Ричард Стейнбърг
Взлом (18)

14.

— Психо-301, обади се.

— Психо-301 слуша.

— Психо-301, тук Дриймланд, докладвайте положението.

— Тук Психо-301. Изпълнявам обход по схема „бета“ със стъпка пет-едно. Имам гориво, запасът е пълен. Всички системи са в изправност. Ъ-ъ… продължаваме да прослушваме мобилния на 168, но те все още са от другата страна на хребета, извън охраняемата зона.

— 301, прието. Имайте готовност за нестабилно време поради нахлуване на въздушен фронт по азимут нула осем шест на разстояние дванайсет-осем километра. Скорост на приближаване три-четиринайсет километра.

— Тук Психо-301, разбрано, Дриймланд. Виждаме облаците, но до момента горе е спокойно.

— Ясно 301-ви. Имате разрешение да продължите патрулиране. Как ще продължите, сър?

— Тук Психо-301. Ще продължим в група и… ъ-ъ… предполагам ще се постараем да останем настрана, докато е възможно, Дриймланд. Добре ще е да ни държите в течение за времето.

— Ясно 301-ви. Ще ви информираме след десет минути, сър.

— Благодаря, Дриймланд.

— Тук Дриймланд, край от нас.

— Психо-301 продължавам да патрулирам.

Мастиленочерният тежковъоръжен хеликоптер „Апачи“ направи остър завой надясно и пое над пустинята. Държейки Фрийдъм Ридж отляво на курса си, машината се плъзна на шейсет метра над пресечния терен и навлезе обратно в откритата пустиня.

Скрити в мрака на естествения разлом с широчина три и дълбочина четири метра, двамата мъже въздъхнаха с облекчение.

— Размина ни се — прошепна Лукаш. — Този път на косъм.

Грег се намираше две-три крачки пред него, но той не го виждаше изобщо, макар да усети, че пак тръгва напред.

— Сега трябва да наваксаме — спокойно прошепна в отговор по-опитният от двамата крадци.

Кръжащият над главите им хеликоптер ги бе забавил с петнайсет критично важни минути. Петнайсет минути, прекарани, без да помръдват, молейки се датчиците на увисналата над тях разузнавателна платформа да не доловят присъствието им.

Сега наистина се налагаше да наваксат загубеното време. Макар да се намираха на по-малко от хиляда метра от края на Надлъжния разлом, Грег смяташе, че с това темпо те ще използват предвиденото за този етап закъснение още преди да са стигнали до Разлома. Бяха се движили много бавно и неочаквано трудно, загубвайки ценни минути в пълзене около канари, през оврази и в преодоляване на разни препятствия по пътя. На всичкото отгоре и този хеликоптер…

Не че това можеше да ги спре.

Всеки от двамата беше облечен в мръсно бежов маскировъчен комбинезон, ушит по мярка. Обути бяха в леки и меки ботуши, удобни за катерене. На главите си бяха нахлузили бежови качулки, напълно скриващи лицата им. Дори на ръцете си имаха бежови работни ръкавици. Не се виждаше нито сантиметър от кожата им. В качулките имаше изрязани два тесни процепа за очите и две малки дупки за дишане през носа и устата. Под цялото това облекло, всеки от двамата бе облечен (от темето до пръстите на краката) в черен леководолазен костюм.

Неудобството беше извън всякакво съмнение. Десеткилограмовите раници на гърба, трикилограмовите — на гърдите и еднокилограмовите — на кръста, добавени към защитното облекло, представляваха по-голямо препятствие от самия терен. И съвсем сериозно при това, още повече, че организмът им едва ли щеше да понесе подобно изпитание за дълъг период от време. Заложеният в плана максимум бе шест часа, с отчитане на ниските нощни температури. Настъпването на деня щеше да доведе последователно до прегряване, обезводняване, кислороден глад, отказ на мускулите да се съкращават, загуба на способността да разсъждават, изпадане в безсъзнание и… смърт.

Шест часа, които неумолимо течаха в този момент.

Шест часа, за да прекосят незабелязано простиращото се пред тях неизбродно поле от специално заложени клопки. Неизбродно поле, започващо в мига, в който изпълзяха от Разлома на повърхността на пустинята.

Час и петнайсет минути след стъпването им в Разлома и час и половина след като бяха навлекли неудобните костюми, те стигнаха до края на естествената пукнатина в земната кора.

Там ги очакваше планирана десетминутна почивка.

Дишайки тежко, двамата седнаха, опрели гърбове в стената на Разлома. Никой не каза нито дума, никой не направи излишно движение. И двамата се молеха, всеки на своя бог, онова, което им предстоеше, да се окажеше по-лесно от това, през което бяха минали дотук.

С едно последно дълбоко вдишване Грег откопча един от датчиците на колана си и го вдигна високо над главата си. Държейки го с индикацията надолу, за да може да вижда показанията, той започна плавно да го върти в хоризонтална посока. Всяко помръдване на стрелката и всяка смяна на едва видимата цифрова индикация биваха внимателно анализирани.

— Изглежда окей — тихо каза той след известно време. — Как е при теб?

Лукаш повтори процедурата със своя уред към другата страна на разлома.

— Тук имам 0.003 ампера в ниския обхват.

Грег отпи глътка от тонизиращия разтвор в манерката си.

— Това е от мен. Улавяш моите играчки. От тук нататък използвай това като база.

Бяха изтекли пет минути от почивката им.

