Ричард Стейнбърг
Взлом (15)

11.

Стаята доста приличаше на останалите в Лас Вегас. И на всичкото отгоре бе прекалено чиста за вкуса на Фос. Една стая за разпит не трябва да бъде ярко осветена — може би само от единствена гола крушка, висяща на жица от тавана. Стените би следвало да са покрити с вулгарни надписи, боята по тях трябваше да се лющи, а от столовете задължително се очакваше да бъдат дървени и максимално неудобни. А остатъците от човешко присъствие трябваше да тънат в смесената миризма на повърнато и пикня.

Само не и чиста.

В действителност индиректното флуоресцентно осветление, умело скрито сред плочките по тавана, придаващи на стаята необичайна акустика, създаваше едва ли не приветлива атмосфера. Масата бе или нова, или най-малкото изглеждаше такава с хромираните си крака, а около нея бяха разположени три доста удобни тапицирани стола.

Фос затвори очи, мъчейки се да прогони образа от главата си, за да може да продължи да наблюдава с абстрактен интерес разпада на собственото си тяло.

Бяха изтекли към три часа от момента, когато полицията бе убила всемогъщия Майки-Ди и бе арестувала неговия помощник. Три дълги часа на отказ да отговаря на въпроси, на настояване да му бъде доведен адвокат, на опити да игнорира засилващите се пристъпи на наркотичен глад, които упорито се мъчеха да парализират тялото му.

Вече беше плувнал в пот и ризата му бе залепнала за тресящото се тяло. Ръцете му трепереха и трябваше да положи истински усилия да не разплиска пластмасовата чаша кафе с пет пакетчета захар, която детективите му бяха дали. Кожата около устните и очите му бе изсъхнала и започваше да се напуква, а на бузата му някакъв мускул трепкаше в издайнически тик.

Най-сериозният проблем обаче бе тежкото, болезнено пулсиране на кръвта в главата му, отекващо в малкото пространство на черепа като оръдеен гръм.

Възрастен детектив отвори вратата на камерата за разпит и влезе с папка в ръка.

— Почини си, Джек — тихо каза той.

По-младият детектив, прекарал последните двайсетина минути в крясъци, свеждащи се в резюме до „Откажи се или ще се погрижим никога да не помиришеш дрога!“, неохотно се надигна, заби за сетен път поглед в непроговорилата човешка развалина на стола и излезе. Вратата се затръшна с такава сила, че Фос неволно подскочи.

Новодошлият детектив се настани на стола срещу този на Фос и отвори папката.

— Джими е млад — подхвърли той сговорчиво. — Нагледал се е на филми със Стивън Сегал. Искаш ли още една чаша?

— Не… благодаря.

Макар вече да не виждаше съвсем ясно и да очакваше с тревога следващата звукова халюцинация, правеща си шеги със съзнанието му, Фос намери сили да се стегне. Гласът на новия бе събудил у него някакво инстинктивно безпокойство.

— Така-а… — проточи мъжът с все същия небрежен тон, — я да видим сега с какво разполагаме… — Той размести някакви документи, подравни папката успоредно на краищата на масата и избърса очилата си в ризата. — Значи… казваш се Робърт Томас Фоселис. Роден през 1935-а, завършил гимназия през 1952-а, колеж — през 56-а и после прекарал пет години в армията по линия на програмата за военно обучение на студенти… — Той за пръв път погледна Фос право в очите. На лицето му бе застинала лека, нищо неозначаваща усмивка. — Голямо чудо са това компютрите. От друга страна, на кого го казвам! Ти прекрасно знаеш какво представляват те, Фос? Казват ти Фос, нали така?

— Лошо ми е. Искам лекар — Фос се огледа. Имаше желание да гледа навсякъде, само не в тези спокойни уверени очи.

— Да, знам. — Той отново заби поглед в папката. — Та тук пише, че изпълняваш специални Интернет поръчки за суперкрадеца Грегъри Пикаро. Помагаш му да подправя сметки, да заобикаля алармени системи и други такива. Виждал ли си стария си приятел наскоро? — попита той с невинен тон, този път без да вдига поглед.

— Той е мъртъв — изсумтя Фос, опитвайки се да отръска потта от клепачите си с примигване.

Детективът кротко кимна.

— Да, точно това пише тук. Пикаро, Грегъри: починал преди шест месеца. — Следващото изречение прозвуча с престорено объркан глас. — Надявам се да разбереш проблема ми, Фос — пак тук пише, че и ти си мъртъв. — Фос замръзна. — Оказва се, че си дух, Фос. — Никакъв отговор. — Значи някой друг Робърт Томас Фоселис, роден едновременно с теб, е учил в гимназията и в колежа, нали така, Фос? — Отново никакъв отговор. — Детективът сви рамене. — Не знам дали ти съобщих, че разполагам с цялата сутрин.

На вратата се почука, после тя се отвори и влезе първият детектив, съпровождан от друг млад човек, облечен в много по-скъп костюм от неговия.

— Лишаваш клиента ми от конституционните му права, така ли, Домингес?

Възрастният детектив стана.

