Ричард Стейнбърг
Взлом (23)

18.

— Мислиш ли, че са приели сигнала? — прошепна Лукаш, нахлузвайки първия чифт панталони от официален вечерен костюм в живота си.

— Не знам — отговори му Грег, опитвайки се да завърже папийонката си и едновременно да държи под око обстановката през отворената врата на склада за оборудване, в който се намираха.

— А дали всички са по местата си?

— Не знам.

— Фос дали е успял да проникне в базата данни?

— Не знам.

Лукаш изгледа странно спокойния човек до себе си. Изгледа го продължително и с любопитство.

— А какво знаеш? — попита той с усмивка, предназначена да скрие (но провалила замисъла) опънатите му до крайност нерви.

Грег се извърна от вратата.

— Знам, че това е единственият начин да се измъкнем. Така че няма какво толкова да се безпокоим за неща, които са извън нашия контрол. Собствените ни безпокойства са предостатъчни. Ти какво мислиш? — Не го целеше умишлено, но гласът му прозвуча прекалено твърдо.

Лукаш само поклати глава и се захвана да завързва връзките на лачените си обувки.

— Това е абсолютна лудост! — промърмори недоволно той.

Грег примирено кимна и хвърли поглед към двата чувала до тях.

— А вие там добре ли сте?

ВЪРВИ///

— Може би трябваше да пробием дупки? — предложи Лукаш, като на свой ред погледна към близкия до него чувал. — Как дишате там?

ВЪРВИ СЕГА///

Младият циганин тежко въздъхна.

— Никога няма да мога да свикна с това. — Той прекара под яката на ризата си ярко оцветената вратовръзка.

Грег приключи със скриването на саковете с оборудването им зад тръбите на вентилационната шахта и се обърна към чувалите:

— Сега, помните ли какво трябва да правите?

СЕ РАЗБИРА///

— Ако се случи нещо лошо, ако чуете изстрели, ако усетите, че един от нас бяга или ако чуете някой от нас да казва: „Предаваме се!“, изскачайте веднага от чувалите и тичайте към най-близката ограда.

Лукаш приключи с вратовръзката си.

— Ако се доберете до пустинята, спасени сте. Хората от моето племе ще чакат от другата страна на пясъците в края на пукнатината в земята, ясно ли е?

На мониторите дълго нищо не се появи, но за сметка на това чуха скритите пришълци да разговарят.

ТРЪГВА КОГА///

— Окей — измърмори Лукаш и облече фрака си. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се обърна към Грег. — Предполагам, че съм готов.

Грег приглади косата си, после внимателно огледа облечения в костюм за петстотин долара млад циганин.

— Добре изглеждаш като си чист, хлапе.

— Благодаря. — Лукаш погледна оборудването, което оставяха. — Сигурен ли си, че това няма да ти потрябва?

Грег също погледна с нескрита тъга нататък. В саковете бе скрита скъпа, уникална електроника.

— Е, всъщност нямаме особен избор. Другият багаж ни е предостатъчен. — Той избута с крак саковете още по-назад. После решително се обърна към вратата. — От тук нататък, докато не установим контакт с някоя от спасителните групи, ще трябва да разчитаме на блъф, наглост и добър външен вид. — Той защипа идентификационна карта със снимката си на ревера. — Десет минути, хлапе. Ако не те видя на самолета… — Той замлъкна, без да скрива загрижеността си. — … даже не ми се мисли за тази възможност.

Лукаш сви рамене и на свой ред се окичи с ламинираната смарткарта, която се надяваше да съдържа информацията, необходима му, за да мине през където трябва.

— Ще действам по цигански — каза той с глас, който почти скри тревожните му мисли. Наведе се и вдигна чувала с изненадващо лекия пришълец. — Да тръгваме.

Грег провери вратата и рязко я отвори. Лукаш мина през нея, без да се оглежда. Вратата веднага тихо се затвори зад него.

Давайки му две минути аванс, Грег също провери теглото на своя пришълец, отвори отново вратата и излезе на тъмния асфалтов път.

— Дръж ме под око, Лайнъс. Само този път — по изключение.

И пое в мрака в посока, обратна на тази, в която бе изчезнал Лукаш.

 

 

Десет минути по-късно малка група се бе събрала в края на ярко осветения плац. Петнайсетина души чакаха във влажната ранна вечер, спуснала се над Невада, подредени на опашка, готова да бъде обработена от поста пред тях. Военният самолет на пистата вече подгряваше двигателите си.

