Ричард Стейнбърг
Взлом (13)

9.

Декорът не би могъл да бъде по-удачно подбран, дори ако се намираше в Холивуд.

Сенаторът се бе подпрял на дървен кол от оградата, носещ по себе си следите на времето, и не криеше, че се чувства комфортно в износените джинси, избелялата риза от трико и лентата на челото в цветовете на американското знаме. Зад него се простираше леко хълмиста ливада, из която лениво преживяха няколко бели и черни крави. Готов сюжет за снимка с предварително известен надпис от една дума…

„Америка!“

Конят пъхна любопитно глава в кадъра и Ван Нес го потупа по шията.

— Мен да питаш, и на него му се иска да го показват по телевизията — каза той добродушно. — Май се е метнал на господаря си.

Ван Нес се усмихна, но не на факта, че се бе наложило да наемат дресьор, който да научи животното да прави каквото се иска от него в нужния момент. Развеселяваше го наивността на повечето представители на американската преса.

— Демократ ли е или републиканец? — попита някой от групата журналисти пред него.

— Прилича ли ви на слон^[1]?

Петимата репортери и придружаващите ги оператори сервилно се засмяха.

— Ами — каза Ван Нес след дълбока въздишка, — да караме нататък.

— Решихте ли кой ще ви партнира в кампанията?

Ван Нес повдигна вежди.

— Не знам още, но ще трябва да е в състояние да посъживи конгреса.

— Президентът нарече предлаганата от вас данъчна схема смехотворна. Как ще реагирате?

— Като се има предвид, че единствените данъци, които този човек признава, са от тип „А“ — атаки срещу бедните и хората със средни доходи в тази страна — аз съм склонен да приема неговия коментар в духа, в който е направен: тъпоумен опит да се атакуват нови идеи, които не са излюпени от приятелите му на Уолстрийт.

— Какво ще ни кажете за разследването по случая „Кери“ и неговото закриване?

Ван Нес не отговори веднага. На лицето му се появи изражение на задълбочен размисъл… достойно за един истински президент.

— Радвам се, че повдигнахте този въпрос. — Той се поколеба за момент, но сякаш почувствал мига, в който камерите го дадоха в едър план, разкърши рамене и се изправи: — Както знаете, тази кампания е посветена на Джек Кери. На неговата памет и на вярата му, че най-добрите дни на Америка не са зад гърба ни, а тепърва предстоят. И че някъде пред нас ни чака слънчево място, до което можем да се доберем, стига само да протегнем ръка… Със смъртта на това чудовище — убиецът мафиот Пикаро, онези от нас, които познаваха Джек, вече могат да започнат да се сбогуват в душата си с него. Безкрайно съжалявам, че властите не успяха да заловят изверга навреме, за да спестят даването на още свидни жертви. Говоря за невинни хора като Бети и Луис Маккътчън и самоотвержената телевизионна продуцентка Меган Търнър. Фактът, че те трябваше да умрат, да паднат от ръката на този продукт на организираната престъпност, е най-страшната присъда за нашата система.

 

 

Камерата се фокусира върху твърдата челюст, суровото изражение и единствената сълза, стичаща се по бузата, а Роман Петеркеш спря звука на телевизора зад щанда.

— Мръсник! — измърмори той и насочи вниманието си към радиоапарата, лежащ изтърбушен пред него. Бръкна сред стърчащите жици и продължи: — Републиканци, демократи… все един дол дренки. — Погледна навъсено още веднъж вероятния кандидат за президент, вгледа се преценяващо в човека, който говореше за абстрактни образи, неясни цели и олицетворяваше гранитна пустота. — Копелдак — каза той на себе си, за да се успокои, и се захвана с работата си.

— Не ти ли харесва, папа? — попита го от пода на магазина малкото момченце, което си играеше с някакви играчки.

— Той е гадж, Томашек. — Мъжът спря за миг и усмихнато погледна сина си. — А ние сме…

— Романи полска^[2] — издекламира момченцето и отвърна на усмивката на баща си.

— И се страхуваме от…

Момченцето, което едва ли беше на повече от шест-седем години, скочи на крака.

— Не се страхуваме от никого, освен от Бог! — извика то, стараейки се да подражава на възрастните.

— И вярваме на…

— На никой друг, освен на Бог — агресивно заяви Томашек. — На Бог и циганите… които Господ е създал, за да се молят за сина му Исус.

Роман кимна.

— Защо тогава Бог е създал толкова много гаджи?

Сериозното изражение на лицето на момченцето се разтвори в усмивка до уши.

— Бог е създал гаджа, за да не останат никога гладни най-верните му слуги — циганите.

Все така напълно сериозен, Роман се вгледа в очакващите признание очи на сина си, и внезапно разтвори ръце. Момченцето изкрещя възторжено и се хвърли в силната прегръдка на големите ръце.

— Томашек? — чу се от дъното на магазина женски глас. — Къде си? Баба ти те иска под масата.

Малика Петеркеш влезе в предното помещение при мъжа си. Когато видя двамата да си играят зад тезгяха, тя сложи ръце на хълбоците си и строго ги изгледа.

— Томашек! Бягай да помогнеш на баба.

Момченцето погледна майка си и се обърна към баща си:

— Трябва ли, папа?

На Роман му трябваше само един поглед към жена му.

— Може би нас ни е малко страх от мама — каза той и пусна малкия на пода. Плесна го леко отзад. — Хайде сега под масата да помогнеш на баба.

— Окей, папа! — кимна детето и излезе с щастлива усмивка.

