Ричард Стейнбърг
Взлом (17)

13.

— Пазач!

— Виждам го.

Грег погледна младия циганин и се усмихна несъзнателно. Гласът на Лукаш може и да бе напрегнат, но тялото му изглеждаше напълно отпуснато. Изглеждаше като че ли съзнава опасността, но не й отдава по-голямо значение от нужното.

Очите на младежа останаха приковани в човека от охраната, който мина на десетина стъпки от скривалището им.

Тежковъоръженият охранител хвърли небрежен поглед из помещението на подземния гараж, после се отправи към бокса на охранителната система. Извади малък алуминиев ключ от кутията, вкара го в таймера и рязко го завъртя. После го върна на мястото му без забавяне, отвори вратата и излезе през нея.

Двамата крадци незабавно пристъпиха към действие.

Те прекосиха тичешком помещението в посока към оградената с метална мрежа зона в далечния край на гаража. Лукаш посегна към простия на външен вид катинар върху вратата, но здравата ръка на Грег го сграбчи за китката.

— Никога не се отпускай! Даже когато ти се струва, че няма нищо особено. — Той втренчено изгледа циганина. — Особено тогава!

Лукаш кимна и свали многофункционалния уред с различни датчици от колана си. Щракна ключа на захранването и го поднесе към вратата.

— Говори…

Лукаш послушно започна да обяснява, докато разчиташе индикацията:

— Започваме със сканиране в широка честотна област… Нищо. Сменяме в горния край на спектъра… Нищо. Отиваме в долната част… Ни… А, какво беше това?

Без да променя интонацията си, с най-обикновен глас, сякаш за да го успокои, Грег го подкани:

— Просто разчети показанията.

— Ъ-ъ-ъ… — Лукаш неспокойно облиза устни. — … 0.758 ампера в обхвата под един ом. Това е…

— Забрави числата — напомни му Грег и го подкани: — Опитай се да го видиш.

— Не съм сигурен…

— Отпусни се… представи си… Нарисувай в съзнанието си картината на йони и тахиони, пронизващи пространството. Виж огнените следи, които оставят, вгледай се в цветовете. Почувствай топлината на всяка микроексплозия. Затвори очи и стани част от нея. — Лукаш послушно изпълняваше съветите с лице, напрегнато от концентрация. — Сега — продължи шепнешком Грег след няколко секунди, — поеми тази картина, спри я в съзнанието си и едва тогава отвори очи. — Очите на момчето внезапно се отвориха. — Какво виждаш? — Талантливият млад циганин нямаше представа колко важен бе този въпрос за Грег и колко дълбоки бяха изводите, които учителят му щеше да си направи след отговора му. — Какво видя?

Лукаш впери поглед в блестящата мрежа и шкафчетата, монтирани в стената зад нея. Насочи внимание към захранващите кабели, излизащи от тях и потъващи в привидно голия циментов под.

— Вратата е чиста — каза той след няколко секунди.

— Защо?

— Дисперсията на излъчването щеше да бъде по-различна, ако оградата е под напрежение.

— И как щеше да изглежда?

Лукаш се замисли за миг, после сви рамене.

— Не знам. Но щеше да изглежда иначе.

Грег го потупа по гърба.

— Да видим сега какво можеш да направиш с един стандартен катинар модел 22.

Стандартният катинар модел 22 се предаде след няколко секунди нежно човъркане във вътрешността му.

Десет минути по-късно вече бяха приключили и без излишно суетене се бяха измъкнали през охранявания (от обезвредена система) евакуационен изход в случай на пожар. И също така делово бяха посрещнати от Део, дошъл да ги вземе с крадена по този повод кола. А след час бяха обратно в базата.

— Е? — Ласло не скриваше нетърпението си да научи новините.

Грег започна да се преоблича и успокои с жест опасенията на приятеля си.

— Става.

Ласло изпусна задържания в гърдите му въздух с такова облекчение, сякаш се бе страхувал да диша през времето, през което двамата крадци бяха отсъствали.

— И за миг не съм се съмнявал — подметна небрежно той, като отвори вратата. — Ще се видим на съвещанието — рече той и излезе, мърдайки устни в безмълвна молитва.

Грег кимна и продължи с преобличането. Но мислите му летяха другаде, а съзнанието му вече бе ангажирано с цялата онази работа, която трябваше да бъде свършена през следващите няколко дни. И с онова, което се бе случило през последните седем.

Това, че момчето бе издържало решителния функционален тест, бе добре. Този факт му даваше надежда, че може да разчита на известна помощ. Една грижа по-малко. Разбира се, предизвикателствата, срещу които щяха да се изправят в пустинята — да не говорим за другите, които несъмнено ги очакваха в базата — щяха да бъдат значително по-респектиращи. Ала от друга страна, никакво обучение не би могло да подготви напълно нито Лукаш, нито който и да е било друг на негово място, за онова, което им предстоеше.

Той се отправи към бунгало номер две, оставяйки мозъка си да прескача от проблем на проблем, анализирайки съществените моменти в плана, който постепенно се бе оформял през миналата седмица. Планът залагаше на комбинация от пресметнат риск и импровизирана предпазливост. Макар рамките му да зависеха най-вече от климатичните особености на пустинята, в него имаше няколко… варианта, разработени от Грег като нестандартни алтернативи на конвенционалното мислене, с което очакваше да се сблъска.

