Ричард Стейнбърг
Взлом (10)

7.

— Наистина не мога да го разбера — обезпокоено каза Бети Маккътчън, докато наливаше кафе в кухнята. — Вчера беше страшно възбуден и ентусиазиран. Дори остана в гаража през по-голямата част на нощта, за да си подреди материалите.

Меган отпи от кафето.

— И на мен по телефона ми се стори, че има желание да говори.

— Именно. Даже накара сина ми да му помогне с намирането на някои документи.

Меган се загледа в чашата си, опитвайки се да реши как да постъпи оттук нататък.

Беше пристигнала само преди час и бе посрещната от желаещата да помогне снаха на майора. В продължение на цели десет минути двете жени бяха обсъждали условията на интервюто, нещо, за което Бети явно се бе подготвила добре.

Маккътчън щеше да запази всички права за публикуване на своите документи, щеше да бъде упоменат специално в авторския състав на филма като „Майор Луис Маккътчън — пазител на военен архив“, кадрите с него щяха да бъдат специално редактирани и от тях щеше да бъде изрязано всичко „което би го представило, нали разбирате… като изкуфял старец“. Освен това, предвиждаше се хонорар.

Бети щеше да получи две хиляди и петстотин долара в ролята си на помощник, независимо от резултатите от интервюто. Други две хиляди и петстотин долара щяха да бъдат изплатени, ако материалът действително бъдеше използван в специално предаване. В замяна, Меган или нейните сътрудници щяха да получат пълен достъп до целия архив на майора, както и до самия него.

Точно в този момент се бе появил проблемът.

Подписаха набързо договореното споразумение, Меган попълни чека и двете се запътиха към гаража, за да говорят със стареца.

Предвиденото за две коли помещение бе превърнато в своеобразен офис. Покрай едната стена бяха натрупани кутии за папки със старателно изписани години върху капаците. В единия ъгъл имаше широка маса, тип писалище, с пишеща машина върху нея. В другия се виждаха поизносен от употреба диван, кушетка и няколко плетени стола.

Маккътчън седеше до масата и в краката му на пода стояха разтворени две кутии с надпис „1947“. Беше се навел, сгънат надве, и внимателно преглеждаше всеки документ, преди да го разпредели на една от трите купчинки. Не вдигна поглед, когато те дойдоха.

— Татко — започна Бети, — дамата от телевизията е тук, за да се видите.

— Не сега! — излая старецът и провери най-горния лист от най-малката купчинка, преди да премине към следващия документ от кутията.

— Но, тате, това е дамата, на която искаше да покажеш документите.

— Да си запише час за среща при секретаря, като използва съответните канали — тросна се той, без да вдига поглед.

— Какво?

Мъжът обаче не им обърна повече внимание и объркано прошепна на себе си:

— Но това не се е случило… Как мога да помня нещо, което…

Меган и Бети се върнаха в кухнята за още кафе.

— Беше толкова възбуден. Знаете ли, когато снощи си легнах, той още четеше. И щастливо си мърмореше нещо под нос, както има навик да прави.

Меган се постара гласът й да прозвучи сдържано.

— Често ли изпада в подобно настроение?

Бети сви рамене.

— Все по-често. Но ако питате мен, той през цялото време си е бил такъв, поне малко. Помня, че когато се омъжих за Лю, той наричаше баща си „Човека с тайните“. Винаги си е бил особен. Според мен, прекараш ли живота си в пазене на правителствени тайни някъде зад Полярния кръг, няма как да бъдеш друг. — Не можеше да скрие притеснението в гласа си. — След като се уволни, нещата малко му се пообъркаха. Често говореше, използвайки кодови думи. Казваше „пясък“, когато имаше предвид „сняг“. Споменаваше „топлинен удар“, когато искаше да каже „премръзване“. Твърдеше, че бил на места и е срещал хора, които просто би следвало да са му непознати.

„Като барбекю вечери в Палм Спрингс“, помисли си Меган.

— Когато се… обърка — искаше да се изрази максимално деликатно, — това дълго ли продължава?

Бети погледна часовника си.

— Не. — Тя се замисли. — Обикновено не. Но е трудно да…

Меган я прекъсна:

— Вие видяхте ли лично документите, за които стана дума вчера?

Сякаш за да успокои продуцентката, Бети енергично кимна.

— О, да! Тук са, няма проблем. Заповеди, телекси, някакви „сводки“ и куп други неща. Всички от юли и август 1947-а година. — Разказваше със същия тон, с който би описвала детски рисунки. — И то чудесно запазени.

— Успяхте ли да прочетете някои от тях?

— Не — неохотно призна жената. — Татко ни показа само датата и надписа, нищо друго. После ги дръпна.

— Какъв надпис? — попита Меган, опитвайки се да не издава вълнението си.

— Ами… нещо наречено „Меджик“ и някакъв документ, маркиран с MJ-12, мисля.

Меган кимна и скришом погледна часовника си. Започваше да й става все по-трудно да скрива нарастващата си възбуда. Както и безпокойството си.

Не знаеше кога ще се върне снимачният екип, нямаше представа колко време ще й отнеме предварителното събеседване, което още дори не бе започнала. А без него бе немислимо. Тя искаше сама да се убеди, че не става дума за изкукуригал и жаден за слава старец и че инстинктът не я е излъгал. А и не искаше да води този разговор в присъствието на местни хора.

— Дали да не опитам да поговоря с него сама? — каза тя и се надигна.

— Не съм сигурна — възрази Бети, без да скрива обзелото я подозрение. — Татко не обича да говори с непознати.

