Ричард Стейнбърг
Взлом (6)

4.

Имаше изненадващо малко огън, но гъстият задушлив дим беше навсякъде. Не трябваше да бъде тук, защото рискът беше абсолютно неоправдан. А и в предварителните му планове не бе влизало да се намира близо до Пети район, но някакво труднообяснимо безпокойство, останало след нощната операция, го бе привлякло неудържимо.

А този човек живееше, подчинявайки се на своите инстинкти и усещания.

Така че тръгна из пепелищата, смаян (както всички останали) от пълното унищожение на това място.

— Кой би направил такова нещо? — извика някой.

— Що за чудовища? — риторично бе попитал друг.

— Казват, че са го направили заради Ислямския център на третия етаж — подшушна една жена на приятелката си.

А втората, която стоеше в непосредствена близост до първата, недоверчиво поклати глава:

— Как така, не може да не са знаели, че на третия етаж има детска градина.

Мъжът се отдалечи, все така навел глава, от една страна, за да не бъде разпознат, от друга — за да скрие изражението на шок и болка върху лицево си, а междувременно жандармерията започна да отцепва мястото.

Не бе имал представа.

Но не и другите.

Изведнъж той се спъна и едва не падна във все още димящите отломки в пепелта. Залитна, възстанови равновесието си, но замръзна на място, защото точно пред него лежеше мъничка, тънка детска ръчичка.

Бледа… откъсната от силата на мощния взрив.

И тя все още стискаше с мъртвите си невинни пръстчета усмихната кукла.

 

 

Грег примигна и се събуди.

В мига между настроението от съня и първата му съзнателна мисъл, миризмата на изгоряло месо и овъглена човешка плът магически се трансформира в бекон с яйца.

Но някакво избледняло копие на съновидението се сви в едно ъгълче на съзнанието му.

Не беше изживявал пълната сила на кошмара — или по-точно на спомена — вече от години насам. Беше се надявал, че най-сетне е успял да го затвори и заключи в кутия, дълбоко заровена в отдавна забравено място. Изтезаваща мисъл, с която още преди много години бе решил да се бори и да не й дава да се надига.

Но ето че тази сутрин тя го бе издебнала. Не че го бе изненадала напълно, защото от няколко дни го измъчваше тягостно чувство.

Изправи се в голямото легло, провеси крака през ръба, впи пръсти в тъканта на дебелия мокет и се опита да прочисти главата си от всички други мисли, освен онези, които наистина имаха значение.

Полицаите.

Странните камъни.

Студения.

Стана, обу джинси, облече риза и разкърши рамене. Отиде пред огледалото, прокара пръсти през косата си, разтри очи… все още отнесено.

Обяснимо беше стресът от предната нощ да извика от подсъзнанието му кошмарния спомен. Какво по-естествено от това да го очаква, особено след болката и напрежението, свързани с измъкването на косъм от убийците.

Крайно време беше да се откаже от налудничавата идея, че трябва да се върне на Грейвсенд авеню.

Кошмарен спомен, предизвикан от кошмарната му работа на кошмарната улица от детството му.

Кимна, сякаш удовлетворен от тази мисъл. Тръгна към вратата, спря, обърна се и се върна при леглото. Бръкна под матрака.

Миг по-късно провери дали пистолетът четирийсет и пети калибър е зареден и го пъхна в специалното отделение за него в якето си. Извади плика на Кери от сейфа, наметна якето си и излезе.

Део седеше в дневната и гледаше едновременно двата телевизора.

На единия екран се виждаше дразнещо усмихната, попрецъфтяла красавица, която радостно споделяше презрението си към околния свят, който я възприемал като некадърница (каквато си беше). През цялото това време, опитващата се да изглежда на трийсет седемдесетгодишна водеща, позната в миналото като домакиня на различни състезания, енергично кимаше в знак на пълно съгласие.

Део също кимна едва забележимо на Грег, който седна от другата страна на масата, и се концентрира върху втория телевизор.

Там през седем секунди се редуваха картини от деветте видеокамери, контролиращи периметъра на ранчото. Коняр прекарваше четка през гъстата грива на расов кон в обора. Градинар буташе косачката през островчето трева, което алеята за коли заобикаляше на идване към дома. Волвото на Део бе паркирано до входната врата с предница към портала.

И от другата страна на портала, микробус на кабелната телевизия бе паркирал до стълба на уличното осветление. Двама души стояха, подпрени на микробуса.

— От колко време? — поинтересува се Грег и взе дистанционното, за да спре по-нататъшната смяна на картината върху екрана.

Део хвърли поглед натам.

— От около час. — Гласът му беше равен, безизразен, равнодушен. — Ченгета.

— Надявам се.

Део го погледна за кратко и отново насочи вниманието си към разговора с гостенката в студиото.

— Краката й си ги бива, нищо че е дърта — късо изкоментира той, когато камерата даде в едър план водещата. Знаеше, че ще му кажат каквото е необходимо да знае, когато стане наложително.

В стаята влезе Фос с голяма чиния.

— Мислех, че ще почиваш поне още няколко часа — подметна той и седна да закуси.

Сравнен с предната нощ, това бе напълно различен човек. Лицето му, така силно изопнато по време на удара, сега се бе отпуснало. Нервният му тик бе заменен с топла усмивка и той изглеждаше по-млад, пълен с живот. Всичко това щеше да продължи, разбира се, само няколко часа след като „дозата за събуждане“ изчерпеше действието си.

— Вътре има още.

— Само не торта, моля те — сряза го със сърдит глас Грег, без да откъсва поглед от микробуса на кабелната телевизия.

Фос знаеше, че неговият бос-партньор-приятел-спасител е възможно най-хладнокръвният човек на света по време на криза. Винаги леденоспокоен, дистанциран, възможно най-ефективен, без значение какви са шансовете.

