Ричард Стейнбърг
Взлом (19)

15.

Беше късно. Или може би рано. Зависеше от гледната точка.

Но за тежковъоръжения часови, комуто безкрайната служба бе отдавна дотегнала, не беше нито едното, нито другото.

На него само му беше студено.

Тази нощ явно му бе писано да зъзне в малката караулка. И да наблюдава заслепен светкавиците, забиващи се в пустинята, от които Дриймланд изглеждаше притъмняла. Беше му писано още да реагира на непрестанните фалшиви алармени сигнали, постъпващи от външния периметър. Аларми, дължащи се на силно йонизираната атмосфера, съпровождаща бурята. Всяка от които изискваше по устав дълга, напълно безсмислена разходка през шибащия дъжд, с единствената цел да се потвърди фалшивата аларма. И бързо връщане на сушина в караулката, преди да е подгизнал до кости.

Една от онези нощи, когато човек се пита дали наистина е избрал правилната професия.

Понякога.

Всъщност, ако се изключеше противната буря, той харесваше начина, по който си вадеше хляба, а още повече му допадаше да бъде… член на може би най-елитната служба за охрана в света.

Служба, съществуваща благодарение на привличането на най-добрите сред най-добрите от всички армейски поделения. Най-точните стрелци, най-коравите мъже и жени, най-лоялните и най-верни, с които армията можеше да се похвали.

Но дори тях ги очакваха осемнайсет месеца тежка подготовка, преди да застъпят на служба.

Обучението бе толкова сурово, че отсяваше две трети от всички. Тези хора получаваха назначения по външните поделения или в някой от осемте обслужващи корпуса. Останалата една трета — каймакът на елита, малцината намерени достойни за задачата, която щеше да им бъде възложена — стигаха до тук, тайното сърце на най-засекретената правителствена база.

Базата Дриймланд.

Самата база се състоеше от четири подземни взаимносвързани корпуса. Всеки от тях бе обозначен със свое загадъчно звучащо име: „Магически операции“, „Лабиринта“, „Заслепяване“, „Въртоп“. В началото, по времето когато бе замислена, базата бе наречена „Прерийно куче“^[1] — едно признание на обстоятелството, че площта на подземните инсталации превишава над четиридесет пъти тази на надземните.

В годините на най-интензивно използване тук се бяха помещавали лаборатории на Комисията за атомна енергия, Министерството на отбраната, ЦРУ, Националната служба за управление при кризисни ситуации. Но това беше преди трийсет години.

Днес тук бяха останали само две от тези свръхсекретни ведомства.

Националната служба за управление при кризисни ситуации все още заемаше първоначално отделената й площ, но постепенно бе заела и прилежащите помещения, дадени преди години на Комисията за атомна енергия. А мястото, принадлежало някога на Министерството на отбраната, сега бе дом на… Всъщност само петнайсетина души извън състава на „Лабиринта“ знаеха истинското му предназначение.

Въпреки тясното им съседство и въпреки неизбежните срещи между персонала на двата свръхсекретни проекта, хората знаеха много малко за естеството на работата на другите. Така и следваше да бъде. Информираност, доколкото е нужна за работата. Сляпо съвместно съществуване.

Финалният щрих бе охранителната служба: двеста двадесет и пет мъже и жени, посветили живота си на опазване тайната на двата проекта, за същността на които никой от тях нямаше ни най-малка представа. Което не означаваше, че те нямаха своите предположения.

Осем години след като бе слязъл от борда на доставилия го тук самолет, охранителят знаеше практически толкова за базата Дриймланд, колкото бе знаел и първия ден тук.

Знаеше малко, но бе виждал някои неща.

Странни неща, които не бе поставял под съмнение, които не можеше да обясни и не би пожелал да анализира, но които бе убеден, че е призван да защитава.

Защото родината изискваше това от него.

Поради тази причина този мъж се отнасяше с насмешка, когато гледаше някои по-специални документални филми по телевизията. Смееше се от сърце на напълно сериозните дискусии с участие на академици. Клатеше смаяно глава на безразсъдните действия на левичарски организации като Обществото „Фрийдъм Ридж“.

И през цялото време бе отказвал да види истината на база на личния си опит.

А може би бе видял повече от останалите, може би би могъл да назове някои неща или да даде приблизително достоверни обяснения на други. Но в сърцето си признаваше, че всъщност знае по-малко от малцината посветени, които идваха отвън.