Меган се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Сигурна съм, че ще искате да се подготвите за вашето участие в интервюто. Според мен ние с него ще намерим общ език.

— Моето участие? О… не знаех, че…

— Но, разбира се. Вие сте част от цялата история. Жената, споделяща дома си с един от героите на страната.

Бети неуверено се усмихна.

— Мисля, че… Ами, да-а… — Тя стана на свой ред, погледна към стълбището за горния етаж, после към вътрешната врата за гаража. — Е, май ще трябва да си сложа малко грим. Не бих искала татко да остане с впечатление, че не се гордея с него.

— Естествено — окуражи я Меган и направи крачка към гаражната врата. — Ние ще се оправим. — После се обърна и влезе, преди жената да каже нещо повече.

Маккътчън лежеше на кушетката със затворени очи, притиснал към гърдите си купчина документи. За един ужасен и дълъг миг й се стори, че е мъртъв. Още една гротескна, може би последната жертва, участвала в странен конвой, който вече бе дал седем други жертви, за които тя имаше доказателства.

После забеляза лекото, равномерно повдигане на гръдния му кош. Тихо се приближи до него.

— Господин… ъ-ъ… майор Маккътчън? Сър? — Тя застана до кушетката. — Майор Маккътчън, явява се Меган Търнър от „УИН“, сър!

Той бавно отвори очи. Трябваше му близо минута, докато фокусира погледа си върху нея.

— Майор Маккътчън, добре ли сте? — Меган се наведе над бледия, едва дишащ мъж. — Да повикам ли снаха ви?

— Истина…

Меган едва чу прошепнатата дума. Наведе се още по-ниско над него.

— Какво?

Той се усмихна — немощно, но с видимо задоволство.

— Истина — повториха устните му.

— Аз… аз наистина ще повикам…

В мига, в който се обърна, Маккътчън се пресегна и се вкопчи в ръкава на жакета й. Пръстите му го стискаха с изненадваща сила.

— Винаги е било истина — заекна той. Потупа купчината документи върху гърдите си и добави: — А аз… аз кой знае защо се съмнявах.

Меган чу звънец някъде в къщата. Предполагайки, че Бети ще доведе снимачния екип, тя отново насочи вниманието си към видимо изтощения старец.

— В какво се съмнявахте?

Очите на Маккътчън се напълниха със сълзи.

— Когато прекараш толкова дълго… толкова дълго, отричайки онова, което е било, когато си внушаваш да помниш само легенди, ти… Човек започва да се съмнява.

Меган посегна към най-горния лист върху гърдите му.

— Какво? — тихо попита тя. — Какво сте отричали?

Той отново се усмихна. Този път с цялото си същество и най-вече с просълзените очи.

— Джо. Макс. Истината.

— Каква истина? Кои са Джо и Макс? — попита тя и чу кухненската врата в съседното помещение да се отваря. — Джо Грей? Макс Грей? Това ли е бил конвоят? Каква е истината?

Силно притискайки документите върху гърдите си с едната ръка, той посочи зад гърба на Меган с другата.

— Онова, което виждаш тук — прошепна той.

— И което чуваш тук — изрече мъжки глас зад Меган.

Тя рязко се извърна и видя застаналия на прага на вратата Килбърн. От двете му страни стояха други двама мъже, единият от които с лекота задържаше дърпащата се Бети Маккътчън.

Стъписана, Меган инстинктивно се обърна към Маккътчън в мига, в който той започна да говори отново.

— Когато си тръгваш оттук… — каза старецът с отмалял глас.

— … нека тя остане, където е била — със скръбен глас довърши Килбърн.

 

 

Део неспокойно се въртеше зад волана на откраднатото такси. Откакто Студения и трима от хората му бяха влезли в къщата, на улицата отвън се бе разгърнала трескава активност.

Хората от наблюдаващите екипи вече не правеха нищо, за да скриват присъствието си. Бяха по колите си, двигателите работеха, някои бяха оставили отворени задните врати откъм страна на тротоара. Микробусът на кабелната телевизия се бе изнесъл на кръстовището на не повече от десетина метра от колата на Део и хората в него отклоняваха движението. Това на практика означаваше отцепване на района откъм тази страна.

Макар да не можеше да види оттук, беше почти сигурен, че нещо подобно става в другия край на пряката, така че никой да не може да помогне на обитателите на къщата.

Професионалният шофьор беше изумен от безцеремонността на тези хора. Поне до момента всичките им действия бяха внимателно пресметнати и добре планирани. Тази инвазия в дома намирисваше на паника.

А хората, обхванати от паника, дори да са закоравели професионалисти, бяха сред най-опасните.

Той вдигна радиотелефона, погледна часовника си, избра валидната за този час честота и натисна бутона за повикване.

— „Сив“ от трети — тихо каза той, без да спира огледа на улицата пред него.

— „Син“ при „Алфа“.

— Сериозно раздвижване в обекта, „Сини“. Голям брой лица с враждебни намерения във, повтарям в обекта. По всичко изглежда, че приятелчетата им отвън се готвят за акция. — Той направи кратка пауза. — Препоръчвам да бъде информиран „Черен“, незабавно!

Когато се разнесе гласът на Фос, страхът бе повече от ясно доловим.

— „Черен“ не може да се откаже, „Сиви“. Той вече проникна преди час.

— Разбрано. — Део хвърли радиотелефона.

Ако Грег беше някъде в задния двор или още по-лошо в къщата, при това едновременно със Студения и останалите, това означаваше, че ситуацията не е просто опасна, а критична.