— Просто се чудехме как да убием времето — вежливо отговори той.

Адвокатът поклати неодобрително глава и мина между двамата детективи.

— Джон Гавилан. Работя в Бюрото за обществена защита. Аз поемам вашия случай. — Той пъхна в ръката на Фос визитната си картичка. — Кога за пръв път поискахте адвокат?

Фос избърса лицето си с предложената му салфетка, която Гавилан извади от пакетче в куфарчето си.

— Не знам. Взеха ми часовника.

Гавилан извади адвокатски бележник с жълти страници, започна да пише нещо в него, но внезапно спря.

— Ама вие, момчета, тук ли сте още? — поинтересува се той, без да се обръща.

Възрастният детектив си прибра папката, с която бе дошъл, избута пред себе си своя по-млад колега и затвори вратата зад себе си.

— Окей, нека първо уточним най-важното. Казахте ли нещо на детективите?

— Не.

— Умно. Точно така трябва. Защото те не са ваши приятели. Отсега нататък, поискат ли да разговарят с вас, напомнете им първо да се обадят на мен. И не им казвайте нищо в мое отсъствие, ясно?

— Окей.

Гавилан започна да пише. Докато го правеше, поглеждаше за справка в копието на заповедта за арест, с която бе дошъл. След три минути вдигна поглед.

— Обвинен сте по пет текста за притежаване на контролирана субстанция и за притежаване на въпросния наркотик с намерение да го продавате. За наркотика е установено, че е синтетичен хероин. Разбирате ли същността на обвиненията срещу вас?

Фос кимна и не можа да сдържи конвулсивното си потръпване.

— Сега ще ви намерим лекар — продължи адвокатът с откровено съчувствие, — но се налага първо да минем през тази неизбежна част. — Той подаде на Фос чашата с недоизпито кафе. — Разполагате ли със собствен адвокат или бихте ли желали някой друг да ви защитава?

— Не.

— А имате ли семейство или приятели? Има ли изобщо някой, който бихте искали да уведомите за задържането ви?

Фос застина. В главата му с настойчив глас отекваше мисълта за Грег, за циганите и склада. Гласът настояваше някой от тези хора веднага да дойде тук. Някой да научи какво става и да се погрижи за него.

— Не… нямам никой. — Той се пребори с нов спазматичен пристъп на болката. — Сам съм.

 

 

Два часа по-късно, след още три посещения на задържани в килиите на предварителния арест, Гавилан най-сетне се прибра в тесния си офис. Едва бе преполовил работния си ден, а вече се чувстваше смазан.

Физически и психически.

Стажантът студент, изпълняващ задълженията на негов помощник, се приближи веднага, щом го видя да идва.

— Толкова ли е зле? — поинтересува се той, докато помагаше на Гавилан да съблече сакото си, за да смени подгизналата от пот риза.

Гавилан извъртя очи към тавана.

— Четирима, от тях трима наркомани. Единият, отнесен до степен да не повярваш. — Той отлепи ризата от тялото си и извади чиста от долното чекмедже на бюрото си. — Трябваше да моля да го приемат в болницата, представяш ли си?

Помощникът извади без подкана папките от куфарчето му.

— Как изглеждат нещата?

Гавилан кимна, защото бе очаквал въпроса.

— Пейн е окошарен за шофиране под въздействие на наркотици, Келерман е прибран за налитане на бой в три и половина през нощта, Самарило е готов да се признае за виновен срещу обещанието да го пуснат под гаранция, а по отношение на Смит — отнесения — областният прокурор засега отлага предявяване на обвинение, защото не бил решил дали да не го прекара по някой от текстовете за федерално престъпление.

— Тежък ден — съгласи се помощникът, докато подреждаше папките. — Особено ми е неприятно да го правя още по-лош, но…

Гавилан замръзна, закопчал ризата си наполовина.

— Какво?

— Професора иска да те види.

— Кога?

— Вчера!

Гавилан си пое хрипливо дъх.

— Мамка му!

После напъха ризата си в панталона, сграбчи сакото си и на бегом излетя през вратата.

„Професора“ бе прякорът на старши заместникът в Бюрото за обществена защита Линуд Кейпърс — сълзливо-сантиментален до дъното на милозливото си сърце либерал, достоен за съратник на сенатор Макгъвърн — човек, принципно неспособен да приеме, че е възможно някой някога все пак да е виновен в някакво престъпление и искрено вярващ, че полицаите са вечно лошите момчета, които с неизменно постоянство се чудят как да потъпчат правата на средностатистическия анонимен американец.

Бивш лауреат на академични отличия, Кейпърс бе дошъл на работа в офиса на Бюрото за обществена защита, защото „трябваше да спре да обучава и да започне да прави нещо“, казано в прав ред, защото бе загубил постоянното си назначение на преподавателска длъжност. И тъй като бе сътрудничил дотогава на Бюрото в качеството си на изтъкнат професор, незабавно му бяха предложили длъжност на управленческо ниво.

Длъжност, която при други обстоятелства щеше да заеме Гавилан.