Понякога изпитваше горчивина от това, че неговото правителство не бе счело за нужно да го „посвети“ в свещената истина.

А друг път му стигаше да знае само, че има „свещена истина“.

Привел глава, за да се защити от отслабващия дъжд — последен напън на отминаващата буря — той отиваше към мястото, откъдето бе постъпил последния сигнал на алармената инсталация. Далечна светкавица озари хоризонта на изток и той почувства първия полъх на утринния бриз. Наближаваше.

— Дриймланд, три-седем на мястото съм — каза той в микрофона.

— Тук Дриймланд, три-седем, разбрано. — Гласът в слушалката звучеше изморено като неговия.

Бурята бе направила тази нощ по-изтощителна от обичайното. И това се отнасяше за всички.

Поглеждайки през вътрешната страна на оградата от двойно преплетена бодлива тел, той видя белите корпуси на трите хеликоптера „Чероки“, вече вдигнали се във въздуха, за да огледат пораженията, нанесени от гръмотевичната буря. Макар още да не можеше да го види, той знаеше, че някъде там трябва да бъде и патрулният хеликоптер. Пое си дълбоко въздух и се опита да си спомни кога по график трябва да излезе пак на обиколка по външния периметър на оградата.

След това насочи вниманието си към огледа на самата ограда.

Вече само ръмеше. Едри капки се образуваха по бодлите на телта. Оградата изглеждаше леко наведена, вероятно от силата на ураганния вятър, който само преди малко бе вилнял тук. Пясъкът в основата й бе като стъпкан — несъмнено от дъжда, градушката и вятъра. Но общо взето изглеждаше както би следвало да изглежда.

Слънчевият диск вече надникваше над планините зад него, когато той се обади в микрофона:

— Дриймланд, тук три-седем до Централа.

— Тук Дриймланд, три-седем, аз съм Централа.

— Тук три-седем. Централа, намирам се в квадрат 14692 наклонена черта „уиски“. Тук всичко изглежда наред.

— Дриймланд до три-седем, тук Централа. Как искаш да впиша доклада ти?

Охранителят се протегна и хвана оградата в близост до един от опорните колове. На лицето му се появи изненадано изражение и той опита наново. Оградата можеше да се изтегли с лекота на поне две стъпки над земята.

— Три-седем до Централа. Тук, изглежда, обтяжките към кола са се разхлабили поради навеждането на кола от вятъра. Запиши там… — Нещо в основата на оградата привлече вниманието му. — … „поражения от бурята“ — завърши той и се наведе да разгледа по-добре.

— Дриймланд три-седем, разбрано. Записвам „поражения от бурята“. Остани на място до пристигането на техническия екип.

— Три-седем разбрах — каза той с по-тих глас и освободи нещо висящо на оградата.

Беше парче гума или гумирана материя — ивица не по-широка от сантиметър. Той свали със зъби едната си ръкавица и разтри парчето с пръсти. Поднесе го към носа си и подуши специфичната миризма на гума.

Нищо особено. Просто парче от нещо. Издухано дотук през пустинята от някой къмпинг или туристическа пътека. Подмятано вероятно със седмици из пясъците, преди да се закачи на мрежата и той да го види.

Нищо.

Сложи го в джоба на куртката си, нахлузи обратно ръкавицата си и се обърна да се прибере. И без да разбере защо, спря.

— Дриймланд, тук три-седем — каза той.

— Дриймланд до три-седем, тук Централа.

— Три-седем… Ъ-ъ, Централа? Кога се очаква да пристигне ремонтната група?

— Дриймланд до три-седем, тук Централа. Време на пристигане след три-пет минути. Съжалявам, но си третият в списъка. — Понеже охранителят не реагира, гласът на дежурния прозвуча отново: — Дриймланд до три-седем, настояваш ли за по-бързо обслужване?

— Тук три-седем, не. Повтарям, отговорът е отрицателен. Само… само проверявах, Централа. Благодаря.

— Тук Централа, край на връзката.

Пълна глупост, естествено. Професионално изкривяване, резултат от годините служба по охрана в пустинята, превърнали се не в работа, а в самия му живот тук. От къде на къде ще си мисли, че някакво жалко парче гума може да бъде нещо повече от боклук, носен из пясъците сигурно от години? Макар и заплело се по прищявка на съдбата за телената мрежа в участък, където бе сработила алармата.