Бавно, внимавайки да не привлече нечие внимание с резки движения, Део пристегна предпазния си колан, после запали двигателя на таксито. Погледна към картата на улиците, която и без това вече беше запаметил, ей така, за всеки случай.

Смъкна се надолу в седалката си, все така без да сваля поглед от фасадата на къщата на семейство Маккътчън.

 

 

Десетте минути чист ужас бяха последвани от петнайсет минути тревожна тишина, които Меган някога бе изживявала.

Преди да успее по някакъв начин да реагира, да помръдне, да изпищи или поне да си поеме въздух, двамата помощници на Килбърн изтичаха покрай него. Единият затисна с ръка устата на Меган, а в същия миг другият я тласна назад към стената на гаража.

Мъжете безцеремонно я претърсиха. Вдигаха, мачкаха, късаха. Едва след като приключиха, й позволиха да се загърне с разкъсаната си блуза. Заставиха я да седне на близкия стол.

Извиха ръцете й назад и ловко й надянаха белезници. Накрая залепиха върху устата й парче изолирбанд.

В продължение на следващите десет минути тя можеше само да седи и да наблюдава прилагането на същата процедура по отношение на Бети Маккътчън в другия край на стаята. Да гледа как Килбърн отива до вратата на гаража и шепнешком заповядва нещо на своите хора, които послушно изчезват нейде из къщата и започват да вдигат невъобразим шум. Да види как разрешават на надигналия се майор Маккътчън да провери дали снаха му е добре.

После бяха помогнали на стареца да седне на стол до масата. Тогава се бе върнал единият от помощниците на шефа.

— Мястото е заключено — докладва той със силен шепот. — Не може да влезе никой, без да разберем, а наблюдението отвън продължава. Има наш човек и отзад — за всеки случай.

Килбърн бе кимнал и след това бе седнал до Маккътчън.

В продължение на следващите петнайсет минути той бе чел документите, подбрани от майора. Внимателно прегледа заглавната страница, после втората, най-много още пет, после вдигна поглед, изпитателно погледна Маккътчън и продължи с четенето.

Когато приключи, на лицето му бе застинало изражение едновременно на изненада и възхищение.

— Винаги съм смятал, че ти остана недооценен от началниците, Луис — каза Килбърн с глас, в който се чуваше както похвала, така и обвинение, — но сега установявам, че дори и аз съм направил същата грешка.

Маккътчън не отмести погледа си от Килбърн.

— Казаха ми, че си умрял. — Гласът му беше укрепнал. — И аз повярвах… както се очакваше от мен.

— Да, винаги си бил добър в това — похвали го Килбърн и сложи петнайсетсантиметровата купчина хартия на масата между двама им. — По-добър, отколкото е здравословно за самия теб, както разбирам. — За момент страничен наблюдател би помислил, че той е искрено загрижен за своя събеседник. — Аз пък дочух, че напоследък имаш проблеми с паметта. И че нещата през последните няколко години особено са се влошили. — Той направи кратка пауза. — Съжалявам.

Маккътчън бавно поклати глава.

— Състрадание? — заекна той. — От теб, Бари?

— Вече съм Том.

— Том. — Той завъртя името из устата си, сякаш го опитваше на вкус. — Том значи. Има ли някакво значение… — Маккътчън погледна към снаха си, после към Меган. — Не е необходимо да намесваме и тях.

— Би трябвало да знаеш, че това е невъзможно.

Маккътчън заби поглед в пода. Изглеждаше, като че ли се опитва да се концентрира.

— Знам — каза той след малко. — Вече не съм сигурен обаче какво знам. — Той отново вдигна поглед към Килбърн. — Знам, че винаги съм се стремял да държа цивилните настрани от пукотевицата. — Той замлъкна, видимо притеснен. — Ти не обичаше ли да казваш… — В погледа му пролича объркване. — Ъ-ъ… — Гласът му заглъхна. — Бари — продължи той след дълга пауза, — наистина ми казаха, че си мъртъв.

Килбърн се притесни. Сякаш някой бе сложил камъка на неговото минало върху стомаха му.

— Луис?

Маккътчън се огледа. Пролича, че не му е съвсем ясно къде се намира.

— Това не е Зоната — уверено заяви той след малко със силен глас.

— Луис? — поклати глава Килбърн и нежно завъртя лицето на Маккътчън към него. — Концентрирай се върху мен, Луис. Аз съм Бари, помниш ли? — Този път погледът на Маккътчън успя да се фокусира. — Добре — тихо го похвали Килбърн. — Сега се съсредоточи, Луис.

— Казаха ми, че си мъртъв.

Килбърн въздъхна и се обърна настрани.

— Какво се е случило с теб? — попита той с нескрита болка.

— Така е по-лесно, отколкото да си спомням.

— Какво? — стрелна го с поглед Килбърн.

Маккътчън дълбоко си пое дъх.

— Отколкото да си спомням онова, което не е било.

Килбърн леко се засмя:

— Така е — каза той. Вече започваше да разбира. — Как му казваше ти? Да забравиш случилото се…

— … е по-трудно, отколкото да запомниш неслучилото се — довърши Маккътчън.

Килбърн кимна, загледан в някогашния си боен другар.

— Но на каква цена?

Маккътчън само сви рамене.

— Докато има неща, на които да се позова, съм добре. Неща, които мога да докажа, да видя. Понякога точно те ми помагат да се концентрирам. И да си спомня някои неща.

Килбърн отново кимна и този път погледна Меган.

— А успя ли да си спомниш пред нея онова, което е било? Каза ли й за онези неща, Луис?