Но този план в значителна степен зависеше от божия пръст на двайсет и второ или двайсет и трето число от месеца.

Задната половина на бунгалото, предназначено да играе ролята на команден щаб, беше разчистена. Трима от най-яките мъже в екипа охраняваха паравана, разделящ вътрешността му надве. Те кимнаха на Грег да мине, когато наближи, но не пропуснаха да забележат намръщването му, когато видя затъкнатите в коланите им пистолети.

Това бе станало повод за първата криза през изтеклата седмица.

 

 

— Дявол да го вземе! — бе изкрещял Роман. — Аз лично бях там! С очите си ги видях! — Той повдигна купа увеличени снимки. — Сам се убеди! Бяха тежковъоръжени — най-вероятно редовна армия или десантни части. — И беше замълчал, оставяйки Грег да разгледа снимките. — Аз отговарям за тези хора — бе продължил след малко той, правейки широк жест с ръка по посока на хората отвън. — Те се съгласиха да участват, защото им дадох думата си, че ще им се заплати и че ще оцелеят!

— Не обичам оръжието — бе отговорил Грег, хвърляйки снимките обратно на масата. — И не ми харесва онова, което върша, да има нещо общо с оръжието.

Роман повдигна пистолета четиридесет и пети калибър, който предвидливо бе взел от колата на Грег.

— В такъв случай, какво е това, ако мога да попитам?

— Това е съвсем различно. Тук става дума за личен проблем. — Той отиде до одеялото, изпълняващо роля на перде, и надникна към мъждивата светлина откъм палатката в далечината. — Въпрос на лична чест.

Роман бе кимнал.

— Да. И моето е личен въпрос. И лична чест.

После двамата дълго бяха мълчали. Накрая Грег се бе обърнал към стария си приятел.

— Добре… Но искам да се ограничиш само с най-необходимото. Без позьорство и стойки, скрито, и само в ръцете на най-уравновесените хора, с които разполагаш.

Така бе настанал мир. До следващата криза.

 

 

Грег мина покрай охраната, влезе в импровизираната стая за заседания и кимна на хората, които вече се бяха събрали там.

Меган седеше отстрани на масата, държеше в ръце многофункционално дистанционно и преглеждаше от разстояние касети със записи на телевизора, поставен в дъното на помещението.

Ласло и Роман прелистваха скрепените с щипки листа в бележниците си. Двамата нещо си шепнеха, съгласувайки решенията, чието вземане предстоеше.

Фос — да, това наистина бе Фос! — седеше отделно от останалите, пред включения монитор в далечния ъгъл на стаята. Изглеждаше като хибрид между Юл Бринер и Оливър Харди — главата му бе обръсната (и частично превързана) и розова, а на устната му се мъдреше рядък, едва набол, петдневен мустак.

Но в погледа му имаше умиротворение, каквото Грег не помнеше някога да е забелязвал в него. И оставения сякаш с нажежено желязо печат на невъобразима болка.

— Део още ли го няма? — попита Грег, спирайки зад гърба му.

Фос не повдигна глава. Грег имаше усещането, че през седмицата, изтекла откакто се бе присъединил отново към екипа, Фос така и не се бе осмелил да погледне някого в очите.

— Преди малко се прибра — отвърна той с безизразен, изморен глас. И гласът му бе чужд — в него отсъстваха добре познатите на всички нотки на възбуда или завалената интонация в зависимост от фазата, в която се намираше. Нямаше и следа от сарказма, от сърдитостта, от нескопосаните му шеги и вечната тревожност.

Човекът, с когото Грег бе свикнал и когото бе заобичал, си бе отишъл.

За миг, само за един безкрайно кратък квант време, Грег се запита дали с излекуването на този човек той не бе загубил завинаги своя приятел. Запита се наистина ли това измъчено човешко създание, прегърбено над клавиатурата и отпиващо от време на време по глътка диетична сода, е било някога негов приятел. Или е наричал свой приятел онова създание, което индивидът на име Фос бе намирал в спринцовките.

Притеснен от обхваналите го съмнения, той се обърна и зае мястото си край дългата маса.

Залови се да преглежда записките си, но хвърляше крадешком погледи към Фос. Състареният неимоверно мъж често въздишаше и не спираше да сплита пръсти, сякаш не можеше да си спомни какво трябва да им нареди да правят.

 

 

— Демоните в него ги няма — беше обяснила на Грег баба Петеркеш. — Отровите в тялото му са изчистени. Паяжините около мозъка му са изгорени.

— Благодаря ти Господи! — беше прошепнал Грег.

И старицата бе кимнала в знак на съгласие.

— Да, точно това трябва да направиш.

Грег бе хвърлил поглед към вътрешността на палатката. Няколко циганки се бяха скупчили около Фос и превързваха изгарянията му. Други го хранеха със супа. Мъжът изглеждаше по-стар, отколкото Грег смяташе, че е възможно, и това го накара да извърне глава от странно притеснителната картина.

— Кога ще може да се захване с работа?

Старицата дълго не бе казала нищо. А когато накрая бе проговорила, тонът й бе подчертано заплашителен.

— Ти си един от нас, Грег! Не по рождение, а по начин на живот. Това е по-важно от кръвта, течаща в жилите ти. Може и да живееш в света на гаджите, но едновременно с това уважаваш и разбираш нашите обичаи. Затова сега ти говоря, както говоря с Роман или братята му, които са излезли от утробата ми. Ти си ром, Грег. Но приятелят ти не е. Демоните и отровите вече ги няма. Той е… — Тя се замисли, преди да се спре на подходящата според нея дума. — … избавен?

