Ричард Стейнбърг
Взлом (5)

3.

— Винаги съществуват възможности.

Любимата фраза на баща му.

Изненада се, че изрича на глас този добре познат му девиз.

Но реалният проблем, мислеше си човекът, който през последните над двайсет години се наричаше Килбърн, бе, че понякога съществуваха твърде много възможности. Толкова много, че дори самото им обмисляне можеше да доведе до пълен хаос. Състояние, което Килбърн ненавиждаше. Освен това, той прекрасно съзнаваше, че баща му изобщо не се бе изправял пред набора от възможности, с които той, Килбърн, трябваше да се справи днес, в заника на своя живот.

Наистина ли точно Кери се бе опитал да разкаже за Джо и Макс?

Или беше някой друг? Някой, несвързан с известни събития в миналото? Някой, който просто се е досетил, а може би дори не се е досетил, ами само е разследвал една историческа загадка?

И като първи приоритет, кой е човекът от апартамента? За Кери ли е работил, или за някой друг, който — като него — се е интересувал от това какво е известно на Кери?

И има ли изобщо нещо сериозно зад всичко това? Не става ли дума за търсене на претекст да се разчистят нечии политически авгиеви обори? И ако е така, възможно ли е тогава това да бъде само сложна операция за прикриване на намеренията?

А ако не е, какво би могло да се случи, ако се разчуе за Джо и Макс?

Точно последното бе възможност, която Килбърн отказваше да обмисля.

Чувстваше се стар и немощен.

Не заради непрестанния вътрешен натиск да се доказва на осемдесет и две години в общество, което боготвори двайсет и две годишни младоци.

Не заради епизодичните, а през последното денонощие и постоянни болки в гърдите, напомнящи му, че наближава часът, когато ще трябва да даде отчет пред… За колко много неща имаше да мисли, а трябваше и да поспи.

И определено не заради жестоката истина, че май е единственият останал жив от времената, когато беше в разцвета на силите си.

Не.

Заради работата.

Цели четиридесет години бе живял живот, основаващ се на морални императиви. На истини с корени във времената, когато моралът, доброто и злото, бяха ясни категории. Кристално понятни. Лесно различими.

А през следващите двайсет години бе успял да забрави онези спомени. Уверен, че зад онова, което бе правил или бе заповядвал да бъде направено, е стояла по-висша идея. По-голямо добро.

И ето че бе доживял деня, в който пак му се бяха обадили. Онези… Хората, за които моралът и по-висшият идеал бяха само абстрактни понятия — удобни оръжия за постигане на целта. Когато и ако се наложи.

Трябваше му известно време да преодолее изненадата. Но сега, отпивайки от рядкото кафе в денонощно работещата закусвалня, осъзнаваше колко наивна е била надеждата, че ще го оставят на мира. Разбира се, че са щели да му се обадят. Абсолютно логично — самият той би постъпил по същия начин.

Знаели са всичко за него, естествено. Как иначе? Не са го изпускали от погледа си през цялото време.

Били са наясно къде се е намирал. С какво се е занимавал. В какво е вярвал.

И в какво продължава да вярва.

О, може би конкретните изпълнители не са знаели причината за проследяването, подслушването на телефона, отварянето на кореспонденцията му, компютърните проверки в базите данни. Дявол да го вземе, те едва ли са разбирали истинския смисъл на съобщенията, предназначени за него.

И — в това вече беше напълно сигурен — никога не бяха виждали Джо и Макс.

Зад изпълнителите обаче стояха други. А те вече знаеха причините и бяха виждали когото трябва.

Хора в кабинети с прозорци от пода до тавана. Замислено съзерцаващи вашингтонската „Елипса“, пентагонския „Кор Парк“ или гъстите гори на Ленгли, Вирджиния, които пазеха тайната на… Хм, той не беше съвсем сигурен какво точно скриват.

Но тези анонимни „други“ добре знаеха. И не само че знаеха, но изобщо не възнамеряваха да се отчитат пред хора, още неродени във времената, когато са били взети важни решения. Не се замисляха за лъжите, които се говорят. И правеха каквото бе нужно някои тайни съвсем простичко и без никаква следа да изчезнат в името на националната сигурност и по-висшето добро. Или поне така си казваха, когато се срещаха.

Независимо дали сами вярваха на собствените си приказки.

Въпреки че конкретно за себе си Килбърн знаеше, че си вярва. Вярва като в Бог. Фанатично. Защото той бе от малцината присъствали, вкусили от страха и видели с очите си. И независимо до какви изводи стигаха някои в безстрастните си политически анализи, за да дадат — с може би благородни цели — ход на определени събития, той бе преизпълнен с вътрешната убеденост, че постъпват правилно.

В което бяха убедени и другите.

И сигурно точно заради това му бяха предоставили хора, практически неограничено финансиране и всичката си подкрепа.

С една-единствена цел — Джо и Макс да не бъдат обезпокоявани.

При никакви обстоятелства.

Днес, след като отново бе посетил толкова хора (сред малцината все още живи) и места, онези загърбени спомени се бяха върнали в съзнанието му с пълна сила. Като истинска лавина на всичко преживяно и изстрадано.

Да, налагаше се да проследи докрай всяка нишка.

Да разпита бившите си другари.

Да убие старите си приятели.

Но знаеше, че все още има силите да го направи с онова безразличие, което толкова добре му бе служило в миналото. Способност, за която бе мислил като за окачена и отдавна забравена на стената. Откъсната част от същността на стария Килбърн.

От времето преди още да бе станал Килбърн.

Точно това в крайна сметка го караше да усеща тежестта на всяка отделна година от дългия си живот.