— Да се залавяме — предложи Грег и свали раницата си от раменете.

Лукаш кимна и свали своята.

Захванаха се за работа бързо, делово и с добре отрепетирани движения.

Първо извадиха комплект кухи пластмасови тръби и сглобиха от тях носеща правоъгълна конструкция с габарити метър и осемдесет на два и двайсет. После продължиха с четири дъски от фибростъкло дълги по деветдесет сантиметра, които съединиха по двойки една с друга, така че получиха две „ски“, които закрепиха с щракване към тръбната рамка. Накрая всеки извади своето тежко одеяло от зебло във формата на квадрат със страна четири метра. Благодарение на закопчалките от велкро и то бе закрепено за рамката.

Вече работеха по-бързо, усещайки, че процедурата им отнема по-дълго време, отколкото на тренировките. Всеки се хвана за своята страна на странната конструкция, после двамата внимателно я повдигнаха над главите си и я положиха върху пясъка на скритата под мрака пустиня.

Лукаш се прекръсти.

Грег погледна за последен път показанията на датчика.

Двамата излязоха от Надлъжния разлом на повърхността и мигновено се вмъкнаха под палатката на ски, която току-що бяха сглобили.

Не бяха проговорили. Лукаш провери дали одеялото напълно ги защитава от откриване с помощта на инфрачервени датчици, които биха засекли топлината на телата им, а Грег закрепи допълнителни сензори от двете страни на „палатката“. Две минути по-късно бяха приключили.

Спогледаха се изморени. Никой нямаше сили за излишни емоции.

— Готов? — късо попита Грег.

Лукаш пое последна дълбока глътка въздух и затвори за миг очи.

— „Водеха и двама злодейци — прошепна той, — за да бъдат погубени с Него. И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, разпнаха Него и злодейците, единият отдясно, другият отляво. Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако ти си Христос, спаси Себе Си и нас.“ — Учестеното дишане на младежа постепенно се нормализираше, а тялото му се отпускаше. — „А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли не се боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си: но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мен, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая.“^[1] — Нова кратка пауза. — Боже мой Исусе Христе, моля те помни и бди над това недостойно циганско дете, което седи до дясната ти ръка в Рая. Амин.

— Омейн — прошепна на свой ред Грег и направи справка с датчика: — Чисто отдясно.

— Чисто отляво — потвърди Лукаш, като погледна и той.

Грег провери и сензорите, висящи пред него.

— Чисто напред. — Пресегна се и натисна един от бутоните на малкия предавател на кръста си три пъти. После сложи едната си ръка на предната тръба на рамката, а другата върху пясъка под него. Вкопа пръстите на ботуша си в дупката и кимна на Лукаш.

С добре отработени, аритмични и неравномерни движения, за да заблудят датчиците, двамата запълзяха напред, носейки старателно боядисаната защитна конструкция със себе си.

 

4 часа 27 минути до крайния срок

В къщата на колела, паркирана отстрани на щатска магистрала 168, трите тихи сигнала като че ли пронизаха телата на обитателите. Възцари се пълна тишина. Няколко от присъстващите се прекръстиха. Фос затвори очи — лицето му бе маска, белязана от безпокойство.

Роман въздъхна.

— Съобщете на останалите — нареди той с равен глас. — Нашите са стигнали Синай.

Една от циганките взе клетъчния телефон и започна да звъни наред.

След като поиска информация от определените да контролират с помощта на скенери, монтирани върху стените, честотите на полицията, щатските служби и федералните власти, Роман отиде при Фос.

— Къде са те?

Фос погледна екрана на централния монитор от трите пред себе си. На него бе изобразен компютърно обработен образ, възпроизвеждащ в детайли терена на пустинята (данните бяха взети от лентите на Меган). Върху него бе наложена компютърна графика на маскировъчната конструкция, под която пълзяха в момента двамата мъже, изпълняващи операцията.

— Трябва да са горе-долу там — отговори Фос, без да се опитва да скрива тревогата в гласа си. — Може би на двайсет — двайсет и пет метра от края на Разлома.

Роман кимна.

— Колко им остава докато стигнат центъра на сензорното поле?

— Час… Или малко повече — каза Фос, без да откъсва поглед от картината.

Роман потупа възрастния мъж по гърба и усети напрежението в мускулите му.

— В такъв случай трябва да си починеш през това време. Поразходи се, вземи глътка въздух, а?

Фос упорито поклати глава.

— Нищо ми няма — процеди той през стиснати зъби.

— Окей — съгласи се Роман и тръгна към вратата, но по пътя си чукна по рамото един от мъжете, покрай който мина: — Дръж го под око — прошепна му той.

Хвърли един последен поглед на заетия с компютъра Фос, обърна се и излезе навън в прохладата на нощта.

Обстановката тук пресъздаваше обикновен къмпинг. Встрани имаше скара за барбекю, край която мъж лениво обръщаше вече почти готови бургери. Децата — включително неговите — играеха в бързо спускащия се мрак. Виждаше се възбудата на тези градски чеда, попаднали в необичайната обстановка на пустинята. Жените бяха изпонасядали на сгъваеми столове и непринудено си разменяха клюки.

Внимателно аранжирана обстановка, имаща за цел да каже на случайния — или дори на не толкова случайния — наблюдател едно-единствено нещо: „Забрави за нас! Тук няма нищо особено!“.

Малика се приближи зад гърба на мъжа си и го прегърна през кръста, който в последните години бе започнал застрашително да увеличава обиколката си.