— Изцелен.

Старицата бе кимнала.

— Да. Изцелен е. Спасен е от властта им върху себе си. — Тя погледна високия мъж в очите. — Но все още е гадж. Все още е без вяра и все още има нужда от малко Божия любов. — Беше въздъхнала тежко. — Такъв живот… — После бе продължила с нескрито състрадание: — Кой би могъл да каже колко дълго ще може да се съпротивлява на демоните, които ще искат да го върнат обратно в мрака?

— Разбирам — тихо бе отговорил Грег. — И ти благодаря за онова, което си направила.

Беше се обърнал да излезе от палатката, но тя го бе спряла с изненадващо силната си ръка.

— Веднъж, преди много години, ти ми върна моя син. Докато съм жива ще пазя твоя приятел от тъмнината. — В този миг тя се бе усмихнала. — Да знаеш колко силно се надявах това някога да се случи — да ти се издължа за онова, за което не може да бъде платено. — После бе сложила нежно пръсти върху устните му, защото Грег бе направил опит да възрази. — Не. Никой не може да промени тази истина. — Вътре в палатката помагаха на Фос да стане от леглото. — Но знай едно — няма значение какво искам аз, ако той — и тя бе кимнала към немощния мъж, едва стоящ на краката си — не иска да живее.

 

 

Грег се улови, че се е загледал неприлично дълго във Фос и бързо отмести поглед.

— Ей! — усмихна му се появилият се междувременно Део. — Извинявам се, че те връщам оттам, където се намираше, но си помислих, че ще се зарадваш на една добра новина.

Грег слабо се усмихна и се облегна на стола си.

— Ти знаеш най-добре.

— Говорих с човека — подметна Део и приседна на ръба на масата.

— И? — нетърпеливо попита Грег, мигновено забравил за измъчващите го през последните дни тревоги.

— Човекът каза, че няма проблем, стига ти да удържиш на думата си. И не иска пари. Каза, че ако ти направиш онова, което твърдиш, че можеш да сториш, той ще бъде заинтересован да направи за теб всичко.

— Това наистина е добра новина — сериозно кимна Грег.

— Да, така е — съгласи се Део. — Между другото, каква част от истината знае той?

 

 

Макар службите на ЦРУ още да не се бяха добрали до тях, въпреки най-съвременната технология, с която разполагаха, местната мафия вече бе надушила присъствието им. Беше изтекло само денонощие, след като се бяха нанесли в неоновата морга, когато босът на клана, вършеещ из жп депата на Вегас, бе дошъл на визита.

Не че това ги бе изненадало. Ни най-малко. Все пак намираха се не къде да е, а в Лас Вегас. Град, който все по-силно попадаше в примката на корпорациите и все по-силно биваше избиран като място за семеен туризъм, но едновременно с това и град, в чието тъмно сърце продължаваше да се таи създалият го демон.

Део бе изиграл ролята на посредник. Беше се срещнал с боса на два пъти и го бе уверил, че хората, които представя, са готови да платят разумна сума като залог за бъдещи добри отношения, срещу правото да установят базата си тук. И човекът на мафията не бе видял никакъв проблем в това да позволи на циганите да вършат онова, за което са дошли. Та нима цигани и италианци да не живееха в разбирателство вече години наред?

Но младият мафиот се бе оказал достатъчно прозорлив, за да усети по малкото, което му бяха позволили да види, че мащабът на замисляната операция е на ниво, надвишаващо неговата компетентност. Така че скоро бе осъществена нова среща.

Грег бе привикан в едно ранчо, южно от Вегас, бяха го претърсили и го бяха отвели, за да се срещне с „човека“.

— Чух, че си мъртъв — бяха първите думи на делнично облечения осемдесетгодишен старец.

— И аз съм чувал същото нещо за теб от време на време — бе свил рамене Грег.

„Човека“ се бе усмихнал.

— Окей — беше се съгласил той и бе направил жест към вратата, канейки Грег на разходка по моравата пред ранчото си, където не липсваха никакви удобства. — Та, какво казваш, че искаш?

— Разрешение.

Думата бе накарала домакина да спре като закован.

— Защо бях останал с впечатлението, че днешните младежи са загубили представа какво означават добрите обноски?

— Нямаше да дойда, ако твоите хора не ни бяха намерили.

Старецът внимателно бе изгледал Грег.

— Чувал съм, че казваш нещата без заобикалки. — След това бе замълчал за известно време. Грег бе останал да чака с напълно безизразно лице. — Какъв е ударът?

— Това си е моя работа.

— Нищо подобно — беше го контрирал „човека“, слагайки слънчевите си очила. — Аз ще преценя колко ще трябва да платиш, а това зависи от удара.

Грег го бе изслушал, без да помръдне от мястото си.

— Моят бизнес — изразително бе произнесъл той, — никъде не се пресича с твоя. И няма да има никакво отражение върху онова, с което се занимават твоите хора, независимо дали става дума за протекция, или за патронаж. Ще останем в неоновата морга най-много две седмици, после ще се махнем оттук завинаги.

— Не е достатъчно — бе свил рамене „човека“.

— Повече от това няма да кажа.

Мъжът бе вдигнал поглед към лицето на Грег, който съзнателно бе позволил там да се появи предизвикателно изражение, макар и леко туширано от съобразяването със съществуващите традиции.

