Ричард Стейнбърг
Взлом (16)

12.

Пустинята Невада можеше да бъде безкрайно неуютно и враждебно място. Място, където сред необятната природа могат да се загубят какви ли не неща.

Или поне така би могъл да си помисли пътникът в частния „Гълфстрийм Екзекютив“, ако му бе хрумнала мисълта да погледне надолу през прозореца по време на седемминутния полет. И ако беше през деня.

Само че бе нощ. А и мъжът, седнал в болничната количка до малката заседателна маса, имаше да прави по-интересни неща от това философски да разглежда пейзажа под себе си. Както в момента, така и по принцип.

Но особено в момента.

Според него самата идея за полета беше тъпа. Да се качиш на безбожно скъпата машина, за да пропътуваш някакви си четирийсет километра, бе чисто и просто потвърждение на начина на мислене на безчислената федерална бюрокрация.

В чиято многочисленост впрочем и той имаше пръст.

Но сега вече бе по-стар и най-сетне способен да вижда нещата такива каквито са, а не каквито бе очаквал да бъдат. Виждаше реалността, заплашваща да се превърне в негово проклятие.

Секретаря бръкна под масата за кислородната маска, която знаеше, че ще намери там. Вдиша няколко пъти от живителния газ и се опита да събере мислите си за заседанието, което го очакваше.

— Господин секретар? — помощникът му току-що се бе върнал от пилотската кабина.

— Да, Пол.

— Получи се кодирано съобщение от Норт Фийлд, че Килбърн е там и ни очаква.

— Благодаря ти, Пол.

Помощникът кимна и се обърна отново с лице по посока на полета.

— Пол?

Мъжът отново се обърна с готова заучена усмивка на лицето.

— Сър?

Секретаря пое глътка кислород, после неохотно отдели маската от лицето си.

— Скрий това, когато кацнем. Не е нужно Килбърн да…

— Веднага ще се погрижа, господин секретар.

— Благодаря, Пол.

Самолетът се наклони за заход към военновъздушната база Нелис в Норт Фийлд, а той отвори папката, дадена му само минути преди да тръгне от Зоната — папката, в която се надяваше да намери отговори поне на някои от тревожещите го въпроси.

 

 

Пет минути след това самолетът рулира в края на пистата, построена за машини, двайсет пъти по-големи от него. Когато бе заобиколен от яките и тежковъоръжените мъже от охраната, вратата се отвори. Пръв слезе помощникът на Секретаря и без колебание се насочи към мъжа, стоящ до командира на ротата.

— Господин Килбърн.

— Как си, Пол?

Съветникът отвърна с професионална усмивка:

— Отлично, сър. — После погледна към бинтования в шина крак и тежкия бастун: — С удоволствие разбрах, че операцията е минала успешно. — Без да трепне, Килбърн продължаваше да гледа бившия си сътрудник право в очите. — Той е с разрешен достъп — успокои Пол охраната след няколко секунди неловко мълчание. След това помогна на Килбърн да изкачи четирите стъпала и затвори вратата зад тях.

 

 

Обзавеждането в салона на самолета предлагаше няколко традиционни седалки в предната част, но останалото пространство бе организирано като малка заседателна зала. Имаше правоъгълна маса с по два стола от дългите й страни и по един на късите.

— Живи са значи — отбеляза Секретаря без предисловие, показвайки на Килбърн да седне в широкото удобно кресло.

— Така изглежда.

Безшумно появилият се стюард без подканване донесе поставка за крака и помогна на Килбърн да се настани. След това сервира питиетата и все така безшумно изчезна в пространството между салона и кабината. Възцари се мъчителна тишина.

— Е… за нас — каза Секретаря и вдигна чаша.

Килбърн не помръдна.

Секретаря се усмихна на невъзпитаното поведение на госта си. Правителствата идваха и си отиваха, политиката сменяше курса си ту наляво, ту надясно, само Том Килбърн си оставаше все същият.

И точно това обстоятелство доставяше най-голямо удоволствие на обречения старец.

— Добре, тогава за падналите — предложи нов тост той.

Килбърн вдигна поглед от пода, отсечено кимна и взе своята чаша.

— За падналите другари.

И двамата пиха на екс.

— Знаеш ли, Том — започна Секретаря, — колкото повече остарявам, толкова по-ясно виждам някои неща.

— Така ли?

Секретаря утвърдително кимна.

— Точно така. Голите предположения се превръщат в догма. Отчаяният курс на действие става напълно възможна реалност. Препъванията — забравен спомен. Всичко някак си… се нарежда като по поръчка.