— Е?

Той не помръдна, загледан в далечината, някъде в посоката на Надлъжния разлом.

— Излезли са в пустинята — каза накрая Роман с подозрително равен глас.

— Толкова скоро?

— Всъщност с три минути закъснение — въздъхна той.

— Е, не е чак толкова зле — опита се да го успокои тя.

Той вдигна ръцете й до устните си и нежно ги целуна.

— Три минути за първите деветдесет. — След това се отдръпна от нея, правейки две крачки към онова място, което виждаше само в съзнанието си. — За шест часа това прави дванайсет минути. Дванайсет! — Кратка пауза. — С онези костюми на гърба, шест часа са си истинско изпитание. А дванайсет минути… Те могат да се окажат критични.

Малика отново се приближи зад гърба му.

— Искаше ти да излезеш с него, нали?

Той съсредоточено кимна.

— Лукаш е по-добър от мен. Много по-добър в някои неща.

— Но все пак искаше?

Развеселен от лекотата, с която неговата жена четеше мислите му, Роман остро се засмя и се обърна към нея:

— Защо не пробваш да станеш гледачка?

Думите му накараха и Малика да се усмихне.

— В случая няма нужда от специална дарба. Изписано е на лицето ти.

Роман кимна.

— Предполагам. Не се бяхме виждали от години. Не знаех дори жив ли е, или мъртъв. Но когато му потрябвах, застанах до него. За какво? За да му помогна да се убие и може би да отнесе със себе си част от нас? Само и само да види… — Той горчиво се засмя. — Не е ли нелепо?

Малика се приближи плътно до него.

— Какво ти има, мили?

Роман се поколеба. Когато заговори отново, гласът му идеше някак отдалеч, сякаш думите бяха от друго място или време.

— Ами… ето на, стоя тук, без да съм сигурен дали някога изобщо ще го видя пак, а нямам дори представа защо го направи.

— Говориш за Париж?

— Да, за Париж. — Мислите му за миг се отклониха, после си наложи да се концентрира. Усмихна се на жена си и рече: — Знаеш ли, аз така и не разбрах. Не можах да проумея защо пое такъв голям риск, за да помогне на един абсолютен непознат.

— И никога не си го питал?

За пръв път усмивката на лицето му беше непринудена.

— Нали точно това искам да ти кажа. Когато след около месец разбрах какво се е случило, го попитах. — Той се засмя. — И знаеш ли какво ми каза? — Малика поклати глава. — Каза ми само „Не харесвам численото превъзходство“. Ей така, ясно и недвусмислено: „Не харесвам численото превъзходство“. Можеш ли да повярваш? Значи ако бях имал само един или двама противници, той може би изобщо е нямало да се намеси. Само че аз бях изправен пред толкова много, че нямах никакъв шанс. — Той продължи да се смее, после се обърна към чезнещия в мрака планински хребет. — Можеш ли да си представиш!

Малика го прегърна силно, притисна глава към тялото му и го целуна по бузата.

— Мога — каза тя с глас, пресипнал от обхваналото я вълнение. — Мога и не съм спирала да благодаря на Бога, че тогава се е оказал близо до теб.

Роман продължаваше да гледа в незримата далечина.

— Трябваше аз да бъда там.

— И какво ще направиш? — попита Малика след дълга пауза.

Думите й не можаха да изтръгнат Роман от неговото… бдение.

— За кое?

— Какво ще направиш, ако той не се върне? — Тя затаи дъх в очакване на отговора.

— Ще отмъстя за него — чу тя думите, които я плашеха.

— Защо?

Роман се обърна към жена си, въздъхна и изморено сви рамене.

— Ами защото… не обича численото превъзходство.

 

 

4 часа и 13 минути до крайния срок

Придвижването през пустинята се оказваше по-лесно, отколкото си го бяха представяли. До момента не им се бе налагало да преодоляват сеизмични датчици, само няколко датчика за движение и един-два амонячни снифъра. Спасението срещу снифърите бе в скриването на телата им изцяло под неопреновите костюми, докато аритмичните им бавни движения сред пясъците объркваха датчиците за движение. Впрочем както щяха да сторят и със сеизмичните датчици.

И все пак до момента поне датчиците, на които се натъкваха, бяха разположени относително нарядко. Само че уредът на Грег току-що го бе информирал, че това положение на нещата предстои да се промени драстично в обратна посока.

— Отляво на нас стрелката ще счупи ограничителя в края на скалата — прошепна Лукаш. — На всички честоти и във всички обхвати.

Грег не му обърна внимание, концентриран в разчитане на показанията на собствения си уред.

— Не помръдвай — промърмори той. — Не променяй положението на тялото си.

Лукаш застина, легнал странично.

— Какво има?

— Проклет да съм, ако знам.

Премествайки ръката си по-бавно, отколкото момчето мислеше, че изобщо е възможно, Грег натисна няколко бутона по панела на най-близкия датчик. Без да завърта глава, само с обръщане на очи, той погледна показанията на индикацията.

— Интересно.

— Какво? — отново попита Лукаш вече по-спокойно.

— Една от черните точки на Фос. Сега млъквай и не смей да мърдаш, дявол да те вземе!

Използвайки само показалец, Грег избърса потта под качулката си.

— Покажи ми магията — прошепна той на себе си. — Хайде, приятелю, разкрий ми номера!