Въпреки това той прекара следващите трийсет и две минути в оглед през мощния си бинокъл на участъка от пустинята зад оградата. Когато бе сменен от групата на екипа по поддръжка, вместо да се върне към жалкия комфорт на караулката, направи пълен обход на своята зона.

А когато се прибра и смяната му изтече, записа случилото се в доклада за произшествията и приложи парчето гума.

 

 

Малко преди десет същата сутрин Гавилан леко почука на вратата на своя началник.

— Влизай, Джон.

— Имаш ли малко време?

Мъжът срещу него кимна.

— Винаги имам време за подчинените си — отговори Кейпърс с професорски тон. — От какво имаш нужда?

Гавилан огледа кабинета, влезе и старателно затвори вратата зад гърба си.

Понеже Кейпърс винаги държеше вратата си демонстративно отворена по всяко време с изключение на съвещанията, когато се обсъждаха най-деликатните въпроси, поведението на неговия служител веднага привлече вниманието му.

— Какво има?

— Чистили ли са те скоро срещу „буболечки“? — прошепна Гавилан, без да сяда на посочения му стол.

— Ъ-ъ… миналата седмица — напъна се да си спомни Кейпърс и започна да пише в бележника си, преди да бе свършил. — Но поне ги накарах да минат през всички офиси, докато бяха тук. — Той обърна към Гавилан бележника си, където бе написано с едри букви:

ДА ОТИДЕМ НА ДРУГО МЯСТО???

Гавилан кимна на човека, чиято параноя вече бе узрял да сподели.

— Питам просто така — каза той с невинен глас и на свой ред написа нещо в бележника.

Кейпърс прочете посланието му и кимна, че е съгласен.

— Нещо друго? — също така небрежно се поинтересува той.

— Не — успокои го Гавилан и отвори вратата. — Получих онова, за което бях дошъл.

Двайсет минути по-късно двамата се срещнаха на една пейка в непосредствено съседство със строителна площадка от другата страна на улицата.

— Какво има, Джон? — без предисловия започна Кейпърс. — Да не те посети отново Килбърн?

— Ти успя ли да научиш нещо от него?

Кейпърс поклати глава.

— Само възможно най-невежливото и неубедително потвърждение на самоличността му от Ядрената комисия. И казвам ти, онези хора не изглеждаха никак щастливи, че е трябвало да ми позвънят. — Той се засмя, но с изненада забеляза, че Гавилан продължава да наблюдава с отсъстващ поглед трафика по улицата.

Гавилан си пое дълбоко дъх.

— Аз… как да ти кажа… мисля, че се захванах с нещо, в което не се чувствам никак уверен.

Кейпърс се облегна на пейката, изучаващо оглеждайки стария си познат.

— Да обсъдим подробностите, ако искаш? — Всяка пора на тялото му излъчваше увереността на професора по конституционно право. — Без да нарушаваш тайната между клиент и адвокат, разбира се.

— Може да се каже, че става дума за емигрантски случай.

— Аха…

— Към мен се обърнаха представители на група, която… която, ъ-ъ… разполага с документация, че няколко… ъ-ъ, пришълци са били задържани от федералните служби.

— И предстои да бъдат депортирани?

Гавилан най-сетне седна до своя началник.

— Не съвсем. Според документите, лицата са били държани при специални условия в продължение на дълъг период от време, с цел да… може би е най-добре да кажа с цел да бъде получена от тях информация от разузнавателен характер.

— Продължавай — окуражи го Кейпърс, затвори очи и отново се облегна на пейката. Това беше обичайният му начин да се концентрира при изслушване на студенти.

— Значи, тези… пришълци изглежда са били задържани в продължение на дълги години, през които им е бил отказан достъп до правна защита, така и не са били изправени пред съдия и не им е било позволено да… ъ-ъ… да влязат във връзка с мястото, откъдето са дошли. Групата техни защитници ме запозна със случая поради убеждението, че лицата се намират в смъртна опасност сега, след като има вероятност да се разбере за съществуването им. — Гавилан поспря, преди да продължи с трудната част: — Същата група твърди, че въпросната правителствена агенция е участвала в конспиративен заговор или сама е извършила поне четири убийства, а най-вероятно значително повече.