Килбърн обаче бавно поклати глава.

— Страхувам се, че не споделям вашата убеденост, господин секретар. — Той горчиво се засмя. — Всъщност ще си призная, през последните месеци не съм изпитвал комфорта да се чувствам сигурен в нищо. — Той погледна Секретаря в очите. — И не знам да ви завиждам ли, или да ви съжалявам за вашата убеденост.

Студена тръпка прониза тялото на Секретаря. Мимолетно осъзнаване на моралните аспекти. Той на свой ред надникна в студените, безстрастни очи на човека пред него и изведнъж му се прииска срещата им да приключи колкото може по-скоро.

— Докладвай — късо заповяда той след дълга минута тишина.

— Ами… — започна Килбърн и се захвана да масажира крака си, — след като Пикаро освободи Фос, ние го обявихме за издирване във всички западни щати.

— На какво основание?

Въпросът накара Килбърн да се усмихне.

— Господин Пикаро и госпожица Търнър са обвинени в подпомагане бягството на опасен престъпник… а именно господин Фоселис.

— Не ми харесва да ги връщаме към нов живот. Ако медиите надушат…

Килбърн прекъсна Секретаря с рязък тон:

— Защо още съм тук, Майкъл? Тази работа е много по-подходяща за който и да е било от твоите… хора. — Думата прозвуча като изплюта. — Пусни ме да си вървя или ме убий веднага!

Секретаря кимна.

— Да, трябваше да те убия преди много години.

— Много са нещата, които трябваше да направиш още преди години.

— Том — каза Секретаря, след като си пое дъх с болезнено усилие, — нищо особено не се е променило през последните петдесет години. Нещата, които ни свързваха тогава, продължават да ни свързват и сега. И ние сме безнадеждно обречени един на друг, като ловеца и хрътката му.

Килбърн отново впери поглед в пода.

— Има случаи, когато кучетата се обръщат срещу господарите си.

Секретаря кимна напълно сериозно.

— Но способен ли си ти да се обърнеш срещу Джо и Макс? Можеш ли да ги оставиш голи и беззащитни в един свят, който никога не би могъл да ги разбере? — Той се поколеба. — Нещо повече… в състояние ли си да оставиш света гол и беззащитен срещу тях?

В продължение на цели пет минути двамата не проговориха нито дума повече. Двама воини с различни врагове — врагове, които никой от тях не можеше да докосне или да назове. Но врагове, в съществуването на които никой от тях не се съмняваше.

— Какво искаш от мен, Майкъл? — проговори накрая Килбърн с глас, по-мъртъв от този на живия труп пред него.

Вместо отговор, Секретаря плъзна папка през масата към него.

— Кажи ми как да го спра!

Килбърн погледна надписа на папката с диагонална червена лента, обозначаваща документ със строго секретно съдържание:

Хадеон, Виктор

Смятан за умрял през юли 1987-а.

Той отвори папката и започна да чете.

— Никой не е в безопасност, Майкъл — каза Килбърн толкова тихо, че Секретаря се наведе напред, за да го чуе.

— Именно — съгласи се той, — нали това е и нашето верую.

 

 

Един друг район на пустинята изглеждаше гъсто населен. Стръмни канари се издигаха отвесно на безкрайната пясъчна равнина. Каменна преграда. Бариера, принуждаваща да я заобиколиш. Заплашваща със самото си присъствие да те смаже.

Двамата — крадец и наркоман — бяха пътували часове наред. В началото по първокласната магистрала, свързваща Лас Вегас и Ел Ей, после по мрежа от черни пътища, водещи към вътрешността на пустинята. За да спрат накрая в основата на скален откос, хвърлящ сянка в лунната нощ.

— Какво има тук? — попита Фос с глас, по-укрепнал, отколкото преди няколко часа. Инжекцията на „санитаря“ и адреналина на преживяното го бяха вдигнали на крака.

Поне за момента.

Без да му обърне внимание, Грег слезе от колата. Огледа се, направи обиколка в радиус от десет метра, за да се убеди, че са сами и едва тогава се върна при колата и чакащия го Фос.

— Слизай.

Нещо накара Фос да се поколебае.

Лицето на Грег бе застинала маска без изражение.

— Скапан ли си? Да ти помогна?

Фос бавно се измъкна от колата.

— Какво става? — осведоми се той с тон, изразяващ всички съмнения, изписани на лицето му.

Но Грег тръгна да заобикаля скалата. След няколко секунди Фос го настигна.

— Съжалявам, Грег… Не бих могъл да ти обясня колко много съжалявам.

— Имаш основания — кимна Грег.