Досущ като самотна старица в старчески дом, загледана в овехтелия фотоалбум, мъчейки се да си спомни кое е младото момиче на снимките и усещайки се още по-немощна от положеното усилие.

Временното завръщане на онази забравена част от него го състаряваше допълнително.

Караше го да се чувства — поне докато не приключеше с тази нужна интервенция — по-стар от всяко живо същество на планетата.

Изправен пред вселена от възможности…

— Господин Килбърн?

Той вдигна поглед — беше Пол, който се приближаваше към него от спрялата наблизо лимузина.

— Да, Пол?

— Четири сутринта е, сър.

— Благодаря ти, Пол.

Шофьорът кимна и седна на съседната масичка. Достатъчно далеч, за да не чува, но наблизо, за да е подръка.

Килбърн извади клетъчния телефон от джоба си, набра номер и нетърпеливо зачака да влезе във връзка.

— Рендъл.

— Здрасти, сладурче — отговори Килбърн, без да осъзнава, че се усмихва.

В чистия женски глас прозвуча учудване.

— Дядо? Ти ли си?

— Нали не прекъсвам нещо?

— Не. Влязох преди пет минути. Още съм на първата си чаша… — Тя замълча. — Но ти защо си станал в шест часа? Какво се е случило?

Той се засмя:

— Забрави ли, че съм в Ню Йорк? Тук вече е седем. — Лъжата му прозвуча съвсем естествено.

— О… Е, голям архивен специалист ще стане от мен, след като не мога да запомня толкова просто нещо. Карай… Какво има?

Той не отговори веднага, защото както винаги бе разтърсен от приликата на гласа й по телефона с този на покойната му съпруга.

— Лоши новини, мила. Няма да успея да се върна навреме за рождения ден на Ким.

— О… — Думите му я натъжиха. — Но ти не се преуморявай, моля те. Не забравяй за високото си кръвно.

Килбърн се подсмихна.

— Чувствам се прекрасно. Само съм разстроен, че ще пропусна големия й празник.

— Дядо Том, та тя е само на две! Празникът е повече за нас, възрастните. На нея й е все едно, не вярвам да ти се разсърди.

— И все пак… — Той замълча, защото в същия миг почувства остра пробождаща болка. От онези. — Виж, ще й изпратя по „Федерал Експрес“ подарък. Но искам да й обясниш, че е от мен, става ли?

Смях.

— Разбира се. Ти само се прибери по-скоро, защото знам, че това наистина ще я зарадва. — Ново засмиване. — Дядо Плюшен мечок наистина ще й липсва.

— Веднага щом мога, Джули.

— Виж, шефът ми току-що пристигна. Имаш ли нещо друго?

— Целувки на всички.

— И на теб.

Той прекъсна връзката, извърна лице настрани и тайно от шофьора избърса сълзата от окото си.

— Господин Килбърн?

— Да? — Отново беше старият Килбърн.

— Попаднах на следа.

Килбърн кимна и се обърна към него.

— Слушам те.

— Уредът представлява ехолокатор. Свръхчувствителен. Изключително сложен. И най-вече уникален. Ако допуснем, че е бил изработен в този район на света, казаха ми, че има не повече от пет места, където би могло да стане. Ще разполагам със списъка след десетина минути.

Килбърн кимна.

— А вторият екип?

Шофьорът направи жест в посока на двамата мъже, стоящи до лимузината.

— Пристигнаха, докато говорехте по телефона, сър.

— Да се надяваме, че ще се окажат по-надеждни от последния комплект — въздъхна Килбърн и с усилие се изправи.

— Да, сър — притече се да му помогне шофьорът.

Килбърн се приближи до двамата.

— Две правила — каза той без предисловие. — Първо, никакви пистолети, освен ако не е абсолютно задължително. — Мъжете мълчаливо кимнаха. — И второ — продължи инструктажа си Килбърн, обръщайки се към лимузината, — не оставяйте свидетели.

 

 

Фактът, че е свидетел, беше последната мисъл, вълнуваща Грег, докато се отдалечаваше от модерния блок. В момента имаше съвсем други проблеми.

Навсякъде бъкаше от полицаи, започвайки от Грейвсенд и в целия периметър около сградата.

Най-досадното бе, че не разполагаше с транспорт. Део едва ли щеше да успее веднага да се изплъзне на преследващите го полицаи, а на Грейвсенд след залез-слънце таксита просто не припарваха.

Точно последното обстоятелство бе и най-непосредствената му грижа. Тази така сполучливо назована улица^[1] наистина бе в лош квартал, а се налагаше да я извърви по цялата й дължина. Знаеше от личен опит какво представляват пънкарите, спотайващи се из тъмните входове. Млади хищници, дебнещи от засада поредния непредпазлив малоумник, решил да мине за по-напряко точно оттук.

Така че вървеше с ускорена крачка, но не през глава. Често сменяше тротоарите, подмина няколкото нещастника, които срещна, без да се заглежда в тях, но и без да отклонява страхливо поглед. Направи всичко по силите си да не бъде набелязан за възможна жертва.

Опитваше се да изтласка мислите — или по-скоро отдавна погребаните спомени — за други „разходки“ по същата тази жестока улица от времената, които се опитваше да забрави.

Така че не се изненада, когато чу два чифта стъпки да влизат в крак зад гърба му.

— Ей!

Грег дълбоко въздъхна, спря се и се обърна с лице към източника на гласа.

Всъщност, оказаха се трима, а не двама. Окъсани мръсни джинси, пуснати връз тях развлечени ризи, бейзболни шапки, нахлупени ниско над гневните, пълни с омраза очи.

Най-близкостоящият до него държеше в ръката си деветмилиметров полуавтоматичен „Глок“.