Числото на цифровата индикация скочи за миг от 0.00271 на 0.00341 и веднага се върна обратно.

— А-а, Лайнъс… Имаш нова играчка за мен, така ли?

Отново рязка промяна на индикацията и бързо връщане към изходната стойност. Смяна с 0.0007 ома за част от секундата. Грег изчака повтарянето на промяната още няколко пъти, после затвори очи.

Лукаш видя тялото на приятеля му да се отпуска, сякаш заспиваше.

— Скок за девет десети от секундата с 0.0007 ома в свръхнискочестотния обхват на спектъра. Скок за девет десети от секундата… — А-а-а… — Във възклицанието му прозвуча нескрито удовлетворение.

Той си позволи леко извъртане по посока на Лукаш.

— Отговори ми, но без да мърдаш. Искам само отговор.

— Окей.

— Знаеш ли къде е излъчвателя 3К?

Лукаш се замисли за миг.

— Ниско отзад на гърба ми. Отдясно.

Грег си пое дълбоко дъх.

— Окей. Сега ще преброя на глас така: три-две-едно-нула. На „нула“ ще се пресегнеш с дясната си ръка и ще го хванеш. Само хващане повтарям, не се опитвай да го откопчаеш. Ясно ли е?

Двете седмици съвместни тренировки с безкрайно по-опитния крадец бяха научили младия циганин да изпълнява безпрекословно каквото му се нареждаше. С максимална точност.

— Да.

— След това ще отброя по същия начин още веднъж. Този път на „нула“ ще го откопчаеш и ще го извадиш пред себе си, ясно?

— Да.

— Тогава ще отброя за трети път. На „нула“ ще сложиш излъчвателя в лявата ми длан и ще хванеш рамката до моята ръка. Само не опитвай да си изтегляш ръката обратно, ясно?

— Ясно.

Грег за сетен път провери показанията за индикацията.

— Сега ми кажи когато си готов.

Лукаш си пое няколко пъти дълбоко дъх, представи си в подробности трите движения и кимна с незабележимо мръдване на главата:

— Готов съм.

— Добре — прошепна в отговор Грег. — Тогава започваме. — Без да отделя поглед от индикацията, той настрои съзнанието си към ритъма на поредицата. — Готови…

Скок!

— Три-две-едно… — следващ скок — … нула!

Пъргавите пръсти на младежа се стрелнаха зад гърба му и обхванаха издължения микровълнов излъчвател.

— Три-две-едно… — нов скок — … нула!

Ръката му мигновено се стрелна напред, едва не откъсвайки колана, докато освобождаваше уреда, после се зарови в пясъка до ухото му.

— Три-две-едно… — скок — … нула!

Лукаш плесна малкия корпус в разтворената длан на Грег и без забавяне сграбчи предната тръба на носещата конструкция.

— Страшни ръце имаш, хлапе — невъзмутимо го похвали Грег, сякаш мисълта за неуспех изобщо не бе минавала през главата му. Наблюдавайки с едно око амплитудите в показанията на датчика, той започна да натиска бутончетата по контролния панел на уреда с пръстите на лявата си ръка.

Треперейки от усилието, с което се бе вкопчил в тръбата, Лукаш внимателно наблюдаваше манипулациите на Грег.

— Знаеш ли какво е?

Грег едва доловимо кимна.

— Не съвсем.

— Тогава…

— Мога да не знам какво точно е — промърмори Грег, продължавайки с настройката, — но за сметка на това знам как работи.

Миг след поредния скок, той извади ръката си до дясната, обхванала предната тръба, където малката чашка на приемно-предавателната антена на другия сензор повдигаше със седем-осем пръста одеялото.

— Каквото и да е онова нещо там, то излъчва комплекс микровълнови импулси в най-долната част на спектъра. Понеже няма ехосигнал, значи не работи на принципа на радара. Следователно някъде зад нас има пасивен приемник. Можем само да гадаем, но не е изключено да има десет или дванайсет такива за цялото наблюдавано поле. — Той прекъсна за миг обяснението си, за да провери показанията. — Изключително ефикасен начин да оплетеш паяжина.

Лукаш се напъна да си представи плетеницата от микровълнови лъчи, образуващи невидима, но въпреки това непроницаема електронна паяжина, хвърлена над пустинята. В съзнанието му лъчите опираха във възли, където бяха разположени скритите пасивни приемници.

„Прекъсни някоя от нишките и…“ Лукаш потръпна, въпреки че никога не се бе страхувал от паяци.

— И как ще ги изключим?

Невинният му въпрос накара Грег да изкриви лице в гримаса.

— Не можем. — Той продължаваше да наблюдава амплитудите, но показанията на излъчвателя вече започваха да се приближават до тези от датчика. — Прекъсването на сигнала от движеща се органична материя, разбирай нашите тела — допълни той, сякаш мисълта току-що му бе хрумнала, — ще накара приемника да изпрати сигнал, алармиращ за прекъсване в импеданса на излъчвателя. И тогава върху главите ни ще скочат яки симпатяги, въоръжени до зъби.

— Но ако не можеш да ги изключиш…

— Тогава ще ги заблудим. Нашият излъчвател поглъща оригиналния сигнал както магнитът привлича метални стружки, след което изпраща копие на същия сигнал над главите ни в посока на предполагаемия приемник.

Лукаш обмисли чутото за няколко секунди.

— Като призма, пречупваща светлината — прошепна той.