Обиколката им продължи близо пет минути. Мълчаха. Изведнъж, малко след като колата се бе скрила от погледите им, Грег спря.

— Имаме проблем… Говоря за мен и теб.

— Знам.

— Сигурен ли си? — Фос не бе сигурен дали долавя сарказъм в гласа на своя приятел. — Защо не ми кажеш сам за него?

Но Фос бе неспособен да го погледне в очите.

— Наистина не исках да се случи така!

— Ти никога не искаш.

— Аз… аз… просто не знам какво да кажа. — Той млъкна, тъй като Грег се отдалечи на няколко крачки от него, после продължи: — Не трябваше да…

Изречението така и остана недовършено. Грег се извърна към него с револвер четирийсет и пети калибър, насочен право между очите му.

— Не трябваше, казваш! Това ли е всичко, което можеш да кажеш по въпроса? Защото ако е, ще се наложи да се постараеш повечко, старче! — сряза го той с нисък, заплашителен глас.

— Грег, аз…

— Не! — Грег изтегли назад ударника на огромния револвер.

Фос потръпна.

— Това, което направи, е много повече от онова, което би могъл да си представиш! — Той се приближи с няколко крачки към него. — Сега те знаят, че си жив! — обясни му той и пристъпи още една крачка към треперещия възрастен мъж. — Знаят и че Меган е жива. — Нова крачка. — Знаят, че и аз съм жив. — Последното каза, изръмжавайки. После заби револвера в окото на Фос. — И ще намерят склада, ако вече сам не си им разказал за него.

— Грег! Как бих могъл! — направи жалък опит да излъже той.

Тласкан от дива обич и животинска омраза, Грег замахна със свободната си ръка и отхвърли Фос назад към скалата. Той падна, по главата му се посипаха песъчинки, а Грег без никакво съчувствие се надвеси над него.

— Не казвай нищо! — Дишаше тежко, а от челото му капеха капки пот. Лицето му бе изкривено. — Всички, и имам предвид наистина всички, настояха да се отърва от теб. Години наред слушам само „Той е наркоман, Грег!“, „На него не може да се разчита, Грег!“. Но аз винаги те защитавах. Винаги съм… вярвал в теб!

Фос затвори очи, неспособен да издържи на натиска в окото. Питаше се дали ще чуе или усети изстрела, когато куршумът проникне в мозъка му. Вместо това почувства не особено ласкавото докосване на ръката на Грег върху потрепващата му буза.

— О, Фос! — прошепна Грег с изтощен глас.

После бавно седна в пясъка пред тресящия се възрастен мъж.

Фос се поизправи и бавно се плъзна назад, така че да може да опре гръб в скалата зад него. След две минути тишина проговори с глас, който Грег досега не бе чувал от него.

— Никой не може да спаси никого — каза той напълно трезво с абсолютно нормален тон. — Всеки се оправя както може. Спасява се сам или…

— Прав си — съгласи се по-младият мъж.

Грег стана, избърса песъчинките от ударника и отново насочи револвера към успокоилия се вече Фос. Когато проговори, направи това с тона на човек, взел неотменимо решение:

— Забрави за мен. Забрави за удара. Ти изложи на риск Меган. Део. Постави в опасност Роман и семейството му — мъже, жени, децата им. — Пръстът му легна на спусъка. — Всички те могат да отидат в затвора заради теб — поясни спокойно. — Могат да им отнемат децата и да ги дадат за отглеждане на чужди хора… все заради теб. — Фос видя, че пръстът започва да натиска спусъка. — Могат да ги убият заради теб. — Грег преглътна с усилие. — И заради мен. — Той направи крачка към Фос. — Така че не мога и няма да позволя това отново да се случи.

Фос погледна мъжа пред себе си, разбра истината в думите му и примирено кимна.

— Разбирам — каза той и се приготви за неизбежното. Фактът, че нищо не се случи, го изненада.

Грег стоеше, без да помръдва. Беше престанал да се поти — твърдото изражение на лицето му издаваше, че вече е взел решение. Револверът в твърдата му ръка не помръдваше.

— Пред теб има две възможности, старче. Само в името на старото ни приятелство. Едната… — Той направи къса многозначителна пауза. — … едната е да те убия тук, сега, в момента. Втората… Баба Петеркеш казва, че има стар, отдавна известен начин. Тя го нарича „церемония“. Която може с гаранция да излекува… — Гласът му издайнически трепна. — … или да убие.