Грег се приближи към групата отзад, внимавайки да не бърза, но и да не се влачи. Целта му не беше да привлича внимание върху себе си. До момента поне картата му бе поглеждана само бегло и никой не бе проявил желание да прегледа съдържанието на военната мешка. Нещата се развиваха по начина, който бе предвидил още на фаза първоначално обсъждане на плана.

Грег нямаше представа с какво време разполагат. Още по-малко можеше да знае кога ще бъде открито изчезването на Джо и Макс, след което несъмнено щеше да бъде обявена бойна тревога. Всичко, което му бе известно със сигурност, бе, че вероятната продължителност на техния живот в момента се измерва в минути, както и че готвещия се за излитане транспортен самолет е най-приятната гледка в живота му.

Времето течеше, хората на опашката пред него намаляваха и той все по-често започна да се взира в тъмнината, разтревожен от отсъствието на Лукаш. Когато останаха само седмина, циганинът крадец най-сетне благоволи да се появи.

Неговата „мешка“ беше на количка, в ръката си държеше чаша кафе, а редом с него крачеше привлекателна млада жена в униформа.

Той небрежно поздрави с вдигане на чашката чакащия Грег, усмихна се и продължи оживения си разговор с момичето. Миг по-късно Грег чу да викат номера му по високоговорителя.

Затвори очи, наложи си да се овладее, вдигна чувала и тръгна към мястото за обработка на заминаващите.

— Име? — попита старши сержантът, докато двамата му тежковъоръжени подчинени гледаха.

— Валънтайн, Джеймс Валънтайн. — Грег подаде картата си, както бе видял да правят другите преди него.

Сержантът прокара пръст надолу по защипаната страница, прелисти я, след това обърна на третата. На лицето му се появи объркване.

— Валънтайн… — измърмори той на себе си. Изражението му се смени с подозрителност.

Грег небрежно остави чувала до себе си, готов бързо да го развърже.

— Валън… Ами теб те няма в моя… — Той обърна на последната страница. — О! Ето къде си бил — измърмори той и ядосано поклати глава. — Умират да правят промени в последната секунда. — Той обърна страницата към Грег, за да се разпише.

Грег се наведе и видя с периферното си зрение един от войниците да се приближава към багажа му.

— Ефрейтор!

— Да, старши сержант! — отзова се сепнато младият войник.

Сержантът поклати глава и едва не издърпа бележника си от ръцете на Грег.

— Заповядах ли да претърсваш багажа на този човек?

— Съвсем не, старши сержант!

Сержантът завря бележника си на сантиметър от носа на войника.

— Кажи ми тогава какво пише тук, редом с името на господин Валънтайн! В случай, че можеш да четеш, разбира се!

Момчето премести кръстосания си поглед, без да мърда с глава, и послушно прочете:

СПЕШНО!

КОРЕКЦИЯ В МИТНИЧЕСКАТА ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПОЛЕТА!

ЗА НЕЗАБАВНО ИЗПЪЛНЕНИЕ!

— Старши сержант! Тук се казва: „Лицето Джеймс Валънтайн ще пренесе пакет на секретната поща, който не подлежи на оглед при никакви обстоятелства“.

— В такъв случай назад, ефрейтор!

— Слушам, старши сержант! — И той по военному отстъпи няколко крачки назад, приковал поглед по устав строго напред.

Сержантът се обърна към Грег:

— Съжалявам, сър. Това е първата му нощ на пост тук. Но е добър пехотинец. Ще се научи. — Той неуверено замлъкна, явно затруднен да продължи. — Ако все пак искате да докладвате…

Грег се усмихна, вдигна „мешката“ и мина покрай сержанта.

— Какво да докладвам, старши сержант?

— Благодаря ви, сър. — Военният се обърна към масичката и взе микрофона: — Едно-едно-седем!

Без да се обръща повече, крадецът се качи на борда на транспортния самолет, чийто двигатели заглушаваха всичко вътре.

Постави чувала до себе си (в митническата декларация изрично бе указано, че секретната поща трябва да се съпровожда по всяко време) и се загледа през прозореца.

Две мъчително дълги минути по-късно вече можеше да си позволи да отдъхне, защото Лукаш мина покрай него и седна три редици по-напред.

А след още пет минути бяха във въздуха.

 

 

— Пропускам „Меджик-10811“, „Меджик-10815“ и „Меджик-10829“ в Зоната — съобщи постовият в микрофона и набра специалния код от цифровата клавиатура.