Но беше още разбрал, че има дреболии, които можеха да го изкарат от кожата му и да го доведат до състояние на неистова ярост, способна да стъписа дори онези, които го познават отблизо.

Затова мъдро реши да не се обажда, да не опитва с извинения и да се надява онова, на което Грег бе способен в такива моменти, да се е изчерпало с погрома в кухнята, където вече бе успял да прибере.

— Да ти приготвя нещо за ядене — кротко предложи той.

Грег поклати отрицателно глава, без да отклонява поглед. После хвърли на Фос плика, който бе донесъл.

— Направи справка за това — и посегна към дистанционното, за да увеличи образа, така че да разгледа мъжете по-отблизо. — Започни с напечатаните листа.

Фос сви рамене и изтърси съдържанието на плика. Без да нарушава ритъма на вилицата, която бодваше в ивичките бекон между две топвания на препечен хляб в рохко запържените яйца, той започна да чете.

— „Организационна структура и канали за финансиране… на проект Умбра“ — промърмори възрастният мъж, когато намери онова, което Грег му бе наредил. — „Меджик… копирането забранено.“ — Пауза. — Правителствен жаргон. Тези хора не могат да кажат онова, което искат с прости думи като всички останали — изръмжа той и продължи да чете, докато ядеше.

— Кажи ми за колата — каза Грег и си наля кафе от каничката на масата.

Все така, без да отделя поглед от екрана.

Део смени програмата на анимационни филми.

— Волво 350S. Тук такива просто не правим. Възможно най-якото шаси в света.

— И?

— Купето е блиндирано от всички страни с по един пръст титан. Стъклото в прозорците е поне сантиметър полимер, устойчив на високоскоростни куршуми. Резервоарът е завит в риза от кевлар и е с увеличена вместимост — отива чак до под задната седалка. Едно зареждане стига за над осемстотин километра пробег на висока скорост. Не е зле, като се има предвид колко е голяма и тежка. — Той млъкна и се засмя от сърце на невъзможното изпълнение на скачащите по екрана фигурки. — Обожавам това! Според мен може да изчисти всичката лоша карма във въздуха. Двигателят е 410 V-8, турбо.

— Нещо друго?

Шофьорът сви рамене.

— Малко екстри. Нищо изключително.

Грег кимна, върна режима на превключване на картината и се опита да изпразни главата си с анимационните филмчета. Позвъняването на телефона прекъсна и без това провалящият се опит.

— Три-пет-едно-три — каза той с леко променен глас.

— Доколкото си спомням, казах ти да не вдигаш телефона.

В слушалката нещо изщрака — несъмнено включването на системата против подслушване.

— Какво става, Карлайл?

През шума на сканиращата система гласът на адвоката прозвуча особено напрегнато.

— Нищо хубаво.

— Задръж така. — Грег натисна бутона за прехвърляне и отиде в кухнята. Пое си дълбоко въздух и взе слушалката там. — Продължавай.

— Изведнъж полицаите започнаха да гледат на случая Кери като на рутинно изчезване. Никакво разследване, никакви приоритети. Нищо.

— И това е лошо? — попита Грег, без да се усмихва, защото подозираше какво следва.

Карлайл въздъхна толкова дълбоко, че се чу даже през доста силния шум, който по някакъв начин предпазваше двамата разговарящи от подслушване.

— По-конкретно — бавно изрече получаващият тарифа от по седемстотин и петдесет долара на час адвокат, — шефът на полицията е извикал началника на отдел „Убийства“ и му е наредил да забрави. Моят информатор казва, че подозренията срещу теб също са снети.

— Но ние знаехме, че в крайна сметка така и трябва да стане, нали?

— Сега обаче знаем на кого можеш да благодариш. Както се изрази моят човек „безличен мъж в безличен костюм с невзрачно лице и малка пластмасова карта, на която пише, че може да прави каквото си поиска“. Схващаш ли картинката?

Грег се замисли по какъв начин новата информация пасва на мозайката. Странно, но някак не се чувстваше уютно, че полицията не иска и да знае за него.

Защото друг живо се интересуваше.

— Откога е информацията? — попита той след малко.

— Секунди преди да ти се обадя.

Грег направи бърз преглед на възможностите. Напоследък често му се налагаше.

— Имам завещание при теб, нали?

Този път паузата беше на адвоката.

— Да-а — изненадано проточи той. — Отпреди година.

Грег кимна.

— Само помни, че нямам никакво намерение да се самоубивам, ясно ли е?

— Ще се погрижа някой от моите хора да направи аутопсията — отговори Карлайл, този път след още по-дълга пауза. — Наистина ли смяташ, че може да се стигне до…

Но думите му бяха прекъснати от Грег, който сложи слушалката на телефона, поколеба се за миг и се върна в дневната.

— Кабелните пичове получиха ценно подкрепление — хладнокръвно отбеляза Део и посочи към екрана.

Там, точно в този момент, дълга лимузина паркираше зад микробуса.

Грег навлече якето, проследявайки с поглед как шофьорът на лимузината слиза, отива до кабелните техници и разменя с тях няколко думи. Без да се крият, тримата открито гледаха към дома му.

— Дай ми нещо, Фос — каза той с равен, но все пак напрегнат глас.

Фос вдигна поглед от документите.

— Още нищо не мога да схвана. Трябват ми поне два часа и малко време в Интернет.

Грег видя шофьора на лимузината да се връща и обляга до задния прозорец.

— Искам, каквото имаш до момента.

Едва сега Фос забеляза напрежението у приятеля си.

— Ъ-ъ… „Проект Умбра“ — вероятно някакво кодово име — се изпълнява под шапката на нещо, известно под името MJ-12, наричано още „Меджик 12“. И по-конкретно от някой, обозначаван с MJ-7.

— И?

Докато шофьорът бе извървявал разстоянието от микробуса до лимузината, Део бе свалил ботушите си и бе обул леки тенис обувки.