Надзърнал в огледалото на собственото си детство, Грег запази хладнокръвие.

— Е? — осведоми се той с лишен от емоции глас.

— Кво има в куфарчето?

Грег се замисли за струващото поне неколкостотин хиляди долара съдържание на луксозното куфарче.

— Момчета, имах тежка нощ, ясно ли е? Защо за разнообразие просто не се откажете този път? Идеята ви не е добра.

Нещо в безстрастния му тон, може би в комбинация с липсата на страх в очите, накара двете невъоръжени момчета неспокойно да се спогледат.

— Хайде, Тай — подвикна едното от тях. — Свършвай!

Другият се огледа и облиза устни.

— Теб питам, гъз нещастен — повтори бандитът, — кво носиш там?

Грег примирено свали поглед, въздъхна и леко поклати глава, преди отново да вдигне очи.

— Щом е така… — беше всичко, което успя да каже, докато пускаше куфарчето на тротоара.

Момчето погледна машинално надолу, усмихна се, но изведнъж ръката му с пистолета бе избита нагоре, а главата му глухо изкънтя от съприкосновението с дясната длан на Грег.

В следващия миг, като два слепени един за друг напълно различни кадъра от филмова лента, дясната му ръка болезнено обхвана гърлото на другия. Пистолетът беше в лявата му ръка, а дулото му бе забито в ухото на хлапака.

Тримата се вцепениха.

— Казах ви, че имах тежка нощ — с обезпокоително спокоен глас повтори Грег. — И ви предложих да се откажете. — Той насочи пистолета първо към едното, после и към второто от смаяните момчета. След това отново го навря в ухото на третия. — Окей?

Двамата пред него енергично закимаха. Грег леко махна с пистолета и без да чакат втора покана, те побягнаха. Изчака ги, подчинявайки се на дълго потисканите си инстинкти, после освободи и стрелеца, който се втурна през глава.

Грег ги проследи с поглед, пак поклати глава, обърна се и продължи нататък по улицата, сякаш нищо не се бе случило. Когато почувства, че нито го следят, нито наблюдават, той хвърли пистолета в първата шахта на уличната канализация.

Час по-късно, благодарен на съдбата, че най-сетне е оставил нощта и улицата зад гърба си, той пристигна на мястото, което се бяха уговорили да наричат с кодовата фраза „първи резервен“.

Макар и отворена денонощно, в ранните утринни часове поне три четвърти от гара „Юниън Стейшън“ е празна. Но тази нощ, заради пристигащия веднъж седмично „Сънсет Лимитед“ от Чикаго и заради ранния час, в който заминаваше двуседмичния „Съдърн Плейнс Експрес“, гарата бе пълна наполовина. Прекрасно място, където човек би могъл да прекара няколко часа, незабелязан от никого.

Поради която причина беше избрана и за „първи резервен“.

Ако Део успееше да се откачи от полицаите, той трябваше да изостави колата, да открадне друга и да дойде с нея за Грег. Но ако не дойдеше до потеглянето на експреса, т.е. до 4:45 сутринта, Грег просто щеше да се качи на него, да се повози колкото счете за нужно, да слезе, да намери хотел и да направи нужния брой телефонни обаждания, за да се увери колко безопасно е да се върне.

След всичко, което се бе случило тази нощ, на Грег му се искаше Део да закъснее.

Купи си вестник и кутия прясно мляко, и се отправи към чакалнята за заминаващи влакове.

Близо петдесет души търпеливо чакаха всеки своя влак и във въздуха се носеше ниско монотонно жужене от десетки разговори. Грег избра място на редицата седалки, скрита зад снекбара. Вляво от него двама новобрачни развълнувано обсъждаха предстоящата среща с нейните родители. Отдясно пътуващ търговски пътник беше стиснал между коленете си куфарче с мостри и се взираше в джобен калкулатор.

Грег разтвори вестника и го свали на височина, позволяваща му да следи кой влиза в чакалнята.

— Дами и господа — гъгниво произнесе едва разбираем глас по високоговорителите, — ще актуализираме информацията за заминаващите влакове. „Съдърн Плейнс Експрес“ на „Амтрак“ по линия 1189 има закъснение. Качването ще стане в 4:50, а часът на заминаването се премества за 5:02. „Амтрак“ се извинява за причиненото неудобство.

Говорителят повтори съобщението, а Грег пропусна край ушите си стоновете на разочарование около себе си и пак разтвори вестника. Не знаеше да се радва ли или да съжалява за няколкото минути допълнително време, отпуснати от съдбата на Део, за да дойде и да го вземе.

В течение на следващия час и половина той се отдаде на четене на вестника, взиране в тълпата и неуспешни опити да прочисти мислите си.

Оказа се, че случайно е купил точно вестника, издаван от Кери. Разбра го, като отгърна на страницата с редакционните материали, където видя снимка на усмихнатото му лице. Разгледа го както хирург, специалист по пластични операции, разглежда лицето на застаряваща кинозвезда. Вгледа се в очите му, обърна внимание на бръчиците, говорещи, че това е човек, който лесно и често се усмихва, запечата в съзнанието си строгите иначе черти, подсказващи консервативен характер. Опита се да сложи знак за равенство между тази снимка и голия труп, който бе видял само преди няколко часа.

Макар един страничен наблюдател никога да не би се досетил за това, в душата на крадеца се извиваше торнадо от емоции. И в неговия център се надигаше инстинктивна ярост, насочена към Студения и неговите убийци.

Не защото бяха убили Кери и приятелката му. Това си беше уреждане на сметки между Кери и Студения. Още по-малко заради това, че убийците го бяха преследвали. Такава бе играта.