Малика не помръдна и продължи да пронизва с гневен поглед мъжа си, който отново се наведе над радиото.

— Познавам този поглед — осведоми я Роман, преструвайки се, че се е концентрирал изцяло върху работата.

— Какъв поглед? Та ти не си ми видял очите.

Роман поклати глава.

— Трябва ли да поглеждам небето, за да се убедя, че е синьо?

— Много го глезиш — каза тя, но усещаше, че й е трудно да поддържа сърдития тон.

— Той ми е син — сви рамене Роман.

— С теб не може да се спори — въздъхна Малика.

— Но ти го правиш толкова добре — повдигна вежди Роман.

Думите му я накараха да се предаде. Тя се приближи до предната страна на тезгяха, за да види с какво се занимава.

— Става ли?

Роман изсумтя недоволно:

— Правят тези неща така, че хем да слушаш полицейските честоти, хем да не можеш да се настроиш на най-интересните комуникации. — Той спря за миг и се оплака: — Много сложно.

— И ти ги правиш да вършат работа? — усмихна се криво тя.

Той кимна.

— Да, в крайна сметка. — Остави отвертката и се наведе през тезгяха, за да целуне жена си по бузата. — Мама има клиент, така ли?

— След няколко минути. Иска пълно гледане. Затова й е нужен малкият. За да прави шум под масата.

Роман се засмя.

— Лонгайлъндски паралия или секретарка от центъра?

— Не позна. Някакъв странен тип.

— Странен ли… В какъв смисъл?

Малика заобиколи отзад, взе метлата и започна да мете.

— Изпратен е от Мадам Ферзиц.

— Така ли? — Роман внимателно я погледна. — Защо?

— Ами искал пълно гледане. Традиционни фази на Луната и съдба от раждането до смъртта. — Тя сви рамене. — Нали знаеш, че Ферзиц не прави такива неща. А и нещо около този човек не й харесвало. Само че не пожела да каже какво. Препоръчала му мама.

— Ах, колко сме благородни!

Малика се засмя.

— Именно. Каза, че й дължим една десета от парите, без разваляне на магия и уроки. Една пета, ако онзи поиска и това.

Роман кимна.

— Да, това май повече й прилича. — Той отново се зарови в радиото, но след секунда спря. — Фази на Луната ли каза? Не знам дали, освен мама, ще се съберат още пет-шест души, които правят това днес. — На лицето му се появи странно изражение. — Ако този тип има лошо излъчване, дали няма да трябва някой да я наглежда?

— Брат ми Ласло ще седи на прозорчето за наблюдение в съседната стая. Приготвил е рязаната пушка. Освен това, малко е… махмурлия.

— След това и ние двамата с теб можем да поседим в стаичката — усмихна й се закачливо Роман.

Малика се засмя.

— Девет години минаха, а ти се държиш все като… — Три къси иззвънявания прекъснаха думите й. — Той е — ненужно прошепна тя.

 

 

Дълбоко във вътрешността на къщата, някъде зад магазинчето, имаше стая, обзаведена като гостна, потънала в полумрак, най-вече заради полупрозрачните шалове, метнати върху настолните лампи, и спуснатите върху прозорците завеси. На няколко от масите вече имаше поставени запалени свещи. Във въздуха на талази се стелеха сладникави, упойни благовония.

В очакване да въведат новия й клиент, баба Петеркеш оправи за пореден път шаловете и полите си. Искаше да постигне максимален ефект.

Кристалната топка чакаше своя ред в поставката си на малката масичка отдясно. Три колоди карти таро — всяка загърната в отделна цветна кърпа — стояха на масата точно пред нея. Трите незапалени свещи пред всяка от колодите изглеждаха като стражи на пост.

— Влез — каза тя в мига, в който завесата помръдна. — Влез и остани в мир с вселената.

— Мога ли да взема палтото ви, сър? — обърна се към мъжа въвелата го девойка.

Той кимна и й го подаде.

Момичето незабелязано прекара ръце по дрехата и едва доловимо кимна. Не бе напипала нищо в джобовете, което би могло да помогне на баба й да намери правилния подход към посетителя. След това безшумно излезе. Щеше да прегледа палтото по-внимателно.

Мъжът седна на указания му стол от другата страна на масата срещу старата жена. Скрита зад фасадата на блага усмивка, тя изучаващо го разглеждаше.

Преваляше трийсетте. Мъж, олицетворение на мрака — както като тен, така и като излъчване. Висок, в превъзходна физическа форма. Тези факти не се бяха изплъзнали от опитното й око, въпреки евтините, безлични и поне един размер по-големи от необходимото дрехи, които носеше. Дългата му коса и брадата му изглеждаха рошави, но по елегантен, отигран начин.

„Не иска да привлича вниманието на околните върху себе си — каза си старицата. — И едновременно с това се страхува да не бъде разпознат, ако някой случайно го погледне. Часовникът му е скъп, бижутата — също, маниерите — свободни, непринудени, а погледът му… Нищо не може да му убегне.“

Без да бърза, тя грижливо подреди двете кутии кибрит на масата — по една от двете страни на свещите.

„Притежава умението да стои, без да помръдва — забеляза тя. — Уверен е в себе си до степен на арогантност, но дълбоко в очите му се таи страх като на… като на преследвано животно. Погледът на Loup Blank, както казват френските цигани. Белия вълк — онзи, от който всички се страхуват. Единак, който преследва, но и сам е преследван… от хората… или от страха.“

А досами периферията на аурата на този човек кръжаха тъмни духове. Заплашващи да го погълнат, но държани на разстояние, благодарение на някаква невидима сила в него.