— Много добре — скръцна със зъби Грег. — Сега да проверим доколко съвпадат теория и практика. Три-две-едно сега! — Той натисна един бутон върху излъчвателя и зачака.

Следващите две безкрайно дълги минути двамата лежаха по корем и наблюдаваха съвпадащите сигнали на датчиците и излъчвателя.

Накрая Грег кимна удовлетворено.

— Окей — промърмори и изпусна задържания въздух в гърдите си. — Да вървим. Отдясно е чисто.

Лукаш отръска капчиците пот по клепачите си с мигване.

— А дали всички излъчватели работят на една и съща честота?

И за пръв път откакто се познаваха, долови в Грег сянка на неувереност.

— Така мисля — отговори той, отново направи справка с индикацията и нетърпеливо повтори: — Чисто отдясно.

— Чисто отляво — автоматично потвърди Лукаш.

— Чисто напред — каза Грег и се хвана за предната тръба. — Едно, две, три!

Двамата запълзяха през пустинята. Пет минути по-късно Лукаш се обърна към онзи, когото бе започнал да нарича „Магьосника“.

— Откъде беше сигурен, че това щеше да сработи?

Грег сви рамене и продължи да бута напред.

— Не съм бил сигурен. И в момента не съм.

— Но как… Какво… Как ще разберем дали си прав?

Грег поспря, колкото да отпие глътка от тонизиращата напитка.

— Ако ни застрелят — невъзмутимо поясни той, — значи съм сбъркал.

 

 

3 часа и 3 минути до крайния срок

В неоновата морга се бе възцарила атмосферата на военен лагер.

По четирите страни на периметъра бдяха скрити мъже. Въоръжени с ръчно огнестрелно оръжие и радиостанции, те внимателно следяха придвижванията на всички, които се приближаваха до базата.

От вътрешната страна на оградата лекокалибреното оръжие, на което Грег бе настоял, бе изчезнало. На негово място се бяха появили предпочитаните от циганите ловджийски пушки с рязана цев, подсилени с неотдавна „иззети“ от военновъздушната база Нелис картечни пистолети „Инграм“.

По-навътре, в района на бунгало номер две (командния център) въоръжени постове блокираха достъпа от четирите му страни. Коли с шофьори в готовност да потеглят всеки момент, чакаха наблизо. По една пред всеки от трите входа.

Мъжете ги подгряваха за пет минути на всеки половин час, както Део ги бе инструктирал да правят. С подсилена броня, внимателно настроени двигатели и с плътни гуми, колите можеха да преодолеят сериозни препятствия, ако се наложеше изтегляне по спешност.

Вътре в бунгалото Меган следеше за прибирането на всяка карта, всяка снимка, всеки документ, схема или чертеж, в един от четирите разтворени куфари. Личният й бодигард я следваше като привързан на ластик за нея.

Когато приключиха, тя направи една последна обиколка из странно оголялото помещение и се обърна към Магда.

— Сигурна ли си, че ще се погрижат за останалото?

Красивото момиче кимна.

— Ако има нещо, което сме се научили да правим както трябва, това е да се пренасяме. — Тя забеляза напрежението в Меган и почервенелите й очи, и я прегърна, за да я успокои. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

Меган се засмя притеснено.

— Не знаех, че е толкова лесно да се забележи.

— Не мисли за това, моментът наистина е тревожен. Няма нищо по-естествено от това да те е страх.

Меган се извърна и крачките й кухо отекнаха в празното като хангар помещение.

— Никога не съм предполагала, че ще стигна чак дотук.

— Не си ли? — изненада се Магда. — Че защо? Планът беше добър.

Този път Меган нервно се засмя.

— Не говоря за плана, а за мен. Не разбираш ли, за мен това беше игра. В началото.

— Не те разбирам — опитната прелъстителка говореше напълно искрено.

Меган повдигна вежда и наклони глава настрани. Не криеше, че не вярва на случилото се.

— Когато попаднах на тази история си помислих: „О, какъв страхотен начин да те забележат!“. Каква възможност да надскоча нещастниците, които така и не повярваха в мен. Но някак абстрактно, разбираш ли? За мен това си беше като интересна експедиция по дирите на древна загадка. Игра на криеница, нищо повече.

Магда също се засмя.

— И тогава ти стана част от играта. А това е най-хубавото.

Меган тъжно кимна.

— Беше ужасно. И едновременно с това, странно възбуждащо. Бягахме, криехме се, правехме какво ли не първо с Грег, после с всички вас. Но през цялото това време не усетих реалността. Струваше ми се, че само премерваме костюми за някаква генерална репетиция. — Тя поспря и избърса сълза в окото си с хартиена салфетка. — Не ме разбирай криво, аз знаех, че един ден това ще свърши, но изглежда не съм си представяла какво би означавало за мен.

Магда поклати глава, отдалечи се на няколко крачки и прихна. От гърдите й се изтръгна изненадващо плътен смях, извиращ сякаш от вътрешността на тялото й.

— Господи боже мой, не мога да повярвам! Как можа да прекараш толкова време с нас, да се храниш с нас, да се смееш с нас… — Тя направи пауза и се усмихна. — … да спиш с нас? Как е възможно да си била част от нас и да не си ни разбрала?

Меган изглеждаше объркана.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Магда седна на масата и заклати глава като малко момиченце.

