Ричард Стейнбърг
Взлом (7)

Спомен от миналото… Време, когато качества като прецизност, целенасоченост, точност на изпълнението и стоманени нерви, бяха все още непостижими неща, но такива, за усвояването на които би дал всичко. Време на страх, на смъртен ужас, на дълбоко вкоренено недоверие и подозрителност към всекиго и към всичко.

Време, посветено на това да забрави зловещите майки, които може би съществуваха само в представите му, но не и наистина.

На малкото момченце му е топло, то се чувства на сигурно място, за него се грижат, дори е обичано… в известен смисъл. Но все нещо… нещо не е наред.

Той израстваше в новонамереното си семейство, опитваше се да свикне с това, че вече е представител на средната класа, насилваше се да прегърне прелестите на живота от предградията, така високо ценени от неговите осиновители (ключар, съпругата му и трите им истински деца), но нищо не бе в състояние да го накара да забрави Грейвсенд и уроците, които бе усвоил там.

Дори през краткото време, прекарано в приюта, непрестанно се бе старал да изплува при новите обстоятелства, в които системата го бе потопила. Вечно усмихнатите самонатрапили се консултанти не бяха точно врагове, но нещо много близко до тях. Лекарите — благодушни глупци. Другите деца — просто съперници.

По-късно бе дошло времето на нощните бягства от уюта на общежитието. Можеха ли да бъдат ключалките „Мастърлок“ и смешните ключета на шкафовете някакво препятствие за момче, способно да разглоби всеки катинар, който му попаднеше, да го разглоби… а после да го сглоби със завързани очи — неговото любимо изпълнение по време на състезанията кой какво може. За едно „надарено“ дете това даже не беше предизвикателство.

И сигурно по тази причина, перфектно изпълняваните нощни набези в заключените офиси на административното крило малко по малко се превърнаха в навик.

Да подправиш депозираните заявки за осиновяване както ти хрумне.

Да прочетеш своето досие и да промениш поведението си, за да се впишеш в модела, който управата на приюта очаква от теб.

Да имаш предварителна информация за разкриващите се пред теб не чак толкова много на брой възможности.

Е, хващаха го… но рядко. Наказваха го, затваряха го да прекара няколко часа сам в изолатора. Не точно затворническа килия — съвсем далеч от това — и определено нищо чак толкова потискащо за едно момче като него, с неговото детство.

Но имаше други неща, такива, които не можеха да бъдат откраднати, неща, пред които вродените му способности на измамник и на крадец бяха безсилни, неща, от които страдаше.

Например погледите от страна на лекарите, които използваха фрази като „класически случай на затваряне в себе си, поради внушение, че е предаден“. Или отношението на едни потенциални осиновители, видели в него „негодна стока“. Или отражението на малкото личице в огледалото, което страшно много искаше, но неизменно се проваляше в опитите да внуши радост, щастие или невинност.

Да погледне с погледа, който — бе разбрал това — семействата искат да виждат.

Защото системата вече му бе преподала първия си урок: при всички обстоятелства трябва да даваш от себе си това, което очакват от теб.

Следователно щяха да го преценяват по външния му вид. По изражението на лицето му, по погледа в очите му, по непосредствеността на поведението му.

Там, откъдето бе дошъл (една тайна строго пазена от тъпите родители), те ценяха по способността да оцеляваш. По силата ти. По връзките, които имаш.

Неща без никакво значение за семейство, което иска да си има „малко ангелче“.

Или евтин роб, за изхранването на който държавата плаща.

Колко объркан бе светът. Само да посмееше да се разсърди, че няма допълнително от сладоледа, или да се разкрещи, че не иска да си ляга толкова рано, и веднага го обявяваха за „нестабилен“.

Събираше се специална група и започваха да го анализират безкрай, а той изпитваше ужас от мисълта да признае каквото и да било пред тях. И след дълги умувания го обявяваха за „трайно травматизиран, в резултат на факта, че собствените му родители го бяха изоставили“. Виждаха в него „малък безстрашен войник, склонен да живее с фантазиите си за реалния свят“.

А той жадуваше, душата му копнееше за един-единствен шанс да им изкрещи истината за себе си. И да им помогне веднъж, не повече — само веднъж, да видят в него малкото изплашено момче, успяло да оцелее само досега.

Но не смееше.

Цялата тяхна привидна загриженост, всичките им опити да го утешат и приласкаят, само го караше да вижда в тях част от системата, от мъртвата хватка, на която така отчаяно искаше да се изтръгне.

Писано му беше да бъде спасен от ключар, живеещ в предградията (е, наложи се да изиграе ролята на изненадан), който го бе видял да си играе с комбинирана ключалка.

Човекът не беше лош. Не се оказа извратен тип, използвач или някакъв далавераджия. И в крайна сметка научи доброволно талантливото момче на всички тайни, които впоследствие щяха да се превърнат в негов занаят.

Но когато чекът от общинската управа закъснееше, когато момчето се забъркаше в някоя неприятна история в училище, когато не се прибереше веднага или проявеше каприз (много, много по-рядко от другите деца на ключаря), в очите на човечеца се появяваше „онзи“ поглед.

Погледът, след който следваше задължителната въздишка и напомнянето: „Знаеш ли, никой не ни задължава да се грижим за теб“.

И така момчето бе научило онова, което бе усвоило още в общежитието, а преди това от полицаите, които го бяха намерили, а в самото начало бе разбрало още в нощта, в която бе избягало от кошмара на Грейвсенд авеню. Една проста истина: единственият, на когото можеше да се довери и на когото можеше да разчита при всички обстоятелства… беше той самият.

Беше се убедил в това на деветгодишна възраст.