Ричард Стейнбърг
Взлом (26)

21.

— И ето, аз стоя пред вас, мои съотечественици и приятели, на този исторически водораздел, признателен за вашето доверие. Пробуден от вашия повик. Опиянен от великата магия на американския народ, обявил готовността си да продължи своя марш в нашата вечно разширяваща се вселена.

Старият бос на мафията се засмя и изключи малкия телевизор, изнесен на масичка на верандата.

— Все същата песен на нов глас — каза той и сипа на гостите си кафе.

Бяха се събрали на открито в ранчото на мафиота, за да наблюдават помпозната церемония по встъпване в длъжност. Гледаха замислени, но не относно излъчвания цирк, а всеки за нещо свое.

За Део церемонията бе в някаква степен интересна, но бледнееше пред частната колекция от автомобили на мафиота, която той благосклонно му бе разрешил да разгледа. Още щеше да бъде в просторния гараж, но старецът беше показал, че държи на присъствието му.

Ласло търсеше в тълпата четирите познати лица, които знаеше, че трябва да са някъде там. Мислеше не толкова за показателността на събитието, колкото за това какъв удар би направил един джебчия сред това уникално сборище на богаташи.

Фос беше ядосан! Личеше по изражението му. Свиваше юмруци, стискаше зъби и желаеше гръм да порази Ван Нес, който продължаваше да сипе думи като „свобода“, „демокрация“ и „граждански права“. И се молеше в себе си да има Рай. Защото това би означавало, че има и Ад. А това даваше надеждата, че Ван Нес може да получи там възмездието, което бившият наркоман вярваше, че той напълно заслужава.

Баба Петеркеш — тя нямаше никакви съмнения по отношение съществуването на Рая и Ада (впрочем както и за съдбата на новия президент) — просто се усмихваше, плетеше и хвърляше от време на време поглед към пустинята, която се виждаше отвъд малката полянка на задния двор.

— Е… — каза босът и се обърна към Фос. — Помисли ли за бъдещето си?

Фос поклати глава.

— Имах големи неприятности да се справя с миналото, така че не ми е останало време да мисля за бъдещето.

— Има една стара сицилианска поговорка — каза мафиотът. — Свободно преведена, звучи така: „Миналото би могло да ти пререже гърлото, само ако му предоставиш ножа“. Разбираш ли?

— Предполагам.

Изискано облеченият възрастен човек кимна.

— Добре. Знаеш ли, аз имам по-богато минало от които да са двама измежду вас, взети заедно. Правил съм неща, дето сега не мога да повярвам, че съм ги правил. И не мога да се начудя, че съм бил такъв, какъвто съм бил. — Той се приведе към Фос и му довери: — Убий ме, но сега не мога да ги повторя. Така и ти — просто пробвай да си по-добър в бъдеще.

— Като стана дума за бъдещето… — прекъсна го Ласло.

Излезлият, но не съвсем в пенсия мафиотски бос се усмихна и направи знак на циганина да го последва. Стана и каза:

— Ще говорим, докато се разхождаме… партньоре.

Ласло се ухили и се присъедини към него.

Фос се пресегна и включи телевизора.

Ван Нес го гледаше от екрана напълно сериозно. Сякаш говореше точно на човека, когото едва не бе убил с пъклените си планове.

— Може би никога няма да разберем какво точно е станало в пустинята край Розуел, Ню Мексико, през 1947-а. Може би никога няма да научим пълната истина за ужасните престъпления през последната година — събития, изглеждащи донякъде свързани със странните неща, случили се в Ню Мексико… Но аз ви обещавам да впрегна духа, енергията и ресурсите на новата администрация за установяването на истината. За да разберем има ли друг живот, освен нашия във вселената… Обещавам ви и още нещо! — Той драматично се вторачи в камерата: — Ще накажем виновните и ако е възможно, ще установим контакт и ще прегърнем като наши приятели всички извънпланетни същества, намиращи се на земята.

Оглушителни аплодисменти.

Но не и на верандата в околностите на Лас Вегас.

— Мръсник — процеди Фос.

— По-скоро ми се струва, че се самоубеждава — каза Грег, докато се приближаваше към групата.

Део остави каталога на колекцията коли, който с интерес бе прелиствал до момента.

— Този път окончателно ли се събуди?

Грег кимна.