— Та това си е игра, Меган. Дива игра без ограничения, в която всеки си измисля правилата. Такива сме ние — изчурулика тя. — Спомняш ли си през времето, което прекара с нас, някой да е споменавал за работа? — Магда се замисли, после отрицателно поклати глава. — Разбира се, че не, принцесо на гаджите. За нас всичко е игра. Самото планиране на този удар беше игра под надслов „Можем ли да победим системата?“. А събирането на информацията, от която имахме нужда, беше играта „Какво от онова, което крият от нас, можем да научим?“. Дори за Емил — кимна тя към бодигарда на Меган — това е игра.

Меган се обърна към едрия мъж.

Той кимна утвърдително с усмивка на лицето.

— „По-силен ли съм, по-корав и по-умен от копелетата, които се опитват да ти причинят зло?“ — каза той и с любов погали инграма, преметнат на ремък през врата му.

Магда леко скочи на пода от масата.

— За циганина целият живот е игра. Няма как иначе да бъде. — Погледът й притъмня, изражението й стана сериозно. — Всяко друго отношение за нас би било непоносимо.

За миг само, за една кратка секунда, на Меган й се строи, че вижда непоносима болка под фасадата на момичето, което досега бе възприемало като безгрижна, ярка комета.

Болка, която веднага бе потисната.

— Така че, скъпа, да играем — усмихна се Магда и непринудено целуна Меган по бузата. — Защото да играеш, означава да живееш. Опитай и ти някой ден.

Клатейки глава, убедена, че може би никога няма да може да разбере тези хора, с които съдбата я бе събрала, Меган я последва навън към чакащата ги кола.

 

 

2 часа и 57 минути до крайния срок

Напълно обикновен на външен вид микробус намали ход и спря пред ярко осветения портал.

— Дръж се гладко като дупенце на бебе — предупреди от задната седалка Ласло.

— Не се бой, колелата на системата са добре смазани — прошепна в отговор шофьорът, наблюдавайки приближаването на въоръжения постови.

— Причина за идването?

— Почистване на килими в офицерския клуб, сграда 238 — съобщи шофьорът и извади през прозореца на колата заповедта, шофьорската си книжка и застрахователната полица.

— Чакайте тук.

— Няма страшно.

Военният полицай се върна с документите в караулката и направи справка със списъка там. После взе слушалката на телефона.

— Проблем ли има? — неспокойно се размърда Ласло и надникна, за да вижда по-добре какво става в караулката.

— Отпусни се, това е нормално — каза му шофьорът. — След минутка ще излезе и ще ни каже… — Той продължи с гърления изговор на полицая: — „Карай внимателно. Не вдигай над двайсет и пет километра и паркирай в зелена клетка“. Знам го, такава е процедурата — допълни той с усмивка в момента, когато полицаят излезе от караулката.

Мъжът плесна стикер на предното им стъкло и нареди:

— Карай нататък, без да вдигаш над двайсет и пет, окей? Можеш да паркираш само в зелена клетка, ясно ли е?

Шофьорът козирува шеговито на постовия и мина под вдигнатата бариера.

Ласло поклати удивено глава.

— Впечатлен съм! — Той погледна навън към войниците и авиотехниците, покрай които минаваха. — Само че трудната част едва сега идва.

Шофьорът изсумтя:

— Ха! Ти си седиш, чакаш си и после се изправяш пред цялата американска армия. Питаш ли ме мен? Аз се хващам да чистя шибаните им килими, човече!

Ласло и тримата мъже, скрити в задната част на микробуса, избухнаха в смях.

Колата навлизаше в базата.

 

 

2 часа и 49 минути до крайния срок

Денят се бе оказал противно дълъг, нощта отвратително скучна, и Гавилан мислеше за лягане.

Той остави настрана справката, върху която бе работил, довърши на екс остатъка от питието си и протегна пръст към нощната лампа. Спря го почукване на вратата.

Погледна часовника (минаваше полунощ), измърмори полугласно най-вулгарната ругатня, която му дойде наум, и стана да отвори вратата.

— По-добре да е страшно важно, защото… — Гласът му заглъхна. Онемя при гледката на усмихнатата жена, подпряна на рамката на вратата му. — Само не ми казвай, че пак ще ме отвличате! — помоли той с отчаяние.

Магда леко го целуна по бузата и се плъзна гъвкаво покрай него в дома му.

— И защо да правя такова ужасно нещо? — попита тя с невинен глас.

— Какво искаш? Същото като последния път?

Магда се огледа, кимна одобрително и подхвърли на недоверчивия мъж плътен плик. После отиде при минибара, за да си налее питие.

— Десет хиляди долара за час от скъпоценното ти време, скъпи — изкусително му се усмихна тя. — Бъди умен и може би ще има премия.

Той отвори с пръст плика, прегледа съдържанието му, хвърли го в едно чекмедже и отиде при нея. Взе чашата й и седна на най-близкия стол.

— Целият съм слух.

Магда се усмихна и си наля втора чаша.

 

 

Половин час по-късно Гавилан прегледа шестте страници бележки, които междувременно бе изписал, и кимна на Магда. Тя провери дали видеокамерата работи и е на фокус.

— Окей — прошепна младата циганка.

Гавилан си пое дъх, прочисти гърло и започна:

— Казвам се Джон Гавилан. Адвокат съм, притежавам лиценз номер J-0926-85 да упражнявам професията си в щата Невада. Изпълнявам ролята на свидетел по заявление, което след малко ще бъде направено в мое присъствие. С настоящето гарантирам, че доколкото ми е известно, споменатото заявление е направено доброволно, без да бъде упражнен натиск. Говорих лично със заявителката и съм убеден в това, че тя е с разсъдъка си. Тази нощ по-късно ще бъде изготвен писмен запис на лентата, който ще бъде оставен на съхранение на сигурно място, заедно със съответната удостоверителна документация, подписана от мен.

