Ричард Стейнбърг
Взлом (3)

1.

Излизането на покрива се оказа лесната част.

Беше малко след три часа следобед, когато Грег безгрижно влезе във фоайето на високата сграда. Взе асансьора до четиридесет и третия етаж, без да поглежда никого в очите, но и без да отмества гузно погледа си. Просто поредният анонимен посетител на новопостроения висок жилищен блок в един изпълнен с бързащи хора петъчен следобед.

Както и бе очаквал, оказа се единственият желаещ да слезе на все още недовършения етаж — последния, преди двата най-горни етажа, запазени за частни луксозни апартаменти. Десет минути след като беше влязъл в сградата, той стоеше пред вратата на пожарния изход, извеждаща към стълбището за покрива.

Беше заключена.

Естествено.

Изправи се застинал пред нея и напрегнато се вслуша за нечии стъпки по стъпалата под него. Удовлетворен накрая (камерите за визуален контрол на коридорите щяха да бъдат инсталирани на този етаж едва през следващата седмица), той постави куфарчето си на пода и се захвана за работа.

Вратата беше свързана към охранителна система.

Никакъв проблем.

Две малки топчета добре сдъвкана дъвка, четири двайсет и три сантиметрови светлосини нишки от чиста коприна и алармената система отпадна от списъка на проблемите му.

Сега цялото му внимание беше съсредоточено върху ключалката.

— О, Лайнъс, Лайнъс… — едва чуто прошепна той. — И това ако не е най-семплият модел. — Бръкна в куфарчето, без да откъсва поглед от ключалката. — Днес качественият контрол вече не е онова, което е бил. — Въздъхна и извади инструментите, които му трябваха. — Но от друга страна, не е ли така с всичко? — Късо пръсване от спрея с графитна пудра, леко бутване с ключа на Алън^[1] и…

Озовал се на покрива, вече нямаше колебания.

Бързият оглед го увери, че е сам, след което се отправи към мястото, което си бе избрал след наблюдение от наетия за една седмица офис, намиращ се на отсрещната страна на улицата: сервизен навес за инструменти на асансьорните техници и малък склад.

Беше в бежов цвят, впрочем както по-голямата част от екстериора на сградата. Трите му стени изглеждаха като неуместно поставена тук клетка за гълъби, а четвъртата бе само на десетина сантиметра от края на покрива. И най-хубавото — долната част на навеса, най-ниските осемдесетина сантиметра, се намираха във вечната сянка, хвърляна от близката стена.

Той бързо се съблече и обърна наопаки сакото си откъм черната му подплата, извади от куфарчето черна качулка и ръкавици, огледа се още веднъж, ослуша се за последен път и се плъзна в тясното царство на дълбоката сянка.

И остана да лежи, без да помръдва, пред следващите девет часа.

Ако обстоятелствата бяха различни, сигурно би пожелал да заспи. Това би означавало принудителна почивка и освобождаване от адреналина, в подготовка на тялото за очакващата го нощна работа.

Но откакто беше набелязал тази цел, сънят се бе превърнал в основния му враг — нещо, което трябваше да избягва на всяка цена.

Е, може би не точно сънят, а по-скоро нещата, които идват с него: фантомни болки и озъбени сенки, посягащи към него от място, което бе решил, че вече не съществува в душата му.

Място, запазило мълчание в продължение на толкова много години.

Не, не трябваше дори да мисли да се захваща с тази история. Вече беше убеден в това. Чувстваше го с онази кристална чистота на мислите в главата на човек — „О, май взех завоя прекалено бързо!“ — в мига, преди да полети от скалата.

Но да се откаже, особено сега, би означавало да признае, че е във властта на онези прашасали, аморфни демони.

А той беше човек, който никога не би допуснал подобно нещо.

Минаваше полунощ, когато бавно и предпазливо изпълзя от скривалището си. И пак напрегна слух да чуе нещо, каквото и да било. Шум, който би го предупредил за надвиснала опасност или — а това би било най-лошото — би го издал.

Когато тялото му излезе от очертанията на тясното пространство, той бавно се претърколи по гръб, загледа се в звездната нощ и без да бърза, преброи до 300.

Усети кръвта му да нахлува обратно в схваналите се допреди малко крайници. Напрегна мускулите, за да се изпъне, отпусна ги. Завъртя глава и разкърши рамене.

Почувства се отново жив.

И едва тогава се опита да се изправи.

Изпробва ръцете и краката си, увери се, че е напълно възстановен от необичайната поза, в която бе прекарал по-голямата част от деня, и безшумно прекоси посипания с чакъл покрив, за да стигне до страната, гледаща към Грейвсенд авеню.

Избягвайки да поглежда надолу към потъналата в полумрак улица, той прикова поглед в прозореца на офиса. Постоянно запалена светлина там щеше да означава „Действай, целта е тъмна и беше тъмна поне през последните два часа“, мигаща светлина би му казала „Нещо не е наред, внимавай, вземи предпазни мерки“, а незапалена светлина…

Грег избърса потното си лице под найлоновата качулка.