— Не, трябва ми повече — бе казал накрая той. — Най-малкото, което трябва да знам, е „къде“?

Грег се бе поколебал. Беше се замислил за човека пред себе си, за репутацията и за убежденията му. После се бе навел към ухото на стареца и шепнешком бе започнал да му разказва.

Лицето на събеседника му бе останало безстрастно. В продължение на петте минути разказ, той си бе позволил да кимне няколко пъти. Накрая чертите му се бяха изкривили в усмивка, широка от ухо до ухо. А когато Грег бе свършил, старецът бе отстъпил няколко крачки. И се бе замислил дълбоко.

Накрая се бе обърнал към крадеца, когото му бяха описали като „изключително сериозен мъж“. В речника на мафията това бе възможно най-висшата характеристика за един човек и неговия характер.

— Нали не се шегуваш със старец като мен? — Грег не бе отговорил нищо, но решителното му изражение бе по-красноречиво от всякакви думи. Босът се бе позасмял и бе поклатил глава: — Винаги съм знаел, че на правителството не бива да се вярва. Но такова чудо…

— Значи отговорът е…

Но „човека“ бе замълчал. Сериозността на плана на Грег и рисковете, които му бе описал, натежаваха далеч повече от личното му шеговито отношение към него.

— Ще имаш отговора ми след няколко дни.

 

 

— А копоите му? — обърна се Грег към Део, когато той седна срещу него на масата.

— Не са се махнали — сви рамене шофьорът. — Но са по-ниски от тревата. Казано им е: „Наблюдавайте, но без да се намесвате“. Не създават проблеми.

Меган ги бе видяла да разговарят шепнешком, питайки се кога най-сетне ще дойде краят на цялата тази потайност.

И дали някога щеше да дойде.

Все още не можеше да повярва на лекотата, с която се бе адаптирала към новосъздалата се ситуация. И не можеше да се начуди колко лесно се бе оказало буквално да изчезне от лицето на земята.

Нямаше семейство, за което да се безпокои. Майка й — вечна жертва — се бе поминала преди две години. Баща й… Хм, той се бе оказал бездушен като научните списания, които редактираше. Двамата с него не си бяха продумали след погребението. Беше убедена, че когато излезеше пред света с удивителната история, която се готвеше да разкаже, той и тогава ще намери за какво да я укори. Нямаше и близки приятели, които да й задават неудобни въпроси. Меган отдавна бе забелязала отчуждението, което работата й носеше.

Но й липсваше стереотипа, който си бе изградила.

Измъчваше я дори липсата на простата житейска увереност, че всяка сутрин се събуждаш в едно и също легло. Или това, че единствената опасност за деня е да не изпуснеш метрото за работа. А най-голямото ти предизвикателство е да не заспиш по време на съвещание.

За щастие, мислеше си тя, докато приключваше с прегледа на заснетия и записан материал, не всичко бе в графата със знак минус.

Защото през последните четири и половина месеца от живота си тя бе живяла, наистина бе живяла, при това много по-пълноценно, отколкото когато и да е било досега. Беше живяла живот може би хаотичен — какъв друг живот би могло да има в подземния свят? — но зареден с високо напрежение. Живот осезаем до болка, благодарение на предпазните мерки и на винаги присъстващото усещане за опасност.

Циганите го наричаха „кат вицушка“ — чист живот. И се наслаждаваха на всяка минута — не, на всеки миг от деня, сякаш им беше последен. Както впрочем можеше и да се окаже. В тази очарователна смес от страх и радост, надежда и отчаяние, човек забравя за глупостите и за боклука, с който се обгражда като със защитна стена, докато живее по обичайния начин. И се принуждава да се примири с истинската си същност — за зло или за добро — за да намери начин да извлече най-доброто от нея.

За изненада на Меган, онова, което бе открила в себе си, й бе харесало.

Винаги целеустремена, неумолима и недопускаща да бъде откъсната от задачата, която си е поставила, тя все пак бе намерила време през дните на криене да си играе с някои от многото деца на циганските семейства. Беше играла до забрава техните игри, беше люляла в скута си бебе и бе помагала в уроците по четене и писане.

С течение на годините, вечно тласкащата я амбиция бе убила у нея всякакво чувство за хумор и бе стъпкала в зародиш всякаква мисъл за прищевки. Беше свикнала да се възприема като суховата и педантична. А ето че с удоволствие се бе оставила да бъде въвлечена в нескончаемите шеги и подмятания, които бяха всекидневие в малкия им катун.

Що се отнася до романтичната страна на живота… Е, никога досега не бе гледала на себе си не само като на секси, а дори на привлекателна, още повече с наложената й от съдбата вечна борба с килограмите. Винаги досега бе първата, която бе отказвала и отблъсквала и винаги съзнателно обезкуражавала мъжете, изпреварвайки момента на тяхното разочарование от нея.

Но с циганите нещата се бяха оказали доста по-различни. Мъжете тук не отдаваха толкова голямо значение на „перфектното тяло“. И малко неочаквано за нея се отнасяха с жените като с равни. На всичко отгоре изглежда предпочитаха жените да поемат активната — дори доминиращата — роля във връзката.