Той се обърна наляво и кимна на жената до себе си. Магда завъртя леко камерата надясно.

— Казвам се Меган Търнър — започна младата жена. — Както предполагам, е лесно да се убедите, не съм мъртва!

 

 

2 часа и 9 минути до крайния срок

— Психо-301, обади се.

— Психо-301 слуша.

— Психо-301, тук Дриймланд. Докладвайте за положението.

— Тук Психо-301, изпълнявам гама-обход по схема със стъпка четири-седем километра. Гориво на две-пет, резервът непокътнат. Системите са наред. Нищо особено в наблюдаваната зона.

— Психо-301, разбрано. Внимавайте, синоптиците съобщават за нестабилна въздушна маса на азимут нула-осем-три и разстояние петнайсет километра. Скорост на приближаване три-два километра в час.

— Тук Психо 301. Ясно, Дриймланд. През последните пет минути доста ни раздруса. Можете ли да ни съобщите таван и продължителност?

— 301-ви, разбрано. Тук Дриймланд, имаме данни за таван на три-седем и ветрове в центъра над шест-четири километра в час с опасност от ножичен ефект. Поради влиянието на планините, продължителността неизвестна.

— Тук Психо-301, разбрано. Какво препоръчвате?

— Ъ-ъ… тук Дриймланд до 301-ви… Губим видимост върху полето северно и източно от Дриймланд заради силния вятър, поройния дъжд, примесен с градушка. Ъ-ъ… придвижва се във ваша посока, сър. Дриймланд съветва изтегляне към резервната писта на Норт Фийлд, за да изчакате там бурята, да презаредите и да продължите патрулиране, когато условията разрешат.

— Тук 301-ви… Има ли предварителна оценка колко време ще бъдем долу?

— Разбрах 301-ви. По оценка на Дриймланд престой до нула-девет минути. Искаме ви във въздуха колкото може по-скоро след това, сър. Вече прибрахме всичките „Чероки“ и ще ни трябва доста време, за да бъдем отново оперативни. Така че ни трябвате горе, веднага щом е възможно.

— Тук Психо-301, разбрано. Ясно, Дриймланд. Искам насочване за резервната писта, Норт Фийлд.

— Разбрано 301-ви. Насочете наляво на две-четири-седем. Свържете се с контролна кула Норт Фийлд на честота нула-четири-шест-точка-три. Безопасно връщане, сър.

— Тук 301-ви, ясно, Дриймланд. Завивам наляво по две-четири-седем. Връзка с Норт Фийлд Контрол на нула-четири-шест-точка-три. Ще се чуем скоро, Дриймланд.

— Ясно 301-ви. Чакаме. Дриймланд край на връзката.

— Тук Психо-301, край на връзката.

 

 

2 часа и 7 минути до крайния срок

Дори под тежкото одеяло двамата усещаха яростта на връхлитащата буря. Вятърът развяваше краищата, а първите едри капки дъжд бързо се просмукаха през тъканта. Температурата падаше с всяка секунда.

Двамата се концентрираха в датчиците около тях. Със засилването на дъжда движението им ставаше все по-трудно заради мокрия пясък, който трябваше да преодоляват. Накрая Грег направи знак да спрат.

— Сега? — изкрещя Лукаш, за да надвие воя на вятъра, който правеше говоренето невъзможно.

Грег само поклати глава.

— Полето е все още активно! — извика на свой ред той. — Трябва да изчакаме!

Светът над тях се озари от разкъсваща небето светкавица. Грег започна да брои.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, два…

Гръм заглуши думите му.

— Три километра осемстотин и шейсет метра — извика той. — Ти брой на следващата. Аз ще сканирам целия честотен обхват.

— Окей! — Лукаш повдигна леко предния край на одеялото и се помоли металът на датчиците по рамката да не привлече върху тях гнева на небето.

Ослепителна мълния раздра хоризонта и за миг пустинята светна като ден.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, де…

Продължителен гръм го разтърси до кости.

— Боже милостиви, повярвай на смирението ми! — измърмори той и бързо пресметна наум. — Три километра и шейсет метра!

Грег гневно разтърси глава.

— Мръсниците не изключват нищо! Само че ако не започнат скоро да го правят, рискуват да загубят цялата си проклета система!

Следващата ослепителна светкавица хвърли сенки от всичко на няколко километра пред тях.

— Видях! — извика Лукаш и посочи с пръст. — На пет-шест километра в посока един часа!

Грег кимна.

— … пет-шест-седем! — Гръмотевица. — Два километра двеста и петдесет метра!

Нещо започна да удря по защитната конструкция. Като момче, което панически бие с пръчка по гърмяща змия. Лукаш трепна, когато усети твърд удар в тила си.

— Ох! Какво, по дя… — Той погледна встрани и видя парче град с големината на топка за голф. В следващия миг около тях оглушително зачатка.

— Пази си главата! — изкрещя Грег, докато градушката минаваше над тях.

Одеялото започваше да се къса на парчета под напора на вятъра, силата на тежките капки дъжд и ударите на едрите парчета град. Двамата сложиха ръце над главите си, гледайки с тревога уредите.