— Повече или по-малко — рече и прие предложената му от Фос чаша кафе. — Колко време ме нямаше?

— Четири-пет дни — каза небрежно шофьорът и шеговито допълни: — Повече или по-малко.

Грег изпи на една глътка половината чаша кафе.

— Какво дават? — попита той и се наведе над рамото на Фос.

— Порнография — прошепна Фос, докато президентът произнасяше речта си.

— Всички ли са в безопасност?

Фос кимна.

— Вчера приключихме. Екипът се изнесе ден преди това. Разплатихме се с хората и получихме в замяна обещание за вечна вярност и приятелство.

— На полски, унгарски, френски и — представяш ли си? — даже на английски — засмя се Део.

Грег отпи нова глътка от силната, ободряваща течност.

— Ами… — Той кимна към пустинята.

— Като деца навръх Коледа — обясни Део и стана. — След онази теснотия, четиристотин акра охранявана частна пустиня им се струват като рай.

— Ами Меган? Другите? — попита Грег с внезапно задавен глас.

Баба Петеркеш вдигна поглед към него от плетивото си, остави куките и стана.

— Направихме голяма циганска церемония. Ние знаем как да се погрижим за своите. Но телата подготвихме тук. Голяма церемония. Три дни. Не, повече.

Грег дълбоко въздъхна.

— Намериха ли се някакви нейни близки… — Той не можа да завърши изречението си, покрусен, въпреки пословичното си хладнокръвие.

Старата циганка сериозно го погледна.

— Аз представях нейната страна — успокои го тя. — Добре стана. Хубаво. Според нейната вяра. Не по цигански, но хубаво. — Старицата се усмихна. — След това танцувахме за душата й с приятели. Заради жертвата й. — Тя се наведе и целуна Грег по двете бузи.

Беше една от малкото, които знаеха колко тежко бе понесъл той смъртта на Меган и помощниците й — и особено жестоката измама на финала, че може да има двама оцелели след атаката. Затова го погледна внимателно. В дните на хаоса след предаването на Меган старицата сериозно се бе обезпокоила за състоянието на младия крадец. Беше доловила степента на болката му и потреса от ужаса на кръвопролитието. От загубата на човешки животи. На приятелите.

Но също така бе усетила, че човек като него никога няма да покаже това пред когото и да било. В това бе неговата сила… и неговото проклятие.

Правителството — вършейки богохулство според нея — бе задържало телата над два месеца, преди да ги предаде за погребение.

Посещението на Грег при президента бе разрешило този болезнен проблем.

Баба Петеркеш продължаваше да се вглежда в очите, в които четеше толкова много.

— Няма вина. За теб вина няма. Съдба… Бог е искал Меган да върви по този път, както иска ти да вървиш по своя. — Тя го ощипа по бузата. — Дори ти не можеш да откраднеш съдбата на човек. Тя си е негова. — Каза го без емоция, с равен глас. — Сега си важен ти — продължи и вдигна ръката му пред лицето си. — Е-е… твоето време е още далеч. Но съдбата ти е вързана на възел с Магическите очи.

— Значи всичко е било предопределено? — със слаб глас попита той. — Не искам да повярвам в това.

— Няма неизбежни неща. Бог е дал на хората да избират съдбата си. — Тя дрезгаво се засмя. — Ала те правят глупости. Но Бог ги е създал също и за да постъпват умно. Той ти е вдъхнал живот. Ти избирай каквото щеш, но пътят те води да спасиш тези… магически очи.

— Как ми се иска да можех да повярвам в това.

Тя простичко сви рамене.

— Ръката не лъже.

— А опита ли на тях да им гледаш на ръка? — пошегува се Грег.

Старицата поклати глава, сякаш небето бе станало на райе, а тя едва сега бе забелязала.

— Трудна работа. Линия на живота, линия на съдбата, линия на любовта, линии на миналото, настоящето и бъдещето — всичко на места, където не би могло да бъде. И много линии, които не съм виждала никога и никъде!

Грег се засмя, наведе се и я целуна по бузата.

— Ако някой може да познае нещо, този някой си ти. — Той се обърна и тръгна към пустинята.

— Ами да — убедено каза баба Петеркеш, — защо мислиш съм още тук?

Фос и Део го последваха.

Когато стигнаха до края на моравата, видяха там Лукаш, седнал на една скала, на около трийсетина метра навътре в пустинята.