Техниците си разказваха последните клюки, докато чакаха тежката бронирана врата да се отвори и да ги пусне в пустинното жилище на Джо и Макс.

 

 

Циганите лежаха по корем на избраните от тях места и чакаха.

Бяха забелязали охраната при портала на Норт Фийлд да реагира на позвъняването и да продължава работата си с видимо повишено внимание.

Бяха чули (или сметнаха, че са чули) приближаването на самолет за кацане откъм север.

Бяха проследили старателното претърсване на голям автобус (отвън, отвътре, отдолу), преди да му разрешат да премине през портала.

Най-сетне бяха видели пристигането с коли на група хора, които бяха спрели на автобусната спирка по-надолу по пътя, извеждащ до караулката.

Но до момента (дали благодарение на божия пръст, на вродените си способности или на комбинация от двете) не ги бяха забелязали.

Ласло погледна по пътя към самолетната писта от скривалището си, намиращо се на метър от караулката.

Беше им отнело над половин час да допълзят безшумно по корем, заобикаляйки цъфналите пустинни храсти, и да се доберат до основата на разклоненото дърво. Така бетонната бариера го криеше от минаващите по пътя, бодливите храсти — от зоркото око на постовия, а дървото представляваше естествен заслон на север. Всички тези препятствия доста ограничаваха зрителното му поле.

Но не му пречеха да вижда онова, за което бе тук.

Представи си своя партньор — циганинът наемен убиец, дошъл от Франция — също да гледа към караулката, но от другата й страна, и внимателно да следи действията на постовите, охраняващи портала.

Двамата наблюдатели леко прекараха пръсти по наточените остриета на дългите си ножове, молейки се да не се налага да убиват смелите момчета. Надяваха се от сърце Грег и Лукаш да минат по някакъв начин през контролния пункт.

Но ако не успееха да го направят тихо и кротко, тя бяха тук, за да им помогнат да излязат, ако трябва и с насилие.

Шумът на идващия от север автобус го накара да се отмести наляво, за да проследи приближаването на фаровете, подскачащи от неравностите по непавирания път.

Рейсът забави и спря точно пред бариерата. Вратата на караулката се отвори с шумно изсъскване на въздуха. Единият от постовите метна ремъка на автомата си през рамо, взе компютърна разпечатка и се качи на автобуса.

Момчето така и не забеляза, че телефонните кабели от двете страни на портала лежат прерязани на земята.

Другият постови, хванал уставно своя МР-5К готов за стрелба, стоеше с гръб към Ласло и внимателно наблюдаваше прозорците на автобуса.

Хладнокръвният убиец се приближи още малко. Беше решил да убие момчето при най-малкото съмнение. Веднага. Безболезнено. Без звук и незабелязано. Ласло прецени ъгъла, разстоянието, напрегна мускули и зачака.

Първият постови слезе от автобуса и кимна на партньора си.

— Чисто — каза той със силен глас. — Пускай ги да минават.

Вторият кимна, върна се при караулката и натисна бутона за вдигане на бариерата.

И двамата не усетиха стопяването в мрака под шубраците на двете заплашителни сенки зад гърбовете им.

 

 

Пет минути по-късно Грег и Лукаш вече стояха на автобусната спирка.

— Мисля, че можем да си отдъхнем.

Лукаш поклати глава.

— Ако не възразяваш, аз ще си позволя този лукс едва когато се махнем оттук.

Грег неспокойно погледна часовника си.

— Пет минути и ще се наложи да се опитаме да се доберем до първата безопасна зона.

Лукаш беше съгласен.

— Мисля — той също бе проверявал часовника си на всяка минута, — че това би трябвало да е спомагателна административна сграда номер 34.

— Точно така.

Грег извади терминала от джоба си и се върна при чувалите, които бяха оставили на скрито зад заслона на спирката.

— Добре ли сте?

НИ Е СТУДЕНО///

НО СТУД ПОНОСИМ///

— Ще ви стоплим веднага щом стане възможно — обеща Лукаш.

Грег започваше да се ядосва. Гневно закрачи напред-назад и изръмжа под нос:

— Къде, по дяволите, е този кучи син?

— Винаги внимавай как се изразяваш за нечия майка — подметна Ласло невъзмутимо и се появи иззад заслона. Беше се ухилил до ушите. — Защото нямаш представа каква може да бъде реакцията. — Той прегърна Грег с двете си ръце. — Слава богу, че се измъкнахте живи и здрави.

До тях се приближи Лукаш. Изглеждаше като осъден на смърт, помилван в последната секунда с телефонно обаждане на губернатора.