Фос внимателно изгледа човека пред себе си. Видя решимостта му, почувства твърдостта, излъчвана от цялото му същество. Това бе човек, готов да дръпне спусъка. Нямаше никакво съмнение в това. Кошмарът сигурно щеше да го преследва — един от многото, откакто бе започнал по-големият кошмар на онова, в което неволно се бяха забъркали — но Грег щеше да го преживее.

Фос се сети за своите отдавна загубени деца. Син и дъщеря, отдавна отрекли се от него. Замисли се за похабения си живот. За погребаните надежди, за нереализирания потенциал.

За Грег.

Един непознат. Намерил го, опитал се да го спаси, прощавал му неведнъж и с готовност започвал всичко наново. Пак и пак, и пак. Истински син, ако не по кръв, поне по душа.

И разбра, че има само едно, едно наистина последно нещо, което може да направи за него.

Той протегна ръка.

— Дай ми го.

— Какво?

Фос поклати глава.

— Няма спасение. За такъв като мен няма никаква надежда. — Той въздъхна дълбоко и направи подканващ жест с протегнатата си ръка.

Грег се поколеба и му подаде револвера. Обърна се и с твърда крачка се отправи към колата.

— Сбогом, Фос.

— Сбогом, Грег.

Фос поглади по-тежкия от очакваното револвер. Прихвана го с двете си ръце, сложи и двата си показалеца върху тъничкия спусък и постави цевта наполовина в устата си.

Грег бе обърнал колата в посоката, от която бяха дошли. Седеше и слушаше радиото, когато някакъв звук привлече вниманието му. Изчака вратата откъм седалката до него да се затвори и пое обратно по тънещия в мрак път.

— Съжалявам, Грег.

Младият крадец погледна наркомана с нескрита враждебност.

— Слаб си — констатира той и думите му прозвучаха като върховна непристойност.

— Излекува или убива, така ли беше? — Фос не смееше да го погледне в очите, докато оставяше револвера в жабката.

— Така ми каза тя.

— Окей.

Възцари се тишина.

— Пострада ли някой заради мен?

Грег поклати глава:

— Изнесохме се от склада за по-малко от два часа след като научихме.

— Радвам се — въздъхна Фос с истинско облекчение.

Когато се качиха на магистралата, Фос започна да се озърта.

— Къде отиваме?

Грег за пръв път се усмихна. Само за миг, после усмивката му изчезна. Скри се, сякаш изобщо не я бе имало, под твърдия, осъдителен поглед.

Но Фос я бе зърнал и се зарадва.

 

 

Три часа по-късно колата спря пред каменна ограда с тежка порта в нея.

Намираха се в близост до старото жп депо на Лас Вегас — място, където се появяваха хора, само когато идваше холивудски екип, за да снима някой екшън. Иначе тук отдавна вече нищо не ставаше, нямаше къщи, нито хора — изобщо нищо нямаше.

Имаше само изоставена жп линия и онова, което се намираше от далечната страна. Младеж по джинси и яке се приближи уж между другото до тях, надникна в купето на колата и се облегна небрежно на прозореца на шофьора.

— Да знаеш къде е Талбът стрийт, приятел? — подметна той.

— Една-две преки на юг, мисля.

— Не си ли сигурен?

Грег само повдигна вежди в отговор.

Младежът сви рамене и се отдалечи все така, без да бърза. Трийсет секунди по-късно решетката на портата се плъзна встрани.

Грег влезе и спря веднага след като я подмина. Появи се втори младеж и откара колата нанякъде след като от нея слезе и Фос.

Стояха в периферията на онова, което старите вегасци наричаха „Неоновата морга“. Поставени на дългата си страна, едни натрупани една върху друга, други, извисяващи се по на десет метра над останалите, тук бяха нахвърляни красиви, незапалени неонови реклами.

Един съобщаваше „Минерална баня Фламинго“, друг прокламираше „Ел Ранчо Вегас ви приветства с добре дошли в Рая!“. Гледката беше сюрреалистична — стотици пръснати без особен ред неонови знаци, нямо крещящи своите някога заслепяващи послания в празното пространство. Определено най-необичайното сметище в света.

— Откъде си научил за това място? — попита Фос, докато следваше Грег към вътрешността на това странно място.

— Роман знаеше за него. Бродещи цигани в миналото идвали някога тук, за да се метнат гратис на някой минаващ влак. — Двамата влизаха все по-навътре по посока на тъмните бунгала с ламаринени покриви. Той кимна към паянтовите постройки. — Тук навремето имало ремонтни работилници, използвани от депото. Когато някаква верига хотели изкупила земята през 50-те, собствениците решили просто да ги оставят така, вместо да харчат пари да ги събарят.

— Умно.