— Не знам — с безразличие отвърна Маккътчън. — Случва ми се да се нося по течението. Не мога да намеря в какво да се вкопча. Искам да кажа неща, за които знам, че са истина, но тя знае за конвоя. Каза ми, значи е било истина, нали така? И след като ми го каза, аз си спомних за старите фотокопия.

Килбърн погледна към документите.

— И успя да намериш неща, за които тя не знае, нали?

— Мислех, че… — започна Маккътчън изплашено и замълча.

— Точно това винаги ти е бил проблемът, Луис. Прекалено много мислиш. — Килбърн се изправи и безцелно се заразхожда из гаража. — Успя да ме поставиш в много неловко положение, Луис. Надявам се, разбираш поне това.

Маккътчън изглеждаше изтощен от разговора. Сякаш бе сложил още двайсет години към своите осемдесет.

— Човек свиква — измърмори той.

— Свиква на какво? — поинтересува се Килбърн и бръкна в една от кутиите с надпис „1947“.

— Да мисли.

Килбърн застина, без да отмества поглед от съдържанието на кутията, макар да изглеждаше дълбоко замислен за нещо.

— Спомняш си — неуверено продължи Маккътчън. — Направихме каквото сме направили, защото сме били убедени, че така трябва. Макар че сега, като се замисля за някои неща… Ами май не ни се е искало да ги вършим. И не е трябвало. Сега вече, като се замисля, знам, че имаше неща, за които и тогава бяхме убедени, че не са редни. Бяха… бяха толкова… — Маккътчън се вторачи в Килбърн с поглед, който сякаш проникваше през него. — Спомняш си…

Прозвуча като констатация, а не въпрос.

След две дълги минути Килбърн се изправи и се обърна към майора от запаса.

— Съжалявам — каза той и в гласа му наистина прозвуча съжаление, — но аз помня само онова, което не се е случило. — После се обърна с гръб към Маккътчън и се отправи към Меган: — Госпожице Търнър — каза той и замълча, за да я разгледа най-сетне по-добре. — Знам, че ако разполагахме с достатъчно време, вие така или иначе щяхте ми кажете кой е вашият информатор, няма как. — И тъжно поклати глава. — За съжаление, времето е лукс, който не мога да си позволя. — Пауза. — Поне за момента.

Меган се взря в безмилостните му очи, вслуша се в решителния му глас, и за пръв път в живота си помисли, че й предстои да умре.

Килбърн стоеше загледан в нея, после внезапно се обърна с лице към своя помощник и шофьор.

— Да приключваме, Пол.

— Да, сър — тихо отговори младият мъж.

— Вземете кутиите, маркирани „1947“ — рязко нареди Килбърн. — Останалото изгорете.

— Да, сър. А… — Той погледна многозначително към Маккътчън.

Килбърн тръгна към вратата.

— Без болка — прошепна той и събра разпръснатите върху масата документи. Направи знак на двамата мъже да доведат Меган и без никакво двоумене напусна гаража.

И не погледна назад.

След като даде шепнешком заповедите си на двамата, шофьорът помощник се приближи до двете кутии с надпис „1947“. Вдигна ги с лекота и на свой ред се отправи към вратата.

— Ей? — извика единият от мъжете.

— Какво?

— Къде да отидем след това?

Шофьорът се замисли за миг.

— Не съм сигурен. Най-добре елате при мен след дванайсет часа на Фокс Лейк.

И излезе, без да обръща внимание на двата приглушени изстрела зад гърба си и на издайническия шум от свличането на две човешки тела на пода.

 

 

— „Сив“ от трети.

— „Син“ при „Алфа“.

— Трима от противниковия отбор, включително Студения, току-що напуснаха с коли обекта. Жената от телевизионната кола беше с тях. И не изглеждаше особено щастлива от този факт.

— Разбрано, „Сиви“. Колко още има вътре?

Део не отговори веднага, защото проследи с поглед колата, в която бяха Килбърн и Меган, да минава буквално на метри от него и да се отдалечава. След малко зави наляво.

— Поне двама вътре и други двама на улицата, „Сини“. Може и да са повече. Новини от „Черния“?

— Не.

 

 

Двамата убийци стояха в кухнята и се оглеждаха.

— Как ще го направим?

По-високият отвори хладилника и надникна в него.

— Толкова много хартия наоколо… — замислено каза той. — Питам се какво ли би направила една запалена цигара, паднала от пепелника. — Той затвори вратата. — Чудя се само как да помогнем на огъня да тръгне нагоре. Имаме под, покрит с линолеум, и врата от фибростъкло.

По-ниският, без да бърза, се отправи към дневната.

— Тук май има газова инсталация…

Високият го последва навън.

В следващата секунда, сякаш в резултат на магия, вратата на шкафчето под умивалника бавно започна да се отваря.

Първо на един пръст, втори, после дълга пауза. Трийсет секунди по-късно Грег безшумно изпълзя от тясното място.

Увери се, че двамата убийци наистина са на втория етаж и се обърна да надникне през вратата към гаража. Не видя никой и мина през нея.

Миризмата на барут във въздуха не можеше да се сбърка с нищо друго. Озърна се и веднага забеляза сгънатото под необичаен ъгъл тяло на Бети Маккътчън. Тръгна към нея, но спря на десетина стъпки.

Изстрелът беше проникнал през дясното й слепоочие и буквално беше издухал лявата половина от черепа й. На пода имаше разширяваща се локва кръв.

После видя майора.