— Малък Луки, ами и ти ли си жив? — с престорена изненада възкликна Ласло. — Божичко, кой би повярвал, че това е възможно! — Едрият мъж замлъкна, поклати глава, после здравите му ръце се стрелнаха напред, сграбчиха момчето за реверите на скъпия костюм и го притиснаха към себе си в смазваща ребрата мечешка прегръдка.

Засрамен от последвали целувки по двете му бузи, Лукаш с мъка се отскубна.

— Край на „Луки“ — обяви със сериозен, но щастлив глас Ласло. — Отсега нататък ти ще се казваш Лукаш Пищи — победоносния. И ако някой циганин се направи, че не е разбрал, ще трябва да се разправя лично с Ласло Пищи Арапазич от Петеркешите.

Въпреки тъмнината, напрежението и страха, Грег видя младия циганин да се изпълва с гордост. Внезапно Ласло се огледа.

— Да се махаме от това място — каза той и изглежда в този момент видя чувалите за пръв път. — Взехте ли каквото ви трябваше? Доказателство? — Той стъпи на пътното платно, огледа се и махна два пъти с ръка.

Грег и Лукаш донесоха чувалите до края на тротоара.

— Нещо по-добро — отговори Грег. В същия момент някакъв камион в далечината сигнализира с фаровете си и потегли към тях. — Имам самите тях.

Ласло му помогна да натоварят първия чувал на каросерията.

— Телата им ли?

— Да, само че те още ги използват — поясни Лукаш, скочи на платформата и пое следващия чувал от Ласло.

Големият циганин погледна нагоре и поглади брада.

— Наистина? — Той поспря и се замисли над последиците. — А те имат ли желание да се присъединят към нас? — Той несъзнателно отправи взор към звездното небе. — Предполагам, не очакват… хм… има ли други?

Грег се качи при Лукаш.

— Да се махаме ли, или ще трябва да спим в безопасната зона.

Ласло продължаваше да гледа към звездите. След няколко секунди разтърси глава и дойде на себе си.

— Тръгваме веднага — каза той внушително. — Ако бяха снимки, документи или някакви предмети, гаджите сигурно нямаше да се усетят ако не с дни, то поне с часове. Но това… — Той вдигна задния капак на каросерията и дръпна брезента над цялата задна част на камиона. — Такова нещо положително силно ще им липсва. — Тръгна към кабината и додаде: — Тогава ще променим плана. Няма да седим върху леда — завърши той, затръшна вратата със сила и погледна през прозорчето в средата към тъмната каросерия. — Ще бягаме с всички сили. — Партньорът му на волана включи без забавяне на скорост. — Почнат ли неприятности на портала — тихо му напомни той, — знаеш как да действаш.

Мъжът кимна мълчаливо, наведе се да освободи пистолета в ботуша си и пое по притъмнелите пътища на военната база.

 

 

— Това просто не е възможно! — изкрещя техникът от службата за поддръжка на Зоната в лицата на тримата инспектори. — Това е някоя от техните игрички. Сигурно пак се правят на интересни, заравят се дълбоко и искат да ги намерим. Те просто са…

— … изчезнали — сепна го с допълнението си един от колегите му и хвърли тревожен поглед към надвисналите над главите им огледала.

— Трябва ли да му съобщим?

Звукът от счупено стъкло в една от стаите зад огледалата бързо бе сменен от мощна сирена, която оглушително зави в целия корпус.

— Мисля, че не се налага.

 

 

Двайсет минути по-късно, седящия в караваната Роман скочи на крака, когато чу иззвъняването на собствения си клетъчен телефон.

Стаята притихна.

— Магяровар. Тук е Скитника.

Дълга пауза.

— Магьосника.

Роман шумно си пое въздух.

— Слава на тебе, Господи, че си го превел през всички премеждия.

— Да — бързо се съгласи напрегнатият глас в слушалката. — Как са работите?

— Базата току-що затвори за всякакъв вид транспорт. Целият персонал, цивилни и военни без изключение, са задържани вътре до следваща заповед. — Циганинът с мъка сдържаше вълнението си.

Нова дълга пауза на другия край на линията.

— Нещо по-конкретно? — попита накрая Грег.

— Официално е обявено за учение. Засега толкова.

Отново мъчително дълга пауза.

— Друго?

Роман вдигна поглед към бялата дъска, на която грижливо бяха отбелязани всички фази на плана, хората по отделните задачи, състоянието на тяхната готовност и така нататък.

— Всички са на позиция и очакват твоите заповеди.