— Сеизмичните датчици и сензорите на движение ще се претоварят, ако не… — започна Грег и замлъкна, защото дъждът и градушката спряха като отсечени с нож.

Лукаш се осмели да надигне глава.

— Какво? — попита той в зловещата тишина.

Грег сграбчи момчето и натисна главата му в пясъка.

— Долу!

Викът му прозвуча цяла секунда след като назъбена светкавица разсече бурята и се заби в пустинята на по-малко от километър пред тях. Гейзер от сини и оранжеви искри експлодира във въздуха, последван три секунди по-късно от оглушителен тътен.

— Жив ли си? — извика Грег, след като се свести от шока.

— Мисля… — неуверено отговори Лукаш със задавен глас. Още беше замаян както от ударната вълна, така и от притока на адреналин в кръвта. Но също и от изтощението от костюмите, които носеха вече прекалено дълго.

— Ей! — извика му Грег, виждайки момчето дезориентирано да се озърта. — Ей? Как се казваш?

— Аз ли?

— Как се казваш? Давай! — Той тревожно зачака.

— Лукаш.

Нова назъбена светкавица изля яростта на природата в земята пред тях. Последва фойерверк от искри. И нова раздираща глуха гръмотевица само две секунди по-късно.

— Къде беше това, Лукаш? Луки? Смятай!

— Ъ-ъ… на по-малко от осемстотин метра — отговори момчето малко по-уверено.

Грег направи гримаса.

— Вече загубиха два от микровълновите си излъчвателя. Ако не изключат цялата система веднага, колебанието ще им струва половин милион долара в хардуер!

Двамата инстинктивно навеждаха глави на следващите три светкавици, последвани почти веднага и от гръмотевици.

— А ако не го направят? — попита Лукаш с глас, който говореше, че е преодолял шока.

— Тогава ще трябва да рискуваме! И ще се надяваме да ни сбъркат с дъжда, градушката или вятъра.

Лукаш надигна маската, за да избърше капките под нея. Лицето му изглеждаше бледо, но не беше ясно дали от обезводняване или от страха, че ще трябва да бягат през активното сензорно поле.

А може би и от двете.

Изведнъж светлината по индикацията на датчиците около тях се смени от оранжева в зелена.

— Чакай! — тихо нареди Грег. — Чакай…

Той свали един от датчиците, взе го в ръка и го завъртя на триста и шейсет градуса, за да сканира цялото поле.

— Мамка ви! — прошепна той развълнувано. — Изключихте цялото поле, така ли?

Двамата възбудено изкрещяха, сякаш ставаха свидетели на изтеглянето на печелившите номера от лотарията.

В следващия миг свалиха всички датчици, закрепени по рамката, замряха за секунда приклекнали и с ръце на челото се опитаха да проникнат през пелената на пороя, забравяйки за градушката.

— С колко време разполагаме? — поинтересува се Лукаш и намести раницата на гърба си.

Грег се взря през отслабващата канонада на светкавиците по посока на външния периметър на базата.

— Половин час… може би малко повече. — Той замлъкна. — Поне петнайсет минути след края на този ад. — Той посочи надясно от тях. — Според мен до там има седем-осем километра.

— Ще успеем ли?

Грег сви рамене, завъртя за последен път датчика в пълен кръг и решително се изправи.

— Да проверим.

На следващата светкавица започнаха да тичат, сякаш пуснати от пистолета на старт линията.

 

 

1 час и 58 минути до крайния срок

Цифровият часовник над банката компютри пред Фос заби и всички наоколо притихнаха.

През последните петнайсетина минути хората бяха идвали един по един въпреки тясното помещение. Никой не говореше. Никой не работеше. Девет мъже и жени, застанали прави. Прехвърлящи поглед от часовника над главите им върху екраните на компютрите и обратно. Напрегнато следящи развитието на компютърната симулация по придвижването на защитната конструкция според заложения график.

Когато над буса с командния пункт се разрази бурята, симулацията показваше осем километра и половина от външната ограда.

А когато часовникът показа, че остава по-малко от час, Малика влезе и сложи ръка в шепата на мъжа си.

Трийсет минути преди изтичане на времето Фос премести встрани празната чаша чай, сложи на главата си слушалките и започна напрегнато да се вслушва в безмълвния ефир.

Пет минути преди края Роман превключи приемника към тонколоните, за да може цялата група (нараснала вече до четиринайсет души) да слуша пращенето.

Три минути.

Две минути.

Една минута.

Никой не смееше да диша, всички се молеха, а часовникът неумолимо отброи нула.

Фос се наведе напред, притиснал слушалките върху ушите си.

Малика погледна мъжа си в очите, приковани върху близката тонколона, и преметна ръка през раменете му.

Роман поклати глава, измърмори неясно „дванайсет минути“ и замлъкна.

Тих, но кристално ясен звуков сигнал отекна в затворено пространство.

Всички едновременно се изправиха.

Паузата продължи сякаш цяла вечност, после нови три сигнала от най-прекрасната мелодия на света изпълниха душите на ликуващите хора.

Роман се прекръсти и се обърна към жените, обслужващи връзките по клетъчните телефони.

— Съобщете на останалите… — каза той със задавен глас, който сам не можеше да познае. — … кажете им, че Магьосника стигна… — Той замълча за секунда и кръстоса поглед с този на изтощения, но щастливо усмихващ се Фос. — … в Обетованата земя.