — Времето ни изтича.

Изведнъж пространството между двете същества изригна. Двамата мъже скочиха, но бързо се успокоиха, като видяха, че на мястото на пясъчния гейзер има някакъв уред.

Грег внимателно го пое.

— Разновидност на портативен терминал.

— Какво?

— Устройство за изобразяване на данни. — Той натисна няколко бутона, но нищо не се случи. — Ако знаех как се включва…

КОД НАТИСКА 070343///

Грег показа съобщението на Лукаш.

— Да не мислиш, че те… — започна смаяно момчето.

Грег пое дълбоко дъх и въведе кода от малката клавиатура.

— Ако, ако… — колебливо започна Лукаш, — … ако това, това задейства алармената система?

Грег спря, преди да въведе последната цифра.

— Тогава сме прецакани — рече той и погледна Лукаш в очите. — Нещо друго ли предлагаш?

След дълга пауза момчето отрицателно поклати глава и Грег довърши комбинацията.

— Сега разбирате ли ме? — попита той двата чифта очи.

РАЗБИРАМ///

— Това вече е напредък — въздъхна той и внимателно ги погледна.

— А сега? — поинтересува се Лукаш.

Грег разгледа малкия монитор, докато трескаво мислеше.

— Ще опитаме да им обясним ситуацията. И ще ги помолим за помощ.

— Ей така? — не скри скептицизма си Лукаш. — А дали да не опитаме малко по-предпазливо… — Той замлъкна, загледан в очите под пясъка. — Не знам. — Някакво странно настроение обхващаше този млад циганин от края на двайсети век.

Грег сви рамене.

— Тук сме, за да ви помогнем — каза той на очите.

ЗАЩО///

— Искаме да ви помогнем да излезете на свобода.

СВОБОДА КАКВО Е///

— Свобода е да не си затворен.

Това привлече вниманието им.

Очите бързо примигнаха, скриха се под пясъка и описаха няколко трескави кръга около тях. Пясъчните вълни се надигаха, смесваха се и сякаш кипяха.

— Какво толкова им казах? — неспокойно прошепна на себе си Грег.

Мониторът премигна.

НЕ МОЛЯ///

ИНФОРМАЦИЯ ДАВА АКО НЕ СВОБОДЕН///

ОТ НАШИТЕ ТЕЛА НЕ ОСВОБОЖДАВА///

МОЛЯ///

— Те мислят, че да освободиш, значи да убиеш! — смаяно прошепна Лукаш.

Двете същества бавно се успокояваха в далечината. След малко отново се приближиха към тях. Грег захапа долната си устна.

— Как можем да им обясним тогава? Как ще спечелим тяхното доверие? По подобен начин ще се обясняваме тук, докато остареем. — Той погледна нетърпеливо часовника си. — В случай, че оцелеем до тогава.

Очите се укротиха при краката им.

— Да опитам ли аз? — предложи Лукаш и се усмихна на по-близкия до него чифт очи. Странното настроение, в което бе изпаднал, по някакъв начин го караше да се чувства уверен, че ще се справи със задачата.

— Как?

Младежът кръстоса крака и вдигна ръце пред себе си, сякаш държеше бебе.

— По цигански.

Грег се поколеба, кимна и му подаде монитора.

— Опитай.

— Казвам се Лукаш Мосонли, унгарски ром съм.

ДЖО///

МАКС///

Усмивката на лицето на Лукаш едва ли можеше да бъде по-топла и по-искрена.

— Идваме при вас като приятели, за да ви предложим с божията благословия нашето приятелство.

ПРИЯТЕЛИ ЗНАЕ НИЕ///

ПРИЯТЕЛИ ЧУВА ЧЕСТО///

ПРИЯТЕЛИ ЗНАЧИ БОЛКА///

Нещо във внимателно наблюдаващите го изпод пясъка очи недоловимо се промени. В иначе безизразния чуждоземен поглед се появи подозрение, може би гняв.

ЗНАЕ НИЕ КАКВО ОЗНАЧАВА ПРИЯТЕЛИ///

— Да, мисля, че имаме нов проблем — обезпокоено прошепна Лукаш, макар усмивката на лицето му да остана като залепнала.

Грег не му обърна внимание. Той погледна в очите пред себе си и тържествено кимна:

— Казвам се Пикаро.

ПИКАРО///

— И аз знам какво означава приятели — продължи той със студен глас. — Приятелите те правят слаб, уязвим, раним. Приятелите могат да те предадат, да те наранят… — В гласа му се появи нотка на болка. — … да те променят.

И///

— Аз не искам да бъда ваш приятел — продължи той с най-студения глас, който Лукаш бе чувал през живота си. — Аз искам да нараня вашите приятели. Искам да бъда ваш — мигновено замисляне за най-добрата дума — съюзник.

ТИ СИ С ПРИЯТЕЛИ///

ДА///

— Не.

Странните очи под пясъка и студените очи на крадеца се срещнаха за част от секундата.

С КОЙ ТИ///

— Аз не съм с никой. Сам съм.