Грег спря на няколко метра от най-близкото до тях бунгало.

— Покривите не текат, счупените прозорци сме закрили с окачени одеяла, а електрическата инсталация се оказа непокътната. Всяко бунгало може да подслони до четиридесет души. — Той посочи с пръст. — Номер едно е обща спалня, в две е командният пункт, в три — компютърна и фотолаборатории, в четири — транспортен отдел и автосервиз.

Грег замълча и спря. Към тях се приближаваше група от трима души.

— Слава тебе, Господи, че се върнахте без нищо да ви се случи, братко — каза Роман и хвърли поглед на Фос: — А, ти още си бил жив.

Възрастният мъж се почувства засрамен и неспособен да погледне в очите хората, които така лесно бе предал, че заби поглед в земята.

— Нещо по-особено? — тихо се поинтересува Грег.

Роман обаче изобщо не му отговори, все така настойчиво загледан във Фос.

— Върви с тези хора. Ако се опиташ да си доставиш наркотици, да напуснеш или да установиш контакт с някой отвън, те ще те спрат. — Той замълча, но цялото му същество излъчваше гняв. — Опитай се само да направиш нещо, което отново би могло да застраши нашите деца… преди, по време на или след лечението. — Той направи нова драматична пауза и приближи за по-убедително лицето си на сантиметри от това на Фос. — … и аз собственоръчно ще те убия!

Двамата му спътници пристъпиха напред и поведоха Фос сред купищата мъртви неонови реклами.

— Грег?

Но приятелят му стоеше с гръб към него. Когато те изчезнаха сред рекламните знаци, Грег се обърна към Роман.

— Той ще ми трябва след не повече от пет дни.

— Дотогава ще знаем. — Роман направи знак към второ бунгало. — Случиха се доста неща.

Грег го последва.

Влязоха вътре и Део вдигна поглед към тях. Лицето му бе загрижено.

Грег го поздрави с кимване и Део отново насочи вниманието си към разстланите върху масата карти, които изучаваше.

В дъното огромното ламаринено бунгало бе преградено с параван, отделящ офиса на Грег от останалата част. Когато влязоха там, Ласло и Меган седяха до масата.

— Как е той?

Меган изглеждаше неестествено бледа. От целия екип тя най-тежко бе приела неочакваното развитие на събитията. Имаше усещането, че контролираният хаос по преместването им тук бе върнал всички спомени за Килбърн и двамата Маккътчън.

— Добре е… — уклончиво отговори Грег и кимна към външната и по-шумна част на преградената стая. — Ще ни извиниш ли за минутка?

— И без това трябва да разгледам новополучената видеотехника. — Тя се отправи нататък. — Молих се за него — прошепна Меган, когато минаваше покрай тях.

Когато останаха сами, Грег изморено се отпусна на малкия диван.

— Какво се е случило?

Ласло погледна в бележника си на масата.

— Атакували са склада преди няколко часа. С много хора и много оръжие. И с много… ъ-ъ-ъ… шум.

— Степента на оперативната ни готовност е към седемдесет и пет процента — намеси се Роман. — Всичко ще бъде както си беше най-много след… — Той погледна часовника си. — … след най-много два часа.

— Всички са добре — допълни Ласло. — Е, това място не е дворец, но циганите никога не са имали нужда от палати, нали така? — Изведнъж погледът му стана по-твърд, жестовете му по-решителни. — Има обаче един проблем.

Роман вдигна предупредително ръка, но Грег му направи знак да не се намесва.

— Казвай.

Ласло го погледна.

— Трябваше да го убиеш в пустинята.

— Знам.

— Още не е късно. Ако не искаш сам да го направиш — сви той рамене, — мога да се погрижа аз.

— Не.

— Това е глупав и неприемлив риск.

Грег разтри налетите си с кръв очи.

— Имам нужда от този човек. Това, което той може да направи с компютъра, ще ми спести седмици, ако не и повече. И ще ми осигури значително по-висока вероятност за успех. Дявол да го вземе, без него може би изобщо няма смисъл да се захващаме.

Роман кимна.

— Разбираме това. Но ако той изобщо оцелее, ще има на разположение по-малко от седмица — рече той и разпери безпомощно ръце. — Какво би могъл да направи за една седмица? Ако — и нека не забравяме, че става дума за едно голямо „ако“ — оцелее, ще излезе прекалено слаб и дори допускам, че няма да е в състояние да мисли логично.

— Намери друг компютърен специалист. Бихме могли да… — Ласло бе прекъснат от загубилия търпение Грег.

— Аз съм склонен да чакам — заяви той с явното желание да сложи край на дискусията.