Тъмният прозорец на офиса щеше да означава „Край на операцията, провал в плана, скрий се обратно и напусни сградата с излизащите да обядват на следващия ден“.

Но би могло да означава и че Фос просто не е там.

Или че е забравил. А още и че е там, но е дрогиран дотам, да няма представа колко е часът и не е в състояние да се добере до прозореца, за да погледне към другата страна на улицата. Както и че е арестуван при опит да си купи дрога или е изработен по някой от всевъзможните начини за това. И например вече е изпял за Грег на полицаите, така че те го чакат долу, в тъмното, за да го спипат на излизане.

Много възможности, произтичащи от обстоятелството, че имаше за партньор заклет наркоман.

И за приятел.

— Моля те, бъди там — прошепна той, докато отброяваше последните секунди на уговорения интервал.

Осветлението светна.

Помещението остана обляно в ярка светлина цели трийсет секунди, след това изгасна също така внезапно, както се бе запалило.

Останалото беше въпрос на вяра.

Едва сега Грег си позволи да погледне към улицата, далеч долу под краката му. Грейвсенд авеню. Празна, мръсна улица, на която излизаха само задни врати и задни стени, без помен за лъч надежда.

Улица, която познаваше толкова бегло, както която и да е друга по света.

И на която нямаше да се върне, дори това да означаваше смъртта му.

Лош знак, би казал Фос. Мрачна поличба, би се засмял Део.

И Грег щеше да се съгласи с тях.

Но адресът на сградата не се водеше на Грейвсенд авеню, а на Бийчър. Разлика, по-важна за Грег от всичко останало на света в този момент.

Поне докато беше буден.

Той залепи ухо на стълбищната врата в течение на няколко минути, изостави окончателно скривалището си и безшумно заслиза надолу към четирите луксозни апартамента на етажи 44-и и 45-и.

 

 

От другата страна на улицата Боби Фоселис лежеше, треперейки на пода на наетия офис.

Нямаше как да разбере дали Грег е видял сигнала му. Дори не можеше да каже дали изобщо е бил на покрива. Но даде все пак сигнала. Както щеше да направи още три пъти през следващия един час.

Избърса потта от очите си и надникна през прозореца.

Набелязаните апартаменти бяха все така тъмни — през цялото време от около девет вечерта. Ако всичко протечеше по план, в този момент Грег би трябвало вече да е проникнал в първия. И всичко следваше да приключи през следващите четиридесет и пет минути.

Би следвало…

Но за наркоман, който стои шести час на сухо, четиридесет и пет минути са цяла вечност.

Наближаващият шейсетте мъж (който изглеждаше с двайсет години по-стар) се обърна и погледна към бюрото, където го очакваха „инструментите“ и тъмното блокче катранен хероин.

Щеше да бъде лесно, безкрайно лесно да се „изстреля“ сега. Да почувства топлата вълна през склерозиралите вени. Вълна, която щеше да го успокои, казваше си той, и да изостри сетивата му за бдението, което го очакваше. И щеше да го направи по-чувствителен към възможните промени в обстановката отсреща. Промени, за които Грег незабавно трябваше да бъде известен.

По дяволите!

Грег ще разбере, продължаваше той в съзнанието си въображаемия диалог. Винаги бе проявявал разбиране. Нали така? Само щеше да въздъхне и да каже: „Е, случва се“. След което щеше да поклати глава и да излезе с изражение на разочарование и съжаление.

Но Фос бе дал вече дума на младия мъж. И поне за момента обещанието оказваше върху него по-силно въздействие от изгарящата го нужда.

За момента.

Той отново погледна към апартаментите, а после хвърли поглед към улицата долу. И се запита дали ще намери пласьор, когато най-сетне му се удаде възможност да слезе.

 

 

Дълга черна лимузина отби от булеварда в притихналата уличка и бавно се запромъква по нея като измамно видение от друг свят.

С лека усмивка на устните Джек Кери разглеждаше през прозореца на луксозното климатизирано отделение за пътници унилата гледка навън.

— Никога не се променя, нали?

Младата жена до него вдигна поглед от питието си.

— Какво?

Без да се обръща към нея, той проследи жената с три дечица, която бавно вървеше по уличката. Без никакво съмнение бездомна, мръсна, с онзи отнесен, търсещ поглед, който той все още помнеше от детството си преди толкова много години.

— Светът — прошепна той едва чуто и отново се отпусна на кожената облегалка.

Жената сви рамене с безразличие.

— Това пък откъде го измисли? — рече тя и гневно запали цигара. — Съжалявам, че не останахме. Наистина исках да се запозная с кмета.

Кери кимна машинално. И на него му се искаше да останат по-дълго, но беше получил на пейджъра си съобщение, че трябва да се прибере у дома за „куриера от Брюж“, което бе много по-важно. Защото Кери по-скоро би спрял да диша, отколкото да пропусне срещата с представителя на своя белгийски перач на пари.

Той въздъхна примирено и погледна жената до себе си.