Той лежеше наполовина под писалището и по бялата му риза се разстилаше тъмночервено петно. Грег напрегна слух, чу шума от двамата на горния етаж и бързо се отправи към стареца.

Бяха стреляли в него веднъж, точно в центъра на големия му гръден кош. Но гърдите му още се повдигаха и спускаха под окървавената риза.

Наведе се над стареца, чиито очи в същия миг се отвориха и взряха в него.

— Маккътчън?

— Кой…

— За какво става дума? — бързо прошепна Грег. — Кой направи това?

— Бети…

Грег виждаше, че на стареца му остават секунди живот. Предположи, че на него самия сигурно му остават минути. Нямаше време за самозалъгвания.

— Мъртва е — без преструвки каза той. — Кой го направи, Маккътчън? Кои са те и как мога да се добера до тях?

Старецът едва доловимо поклати глава и това като че ли изчерпа всичките му сили.

— Аз… не… трябваше… да… се… връщам… Грешка… Голям грях. — Той затвори очи и една самотна сълза се търколи по оплесканата му с кръв буза.

— Дявол да го вземе! Кои са те?

Клепачите на Маккътчън потрепнаха, сякаш се мъчеше да ги отвори.

— Хайде, Маккътчън! — Грег силно плесна стареца по двете бузи. — Докладвай! Майор Маккътчън, докладвайте веднага! — чу двамата мъже да слизат по стълбите.

Маккътчън най-сетне отвори очи и отново фокусира поглед върху лицето на надвесения над него младеж.

— Те не могат да… Ти не можеш да… ги спреш. Само Джо… само Макс…

— Джо и Макс — повтори Грег и се наведе до устните на стареца, за да не пропусне последните му думи. — Могат ли Джо и Макс да ги спрат? — Мъжете вече бяха в дневната.

Маккътчън внезапно се усмихна:

— Те… Меджик-12… ще направи всичко… за да… — Той затвори очи, събирайки сили за едно последно усилие: — Намери Джо и Макс… Използвай ги… за да спреш… Меджик… — Тялото му се разтресе в конвулсивен спазъм.

— Как да ги намеря? Джо и Макс? Как да намеря… — Грег се изправи, защото чу убийците да влизат в кухнята.

— Намери… момичето… Тя знае… част от…

И издъхна.

— Казвам ти — говореше по-ниският на влизане в гаража, — всичко ще е наред.

— Полирол? — скептично попита високият, следвайки партньора си. — Не съм чувал досега.

— Това е идеалният ускорител. Пламва бързо, вдига висока температура. А най-хубавото е, че няма остатъчни продукти понеже е като паркетол и пожарникарите не могат да заподозрат нищо. Ще пръснем една ивица от гаража до мокета на дневната, а после по стълбите нагоре. Ако го направим както трябва, след пет минути всичко ще гори.

Високият сви рамене.

— Е, на мен и без това нищо не ми идва наум. Къде го видя?

Ниският заобиколи голямата маса към полуотворения килер.

— Мисля, че видях… а-а-а-а!

И той вдигна ръце към лицето си, крещейки от болка след силната струя полирол, пръсната в очите му.

— Какво, по дяволите… — затича се напред високият, осъзнавайки случилото се след фатална секунда закъснение.

Грег издърпа автоматичния пистолет трийсет и осми калибър от колана на ниския и стреля. Движенията му бяха плавни, икономични и преливащи едно в друго.

А от десет стъпки разстояние дори Грег не можеше да пропусне.

Високият се преви, защото куршумът го прониза в стомаха и се заклещи в долната част на гръбначния му стълб. В следващия миг Грег се извъртя към ниския и стреля в рамото му.

И докато онзи крещеше, Грег го изтласка от пътя си, направи две крачки напред, внимателно се прицели в падналата на пода първа жертва и стреля от упор.

Парчета мозък, кост, кожа и кървава маса го блъснаха в лицето. Той примигна, за да превъзмогне парещото усещане и без да мисли, се обърна към по-ниския.

— Млъквай веднага! — гневно изръмжа той и го бутна на близкия стол. — Сега, тъй като не съм обучен като вас и прочее, ще попитам веднъж. Излъжи ме или само ме накарай да си помисля, че ме лъжеш и… — Той приближи окървавеното си лице на сантиметри от лицето на другия. — … си мъртъв! — После заби горещото дуло на пистолета в лявото око на и без това полуослепелия от болка мъж. — Къде е момичето от телевизионната кола?

Неуверен какво става и срещу кого е изправен, раненият дълбоко си пое въздух. Адската болка в рамото му, психическото въздействие от забитата в окото му цев на пистолета, хладнокръвният мъж пред него… всичко това не му оставяше никакъв избор, освен един.

— Базата във Фокс Лейк.

— Правилно решение — одобри Грег и най-сетне изпусна от гърдите си въздуха, който бе задържал, откакто бе проникнал в тясното шкафче. — А сега ми разкажи за Фокс Лейк.

 

 

— „Син“ при „Алфа“.

— „Черен“.

Фос приближи микрофона по-близко до устата си, сякаш това можеше да го приближи до приятеля му.

— Давай, „Черни“.

— Кажи на „Синия“ да тръгне за точка едно. Потегляме в секундата, в която изляза. Тръгвам в този момент.

— Благодаря ти, Господи!

— Приготви багажа, защото няма да…

Гласът на Грег замлъкна и няколко секунди по-късно по радиостанцията се разнесе глух единичен изстрел.

— „Черен“ при обекта?

Никакъв отговор.

— „Черен“? Обади се, „Черен“!

Отново никакъв отговор.