Не, имаше нещо по-дълбоко. Нещо, свързано с внимателно контролирания и още по-старателно скриван страх в гласа на Студения.

Студения беше заповядал убийствата, въпреки че Кери бе разполагал — или поне беше подозиран, че разполага — с нещо, което бе нужно на Студения. И беше убит, преди да му го даде, защото не можеше да му бъде позволено да продължи да живее, знаейки, че онова нещо — каквото и да бе то — вече е извън контрола на Студения.

И точно по същата причина Студения щеше да убива или да разпореди да бъдат убивани всички онези, които знаеха, че той или неговите господари са изпуснали контрол над въпросното нещо.

Такива като Грег например.

Той докосна с пръсти куфарчето, мислейки за малката кожена кутия, плика и папката. Поколеба се дали да не отиде в тоалетната и на спокойствие да види какво има в тях. Отказа се. Беше прекалено рисковано, а Грег имаше усещането, че тази нощ е изчерпал лимита си от късмет за години напред.

И все пак не можеше да забрани на мозъка си да разиграва различни варианти, а това не му позволяваше да се концентрира върху четенето на вестника.

След десет минути стана, огледа се и отиде до телефона на стената. Набра номер, зареди долар и десет на монети и зачака връзката.

— Карлайл — чу се плътен глас в слушалката.

— Радвам се, че си станал — подметна небрежно Грег, без да забравя за хората около себе си.

Къса пауза, прекъсната от три прещраквания, които подсказваха, че се извършва проверка на линията. Малкото устройство към апарата щеше да издаде пет предупредителни сигнала, ако някой включеше подслушвателно устройство по време на разговора.

— Грег?

— Да.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Защо ти не ми кажеш? — подразни се крадецът.

— Сформираха цял наказателен отряд. Не говорят много, но дочух достатъчно, за да разбера, че става дума за убийство. Разследването е с максимален приоритет.

— Продължавай.

— Джек Кери, нали се сещаш — медийният магнат, е обявен за национално издирване. Но неофициално ми подхвърлиха, че бил мъртъв. На местопрестъплението имало много кръв. — Пауза. — И вече са съставили къс списък на онези, които спешно им трябват.

Този път паузата беше на Грег.

— Например?

— Името ти е включено.

— Знаеш, че това е изключено! — гневно каза Грег с висок шепот.

— Знам, знам. И те, по дяволите, го знаят — успокои го адвокатът. — Но знаят още, че четири апартамента, охранявани от системи, последна дума на техниката, намиращи се в сграда, съоръжена с всичко необходимо, за да се чувстват обитателите й в пълна безопасност, са били ударени тази нощ. — Той замълча за няколко секунди и завърши: — Не са глупави.

— Заповеди за арести?

— Все още не. Но на твое място аз не бих отварял вратата си на позвънявания през следващите няколко дни.

Пет къси звукови сигнала в слушалката. Чути и от двамата.

— Сам ли си у дома? — попита на финала Грег.

— Да — с напрегнат глас отговори приятелят му.

Грег прекъсна връзката. Обърна се и се насили да наложи върху лицето си маска на спокойствие въпреки тревожните мисли.

Беше очаквал полицията да вложи максимум усилия, но не преди да са се уверили, че кръвта по мокета е на Кери. И то не веднага, а едва след като им съобщяха, че не се е появил на работа поне в продължение на половин ден. Но дори тогава нямаше да имат повод да проверяват други апартаменти в блока, освен тези на четиридесет и пети етаж. Така че появата на името му в списъка на заподозрените просто изглеждаше нелогична.

Някой полагаше усилия да придаде по-голяма важност на случая.

И да направи издирването му задача номер едно.

— Дами и господа — прекъсна мислите му гъгнивият глас, — „Амтрак“-1189 или „Съдърн Плейнс Експрес“ е композиран. Перон „Г“ като „голф“. Повтарям — обявяваме качване за „Амтрак“-1189 или „Съдърн Плейнс Експрес“, перон „Г“ като „голф“.

Грег стана и тръгна към перона.

Готвеше се да влезе в извеждащия тунел, когато обърна за последен път поглед към чакалнята и видя Део забързан да влиза.

В продължение на една дълга минута двамата мъже стояха вперили погледи един в друг през оживената чакалня. Лицето на Део не изразяваше нищо — човекът просто търпеливо чакаше Грег да вземе решение.

Душата на Грег плачеше да се качи на влака. Да попътува с него донякъде, да обмисли случилото се на безопасно място някъде из страната. Може би да вземе самолет от Ню Орлиънс за… за Южна Америка. Той дори се обърна и направи още една крачка към тунела.

Пет минути по-късно седеше редом с шофьора в стария откраднат „Додж Дарт“.

— Проблеми?

— Оправих се — с безразличие сви рамене Део.

Грег кимна.

— Имаш ли ангажименти за уикенда?

Въпросът му не беше чак толкова необичаен. След всеки замисъл, който се развиеше не по плана, обикновено му възлагаха допълнителни задачи.

— Час или ден, за мен е все едно — безгрижно отвърна Део и излезе на празната магистрала. — Петстотин. — Той забеляза, че Грег поглежда в страничното огледало. — Ако рискът е същият — побърза да допълни той.

— Един бон на ден — тихо каза Грег, без да отмества погледа си от огледалото. — Минимум три дни. — Той извади пачката „за екстрени ситуации“ от вътрешния джоб на сакото си и отброи три хиляди долара.

Део мълча цели десет минути, през които сменяше посоката по случаен начин, влизаше и излизаше от магистралата, минаваше по малки улички и избираше накъде да завие в последната секунда. Правеше всичко възможно, за да се убеди, че не ги следят. За петстотин на ден от него се очакваше да се справи с почти всичко, което можеше да възникне по време на удар.