Под двайсет и петте, излъчваща през всички пори на тялото си секс и жизнерадост, тя изглеждаше по-скоро съблечена, отколкото облечена в роклята за десет хиляди долара, която й бе купил специално за тази нощ. Но по-същественото бе, че я бе купил цялата. Тя беше негова — като колата му, като апартамента и като сградата.

Така че след като куриерът пристигнеше и си тръгнеше, ако срещата не продължеше прекалено дълго, за да изцеди значителна част от намаляващите му ресурси жизнена енергия, тогава може би нощта все пак нямаше да се окаже безвъзвратно провалена.

Всичко зависеше от куриера.

Пред тях в нощта изплува чезнещият в небето силует на висока сграда и той доволно се усмихна.

Лимузината се насочи към подземния паркинг, а Кери вдигна поглед към тъмните прозорци на луксозния си апартамент, регистрирайки разсеяно, че прислугата си е тръгнала, а съседите му ги няма — те или щяха да бъдат на приема, даван от кмета, или бяха излезли да се повеселят в нощта.

Мисълта, че ще се окаже напълно сам в собствената си сграда, в компанията единствено на своите пари, своята курва и своето превъзходство, се стори странно привлекателна на застаряващия мъж. До такава степен, че просто не можеше да сдържи усмивката си.

 

 

На сто четиридесет и три метра над тях Грег също се усмихваше.

Двата апартамента на 44-ия етаж бяха „снесли“ камъни и бижута на стойност поне сто хиляди. Но най-хубавото бе, че той щеше да разфасова украшенията на съставните им части и да ги продаде на прекупвачите дни преди някой да забележи липсата им.

В миналото, в славното време на големите майстори — известни като йегмени^[2] — Грег щеше да бъде наричан касоразбивач, защото неговата специалност бе възможно най-тясно профилираната от целия спектър на кражбите. Грег дори често си мислеше, че може би е последният жив практикуващ точно тази професия взломаджия.

Защото не съществуваха сейф, ключалка или охранителна система, които биха могли да го спрат. А ударите му рядко биваха разкривани бързо, тъй като Грег беше особено прецизен в избора.

По-точно казано, прецизен в три аспекта.

Първо, не трябваше да има видими поражения на домовете, които обираше. Никакви счупени прозорци или избити с ритник врати. Никакъв знак, че нещо е по-различно от момента, когато собствениците са излезли или са си легнали, според случая. Непристойните надписи и вандализма Грег оставяше за хипари и наркомани, неспособни да различат сребърен поднос на Пол Ривиър^[3] от картонена кутия с обед, поръчан в близката закусвалня.

Второ, не биваше да има никакви следи, че сейфът е бил докосван (Грег основно се интересуваше от неща, съхранявани в сейфове). Той никога не разрязваше, разбиваше или взривяваше даден сейф. Всъщност експлозивите бяха номер едно в списъка на презираните от него средства, макар преди време да го бяха обучили до ниво експерт в тази област. Но всички тези техники бяха прекалено шумни, груби и по правило водеха до нездрав интерес от страна на полицията, както и представляваха опасност за съдържанието на сейфа. Лично той предпочиташе да бъде като Джими Валънтайн^[4] с всеки сейф и да комбинира нежно докосване с технология, прозрение с импровизация. В резултат, светът за него беше просто една голяма, широко отворена врата.

Трето и най-важно, той никога не изпразваше отворения сейф. Вярно, вземаше най-скъпите предмети, но не и всичко. Когато хората отварят сейфовете си, те по правило не проверяват по списък пълната наличност на заключените вещи. Хвърлят поглед, установяват, че нищо не е разбутано, вземат или оставят каквото са решили и затварят вратичката. В други случаи жертвите на неговия удар отваряха фамилния сейф за „бабините обеци“ или „истинските диаманти“, установяваха липсата им и озадачено почесваха глави. И по правило не се обръщаха към полицията, докато не проверяха дали зад мистериозната липса не стои някой от имащите легален достъп до семейното съкровище.

А дотогава…

Апартаментите на 44-и етаж се бяха оказали лесна плячка. Най-обикновени ключалки и аматьорски алармени системи. А сейфовете в тях биха предали съдържанието си без особено упорство дори на скучаеща проститутка в делнична нощ.

Но ето че той вече стоеше на площадката на 45-и и прелистваше компютърните разпечатки с плана на сградата, извлечени от базата данни на застрахователната компания благодарение на хакерските умения на Фос.

Апартаменти 45А и Б бяха собственост на един и същ човек. Медиен бос на име Кери. Имаха обща стена, но електрозахранването се подаваше по два различни токови кръга. Нямаше свързващи врати, балконите бяха от различни страни на сградата и гледаха съответно на север и изток. Слава богу, че поне бяха застраховани в една и съща компания.

В 45Б — цитиран в документацията като служебен апартамент за гости на фирмата — имаше нещица, които доста интересуваха Грег. Разни джунджурии на стойност седемдесет или осемдесет хиляди. Например първо издание на Хърман Мелвил с автограф на писателя, маслена картина на Мондриан^[5], и относително рядка настолна скулптура на Брок^[6].