Фос опита още два пъти и после предаде нареждането на Део. Обилно потейки се, той стисна двете чанти с екипировка, остави задната врата отворена и излезе през предната. В мига, в който Део се появи, той хвърли саковете вътре и скочи след тях на задната седалка.

Део отвори предната дясна врата.

— Какво става?

— Неприятности.

Двамата останаха да седят така, затаили дъх в продължение на, както им се стори, цяла вечност.

Фос не издържа и понечи да отвори вратата до себе си.

— Връщам се да…

— Идва!

Грег бавно се приближи до таксито, чакащо отстрани на къщата. Део настъпи педала в мига, в който вратата се затвори.

— Какво стана там? — Део косо погледна задъхания крадец. Видя кръвта по лицето му, но не каза нито дума.

— Фос?

— Да? Добре ли си? Ще трябва да те…

Грег едва си поемаше дъх, докато сваляше през глава пропитата с кръв риза.

— Не е моя — успокои ги той с нечовешко хладнокръвие.

Фос се протегна през предната седалка и подаде кърпа на приятеля си. Грег бавно избърса лицето си.

— Глупак — измърмори той повече на себе си, когато двайсет минути по-късно отбиха от междущатска 20 и спряха зад голямо рекламно табло в началото на пуст селски път.

Той съблече всичко от себе си и внимателно го изгори, после използва бутилка вода за пиене, за да се измие и с лишен от емоции глас каза на партньорите си къде отиват.

— Дай ми от твоите… — каза той на Фос, когато се качиха обратно в колата. Звучеше като старец на деветдесет години.

Фос потисна смайването си, бръкна в джоба си и извади малка пластмасова бутилка. Изтръска от нея две тъмносини таблетки и ги подаде на Грег.

— Внимавай с тази работа, човече. Прекалиш ли, няма да почувстваш нищо до края на този век. — Шегата му прозвуча не на място и остана без коментар.

— Чудесно — прошепна Грег и глътна хапчетата.

Део го познаваше от почти десет години и досега не го бе виждал да взема наркотици.

— Ама какво, по дяволите, се слу… — Един поглед от страна на крадеца беше достатъчен да остави въпроса си недовършен. — И какво толкова има във Фокс Лейк, Уисконсин?

Но Грег вече беше затворил очи. През останалата част от пътуването се преструваше на заспал.

 

 

Постройката се открояваше на фона на красивата природа на Югоизточен Уисконсин. На фона на впечатляващия язовир Фокс Лейк и тъмносиньото езеро веднага зад него, тя можеше да бъде взета за луксозна административна сграда. А защо не за централен офис на голяма компютърна компания или друга институция, толерантна към проблемите на околната среда.

Наистина можеше да бъде сбъркана с нещо подобно, ако не бе двойната телена ограда, която я заобикаляше от всички страни, тежковъоръжените часови, които охраняваха единствения вход и… знака.

Трудно можеше да се интерпретира погрешно смисъла на надписа, изписан с дебели бели букви на морскосин фон, или на мълниите от двете страни на осмоъгълния знак:

ВНИМАНИЕ!

Охранявана зона!

Вътрешният периметър на оградата е под НАПРЕЖЕНИЕ!

Минаването зад този знак е абсолютно забранено!

Всяко самоволно проникване може да доведе до смъртта на нарушителя!

Съгласно разпоредбите на раздел 21 от Устава за вътрешна сигурност, 1950 година.

ВНИМАНИЕ!

Малко след девет същата нощ трима пътници в откраднат микробус спряха на банкета на пътя и внимателно прочетоха надписа.

— Не виждам много места, даващи възможност да се организира наблюдение — отбеляза Део, като разгледа тревистия терен наоколо.

Фос, който си бе инжектирал дозата преди два часа и половина, беше напълно концентриран, докато разглеждаше местността покрай неосветения път.

— Трябва да се върнем и да заобиколим. Може да опитаме да направим обход отзад. Само че, ако минем зад онзи завой… — Той посочи напред. — … няма начин да не ни забележат.

Грег продължаваше да оглежда терена през бинокъла с приспособление за нощно виждане.

— Да — съгласи се той невъзмутимо.

— Ще ни трябва поне седмица, за да се ориентираме както трябва — допълни Фос и застана до Део, който изучаваше картата на местността. — А може би дори две.

— Влизаме тази нощ! — отсече Грег.

Двамата сепнато вдигнаха глави, сякаш някой им бе нанесъл кроше по брадичките.

— Какво?!

Грег леко се обърна, за да разгледа по-добре оградата, която отстоеше на около осемстотин метра от тях.

— Няма време да го правим по правилата. Ще отработваме проблемите в ход.

Део го изгледа, сякаш приятелят му внезапно беше откачил.

— Това тук — каза той с глас, който би използвал загубил търпение родител, за да смъмри особено непослушно дете, — повече от сигурно е някаква федерална институция. Достатъчно е да направиш само една грешчица, а самата идея да проникнеш вътре без надлежно изучаване на обстановката е първата ти подобна грешка, и ще те хвърлят в някоя дупка поне за хиляда години.

Грег кимна и се приближи, за да огледа на свой ред картата.

— Вероятно — съгласи се той.

— Ама ти не прочете ли предупредителния надпис? — със смаян глас попита Део. — Ще си щастлив, ако се отървеш само с хиляда години.

— Вече се съгласих — спокойно отговори крадецът. — Сега искам да ви попитам някой от вас интересува ли се как смятам да го направим?

Двайсет минути по-късно Грег и Фос лежаха по корем в пространството зад първата телена ограда.