Кейпърс кимна, без да отваря очи.

— Възникват три въпроса — каза той замислено: — Кои са хората в тази група, която е установила връзка с теб?

Гавилан отговори без колебание:

— Престъпници от кариерата. Аз лично станах свидетел на няколко добре обмислени и перфектно изпълнени от тях криминални деяния. Но те положиха големи усилия да избегнат насилието, а от друга страна трябва да призная, че изобщо не са ме заплашвали, за да получат моето съдействие, нито съм бил принуждаван да мълча. Освен това… — Този път той замълча за по-дълго, обмисляйки докъде да стигне в откровеността си. — … сред тях има едно лице, известно лично на мен като медиен репортер или телевизионен продуцент. Въпросното лице твърди, че е било отвлечено от правителствена групировка, от която е съумяло да избяга и е намерило спасение в подземния свят.

— Любопитно — проточи Кейпърс, обмисляйки чутото. — И колко ти платиха, за да им сътрудничиш?

Гавилан намери сили да отвърне на усмивката му, колкото и да бе изморен.

— Достатъчно, за да ги взема абсолютно на сериозно.

— Следващ въпрос: какви намерения има тази група по отношение на пришълците?

Гавилан отново си пое дълбоко въздух.

— Понеже тези хора са убедени, че публичното разкритие на факта за тяхното съществуване би довело до тяхното екзекутиране, те възнамеряват лично да ги освободят. Единствено провалът на тази операция може да ги накара да потърсят публичност.

Кейпърс отново бе затворил очи в търсене на концентрация.

— Последен въпрос: за законно или незаконно пребиваващи у нас пришълци говорим?

Гавилан се замисли, преди да отговори.

— Че са влезли на наша територия без позволение е повече от ясно. Но това е станало напълно случайно, а не преднамерено и освен това, на тях изобщо не им е била предоставена възможността да се върнат там, откъдето са дошли.

Кейпърс кимна.

— И какво се иска от теб да направиш? Говоря за групата, която те е наела?

Гавилан стана и възбудено започна да крачи наоколо.

— Това именно е проблемът. Искат от мен да защитавам правата им във федерален съд. Правата на групата и на пришълците.

Кейпърс изглеждаше дълбоко замислен. Изтекоха близо две минути, когато той отвори наново очи.

— Окей — твърдо заяви той.

Гавилан седна до него, отговори куфарчето си и му подаде папка с пожълтели документи, подредени в нея.

— Казаха ми, че това са оригиналите, взети от личния архив на една от жертвите.

Следващите петдесет минути Кейпърс внимателно прочете всеки лист в папката, а на няколко пъти се връща и прави сравнения между отделните документи. Клатейки глава и цъкайки с език, той увлечено четеше, а на лицето му бавно пропълзяваше изражение на смесица от удивление и едва сдържан, почти неистов гняв.

Накрая приключи.

Бавно размаха документите и ги върна в папката, след което я подаде на Гавилан. Затвори очи и остави на мълчанието да се възцари сред какофонията откъм строителната площадка. Остана така двайсетина минути. Когато отново отвори очи, изражението му беше отнесено. Той направи жест към куфарчето на Гавилан.

— Измеренията на онова, което се съдържа в тези документи, ако то се окаже истина, макар и наполовина, са ужасяващи — и поклати глава. — Даже ако забравим за момент участието на правителството, за нарушаването на един господ знае колко закона и разпоредби, за потъпкването на Конституцията и така нататък. Това само като начало. — Той се обърна към младия адвокат. — Всяка религия, всяка система от човешки ценности ще се почувства застрашена. Всеки мъж, жена или дете ще загуби за дълго чувството, че се намира в безопасност. Помисли за това. — Той поклати енергично глава. — Самото Второ пришествие би изглеждало като безвкусен маскарад, сравнено с всичко това! — Той погледна Гавилан в очите, без да скрива дълбоката си тревога. — Колко добри са тези хора, които са се обърнали към теб?

— Защитавам правата на престъпниците в този щат от петнайсет години насам и мога определено да заявя, че тези са най-добрите.

— Дано не се лъжеш. — Той се замисли. — И докъде са стигнали в осъществяването на своя план?

— Доколкото разбрах, той е в ход.

Кейпърс несъзнателно погледна часовника си.

— Кога ще знаеш по-конкретно?