— „Умбра“ е създаден на принципа на пенсионен фонд — продължи Фос. — Има за задача да се грижи за петнайсетина-двайсет души, на които чрез серия от подставени корпорации се изплащат годишни издръжки.

— Това ли е?

— Засега — с тих глас призна старият наркоман. — Може би си струва да добавя, че тези документи са засекретени за нуждите на „Меджик“ под гриф „Само за четене“. Меджик… не знам, това може да е абревиатура за някаква секретна операция или бог знае за какво. — Той замълча, погледна на свой ред към монитора, приковал цялото внимание на приятелите му, и върна поглед към лицето на Грег. — Напускаме ли?

Грег не помръдна, когато видя лимузината да извива и да спира пред порталната врата. Проследи слизането на шофьора, който се приближи до оградата, натисна бутона на интеркома и телефонът на масата иззвъня.

Грег вдигна на третото позвъняване.

— Да.

— Господин Смит за господин Пикаро.

Грег натисна бутона за отваряне на вратата.

— Влизайте. — Обърна се към Фос, който като хипнотизиран наблюдаваше влизането на лимузината. — Вземи чантите за екстрени случаи. — После тръгна към входната врата, следван отблизо от Део.

Издължената кола зави по алеята, намали ход и приближи към парадния вход.

— Дръж се приятелски, Пол — обади се Килбърн от задната седалка. — Приятелски, миролюбиво, просто като шофьор, на когото му се плаща за всеки час работа.

Шофьорът кимна.

— Да, сър. — Но гласът му определено беше лишен от ентусиазъм.

— Какво има, Пол?

— Сър, не бих искал това да прозвучи критично, но защо не подходим към този човек като към останалите? Нали казахте, че времето ни притиска. А той е само обикновен взломен крадец. Не по-различен от останалите нещастници, които ни доведоха дотук.

Килбърн кимна. Колата спря пред входа. За миг се сети за техника Дойчмьор, за прекупвача на крадената стока, за човека, който „переше“ акции и облигации — за всички онези, през които бяха минали, за да се доберат до единствения свидетел на случилото се снощи.

— Просто крадец, казваш — тихо повтори той. — Може би. Но този крадец, Пол, точно този може да не е като всички останали. — И той посочи с жест заобикалящата ги богата земя. — И живее в къща, много по-различна от онова, което бих очаквал от „прост крадец“.

— И аз — неохотно призна шофьорът.

Той спря, но не изгаси двигателя.

— Така че — завърши Килбърн, докато подреждаше нещата си на задната седалка, — ще направим една малка инвестиция във времето. — Той замълча за секунда. — И ако всичко е както би следвало да бъде, ако той се окаже онова, което смятаме, че трябва да е… тогава ще продължим процедурата.

Вратата се отвори. През нея излезе Грег, следван от Део. Шофьорът на лимузината пое дълбоко въздух в гърдите си, извика на лицето си усмивка и слезе от колата.

— Господин Пикаро? — попита той по най-естествения начин, на който бе способен.

Никой не реагира.

— Господин Смит иска да разговаря с господин Пикаро.

— И? — без да помръдва попита Грег, гледайки към тъмното стъкло на отделението за пътници в лимузината пред тях.

Шофьорът започна да заобикаля колата.

— Господин Пикаро? Ако бъдете така любезен да влезете вътре, мисля…

— Не ме интересува какво мислиш — прекъсна го Грег, без да скрива досадата в гласа си. — Ако Смит иска да разговаря, нека слезе.

Шофьорът застина, поразен от увереността, с която крадецът разговаряше. Поколеба се, после се върна обратно и влезе на мястото си в колата.

Измина цяла минута, но накрая задната врата се отвори и през нея слезе Килбърн.

Той примигна под ярката утринна светлина, посегна към джоба си и извади от там… слънчеви очила.

Обичайно, но добре обмислено движение. Старецът бе използвал този прийом стотици пъти в миналото, когато му се бе налагало да действа в сходни ситуации. И винаги, без изключение, това обикновено движение бе принуждавало стоящия пред него да трепне, предполагайки, че ще извади пистолет.

Номерът бе успял и този път. Мъжът зад Пикаро бе трепнал.

А крадецът само се бе усмихнал.

— Е, господа — с ведър глас започна Килбърн, — вие сте в привилегировано положение. Знаете кой от вас е Пикаро. Ще го споделите ли с мен? — попита той, макар вече да бе сигурен в отговора.

— Смит, значи — разочаровано произнесе Грег. — Не можахте ли да измислите нещо по-свежо от това? — И пак се усмихна. Спокойно, небрежно, сякаш не му пукаше какво може да стане.

Но вътрешно в себе си бе почувствал неприятен хлад при свързването на гласа на Студения, който бе чул снощи, с човека пред себе си.

Килбърн сви рамене.

— Какво значение има името. Важното е разговорът ни да е продуктивен.

Но се сепна, когато Део излезе иззад Грег, мина покрай него, слезе по стъпалата и отиде до паркираното наблизо волво. Седна на капака и вторачи поглед в шофьора на лимузината.

Килбърн отново насочи вниманието си към Грег.

— Дали да не оставим нашите… съдружници тук и не влезем вътре?

— Огледайте се, Смит.

— Какво?

— Огледайте се наоколо. — Старецът се обърна и Грег направи няколко крачки напред. — Имам градинар, разполагам с няколко коняри, а в момента тук даже е и ветеринарят, който се занимава с един от конете ми.

Килбърн се обърна отново към Грег и с изненада видя, че той се е приближил плътно до него.

— Какво искате да кажете?

— Нищо — с все същия небрежен той отговори Грег. — Обръщам ви внимание на публиката.

— Ясно.

— И така?