— Успя ли да разбереш за какво става дума? — попита Фос, а Грег махна на младия циганин и кимна. Мускулите по челюстта му играеха.

— Най-вече за политика. — Той спря да върви и мълчаливо се загледа към пустинята. После отиде при Лукаш и седна до него на камъка.

Лукаш внимателно го погледна.

— Добре дошъл на земята при живите — каза той с нов, непознат за околните глас. Глас на помъдрял човек. Глас, в който се долавяше горчивина.

Грег изкриви лице, тупна го по гърба и кимна към пустинята:

— Как са хлапетата?

Вместо отговор, циганинът извади малък рог, насочи го към пустинята, която стигаше до хоризонта, и наду три пъти. Острите изсвирвания проникнаха до мозъка на костите им.

След няколко минути Грег забеляза раздвижването на пясъка. И видя две бабуни да се движат с висока скорост към канарата.

Джо и Макс изскочиха и засипаха дошлите с пясък и камъчета.

Лукаш подаде един от превеждащите терминали на Грег.

ДЖО Е//

ПИКАРО ДОШЪЛ ДОБРЕ//

МАКС Е//

ПИКАРО ЛИПСВА МНОГО//

Грег им се усмихна.

— И вие, момчета, страшно ми липсвахте. Донесъл съм ви нещо. — Той бръкна в джоба на ризата си, извади оттам пластмасово блокче, идентично на онова, което бе взел от сейфа на Кери.

Подхвърли го на Джо, който скочи във въздуха с радостно цвъркане и възбудено свирукане.

— Така правят, когато са много щастливи — с тон на познавач каза Лукаш.

МАКС Е//

НУЛЕВ КОМПОНЕНТ Е ЧАСТ//

ДРУГИ ИМА//

— Не, не още. Но продължаваме да търсим.

Хесперианите го погледнаха и въпреки че бяха извънземни, в големите им детски очи без никакво съмнение имаше благодарност.

ДВАМА СА//

БЛАГОДАРНИ ДВАМА//

ПИКАРО ЗНАЕ//

ТИ//

НИЕ//

ПРИЯТЕЛИ//

ЗАВИНАГИ//

Преди Грег да може да им отговори, дори преди очите му да се бяха напълнили със сълзи, двамата извънземни се гмурнаха под пясъка и отнесоха със себе си втората част на липсващото устройство за насочване.

— Къде го намери? — попита Лукаш, загледан в пясъчните бабуни, носещи се към хоризонта.

— Ван Нес. Носеше го на шията си.

— А той знае ли къде са останалите? — попита Фос с искрено любопитство. — Защото аз нищо не мога да намеря в Интернет.

Грег видя двете следи да се кръстосват и да описват сложна плетеница в пясъка. Проследи скока във въздуха и плавното гмуркане обратно.

— Казва, че не знае. Само това и още едно. Но заявява, че щял да направи всичко по силите си, за да ги издири.

— Значи като вземем третото, за което споменаваш, оттам нататък нямаме никакви указания как да продължим?

Грег кимна.

— Горе-долу така е.

— Добре е… — проточи Део, забелязал как от плещите на приятеля му сякаш пада тежък товар. — И къде е третият компонент?

За пръв път от месеци насам, поне доколкото можеха да си спомнят, Грег широко се усмихна и каза:

— В специално конструиран сейф, заключен в хранилище, защитено от възможно най-скъпата охранителна система, последна дума на технологията — по-надеждна от тази, която преодоляхме, за да ги освободим — каза той, загледан към подскачащите същества.

— И къде е това място? — мрачно попита Фос.

Грег преметна ръка през плещите на стария си приятел.

— В банка, заобиколено от трийсет милиона долара в използвани банкноти.

Бившият наркоман го погледна със светнал поглед.

— Виж ти — цъкна с език старият хакер. — Защо ми се струва, че ще трябва да направим нещо за малките палавници? — Той се ухили. — Не бъркам, нали?

— Четеш мислите ми, старче — весело потвърди младият крадец. — Веднага щом се погрижа по един въпрос от лично естество.

— Най-строго охраняемо значи?

— Абсолютно — кимна Грег. — Смята се за най-надеждната банка в Америка. Но нали знаеш…

Фос се засмя, преди да чуе края на изречението. Знаеше го.

— … Никой не е в безопасност.

— Дяволски си прав, старче.