За хилядарка…

— Накъде? — проговори накрая той и прибра парите.

— Колата ми е на кея. Зарежи тази, намери нещо по-свястно и после ела у дома.

 

 

„Домът“ представляваше къща тип „ранчо“ с площ към седемстотин квадратни метра, построена на парцел от двадесет и два акра в покрайнините на града. Към нея имаше две бунгала за гости, конюшня, ринг за обездка и пасбище — всичко заради дванайсетте породисти американски коня, които Грег притежаваше. Обстановката беше селска и спокойна, а мястото — изолирано. Самата къща се намираше в края на дълга, криволичеща алея за коли, осеяна с датчици и детектори за „ранно предупреждение“.

Макар отношението му да бе коренно противоположно, когато ставаше дума за жилищата на другите, Грег високо ценеше собствената си сигурност.

Той паркира колата си отстрани на дома, заобиколи пешком и излезе в малко задно дворче, завършващо със скален откос, в основите на който — цели двайсетина метра по-долу — се плискаха водите на Тихия океан. Затвори очи, пое с пълни гърди възкиселия солен въздух — това бе сигурен предвестник, че предстои червен прилив^[2] — и започна да се съблича.

„Ще има изхвърлена мъртва риба“, помисли той разсеяно, докато се събличаше, захвърляйки дрехите си на скарата на голямо тухлено барбекю. Освободи се от всичко — сакото с две лица, ризата, панталоните, всичкото си бельо, обувките и чорапите.

Сети се за загубената качулка и се намръщи.

Поля купчината дрехи със сместа от тубичката за запалване на огъня, драсна клечка кибрит и я хвърли върху нея.

Никакво подценяване на полицията, мислеше си той, изправен гол пред огъня, но държащ да се убеди, че всичко ще изгори без остатък. Същата модерна технология, използвана от него, за да проникне на места, където не е желан, можеше да бъде не по-малко ефективна, ако се използваше, за да бъде доказано присъствието му там. Защото където и да отиде човек, волно или не, той винаги оставя следи, а и отнася нещо от мястото, където е бил.

Грег нямаше никакво желание да попада в затвора заради доказателства, основаващи се на влакна от неговите дрехи, в помещение, за в което той щеше да твърди, че не е бил.

Удовлетворен накрая, макар и не без известно чувство на досада, че любимото му сако (в това число и други дрехи) скоро щяха да се превърнат в купчинка пепел, той се обърна, дезактивира алармата и влезе в къщата през една от страничните врати.

И веднага я активира обратно.

Измъчваха го глад и изтощение. Това можеше да бъде и естествен резултат от продължилата близо дванайсет часа операция, по време на която във вените му бе препускало огромно количество адреналин. Макар че по-вероятно просто се дължеше на факта, че не бе ял от вчера.

Или на обхваналото го чувство на облекчение и успокоение от това, че най-сетне се намира на единственото място във вселената, което смяташе за абсолютно безопасно.

Независимо какво бе обяснението, той навлече фланелка и обу джинси, взети от купчинката до пералнята, и се отправи към просторната кухня, преди да отиде в кабинета си, където смяташе да разгледа плячката.

— Не може да бъде! — прошепна той, като погледна в хладилника. — Това просто не може…

Застина и по лицето му пролича притеснение.

— Знаех, че има — прошепна той. — Ама нали вчера я купих, за бога!

Той започна да рови по полиците и да размества нещата, отвори всички чекмеджета и надникна и в най-малките отделения, борейки се със засилващото се чувство на откровен гняв.

— Мамка му… Къде е, по дяволите?…

В същия миг нещо върху полицата на стената привлече вниманието му. Беше розовата картонена кутия — празна естествено — с трохите от шоколадовата торта, която търсеше.

— Фос! — прошепна той с недвусмислена заплаха в гласа. — Проклетият Фос. Безмозъчен егоист, мислещ единствено за шибаното си наркоманско същество… Кучият му син! — И той запрати на пода картонената кутия от полицата.

Гневно се върна при хладилника, сграбчи кутията мляко (събаряйки няколко бутилки) и затръшна вратата с такава сила, че се разтвориха вратичките на бюфета.

Затръшна и тях поотделно и усети, че гневът му ескалира, едва ли не превръщайки се в нещо живо, с което въпреки изтощението си трябваше да се бори.

— Нищо повече не искам, а само да намеря малко торта, като се върна у дома, но не… на никой не му пука за моите нужди!

Вратичката на бюфета страхливо се отвори наново и той ядно я затръшна обратно, но сякаш набрала смелост, тя отказа да се подчини. Грег я изгледа настръхнал, пое си дълбоко дъх — външен наблюдател би помислил, че се е успокоил — но той посегна отривисто, сграбчи я с двете си ръце и я изтръгна от пантите.

После я запрати през стаята с такава сила, че тя се удари чак в далечната стена и се натроши на парчета.

Отиде до тях, разгледа ги и въздъхна.

— По дяволите! — прошепна той на себе си.

Когато се обърна, за да се отправи към кабинета с кутията мляко в едната и куфарчето в другата си ръка, от яростта му (Фос наричаше тези изблици „буря в чаша вода“) не бе останала и следа.

Стаята, в която влезе, беше малка и уютно обзаведена с диван за правене на любов до срещуположната на голямото писалище стена. До третата стена стоеше библиотека с рафт за стереоуредбата, а четвъртата бе покрита с тъмна ламперия — в нея беше и вратата.

Той се настани зад писалището, отпи голяма глътка мляко направо от кутията, внимателно сложи и намести куфарчето на плота. Но не го отвори веднага.