Гавилан сви рамене.

— Не съм сигурен. Може би тази нощ или утре вечер.

Кейпърс внезапно се изпълни с енергия.

— И какво ще правиш? — попита той с искрено любопитство.

— Затруднявам се на какво да стъпя по случая като за начало.

— Пришълците по правило спадат към категорията на финансово необезпечените. По дяволите! Защо пък не? Стига да разполагат с достатъчно доказателства за своята позиция. Каквито според мен тези документи предлагат в изобилие. — Той се замисли за миг. — Така-а… От какво имаш нужда?

Гавилан извади черновата на жалбата от куфарчето си и го подаде на своя бликащ от ентусиазъм шеф, който бързо прегледа петнайсетте страници.

— И наистина ли смяташ, че ще намериш областен съдия в Съединените щати, който да пусне в ход това дело?

— Защо не? Случаят е точно в тяхната юрисдикция.

— Технически погледнато, да — съгласи се Кейпърс и се върна няколко страници назад.

— Законът, по дефиниция, е последователност от техническото прилагане на текстовете на отделните му разпоредби.

Кейпърс пропусна думите му покрай ушите си.

— В секундата, когато депозираш този документ в кой да е федерален съд, момчетата от „Меджик 12“ ще скочат върху теб. Изобщо няма да стигнеш до слушане.

За пръв път Гавилан се усмихна с широка, спокойна усмивка.

— Правилно ли си спомням, че лично ти изведе до процес делото с ръкописа от Ленгли? Винаги си твърдял, че трябва да се борим с ЦРУ, с Министерството на отбраната и с поне половината от полицията в Чикаго.

— Аз защитавах тезата, че е заплашен обществения интерес — измърмори Кейпърс. — Съумях да убедя съда в нуждата от незабавно… — Той внезапно спря и отметна глава назад. — Да не мислиш отново да… — Гласът му заглъхна в изумление.

— Отново ще се окажеш в положението на законотворец — бързо се намеси Гавилан. — Ще забравиш за защитата на наркомани, сутеньори и социално опасни типове. Ще престанеш да преместваш папки по бюрото си и да си блъскаш главата в какъв цвят да се боядиса женската тоалетна на трети етаж. — Гласът на Гавилан беше станал изкусителен. — Ще ме направиш свой помощник. Ще се занимаваш само с конституционната страна. За всичко останало ще се грижа аз.

Гавилан видя в очите на шефа си първата искра на зараждащ се огън.

— Аз не съм влизал в съдебна зала от години. — В гласа на Кейпърс обаче отсъстваше убеденост.

— Помисли — това е върховното изпитание за най-съкровените принципи, заложени в Конституцията ни. Приложими ли са те за всички, или не? Универсалната приложимост на личните свободи, независимо от раса, религия, цвят на кожата, житейско кредо, пол или месторождение.

Кейпърс приличаше на човек, надникнал по погрешка в неясно бъдеще. Но очите му пламтяха.

— Доктрина за универсалността — прошепна той замечтано. После се сепна, обърна се към Гавилан и изпитателно го изгледа. — Питам се дали си така убедителен и с делата, които защитаваш.

— По-добър съм — изсмя се Гавилан.

Кейпърс стана, разтъпка се няколко крачки и се върна при Гавилан.

— Ще се наложи да се запозная с твоите хора — предупреди го той.

Гавилан посочи микробуса в края на пресечката, който при подадения знак запали двигателя си.

— Транспортът ни е безплатен — каза той и поведе шефа си нататък.

Кейпърс поклати глава и го последва.

— Ангели на милосърдието — измърмори той, — и ти, Джийн Родънбъри^[2], слезте ни на помощ.

 

 

Двете стълби се губеха в недрата на земята. От двете страни на триметровата тръба, в която се спускаха, се виждаха алуминиеви стъпала. На всяко ниво за достъп имаше площадка и само тук те можеха да се ориентират къде се намират и какво правят.

Дотук се бяха спуснали безшумно поне към четиридесет метра — по-малко от половината дълбочина на аварийния изход. Движеха се бавно и непрестанно проверяваха за наличието на алармена система, камера за наблюдение или някакво устройство, което би могло да издаде присъствието им пред обитателите на базата.