Неколцина от тях съвсем открито и без заобикалки й бяха направили предложения, без да се впечатляват от първоначалната й тактика на шеговит отпор и словесни бариери. А когато нещата бяха опрели до същността на играта — да, за пръв път в живота си се бе оставила да бъде въвлечена в абсолютно неангажираща любовна връзка — тя бе установила, че е по-спонтанна, отколкото бе предполагала, че може да бъде, и че е по-склонна да даде, вместо да чака да получи. Шокирано бе осъзнала, че с лекота може да игнорира всички догми на „приличното“ поведение, набивани упорито в съзнанието й години наред.

А най-удивителното бе, че работата й не пострада от всичко това.

Това привидно противоречие вместо да разкрепости съзнанието й, я бе направило особено неспокойна.

Винаги досега в живота си Меган бе държала на посоката. Право напред, без отклонения и разсейване! Необичайна целеустременост за относително лишения от стрес живот на телевизионен продуцент.

И ето че когато се бе оказала в положението да бъде преследвана и да трябва да се крие, Меган сякаш бе излязла в отпуск. Като че беше решила да си почине. Да даде най-сетне воля на своите фантазии и мечти. Заплашена едва ли не всяка минута да бъде разкрита и физически унищожена, тя с изумление бе разбрала, че наистина се безпокои за съдбата на мъжете, жените и децата, с които прекарваше деня, вместо да се тревожи как да свърши работата.

Укоряваше се, разбира се. Казваше си, че над всичко стои репортажът, а не дали на някое от бебетата наистина му никне ново зъбче или дали някоя баба най-сетне се е научила да срича. Че става дума за най-скандалната тайна на века, разкрита от — тя вече беше убедена в това — най-великия крадец на столетието. И нищо друго! И че независимо от това дали някога някой щеше да потвърди, или опровергае нейната история, довършването й беше вече въпрос на броени дни и бе напълно по силите й.

Но вместо да си мисли тези неща, много повече й се искаше да люлее бебе на коленете си, да участва в нескончаемите игри на карти или да се усамоти в прегръдките на мъж, който пет пари не дава за професионалните й способности, а се интересува само… от жената.

Което кой знае защо изобщо не й пречеше на работата.

Младите цигани, зачислени й в помощ, бяха доказали, че са умни, съобразителни и невероятно изобретателни в способността си да импровизират. Само през последната седмица те бяха събрали, прегледали, сортирали и монтирали — и после монтирали още веднъж — материал с обем напълно достатъчен, за да парализира за три месеца целия персонал на редакция за магазинни предавания към някоя кабелна телевизия.

И всичко това, в обстановка на смях и шеги по време на най-критични моменти, които само няколко месеца по-рано биха направили от Меган невротичка (хрупаща транквиланти като пуканки). Въпреки опасността и съвсем реалната заплаха за живота на всички им, дебнеща зад оградата на неоновото гробище.

Кат вицушка.

Чист живот.

Каквото и да бе това, тя се надяваше да запази някакъв контакт с него, когато дойдеше краят на това кошмарно съществуване.

Ако дойдеше, естествено.

Меган се насили да се концентрира, защото усети, че хората около нея започват да заемат местата си.

— Окей — започна без предисловия Роман, — къде сме в момента?

Ласло запали от фас поредната си цигара.

— Където трябва, предполагам.

— Предполагаш?

Отговорникът по материалното обезпечаване на операцията сви рамене.

— Имаме достатъчно, за да свършим работата. Това е извън всякакво съмнение. Не че не бих желал да сме по-добре запасени, но да бъде волята божия. — Той направи справка с лист от купчината пред себе си. — Всички ще бъдат на определените позиции към 4:30 сутринта на двайсет и втори. Ако се наложи и на двайсет и трети. Няма проблеми.

— Уточнени ли са зоните на безопасност? — поинтересува се Грег от мястото си. Имаше навика никога да не гледа шефа на логистиката в очите, а да задава въпросите си, наблюдавайки красивите пейзажи на екрана на телевизора, превключен на синоптичния канал.

— От 4:30 до 6:00 в бръснаро-фризьорския салон на базата — заизрежда Ласло, цитирайки по памет, — от 6:00 до 18:30 в склада на Норт 156 и от 18:30 до 6:00 в спомагателната административна сграда, където е офисът на службата за специални осигуровки за войнишкия състав и срочнослужещите младши офицери. Няма проблеми.

Грег кимна, все така загледан в ефектно оформените диаграми на температурни промени, атмосферно налягане и прогнози за проливни дъждове.

— Продължавай.

— Екипировката? — намеси се Роман, поглеждайки към Део.

— Изнесена по места, проверена двукратно. Тествахме колите пак тази сутрин. Всичко мина без изненади. Последната диагностика на цялата електроника е насрочена за един час след това съвещание, но и там не очакваме изненади. Всичко е готово с изключение на одеялото.

Думите му накараха Грег да вдигне глава.

— Какъв е проблемът? — изпревари въпроса му Роман.

— Не че има проблем — безгрижно отвърна шофьорът, — просто още не е готово. Това трябва да стане по-късно днес или рано вечерта. Майка ти даде още четири жени.

— Как изглежда? — запита Грег и отново насочи вниманието си към екрана на телевизора.

— По-добре от оригинала.

Грег се усмихна, без да отговори.

Щом Грег беше доволен и Роман нямаше възражения.

— Меган?

— Комбинирахме стари видеообекти с материала, който сами заснехме — започна тя. — Винаги когато пожелаете, мога да ви покажа подробна картина на целия терен между Фрийдъм Ридж и външната ограда. А също и на маршрутите на някои от патрулите. Както и компютърно изчистени увеличения на всяка педя от пустинята, която ви интересува.