Вместо това се обърна с лице към големия монитор, монтиран до страничната стена. Набра код върху клавиатурата на компютъра под него и впери поглед в екрана.

Грег прекрасно знаеше колко лесно могат да бъдат победени разните алармени системи и датчици, така че бе взел допълнителни мерки. Това бе неговият резервен вариант, предвиден за моменти, когато се случеше най-лошото. Тази система бе проектирана да се задейства само когато някой действително влезеше у дома му, т.е. беше неоткриваема отвън.

Винаги когато се отвореше някоя от вратите на къщата, компютърът регистрираше събитието и задействаше видеокамерата, контролираща конкретната врата.

В специалния файл беше записано, че системата се е задействала три пъти. Първият и последният бяха неговото излизане сутринта, когато бе тръгнал за „удара“ и пристигането му преди малко. Така че извика данните за втория случай.

Той пусна видеофайла и на екрана се показа спалнята на стария. Фос лежеше на леглото си с полуотворени (или може би полузатворени) очи и иначе силните черти на лицето му бяха размити от маската на предизвикана от наркотичен ступор безчувственост. Останките от тортата бяха размазани върху възглавницата под главата му.

Грег въздъхна и изключи монитора.

Този път вече насочи цялото си внимание върху куфарчето и набързо изпразни от него откраднатото от четирите апартамента. Без да се вглежда в изваденото върху писалището съдържание, той отнесе куфарчето в складовото помещение до работилничката. Едва когато се залови да изважда и пренарежда оборудването, поставяйки всеки уред и инструмент на мястото му, той забеляза липсата на ехолокатора.

Смръщи се озадачено, възстанови последователността на събитията и се досети, че го е забравил при бягството си от скривалището зад бара.

Нещастник!

Колко скъпоструваща грешка.

Може би дори фатална, ако полицията съумееше да открие следите му по уреда. Слава богу, че много преди това да се случи, той щеше да се намира далеч от тук, успокои се Грег и излезе обратно в работилничката.

Сега вече можеше да се концентрира върху откраднатото. Захвана се да инвентаризира плячката, съзнателно игнорирайки трите неща от втория сейф на Кери.

Ударът се бе оказал доста по-добър, отколкото бе смятал досега. Малко над тридесет хиляди долара в наличност, четиридесет и пет хиляди долара в ценни книжа на приносител, бижута на стойност над двеста и петдесет хиляди долара (следователно около седемдесет и пет хиляди долара, ако ги пласираше на свестен посредник или повече, ако ги демонтираше и продадеше камъните и обкова поотделно) и други дреболии, струващи… хм, примерно още поне петдесет хиляди долара.

Значи двеста хиляди.

Без нещата от онзи сейф.

Той прибра бижутата и скъпите джунджурии в собствения си взидан в пода сейф, скрит под мокета и затиснат с любовното ложе. Задържа банкнотите и ценните книжа. Тях, без сам да съзнава защо, сложи във вътрешния джоб на подплатеното яке, окачено на близката закачалка.

Огледа се, сякаш търсеше още нещо, което да свърши, преди да се залови с нещата от сейфа на Кери, но поради липса на нещо по-добро, отпи нова глътка от кутията мляко и се заслуша в ранните сутрешни новини, в които мъгляво се споменаваше за „загадъчна полицейска активност около луксозния апартамент на медийния магнат Джек Кери“.

След десет минути на съзнателно наложено бездействие той се захвана със съдържанието на сейфа на Кери.

Първо отвори плика, който изглеждаше като онези, в които се поставят върнати от бижутер скъпоценности, дадени за поправка.

Сложил латексови хирургични ръкавици, Грег внимателно отвори плика и плъзна съдържанието му на писалището.

Беше нещо, залято с лусит^[3], и закачено на масивна златна верижка.

Грег се намръщи и притегли окачената на шарнир лупа в комбинация с лампа.

Блокчето лусит беше тъничко, около половин сантиметър, широко два и половина, а на дължина достигаше седем сантиметра и половина. В центъра му се намираше дребна сребриста пластина, ненадвишаваща два сантиметра и половина на дължина.

На пръв поглед изглеждаше като парче от химикалка. Вероятно сребърно-алуминиева сплав с формата на тръбичка. Но въпреки помощта на лупата Грег едва успя да различи някакъв надпис на края, в близост до верижката, и назъбване в другия край.

— Какво, по дяволите, е това? — в пълно недоумение изрече Грег и бръкна в чекмеджето за много по-силна бижутерска лупа.

През нея се виждаше, че символите в надписа приличат на йероглифи или най-малкото представляват ситни геометрични фигури, в които на пръв поглед не се откриваше никаква логика. Назъбването обхващаше цялата периферия на тръбичката и макар Грег да знаеше, че това е много малко вероятно (или по-точно малко възможно) в пространствата между разграфяванията се забелязваха следи от някакви писти като на печатна платка.

За да може да каже нещо по-определено обаче, трябваше да разгледа това чудо под микроскоп.

Той нахлузи верижката на врата си, пусна медальона — или каквото бе там — под ризата си и се залови с дебелата жълта папка.

Сряза ластиците и извади куп листа.

Прегледа ги набързо и установи, че става дума за петнайсетина-двайсет ксероксни копия на вестникарски репортажи, датиращи отпреди близо петдесет години. Но към тях бяха прибавени няколко списъка с имена, места, дати и организационна блок схема на нещо, което се наричаше „Проект Умбра“.

Съдържанието на папката в никакъв случай не бе нещо, което човек нормално слага на възможно най-скрито място в сейфа под пода.

Грег бутна ксероксните копия, списъците и схемата настрани и се зачете в късата бележка, която Кери — явно той, кой друг? — беше написал на залепващо се листче, което обаче се бе отлепило.