Ситуацията не се развиваше по начина, по който старецът бе очаквал. Всичко бе по-иначе… Самото място. Човекът. Лишен от избор, Килбърн се спря на стария, отдавна шлифован до перфектност подход.

— Имам основания да смятам, че сте… как да се изразя… влезли в контакт с двама мои сътрудници снощи.

— Да изоставим играта на думи, Смит — изрече Грег с тон, в който за пръв път се долавяха заплашителни нотки. — Какво искате?

Килбърн замълча, впечатлен от поведението на мъжа пред себе си.

— Добре… — Той отстъпи няколко крачки. — Какво правехте в апартамента на Кери снощи?

— Аз съм крадец. Нататък е ясно.

— Крадец… да. — Старецът кимна. Част от съзнанието му се възхищаваше на прекрасната гледка на Тихия океан, разкриваща се странично от къщата. — Крадец без досие, поне за последните десет години.

Грег повдигна вежди.

— А вашето минало докъде се простира, господин Смит?

Отново отговор, различен от очаквания.

— За кого крадете, господин Пикаро? — Килбърн се опита да скрие факта, че се чувства изваден от равновесие.

— Обикновено работя за себе си.

— Обикновено — усмихна се Килбърн. — Като снощи ли?

Сега беше ред на Грег да свие рамене.

— Човек с моя занаят се научава да бъде гъвкав.

Килбърн се засмя, но смехът му бе лишен от всякаква радост.

— Две тела, гротескна картина, доколкото си спомням, преследване от двама безжалостни мъже из коридорите на жилищен блок в мъртвилото на нощта… — Гласът му заглъхна. — Както сам казахте, нека да не жонглираме с думи.

— Идеята да се срещнем, е ваша.

Въпреки равния си глас, Грег усещаше как стомахът му се обръща. Неясните до преди малко образи от дневната на Кери, сега придобиваха плът и кръв. Ставаха кристално ясни. Най-големият му провал отново търпеше развитие, и то пред очите му.

Скритият в сянка силует на мъжа с гласа на Килбърн, но без неговото лице, сега се смееше в съзнанието му.

Килбърн съвсем явно демонстрираше арогантното поведение на човек, съзнаващ силата си. Признанието му, че е съучастник в убийство, предизвикателно фалшивото му име, биещата на очи лимузина, откритото оглеждане на къщата му — всичко това говореше на Грег с аленочервени букви. Сякаш му казваше: „За мен ти си плюнка. Интересуваш ме само за момента. Живей или умри — все ми е едно“.

— Добре, ще опростя нещата. Кажете ми защо бяхте там — каза Килбърн и без да мига, втренчи поглед в също толкова непоколебимия поглед на крадеца. — Кой ви изпрати? Какво намерихте в сейфа под пода? — Кратка пауза. — Убедете ме, че интересите ни не съвпадат и повече няма да се видим.

В този момент Грег разбра, че този твърд като скала старец смята да го убие. Въпросът бе кога.

— Имам въпрос.

Килбърн дълбоко въздъхна.

— Надявам се, че има отношение към това, за което разговаряме — каза той, леко се извърна и погледна ноктите си. Ход, целящ да покаже колко малко го вълнуват въпросите на Грег.

— Вярвате ли в магии?

Килбърн рязко се извърна.

— Какво?

— За проект „Умбра“ ли работите или направо за MJ-12? — Тонът на крадеца беше небрежен, сякаш отговорът не го засягаше особено. Килбърн се вкамени. — Не че държа на всяка цена да разбера — бързо допълни Грег, като видя реакцията. — Просто съм любопитен.

С друго не разполагаше — това бе единственият начин да забави малко Студения, да го накара да се замисли, да се разколебае, да почувства неувереност.

— Мисля, че току-що отговорихте на въпроса ми, господин Пикаро.

Грег се насили да се усмихне.

— Така ли? Наистина? — Той поспря. — Да — каза след малко, сякаш неочаквано намерил отговора на сложен въпрос. — Разбирам какво допускате. Но от друга страна, опасявам се, че не сте обмислили ситуацията в цялата й дълбочина. Искам да кажа… това, че знам за „Умбра“ и MJ-12, може да се дължи на факта, че съм научил за тях от сейфа.

При споменаването на думата „сейф“ на челото на стареца започна да пулсира малка веничка. Повечето едва ли щяха да забележат. Грег не го пропусна.

— От друга страна — продължи той с все същия небрежен тон, — би могло просто да означава, че работим за едни и същи хора. И че само се опитвам да установя дали имаме един и същ началник, или имаме един и същ началник на нашите началници. — Той пак направи кратка пауза и съчувствено изгледа Килбърн. — Колко притеснително би било за вас, ако се разбере, че сте унищожили човек от същия екип. Питам се… Какво ли би казал MJ-12, като научи.

Килбърн рязко направи няколко крачки по посока на младия мъж.

— Кой си ти? — попита той с дрезгав шепот.

Грег като че ли понечи да отговори, но внезапно бръкна в якето си и доволно се засмя като видя Килбърн да трепва.

— Върви си по пътя, Смит — каза той с властен тон. — Махай се и ще смятам инцидента за приключен. — Обърна се и се отправи към дома си.

— Пикаро! — не можеше да се каже, че е вик, но заплахата беше недвусмислена.

Грег спря и се обърна с лице към стареца.

— Да?

Килбърн се изкачи по няколкото стъпала, които ги разделяха.

— Моли се онова, което ми каза, да се потвърди — прошепна той заплашително.

— Какво толкова ти казах? — с нескрита досада се поинтересува Грег. Направи знак на Део да дойде при него и изчака шофьорът му да влезе в дома, преди да се обърне отново към Килбърн. — Върви си, Смит. Спасявай се, преди да съм извикал полицията за незаконно влизане в чужда собственост. — На свой ред той се прибра в къщата и не пропусна да затръшне вратата зад гърба си.