Грег хвърли един последен поглед към извънземните, които сякаш сърфираха по вълните нагорещен въздух, които вече танцуваха над дюните.

— Никой!

 

 

Ван Нес беше президент от един час, когато го въведоха в частния кабинет на Спийкъра. Съпровождан от жена си и Пол (Пол — бившият помощник на Секретаря и на Килбърн), той седна на специално подредените за срещата кресла.

От другата страна на пътеката седнаха адвокатите (Гавилан и Кейпърс), заедно с Роман и Магда.

Зад голямото богато инкрустирано писалище седеше съдия Алегзандър. На лицето й бе изписано тържествено, подходящо за случая изражение, хармониращо с приятната й външност.

Когато президентската охрана напусна залата, тя кимна на стенографката да започне протокола.

— Подновява се слушането по делото на Джо Грей и Макс Грей. Присъстват господин Линуд Кейпърс и господин Джон Гавилан от Бюрото за обществена защита, както госпожица Джейн Смит и… — Тя погледна към Роман. — Бихте ли съобщили името си за нуждите на съдебния протокол, сър?

— Роман Петеркеш. — Той го произнесе по букви на секретарката. — Присъствам като наблюдател от страна на жалбоподавателите. — Държеше се с достойнство, но вътре в себе си се отнасяше с подозрение към всякаква официалност.

Антоанет кимна.

— Освен това, от страна на правителството присъстват президентът Джес Ван Нес, първата лейди Моли Ван Нес и…

— Джон Смит — допълни бързо Пол.

Антоанет завъртя недоволно глава.

— По това дело се явяват доста хора с фамилията Смит. — Тя погледна Ван Нес в очите. — Господин президент, известен ми е статутът ви на върховен представител на изпълнителната власт в страната, но сигурен ли сте, че не предпочитате да ви представлява адвокат или може би назначения от вас нов главен прокурор?

Той отговори, без да се колебае, с уверена усмивка на професионалист:

— Напълно, Ваше Благородие. В края на краищата — усмихнато погледна той към другата страна, — това не е дело между антагонистично настроени противници.

Адвокатите отместиха поглед с възмущение, но Роман спокойно го изгледа, съзирайки черната му душа зад усмихнатите очи.

— Прекрасно — без въодушевление произнесе Антоанет. Тя повдигна купчината документи, връчена й преди време от Гавилан. — Имам пред себе си извънсъдебно споразумение, по което двете страни са се договорили. Съгласни ли са двете страни това споразумение да влезе в сила?

— Да, Ваше Благородие — отговориха едновременно двете страни.

— За протокола — продължи тя, — да се запише, че този съд е съгласен с буквата и духа на изготвеното споразумение и дава ход на неговото влизане в сила. — Тя млъкна, мислейки (и то далеч не за пръв път) за неизследваните води, в които предстоеше да се хвърли. Взе от писалището документ с голям формат, написан върху пергамент. — Изпълнявайки последната точка на извънсъдебното споразумение, аз връчвам на президента на Съединените щати документ, озаглавен „Указ за пълна амнистия“. — Тя му подаде пергамента. — Господин президент, ще ви помоля да го прочетете за протокола, да сложите датата, да се подпишете и да положите президентския печат на този документ.

Ван Нес започна да чете с безизразен глас:

— Указ за пълна амнистия. Аз, Джеси Джеймс Ван Нес, в качеството си на президент на Съединените американски щати и в съответствие с пълномощията за помилване и амнистия, дадени ми по силата на член втори от раздел втори на Конституцията на Съединените щати, с настоящето давам пълна и безусловна амнистия, освобождаване от отговорност и снемане на обвиненията във всякакви престъпления, извършени от лицата (изброени в отделно приложение), за да освободят други две лица (Джо Грей и Макс Грей) при незаконното им задържане от федералните власти. Полагам своя подпис и поставям печат като гаранция в правомерността на амнистията и освобождаването от отговорност.

Той подписа и сложи датата, направи знак на Пол да сложи печата и върна пергамента на съдията.

Съдия Алегзандър внимателно го прегледа и подаде следващ пергамент на Ван Нес.

— Господин президент, ще прочетете ли, подпишете и подпечатате втория документ, който ви предоставям?