На него пишеше съвсем простичко: „Застраховка живот — само за Кери“.

Той въздъхна дълбоко. Започваше да усеща изтощението от напрегнатото денонощие, прекарано без минутка сън. Напъха документите обратно в папката. По-късно, когато си отпочинеше, и най-вече, когато щеше да бъде способен на по-голямо интелектуално усилие, щеше да ги прегледа най-внимателно.

Сега обаче бе ред на кожената кутийка.

Беше заключена, но Грег имаше нужда само от кламер, за да се справи с това.

— Обзалагам се, че е любимата му колекция от четки за зъби — насмешливо промърмори той, изразявайки огорчението си от липсата до момента на нещо не дори ценно, а просто продаваемо. — Охранителна система за поне двайсет хиляди долара и то само в хола, а копелето му нещастно си използва сейфа вместо чекмедже за боклуци.

Но след това се сети за Студения.

И безкрайно предпазливо отвори кутийката.

Беше уплътнена с червено кадифе, а на вътрешната страна на горния капак бе завинтена миниатюрна месингова табелка с надпис:

Колекция „Джайънт Рок“

Номера 61 до 80

Но вниманието на Грег бе приковано към онова, което лежеше на дъното на кутийката.

Там имаше две редици гнезда в червеното кадифе. По десет в редица. А в петнайсет от тях лежаха големи кръгли стъклени топчета.

Но топчетата улавяха светлината по изумителен начин, а разноцветната дъга, която искреше в тях, бе невероятна!

Умората му мигновено изчезна.

Бавно и внимателно той взе едно от топчетата и го поднесе под лупата.

Беше много по-тежко, отколкото изглеждаше, и определено не беше кухо. Имаше идеална сферична форма с диаметър около четири сантиметра и по повърхността му не можеха да се забележат никакви следи от допълнителна шлифовка или изкуствено синтезиране. Изглеждаше абсолютно чист, без вътрешно замъгляване, несъвършенства, дефекти или стени, а светлината сякаш експлодираше вътре в него. Изключително силен ефект на разлагане на лъчите, който просто беше невъзможен за обикновена, нешлифована във формата на многостен стъклена топка.

Грег се задълбочи в изследването на необичайния обект.

Точно в този момент мониторът се включи.

Той вдигна поглед от загадката пред себе си и натисна бутона за отваряне на порталната врата. Део вкара през нея нов модел волво. След няколко секунди Грег го пусна да влезе в къщата, нареди му по интеркома да се настани удобно и се върна към непосредственото си занимание.

След малко стана от стола си намръщен и отиде при малката масичка в работилницата, пригодена за извършването на бижутерски операции.

Още преди години беше осъзнал колко полезно ще се отрази на занаята му, ако е в състояние бързо и лесно да различава скъпоценните камъни от фалшификатите и да идентифицира своите находки. Така че бе изкарал задочния курс на Американския институт по гемология и беше получил сертификат на гемолог. Придобитите умения впоследствие многократно бяха изкупили изразходваното за обучение време.

Изпил половин кутия мляко четиридесет минути по-късно, той държеше пред себе си малко листче, на което бяха сумирани резултатите от анализа:

Диаметър: 22 милиметра

Тегло: 15.714 карата

Цвят: прозрачен

Коефициент на пречупване: 2.418

Относително тегло: 3.53

Твърдост: 10+

Дисперсия: 0.46

За да бъде сигурен, провери още три от „топчетата“.

Бяха идентични.

Когато накрая приключи, прибра всички без едно в кутийката и я заключи в сейфа. Намести „ложето“ над него и седна на стола. Мислите му летяха.

Камъчетата изглеждаха органични, а не изкуствено синтезирани. Макар и под най-голямо увеличение той не бе забелязал по повърхността им никакви следи от механична обработка, никакви признаци, че формата им е била променяна по някакъв начин.

Което оставяше пред него един нерешен фундаментален проблем.

Скъпоценните камъни, минералите, та дори кварцовите образувания по правило не са сферични. Никога. Нито когато ги изваждат от недрата на земята, още по-малко след като бъдат шлифовани. На всичко отгоре, не съществува технологичен метод, по който да бъдат създадени идеално сферични камъни от материал, подобен на онзи, от който бяха тези камъни, според резултатите от анализа му.

Но всички изследвания крещяха в лицето му един и същ отговор: диаманти!

А това означаваше… Всъщност дори единствено възможният отговор не вършеше работа.

Даже ако приемеше за момент — а подобно предположение би било в значителна степен произволно — че природата е успяла да създаде някак един идеален, абсолютно сферичен и лишен от всякакви дефекти диамант, независимо дали зад този мутант стоеше вулканична или тектонична активност, как тогава можеше да се обясни съществуването на още четиринайсет (дори деветнайсет, ако се вярваше на надписа в кутийката) идентични по размер и всичко останало близнаци?

Грег се опита да прогони от главата си мислите около тази загадка, като подготви за активиране трите допълнителни алармени системи, имащи за цел да ограничат до минимум достъпа до работилницата и кабинета.

Взе жълтия плик, откачи якето и натисна бутона за дистанционно включване на алармения комплекс.

Забеляза, че за пръв път, откакто се помнеше, пръстите му треперят.

 

 

Беше почти пладне, когато издължената лимузина отби към осеяния с дупки в асфалта паркинг в едно от бедняшките предградия. Шофьорът натисна спирачки, объркан за момент от липсата на подходящо място. След това видя колата на втория екип, паркирана пред четвъртия от петте магазина около паркинга.

Авторадио Дойчмьор

Хвърли поглед към задната седалка, видя, че старецът още спи, паркира напряко на цели четири разчертани в асфалта клетки пред магазина и тихо слезе.