Дълга пауза.

— Продължете с… — Той замълча за малко. — Съобщи на всички да започнат с вариант „Разкриване“. Повтарям, „Разкриване“.

— Разбрано — потвърди Роман и си записа думата на лист пред себе си, въпреки че бе невъзможно да я забрави. — Разкриване.

Той подаде слушалката на Фос и започна да сипе заповеди за екипа по свръзките.

Фос държеше слушалката с трепереща ръка.

— Ало?

— Държиш ли се, човече?

По сухите напукани устни пробяга лека усмивка.

— Държа се, не се бой. Как е при теб?

— За момента сме окей. Поне засега никой не стреля по нас. Минахме през портала преди десет минути без никакви проблеми.

— Слава богу!

— Ще му благодаря и аз при първа възможност. Точно в момента обаче искам да ми помогнеш с вълшебните си, макар и сковани от възрастта пръсти.

— Къде щеше да бъдеш сега без тези сковани пръсти, умнико? — За пръв път след лечението си Фос прозвуча като предишния Фос. После се извъртя с креслото към близкия компютър. — Давай да видим какво ти трябва.

— Започни търсене във всички база данни, за които се сетиш, но основно правителствените.

Възрастният мъж започна ловко да извиква съответните менюта.

— И от какво да се интересувам?

— Всякакво упоменаване на фразата „нулев компонент“.

Фос въведе без забавяне думите и нареди на компютрите си да започват търсенето.

— А какво е това?

— Кажи ми, когато научиш нещо, нали?

— Веднага.

Пауза по линията.

— Ей, Фос!

Изненадан от това, че приятелят му е решил да го назове по име по открита линия, възрастният компютърен експерт се извърна от терминала.

— Да?

— За всичко, което направи, за всичко, което сътвори, за всичко, за което се досети… — Гласът в слушалката леко потрепна, после отново набра сила и завърши: — Благодаря ти, човече! Всичко сработи точно както го беше намислил. Нямаше никакъв шанс да се справим без теб!

— Аз, аз…

Грег леко се засмя.

— Знам — каза той и съвсем тихо, но с чувство повтори: — Знам!

Този път тишината беше от прекъсната линия.

Фос се обърна към терминала, увери се, че търсенето се разгръща според предвижданията му, стана и с леко вдървени крака се отправи към вратата.

Когато мина покрай Роман, и той го потупа по рамото.

— Фантастична работа, Фос!

Възрастният мъж кимна и излезе навън.

Жените и децата чевръсто събираха багажа. Правеха го весело, защото тези хора от векове свързваха всяка промяна с очакване за нещо по-добро. Фос обаче не им обърна внимание. Без да гледа накъде върви, той тръгна напред в тъмнината, докато се оказа съвсем сам.

Избърса сълзите от очите си, пое дълбоко въздух в гърдите си и вдигна глава нагоре към чистото звездно небе.

— Благодаря ти — прошепна той толкова тихо, че едва се чу сам. — Благодаря.

 

 

Дълбоко в пустинята Невада, на трийсетина километра от главната магистрала, на изоставен тесен път, петима души се суетяха покрай открадната станция за сателитна връзка. Двама проверяваха подпорите, които повдигаха камиона на няколко пръста от земята.

Когато се увериха, че са добре разпънати, подравнени и заключени, те дадоха сигнал. Две жени веднага влязоха вътре и включиха захранването на сложната апаратура. Изчакаха да загрее, разгърнаха в нужната ориентация чинията на сателитната антена, провериха дали касетофоните са в ред и включиха в ефир двете телевизионни камери навън.

Меган кимна, сгъна мобилния си телефон и тръгна към колата на Део. На нейния покрив имаше осветено огледало. Тя се огледа, провери прическата и грима си. Видя в огледалото Део да приключва някакъв разговор по своя телефон.

— Ще действаме, нали?

Део кимна.

— Момчето и… — Той се запъна. — … са на път — побърза да довърши той.

— А Грег?

Део остана сериозен.

— Отивам да го взема.

Меган отдавна бе разбра, че има въпроси, отговорите на които е по-добре да не знаеш, така че е безсмислено да ги задаваш. Затова въздъхна и продължи да оправя косата си.

— Не мога да повярвам, че всичко ще свърши тази нощ.

Део като че ли не я чу.

Тя спря и този път се обърна към него:

— Нещо не е наред ли? — Изражението й бе замръзнало.

Део захапа устна.

— На път са — измънка той.