Объркана от нарочната анонимност на този човек и едновременно с това силно заинтригувана от истинската му същност, тя започна:

— Призоваваме мира, Божието провидение и сина, който Бог сам изпрати при нас — Исус Христос, в тази стая. Умоляваме го да погледне благосклонно на нас, които сме тук, и да ни позволи да споделим неговото проникновение. Молим го да ни защити от тъмните сили, които се опитват да покварят творенията му. И да остави светлината си да озари душите ни с мъдрост. — Тя вдигна поглед и се опита да проникне зад слънчевите му очила. — Как искаш да се обръщам към теб?

Мъжът се поколеба.

— Лайнъс — отговори той накрая. Гласът му бе равен — без интонация или доловим акцент.

— Какво дарение ще направиш, Лайнъс? — попита го тя направо. Надяваше се на сто долара при първото посещение. След това, в хода на по-нататъшните сеанси, цената бавно щеше да се вдига, защото разчиташе да го убеди в нуждата да закупи някои настойки и да поръча различни магии.

Мъжът внимателно постави пет стодоларови банкноти на масата.

За пръв път в целия си живот баба Петеркеш застина, неспособна, да реагира.

— Как… аз… — Тя бързо възвърна самообладанието си и фокусира поглед върху парите, без да посяга към тях. — Няма да призова тъмните! — предупреди го тя. — Няма да ги повикам за никакви пари, ясно ли е? — Гласът й бе твърд, но в него липсваше убеденост.

— Единственото, което искам — все така безизразно поясни мъжът, — е пълно гледане. По стария начин, с фазите на Луната, от периферията към центъра. — Той я изгледа иззад тъмните си очила. — И искам да чуя нещата едно по едно. Търся… познание.

— Искаш нещо необичайно. А фазите на Луната… те могат да бъдат безмилостно откровени. И онова, което ще ти кажат, може да не ти бъде приятно.

Трябваше да накара този човек да се поотвори по някакъв начин. Нужно й бе да разкрие нещо за него, за което да се хване. Нещо, макар и малко, което да й подскаже правилната насока, преди да са стигнали до картите.

— А може би не ти стига сила. Малко са онези измежду посветените, които още могат да го правят — въздъхна той и посегна към парите с намерение да си ги прибере обратно.

— Домът на Петеркеш гадае по този начин вече седем поколения на петите дъщери! — възмути се тя.

Мъжът замря.

— Домът на Петеркеш? — прошепна той. Помисли и отдръпна ръката си. — Тогава гледай ми.

Разбрала най-сетне защо мадам Ферзиц се бе изплашила от този човек, старицата неохотно прибра парите.

— Избери си кибритена клечка от една от кутиите пред теб и запали с нея една от свещите. Една клечка и една свещ!

Мъжът кимна.

Бавно посегна, постави ръка върху първата кибритена кутия, после я завъртя успоредно на редицата свещи. Обърна поглед към втората кутия, огледа я внимателно и стовари свития си юмрук върху нея.

Ударът отекна в малката стая.

След няколко безкрайно дълги секунди той вдигна юмрука си и отдели залепилата се за долната му страна кибритена клечка с другата си ръка. Все така бавно, без да обръща внимание на почти разтрепераната старица, ококорила широко очи, той запали с клечката единствената свещ, останала права.

— Бенци Йоска — прошепна тя, инстинктивно призовавайки божията милост.

— Йонка — отвърна с традиционната реплика мъжът, без да повишава глас.

Скрит в дрешника и застанал зад полупрозрачното огледало, монтирано в едната стена на приемната, Ласло насочи рязаната си ловджийска пушка към фигурата, намиращата се на петнайсетина стъпки от него. И едновременно с това настъпи бутона в пода.

— Циганин? — предпазливо се поинтересува баба Петеркеш.

— Арпад — отговори мъжът, след като обмисли въпроса. — По заобиколен път.

В същия момент в помещението на дрешника влезе Роман със зареден пистолет четиридесет и пети калибър в ръката.

— Какво става?

Ласло отговори, без да отмества поглед от задната стена на огледалото:

— Този… Лайнъс, изигра номера в юмрука. — Гласът му бе тих и напрегнат.

Роман огледа мъжа от другата страна.

— Не ми изглежда да е от нашите.

Ласло беше запънал и двата ударника на ловджийската пушка.

— Баба го попита направо. А той се нарече странстващ.

— Мислиш ли, че е от клана на Саша? — попита Роман и се приближи до вратата, разделяща дрешника от гостната.

Ласло сви с безразличие рамене и сложи пръст на спусъка.

— И внимавай! — процеди Роман шепнешком. — Цели се високо. Томашек е под масата.

Ласло кимна.

— Кой си ти? — с висок, едва ли не възмутен глас попита баба Петеркеш.

Мъжът не каза нищо и забърса с лакът две от колодите. Разопакова третата и разбърка картите с розетка.

— Попитай картите.

Постави ги обратно в кутията и я сложи пак на масата, но по диагонал, така че единият им връх да сочи точно към него, а другият — към нея. Бавно ги плъзна към нея.

Шепнейки беззвучно молитва, старата циганка отвори кутията и започна да ги подрежда с лице надолу по древната схема.

— Кога си роден, Лайнъс?

— При новолуние.

Разнесе се тихо стенание — то сякаш идваше отвсякъде и от никъде.

Мъжът само леко се поусмихна, но не повдигна поглед от масата.