Един от мъжете във втория екип излезе през вратата на магазинчето, върху която табелата бе обърната на „Затворено“.

— Този е — каза мъжът с безстрастен глас.

Шофьорът с нищо не показа, че се е изненадал.

— Кой?

Мъжът се обърка за момент, после се досети:

— Не, този е прекалено възрастен, за да бъде нашият човек. Но той е изработил онази джаджа.

— И?

Мъжът се поколеба:

— Ами… Виж, казано ни беше да го намерим, задържим и да ви уведомим. Останалото трябва да го каже той.

— Пригответе го — въздъхна шофьорът.

Мъжът кимна и влезе обратно през вратата.

Шофьорът се замисли за шефа в колата.

Старецът беше изтощен до смърт. През последните двайсет часа, откакто бяха заедно, не бе спирал и за миг. А кой знае и колко време преди това не бе почивал.

От друга страна, заповедите, дадени на шофьора, бяха пределно ясни. Грижата за стареца беше приоритет номер едно. С оглед да бъде подготвен за всичко, шофьорът разполагаше в багажника на лимузината със специализирано куфарче за оказване на спешна сърдечна помощ и където и да се озовеше, винаги имаше едно наум къде е най-близката болница, за да може да направи всичко необходимо за достолепния господин Килбърн.

И още нещо. Килбърн му харесваше — нещо изключително рядко в техния бизнес. Всичко в него предизвикваше страхопочитание. Подобно на управляема ракета, той бе в състояние да се насочи безпогрешно към своята цел с умение и прецизност, без никакво разсейване или скрупули.

Беше от старите агенти — онзи тип, който шофьорът бе срещал само в книгите. Такъв, какъвто се надяваше сам да стане един ден.

Нямаше как, качи се в колата, но съжаляваше, че трябва да събуди Килбърн. Лицето му бе бледо, а дишането — затруднено. Но доколкото го познаваше, старецът би държал лично да разпита Дойчмьор.

Натисна бутона за сваляне на преградата между двете отделения и в този момент факс машината се събуди за живот. Реши да изчака получаването на факса и тогава да го безпокои.

Надяваше се да не е онази заповед, която знаеше, че някой ден със сигурност ще получи — заповедта да убие стареца.

Затова се усмихна, дочитайки изпълзяващия навън лист.

— Сър — тихо повика шофьорът. — Господин Килбърн?

Килбърн отвори очи и примигна сънливо. Явно не можа да осъзнае в първия момент къде точно се намира.

— О… — каза след няколко секунди той. — Пол.

— Да, сър.

— Къде сме?

— Вторият екип намери човека, който е изработил ехолокатора. При него сме. — Пауза. — Да им наредя ли да започнат разпита?

Килбърн разтърси глава, прогонвайки остатъците от съня, избърса с ръка очите си и се изпъна на седалката.

— Аз ще говоря с него.

— Разбира се, сър.

Пол слезе, бързо заобиколи колата, отвори вратата от страната на Килбърн и му помогна да се измъкне. След това му подаде факса:

— Списъкът, който поискахте. Току-що пристигна.

Килбърн кимна и се зачете, докато вървяха.

В задната част на затворения магазин за стерео радиоприемници за коли, Дойчмьор седеше на високо столче, а двамата от втория екип стояха зад него. Собственикът беше към петдесетте, дебел и видимо изплашен. Погледът му се заби в Килбърн и повече не се откъсна от него.

— Искам да ви уверя, господин Дойчмьор — започна без предисловие Килбърн, — че знаем кой сте, с какво се занимавате и за кого работите. Така че всякакви лъжи по тези въпроси биха били крайно нежелателни. — Той направи пауза и се приближи на една стъпка от мъжа. — А и ще бъдат сурово наказани.

— Не знам за какво говорите — заекна Дойчмьор. — Аз само…

Думите му заглъхнаха, сподавени от голямата лапа, който обхвана устата му изотзад.

Килбърн седна на стола, донесен от Пол.

— Тази лъжа ще я пусна да мине. Ще я отдадем на вашата неопитност. — Той извади факса от джоба си. — Ще стъпя на предположението, че сте смел човек, господин Дойчмьор. Съдейки по професията, която сте си избрали. А именно, доставка на съвременно електронно оборудване за суперкрадци. — Пауза. — Така ли е?

Дойчмьор седеше безмълвно.

Килбърн въздъхна:

— Графикът ми е претоварен, господин Дойчмьор. Кимнете за „да“, внимавайте за „не“.

Ужасеният мъж бавно кимна.

Килбърн протегна ръка и един от двамата наемни убийци му подаде ехолокатора над рамото на Дойчмьор.

— Ваше дело ли е това?

Ново бавно кимване.

— За крадец. — Това прозвуча като констатация.

Ново кимване.

Килбърн свали поглед върху тънкия лист в ръката си — факсът, който изброяваше най-талантливите крадци в този район на страната.

— Сезар Луис Родригес?

Никаква реакция.

— Робърт Броули?

Никаква реакция.

— Грегъри Пикаро?

Отново никаква реакция, освен едва доловимо трепване на мускулче на бузата на мъжа. Може би не означаваше нищо — разбираема последица от напрежението при един смъртно изплашен човек. Останалите трима в помещението не забелязаха нищо.

Но Килбърн не го пропусна. Отдавна погребан инстинкт се събуди за живот в подсъзнанието му и мигновено преобразува слабия тик в онова, което стоеше зад него.

— Да поговорим за господин Пикаро — предложи той и избута ръката на убиеца настрани. — Кой е той, с какво се занимава и къде може да бъде намерен.