— Какво има? — тихо попита тя. — Какво се е случило?

— Какво? О… — Той смутено се усмихна. — Извинявай. Нищо. Няма нищо. Бях се замислил какво ще стане след твоето предаване.

Загубила търпение, Меган се обърна към огледалото.

— Какво има да става?

— Трябва да вървя — разсеяно каза той, качи се в колата и завъртя ключа за запалването. Остави двигателя малко да загрее и включи на скорост. След няколко секунди се изгуби в облаче прах.

Меган остана загледана след отпрашилата кола.

— Какво толкова има да става? — Тя тръгна към студиото на сателитната станция, поколеба се за миг и хвърли един последен поглед на вече пустия път. — Майната ти!

 

 

Притисната от всички страни от казина с крещящи неонови реклами, хотели в стил арт деко и шляеща се по улиците плътна тълпа пешеходци, Съдебната палата на Лас Вегас изглежда попаднала тук по някаква необяснима случайност. С чистите си линии, грапавите стени от розов гранит и площада, потънал в непривично мека за тези места светлина, сградата никак не се вписваше в околния градски пейзаж.

Контраст, напълно съответстващ на душевното състояние на областния съдия Антоанет Алегзандър в момента, която откровено смяташе, че понятия като право и справедливост не са никак подходящи за моралните устои на Меката на хазарта.

Освен това беше и ядосана, че са я измъкнали от най-добрия френски ресторант в града, да не говорим, че трябваше да напусне компанията на един от най-интересните мъже, обърнал се към нея с молба.

— Лошо ви се пише, господин Кейпърс, ако не става дума за Второто пришествие или за нашествие от Марс — предупредително го изгледа тя, седна зад писалището си, облегна се в креслото и зачака, проявявайки велико търпение.

Кейпърс и Гавилан размениха неспокойни погледи и се обърнаха към раздразнената дама.

— Господин Гавилан ще ви запознае със случая, който бихме желали да ви представим, Ваше Благородие — отговори Кейпърс с по-слаб глас, отколкото би искал.

— Дано си заслужава, господине.

Гавилан се усмихна с възможно най-очарователната си усмивка и взе подадения му от Магда плик.

— Ваше Благородие, надявам се говорим вече официално?

Съдията погледна съдебната стенографка, която кимна.

— Добре тогава. Води се официално слушане по случая с… — Тя погледна депозираното искане пред себе си. — … Джо Грей и Макс Грей. Присъстват господин Линуд Кейпърс и господин Джон Гавилан от Бюрото за обществена защита. Както и госпожица… — Тя направи втора пауза и въпросително погледна към Магда.

— Джейн Смит — услужливо, но без раболепие подсказа Магда. — Помощник на господин Гавилан.

— Добре. Чакам, господин Гавилан.

Гавилан извади от папката копие и й го подаде през писалището.

— Благодаря ви, Ваше Благородие. Предавам на Ваше Благородие документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер едно“ на жалбоподавателите. Това е молба, с която се иска незабавното издаване на временна възбрана по отношение на всички органи на федералното правителство на Съединените щати. Иска се включването на текст в заповедта, с който на правителството се забранява да влиза в контакт с лицата Джо и Макс Грей от Лас Вегас, Невада, както и на забрана на всички правителствени агенти и негови представители да се приближават на по-малко от трийсет метра от гореупоменатите лица… Предавам на Ваше Благородие следващ документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер две“ на жалбоподавателите. Това е искане за незабавна съдебна заповед, задължаваща федералното правителство да освободи всички материали, секретни или не, имащи отношение към лицата, упоменати в „Служебен документ номер едно“… Предавам на Ваше Благородие друг документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер три“ на жалбоподавателите. Това е искане за съдебно разпореждане към федералното правителство, целящо предотвратяване на ареста или задържането под каквато и да е форма на лицата, упоменати в „Служебен документ номер едно“. Както и допълнително на следните три лица: Грегъри Пикаро, Робърт Фоселис и Меган Търнър, всички от Лос Анджелис, Калифорния… Предавам на Ваше Благородие следващ документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер четири“ на жалбоподавателите. Това е заявление до Ваше Благородие за даване имунитет срещу съдебно преследване на лицата, упоменати в „Служебни документи едно и три“, за да могат те да се явят и да дадат свидетелски показания на всяко официално слушане по делото, което Ваше Благородие ще счете за уместно да насрочи… Предавам на Ваше Благородие нов документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Допълнителна информация в подкрепа на исканията от номер пет“ на жалбоподавателите. — Той направи пауза, за да помогне на Магда да постави на писалището пред съдията два малки кашона с документи. — Въпросният документ представлява опис на копия и оригинали на документи на федералното правителство, датиращи от 5 юли 1947 година до 26 ноември 1979 година, надлежно приложени като „Пет А“ за нуждите на тяхната идентификация. Както и показания, взети под клетва, заявления и допълнителни материали, подредени като „Пет Б“ за тяхната идентификация.

