Ричард Стейнбърг
Взлом (4)

2.

Фос клечеше в тъмния офис, застинал във времето, сякаш бе запечатан на фотография.

Беше видял лампите на 45А да светват, после Кери излезе на балкона, погледна през телескопа и се върна в дневната. Петнайсет минути по-късно пак на същия балкон бе излязъл втори мъж.

Нямаше никаква представа къде се намира Грег в този момент.

Можеше да е в друг от апартаментите. Кой знае, можеше дори вече да се е върнал в скривалището си на покрива или да е тръгнал да напуска сградата.

Дано!

„Моля те, Господи, нека е така!“

Ала дълбоко в себе си Фос чувстваше, че положението е по-различно.

Паниката на момента бе натикала обратно опитващата се да изплува изгаряща топка на наркотичен глад. Поне засега.

Действайки от страх за Грег… а и за себе си, в случай че нещо се случеше, той запали малката стробираща лампа на бюрото.

Включи я да мига и я остави да свети близо минута, окъпвайки стаята със светлосиня светлина, после я изключи и мракът отново се възцари. След пет минути щеше да повтори сигнала в отчаян опит да предупреди Грег, че се е случило нещо непредвидено.

„Махни се! — трябваше да му изкрещи пулсиращото синкаво сияние в пространството между двете сгради… — Бягай! Отдалечи се!“

Проблемът, осъзна Фос в секундата, в която посягаше към клетъчния си телефон, бе, че Грег трябваше да погледне насам, за да я види. И ако по някаква причина не го стори…

Той набра номера и му отговориха на първия сигнал.

— „Сив“ в пункт едно — каза напрегнат глас.

— „Син“ в „Алфа“ — отговори Фос. — Вероятност за смяна на мястото — каза го внимателно и макар да говореше бързо, речта му бе отчетлива и ясна.

— Мамка му! — прошепна в слушалката другият. — Пункт две или три?

Фос си представи Део Хартунян — седящ в стара кола, открадната временно за нуждите на операцията.

Временно, защото бе взета малко след края на работното време от паркинг към фирма за продажба на употребявани коли и в идеалния случай щеше да бъде върната на мястото си (след връщане на километража), преди липсата й изобщо да е забелязана.

Део беше третият партньор в екипа. По-възрастен от Грег, но по-млад от Фос, той имаше за задача да изведе крадеца от всяка каша, в която той можеше да се окаже. Или, ако всичко се развиеше без усложнения, да го вземе на предварително уговореното място.

Део бе човек, който без да се замисли можеше да мине с колата през витрина на луксозен магазин, да преодолее на таран полицейско заграждение на пътя, да прелети през участък под обстрел с автоматично оръжие (от полицията или който и да е било друг), стига да е бил откровено запознат с възможните рискове и ако му е било платено (добре платено) преди започване на операцията.

Тази нощ, ако всичко минеше нормално, не се предвиждаше да се изпоти. Трябваше да изчака сигнал от Фос, че нещата са наред, а после да върне колата на паркинга. Какво щеше да предприеме, зависеше единствено от инструкциите на Фос.

И нямаше да предприеме нищо, докато не ги получеше.

Део не бе най-добрият шофьор за подобни операции: не беше нито най-бързият, нито най-безразсъдният, и най-важното — ходеше чист. Винаги, без изключение — нито пистолет, нито дори бокс.

Така и му казваха — „Чистия“. Човек, който винаги правеше това, което е обещал, който винаги се озоваваше там, където бе казал, че ще бъде. Рядко, изключително рядко, си позволяваше да изкаже мнение, да направи предложение или да импровизира. Това беше избраният от него стил на действие, за да бъде винаги „чист“, ако станеше издънка.

Стил, приет от останалите за даденост, макар и непредизвикващ възхищение.

И все пак стил, благодарение на който Део в момента бе онзи най-рядък измежду редките екземпляри в бранша — шофьор на средна възраст.

Тази нощ, само след двайсет и една минути, Грег щеше да разчита на него да го чака в пункт номер две.

Ако не получеше указания да направи нещо друго.