Гавилан почука на вратата и после предпазливо надникна в ъгловия кабинет.

— Искал си да ме видиш, Лин?

Кейпърс му махна с ръка да влезе.

— Ела, Джон. Господин Килбърн, това е помощник Гавилан.

Едва сега Гавилан забеляза седящия в ъгъла на офиса. Беше стар, лицето му не издаваше никаква емоция, а левият му крак стърчеше непохватно изпружен. Отстрани на креслото му бе подпрян здрав тръстиков бастун.

Гледаше през прозорците на офиса и на пръв поглед човек би помислил, че наблюдава съсредоточено сивите буреносни облаци навън.

Последното сравнение подхождаше на онова, което може би ставаше зад най-студените очи, които Гавилан бе виждал някога.

— Да си ходил тази сутрин при някакъв наркоман, арестуван по време на акция в Ийст Сайд? — попита Кейпърс с тон, подсказващ, че не задава този въпрос току-така.

— Да — предпазливо отговори Гавилан, без да отмества погледа си от стареца. — Беше доста зле, така че помощник областният се съгласи да го предаде на токсикологията, преди да му предяви обвинение.

Кейпърс си записа думите му.

— Нещо необичайно?

Гавилан поклати глава:

— Изглежда нещо в самоличността му не е съвсем наред, защото Централното управление е решило да направи повторна и по-подробна проверка. Какво отношение има това към вас, господин Килбърн? — запита той без пауза.

— Господин Килбърн е тук в качеството си на представител на Ядрената комисия към Отдела за вътрешна контраразузнавателна дейност — безизразно съобщи Кейпърс. Изричаше всяка дума с такова отвращение, сякаш му се повдигаше. — Дошъл е с предложение към нас.

— Така ли?

Килбърн се усмихна с нищо незначеща усмивка.

— Господа — проговори той най-сетне с дрезгав глас, — това, което ще ви кажа, е от полза за вашия клиент, уверявам ви. Правителството просто иска да помогне на свой бивш, високоценен служител, изпаднал в беда.

— Както обича да постъпва от едно време — саркастично подметна Кейпърс.

Но Гавилан не обърна внимание на думите му.

— Дори аз все още не знам всички подробности по случая. Как така се озовахте тук преди мен?

— Ами нали такава им е работата — бързо поясни Кейпърс.

Килбърн погледна мъжа зад бюрото, после върна погледа си върху младия адвокат.

— Може би, господин Гавилан, няма смисъл да губим времето на вашия началник с толкова тривиален случай.

Гавилан изгледа изучаващо все така безизразното лице пред себе си и след няколко секунди кимна.

— Кабинетът ми е в другия край на коридора. Стая 2394.

Килбърн стана и на свой ред кимна на Кейпърс.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, сър. — После изкуцука през вратата на кабинета, опирайки се с цялата си тежест на бастуна.

Гавилан погледна шефа си, сви рамене и също се надигна от стола си.

— Джон?

— Да.

Кейпърс излезе иззад бюрото.

— Ако сключиш някакво споразумение, искам молбата в три екземпляра на бюрото ми, преди да я види съдия. — Той погледна към мъжа, който търпеливо чакаше навън в коридора. — Ще ти изпратя техниците да проверят за подслушвателни устройства веднага щом свършат при мен.

Гавилан въздъхна. Кейпърс виждаше правителствен заговор дори в метеорологичната промяна на времето. Поклати глава и излезе. Двамата с Килбърн поеха към кабинета му.

— Мисля, че не отговорихте на въпроса ми — каза той, когато седна на стола си.

— И какъв беше той? — спокойно се поинтересува Килбърн, който опитваше да се намести на неудобния малък стол.

— Как се озовахте тук?

— Е, това едва ли е толкова важно, сър — каза той и се усмихна или по-скоро направи опит за гримаса, която така и не стигна до очите му. — Важното е, че аз съм тук и съм готов да помогна.

Общественият защитник можеше и да не вижда правителствен заговор там, където го вижда неговия началник, но за сметка на това безпогрешно надушваше фалша в мига, в който му го сервират под една или друга форма.

— Не обичам играта на думи. На какво се дължи интересът ви към Смит?

— По-скоро Фоселис.

— Който и да е.

Килбърн подбутна през бюрото му папка с надпис „Фоселис, Р. Т“.

— Господин Фоселис е компютърен специалист, работил за Ядрената комисия в наша лаборатория в Сандия, Ню Мексико. Гениален, но малко лабилен човек. Преди няколко месеца изчезна някъде и едва сега установихме, че причината е злощастната му пристрастеност към наркотиците. Разбра се, че е имал халюцинации, изпадал е в наркотичен делириум и е страдал от други психични разстройства. — Той направи пауза, напрегнато наблюдавайки как Гавилан прелиства папката. После продължи: — Поради изключителната си професионална квалификация той… как да се изразя… разполага със секретна информация от особена важност. По тази причина Ядрената комисия би желала да види господин Фоселис по-скоро включен във федерална програма за лечение от пристрастени, отколкото в щатски затвор. — Нова пауза, този път по-къса и по-напрегната. — Надявам се, разбирате това.