Съдия Алегзандър прелисти първите четири документа и прегледа набързо описа.

— Добре, добре… Мога ли сега да помоля за съкратената версия, господа?

Двамата адвокати неспокойно се спогледаха. Възцари се дълго мълчание.

— Господин Гавилан?

Той се поколеба.

— Господин Кейпърс?

Кейпърс дълбоко въздъхна и бавно се изправи от стола си.

— Ваше Благородие?

— Да, господин Кейпърс?

Той пак въздъхна и реши, че трябва да скочи с главата надолу от горящия мост.

— Ваше Благородие, нашето обвинение е, че в продължение на малко повече от последния половин век, орган на федералното правителство, наричан „Меджик-12“, незаконно е държал в плен две същества от чужда планета. — Той отново се поколеба, защото видя, че досадата по лицето на съдията започва опасно да се измества в посока към гнева. — На второ място обвиняваме, че служители на този орган са лъгали под клетва, давайки показания пред Конгреса и други надлежно оторизирани следствени органи, отричайки този факт. Както и че са третирали тези същества в явно нарушение на конституционните им права в качеството им на гости на нашата нация. Че са влезли в конспиративен заговор, за да извършват през последните шест месеца серия углавни престъпления, започвайки от проникване с взлом в частна собственост до отвличания и убийства, за да направят възможно продължаването на измамата и незаконното задържане. — Той поспря, защото Гавилан се наведе над ухото му и му прошепна нещо. — По-нататък, Ваше Благородие, ние обвиняваме, че действията, изброени и описани в приложените документи, представляват откровен модел на поведение, който извън всякакво съмнение попада под дефиницията за рекет, следователно ние искаме да информираме този съд, че ще търсим обезщетение по линия на Закона за борба с рекета и корупцията от 1970-а, в частта му отнасяща се до гражданските свободи, както и че ще подадем съответните граждански искове през вашия офис.

— Ваше Благородие?

Антоанет бавно се обърна с лице към Гавилан.

— Да? — Гласът й беше студен, но се виждаше, че едва се сдържа да не избухне. Погледът й го прониза.

Гавилан несъзнателно оправи вратовръзката си.

— За да бъдем пределно точни и да направим нещата максимално ясни за Ваше Благородие, искаме да ви уведомим, че преди по-малко от час споменатите извънземни същества, подпомогнати от трите лица, цитирани в „Служебен документ три“, са избягали от секретна военна база тук, в Невада, предоставена на разположение на „Меджик-12“. Ние сме дълбоко обезпокоени от възможността точно в този момент този престъпен орган на федералната власт да е по следите им. Опасяваме се, че може да бъде употребено смъртоносно оръжие, за да се направи всичко мислимо с цел да се унищожат живите доказателства за тяхната вина. Именно поради това обстоятелство ние се явяваме пред вас и отправяме спешно искане.

— Свършихте ли? — попита Антоанет с глас, заплашително лишен от всякакви емоции. Студен, безизразен, но звънтящ от сдържан гняв.

— Да, Ваше Благородие.

— Господин Кейпърс?

— Да, Ваше Благородие.

Тя запази мълчание цяла минута.

— Господа — изрече тя с върховно усилие да запази хладнокръвие, — сега ще прочета представените ми документи. Вие ще стоите тук, ако трябва и цялата нощ, докато чета. Надявам се, наистина се надявам за ваше добро, че това няма да се окаже някаква необичайна и крайно неблагоразумна шега. Защото знам със сигурност едно — завърши тя и отвори най-близката до нея папка с документи, — че когато приключа, някой ще се въргаля в килия.

И започна да чете.

 

 

Един от циганите асистенти на Меган прегледа реда на картончетата за подсещане, докато чакаха заветната дума „Ефир“ от колата.

— Сигурна ли си, че ще успеем?

Меган се надяваше да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Това е елементарно. Изпращаме сигнала по канал В на сателита на „УИН“ и картината попада във всеки от 87-те нюзрума, пръснати из цялата страна. Няма да излезе веднага в ефир, понеже всяка станция се контролира, но… да, мисля, че ще успеем.