— Фос? — Роман внимателно изгледа променения до неузнаваемост от „лечението“ мъж.

— А-а, кхм… — прочисти гърло Фос, отпи глътка чай от чашата пред себе си и продължи едва чуто: — Извъртяхме всички видове анализ на данните, с които разполагаме. И… кхм… успяхме да идентифицираме три различни вида устройства. Както и съществуването на четвърти, засега неидентифициран тип.

— Какво?

— Не го чувам.

Грег спря звука на телевизора и се обърна с лице към своя приятел.

— Ей, Фос — окуражително му се усмихна той. — На мен ми обясни, човече.

Но възрастният мъж продължаваше да не може да го погледне в очите.

— Аз… ъ-ъ… мисля…

— Не ми казвай какво мислиш, старче. Кажи ми какво си установил — прекъсна го Грег с по-твърд глас, но не толкова, че да го изплаши.

И за пръв път от няколко дни Фос го погледна в очите.

— Разломът изглежда чист… ъ-ъ, чист е.

— Говори, Фос — окуражи го Грег.

Фос направи справка с бележките си и отново срещна погледа на Грег, който сякаш го изтегляше с усилие от черупката му.

— Хайде, казвай.

Фос си пое дълбоко дъх, сякаш неуверен в себе си и в това дали може да се довери на изводите, до които бе стигнал, откакто бе започнал компютърната обработка на телеметричните сигнали, записани в района на пустинята около загадъчната военна база. Той добре съзнаваше, че Грег трябва да знае със сигурност.

И трябва да може да му вярва.

— Окей — започна той с по-уверен глас, — ето как стоят нещата. — Той извика на екрана компютърно обработена картина с района на пустинята пред входа на базата. — Червените точки обозначават вероятни детектори за движение, сините са сеизмични датчици, а жълтите — амонячни снифъри. — Той направи кратка пауза и завърши: — За черните нищо не знам.

Докато другите гледаха пъстроцветната мозайка от точки, Грег стана от стола си и се приближи до големия проекционен екран на телевизора, върху който Фос бе пренасочил изображението.

— Какъв им е импедансът?

— Не знам.

— Активно или пасивно е сканирането?

— Не знам.

— Сигнатура на сигнала?

— Не е ясна от разстоянието, от което са снети данните — обясни Фос и извинително додаде: — Може би ти ще имаш възможност да получиш по-ясна картина, когато се приближиш до тях.

— Чудесно — захапа долната си устна Грег.

Фос сви рамене, но жестът се получи неестествено.

— Очакваше да играеш на сигурно?

Грег внезапно се извърна с лице към него. Усмихваше се широко.

— Сигурно… — започна той с края на старата фраза.

— … е единственият начин да се играе — послушно довърши Фос.

Грег отново се обърна към екрана, трасирайки с пръст Надлъжния разлом в долния край на картината.

— Седемнайсет километра след като излезем горе — каза той, разглеждайки подробностите на терена пред Разлома. — Първите няколко километра са съвсем прилични.

Роман поклати глава.

— Изброявам между десет и двайсет датчици за движение в тази зона.

Грег се отправи към мястото си край масата.

— Как са настроени?

— Трийсет за трийсет и една — отговори Фос, като направи бърза справка в листата пред себе си.

Грег седна и пусна звук на телевизора. Синоптикът говореше нещо за „кратки сезонни дъждове“.

— Няма проблем — каза Грег и пак съсредоточи вниманието си към прогнозата за времето.

— И какво означава „трийсет за трийсет и една“? — обезпокои се Роман.

Грег изглеждаше концентриран в предаването и Фос реши да отговори на циганина.

— Това е мярка за тайминга на устройството. Датчикът се задейства, ако край него мине предмет със скорост по-висока от трийсет стъпки за трийсет и една секунди.

— Това бавно ли е? — объркано попита Меган. — Искам да кажа, каква скорост се смята за нормална?

Фос хвърли поглед към Грег, но разговорът явно не го интересуваше.

— Нормална скорост би била сто и десет стъпки за трийсет и една секунди — обясни той.

— Господи! — ахна Меган. — Значи става дума за една трета от тази скорост! Но тогава ще им трябват…

— Четиринайсет часа и петдесет и три минути, за да преминем — невъзмутимо отговори Грег.

— Тогава не можете да минете за една нощ — изумено констатира Ласло. — А ако останете през деня в пустинята…

— Ще измисля нещо — усмихна се Грег.

Роман инстинктивно поклати глава, но не позволи на личните си опасения да проличат в гласа му или по лицето му.

— Да вървим нататък — делово предложи той и се обърна към Меган: — Подготви ли твоето… как му казваш?

Меган се засмя.

— Проклета да съм, ако и аз знам как да го нарека. Всъщност подготвила съм три… да ги наречем декларации. Първата — в случай, че успеем. Втората — в случай, че не успеем. — Паузата, която направи, беше дълга. Достатъчно дълга, за да извика в съзнанието на всички присъстващи картината на онова, което щеше да последва при провал. — Последната съдържа само някои общи формулировки в случай, че сме между успеха и неуспеха — бързо довърши тя.

— Кога ще ги заснемеш? — поинтересува се Грег, без да вдига поглед.

— Непосредствено преди да тръгнете. В събота или в неделя.

— Добре.