Но вниманието му бе приковано към апартамент А.

Два сейфа, единият в стандартно изпълнение на пода в дневната, вторият — в централната спалня, първокласна система за заключване на входната врата, алармена система на стойност, чувствително надвишаваща цената на всяка от изброените антики, и като капак, нещо, описано само като „специални мерки за сигурност — конфиденциална информация“.

Макар застрахованите вещи да бяха оценени между десет хиляди и сто хиляди, опитното око на Грег бе уловило престараването по отношение на мерките за тяхното опазване.

Подобно престараване можеше да означава само едно.

Някъде в апартамента имаше нещо толкова ценно, че собственикът не можеше (или по-скоро не беше склонен) да плати фантастичната премия по застрахователната полица. Но беше направил всичко по силите си да го опази.

Той напъха разпечатката обратно в куфарчето, погледна уреда, защипан на колана му, който показваше, че телевизионните камери на охранителната система са изключени, и се приближи към вратата на 45А.

Вратата беше първият му проблем.

Бавно и внимателно той прекара ръчния йонен датчик по периметъра на ръчно изработената от фин махагон врата.

Всички електрически системи, започвайки от високоволтовите силови инсталации и свършвайки с деветволтовото транзисторно радио, обработват минаващите покрай веригите им йони и всеки „изпържен“ йон излъчва издайнически сигнал, уловим от чувствителната апаратура в ръката на Грег. Оттук нататък интерпретирането на сигнала бе „само“ въпрос на умение.

Датчикът ясно показваше наличието на три различни почерка в обработването на йоните.

Контакти — вероятно на таймера на алармената система, инсталирана до прага на вратата.

На второ място, нещо, което доста наподобяваше картината, наблюдавана при масив от датчици за натиск, както изглежда монтирани в рамката на вратата от страна на пантите и несъмнено също задействани от таймерна схема.

Накрая, нещо доста по-различно. Видът на сигнала подсказваше, че и тук е възможно използването на таймер, но появяващият се през двайсет секунди сбор от импулси говореше, че става дума за много по-сложна система.

„Специални мерки за сигурност — конфиденциална информация“, прошепна той, докато се настройваше на този сигнал. Огледа внимателно честотата, амплитудата и видът на сбора от импулси, изобразяван на малкия оранжев екран, опита се да си представи причината, стояща зад създаването и изчезването на потока от йони, и след малко се намръщи.

— Капан! — процеди той ядосано. — Любопитен съм да видя този параноик, сложил в центъра на проклетата си дневна широкоъгълен микровълнов излъчвател с детектор за движение, последна дума на техниката.

Прибра уреда си, коленичи в основата на вратата и избърса устата си с опакото на ръката.

— Не се ли страхува, че това чудо ще му убие цветята в хола? — додаде той раздразнено.

Загледа се във вратата, мислено прониквайки с поглед през нея и регистрирайки в съзнанието си невидимия за окото сноп микровълново лъчение, облъчващ входния коридор през двайсет секунди. За малко, а след това прекъсваше, изчаквайки като тигър в храстите нечие безгрижно почукване или докосване на вратата, за да нанесе удара си. Вероятно чрез свикване на всички полицаи в западната част на Съединените щати.

Без да сваля очи от вратата, Грег посегна надолу и извади от куфарчето си индукционен волтметър.

Внимателно, с твърда ръка, той поднесе датчика на специализирания измервателен уред на около половин сантиметър от ключалката на вратата. Превключи на широкочестотно сканиране и зачака.

Макар другият му уред да не бе разкрил това, той подозираше, че в дръжката на вратата и в самата ключалка има монтиран импедансен датчик, проектиран да работи с толкова ниско захранване, че да остане практически неоткриваем. Но докосването, примерно с ръка, до проводящата част на ключалката вероятно щеше да задейства микровълновия излъчвател в режим на непрекъснато обхождане, покривайки цялото пространство на входния коридор с непроницаемо електромагнитно поле.

Миг размисъл и… усмивка.

Беше се досетил, че въпросният датчик вероятно е подвключен към микровълновия генератор. И ако той работеше на нужната честота… щеше да бъде изключително трудно, но не и невъзможно, да накара простото устройство да управлява много по-сложната от него система.

Поклати глава и в този момент усмивката му изчезна, защото стрелката на уреда, макар и едва доловимо, помръдна.

Да, имаше алармена система в ключалката, но характерът на сигнала подсказваше, че тя се задейства от подчинено устройство, примерно инфрачервен датчик, а това не позволяваше на Грег да използва едната система, за да се справи с другата.

— Някой по никакъв начин не иска да ме пусне през тази врата, Лайнъс, стари приятелю — промърмори Грег малко по-високо, отколкото бе искал. — И кой съм аз, че да споря с него.

Клатейки глава, той извади плана на апартамента.

Минута по-късно без никакви проблеми се намираше в 45Б.