Младежът кимна. В същия момент в слушалките му се чу предупреждение за едноминутна готовност. Той вдигна картончетата, свали ги, когато Меган кимна и започна да отброява:

— Готови… пет, четири, три, две, едно, в ефир!

— Внимание, излъчва филиал на „УИН“! Внимание, излъчва филиал на „УИН“! Това е специална емисия. Аз съм Меган Търнър, изпълнителен продуцент към дирекция „Новини“ на „УИН“. Много от вас ме познават и аз се обръщам точно към тях, за да ги помоля да продължат с излъчване на живо. Уверявам ви, че не става дума за мистификация. Ще обясня всичко в подготвения материал. Останалите от вас моля да запишат материала, с цел да могат да излъчат обекта по-късно след като размислят и вземат решение. Започваме излъчване на цветна схема, докато се настроите.

Меган погледна монитора пред себе си. На него се появи схемата.

Тя намести тялото си на стола, хвърли поглед в двете посоки на пътя и зачака потвърждение от техниците в станцията.

Осем минути по-късно току-що назначеният циганин режисьор на пулт погледна към нея и тя чу гласа му в слушалката:

— Имаме двайсет и една станции онлайн — каза той. — Двайсет и пет… двайсет и седем. Осем от тях ще излъчват на живо. Включително филиала в Лас Вегас.

Меган облиза устни и си пое дълбоко дъх:

— Давай.

Другият техник включи мощното осветление и пустинята около Меган светна като ден. Таблицата на монитора изчезна и на нейно място се появи лицето й.

— Предлагано заглавие на материала „Търнър — Първа част“. — Тя замълча, събирайки мислите си, фокусира поглед върху картончетата за подсещане и се опита да си представи озадачените лица на режисьорите на новинарските емисии из страната… — На три-две-едно. Аз съм Меган Търнър, „УИН Нюз“ и предавам за вас от сърцето на пустинята Невада. — Тя направи кратка пауза, по-скоро за да се концентрира, отколкото за драматичен ефект. — Марк Твен веднъж споменал пред репортери, че слуховете за смъртта му били силно преувеличени. В неговия случай ставало дума за погрешно публикуване на некролога му. — Този път паузата беше за ефект. — В моя случай обаче слуховете са в резултат на коварна и сложна конспирация на хора без лица. Хора, готови да стигнат до крайности, за да опазят черната тайна, която крият от американския народ от края на Втората световна война до днес. — Камерата приближи сериозното й лице в едър план. — Тайна, която „УИН“ ще разкрие пред вас тази нощ.

 

 

В подземията на базата Пол стоеше пред затворената врата и бършеше потта от лицето, ръцете си и от всеки сантиметър гола кожа. Беше се събудил тази сутрин с убеждението, че бъдещето му е подсигурено. Че възходът му от обикновен агент през помощник на Килбърн до сътрудник на човека легенда е станало възможно благодарение на уменията му, интелекта му и верността му към идеалите, олицетворявани от хората, на които служи. И постепенно бе свиквал с мисълта, че бъдещето му е ясно, възходящо и гарантирано.

Така беше сутринта. Само че тя бе отминала.

Вратата всеки миг щеше да се отвори. Той щеше да мине през нея и най-малкото, което щеше да му се случи, бе да приключи професионалната си кариера с безчестие. Съзнавайки, че се е оказал недостоен приемник на спуснатата му отговорност. Разбирайки, че се е провалил пред родината си по възможно най-позорния начин.

Вратата безшумно се открехна и той влезе.

Секретаря лежеше странично и гледаше на екрана на телевизора жена, излъчваща репортаж от пустинята. Килбърн седеше на въртящото се кресло, клатеше глава и се мръщеше.

— Да, Пол? — проговори Секретаря, без да отмества поглед.

— Сър, длъжен съм да ви съобщя, че току-що приключихме с претърсването на Зоната и околното пространство на Дриймланд, в това число на всички открити терени в състава на Норт Фийлд.

Секретаря продължаваше да гледа, но Килбърн се поинтересува:

— И?

— Сър — изрече Пол изпънал по военному гръб. — Имаме проблем.

За пръв път Килбърн отмести поглед от телевизора, завъртя се в креслото с лице към изпадащия в паника млад мъж, който някога за малко не го бе ликвидирал.

— Пол…

— Да, сър?

Килбърн погледна странично Меган на екрана и върна тежкия си поглед върху Пол.

— Синко, ти и представа си нямаш какъв проблем имаме.