Гавилан обаче продължаваше да чете.

— Полицаите твърдят, че той е дясна ръка на изключително умел крадец.

Събеседникът спазматично се усмихна. Околните биха се поколебали какво се крие зад гримасата му.

— Дълбоко се заблуждават, господин Гавилан. — Микроскопична пауза. — Сигурен съм, че ако си направите труда да проверите отново при тях, този път те ще подкрепят загрижеността на правителството по отношение съдбата на господин Фоселис.

Гавилан остави настрани папката. Започваше да се тревожи дали параноята на неговия началник не е заразна.

— Ако предположим, че онова, което казвате, подлежи на проверка и се потвърди… — започна той неохотно.

— Уверявам ви, че може.

— Не се съмнявам. — Гавилан решително извади бележника с жълтите страници и започна да пише в него. — И какво по-конкретно предлагате?

— Ние ще се погрижим всички обвинения срещу господин Фоселис в щатски закононарушения да отпаднат, тези на федерално ниво да бъдат задържани засега в очакване на освобождаването му и докато господин Фоселис бъде подложен на изследване и лечение във федерална клиника, тук в Невада. — Той му подаде гланцирана брошура. — Разполагаме с изключително заведение във военновъздушната база Нелис, Норт Фийлд. Вече сме направили постъпки.

Нещо обаче не се връзваше. Нещо в предложението, в историята, дори в самия Килбърн. Но Гавилан знаеше, че предложението е много по-добро от всичко, на което би могъл да се надява от окръжния прокурор.

— Ще го съгласувам с моя клиент — обеща той и запрелиства рекламната листовка.

— Надявах се да избегнем това, господин Гавилан.

— И защо? — Той остави брошурата, сплете пръсти върху бюрото си и зачака.

— Моите началници се надяват — уверен съм, че такива са и надеждите на полицията и на окръжния прокурор — че въпросът ще бъде уреден между мен, вас и съдията. Помощник-прокурорът сам ще излезе с предложение за психологическа експертиза, вие ще се присъедините към него и господин Фоселис ще престане да бъде ваша грижа.

Дори фрапантното нарушаване на съответната процедура, което се криеше зад това предложение, бледнееше пред ледения тон, с който бяха изречени самите думи.

— Значи да решаваме зад гърба на Фоселис, така ли? — Гавилан се облегна назад. — Вие сериозно ли говорите?

Килбърн примигна и се наведе напред, сякаш искаше да запази разстоянието между двама им.

— Нали го видяхте. Смятате ли, че той е компетентен да вземе правилно решение за собствената си съдба? Мисля, че отговорността е наша, господин Гавилан. За негово добро.

Между двамата настана напрегната тишина. Килбърн безстрастно го гледаше, а Гавилан прехвърляше всички аспекти на онова, в което се бе набъркал, търсейки някакъв невидим с просто око дефект в комбинацията.

— Искам всичко в писмена форма — каза той накрая. — В три копия, при това, ако е възможно до края на работния ден. Подписани от Прокурора на Съединените щати за Южните провинции и от длъжностно лице към Ядрената комисия, с което да мога да се свържа за проверка.

Отново спазматична усмивка.

— Това изобщо не е проблем.

Гавилан почувства през тялото му да преминава студена тръпка.

— Междувременно ще говоря с Фоселис още веднъж, а също ще се консултирам с лекаря му.

— Съгласен — вдървено изрече Килбърн, стана, кимна на адвоката и накуцвайки излезе.

След като си замина, преди да отиде за пръв път в съда за деня (и в очакване на визитата при Фоселис в болницата), Гавилан пак надникна в кабинета на своя началник.

Искаше само да попита дали не е забравил да му изпрати техниците.

 

 

Болницата „Вали“ в западната част на Лас Вегас представляваше един от най-модерно обзаведените медицински центрове в цялата страна. Нещо, за което никой не би се досетил по външния й вид. Построени в стил арт деко, ниските дълги постройки бяха скупчени едва ли не в пустинята, напомняйки, ако не старчески дом, то най-малкото изнесен извън града пазарен комплекс. Или каквото и да е било друго, само не болница с хиляда легла за жителите на столицата на хазарта.

Половин час след като заповедта за задържането на Фоселис бе официално отменена — по предложение на бледия, потен и възможно най-старши от всички заместници на окръжния прокурор — Гавилан паркира на служебния паркинг и се отправи към входа.

Някакво жълто такси се поколеба на входа на паркинга, но когато Гавилан влезе, от него слезе единственият му пътник.

Крилото за лечение на наркомани — а то бе към Клиниката по токсикология — се намираше на третия етаж в задната част на странична сграда. След като се идентифицира, за да бъде пропуснат през две заключени врати, Гавилан бе представен на лекуващия лекар на Фоселис.

— Искам информация за състоянието на Робърт Фоселис.

Докторът направи справка в купчината лични картони.

— Аха… Задържан в Централното управление. — Той прегледа съдържанието на картона, после го затвори енергично. — Ами закоравял наркоман.

Но Гавилан не се усмихна.