Баба Петеркеш започна да обръща картите, тръгвайки от горния десен ъгъл на схемата.

— Идваш отдалеч. Но те чака още по-дълъг път.

— Да.

— Роден си без име на баща, но сам си отхвърлил името, което са ти дали. Приел си друго, а с него и… друг живот. — Тя направи пауза. — Името не е Лайнъс.

Този път мъжът наистина се усмихна, но само за секунда.

— Продължавай.

— Бил си в компанията на лоши хора и си вършил лоши неща заради тях. Виждам смърт и болка да те съпровождат неотклонно. — Нова пауза. — Бил си платен убиец?

— Не… — Поколебаване. — … не точно.

Ласло понечи да стане от стола, но Роман сложи тежката си ръка на рамото му и го спря. Опитваше се да проникне през рошавата коса у невчесаната брада на посетителя. Искаше да зърне очите му през слънчевите очила.

— Почакай — прошепна той.

Баба Петеркеш обърна нови три карти този път в долната част на схемата.

— Това е твоето настояще — обясни тя и разгледа новообърнатите карти. — С теб са постъпили несправедливо. И ти носиш известна вина за случилото се. Сякаш… като че ли по-малкото зло, което носиш у себе си, е привлякло върху теб друго, по-голямо. Други хора… двама, не трима, разчитат на силата ти в това изпитание. — Тя го погледна и този път в погледа й сякаш имаше съжаление. — Срещу теб са се подредили могъщи сили. — За миг гласът й прозвуча неуверено. — Но те вече не виждат в теб заплаха. — Ново поколебаване. — Само че бъркат. — Обърна следваща карта. — Вече две луни… — Поредна карта. — … две луни и полумесец, може би десет седмици, но не повече от това, ти бягаш. — Тя сложи ръце върху вече откритите карти. — Не е от страх. От предпазливост?

Мъжът кимна.

— До теб стои един човек — не ти е баща, но е баща, който е болен. Нещата не се развиват добре за него. — Тя вдигна поглед. — Този мъж, който не е твой баща… картите казват, че той бавно умира, но от собствената си ръка. Възможно ли е това?

— Възможно е.

— Ако е наркоман, да кажем — прошепна Роман от другата страна на огледалото.

Баба Петеркеш поклати глава.

— Моля се Бог да има милост и да дари с изцеряващата си любов твоя… приятел. — Тя пак насочи вниманието си към картите. — И още някой има, изглежда като… да, това е жена.

— Има.

Тя кимна.

— В нея гори огън. Тя не се вълнува от нищо — от справедливост, отмъщение или разплата. Единственото, което търси, е… — Обърна нова карта и додаде: — … признание. И е застанала на твоя страна само заради него, заради минималната вероятност да го намери.

Ъгълчетата на устата на мъжа се изкривиха в подобие на усмивка.

— А третия?

— Приятел. На него можеш да се довериш. Човек, който е дошъл от Изтока и който живее само заради тръпката.

Роман се усмихна, свали ударника и направи знак на Ласло да се отпусне.

— Део Хартунян — каза той.

Мъжът, нарекъл себе си Лайнъс, посочи към центъра на подреждането.

— Какво е бъдещето ми?

Тя погледна картите в средата. После обърна онази, отляво на геометричния център.

— „Окото на Египет“^[3]. Права… — Пауза. — Това означава измама, голяма измама. Нещо много опасно, срещу което си решил да се изправиш. — Насочи внимание върху съседните карти. — Би могъл да го направиш и сам. — Тя го погледна право в очите. — Но знай, че не бива да го правиш. За да се справиш с него, каквото и да е то, трябва да разчиташ на всичко, което имаш. И на още нещо.

— За което и съм дошъл — неясно измърмори той.

Тя неуверено протегна ръка над картата, вдясно от центъра.

— „Краля на чашите“… — Погледна го. — Лошо място за тази карта. Означава, че съдбата ти, жизнената ти сила, е свързана с тази на друг. — Откровено изплашена, тя обърна картата в центъра. — Бенци Йоска! — Лицето й беше мъртвешки бледо.

— Йонка. Какво е това? — Гласът на мъжа беше спокоен, но личеше, че полага усилия да се сдържа.

— „Магьосника“, легнал на дясната си страна — отговори тя. Дишаше тежко, сякаш въздухът не й стигаше. — Легнал настрани не е на хубаво. Легнал надясно… никак не е хубаво. — Тя поклати глава, дълбоко объркана. — Никога не съм виждала тази карта в центъра. Това е много лошо… но и много странно.

— И какво означава?

Старата жена не му отговори веднага. В продължение на няколко минути тя задълбочено разглеждаше картите.

— Просто няма смисъл. Възможно е да се случи така, но… — Гласът й бе спаднал до шепот. — Твоето благополучие не е в този свят. Не е и в съседен свят. То е в различен свят. Много странно! Досега не бях виждала картите да… — Без да довърши, тя го погледна: — Има и още нещо.

— Продължавай.

Старицата продължи, показвайки му с ръка.

— Главата на „Магьосника“ докосва „Окото на Египет“. За пръв път виждам това, но… — Тя вдигна предупредително показалец: — Посланието до теб е ясно, макар да не виждам смисъл в него. — Тя си пое дълбоко дъх. — Търсиш справедливост и чрез нея — мир. — Жената поклати глава. — Но няма да намериш мир, докато… Това може да значи нещо за теб, но не и за мен. — Спря за пореден път и след малко продължи със заплашителен шепот: — Няма да има мир, докато не срещнеш Магическите очи!