 

 

Алармената система, макар и скъпа, и добре изработена, бе преодоляна с лекота. Но урокът с периодично сканиращия датчик за движение не излизаше от главата му. Затова, след като се озова във вътрешността на апартамента, той остана напълно неподвижен, докато оглеждаше обстановката само с поглед, без дори да завърта глава. Накрая удовлетворен, че е в безопасност, бързо се отправи към спалнята в задната част на апартамента.

Използвайки рулетка, дърводелски нивелир, детектор за главички на гвоздеи и нелегално извлечената от архива на застрахователната компания схема на електрическата мрежа в апартамента, той откри онова, за което бе дошъл, след пет минути безшумна работа в тъмното.

Наложи се да провери вътрешността на трите разположени едно до друго шкафчета, за да се спре на това, което му трябваше — то беше пълно със сгънати чаршафи, калъфки за възглавници, одеяла и спално бельо. Внимателно ги извади и ги натрупа зад себе си, запазвайки точния им ред, след това мушна глава във вътрешността на празното шкафче и погледна задната му стена.

Притисна датчика си към вътрешната й страна, прекара го внимателно по цялата й повърхност, без да мига, в очакване да види нещо на панела за цифрова индикация.

Нищо.

— О, Лайнъс — прошепна той, докато изваждаше малък електрически трион от куфарчето, — ще се научат ли тези хора някога?

След това спря.

Вгледа се в стената, представи си апартамента от другата й страна и се замисли за богатствата, които може би се криеха там, и за необяснимо сложната охранителна система, която ги пазеше.

Потръпна.

Грег бе свикнал да се доверява на инстинктите си още от детските си години. Точно тези инстинкти в момента на висок глас крещяха, че нещо не е наред. Той извади глава от шкафчето, седна в скъпия люлеещ се стол и започна да систематизира в главата си наученото до момента.

Това, което се намираше в 45А, несъмнено щеше напълно да оправдае цялата операция. То най-вероятно щеше да струва повече от плячката от останалите три апартамента. Но и рискът бе значително по-голям.

В стаята зад стената нямаше да има клопки, той бе сигурен в това. Но на други места? От човек, готов да сложи свръхсъвременен микровълнов скенер в дневната си, несъмнено трябваше да се очаква всичко.

„Специални мерки за сигурност…“ Множествено число.

Ако на входа има скенер, какво ли е поставил побърканият собственик на апартамент А около сейфовете си?

Всичко това пределно ясно му казваше: „ВЪРВИ СИ!“. С главни букви при това.

Но Грег не беше в този занаят, за да играе на сигурно. Анализирайки възможностите, той не можеше да не признае, че изборът на семплия, безопасен вариант, доста често означава липса на удовлетворение, пустота в душата му.

Усещане, че е бил измамен.

Да, той несъмнено избираше за своите удари скъпи имения и луксозни апартаменти заради богатствата, които можеха да се намерят в тях, но в много по-голяма степен и заради предизвикателството, пред което изправяха човек с неговите способности. Защото в крайна сметка онова, което най-силно го вълнуваше, бе усещането, че е сам срещу най-добрите алармени системи, най-неподкупните хора в охранителните компании, най-сложните ключалки и най-подсигурените сейфове.

Личен дуел с духа на прекрасния прокълнат гений на Лайнъс Йейл.

До този момент резултатът от двубоя беше сто двадесет и две за Грег, пет за Лайнъс и единайсет отказа, когато се бе вслушал в гласа на инстинктите си.

На отказите май бе писано да станат дванадесет.

Две минути по-късно мина през почти половинсантиметровата дупка в стената на малката спалня на 45А. Беше я открил накрая.

След още минута, приковал поглед върху индикацията на уреда в ръката си, той бавно напредваше към хола, откъдето трябваше да мине за основната спалня и сейф номер едно.

— Окей, Лайнъс — тихо каза той, — покажи сега какво си ми приготвил.

И в същия момент осветлението в апартамента светна.

 

 

— Джек — изхленчи от дневната младата жена, — студено ми е.

— И какво от това?

Излязъл на балкона, оставяйки вратата широко отворена, Кери изобщо не повдигна глава от телескопа. Още в секундата, когато бяха влезли в апартамента, той бе изтичал навън, за да види дали бездомното семейство, което бяха подминали преди малко долу на улицата, вече е нападнато от бандата гангстери, които бе зърнал, точно когато лимузината влизаше в подземния гараж.

Разочарован, че бандитите ги няма, той проследи жената с трите дечица, докато търсеше подслон във входа на един от складовете. Майката се опитваше да загърне зъзнещите си чеда със страниците на захвърлен вестник.

— Обожавам тази гадория.

— Джек?

— Какво?

Жената направи опит да се усмихне изкусително.

— Смятах, че ще летим.

— Когато аз кажа! — сопна се той и влезе в стаята. — И нито миг преди това! — Той ядосано посегна и я удари по темето.

Жената се свлече от дивана на дебелия плътен бял мокет, но погледът й стана игрив.

