Ричард Стейнбърг
Взлом (22)

Малкото момче или по-скоро сърдитият на света юноша се превърна в мъж в Париж, някъде из градските дебри на мрачния, опасен квартал Рив Дроа.

Превърна се плавно, неусетно, незабелязано. Но когато стана, случи се в дълбока тишина и със страшна сила.

Беше избягал от ключаря и семейството му на осемнайсет години и се бе запилял из Америка. Грижата за прехраната бе проста — тук кола, там сейф в заложна къща. Едно непрестанно и лишено от посока пътуване към оцеляването.

Съществуване, което никой не би могъл да нарече живот.

Но уменията му се развиваха експоненциално. Вече бе започнал да харчи парите от ударите почти изключително за съставните части на оборудването, което засега виждаше само в главата си. Спестяваше малки суми за храна и подслон, а останалото отиваше за път и експерименти.

Така и не разбираше как така може да прави нещата, които му се отдаваха, но през цялото време знаеше, че ги прави по-добре от който и да е било друг.

Само че за него това изобщо не бе достатъчно.

Когато стигна източното крайбрежие, пое на север.

Четири заложни къщи в Бруклин. Серия офиси, специализирани в кеширане на чекове в Олбани. Малък магазин за дрехи втора ръка в Монреал. Четири банки в Нюфаундленд.

Но въпреки парите и удовлетворението, които получаваше след всеки удар — защото макар всяко следващо предизвикателство да бе по-голямо от предишното, той винаги успяваше — не можа да намери отговор на неясните въпроси, които го измъчваха.

А когато полицията в Северна Америка надуши следите му, той просто изчезна.

Англия му се видя скучна. Всичко бе прекалено лесно, а той имаше нужда и от тръпка. Ирландия, Шотландия и Уелс бяха дори още по-зле.

Накрая, повече от досада, отколкото поради някаква друга причина, се озова в Париж.

Шест месеца минаха в учене на езика, в установяване на базата и в опознаване на града, където му бе писано да завземе челните страници на вестниците с описания на спиращи дъха взломни кражби. Всички концентрирани в най-скъпите квартали на френската столица.

Личните сейфове на богаташите се отваряха пред него като по магия. Най-сложните алармени системи занемяваха. А воплите на потърпевшите — макар това по правило да се оказваха все хора с власт и връзки — се чуваха с такова закъснение, че нямаше никакъв шанс да бъде заловен.

Всичко това бе станало възможно благодарение на кратката му дружба с един отиващ си от света майстор в занаята.

Въпросният човек бе може би последната знаменитост сред големите взломаджии в Европа. Истинска легенда в подземния свят. Но напредналата му възраст, комбинирана със задължителните три кутии цигари на ден, го бе оставила сляп, разяждан всеки ден по малко от рака и зависим от това дали действащите крадци ще си спомнят да му благодарят за получените сведения, като платят комисионната от петнайсет цента за реализиран долар.

Този човек бе съзрял безсмъртието в младия, силен и хладнокръвен американец с железни ръце и вездесъщ поглед.

Старецът охотно говореше с часове, а младият крадец жадно го слушаше. Търсеше и намираше поука във всекидневните уроци. Виждаше — за пръв път — пътеката, макар и все още мъжделива, по която животът му един ден може би щеше да поеме. Да поеме съзнателно, а не под въздействието на случайни фактори.

Старецът обичаше да разказва за тайните на йегмените. Не за обикновените крадци — те нямаха тайни — а за американо-европейското братство на най-добрите, които крадяха само от най-богатите! Които живееха според собствените си правила! Които бяха могъщи личности, нежелаещи да контактуват с останалите!

И които вече почти бяха измрели до крак!

Или бавно умираха.