— Не бих искал да поверя съдбата на моето семейство на този жалък, болен гадж.

Поглеждайки в очите гневния мъж, Грег бавно стана и заяви:

— Не се налага да го правиш.

— Мислиш ли?

— Поверяваш я на мен — отговори той, без да отмества своя поглед.

Ласло се вгледа внимателно в изморените очи на техния водач и кимна.

— И Бог да ни е на помощ.

 

 

В този момент същата молитва бе мълчаливо произнасяна на друго място, в странното гробище на неонови реклами.

Голяма, ярко оцветена палатка, заобиколена от трите си страни с отдавна изгаснали реклами на хотел „Лендмарк“, бе разпъната встрани от ламаринените бунгала. Със синия си покрив и стените на синьо-зелени райета, тя повече приличаше на циркова шатра, отколкото на център за високи технологии.

Но баба Петеркеш, която вече няколко пъти през последния час бе отправяла към небесата думите на късата молитва, бе настояла церемонията да не се провежда в бунгало, състоящо се от алуминиева ламарина и дъсчени летви.

Палатката се бе появила в резултат на настояванията й.

Двамата пазачи на Фос седяха пред единствения вход, пушеха, съзерцаваха звездното небе и бяха готови на всичко, само и само да отвлекат мислите си от онова, което ставаше вътре. Бяха млади мъже, родени и израснали в Мичиган. Младежи, горди с това, че са загърбили старите навици и начини на прехрана. И с това, че макар да си оставаха цигани по сърце, едновременно с това бяха и цигани в края на двайсети век.

Но дори те се прекръстиха и целунаха талисманите си като чуха началото на церемонията зад платнището на входа.

Фос лежеше на походно легло, застлано с гумен чаршаф. Беше чисто гол и всеки сантиметър на кожата му бе намазан със зеленикав полупрозрачен гел. Китките му бяха бинтовани с груба вълнена тъкан и завързани над главата му. И глезените му бяха завързани. Лежеше неподвижен и очакваше със смес от любопитство и страх онова, което предстоеше да се случи.

Когато го бяха изправили пред баба Петеркеш, тя бе проявила ужасяваща откровеност.

— Това ще бъде най-голямото изпитание, на което някога си бил подлаган — каза му тя, докато той се събличаше. — Бил си в плен на демоните толкова дълго — тъжно поклати тя глава, — че те ще се борят с всички сили да те задържат.

— Какво… какво трябва да направя?

Старицата бе започнала да го обикаля, внимателно разглеждайки кожата му и костната му структура. Гледаше го толкова съсредоточено, сякаш искаше да проникне вътре в самото му тяло. Когато отново застана пред него, спря и го погледна в изплашените очи.

— Искай да живееш — отговори му тя със силен глас. — Трябва да искаш да живееш, за да имаш сили да се пребориш с демоните, които ще долетят. И с онези, които вече са се вселили в теб.

— Как да…

— Довери се на Бога — бе всичко, което го бе посъветвала тя.

В този момент старицата използваше червена пудра, с която оформяше някакви шарки върху гела. Вършеше работата си, мърморейки неразбрано и тананикайки странна напевна мелодия.

На Фос му ставаше все по-горещо. Никога през живота си не бе изпитвал подобна горещина. Искаше му се да скочи, да изхвръкне през входа на палатката, да намери басейн или езеро и да се хвърли в него. Дори изпробва възлите върху крайниците си, но установи, че те изобщо не поддават. Гелът, както с миризмата си, така и с усещането върху кожата му, го караше да изпитва непознато за него чувство на клаустрофобия. Едновременно с това започваше да усеща първите добре познати симптоми на наркотичен глад.

Но той се бе оставил на разположение на тези хора. Хората, които Грег често бе наричал „изцелители на души“. Фос добре си спомняше колко необичайно бе звучала тази фраза в устата на иначе безцеремонния млад мъж.

— Господин Фоселис, готов ли сте да живеете?

Въпросът прозвуча крайно странно на легналия мъж, но той усети истината в него.

— Не съм сигурен — отговори Фос и преглътна напиращите да бликнат сълзи в очите му.

Баба Петеркеш тържествено кимна.

— Това е първата стъпка.

Тя отиде до една ниска масичка, взе от нея два предмета и се върна при него.

— Боже, който си на небесата — извика тя с напевния си глас, — чуй твоя смирен слуга. Призовавам те да свалиш своя взор върху нас и да ни защитиш от тъмните изчадия, които започват да се събират.

В едната си ръка държеше звездата на Давид, а в другата прост дървен кръст. Старицата вдигна и двете си ръце.