— Значи татенцето иска да си поиграем — рече тя и бавно издърпа прилепналата по тялото й рокля през главата си. — Иска малко грубост, така ли? — Протегна ръка и го хвана за вратовръзката.

— Имам среща… трябва… — промърмори той неубедително с дрезгав глас, позволявайки й да го притегли към себе си.

— По-късно — дрезгаво прошепна тя и притисна голото си тяло към него. Устата й сякаш беше едновременно навсякъде по него — целувайки, ближейки, хапейки. — Така-а… и къде ли го е скрил татенцето тази вечер? — Тя безцеремонно разкъса скъпата двестадоларова риза и с груби ласки започна да масажира покрития му с посивели косми гръден кош. — Дали пък не е тук? — Гласът й звучеше като на нацупено малко момиченце, както отдавна бе разбрала, че му харесва. Бързо разкопча панталоните му и грубо пъхна ръка между краката му.

— А-а… Мисля, че намерих малката играчка на момиченцето. О-о… — измърка тя. — Две малки играчки. Тази… — Тя стисна тестисите му, наслаждавайки се на изражението на болка и удоволствие. — И това! — възкликна тя и извади малко пластмасово пликче с бял прах в него. Изсипа съдържанието върху стъклената повърхност на масичката за кафе. — Първо малкото момиченце ще вземе нейния дял — прошепна тя и започна да приготвя кокаина с ръчно изработена златна мелничка, — а после и татко ще получи каквото е заслужил.

— Дори аз не бих могъл да го кажа по-добре от вас, млада госпожице — изрече с тъжен тон студен глас.

Двамата се извърнаха и сепнато погледнаха към входа на апартамента.

Там, между двама по-млади мъже, стоеше мъж, приблизително на възрастта на Кери. И тримата бяха облечени в тъмни делови костюми, хармониращи с напълно безизразните им лица.

— Отдавна не сме се виждали, Джек — каза възрастният, с лишен от всякакви емоции глас.

Кери не помръдна. По нищо не личеше, че дори диша. Изглеждаше напълно парализиран… с изключение на една малка вена на челото му, която внезапно се изду и запулсира.

— Том?

Момичето премести поглед от единия мъж на другия и сякаш едва сега осъзна, че лежи гола. Сграбчи роклята си и избърса останалия по долната си устна прашец.

— Ей! Не обичам групови изпълнения!

Мъжът, когото Кери бе нарекъл Том, леко кимна:

— Жалко.

В същия миг единият от младите мъже пристъпи към момичето в гръб, обгърна шията й с едната си ръка и натисна главата й настрани с другата. Нещо изпука и след миг той положи мъртвото, отпуснато тяло на пода. Кери не му обърна внимание.

— Аз ли съм следващият?

Том повдигна вежди, усмихна се и бавно се отправи към верандата.

— Предстои да разберем това. — Наведе се над окуляра на телескопа. — Интересна гледка. — Нагласи фокуса. — Отпускал ли си си езика напоследък? — поинтересува се той, без да повдига глава.

— Какво?

— Да речем… стари истории от казармата? Въздишки за доброто старо време, за отдавнашни завоевания… за Джо и Макс, например? — Гласът му беше спокоен, но и странно лишен от всякаква емоция. Сякаш предварително знаеше отговора и само искаше да се увери, че ще бъде такъв, какъвто очаква.

— Не — подчертано бавно отговори Кери и тежко се надигна от пода. — Защо ми е да говоря за тези неща? — И неговият глас бе премерено спокоен, но под спокойствието се долавяше потиснатата в първия момент паника от срещата с човека, умрял преди цели двайсет години.

— Защо наистина. Просто се питах — рече Том и се обърна да огледа вътрешността на дневната.

— А ти?

Том се усмихна, но раздвижването на лицевите му мускули спря до носа, сякаш горната половина на лицето му бе парализирана от изражение на студено безразличие.

— Всъщност, надявам се скоро да ги видя.

Той бавно се върна обратно и спря на сантиметри пред видимо разтреперания мъж. После свали поглед върху тялото на мъртвото момиче.

— Доста е млада за теб, не мислиш ли? — Никакъв отговор. Том сви рамене. — Въпрос на вкус, предполагам. — Той направи драматична пауза, без да отмества поглед от очите на Кери. — Научих, че си развил в себе си странни вкусове през последните няколко години, стари приятелю. Скъпоструващи…

Кери също гледаше право в очите мъжа, когото се бе надявал никога повече да не види през живота си. Когото се бе молил повече да не среща…

— Такава ли била работата? Кокаинът? За нея беше! Това е малка игричка, която играехме. Никога не бих…

— Аз пък — прекъсна го мъжът — така и не се научих. Не можа да ми хареса. Не че ми липсва… апетит. — Двамата младежи се приближиха до Кери от двете му страни и се заеха старателно да го претърсят, а Том безцелно закрачи из стаята. — Апетитът ми обаче е ненаситен. Не искам да ти разказвам какво е необходимо, за да утоля глада си. Но от друга страна, не би било честно да казваме, че са ни забравили, нали така, стари приятелю? И че не се погрижиха добре за нас? Така ли е? — Не изчака отговор от човека, който не можеше да отмести поглед от него, макар вече да бе съблечен чисто гол, а дрехите му внимателно опипани от двамата помощници. — И така, безгрижно си стоях у дома и дундурках правнучето си на коляно до деня, в който ми позвъниха. Вдигнах слушалката и чух в нея глас. Младежки глас. Непознат. — Той замълча за няколко секунди. — Официално звучащ глас. Сещаш се за какъв глас ти говоря, Джек, познат ти е, нали?