Килбърн остана загледан в нея близо две минути. Мозъкът му анализираше целия разговор, всяка фраза, всеки нюанс и намек. Накрая се върна при лимузината.

— Сър? — попита шофьорът, когато Килбърн затвори с трясък вратата.

— Искам до един час още три екипа за наблюдение тук. Да имат готовност за проникване със сила.

— Веднага, сър — шофьорът подкара колата. — Значи е той, така ли?

Килбърн обаче не отговори, загледан в пода на лимузината, която се насочи към вратата в оградата. Натисна бутона, за да вдигне преградата между двете отделения и докато се отделяше от света, не преставаше да се пита кой от двамата ще бъде мъртъв след няколко часа: той или Пикаро.

 

 

Озовал се в дневната, Пикаро проследи изтеглянето на лимузината от границите на неговото ранчо и спирането й половин пряка по-надолу по улицата.

— Този човек — натърти Део, — просто не може да бъде пренебрегван.

Грег кимна и се обърна към Фос, който ги слушаше какво си говорят от прага на кухнята.

— Заминаваме.

— Благодаря ти, Исусе! — възкликна Фос, но беше мрачен. В краката му лежаха два куфара, пътна чанта и куфарче с инструменти. — Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отсече Грег и се отправи към кабинета си. — Защото няма да повярвате, но ми писна да дрънкам глупости.

Докато Фос товареше багажа в колата, докато Део събираше по телефона информация от пътната служба за състоянието на магистралите, които можеха да използват и докато отвън три коли без отличителни знаци (докарали също толкова безлични мъже) заемаха подстъпите към ранчото на Грег, той самият работеше в кабинета си и около къщата.

Тримата не разговаряха и всеки мълчаливо се занимаваше със задълженията си. Фос преглеждаше списъка с необходими неща, Део изучаваше пътни карти, а Грег разнасяше голям сандък, натъпкан със странно изглеждащи апарати, преди да хлътне за последен път в кабинета си.

Четиридесет и пет минути след сблъсъка с Килбърн, Грег се присъедини към двамата в кухнята.

— Доколкото мога да преценя, ще предприемат каквото са решили към седем, може би дори към седем и половина. При всички положения след като по-голямата част от персонала си е тръгнала.

Део кимна по посока на монитора.

— Около десетина мъже, които са се настанили както смятат за добре. Не изглежда да са се забързали за някъде.

Фос довършваше пълненето на термоса с кафе.

— Колата е натоварена.

— А ти, ти как си? — поинтересува се Грег. — Готов ли си за това, което ни предстои?

Фос го погледна засегнато:

— Трябва ли да ми говориш така?

Грег обаче не отмести поглед.

— Казвам каквото мисля, старче. Нещата там, отвън, могат да… загрубеят, сещаш ли се? И би ми се искало да бъдеш… — Той не довърши фразата си и се вгледа дълбоко в очите на своя приятел. — Не знам дали не е по-разумно този път да не вземаш участие.

В стаята се възцари неловка тишина.

— Ще тръгваме ли най-сетне, или какво? — измънка накрая Фос.

Грег го гледаше замислено.

— Добре, сядаш отпред при Део — твърдо каза след няколко секунди той.

— Е, прекрасно — обади се шофьорът и поклати глава: — Първо ни спират за превишена скорост, а след това ни пращат в затвора за притежание на наркотици.

Фос се обърна към него и на лицето му бавно изплува усмивка.

— Сигурно е за предпочитане пред онова, което ни е намислил онзи стар гъз. — Той замълча за няколко секунди и тихо додаде, напълно сериозно: — Освен това, нищо няма да взема със себе си.

— Да, повярвах ти — озъби се Део, докато вадеше бутилка вода от хладилника. — И чичко Смит продава курабийки на момиченцата скаути. Кога ще го направим най-сетне?

Грег взе спортен сак от сандъка, с който бе ходил насам-натам — това беше единственото останало в него. Бръкна вътре, извади дистанционно управление, набра трицифрена комбинация, изчака две-три секунди и натисна четвърти бутон.

Чу се едва доловимото прещракване на някакви устройства, тихо забръмча невидима апаратура, а във въздуха около тях се разнесе познатата възкисела миризма като след включване на микровълнова печка.

— Сега.

 

 

В колата, спряла до електрическия стълб пред вратата, единият от фалшивите кабелни техници тихо изрече в задействана от гласа радиостанция:

— Трима бели се качват в колата.

Шофьорът на лимузината се обърна към Килбърн, за да се увери, че е чул съобщението.

— Пети екип да остане и да наблюдава дома, Пол. Останалите да ги последват, но без да се натрапват.

Шофьорът кимна и предаде заповедта.

След по-малко от минута волвото излезе на улицата. Зад него на дискретно разстояние веднага се залепиха лимузината и три от колите.

 

 

— Ринг свободен, човече — каза Грег и се обърна да погледне през дебелото стъкло на задния прозорец.

Део кимна:

— Нищо особено не могат да ни направят тук. Много къщи, бъка от пешеходци и наситен трафик. Ще изчакат да завием по пътя за междущатска 24. Четири ленти, слабо движение по това време на денонощието, идеалното място да ни ударят.

— Сигурен ли си?

Део се усмихна. Изглеждаше наистина спокоен.

— Аз бих го направил там.

— Страхотно — измърмори Фос и провери достатъчно ли е затегнат колана му.

— Както казват в автокъщите „Подкараш ли колата, няма връщане на парите“ — каза Део този път сериозно и плавно ускори до седемдесет километра в час. — Да не вземат да заспят.

Едната от колите ги изпревари и зае позиция пет дължини пред тях. Другите две останаха отзад, спазвайки същата дистанция, но в лентите отляво и отдясно на тяхната. Черната лимузина заемаше четвъртия връх в ромбовидната конфигурация около волвото.

— Отбивката за магистралата е след два километра. Ще го правим или не?