— Говори, „Син“ — неспокойно се обади гласът му в слушалката.

— Отивай в пункт три — прошепна Фос.

— Разбрано, „Син“. Пункт три — с равен глас повтори Део и прекъсна връзката.

Фос остави слушалката на вилката и погледна през прозореца към ярко осветения апартамент от другата страна на улицата.

Молеше се приятелят му да погледне насам.

През който и да е прозорец.

 

 

Но изправеният на прага на дневната Грег гледаше в съвсем друга посока — надолу.

Две тела. Не едно. И двете съблечени с ясно видими следи от насилие по тях.

Това бяха най-дългите секунди в живота му. Беше неспособен да помръдне, дори да примигне, и нямаше представа какъв да бъде следващият му ход.

Телата лежаха едно до друго — мъжът се бе свлякъл в краката на момичето. Върху дебелия мокет се бе събрала локвичка кръв, изтичаща от страховита рана, зейнала в ребрата на мъжа. Петното загрозяваше бялата тъкан — розово по краищата, то потъмняваше навътре, за да стане почти гротескно черно в центъра.

Главата на момичето бе изкривена в посока към рамото и от абсурдния ъгъл се разбираше, че няма какво да я държи. На красивото й лице бе застинало изражение на изненада.

— Пет минути. Само пет минути — бавно прошепна на себе си той и пристъпи към барчето. — После незабавно се изпарявам оттук.

Не, не беше заради труповете. Беше се сблъсквал с това и преди.

И то в степен, достатъчна да накара и садист да откачи.

По-скоро бе свързано с тона на стария… Студения, както бе започнал да го нарича за себе си. В комбинация с небрежно демонстрирания професионализъм на двамата по-млади убийци.

Хора като тях не оставят след себе си разхвърляни трупове.

Той мина от другата страна на бара и се насили да концентрира мислите си върху предстоящата работа.

Сред разнообразните специални знаци по чертежите на етажа нямаше никакви следи от наличието на сейф, зазидан в пода. Той огледа мокета и изпробва дали е залепен за пода.

Задната стена на бара представляваше онова, което можеше да се очаква от задна стена на бар — никакви скрити превключватели, пултове за управление или панели, зад които може да се крие нещо. Абсолютно невинно място.

Той клекна, отвори куфарчето си и извади от него предмет с форма на диск и размер на чиния за хранене. Пъхна в специалния отвор деветволтова батерия, включи в куплунга единична слушалка и легна странично.

Започна да плъзга диска по пода, вслушвайки се в ехото на нискочестотните вълни, отразяващи се от онова, което се намираше на пода под мокета.

— Дърво… дърво… тръба… дърво… дърво… а!

Оставил на подсъзнанието си задачата стриктно да отброява петте минути, които си бе дал, той внимателно огледа мястото, където уредът му бе подсказал, че има стоманена конструкция. Намираше се на сантиметри от края на бара, в място, където подът бе леко въздигнат, преди да се слее със стената.

Остави диска зад гърба си и прекара внимателно длан по мокета и стената. Внезапно спря, усмихна се и почука по нея.

Разнесе се кух звук.

— Ти си бил много изобретателен кучи син, господин Кери, признавам ти го! — прошепна той с искрено уважение.

После леко плъзна добре замаскирания капак и под него се разкри вратичката на кръгъл блестящ стоманен сейф, зазидан в пода и стената.

Грег бързо придърпа куфарчето до себе си и извади йонния датчик.

Поколеба се.

Нормалните хора обичат да разполагат сейфовете си на места, където имат лесен достъп до тях. Дори взиданите, за които се предполага, че са максимално скрити. Защо един възрастен човек ще слага сейф, който би искал редовно да ползва, на такова труднодостъпно място?

„Специални мерки за сигурност — конфиденциална информация.“

Всички инстинкти на Грег му подсказваха да си събира багажа и да се омита оттук.

На секундата.

Той се отърси от обзелото го чувство и изгарящ от нетърпение да разбере какво е онова нещо, което оправдаваше вземането на подобни мерки за сигурност, продължи работата си.