— Докторе, моля ви…

— Вижте, имам на главата си още трийсет и двама души в крило, предназначено за двайсет и пет. Той е наркоман и в момента е в дълбока криза. Иначе…

— Може ли да говоря с него сега?

Лекарят сви рамене с безразличие.

— Разбира се. Какво толкова… само че не очаквайте смислени отговори.

— Давате ли му нещо?

Лекарят поклати глава.

— Не, не е това, което хората си мислят. — Той отвори наново картона. — Вашият господин Фоселис е мъж над шейсетте, теглото му е с поне петнайсет килограма под онова, което би следвало да бъде, и за негово нещастие е изпаднал в силна зависимост от хероина. Вените и на двете му ръце са на решето, а и краката му не са в по-добро състояние. Кризата на наркотичен глад, в която се намира и в момента, беше достигнала степен, при която сметнахме, че стабилизиращите дози метадон вече са опасни. Затова му дадохме относително слаб транквилант и малко антиконвулсанти. Проверяваме го през двайсет минути. Повече от това не можем да направим, поне докато не се прочисти малко организмът му.

— Може ли да говори? На себе си ли е?

Докторът отново сви рамене.

— Последното, както е добре известно, е относително понятие. Той е в 198-а стая и ако искате, проверете сам.

Гавилан вписа съществените моменти от разговора в бележника си и пое надолу по коридора към стаята на Фоселис.

До краката на пациента седеше на стол санитар и с интерес четеше съдържанието на фиш за залагане.

— Мога ли да направя нещо за вас? — машинално попита той, без да вдига поглед.

— Аз съм неговият адвокат — поясни Гавилан, погледна изнемощелия мъж в леглото и премести погледа си върху санитаря. — Не знаех, че в това крило се предлагат специални услуги.

Мъжът сви рамене.

— Не се предлагат. Просто господин Килбърн помисли, че…

— Махай се! — прекъсна го Гавилан с глас, нетърпящ възражения, подсилен от поглед, говорещ за безкрайна досада. — Килбърн още нищо не е получил. И докато това не стане, аз очаквам гражданските права на моя клиент да бъдат спазвани.

Санитарят остави фиша, бавно се надигна и не се постара да тушира заплахата, която цялото му същество излъчваше.

— Ще се наложи да информирам господин Килбърн — процеди той.

— Направи го. И се възползвай от случая да му предадеш, че опита ли още веднъж подобно изпълнение, може да забрави за всички предварителни споразумения между нас. — След това затвори вратата в лицето на санитаря. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, и се обърна към човека в леглото.

Фос беше облечен в чиста болнична пижама, косата му беше вчесана назад и дори беше избръснат. Но ръцете му бяха пристегнати успоредно на тялото с ремък, закрепен за рамката на леглото. Китките му бяха в кожени маншети, също фиксирани към рамката. Краката му също бяха обездвижени с ремък през глезените.

Въпреки работещата климатична инсталация, той обилно се потеше. Веждите му конвулсивно потръпваха, вените на шията му бяха изопнати, налетите му с кръв очи сълзяха и бяха гуреливи. В тях бе застинал безжизнения поглед на дрогиран.

Гавилан притегли стола на санитаря до главата на нещастника.

— Господин Фоселис? — Никакъв отговор. — Господин Фоселис? Фос?!

Човекът в леглото бавно извърна глава към обществения защитник.

— Знаеш ли кой съм аз, Фос?

— Адвокат — прошепна изморено Фос.

— Добре. Точно така, аз съм твоят адвокат. Помниш ли, че тази сутрин се запознахме?

— Полицаите… не искаха… да повикат… лекар.

Гавилан извади бележника си.

— Още малко усилие, господин Фоселис, моля ви! Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Не трябва да… — Човекът като че ли изпадаше в несвяст.

— Аз съм вашият адвокат, не помните ли? Господин Фоселис? Фос!

Той отново отвори очи. Едва-едва.

— Задайте ги… — промълвиха устните му.

Гавилан дълбоко пое въздух и започна:

— Наистина ли се казвате Робърт Томас Фоселис?

— Фос… Всички ми викат… Фос.

— Роден сте през 1935-а?

— Да — отговори Фос, който явно не съзнаваше какво става около него.

— Работил ли сте за Ядрената комисия?

Фос едва доловимо поклати глава.

— Вярно ли е, че сте компютърен експерт?

Леко кимване.

— С какво се занимавате? — Фос затвори очи и Гавилан леко го потупа по бузата. — С какво се занимавате, господин Фоселис? С какво си вадите хляба?

— Основно се издънвам.

Гавилан потисна смеха си и опита още веднъж:

— Какво правите с компютрите?

Този път паузата беше по-дълга. Фоселис явно се опитваше да фокусира погледа си върху младия адвокат.

— Грег каза, че онези ще направят всичко, за да ни намерят.

Гавилан отново записа нещо в бележника си.

— Кой е Грег? Кой се грижи за вас?

— Правителството.

— Искате да кажете Ядрената комисия? Грег за Комисията ли работи?

— Кажете на Грег… кажете му… че съжалявам.