Спираха при всеки люк към помещенията на съответното ниво. Понякога се задържаха минути, в други случаи — до половин час. Проверяваха, оглеждаха, стараеха се да установят по някакъв начин дали това не е нивото, което им трябва. Досега бяха минали през пет точки за достъп и бяха продължили надолу.

— Чисто до десет стъпки надолу — прошепна Лукаш, поглеждайки датчиците.

— И от моя страна. Продължаваме. — Грег тръгна пръв напред. — Почивка на следващото ниво.

Лукаш кимна и сам тръгна по своята половина на тръбата.

— За мен ще бъде добре дошла.

Веднага след като бяха влезли в тръбата на аварийния изход, те се бяха закачили за стъпалата, за да починат малко. Бяха се облегнали с облекчение, увиснали в мрака благодарение на найлоновите въжета и титановите куки. И едва тогава бяха почувствали в пълна степен умората от изтощителната нощ.

Лукаш веднага се бе унесъл — неизбежна последица на адреналиновото претоварване, мускулната преумора и откровения страх.

Грег обаче не си бе позволил този разкош. Висеше неподвижно и чакаше. Използва бинокъла си, за да провери стометровата тръба по цялата й дължина. Огледа внимателно люковете за достъп, разположени на седем-осем метра разстояние в дълбочина. После се отпусна и остави изтерзаното си тяло да почине. Мозъкът му обаче продължи да работи на пълни обороти.

Час по-късно започнаха да се спускат.

— Какво търсим? — пресрами се да попита Лукаш, когато Грег отхвърли първите два люка.

— Издайнически следи. Нещо, което да крещи „Стой настрани!“, за предпочитане с алени букви.

— Но и двата люка бяха обезопасени.

На което Грег бе поклатил глава.

— По най-елементарен начин. Обикновени контактни схеми, като онези, които преодоляхме горе. Колкото да съобщят на охраната, че вратата се е отворила. Нищо специално.

Така че бяха продължили да се спускат.

Грег се бе възползвал от спирането на следващата площадка, за да избърше лицето си с мека кърпа.

Бяха съблекли неопреновите костюми и ги бяха изгорили извън оградата. От всички горни екипи, с които се бяха навлекли в началото, сега носеха само ръкавиците. Чувстваха се като новородени в новите леки анцузи в защитен цвят, които бяха облекли след проникването си в базата. Вече забравяха чувството на задушаване и на удавяне в собствената си пот. Телата им се бяха изпълнили с нова сила.

Грег погледна към младия крадец до себе си. Лукаш почиваше със затворени очи и дишаше с равномерен ритъм, който постепенно бе налучкал. Несъмнено спускането бе особено трудно за младежа, който едва ли бе свикнал с борбата срещу гравитацията върху тясното стълбище във вертикална тръба, докато следи дали наоколо няма датчици.

Странно, помисли си Грег, защо смятам, че тази обстановка може да бъде привична за някого?

Проверявайки отново, че младият крадец наистина почива пълноценно, Грег погледна индикацията на датчика си, откопча куката и пое надолу по тръбата.

Двайсет минути по-късно се върна и докосна Лукаш по крака.

— Какво… Какво има? — Лукаш се сети къде се намира и забеляза под себе си Грег. — Какво става?

— Намерих каквото ни трябва — мрачно се усмихна Грег.

— Какво? Къде?

— Шейсет стъпки по-надолу, от твоята страна — и той погледна под краката си. — Нещо много специално. — И без повече обяснения Грег се заспуска надолу, този път следван от Лукаш.

 

 

Люкът до голяма степен приличаше на останалите, които бяха подминали. Надписан с огромна цифра 7, той представляваше метална врата с колело за отключване. Вниманието на Лукаш бе привлечено от надписа на стената до вратата:

ВНИМАНИЕ!

ЗОНА С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП!

ЗАБРАНЯВА СЕ МИНАВАНЕТО ОТВЪД ТАЗИ ТОЧКА НА ЛИЦА, НЕСЪПРОВОЖДАНИ ОТ ПЕРСОНАЛ НА „ЗОНАТА“!

СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

ВНИМАНИЕ!

Под този надпис имаше друг, не толкова заплашителен:

Авариен изход за ниво седем (7)

Минавайте само през отсрещния портал

Грег увисна от своята страна на стълбата, за да даде на Лукаш възможност да се спусне до нивото на люка.

— Провери го — нареди той с все същата мрачна усмивка.