Кери едва забележимо кимна, изправен гол-голеничък пред него. Двамата го бяха оставили така, преди да се захванат да разпердушинват елегантно обзаведената дневна.

— Та, официалният глас ми казва „Господин Килбърн…“. — Той извинително се усмихна: — Такова е името ми днес. Сам си го избрах. Харесва ли ти?

— Продължавай — промърмори с пресъхнала уста Кери, без да обръща внимание на двамината, които се отправиха към другите помещения в апартамента.

— Добре… та, казва ми значи гласът: „Господин Килбърн, научихме, че някой се е разприказвал за Джо и Макс. Това, господин Килбърн, никак не ни харесва“, уточни гласът. — Той се приближи до започналия неудържимо да трепери мъж. — И знаеш ли, Джек, и на мен не ми харесва.

— Не съм аз — дрезгаво изграчи Кери. — Никога не бих го сторил. — Кожата му бе загубила цвета си, той обилно се потеше, а на врата му неспокойно играеше мускулче.

— Не можеш да си представиш колко ми се иска да повярвам на думите ти, Джек — изрече Килбърн с тон, в който се долавяше дълбоко скрит подтекст. — Страшно ми се иска. — Единият от двамата младежи се върна в стаята и тихо каза нещо в ухото на Килбърн. — И каква казваш, че е комбинацията за сейфа ти в спалнята, Джек? — с делови глас попита Килбърн.

Вторият от младежите безстрастно довършваше погрома над чекмеджетата в шкафа, когато партньорът му се върна.

— Ето комбинацията.

— Чудесно! — Мъжагата хвърли на пода ризите и се отправи към сейфа, който допреди малко бе стоял зад вече разкъсан шедьовър на Шагал.

— Успя ли да прегледаш дрешника? — уж между другото попита първият.

— Тъкмо се готвех.

Първият кимна и разтвори пак двойните врати на малкото помещение.

Редици фини ризи, шити по поръчка костюми, най-разнообразни аксесоари, подредени в сумрака. Всичко изглеждаше поставено на отделената за него закачалка или беше внимателно сгънато на мястото си.

Мъжът щракна ключа на осветлението, но нищо не се случи.

— Крушката е изгоряла — изкоментира другият до сейфа, докато набираше комбинацията.

Първият кимна, извади мощен фенер „Маг-Лайт“ от джоба на сакото си и насочи лъча в пространството на дрешника.

— Боже господи! Само гардеробът на този струва повече от заплатите и на двама ни.

— Излишно е да ми казваш — изрече вторият и дръпна вратичката на сейфа. — При това подбран с вкус.

— Аха — съгласи се небрежно първият и започна да размества дрехите по закачалки и полици. Методично опипваше всичко и дори поглеждаше в обувките, докато се приближаваше към намиращия се в дъното старинен шкаф.

— Тук няма нищо… само пари, бижута и разни дреболии — каза онзи при сейфа. — Ела да видиш.

Първият понечи да се обърне, после размисли и насочи вниманието си към шкафа с височина един човешки бой. Шкафът беше с двойна врата, а горната му част бе изящно орнаментирана. Той дръпна едната от дръжките, но вратата се съпротивляваше. Отново я дръпна, този път по-силно. Тя отказа да се отвори.

— Имаш ли шперц за този шкаф? — попита той партньора си.

— Заеби го. Не го е скрил там.

— Вярно — каза първият и понечи да се откаже. После неочаквано спря и ритна с все сила вратата. Обувката му проникна наполовина в старото дърво и се наложи да се опре с ръка, за да я освободи.

Партньорът му се обърна.

— Какво, по дяволите…

— Човек не може да е сигурен, нали? — извини се първият, хвана с двете си ръце дръжките и грубо разтвори крилата на вратата.

— Шапки! Кой, по дяволите, си заключва шапките?

— Джентълмените — разнесе се гласът на Килбърн откъм дневната.

Те поклатиха дружно глави и напуснаха спалнята.

Без изобщо да забележат очите на скритата под качулка глава да надничат към тях над горната част на стария шкаф.

— Засега нищо, сър — докладва първият на Килбърн.

— Ще ни трябват поне два часа, за да претърсим основно място като това — извинително додаде другият.

Килбърн им кимна и фиксира с поглед треперещия нещастник пред себе си.

— Спести ни главоболията, Джек. Кажи ни къде е.

Голият изглеждаше готов всеки миг да припадне.

— Какво? — изхриптя той. — Не разбирам за какво говориш.