Мъжът кимна и се вглъби в себе си.

— Мога ли да задам въпрос? — Изглеждаше успокоен, сякаш гледането на карти бе потвърдило някакви негови съмнения. Нещо, което бе крил дълбоко в себе си.

Старицата се окопити, после свали поглед върху картите.

— До четири — каза тя с укрепнал глас. Но погледът й не изпускаше странната подредба на картите.

— Стига ми един.

— Питай.

Той свали очилата си и се обърна с лице към огледалото:

— Къде мога да намеря Роман Петеркеш?

Роман влезе в гостната през маскираната врата.

— Ти би трябвало да си мъртъв наемен убиец на мафията — весело каза той вместо поздрав.

— Кой каза това? — направи гримаса Грег.

— Един гадж политик.

Грег стана, сви рамене и направи крачка към доста по-едрия от него мъж.

— Ами — отговори той, — нали знаеш, че на гаджите не бива да се вярва.

Двамата поривисто се прегърнаха за изумление на старицата и под любопитния поглед на малкото момченце, което надникна изпод покривката на масата.

 

 

На другия бряг на реката, точно срещу малкото магазинче, едно жълто такси бавно кръстосваше пустите, притъмнели обезлюдени улички на състоящото се всичко на всичко от четири преки градче Патърсън в щата Ню Джърси, известно още и като „Дупката“.

— И защо трябва да съм тук? — попита Меган, седнала отпуснато на предната седалка.

Изражението на Део не се промени.

— Грег нареди да не те оставям сама.

— Хайде, стига! А него защо го пусна сам?

— Онова, с което Фос се занимава в момента, представлява чиста проба тежко криминално престъпление в този щат. Не знам със сигурност, но може да се разглежда и като престъпление от федерален характер. — Той намали и огледа улицата пред тях. — Не е нужно всички да се излагаме на този риск.

След два и половина месеца в компанията на тези мъже, Меган все още не можеше да реши харесва ли ги, или не. Но вече бе убедена в едно: всички неудобства биха си стрували жертвите, ако нещата се развиеха по начина, по който се надяваше.

Щеше „да се върне“ от света на мъртвите, при това с история, която щеше да затъмни всичко друго, случило се през този век. А може би не само през този, ами през всички досега, както и през бъдещите. Сензация, която щеше да й донесе милиони, светкавична международна известност, слава, награди… Признание от мащаб, който би накарал личности като Кронкайт, Мъроу, Радър и Севарейд да позеленеят от завист.

И всичко, което трябваше да направи, за да го постигне, бе просто… да оцелее. Мисъл, за която не се бе сетила в онази нощ преди три месеца, когато бе взела решение под натиска на обстоятелствата.

Мирисът на барут все още бе в носа й, виковете на Бети Маккътчън продължаваха да отекват в ушите й. Споменът за страха във всяка капка ледена пот, пропила болничния халат въпреки студената нощ, още бе жив.

И все пак беше се присъединила към тях и бе взела участие в инсценировката на нещастния случай на язовирната стена. Може би… Да, сигурно го бе направила, тъй като тогава не бе имала никакъв избор.

Само че няколко часа по-късно, след като бе прегледала в запуснатия крайпътен хотел, някъде из щата Илинойс, хелиографското копие на съхраняваните от Маккътчън документи, отнасящи се до „Маджестик 12“ („Меджик 12“), направеният вече избор не й се бе сторил така обоснован.

Разказът в онези документи в значителна степен подкрепяше онова, което тя вече бе започнала да подозира — че става дума за широкомащабна, продължаваща почти петдесет години операция по укриване на истината от американския народ. Че укриването продължава и до ден-днешен, се потвърждаваше от всичко случило й се през последните денонощия. В допълнение към останалите убийства, за които крадецът й бе разказал.

Инстинктът й подсказваше да излезе в ефир незабавно. Да направи публично достояние документите, с които разполага, и да разкаже за събитията, на които лично бе станала свидетел. Да се свърже по спътника с най-близкия клон на „УИН“ и да излъчи за цял свят известните й факти!

Но излъчените на следващия ден новини бяха променили това й решение.

Историята за някакви убийци на мафията, опитващи се да прикрият скандал с половинвековна давност, бе толкова абсурдна, толкова некадърно скалъпена, очевидна измислица, че тя бе възприела като удар готовността, с която хората я бяха приели.

Дори „УИН“ бе заявила: „… Именно действията на мафията през Втората световна война бяха обект на подготвяния от госпожица Търнър специален документален сериал. Сериал, който сега ще продължи в памет на жената, повярвала, че тъмните сили, стоящи зад организираната престъпност, трябва да бъдат наказани. И да платят както за престъпленията си днес, така и за злодеянията си в миналото“.

— Дявол да ви вземе! — бе изкрещяла тя срещу телевизора. — Не можете просто така да ме погребете! Ще видим какво ще кажете, като се появя на екрана!

— Дали наистина не могат? — Грег я бе наблюдавал от другия край на стаята. — Действително ли вярваш, че след всички тези убийства, след Маккътчън, Кери и един бог знае колко още, те ще те оставят ей така да излезеш в ефир и да ги унищожиш? — Той горчиво се бе изсмял. — Мила госпожице, та те ще те смачкат като дървеница между чаршафите.

— Но ако ме покажат на живо…

— Кажи го на Осуалд^[4]. — И той бе подхвърлил на масичката пред нея копие от документите. — Прочети отново. За да опазят разгласяването на това, те ще направят всичко. Ако не те убият, тогава ще намерят уважавани професионалисти, известни със своята „почтеност“, които да те обявят за ненормална, след което ще свършиш в лудница.