Роман го погледна.

— Което ни довежда до последния въпрос. — Той замълча, сякаш езикът му отказваше да произнесе въпроса. — Кога си решил да го направиш?

— Само секунда, искам да чуя това! — Грег усили звука на телевизора.

„Следва петдневната прогноза за източните райони на пустинята — обяви симпатична блондинка и започна пояснения към цифровата информация, която започна да тече на екрана: — От тази нощ до понеделник включително, ще наблюдаваме обичайното редуване на горещи дни с дъждовни нощи и гръмотевични бури. И ако тихоокеанският циклон се задържи до края на седмицата, каквито са нашите очаквания, в неделя и понеделник ще се разразят тежки бури.“

Грег изключи телевизора и се обърна към разтревожените лица на останалите участници в съвещанието.

— Отиваме в неделя.

Думите му прозвучаха като сигнал за край, защото всички незабавно станаха и напуснаха помещението. Останаха само Фос и Грег.

— Как мина днес?

Грег кимна сериозно.

— Момчето е бързо, съобразително и мисли, докато работи. Ще се справи.

— На теб ще ти трябва нещо повече от обикновено „справяне“, когато се озовете в пясъците.

— През последните пет дни с него направихме три удара. Има талант и усеща нещата. Бива си го.

— Не за него се безпокоя.

Грег изкриви устни в бърза усмивка.

— Радвам се да те видя завърнал се сред нас, майко Фоселис.

Фос изсумтя неопределено, обърна се към клавиатурата и активира някаква сложна програма.

— Знаеш, че глупостите са забранени.

— Аха.

— Могат да компрометират цялата операция.

— Не, ако направиш онова, което можеш да направиш — спокойно уточни Грег.

— Ще направя каквото се очаква от мен — отговори Фос с увереност, каквато не изпитваше. — Стига ти да не издъниш нещата, докато си играете на командоси с онова хлапе. — Той замълча, за да въведе информация в сложната си програма. — Ще отнеме само няколко минути.

Грег вдигна телефона, свързан с кабел към компютъра.

— На вашите услуги, господин Бел^[1].

 

 

В самото сърце на най-охраняваната (не само в електронно, но и в чисто физическо отношение) база в цяла Северна Америка, в нейните тайни недра, един умиращ мъж беше в схватка с призрак от своето минало.

— Да? — отговори Секретаря на почукването.

Помощникът му отвори вратата, но остана отвън.

— Сър?

— Влез, Пол.

Младият мъж влезе и кимна по посока на телефона.

— Търсят ви по резервираната линия, сър. Прехвърлих разговора тук.

Секретаря погледна мигащата светлина и вдигна ръка, за да спре тръгналия да излиза младеж. После хвърли поглед към Килбърн.

Двамата взеха едновременно свързаните в паралел слушалки, поколебаха се за миг, после Килбърн натисна мигащия бутон.

— Тук е едно-девет-две-девет — без излишни обяснения каза той.

— Нужно ли е да се представям? — запита с безизразен глас човекът в другия край на линията.

Килбърн бе станал жертва на толкова много тъпи обаждания, откакто вестниците във Вегас бяха публикували за пръв път обявата, че вече бе престанал да се ядосва.

— Може би. Поне донякъде. Нека кажем… само за да докажете, че сте въпросното лице.

Настъпи продължителна тишина.

— Днес Смит ли се казвате, или Килбърн? — тихо се поинтересува гласът.

Секретаря замръзна, после незабавно направи жест с ръка на помощника си да задейства системата за трасиране на позвъняването.

— А как да ви наричам аз? — отговори Килбърн на въпроса с въпрос, след като удължи паузата до максимум.

— Имената не са от значение.

Секретаря трескаво следеше с поглед стрелкащите се над компютърната клавиатура пръсти на своя помощник и водещия бележки Килбърн.

— За мен са.

— Не си губете времето с опити да ме локализирате — с нескрито развеселен тон посъветва гласът в слушалката. — Взех мерки да изключа трасиращата честота от тази линия.

Помощникът кимна.

— Много добре. — Килбърн си пое дълбоко дъх. — Надявам се все пак, че е възможно да стигнем до някакво споразумение, преди нещата да излязат изпод контрол.

— Начинът, по който се развиват, напълно ме устройва.

— Точно на това бих искал да сложа край. В момента обаче имам нужда от вашата помощ.

— Съвместната ни история подсказва колко лоша може да бъде тази идея — с нескрита горчивина напомни гласът.

— Да, бяха направени грешки. Никой от нас не може вече да промени миналото, но може би е възможно да сторим съвместно нещо за бъдещето.

— А какво ще стане с настоящето?

Секретаря видя на монитора на помощника му внезапно да се появява карта на Лас Вегас. Вертикална и хоризонтална линии, пресичащи се под прав ъгъл като в окуляра на снайперист, се плъзгаха напред-назад, явно търсейки своята цел. Той погледна отново към Килбърн, но старецът бе концентриран прекалено силно върху разговора, за да обърне внимание на нещо друго, освен на слушалката в ръката си.

— Какво трябва да се случи, за да спрете онова, с което се занимавате? — зададе Килбърн най-важния въпрос.

Гласът отговори едва след кратко замисляне:

— Върнете ми предишния живот — каза накрая той.

— Съгласен съм — отговори веднага старецът. — При едно-единствено условие: че се предадете. Естествено, заедно с госпожица Търнър.