Гавилан стана и се наведе над безпомощно прикования мъж.

— Кой е Грег? Искате ли да се свържа с него? — Никакъв отговор. — Господин Фоселис, кой е Грег?

— Най-добрият — беше всичко, което каза, преди да се предаде на болката в претъпканото с отрова и транквиланти тяло.

Гавилан отново седна и писа близо десет минути, преди да заключи куфарчето си. В последния момент извади от него копие на молбата за прекратяване на следствените действия, пристигнала в кабинета му само час след срещата с Килбърн.

Прочете я, прегледа я отново. Съставеният в четири страници документ бе подписан от местния представител на Главния прокурор на Съединените щати и завеждащия офиса на Ядрената комисия в Лас Вегас. Беше наред — точно както Килбърн му бе обещал по време на разговора им. Едновременно с това всичко изглеждаше някак прекалено изрядно и безкрайно лесно. Готово да го приемеш както ти се поднася и в следващия миг да забравиш за него.

Но гледката на човека пред очите му беше точно онова докосване до реалния свят, от което бе имал нужда. Нямаше никаква надежда, че това измъчено, крехко човешко същество, или това, което бе останало от него, можеше да изкара дълго в затвора. Което, поне в момента, изглеждаше единствената алтернатива.

Той затвори куфарчето си и се отправи към вратата. Насред пътя се спря, обърна се, върна се и грижливо придърпа одеялото до брадичката на изнемощелия стар мъж. После си тръгна.

Две минути по-късно в стаята влезе санитарят.

Приближи се до нощната масичка, бръкна под нея и измъкна оттам малък касетофон. Извади слушалки, вкара жака в куплунга, върна касетата в началото и я пусна на прослушване. През цялото време не откъсваше поглед от унеслия се мъж в леглото.

Изслуша записа, сложи обратно касетофона под масичката и се обърна към наркомана:

— Фос? Събуди се, Фос! Време е за ставане.

Никаква реакция. Санитарят силно плесна лежащия първо по едната, после по другата буза.

Фос простена и се извърна.

Санитарят захапа долната си устна, увери се, че никой отвън не може да го види какво прави и извади от джоба си спринцовка. Няколко секунди по-късно изтегли иглата от шията на Фос.

Първоначално не се случи нищо. После постепенно цветът се върна върху лицето на възрастния мъж. Той болезнено простена и бързо започна да примигва. Опита да фокусира погледа си, но светът пред очите му беше като в мъгла.

— Фос!

— Кой? — Думата се изтръгна със свистене от гърдите му.

— Аз съм твоят адвокат, Фос — каза санитарят с нарочно тих глас. — Не ме ли помниш? Твоят адвокат?

— Адвокат? — Фос усети в тялото си топла вълна, благодатно познато усещане, което изтерзаният му мозък мигновено разпозна. — Благодаря ти! — изхълца той.

— Никакъв проблем, Фос. Знаеш, че съм твой приятел. На кой друг можеш да се довериш, освен на приятелите си?

— Приятел…

— Точно, Фос. Аз съм твой приятел. Ти дори ми поръча да предам нещо на Грег.

Фос облиза пресъхналите си устни.

— На Грег…

— Само че не ми каза къде е той. Фос! Къде е Грег? Нищо не мога да му предам, докато не ми кажеш къде мога да го намеря.

Фос кимна едва доловимо.

— Така е — потвърди той и за пръв път от часове насам тялото му се отпусна. — Трябва да знаеш къде е… Съжалявам.

— Няма нищо, приятел — каза санитарят и извади бележник. — Сега само ми кажи къде е и аз ще му предам каквото трябва. Ще се погрижа да го научи.

 

 

Гавилан съблече сакото си и го хвърли в багажника на колата заедно с куфарчето. Затвори с удар капака и се сепна, осъзнал, че някой стои точно зад него.

Момичето беше малко над двайсетте и излъчваше сексапил с тесните си джинси и бюстието под лекото сако.

Тя окуражително се усмихна на адвоката, без да се притеснява от разделящите ги три стъпки разстояние.

— Здрасти!

— Здрасти — отговори й той и се доизправи.

— Нали ти си Джон Гавилан?

— През по-голямата част от времето — леко се усмихна той. — Познаваме си се?

— Днес те видях в съда. Беше много впечатляващ…

Нещо не беше наред. Не можеше да каже точно какво, но го усещаше.

— Какво мога да направя за теб?

Младата жена го заобиколи и го хвана подръка.

— Ако ти съобщя, че приятелят ми ей зад онзи стълб на осветлението е насочил револвер към теб, ще дойдеш ли с мен, Джон?

Гавилан проследи погледа й до мъж с ниско нахлупена шапка, преметнато през ръка сгънато палто, ориентирано към него.

— Не нося в себе си много пари — объркано каза той.

Момичето леко се засмя, без никаква следа от загриженост.

— Естествено, Джон — съгласи се тя и го поведе през паркинга. — Та ти си само адвокат, при това от най-бедните. — Мъжът със сгънатото палто следеше придвижването им, като преместваше ръка по посока на тях. — Но аз няма да ти се разсърдя.