Меган бе поклатила глава на думите му.

— Моите хора ще ми повярват. Особено след като имам това в ръцете си — бе повдигнала тя купчината документи от масичката.

Което бе накарало Грег отново да се засмее.

— Хартия, искам да кажа копия на копия на предполагаеми документи.

Меган се бе замислила за миг.

— Бих могла да ги заведа в…

— Базата по растениевъдство? Да, давай! — Убеден съм, че точно това ще намерите, ако изобщо те оставят да заведеш някого там. И с удоволствие ще ви разведат да разгледате как разни специалисти прекарват живота си в събиране на материал, за да селектират по-красиви видове цветя, които да галят окото на американеца върху моравата пред дома му. — После бе замълчал, загледан в пода, концентриран в някаква терзаеща го мисъл. — Освен това, има още нещо…

— Какво още? — бе го попитала тя обезкуражено.

А той бе вдигнал поглед и изучаващо я бе изгледал.

— Ако ти се покажеш жива и здрава, тогава същите хора, които несъмнено ще те спрат, ще се досетят, че най-вероятно и аз съм жив. — Той бе пристъпил към нея. — А точно това е нещо, което не съм готов да позволя да се случи.

За пръв път Меган бе почувствала, че се страхува от мъжа, който я бе спасил.

— Какво в такъв случай ми остава? — бе го попитала тя с внезапно спаднал глас.

И тогава се бе случило нещо странно. Абсолютно неочакван момент в нескончаемата поредица от изненади. Грег се бе усмихнал.

— Когато един ден най-сетне настъпи моментът да възкръснеш от мъртвите — бе й казал той развеселено, — поне го направи подобаващо.

— Кое?

— Възкръсването, естествено — бавно бе додал той. — Публикувай документите, приведи свидетелски показания, а след това им покажи Джо и Макс!

Думите му я бяха накарали дълго да мълчи, неспособна да издаде звук. Накрая бе измънкала неубедително:

— Това едва ли е възможно.

А Грег бе свил рамене.

— Тепърва ни предстои да разберем дали е така — простичко бе отвърнал той. — Само че решението трябва да вземеш сега.

— Но за какво съм ви аз?

— Ами — търпеливо й бе обяснил Грег, — ти знаеш как е започнало всичко, може би са ти известни и други факти, за които ние дори не подозираме, а бихме желали да научим. А Джо и Макс — които и да са те — са само лост, средство за постигане на целта. Или по-скоро ще ги превърнем в това средство. И тогава, аз ще имам нужда от платформа… — Той се замисли, търсейки правилната дума. — … от обществен форум, който да ми позволи да преговарям. Или поне да внуша заплахата, че ще преговарям от такава позиция… — Готвеше се да каже още нещо, но замълча. — Независимо от това — продължи той след малко с нисък, страховит глас, все едно говореше Студения на младини, — пред теб има две възможности. Да дойдеш с нас. Да ни помогнеш… — Той изтегли пистолета от колана си, запъна ударника и го насочи в главата й: — Или да умреш тук и сега!

Беше погледнала към дългата цев, бе надникнала в черната й дупка и бе видяла някъде зад нея студените очи и лишения от всякаква емоция поглед в тях. Беше почувствала истински страх, но след събитията от последните дванайсет часа, какво означаваше още едно стряскане?

Не.

Обладалото я в онзи миг чувство беше не страх, а пронизваща я до мозъка на костите тръпка на възбуда! И чисто професионалното усещане… не, не усещане, а увереност, че каквото и да се случи, ако намерят двамата Грей, а дори да не ги намерят, тогава поне разказът за човека, идентифициран като обществен враг номер едно, както и да е, едното или другото, ще бъде ако не сензацията на десетилетието, поне репортажът на годината!

Знаеше, че опасностите, които ги очакват, ще бъдат не по-малко страшни от крадец, насочил пистолет в челото ти.

Стига да оцелееше…

Беше приела незабавно.

А след това не спряха на едно място. Всяка нощ пътуваха. Следващите шест седмици изминаваха различни разстояния в различни посоки. Избирани по напълно случаен начин, без никакво подобие на план или схема.

— Искаме да сме сигурни, че сме се изплъзнали — ненужно бе пояснил Грег.

А един ден бяха поели на изток.

Случайните преходи бяха зад гърба им. Ала този път се движеха целенасочено и Меган не след дълго бе забелязала, че спиранията им са планирани по начин, позволяващ да попълнят планината от информация, необходима за да нанесат успешен удар.

Което в крайна сметка ги бе довело в Патърсън.

— Безопасна база, от която да действаме в Ню Йорк — обясни кратко Грег.

Само че се бе появил непредвиден проблем.

По време на цялото кръстосване из страната Фос бе изпитвал затруднения с натрупването на задоволителен запас от хероин. Тъй като избягваха големите метрополиси и дори градове, на него му се бе налагало да купува при възможност значителни количества, за да се подсигури, докато се намират в „сухи“ градчета.

Само че — факт, който Меган бе научила от събирането на материал за предаване, посветено на наркоманията — наркоманите рядко успяват да се запасят. Защото наркоман с голям запас просто взема по-големи дози, след което нуждите му се увеличават и така порочният кръг се затваря.