— Йегменът взема само част, никога всичко — поучаваше го старият крадец. — Той никога не използва сила, ако не се налага. А когато се наложи, използва само толкова, колкото е необходимо, за да се сложи веднъж завинаги край на всякакви недоразумения. Той не оставя свидетели след себе си, с които някой ден би трябвало да се съобразява… Един йегмен никога не оставя следи от своето влизане или излизане. Никога не мърси, не осквернява и не вандализира мястото. Той отива там, за да открадне нещо, а не за да унищожи дома на жертвата или да я лиши от душевно спокойствие… Истинският йегмен, най-добрият сред най-добрите измежду избраните, използва инструменти, това е вярно. Но онова, което го отличава от останалите крадци, е инстинктът му. И той е готов винаги да се довери на инстинктите си, без да се замисли…

В годините преди срещата с този човек уменията и стила на американския крадец се бяха развивали на приливи и отливи. Но в Париж, по негово настояване, Грег започна да посещава лекции по история на изкуството, литература и философия. Тръгна и по танци в най-изтънчените училища по етикеция в Париж. Завърза връзки с членове на Корсиканския съюз по тъмните улички на Тулуза, където репутацията му на корав мъж караше дори най-буйните глави сред Братството да се отнасят с уважение към него.

Така из Европа плъзна слухът, че елитният корпус на майсторите на взлома — наричани „йегмени“, защото корените им идваха от Бостън в края на миналия век, където сейфовете бяха известни като егс (яйца на английски), произнасяно йегс — има нов член.

И този човек действа на свобода в Париж…

Един ден — може би съвсем неслучайно това бе денят след като старият йегмен умря (по време на сън, благодарение на възглавница, милостиво притисната върху главата му) — късметът му изневери: сработи аларма, която бе пропуснал да забележи.

Лежа в килия на парижки затвор седмици наред.

Макар за пръв път да се озоваваше в затвор за възрастни, обстановката с нищо не го впечатли. И не го промени. Малкото момче, превърнало се в сърдит на света юноша, а после в скитник и крадец, винаги бе живяло съобразно изискванията на обстановката. Апартамент за хиляда долара на нощ в „Жорж Пети“ или тъмна уличка — това не бе от значение. Още преди години се бе научил да приема нещата такива, каквито са. С равнодушие. И презрение…

Дойдоха да го посетят на четиридесет и третия ден.

Мъже без отличителни белези, с незапомнящи се имена и пластмасови визитки. Ренегати бюрократи, бе помислил тогава, хора без смелост и без талант да упражняват перверзните си наклонности открито. Така че им трябваха роботи.

Като него.

Естествено, че прие предложението им. Та те само поискаха от него да прави същото, с което се бе занимавал дотогава. С разликата, че този път щеше да го върши за тях, за техните цели… Каквито и да бяха те. Предложение далеч по-приемливо от алтернативата — дълга присъда с излежаване в затвора.

Но имаше и още една причина.

Престоят му в парижкия затвор го бе научил, че каквото и да прави човек, невъзможно е напълно да се скрие от системата. И е немислимо напълно да я победи. Но… но може би е възможно да я използва, да се скрие в нея, да научи особеностите й, механизмите на действие, тенденциите на развитие.

И с това знание…

Следващите дни, месеци и години (скоро наистина загуби представа за времето) изпълняваше техните заповеди, които се свеждаха до едно и също: взлом където се налага. За да могат след него да влязат убийците и да ликвидират когото е необходимо. Работа, която вършеше с толкова патриотизъм и емоции, колкото изпитва песъчинката към родната й пустиня.

Но взривяването на дневния приют бе променило нещата.

Образът на откъснатата детска ръчичка се появяваше в главата му в най-неочаквани моменти. Пречеше му да се концентрира върху преките задачи. Смущаваше съня му. Влудяваше го…

За човек, прекарал живота си в тотално отричане на всякакви морални норми и с мисъл единствено да оцелее, случилото се бе равностойно на психологически срив.

Накрая, след дни без сън и години без собствен живот, той бе оставил всичко това зад гърба си. С надеждата да забрави и видението с ръчичката. И този път в бягството му не бе имало нищо безцелно. Точно обратното.

Няколко дни по-късно, когато дошлите разбиха вратите на тайния му апартамент — беше очаквал, че ще го открият много по-скоро — хората от групата намериха три голи стени, без никаква покъщнина или мебелировка, само с една кратка бележка, забодена на четвъртата стена:

Изморените ми ръце бленуват за чест. Но, обръщам се и виждам кесия готова за тях. Ще я открадна, ще избягам… пак да крада!