Редом с тях се появи микробус и спря. Страничната му врата беше отворена.

— Хайде, Джон — с топла усмивка го подкани тя. — Моля те…

Той въздъхна и се качи.

Нечии силни ръце го подхванаха, свалиха го на пода и го приковаха през врата и ръцете, докато друг бързо и ловко го претърси.

— Вижте, казах на момичето, че…

— Джон — разнесе се безгрижния глас на момичето някъде от вътрешността на буса, — всичко ще приключи с минимум усложнения само ако мълчиш, не се опитваш да вдигаш поглед и правиш каквото ти бъде наредено.

Вратата на буса се отвори и затвори, а после колата пое в неизвестна посока.

— Не се съпротивлявам — тихо съобщи той, съсредоточено разглеждайки шарката на протрития мокет на сантиметри от носа му.

Чуваше някакво движение около себе си, но никакъв говор, макар да имаше усещането, че вътре има повече от двама души. След това се разнесе характерното щракване на ключалката на дипломатическото му куфарче.

Изшумоля хартия, подавана от ръка на ръка, а междувременно бусът взе остър завой. Времето като че ли спря. Желязната хватка върху врата му не отслабваше.

— Джон — обади се пак момичето след малко, — ако те пуснем да си ходиш, нали няма да се опитваш да ни създаваш проблеми?

— Не.

Натискът върху тялото му поотслабна.

— Сега, Джон, един мой приятел ще ти зададе няколко въпроса. Моля те, бъди така мил да му отговориш искрено и изчерпателно.

Спокойствието в гласа й започваше да го плаши. Потискайки вълната на надигащата се паника, Гавилан намери сили бавно да кимне.

— Опишете състоянието на Фос — заповяда мъжки глас.

— Той е доста зле, не е съвсем на себе си и на периоди говори каквото му падне.

— Къде го държат?

— В токсикологичното на трети етаж.

— Като изключим записаното в бележника ти, какво друго каза той?

— Нищо… всичко е там.

— Като изключим записаното в бележника ти, какво друго каза той? — Този път гласът прозвуча с осезаема твърдост.

— Нали ви казвам… нищо! Това е всичко.

Нечий крак стъпи на врата му.

— Като изключим записаното в бележника ти, какво друго каза той?

— Нищо! Само… как беше… че правил издънки! — Натискът върху врата му се засилваше. — Кълна се!

— Беше ли чувал ти или някой от твоя офис за Килбърн?

Страхът на Гавилан започваше да се сменя с любопитство.

— Не. Всъщност моят шеф смята, че този човек е в основата на някакъв правителствен заговор или нещо подобно.

Шепот, в който не можа да различи думи.

— Какъв заговор?

Въпреки крайно неудобната си поза, Гавилан съумя да свие рамене.

— Нямам представа… човек остава с такова впечатление от начина, по който онзи мисли.

Нова пауза за разменени шепнешком фрази.

— Какво означава изречението „Кой е Грег?“ в бележника ти?

— Не знам, това е името, което старият спомена. Нещо в смисъл… да кажа на Грег, че съжалявал.

В следващата секунда натискът върху врата му внезапно изчезна.

— Опиши плана на отделението.

— Ъ-ъ… не съм сигурен.

— Джон, скъпи — разнесе се предупредителният глас на момичето, — моля те, спомни си.

 

 

Двайсет минути по-късно бусът отби и спря. Страничната врата се отвори, някакви хора слязоха през нея, после пак се затвори с трясък.

— Сега можеш да станеш — сладко съобщи момичето. — Но без резки движения и най-вече без глупави идеи, защото в противен случай приятелите ми отвън ще трябва… Как да се изразя?… Да се погрижат за теб. Разбираш ли ме, миличък?

Гавилан кимна и тя му помогна да се доизправи. Той седна на седалката успоредно на страничната стена на колата.

— Мога ли да попитам какво всъщност означава всичко това? — разтри той врата си.

Момичето отваряше термос.

— Ти, миличък, си адвокат. Убедена съм, че си в състояние да задаваш много и най-разнообразни въпроси — каза тя и му наля в чиста чаша златиста течност от термоса.

Той я помириса, после предпазливо отпи глътка. Беше силен, подсладен чай.

— Кои сте вие? Защо е този интерес към Фоселис?

Жената сви рамене.

— Предполагам, би могло да се каже, че се грижим за член на семейството.

— Или е нещо друго. — Той отпи нова, този път по-голяма глътка. — И колко ще висим тук?

Тя се усмихна.

— Ще бъдеш освободен в мига, в който приятелите ми се върнат. — Къса пауза. — Не ти ли харесва? — игриво попита тя.

Въпреки ситуацията, в която бе прекарал последния половин час, Гавилан намери сили да се засмее.

— Честно казано, играеш малко грубичко за моя вкус.

Момичето искрено се засмя.

— Е, вкусовете се променят — рече и подхвърли в скута му плик.