— Направи го! — твърдо изрече Грег.

Волвото намали, съвсем малко, но достатъчно за колата отпред да стигне началото на отбивката за включване в магистралата няколко критични секунди преди тях.

После Део внезапно заби крак върху педала на газта и сребристата машина буквално скочи. Специално укрепената предна броня като че ли се протегна, заби се в левия заден калник на колата отпред и я запрати в неконтролируемо завъртане през платното на шосето.

Без да отпуска натиска върху педала, Део излетя след и покрай бъдещата развалина с около сто и десет километра в час.

Шофьорът отляво на него нямаше никакъв шанс да избегне загубилия контрол над колата си негов партньор. Вряза се в него с пълна скорост. Разнесе се стържене на ламарини, разхвърчаха се искри, разкрещяха се мъже.

Последната от преследващите ги коли и лимузината извиха в сетния момент, едва избягвайки катастрофата. После се понесоха след избягалото напред волво.

 

 

— Господи! — извика шофьорът на лимузината, впил във волана побелели от стискане пръсти, докато се бореше да овладее голямата машина.

Килбърн се измъкна от пода между седалките отзад и без да обръща внимание на кръвта, течаща от разбития му нос, се залепи за преградата, търсейки с поглед волвото.

Но дългият, извиващ се път пред тях беше пуст.

— Настигни ги, дявол да ги вземе! — изръмжа Килбърн с почти животинска ярост. — По-бързо!

Колата и лимузината най-сетне излязоха на магистралата, но там ги чакаше нова изненада. Волвото беше спряло в далечния край на отбивката.

Обърнато с предницата към тях.

И преди да реагират, преди да успеят да изругаят дори, преди да направят каквото и да било, колата се хвърли напред, право срещу лимузината.

Без време да помисли, да съобрази и да вземе единствено правилното решение, шофьорът на лимузината, притиснат от ляво от склона на планината, рязко извъртя волана надясно и удари левия заден калник на втората кола.

Пътниците в нея изкрещяха в един глас, колата поднесе и докато паникьосаният шофьор се опитваше да я овладее чрез завъртане на волана наляво, волвото се заби в него.

Бронираната кола за миг потрепери, после повлече преследвача си двайсет метра назад, избута го встрани и невъзпрепятствана продължи нататък. Колата остана залепена за склона — купчина смачкан метал.

Шофьорът на лимузината се пребори с волана, без да обръща внимание на искрите, които се разлетяха от остъргването по крайпътното заграждение — то ги бе спасило от падане в пропастта от другата страна — и най-сетне овладя колата. В същия миг изгърмя предната дясна гума, почти веднага последвана и от задната дясна. Лимузината спря като вкопана.

Нито Килбърн, нито шофьорът казаха нещо. Останаха да седят така близо пет минути и единственият шум, който се чуваше, беше ускореното им дишане. Накрая шофьорът избута заклещената врата до себе си и слезе. Минута по-късно вече помагаше на кървящия старец да се измъкне.

— Добре ли сте, господин Килбърн? — попита той с разтреперан глас. Все още не беше в състояние да осъзнае всичко, което им се бе случило, сякаш изневиделица.

— Чудесно се чувствам — с тих глас отговори Килбърн, загледан в посоката, в която беше изчезнало волвото. После попи кръвта по долната си устна. — Просто прекрасно. — Едва сега забеляза пушека, който се стелеше зад тях. Пламтящите останки на първите две коли.

— Горките нещастници — прошепна шофьорът, който бе заобиколил лимузината и беше отишъл до обезопасителното заграждение. Погледна надолу: — Онзи не им остави никакъв шанс.

— Провери другите — намери сили да нареди старецът.

Шофьорът се затича по пътя към смачканата трета кола. Хвърли бърз и тревожен поглед вътре, после се обърна към Килбърн и бавно поклати глава.

Старецът си пое дълбоко дъх, оправи сакото си, наведе се през отворения прозорец към шофьорската седалка и изтегли малък микрофон.

— Пети екип?

— Пети слуша.

— Пети, говори водачът. Прекратете наблюдението и ме вземете при… — Той направи пауза, оглеждайки се за пътен знак. — … при отбивката за включване в магистралата, междущатска 24, запад.

— Пети, разбрано. Тръгваме.

Той хвърли небрежно микрофона обратно в лимузината и седна на прага на вратата.

И зачака. Продължаваше да гледа в посоката, в която бе избягало волвото.

Опитваше се да предвиди следващите ходове на крадеца. За себе си вече знаеше какво трябва да предприеме.

Потупа се по джобовете, изправи се с изпъшкване и с изкривено от болка лице. Трябваха му цели три минути, за да намери сред хаоса отзад клетъчния си телефон.

И докато шофьорът се опитваше да отвори без помощни средства заклещения капак на багажника, за да извади аптечката, Килбърн набра някакъв номер. Отговориха чак на петото позвъняване.

— Едно-едно-седем-две. Дежурен офицер лейтенант Мендез.

— Централа, моля.

— Пълномощия?

Килбърн се поколеба, преди да изрече думите, които не бе изговарял близо трийсет години.

— Пълномощия? — поиска отново гласът от другия край.

— Сан-Августин четири-седем.

— Един момент, моля.

Две бързи позвънявания, после нов глас.

— Централа, майор Роджърс.

— Искам спешна връзка със Зоната — каза почти шепнешком Килбърн, макар линията да бе скремблирана и наблизо да нямаше жива душа, която да ги подслушва.

Дълга пауза.

— Идентификация? — попита накрая гласът.

Килбърн за кой ли път днес отново си пое дълбоко въздух.

— Робърт-Алфа-Алфа-Фокстрот. Четири-седем.

— Основание?

Този път Килбърн вече наистина се огледа, преди да каже с едва чут шепот:

— Джо Грей. Макс Грей.

— Чакайте, прехвърляме ви.