— Всички имаме такива неща, Джек. Сувенири, спомени, малки подаръчета… — Отново усмивката с половин лице. — Застраховка…

— Нищо… аз… аз… нямам…

Килбърн кимна. Единият от младежите безцеремонно сложи скритата си в ръкавица ръка върху устата му и думите заглъхнаха.

Килбърн изучаващо го изгледа в продължение на няколко безкрайно дълги секунди. Накрая продължително изпусна въздуха от гърдите си.

— И не си се опитвал да… разкриеш тайната на Джо и Макс? Не си правил опит да помогнеш на други да узнаят неща, които е по-добре завинаги да останат забравени?

Килбърн изглеждаше убеден и това накара Кери да се отпусне. Ръката върху устата му се дръпна.

— Никога! Знаеш, че не бих и помислил…

— Струва ми се, че съм склонен да ти повярвам, старо момче — въздъхна Килбърн и се обърна към входната врата. — От друга страна, нали все пак трябва да съм сигурен?

От ръкава на един от помощниците му внезапно изпадна остър нож и убиецът ловко го заби под ребрата на голия мъж. Кери се изопна, а младежът хвана дръжката на ножа с двете си ръце и го завъртя първо наляво, после надясно. Под острието се появи кървава дъга.

Кери се свлече на пода, а младежът остави безжизненото му тяло да се изхлузи от ножа.

— Дори не го заболя — отбеляза той и избърса острието в захвърлената на пода риза.

— Жалко — промърмори Килбърн, без да се обръща. — Придружете ме до долу, момчета.

Тримата безшумно напуснаха апартамента.

 

 

С дрехи, залепнали от студената пот по тялото му, Грег се спусна от скривалището си зад орнаментирания панел върху капака на шкафа.

Хвърли развинтената крушка върху сгънатите пуловери. Вслуша се в гласовете, които се разнасяха откъм дневната. Застина в мига, в който заглъхнаха. Не смеейки да диша от страх да не издаде някакъв шум, който да накара двамата млади мъже да се върнат, Грег продължаваше да напряга слух. Искаше да се увери, че е сам.

Единствената му мисъл бе да се махне по-бързо оттук!

Не че го бе изплашило внезапното връщане на възрастния мъж и момичето. Подобни неща му се бяха случвали и преди.

Беше се скрил зад наполовина разтворената врата на спалнята с надежда да изчака удобен момент, за да се изниже.

Беше преценил, че ако понечат да влязат направо тук, ще има време да се скрие в дрешника и да ги изчака там, докато заспят.

Ако започнеха да се чукат в дневната, както очакваше да стане, щеше да се възползва от това, за да отвори сейфа в спалнята и после незабелязано да напусне.

Но появата на другите го бе извадила от равновесие.

Да не говорим за невъзможния да бъде сбъркан с друго звук от падането на мъртво тяло на пода.

Веднага бе познал гласа на по-възрастния мъж, макар думите да бяха останали неразбрани. Беше го чувал много пъти досега.

Това бе гласът на хората, шлифовали таланта му, които го бяха отгледали и възпитали, които му бяха посочили цел в живота… преди да го използват за своите цели.

Гласът на безликите демони от неговите кошмари.

Старецът си беше чиста проба хладнокръвен убиец — човек, взел решение да убие, преди още кракът му да бе стъпил в този апартамент, решил обаче да се сдобие с нещо, преди да го стори.

Нещо, съобрази Грег, което въпреки самоувереното му поведение, силно го тревожеше.

Грег се бе срещал с достатъчно такива хора през живота си, за да осъзнае, че ситуацията, в която се намира, е смъртно опасна.

Следователно трябваше да побърза.

Беше се огледал и мигновено бе избрал за скривалище тясното пространство зад панела на високия шкаф.

А тонът в гласа на мъжете, претърсвали спалнята, на моменти движещи се на сантиметри от него, беше всял ужас в душата му.

Начинът, по който методично, но без забавяне, бяха претърсили помещението, не бе оставил никакво съмнение, че са добре обучени професионалисти. Малко неща се бяха изплъзнали от погледа им, но особено го бе впечатлило безразличието, с което се бяха отнесли към парите и скъпоценностите, останали в полуразтворения сейф. Повече от ясно бе, че търсят нещо съвсем друго.

Каквото и да бе то.

Отдъхнал, че най-сетне е сам в жилището, Грег пристъпи към отключения сейф.

Взе два пръстена, украсени с поне трийсет карата диаманти, и прибра две от няколкото пачки стодоларови банкноти. После се приближи на пръсти до вратата, вслуша се, отвори я и мина през нея.

Когато измина половината път към спасителната входна врата, той спря и се замисли.

„Нещо в този апартамент — прошепна в главата му тъничък гласец — е толкова ценно, че собственикът се е охарчил за безумно скъпа и сложна охранителна система, за да го опази.“

Микровълнов капан… който в този момент явно бе изключен.

Затаил дъх, той бавно се обърна и безшумно се отправи към дневната.

Някъде там се намираше вторият сейф.