— Не, не мога да повярвам, че аз правя това! — панически изхлипа Фос.

Грег изобщо не му обърна внимание, само погледна показанията на един от своите датчици.

— От тази страна няма датчици нито за движение, нито за близост. А за твое успокоение ще допълня, че според мен онези камери на сградата са ориентирани под ъгъл, който не позволява контрол над тази част от оградата.

— Според теб? — простена Фос. — Не, аз няма да вляза — само дето не проплака той. — Винаги досега си казвал, че така е по-добре за всички ни.

— Този път нямам избор — обясни Грег и извади от сака до себе си няколко кабела с накрайници. — Оградата по принцип е работа за двама.

— Ще доведа Део.

— Део има други задължения. — Той стана на колене и прекара датчик по дължината на оградата. — Три вериги. Най-горния ред… Петия отгоре… И деветия. — Крадецът свърза към всеки от кабелите кутийка със стрелкова индикация, после подаде свободните им краища на Фос. — Трябва да осъществим контакта едновременно, защото иначе ще задействаме импедансната система.

Фос приключваше с навличането на дебелите гумени ръкавици.

— Ако знаеш как мразя тази дивотия — ядосано прошепна той, последва Грег до втората ограда и застана на две крачки вляво от него.

— Започваме с девети ред. Броя така: „едно-две-три-контакт“. Ясно ли е?

Фос кимна и избърса лице в ръкава си.

— Окей — каза Грег усмихнато. — Едно… Две… Три… Контакт! — Малки сини искрици изхвърчаха в местата, където крокодилчетата се впиха в жицата.

Грег провери стрелката — беше помръднала половин сантиметър наляво. Той завъртя големия потенциометър на кутията, за да я върне в центъра на скалата. После двамата с Фос изпълниха същата процедура още два пъти. Всеки път се налагаше да връща стрелката на нулата в средата.

— Окей — каза накрая Грег удовлетворен, изправи се и разкърши рамене. — Сега настъпи моментът да си заработиш издръжката при мен.

— Е, чудесно — изсумтя Фос.

— Когато докосна оградата, импедансът на веригата ще се промени скокообразно. Използвай потенциометъра, за да го задържиш на нула. — Той погледна от упор изплашения мъж. — Нищо страшно, мисли за това като за компютърна игра — рече и се обърна към оградата.

— А какво ще стане, ако загубя играта?

Крадецът се подсмихна.

— Тогава аз ще се изпържа върху оградата, а отгоре ти ще скочат половината ченгета на света. — Кратка пауза. — Започвам на три-две-… — Фос сграбчи ръкохватката на потенциометъра и впи напрегнат поглед в стрелката на уреда. — … едно!

Грег скочи без замисляне върху оградата, застина за миг и ловко се изкачи до върха. Прехвърли се през корем, използвайки собствената си тежест, за да катапултира долната част на тялото си.

Приземи се на крака с леко тупване и остана така, без да помръдва в течение на цели две минути. Накрая погледна Фос от другата страна на оградата. Партньорът му не откъсваше поглед от индикацията.

— Стой тук. Може да ми се наложи да се върна през същото място.

Фос намери сили колкото да кимне, отказвайки да отмести поглед от проклетата стрелка.

Грег се обърна, шмугна се през тревата по-скоро като гущер, отколкото като човек, и след секунди се скри в тъмнината.

Когато стигна края на йонната сянка — най-близкото място до оградата, където можеше да има други датчици, които не биха се задействали от тока, течащ през нея — той се спря и погледна датчика, който носеше.

— О, Лайнъс, тези хора са силно враждебно настроени към нас — прошепна той, разшифровайки показанията на уреда, който му казваше, че пред него ветрилообразно, но по напълно случаен начин, са монтирани датчици за движение. — Хайде сега да опитаме да намерим такъв път, че да не приближаваме на по-малко от три стъпки до който и да е от тях.

Прекосяването на контролираното разстояние от сто и петдесет метра му отне четирийсет минути. Четирийсет минути пълзене по корем, понякога на една страна, съпроводено с извиване на тялото в най-невероятни пози, с единствената цел да не попадне в полето на някой от датчиците. Накрая уредът му показа, че останалата част от моравата пред него е чиста.

Остана да лежи така в продължение на няколко минути, надявайки се тялото му да се е сляло с терена. И да не предоставя нищо интересно за любопитните камери, върху което да се фокусират.

Пое отново — движейки се толкова бавно, колкото можеше и толкова бързо, колкото смееше — този път извадил от раницата електронен хронометър със светодиодна индикация. Държеше го на една ръка разстояние пред себе си. Когато излезе в положение, позволяващо добра видимост към двете камери, монтирани на стената на сградата, той започна да засича ритъма на тяхното завъртане.

Камерите се въртяха, оглеждайки терена във взаимно застъпващи се участъци. Остана в това положение цели петнайсет минути, опитвайки се да намери подходяща пролука в режима на оглед. В крайна сметка най-доброто, което откри, беше седемсекунден интервал, повтарящ се на всяко трето завъртане, през който оставаше неконтролирана ивица с широчина около четири стъпки.

— Трийсет метра за седем секунди — прошепна той на себе си. — Седем секунди.

Прибра хронометъра, закова поглед върху камерите и се надигна в положение на стартиращ спринтьор. Зачака момента. Помоли се преценката му на ъгли и разстояния да я била вярна и тревата да не е мокра, за да може да разчита на достатъчно сцепление и да набере бързо скорост.

И полетя!