Очите изчезнаха за миг, после на екрана на монитора бавно изпълзя следващо съобщение.

САМ///

НИЕ ЗНАЕ САМ///

Сега очите втренчено го разглеждаха.

КАК НЕ ОСВОБОЖДАВА///

— Освобождава?

Лукаш кимна с разбиране.

— Искат да кажат умиране. — Той се замисли и додаде: — Мисля, че те носят душата на циганина.

Лукаш погледна младия си помощник, сякаш той си бе загубил ума.

— Кои сте вие? — попита той, обръщайки се отново към очите.

ДЖО///

МАКС///

— Искам да кажа какви сте?

ТЕБ КАТО///

Грег премести поглед от едните очи на другите, опитвайки са да разбере как мислят тези създания. Питаше се дали е способен да мисли като пришълец.

— Не разбирам какво искате да ми кажете.

ПРОСТО///

ЧИСТ АНГЛИЙСКИ///

— Май ме заболява глава.

ЖИВЕЕ НИЕ///

КАТО ТЕБ///

ДОСТАТЪЧНО Е///

Грег отново погледна часовника си. Имаше известни ограничения в готовността му да излага на риск живота си, разговаряйки безгрижно без никакво прикритие пред зловещите огледала.

— Можете ли да живеете извън това място?

ПРАВИЛИ ГО///

ГОДИНИ МНОГО ПРЕДИ ДОВЕЛИ ТУК///

В този миг Лукаш, който до момента зорко бе следял показанията на уредите, рязко вдигна глава.

— Отчитам скок на нула деветдесет и шест ампера.

— Откъде?

— Север, северозапад! — Той посочи към огледалата в далечния край на помещението.

— По дяволите! — тихо изруга Грег, проверявайки сам сигнала. — Изглежда като включване на голям компютър. — Той бързо се обърна към очите, но този път на лицето му имаше изражение, граничещо с отчаяние.

— Знаете ли кой стои зад всичко това? За това, че сте тук?

Паузата му се стори часове.

СЕГА НЕ///

НАЧАЛОТО ЗНАЕ///

НАЧАЛОТО ОМРАЗА///

НИЩО НЕ МОЖЕ НАПРАВИ///

ТОГАВА///

Лукаш бавно премести ръце — правеше го сякаш се протяга — за да се увери, че отзад в колана му все още е затъкнат малкия пистолет.

— Не съм сигурен, че онова, което чувам, ми харесва.

Грег не му обърна внимание.

— Кой е бил? В началото? — Ако не успееше да ги изведе, поне трябваше да научи онова, което знаеха.

Надяваше се да го научи.

Лукаш погледна отново индикацията, защото очите се бяха скрили под пясъка.

— Сигналът отслабва.

— Слава богу.

Младият крадец описа пълен кръг с уреда в ръцете си.

— Чисто отвсякъде. — Прибра сензора. — Страшен късмет.

Грег обърса потта по врата си.

— Късмет, който всеки миг може да ни изневери. — Пак провери часовника си. — Десет минути и трябва да се изпаряваме оттук.

— Каквото и да стане?

— Каквото и да стане — натърти Грег и погледна завърналите се очи.

ИМЕ///

НА ЗАЩИТНА ОБВИВКА БИЛО///

Грег дръпна яката на якето си.

— Видели сте име върху ризата? Или върху униформа като тази?

БИЛО ИМЕ ВАНЕС///

— Ванес — повтори Лукаш. — Е, поне няма да е трудно да намерим човек с подобно име. — Той си го записа. — Звучи ми белгийско или може би холандско. Ласло ще го открие без никакъв проблем.

Грег си пое дълбоко дъх и тъжно поклати глава.

— Да, няма да е никак трудно — тихо отговори той, преди да погледне отново към очите в пясъка. Избърса потта под скиорските си очила и се замисли как да опише на тази същества какво иска от тях.

— Ако дойдете с нас, ще ви изведем от тук. Това ще нарани приятелите ви. Силно ще ги нарани.

Откъм пясъка се разнесе възбудено цвъркане.

ТЯХ ОСВОБОДИ///

— Не — с леко разочарование отговори Грег. — Няма да ги убие.

НЕ ДОСТАТЪЧНО МИСЛИ НИЕ///

Той ги погледна.

— Всичко, което искаме от вас, е да ви изведем от тук. Да се опитаме да ви върнем при… вашите. — После свали ръката си от гърдите и я протегна към тях в призивен жест. — Ето това искам да направим заедно.

Пясъчна експлозия. Този път едновременно от двете същества. Толкова внезапна и толкова силна, че събори двамата мъже назад в пясъка.

— Добре ли си?

Лукаш простена и се извъртя в полуседнало положение. Пистолетът беше в ръката му, готов за стрелба.

— Сега какво ще правим? — Погледна към мястото, където пясъкът се успокояваше. — Бенци Йоска! — едва не изкрещя той.

— Йонка! — автоматично прошепна Грег, гледайки две същества, изправили се от пясъка пред тях.

Те тържествено наблюдаваха легналите мъже.