Възрастният мъж не бе изключение от това правило. Навиците му, до неотдавна относително поносими, ако изобщо може да се каже такова нещо, сега бяха излезли извън контрол. Фос вече прекарваше дни, без да яде. Настроението му рязко се сменяше, бе започнал да слабее и се намираше в състояние на постоянна отнесеност.

А Грег не желаеше да разговаря на тази тема.

До неотдавна.

Един ден Фос не се бе върнал след „екскурзия“ по набавяне на материал из тази воняща дупка на Ню Джърси. Така че след като се бяха обадили на Грег по телефона, Део и Меган излязоха с колата да го търсят.

Део спря пред входа на изоставен склад.

— Хайде — даде й знак той.

Тя го изгледа, без да скрива гнева си. Вече бе почнало съвсем откровено да й писва.

— А защо не вземеш един път да отидеш и ти?

— Аз оставам в колата — бе безстрастният отговор.

Тя поклати глава и слезе.

— Страхотно…

Погледна назад по пустата улица, бавно се приближи до вратата и почука.

— Да-а… — чу се отвътре немощен глас.

— Търся един приятел.

След малко вратата се отвори.

Двама несъмнено дрогирани типа я гледаха отвътре.

— Твоето приятелче съм аз, кучко.

Тя отстъпи.

— Той е около петдесетте, но изглежда по-стар — изрече тя в мига, в който двамата прекрачиха прага.

— Телевизийо… Ти ли си? — разнесе се гласът на Фос някъде от тъмното.

— Аз съм! Излизай, по дяволите, от тази дупка!

Мъжете погледнаха назад, след това пак се обърнаха към Меган. Зад гърба им се разнесе шум от влачещи се крака.

— Той не ни е платил, кучко.

— Да — потвърди вторият и посегна към разкопчаното й яке. — Но сме готови да приемем разплащане и в друга форма…

Мъжът внезапно замръзна.

— Мърдай, старче — извика Део точно зад Меган.

Тя сепнато се обърна и го видя с изпъната напред ръка и метнат връз нея шлифер, изпод който надничаше зловещото дуло на картечен пистолет. Недвусмислено насочено към коремите на двамата.

Фос се измъкна от тъмното, а Меган го прихвана през раменете и му помогна да стигне до колата.

Део отстъпи назад, без да сваля поглед от мъжете, но им позволи да се върнат обратно под прикритието на мрака и да затръшнат тежката врата зад себе си. После изтича назад към колата.

— Мислех… Бях останала с впечатлението, че ти никога не носиш оръжие? — проговори Меган, когато той седна зад волана.

Део й хвърли безмълвно шлифера. Тя го разгъна и видя в него… само цевта на пистолета. Без приклад, без тяло… без нищо. Само половинметрова стоманена цев!

Погледна го объркано.

Део най-сетне позволи на лицето му да се прокрадне емоция. Веждите му едва доловимо се повдигнаха и той включи на скорост.

— Е, понякога слизам от колата. Но никога с оръжие!

 

 

Грег, Роман и Ласло седяха зад кухненската маса и отпиваха от гъстото, ароматно унгарско кафе.

— И как така опитен човек като теб се е забъркал с федералните власти? — полюбопитства Роман и запали поредната цигара от фаса на Ласло. — Защото последното, което бях чул, е, че правиш удари за шестцифрени суми и си живееш живота.

Грег премести поглед към Ласло и го върна върху Роман.

— Това ми е шурей. Няма да те предаде. А ако го направи, ще му прережа гърлото — каза той небрежно. — Нали, братко?

— Естествено — побърза да се съгласи Ласло, докато слагаше петата лъжичка захар в чашата си с кафе.

Малика остави на масата купичка нахут и чиния препечени чеснови хлебчета.

— Да ви е сладко — пожела им тя и се изниза през вратата. — Хайде, Томашек.

Но момчето не помръдваше, вперило поглед в чужденеца.

— Тате, ти не казваше ли, че не трябва да се доверяваме на гаджа? Никога!

— Томашек! — скастри го Малика и бързо се върна от прага с притеснено изражение на лицето.

Роман й махна да не се намесва.

— Правилен въпрос — похвали той малкия и го вдигна на коленете си. — Вик… — направи пауза. — Не ми казвай, че трябва да ти викам Лайнъс, моля те? — Безпокойството в гласа му беше очевидно.

— Сега съм Грег. Грегъри Пикаро.

Роман се замисли над чутото. После одобрително кимна неколкократно и отново насочи внимание към сина си.

— Пикаро може и да не е роден циганин, но е по-достоен за уважение и от мен самия.

— Не разбирам, тате. Защо?

Роман отново направи кратка пауза, преди да му отговори, и срещна погледа на Грег.

— Не, не е нужно да разбираш, сине. Поне засега. — Но гласът му звучеше изненадващо меко. — Достатъчно е да знаеш, че преди години, още преди да си се родил, той направи за нас нещо, за което едва ли ще можем да му се отблагодарим. И заради това, той винаги ще бъде достоен полски ром!

— Но, тате…

— Достатъчно. — Роман го подаде на Малика и този път тя бързо напусна кухнята.

Грег се загледа в чашата с кафе.

— Как е гърбът ти?

Но Роман сви рамене, показвайки, че не желае да говори на тази тема.

— С какво мога да ти помогна?

— Едва те открих. Бях се отказал, когато се сетих какво ми беше разказал за майка си.

Но Роман не искаше да се отклонява.

— С какво мога да ти помогна?

— Онази Ферзиц бе може би петата…

Този път Роман се пресегна и докосна преплетените пръсти на Грег.