Изпразнил съзнанието си от всички мисли, той буквално изхвръкна от позицията, която бе заел. Погледът му беше прикован в предварително избраното място встрани на сивата сграда.

Петдесет стъпки…

Трийсет и пет…

Десет…

Хвърли се към стената на сградата в мига, в който камерите се завъртяха към него. Застина задъхан, изморен, блокирал болката, чакащ. Опитваше се да възстанови дишането си, да успокои измъчените си мускули, но не преставаше да следи дали няма да се появи някой прекалено добросъвестен часови, или да не е задействал неоткрито до този момент устройство.

Десет минути по-късно, след като се бе убедил, че е достатъчно близко до стената на сградата и следователно извън зрителното поле на камерите, той започна да се плъзга странично в посока на вратата, която беше и крайната му цел.

През цялото това време съзнаваше издайническия контраст между сивия цвят на стената и черните си дрехи и качулка.

Датчиците му показаха сложна, макар и не непреодолима алармена система, монтирана на вратата, но преди да се захване с нея, той извади миниатюрния радиотелефон и изтегли антенката в цялата й петнайсетсантиметрова дължина.

— До „Сив“ от „Черния“ — тихо каза той в микрофона и пак се огледа за незабелязан патрул.

Приглушеният глас на Део се чу веднага:

— „Сив“ на връзка. Потвърдено.

— Тук „Черен“, придвижи се в точка две и чакай. Край.

— „Сив“, разбрано и край.

Грег погледна в посоката, в която знаеше, че Фос продължава да гледа скалата на импедансния индикатор.

— До „Син“ от „Черен“.

Тревожната пауза от петнайсет секунди бе прекъсната от шепота на Фос:

— „Син“ на място.

— Тук „Черен“, как е ситуацията?

— Тук „Син“, по-добре от мен самия.

— Тук „Черен“, остани в точка едно още един час, после се придвижи в точка три и действай по плана.

— „Син“ разбрано. При теб всичко наред ли е?

Този път бе ред на Грег да направи пауза.

— Ще ти кажа след час и десет. Край. — Той изключи апарата и бързо го прибра в раницата на гърба си.

После прекара датчика по външната страна на рамката на вратата и се замисли над онова, което предстоеше.

В коридорите също можеше да има камери. Нищо чудно да имаше патрули в движение или пропускателни пунктове. По дяволите, та още зад вратата можеше да има часови.

Следваше проблемът как да намери непозната жена в сграда, която имаше три етажа над и бог знае колко под земята.

Да, спотайването в канадската пустош започваше да му се струва чудесен начин на живот.

Използвайки микровълнов излъчвател и няколко магнита, той се залови за работа.

Това е пълна глупост, мислеше си Грег, докато работеше. Абсолютна загуба на време. Ако това, каквото и да е то, става със съгласието на правителството, значи аз нямам работа тук. С или без помощта на момичето, правителството разполага с предостатъчно пари, ресурси и време, за да бъде сигурно, че ще излезе победител от всяка ситуация.

Цялото му объркано детство доказваше тази истина.

Датчиците показаха, че алармената система е обезвредена. Той прибра инструментите и извади ключарския комплект.

Знаеше, че неговият мотив не е жаждата за отмъщение. Не беше познавал нито семейство Маккътчън, нито Кери и любовницата му преди. Що се отнася до онези двамата в къщата на Маккътчън, с които се бе разправил, те носеха вина за собствената си смърт. Лицата им в никакъв случай нямаше да му се явяват в кошмари в бъдеще и да го измъчват.

Или поне се надяваше да бъде така.

Освен това, Грег определено нямаше представа коя е жената от телевизионната кола, нито как би могла да му бъде от полза при измъкването от цялата тази каша. Единствената индикация в тази посока бе загадъчната фраза, излязла с последния дъх от устата на Маккътчън: „Тя знае…“.

Ако (тази дума в настоящия момент беше доста силна), ако изобщо съумееше да я намери и освободи.

Но имаше нещо друго, което го движеше напред. Нещо в добавка към онова, което го бе накарало да напусне безопасния уют на канадската пустош. Тук не ставаше дума за притежаваната от жената информация — макар че и това определено бе допринесло за решението му да продължи. Не, опираше до власт.

Студения бе искал да се добере до нея и сега държеше тази жена в ръцете си. По някакъв неясен начин тя бе от значение за плановете или целите му, каквито и да бяха те. И това само по себе си беше достатъчна причина да проникне тук с взлом и да му я отнеме. Да, чиста проба отмъстителност. Нищо, че едва ли щеше да бъде кой знае какво постижение. Но ако се окажеше, че тя притежава информацията, нужна на Грег, за да намери разрешение на ситуацията, в която бе попаднал, тогава…

И все пак, призна той пред себе си, усещайки шперцът да захваща, имаше и още една дреболия.

Откакто се бе изплъзнал от системата, създадена от такива като Студения, той бе успял да си създаде удобно, безопасно съществуване. Четири-пет удара годишно или петнайсетина седмици работа (включително подготовката), които му носеха към четири-петстотин хиляди, свободни от данъци долари — толкова, с колкото бе свикнал да живее.

До момента, когато Студения и неговата банда му бяха отнели всичко това в една изпълнена с брутално насилие нощ. И бяха откраднали всичко, за което бе работил и което бе постигнал.

Той открехна вратата и изчака. Никакви изстрели, никакви викове, никой, който да притича да види какво става, никакъв намек дори за алармена система.

Пое си дълбоко дъх и се плъзна през пролуката в сградата.

„Никой — помисли си той на прага, — никой не може да открадне нещо от Грегъри Пикаро.“