— Нека вярата на този мъж, символизирана от Давидовата звезда, да ни споходи в този момент и на това място, и да помогне в часа на върховна опасност на вярващия. Нека вярата на този мъж, символизирана от Исус, който е и Син Божи, да ни обгърне в този миг на върховно изпитание.

Тя докосна покритото с гел чело на Фос със звездата на Давид. И завърза кръста в основата на леглото.

— Готов ли си?

Фос дълбоко си пое дъх и кимна.

Старицата втъкна голямо парче кожа в устата на Фос и му нареди да я захапе с всичка сила.

— Бенци Йоска — прошепна тя, взе запалена свещ и докосна с пламъка гела върху гърдите на стария нещастник.

Той експлодира в яркосини, оранжеви, червени и зелени пламъци. С пращене и хвърляне на искри, голям облак дим се издигна към покрива на палатката, скрил под себе си тялото на Фос.

Мъжете отвън чуха стенанията му и неспокойно пристъпиха от крак на крак.

Пламъкът изгасна също така неочаквано, както бе избухнал.

Фос остана да лежи неподвижен в леглото — черен, покрит със сажди силует.

Баба Петеркеш се изправи до него. Молеше се на глас и не откъсваше поглед от почернялото тяло, търсейки някакви, дори минимални признаци на живот в него. След цяла вечност, гръдният кош на мъжа бавно се повдигна и отпусна.

— Йонка — промълви тя, взе хавлиена кърпа и започна да го бърше в подготовка за следващия сеанс.

Отне й най-малко час да го почисти от изгорялата мазнина. Следващият час мина в оглед за изгаряния и в грижи за тези, които откри. След това отново го покри със саморъчно приготвения гел.

— Бъди силен — каза тя на изпадналия в безсъзнание мъж. — Още не сме се преборили със злите сили. Почини си добре, защото ни чакат нови изпитания.

 

 

Някаква мисъл упорито кръстосваше из главата на един мъж в стая на несъществуваща официално база — база в част от пустинята Невада, която според някои криеше тайните на вселената.

Килбърн лежеше на ниска мека кушетка. Шината на крака му беше свалена и електронен невростимулатор, последна дума на техниката, нежно масажираше мускулите на счупения му крайник. И по някакъв необясним начин правеше неприятната болка малко по-поносима.

Листа от досието на Хадеон лежаха пръснати върху малката масичка за кафе и в скута му — неорганизиран информационен масив, покрил възрастния мъж както в буквален, така и в преносен смисъл на думата.

Анализът беше приключил. Сега бе настъпила фазата за размишление.

Размишления относно Виктор Йейл Хадеон.

Отпивайки поредна глътка от питието си, старият ветеран от множество битки и войни (тайни, явни и не толкова явни) позволи на мислите си да се отклонят.

Роден преди близо четиридесет години, Виктор Хадеон бе отгледан от така и неомъжилата се негова майка в бордеите на няколко от големите американски градове.

Жената, станала първопричина за проблема, превърнал се в основна грижа на Килбърн през последните няколко месеца, бе починала млада. И бе оставила Виктор сам на света и на превратностите на съдбата. Всъщност и тя, и баща му бяха наркомани.

„Интересно — помисли си той — колко често се сблъскваме с изоставянето в нашия живот: Хадеон е изоставен от родителите си, Маккътчън — от родината си, Джо и Макс от техните… от другите, а аз — от Бога.“

Още в детска възраст младият Виктор бе показал афинитет към онова, което бе съдено да се превърне в дело на живота му. Без никаква друга причина, прехласването по един човек, с когото не го свързваше нищо друго, освен може би съвпадението на имената, младото момче бе показало, че притежава ярък талант.

Беше започнало да чете до умопомрачение. Всичко писано за Лайнъс Йейл младши, започвайки с историята на ключарството, през развитието на охранителните системи в миналото, в настоящето и за в бъдеще. Още преди да бе навършил двайсет, Виктор си бе създал сред международните експерти по охранителни системи репутацията на изключителен специалист. Репутация, граничеща с нещо повече.

За осиновилия го баща — с гениалност.

За другите, понасящи тегобите около неговото израстване — с нещо далеч по-обезпокоително.

Каквото и да бе, то бе расло и избуявало заедно с младежа. За да се стигне до един момент, когато открито се бе заговорило за терапия, „програми“ и прибиране на „подходящо място“.

Един ден Виктор бе изчезнал.