Той го отвори с пръст и втренчено изгледа пачката стодоларови банкноти вътре. После бавно вдигна поглед към момичето:

— Какво е това? Подкуп? — От объркване гласът му прозвуча глухо.

Момичето само поклати глава.

— Просто компенсация. Да го наречем хонорар за консултантска услуга. Заплащане за изгубеното време и създадените неудобства.

— И за мълчанието ми, предполагам?

— Винаги са ме привличали интелигентните мъже с чар — мило му се усмихна тя.

 

 

Санитарят в стаята на Фос отново бе заровил нос във фиша за залагане и така и не забеляза, че вратата бавно се отваря. Когато най-сетне вдигна поглед, вече беше прекалено късно. Мъж в бяла лекарска престилка буквално прелетя разстоянието до него и заби главата му в стената.

Тялото му бързо бе изтеглено и набутано в дрешника на стаята.

Когато го вдигнаха от леглото, Фос отвори очи и примигна.

— Какво… Какво става?

— Млъкни, по дяволите, стари досаднико! — прошепна Грег.

После помогна на Лукаш да затегне ремъците на количката.

Младият циганин открехна вратата, надникна през нея и кимна. Двамата безгрижно избутаха количката с Фос в коридора и поеха към заключената вътрешна врата.

Десет минути по-късно Фос и Грег вече пътуваха по магистралата в жълто такси. Фос жадно пиеше силно подсладено кафе от термоса, който Грег му бе подал, докато приятелят му гледаше право пред себе си. Изглеждаше концентриран върху пътя, но бе повече от ясно, че мисли и за нещо свое.

— Къде са останалите?

Без да поглежда към него, с все така съсредоточено лице, Грег му отговори:

— Освобождават твоя адвокат, след което ще се приберат на безопасно място.

Фос внимателно погледна стария си приятел, загрижен от необичайната му съсредоточеност.

— Къде отиваме?

Без да отговори, Грег продължи да кара право напред, все по-навътре в пустинята, сякаш решен да догони залязващото слънце.

 

 

Цялото движение в радиус три преки от склада в северната част на Лас Вегас, където се помещаваше тайния щаб на Грег, бе спряно. Не изведнъж, а постепенно, за да не бъде привлечено вниманието на обитателите му.

Заедно със залеза се бяха появили и мъже в черни униформи с черни маски на лицата. С оттренирана методичност те бавно обкръжиха старата сграда, преметнали през рамо автомати МР-5К и закачили гранати на ремъците.

Затворнически автобус, докарал група военни полицаи и паркиран в съседна пряка, стоеше в очакване на бъдещите арестанти.

Хеликоптер със заглушен двигател се изнесе точно над покрива на склада и от него по въжета се спуснаха четирима командоси, в черно от глава до пети. Те безшумно се приземиха на покрива на сградата и без колебание се отправиха към предварително набелязаните места за влизане в нея.

Точно в осем и десет вечерта бе спряло електроподаването за целия квартал.

Едновременно с това складът беше разтърсен от грохота на гранатите. Оглушителните експлозии отекнаха от бетонните стени на околните сгради.

Двайсетина тежковъоръжени мъже нахлуха едновременно в помещението. Разнесоха се къси автоматни откоси, прекъсвани само от блясъка и сухия пукот на гранатите. От дупките в стената на сградата започна да излиза дим.

Три минути по-късно всичко приключи със същата внезапност, с която бе започнало. Електрозахранването бе възстановено и обхванатото от частичен пожар хале на склада се обля в призрачна светлина.

Само че то беше празно.

По-празно, отколкото в деня, когато го бе наел Роман Петеркеш.

Никакви мебели, нито лист хартия, нито парцал, дори опаковка от дъвка не можеше да се види вътре. Големите дупки в стените издаваха, че през тях е било изнасяно тежко оборудване — впрочем за това свидетелстваха следите от влачене по мокета, на местата, където се бяха отказали да го отлепят от пода — но те бяха крайно недостатъчни, за да дадат някаква представа какво точно бе имало тук или в каква посока се бяха изпарили наемателите.

Тежко облягайки се на ръцете на двама от подчинените си, Килбърн бавно влезе в пустото помещение и разочаровано поклати глава при безнадеждната гледка. Когато се озова в офисите на втория етаж, той замислено прокара пръсти по дупчиците по стените, говорещи, че на тях са били закачени за разглеждане несъмнено важни документи.

— Нищо, сър — докладва командирът на атакуващия отряд. — Мястото е като изблизано. Но съседите казват, че са били тук само преди шест часа.

— Благодаря, майоре — каза Килбърн, извади от джоба си клетъчен телефон и набра номер. — Ще приберем господин Фоселис и ще видим ще може ли той да ни осветли какво е станало.

Зачака със слушалка на ухото, заслушан във все по-обезпокоително повтарящия се сигнал. На десетото позвъняване свали слушалката, премести я пред лицето си и впери недоумяващ поглед в компактното устройство, сякаш му заповядваше да призове някой на другия край.

После прекъсна.

— Пикаро… — прошепна той и хвърли телефона с такава сила през стаята на офиса, че той се заби в мазилката на стената. — Пикаро!