— Добре, намерил си ме вече. С какво мога да ти помогна, братко?

Грег дълбоко си пое дъх и се приведе напред. Другите двама също се снишиха.

— Предполагам, чул си за проблемите, които имам? — Роман кимна. — Имам план как да се измъкна от тази ситуация, но ми е нужна помощ.

— Предполагам. Стана ми съвсем ясно от онова, което мама ти каза. Ще направя, каквото мога — каза Роман.

— На твое място бих изчакал, преди да давам обещания. Защото рискът е голям. — Грег замълча за няколко секунди и продължи: — По-голям от всичко, с което някога сме се сблъсквали.

Ласло се усмихна.

— Виж, Пикаро. От онова, което Роман ми е разказвал, ако не си бил ти, той едва ли е щял да оцелее и да се ожени за сестра ми. Значи сега тя още щеше да ми е на ръцете и да се чудя какво да я правя. Даже и само по тази причина аз стоя зад Роман.

Всички се засмяха. Вежливо и напрегнато.

— Ще ми трябват повече от двама доброволци — уточни Грег и вдигна поглед, за да се увери, че са сами. — Имам нужда от екип.

— Пълен екип?

Грег потвърди с кимване.

Роман поклати глава.

— Не съм участвал в пълен екип от… — Замисли се дълбоко. — … десет, може би петнайсет години. И дори по онова време, това си беше отмиращо изкуство.

Думите му обезпокоиха Грег.

— Но надявам се все още можеш да намериш хора, нали?

Ласло разпери безпомощно ръце.

— Проблемът не е в това да се намерят хора. Проблемът е да се намерят нужните хора.

Роман се съгласи с думите му.

— Не е както едно време в Париж, приятелю. — Той притеснено се засмя. — В Париж можеше да се събере екип, но тук…

— Да не говорим, че би струвало куп пари. А може и повече — уточни Ласло.

— Прав е. Ласло и аз сме с теб и нас не ни мисли — усмихна се пак Роман. — Но за да съберем хората, които ти трябват, следва да предвидим поне по пет стотака на седмица на глава плюс разноските. — Усмивката му стана крива. — За дълго, за кратко — това е положението.

— И каква е идеята, ако мога да попитам на този етап? — осведоми се Ласло и запали нова цигара. — Защото това може да се отрази на цената, нали разбираш?

— Да, ясно — поколеба се Грег. — Охранявана правителствена база.

Роман избухна в смях.

— А, знаех си, че един ден ще погледнеш към Форт Нокс! — Но смехът му заглъхна като срещна очите на приятеля си. — Не е Форт Нокс, така ли?

— Нещо не по-лесно — отговори Грег, бръкна в джоба си и извади малка кадифена торбичка. Подаде я на Роман: — Помня, че някога се занимаваше с камъни. Това според теб може ли да покрие депозита?

Роман изсипа в шепата си идеално кръгъл камък.

— Стъклено топче? — изненада се Ласло, но раздвижи шепата си, видя отблясъците от камъка и погледна Грег право в очите.

После го вдигна към светлината. И лицето му замръзна в изражение на респект и недоверие.

— Не е шега, нали? — умолително прошепна той.

— Никаква шега.

Роман отново разгледа камъка и го подаде на Ласло.

— Покажи го на мама.

Младежът сви рамене и излезе от стаята. Когато останаха насаме, Роман се наклони към стария си приятел.

— Да ти се намират още?

— Доста.

Роман се облегна на стола си и се замисли. След малко лицето му бавно разцъфна в широка усмивка.

— Доста, казваш — промърмори той повече на себе си. Бръкна в джоба на жилетката си и подаде на Грег дълга пура.

Двамата останаха да чакат мълчаливо връщането на Ласло. Десет минути по-късно той влезе обратно при тях, клатейки глава.

— Мама едва не хвърли топа, като видя камъчето — рече той и го върна на Роман с голяма неохота.

— Какво каза?

Ласло дълбоко си пое дъх.

— Двайсет и пет, може би трийсет години. Сигурно повече. Злато и коприна за цялото семейство.

Роман се опита да пресметне на колко се равнява годишният доход на добре платен мъж, умножен по двайсет и пет. Еквивалентът на едно малко кръгло камъче.

— Какво ще има за екипа? — попита той, докато мислеше.

Грег се поизправи на стола си.

— За екипа камък, разделен на равни части. За вашето семейство — друг, като за организатори.

Пурите на двамата цигани паднаха едновременно от устите им.

— Къде се намира тази правителствена база, дявол да я вземе? Зад портите на Ада? — попита смаян Роман.

— Какво ти пука? — отговори му веднага Ласло, без да откъсва поглед от камъка. — За тази цена съм готов да изрина дори рогатия — и се изплю суеверно през рамо.

— Може и да си прав, братко — замислено се съгласи Роман и погледна Грег. — Продължавай, Пикаро.

Грег се взря дълбоко в очите на Роман и видя в тях нещо повече от напълно разбираемата алчност и дори повече от готовността на един заклел се да върне дълга си мъж. Видя в тях фаталистичната, може би фанатична вяра, присъща на повечето цигани, че един ден… някъде, някак, те ще се натъкнат на слепия късмет, който ще възнагради надеждите им веднъж и завинаги.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади свити на руло документи.

— Прочетете това внимателно, преди да вземете решение.

Роман пое документите и без желание върна камъка на Грег. После свали поглед върху думите от антетката в горния край на всяка страница:

Строго секретно

Меджик…

— Магическите очи — промърмори той, облегна се и започна да чете.