Озовал се бе в Париж. Арестували го от „Сюрте“^[1] след серия смели обири с взлом в някои измежду най-богатите къщи из района на Булонския лес. Веднага попаднал в полезрението на вербовчиците от разузнавателните служби на НАТО. Предложението, което му направили, било просто и той веднага приел.

Така започнала „официално санкционираната“ му кариера.

Килбърн остави документите, които през последните няколко минути разсеяно бе чел, и позволи на мислите си да поемат собствен ход, лежейки със затворени очи. В съзнанието му бавно се оформяше пъстрата мозайка на един живот.

Нямало посолство, консулска служба, външно министерство или военна база, способни да спрат младия крадец. Уменията му, дотогава само плод на таланта, и в резултат — недостатъчно рафинирани, бързо разцъфтели под грижите на най-добрите учители на шпиони, с които Запада разполагал. Когато започнал работа за най-секретните ведомства, вече бил смятан за природен феномен.

И тогава нещо тръгнало накриво.

Външно Виктор с нищо не се променил. Останал все така спокоен, тих и вглъбен. Безпогрешно подпомагал работата на специалистите в най-тайната американска шпионска организация, чието име било известно на малцина.

Известен терорист бил намерен екзекутиран зад стените на строго охранявания си замък в Бавария.

Свален африкански държавен глава бил намерен застрелян от упор в заключено хранилище.

Американски мошеник, злоупотребил с голямо количество ценни книжа и избягал от страната, бил открит с огнестрелна рана в главата, докато се намирал под грижите на най-добрата, най-скъпата и разполагащата с най-съвременна техника охранителна компания.

След триумфалните удари Виктор изчезвал в тъмните улички на Европа. Скривал се, изпарявал се и се появявал само след повикване чрез предварително договорена частна обява в следобеден парижки вестник.

Началниците му започнали да споменават в докладните си за „вроденото ледено безразличие на Виктор към естеството на възлаганите му задачи и едновременно с това пълната му нетърпимост към всеки опит някой да надникне в личния му живот“. Съобщавали и за „засилващата му се отчужденост от екипите, с които работел“.

Но в света на тайните операции неща от рода на особености на характера и лошо отношение не се смятали за важни.

Естествено, стига работата да вървяла.

Така дошъл денят, в който Виктор не реагирал на обявата за установяване на контакт. Започнало издирване, последвали заповеди да бъде задържан при първа възможност, привикани за разпити били най-различни хора.

Само че Виктор го нямало и не само че го нямало, ами изчезнали и всички досиета с неговото име. Включително и намиращите се в компютри, достъпът до които се контролирал от сложни програми. Както и всички негови скорошни снимки.

Килбърн отвори очи и натисна бутона до главата си. Миг по-късно в стаята влезе Пол.

— Сър?

— А-а, Пол… Би ли ми намерил телефонния номер на службата за частни обяви в „Лас Вегас Сън“?

— Веднага, сър.

Младежът взе дебелия указател на Лас Вегас, а старецът в леглото прегледа документа, търсейки описание на изискванията за оформяне на обявата за връзка, която бяха използвали в Париж.

Той взе номера от помощника си, освободи го с кимване на глава, после извади клетъчния си телефон и набра редакцията.

— Отдел „Обяви“ на „Сън“, моля?

— Да-а… Може ли да поместя лична обява в днешния брой?

Гласът от другия край на линията се поколеба.

— Съжалявам… Броят приключи преди два часа.

— Добре… В такъв случай искам да помествате обявата, започвайки от утре. Без прекъсване, докато не ви се обадя пак.

Килбърн продиктува данните на специалната си кредитна карта, изключваше всякаква възможност да бъде проследен по нея, и започна с текста на обявата:

Лайнъс!

Присъствието на експерта Йейл Банам е крайно наложително и той се умолява да се обади при първа възможност в удобно за него време.

Причина: Сдобряване.

702-929-1929

Опитът изглеждаше предварително обречен на неуспех — в това Килбърн нямаше съмнение. Не съществуваше никаква гаранция, че Виктор Хадеон ще отвори страниците на „Сън“, или че ако изобщо си купи вестника някой ден, ще стигне до страницата с личните обяви. Бяха изтекли над десет години от деня, в който за последен път го бяха привиквали по този начин.

Хадеон можеше да се намира в другия край на Америка. Това определено би било най-здравословното за него.

И все пак никакъв подход, маневра или тактика не биваше да бъдат пренебрегвани в името на висшата цел — опазването на тайната, останала дълбоко заровена над половин век, а днес едва ли не извадена на показ и всъщност разчитаща само на някаква си крехка врата с евтина ключалка.

Врата, на чийто праг вече стоеше човекът, който заплашваше да пъхне ключа в нея.