Младежът вдигна датчиците си, чиито стрелки веднага забиха в края на скалата.

— Алените букви — прошепна той.

Грег кимна, закопча карабината си на близкото стъпало, свали раницата си и я окачи на височината на кръста си. Лукаш повтори движенията му.

— С какво започваме?

Грег не сваляше очи от люка.

— Ключалката изглежда обикновена. Може да се преодолее с електромагнитния кит.

Гласът му беше безизразен и лишен от всякакви емоции. Той погледна критично показанията на своя уред, поклати глава, намали чувствителността колкото бе възможно, отказа се и го прибра на колана си.

— Направи директно измерване.

Лукаш извади волтметър от своята раница и докосна с чувствителния край първо точка на стената в близост до вратата, после рамката на люка и накрая самата врата.

— Петстотин върху люка, към триста и петдесет на рамката и около сто и шейсет на стената.

Грег продължаваше да гледа вратата.

— Провери йонната дисперсия.

Избърсвайки внезапно избилата на челото му пот, Лукаш извади друг цифров уред и бавно повтори операцията.

— Стената и рамката са чисти, ключалката на люка показва широк пик в зона 24 на четириомовия обхват.

Макар да не бе сигурен какво точно означават думите му, Лукаш разбра по изражението на Грег, че нещата не са добре.

Бавно, мъчително прецизно, Грег поднесе към люка един от собствените си специални сензори — от комплекта, който не бе позволил на Лукаш да докосне. Огледът му отне около двайсет минути, но той се постара да не остави нито милиметър от стоманената врата непрегледан. После се облегна назад и разгледа записа на показанията.

— Дявол да го вземе — каза тихо той след нови десет минути.

— Какво не е наред?

Грег не му обърна внимание и отново се концентрира върху вратата, забравил за всичко останало. Гледаше я втренчено, опитваше се да проникне през нея, да види какво има от другата й страна.

Накрая се обърна към по-младия си партньор с все същото мрачно изражение.

— Окей — започна той спокойно, сякаш водеше академична дискусия. — Няма да е лесно, но можем да го направим. Стига да запазим спокойствие, да бъдем търпеливи и да не загубим хладнокръвие. Ясно?

Лукаш чу множественото число, но схвана какво му казва безкрайно по-опитния от него крадец: „Ако той, Лукаш, запази хладнокръвие“.

— С теб съм — каза той с увереност, каквато не чувстваше.

— Отлично — отговори Грег след дълбока въздишка. — Във вратата са монтирани две активни и една пасивна система. Галваничният четец можем да елиминираме с просто поглъщане на сигнала и избягване на всякакъв контакт между метала на вратата и някой проводящ предмет по нас. — Той си позволи къса усмивка. — Сега поне знаеш защо задържахме неопреновите ръкавици. — Лукаш кимна, боеше се да прекъсне Грег. — Следващият ни проблем е инфрачервената или ултравиолетова защита. Приемниците са горе, от лявата страна, предавателите — съответно долу, вдясно. — Той отново погледна към вратата. — Лесно можем да се справим с тях след като знаем, че ги има, но от тази страна е трудно да се разбере, че са монтирани… Последният проблем е живачната ампула, вероятно закрепена от вътрешната страна на заключващия механизъм. И несъмнено включена към алармената система. Лесна за справяне, ако можеш да се добереш до нея. — Кратка пауза и той поясни: — Само дето за нас това е невъзможно.

— Тогава… какво ще правим тогава?

Грег погледна младежа в очите, видя тревогата на лицето му и сви рамене:

— Проклет да съм, ако знам.

Останаха там, увиснали на стълбата, мълчаливо загледани в непреодолимата врата.

— Подготви абсорбера — неочаквано каза Грег с твърд глас.

Лукаш извади малкия уред и го закрепи на смукала в точките, които Грег му посочи.

— Имаш ли план?

— По-скоро усещане. Нали помниш как работи?

Лукаш кимна утвърдително.

— Да, като при оградата. Държа стрелката в средата на скалата и компенсирам измененията в полярността или модулацията.

Грег извади електрическа дрелка, избра бургия с диаметър милиметър и половина и решително я закрепи в жлеба.

— Не отмествай поглед — предупреди го той и постави върха на бургията малко под смукалата. — Защото започна ли, ще заскача като побесняла!