— Така ли? — насмешливо попита гласът, в който не се долавяше никаква убеденост. — Не сме ли малко големи за детски приказки?

Без да съзнава, Килбърн сви рамене.

— Сигурен съм, че разбирате правилата на играта, господин… сър. Предавате се, разпитваме ви, подписвате декларация за неразпространяване на държавна тайна, включваща всичко, което волно или неволно сте научили. Ясно е, че с това ще отпаднат всякакви разумни причини да искаме да ви отстраним.

— Остава само чека в пощенската кутия…

Прицелът върху екрана на компютъра се бе спрял на едно място. Секретаря бързо надраска бележка и я поднесе пред очите на Килбърн.

— Предложението е валидно до края на този разговор — отговори старецът равнодушно. — Затова предлагам да не бързате с отговора. — Нова пауза. — И се надявам да заложите на живота, сър.

Пол бързо заговори по друг телефон, раздавайки заповеди.

— Смятам да постъпя точно така — съгласи се гласът след кратка пауза. — И по тази причина го отхвърлям.

Секретаря изглеждаше видимо обезпокоен от безпрекословността в гласа. Той надраска нова бележка за Килбърн.

— В такъв случай, сър, поне дайте ми честната си дума — прочете Килбърн, — че ще се въздържите от бъдещи атаки или опити да разкриете неща, за които е най-добре да бъдат оставени така. Направете това и аз на свой ред обещавам поне да сведа до възможния минимум мащаба и интензивността на нашите ответни операции. А след време… те могат изобщо да бъдат прекратени.

Мълчанието в слушалката започваше да изпълва полутъмната стая, когато Пол с недоволно изражение остави слушалката върху вилката. Двамата старци не му обърнаха внимание — единственото, което ги интересуваше в този момент, бе отговорът.

— Нима ще ми повярвате, че ще удържа дадената дума? — тихо се поинтересува гласът.

Почувствал някакво разколебаване в своя събеседник, Килбърн смекчи тона си до максимум. Надяваше се да прозвучи окуражаващо и убедително.

— Зная, че мога да ви вярвам, точно както вие знаете, че можете да ми се доверите. — За миг той се поколеба. — Защото ние двамата с вас, сър, сме замесени от едно тесто: вие и аз. Да, допускам, че за някои бихме изглеждали като динозаври, но поне сме динозаври, когато отстояваме дадената дума.

Нова пауза в слушалката. И после:

— Добър сте, признавам го. Едва не ме изиграхте. — Тонът бе твърд и примирен, тон на човек взел трудно решение.

В този момент Секретаря реши да опита една последна маневра и за пръв път се намеси в разговора:

— Никой не е в безопасност, господин Хадеон. Това се отнася дори до вас.

Дълго мълчание.

— Поздрави на Джо и Макс — каза гласът и в следващия миг връзката бе прекъсната.

Килбърн изгледа слушалката в ръката си с видимо нежелание да я остави на мястото й. Но Секретаря не изпитваше подобни чувства.

— Хвана ли го? — с недопускащ друга възможност глас попита той своя помощник.

Пол не можеше да скрие неудобството си.

— Този човек е по-добър, отколкото допускахме за него. Трасиращата честота наистина беше скремблирана, което ни остави единствено възможността да търсим по глас. А това бе възможно само в моментите, когато той говореше.

— Но все пак го локализира, нали?

Помощникът неспокойно пристъпи от крак на крак.

— По някакъв начин използва две линии в паралел. Изглежда разполага с микровълнова релейна система, собствена разработка.

Секретаря вече се досещаше какво следа.

— Продължавай.

— Трасирахме го, докъдето можахме. До първата връзка — онази, която е в началото на веригата. Но спряхме дотам.

Секретарят недоволно поклати глава. Не към безпомощността на неговия доверен помощник бе насочено недоволството му, макар то да бе в основата, а към собствената му погрешна преценка. Вече бе ясно, че е подценил възможностите на крадеца.

— И къде се намира тази точка? — със спокоен глас попита той.

Помощникът му дълбоко си пое въздух.

— В края на магистрална линия, която покрай другото обслужва и група от пет телефона в обществени кабинки. Намират се на паркинга пред пристройката на Службата за разузнаване към Норт Фийлд.

Отговорът смая стареца. Чертите му се изопнаха. Миг по-късно на лицето му се появи изражение на сериозна загриженост.

— Да се удвои охраната в района на терминала Норт Фийлд. Никой, повтарям никой, да не ползва транспорт, без да мине през четворна проверка.

— Сър!

— Инструктирайте лично персонала. Кажете на глупаците там, че разполагат с двайсет и четири часа, за да намерят Хадеон и/или Търнър… Или да понесат последиците!

— Сър!

— Приведете Зоната в състояние на повишена готовност. Искам до един час подсилване на постовете на охраната!

— Сър! — Помощникът му се извъртя в кръгом по военному и на бегом напусна стаята.

Секретаря остана загледан във вратата, през която младият мъж бе излязъл. След малко бавно се обърна с гневно лице към Килбърн.

— И какво ще правим сега?

Килбърн най-сетне бе намерил сили да остави слушалката. Поклати глава и… изненадващо се усмихна.

— Сега ли? — Той шумно освободи въздуха от гърдите си, сякаш в опит да се пречисти от онова, което се бе случило. Не само сега, а от половин век насам. — Сега… — тъжно прошепна той, — … сега той ще дойде!