— Заповед на президента, номер 2001–0001. — Той зачете двата параграфа на документа и ръцете му се разтрепериха. Когато свърши, преглътна и изчака да възвърне самообладанието си. Изглеждаше като че ли съдържанието на втория документ бе лишило новия президент от всякакви опори в живота и в кариерата му. Моментът или беше дълбоко емоционален, или президентът беше достоен за „Оскар“. Роман не бе сигурен кое от двете бе истината. — Заповед до всички министерства, отдели, клонове, филиали и бюра на Федералното правителство на Съединените щати — зачете Ван Нес. — Първо, двете същества от извънземен произход, известни като Джо Грей и Макс Грей, са били задържани под арест незаконно и в нарушение на конституционните им права по силата на член втори, раздел втори, алинея втора, и на шестата, осмата, деветата и тринайсетата поправки на Конституцията, и, второ, органите на Федералното правителство продължават да извършват незаконни действия с цел да възстановят състоянието на неправомерно задържане на указаните лица. Затова с настоящата заповядвам незабавното прекратяване от страна на представители и агенти на Федералното правителство на всякакви действия, с оглед невъзпрепятстваното упражняване на неотменимите им права от гореупоменатите лица.

Той подписа заповедта, сложи датата и нареди да се сложи печат.

Документът бе върнат на Антоанет.

— Отлично — с твърд глас произнесе тя. — Сега идва ред на моето участие в споразумението. — Тя извади двете кутии с документи и ги сложи на писалището си. — Първо, засекретявам протокола от настоящето заседание. След това, всички документи и веществени доказателства, номерирани от номер 1 до 341 се освобождават за публичен достъп. Но тези под номер от 342 до 497 ще бъдат засекретени също. Анотираният списък на документите става част от секретния протокол. Накрая, предупреждавам всички страни по делото да се въздържат при всякакви обстоятелства да правят изявления пред медиите що се отнася до съдържанието, общата тематика, текста и тона на тези слушания. — Тя спря и се замисли. — Окей. Нещо друго? — Мълчание. — В такъв случай, обявявам край на слушанията. Този съд си запазва правото да призове страните, ако констатира нарушение на подписаните документи или на забраната за разгласяване. — И тя удари с чукчето по специалната подложка върху махагоновото писалище.

Залата се изпразни за по-малко от две минути, оставяйки сами президент Ван Нес, жена му и Пол.

— Копелета мръсни! — изкрещя невъздържано Моли. — Как смеят да ни изнудват!

Ван Нес седна зад писалището и вдигна слушалката на телефона.

— Спокойно, момичето ми. Ние печелим по всички важни пунктове. — Той набра някакъв номер и вдигна поглед към Пол. — Чиста ли е тази линия, момчето ми?

— Да, господин президент.

Удовлетворен, Ван Нес продължи да набира, а когато сигналът спря, донабра нов номер.

— Господин президент?

— Да, Пол — каза той, чакайки връзката да се осъществи.

— Съжалявам, че загубихме Джо, Макс и програмата, сър. Ние…

— Да, синко.

— Сър, ние направихме всичко, което можахме, но… може би все пак трябваше да…

Искаше да каже още нещо, но президентът махна с ръка, че не иска да слуша.

— Дреболии, Пол, дреболии. — Той насочи вниманието си към телефона. — Здравейте, генерале. Тук е президентът. — Изслуша каквото му казаха и се усмихна. — Много благодаря. Оценявам искреността ви. — Пак се заслуша. — Буря в чаша вода, генерале. Не си губете ценното време да мислите за целия този празен шум. Въпреки че развитието на събитията ме накара да се замисля за задействането на план „Импириъл“. — Пауза. — Естествено, естествено, за мен ще бъде удоволствие. — Той извади картичка от вътрешния джоб на сакото си и започна да диктува: — Едно, девет, пет, нула, Сам, Алфа, Ниагара, Алфа, Гама, Юнион, Сам, Том, Айс, Ниагара. — Ново заслушване. — Отлично, генерале. Вашите двама свидетели слушат ли ни в момента? Да, много добре. — Той прочисти гласа си. — Като върховен главнокомандващ въоръжените сили на Съединените американски щати, ви упълномощавам да задействате план „Импириъл“. — Кратка пауза. — Не, не е първа, вече издадох една. — Той се увери, че жена му и Пол все още са в залата. Когато продължи, гласът му прозвуча с фанатична злоба и студена пресметливост: — Намерете копелетата!