— Ами светлинната сигнализация? Или живачната ампула? — неспокойно попита Лукаш, докато Грег затягаше бургията.

— Лъчите се разпространяват по права, поради която причина пробивам под крепежа на ключалката, който представлява издутина — обясни той и постави върха на стоманената повърхност.

Сигналът подскочи, но младежът веднага го коригира с потенциометъра.

— Що се отнася до живачната ампула… — Той погледна Лукаш и извинително се усмихна. — … ще се опитам да действам по-нежно — рече той и натисна бутона.

Пет минути по-късно дупката беше пробита и бургията — изключена.

— Как е положението?

Лукаш изсумтя:

— Стрелката трепери по-малко от тялото ми.

Грег бръкна в раницата си.

— Сега се захващам с ампулата.

Той прекара тънък конец в тясната дупчица и го привърза за точков източник на светлина, закрепен на световод с микроскопична бижутерска лупа на края. Погледна в окуляра на устройството и леко завъртя световода с два пръста.

— Къде ли са я сложили, Лайнъс? Къде би сложил ти малката…

— Каза ли нещо? — загрижено попита Лукаш.

Но Грег не му отговори.

— А… ето къде…

Той изтегли световода обратно и вкара на негово място тънка тръбичка. Пъхна края й към тубичка спрей.

— Добре, сега последната стъпка. Лукаш?

— Да?

Грег го стрелна с поглед, от който костите на младежа се разтрепериха.

— Следващата фаза трябва да изпълним заедно. Ако някой от нас се поколебае, спре или направи нещо неочаквано… това е краят. Разбираш ли какво ти говоря? — Лукаш мъчително преглътна. — В случай че имаш някакви съмнения — продължи Грег, — сега е моментът да ги споделиш с мен. Може да измисля нещо друго…

Циганинът мисли цяла минута над думите му. През главата му мина всичко, което бе научил по време на тренировките, и всичко, което бяха преживели през последните четиринайсет часа. Въображението му визуализира всяка опасност, която можеше да се крие зад тази врата.

— Готов съм.

Грег продължи да го гледа още малко.

— Хубаво — каза той и му подаде сложния електромагнитен кит, монтиран в стария картон от цигари. — Значи правим следното… Първо, аз замразявам живачната ампула с течен водород. Това ни освобождава трийсет секунди да отворим вратата и дезактивираме трите системи. Второ, ти използваш ЕМ-кита, за да изтеглиш резетата, докато аз въртя кръговата дръжка. Вратата се отваря навътре и отляво на мен. Трето, аз неутрализирам светлинната сигнализация, а ти преодоляваш галваничния четец, като вкарваш ултравиолетовия източник под корпуса, там където е микропроцесорното управление. Нали помниш как се прави?

Лукаш напрегнато кимна.

— Къде се намира? — попита той през стиснати зъби.

Грег неуверено наклони глава.

— Би следвало да бъде точно над вратата. Но където и да е, открий го, по дяволите, и го блокирай! Не се старай да стане елегантно, защото в този момент ще имаш на разположение не повече от двайсет секунди. Просто ме изчакай да неутрализирам светлинната защита и след това действай с максимална скорост, ясно ли е?

— Ясно. — Лукаш вече посягаше към нещата, които щяха да му трябват.

— Докато правиш това — допълни Грег, на свой ред подбирайки нужните инструменти, — аз ще се погрижа за живачната ампула.

Двамата разположиха каквото им трябваше на най-удобните места. Грег изчака Лукаш да намести ЕМ-кита върху люка, да щракне ключа и буквално да прегърне вратата. Той междувременно нагласи сигналния абсорбер.

— Готов съм — обяви Лукаш и избърса лицето си. Опита се да прогони от главата си мислите за онова, което щеше да им се случи, ако някой закъснееше дори със секунда в действията си. Прекръсти се и прошепна къса молитва.

— Окей — предупреди го Грег, — влизаме на три, ясно?

Лукаш кимна, сложи UV-лампата в устата си и стисна здраво цигарения кашон в ръцете си.

Поставил дясна ръка върху ключалката, хванал с голата си лява ръка клипсовете и пластмасовите клещи, Грег дълбоко си пое въздух.

— Ще се видим от другата страна — каза той с най-напрегнатия глас, който Лукаш бе чувал да излиза от устата му.

— Едно… Две… Три!