Старецът се опита да игнорира острата болка, която избухна в лятата му страна и пропълзя нагоре към врата.

Помоли се, когато всичко това свърши, поне краят му да бъде бърз.

 

 

Седем часа по-късно, на петстотин километра от мястото на сблъсъка, Део спря поочуканата кола в глуха уличка зад един току-що затворил пазарен комплекс в Северна Калифорния. Преди още колата да бе напълно спряла, Грег изскочи от предната седалка и на бегом се отправи към стоманена врата, на която пишеше „Кибер трезор“.

„ВНИМАНИЕ! — прочете той върху залепения в центъра на вратата стикер в цветовете на американското знаме, оформен като щит. — ТОВА МЯСТО СЕ КОНТРОЛИРА ОТ БЕЗЗВУЧНА АЛАРМЕНА СИСТЕМА И Е ПОД ОХРАНАТА НА ВЪОРЪЖЕН ПАТРУЛ.“

Грег поклати глава, извади спрей с олио за готвене от спортния си сак, надяна тънка сламка на дюзата, нагласи я в отвора на ключалката и впръска в продължение на близо десет секунди. След това заби три силно ръждясали гвоздея на внимателно избрани места в касата на вратата.

— Да сключим сделка, Лайнъс — прошепна той, докато увиваше гола медна жица около гвоздеите и прехвърляше свободните й краища между рамката на вратата и горния й ръб. — Никакви изненади от твоя страна — каза той и внимателно отвори вратата, — а пък аз ще си платя за стоката.

После влезе вътре и подпъхна клин под отворената врата.

Десерт минути по-късно се показа обратно. Носеше голям кашон в ръцете си. Део изскочи навън и му помогна да го натоварят в багажника.

— Това е 300-мегахерцов „Пакард Бел“ — каза Грег на Део, докато наместваха кашона. — Друго?

Шофьорът направи справка в списъка.

— Принтер „Хюлет Пакард 5L Лазерджет“, два диска „Пакард Бел“, „Хюлет Пакард“…

— Дай ми списъка — раздразнено прошепна Грег и го дръпна от ръцете на Део. — Защо не иска да използва онова, което мога да му купя на часа?

Део сви рамене.

— Ами нали сам ти искаше да започне още тази нощ. — После се усмихна. — Не забравяй подложката за мишка. Иска да е синя — и сложи ръка на устата си, за да заглуши кикота си.

Грег мрачно го изгледа и влезе обратно в склада за компютри.

Час по-късно двамата сглобяваха конфигурацията под вещите указания на Фос.

— Внимавайте кабелите да не се докосват.

Грег го стрелна с гневен поглед.

— А дали ти ще можеш да свършиш някаква работа, когато ние приключим и това нещо заработи?

Фос познаваше този поглед. Грег гледаше така, когато искаше да каже: „Питам те и внимавай как ще ми отговориш“. Беше ядосан и имаше за какво. Рядко състояние за иначе спокойния крадец.

Гневът му не беше насочен към Фос, макар че намираше проявление точно по този начин. Не. Гневът беше срещу онзи старец — Смит. Затова, че го бе принудил да бяга като долнопробен мошеник.

Грег ненавиждаше някой да мисли за него като за обикновен крадец.

По пътя насам той бе разказал на спътниците си какво се бе случило в блока на Кери. Беше споделил всичко, което бе чул, видял и помислил. Включително убеждението си, че Смит не се е отказал да ги преследва.

— Кой, по дяволите, е този човек? — бе попитал Део. — Ако е мошеник, би следвало да знае, че ти няма да отидеш да го изтропаш на полицията, просто заради спортсменството. А ако е чист, защо сам не извика полицията?

Грег бе потънал в дълго мълчание след тези думи.

— Мисля, че работи за правителството — проговори накрая той. — Или най-малкото е работил — реши да уточни за всеки случай.

— Нашето правителство?

— Нечие — бе свил рамене Грег. — Да му го начукам… Чие?

И тогава Грег се бе обърнал към Фос, с когото си бяха сменили местата.

Той седеше с дъска през коленете и фенер в ръката — бяха го купили от магазин за спортни стоки — и прелистваше документите от папката, която Кери не много точно бе кръстил „Застраховка Живот“.

— Можеш ли да отговориш? — настойчиво го бе попитал той.

— Не знам — бе отговорил Фос. — Тези неща са отпреди петдесет години. От периода малко след войната. Тук има позоваване на приложения, които липсват. И има маса военна терминология и армейски жаргон.

После беше замлъкнал и бе оставил заглавия, съкращения и наименования на места да заплуват пред очите му. Беше им дал възможност да се подредят в някакъв свой си ред. Точно това бе силата му като компютърен маг в Силициевата долина. Времето, когато можеше ей така, между другото, да реши невероятно сложни, във висша степен абстрактни задачи, просто като оставеше съзнанието си да се порее над данните.

Но това бе в миналото — преди много години и безброй спринцовки оттогава. Когато това изпълнение още бе по силите на мозък, необсебен от грижата за трите задължителни боцкания на ден. Беше ли все още способен на подобно изпълнение? Никак не бе сигурен в това. Дори се страхуваше да разбере истината. Затова поиска да му бъде даден мощен компютър с цел да провери отговорите, които като че ли бяха започнали да се оформят в размътеното му съзнание.

И така, в крайна сметка се бяха озовали в малкото бунгало на един мотел, с телефонна линия, „взета назаем“ от близкия стълб, и екран, на който мигаше менюто на търсачката в Интернет.

— Дайте ми два часа — каза той и пръстите му заиграха по клавиатурата.

Грег неохотно кимна и се отправи към вратата. Открехна я и хвърли поглед на безлюдната уличка в бедния квартал.

— Имаш ли да правиш нещо по колата?

Део поклати глава отрицателно.

— Проверих я последния път, когато спряхме. Нищо й няма. Ще върви. — Той с удоволствие се опъна на едното от двете легла. — Ти ли поемаш първото дежурство?

Вместо отговор, Грег отвори пак вратата и излезе в нощта.

Део дълбоко изпусна въздух, затвори очи и се опита да не чува шеметното тракане по клавишите.

 

 

Далеч на юг, Килбърн седеше в плетено кресло на моравата и съзерцаваше ранните звезди над синеещия се океан.

През последните пет часа по негова заповед специален екип бе извършил обстойно претърсване на всеки сантиметър от ранчото. Хамбари, обори, конюшня, пристройки — всичко бе най-старателно огледано. Дюшемето бе изкъртено, стените бяха надупчени, всички чекмеджета, кутии и шкафове бяха внимателно прегледани, всеки лист хартия беше прочетен, всяка по-интересна вещ бе донесена за преценка на Килбърн. А той седеше в шезлонга като крал, оглеждащ армията си от висок хълм.

До момента не бяха намерили нищо интересно.

От няколко часа насам бяха съсредоточили вниманието си върху къщата. И тук търсенето вече драстично се бе забавило.

— Господин Килбърн?

— Да, капитане.

Младият флотски капитан поклати глава, докато се приближаваше към омотания в бинтове старец, който командваше парада.

— Продължаваме да се натъкваме на проклетите адски машини във всяко помещение — и той избърса почернялото си от сажди лице. — Който и да е бил собственикът на този дом, той никак не е искал да му ровим из нещата.

Килбърн игнорира казаното от военния.

— Докъде стигнахте?

— Още сме в предната част. Кухня, спалня, трапезария, дневна. Отворихме вратата към нещо, което изглежда като кабинет. Най-сетне успяхме да преодолеем стълбището.

Килбърн потисна съчувствената си усмивка към проблемите на капитана.

От първата секунда на влизането в къщата, бяха принудени едва ли не да пълзят със скоростта на охлюв. Отвориш онази врата и в лицето ти пръсва сълзотворен газ. Прекосиш онзи праг и лампите изгасват, а в лицето ти избухват димки. И всичко това на фона на епизодични глухи експлозии и заслепяващи илюминации.

Като че ли вече беше започнал да разбира начина на мислене на крадеца, защото вече се бе убедил, че Грег наистина е крадец — крадец, научил за свое нещастие неща, които не биваше да знае. Влязъл там, където не бе следвало да припарва. Демонстрирал страхотна способност за оцеляване.

Да, възможно бе всичко да е било едно най-обикновено стечение на обстоятелствата и когато го заловяха, това щеше да се разбере със сигурност. Но каквото и да бе, той вече знаеше прекалено много и този факт бе подпечатал присъдата му.

— Продължавайте в този дух, капитане.

Капитанът кимна и понечи да се отдалечи, но в същия момент при тях дойде на бегом един ефрейтор.

— Намериха това на пода в кабинета.

За миг, за един кратък миг, старият убиец се запита дали в плика, надписан семпло „Смит“, няма бомба.

Да, той самият със сигурност би постъпил така. Но не и този интелигентен крадец със здрави нерви, корави топки и подчертан вкус към шегите. Не и човекът, осеял пътя на хората му с несмъртоносни препятствия. С неща, предназначени да ти късат нервите, да те забавят максимално, но не да те осакатят или убият.

Той разкъса края на плика и извади от него един-единствен тънък лист. Бързо прегледа двата параграфа и кимна на военния пред себе си.

— Незабавно изтеглете хората си от къщата, капитане.

— Какво?

Килбърн с труд се изправи на крака и се отправи към лишения от всякаква маркировка хеликоптер, подпомаган от помощника си.

— Мисля, че на разстояние стотина метра ще бъдете в безопасност.

Капитанът остана загледан в гърба му в течение на няколко секунди, после вдигна слушалката на радиотелефона си.

— Отбой! Отбой! Всички навън и на бегом в края на моравата! Веднага!

Хеликоптерът се вдигна във въздуха и докато се насочваше към частния самолет, който в крайна сметка щеше да го откара в Зоната, Килбърн погледна надолу към хората, които се изсипваха от къщата като мравки от горящ мравуняк.

Усмихна се и провери колко е часът.

— Кажи на пилота да изчака за малко, Пол.

Помощникът му кимна и каза няколко думи по интеркома на пилота. Секунда по-късно тежката машина отскочи нагоре, тласната от ударната вълна на невероятна по силата си експлозия.

Голямата къща се срути и над развалините се издигна черен облак дим. Сред стърчащите греди на изкорубения покрив вече припламваха огънчетата на пожара, който щеше да доунищожи всичко.

— Добре, Пол. Сега можем да потегляме — разсеяно каза Килбърн и пак разтвори късата бележка.

Господин Смит,

Седем минути след като този плик бъде вдигнат от пода на кабинета ми, ще започне серия от експлозии. Те в крайна сметка ще разрушат дома ми, но и ще сложат край на незаконното нарушаване на гражданските ми права. И ще алармират достатъчно хора наоколо за вашето нагло присъствие. Съветвам ви да напуснете веднага.

Не знам кой сте, нито от чие име действате, но бих желал да разберете едно: всякакви по-нататъшни опити да ме намерите, да навредите по някакъв начин на приятелите ми или да застрашите моя живот, ще доведат до сериозна ответна реакция. По отношение на вас, на „Умбра“ и на MJ-12. Аз може и да не притежавам вашите ресурси, но вие пък нямате представа за моите.

Нито за готовността ми да ги използвам срещу вас.

Никой не е в безопасност!

Грегъри Пикаро

Хеликоптерът се наклони, за да поеме по курса към авиобазата на изток, а Килбърн затвори очи и се усмихна.

Човекът, когото трябваше да унищожи, започваше да му харесва.

И това някак си поставяше нещата по местата им.