— Сега, Лайнъс — направи неуспешен опит да се пошегува, — да видим какво си ми приготвил…

И буквално сякаш в отговор на закачката му, чу входната врата да се отваря.

— Нали ти казах — разнесе се гласът на единия от убийците, — нищо и никаква работа.

— Да бе, знам — с досада се съгласи другият. — Но щеше да бъде много по-весело да си бяхме поиграли с дъртака.

— Човекът каза „не“. Да не искаш да спориш с него?

Замръзнал на пода зад бара, Грег чу нещо да пада на пода в дневната.

— Не-е… — каза вторият след кратък размисъл, — не мисля, че бих искал. Изтегли го от нея.

Заслушан в шума от преместването на тялото на Кери, Грег безшумно поднесе накрайника на датчика към вратичката на сейфа. Ръцете му действаха уверено, а погледът му не потрепваше. Цялото му внимание беше приковано върху местата, в които бе възможно да е монтирана алармена система, но слухът му беше насочен към онова, което ставаше от другата страна на бара.

А мислите му вихрено препускаха.

Откриеха ли го в този момент, това щеше да бъде краят за него. Извън всякакво съмнение. От друга страна, ако бяха дошли, за да изнесат труповете, и ако той съумееше да не издаде никакъв звук…

От качулката му се отрони едра капка пот. Струваше му се, че ударите на сърцето му глухо отекват из цялата стая.

Продължи да наблюдава индикацията на датчика.

— Готина, а?

— За курва е добра. Нали знаеш, че не обичам да плащам на такива.

Грег чу да опаковат в найлон нещо… Какво друго, ако не момичето.

— Да я изнесем, после ще увием и него? Или как?

— Ъ-ъ… Да оправим и него, така няма да се връщаме. — Пауза. — Надявам се, че ще можеш да го носиш сам?

— Защо да не нося аз момичето? Тя е два пъти по-лека от него.

Същият особен шум — този път явно в резултат от увиването на Кери.

— Защото е два пъти по-лека, а аз съм старшият.

— О…

Опитното ухо на Грег долови специфичният почерк на микропроцесорно устройство, монтирано в сейфа. Най-вероятно обработващо сигналите от сензорите на цялата алармена система в апартамента. Грег отдалечи датчика и примигна, за да отърси капките пот по клепачите си.

Ръката му оставаше все така непоколебимо стабилна, тялото му все така неподвижно, движенията — добре премерени и икономични.

Мислеше.

Планираше.

Молеше се.

— Донеси няколко вратовръзки, за да завържем краищата.

— Окей. А ти ми направи едно питие.

Грег застина, протегнал ръка на половината разстояние до куфарчето и проследи с поглед плъзгащата се по стената сянка.

— Аз да не съм ти барман? Ще пием после.

Грег чу единият от двамата да сяда на едно от бар столчетата. Повдигна поглед и видя отдолу през стъкления плот потропващите пръсти на мъжа.

Стори му се, че остава така цяла вечност, сгънат надве, застанал на четири крака, молещ се убиецът да размисли и да се откаже от идеята за питието.

— Как е?

Пръстите замряха и ръката се дръпна.

— Идеално. Хайде да свършваме.

— Боже! Този мокет няма изчистване.

— Жалко. Сигурно струва цяло състояние.

— Да, така изглежда. А бе нали знаеш — за хубавото се плаща.

— Така е. Помогни ми да го подхвана.

— През рамо ли ще го носиш?

— Не, по пожарникарската.

— Ето…

Чу се изшумоляването на найлоновия чувал, след няколко секунди — на втори.

— Давай по-бързо. И без това трябва да приключим с огледа на цялото това място, преди да е минал следващия патрул. Уговорката беше да свършим до петък.

— Да.

Звук от отваряне и затваряне на врата. На входната врата.

Този път Грег реши да не чака, за да се увери, че е сам.

Сграбчи една кърпа за бърсане от бара, смъкна качулката си, избърса лицето и ръцете си и бръкна за пореден път в куфарчето.

Когато извади ръце, в едната държеше нещо подобно на фенерче без леща. Единият му край беше леко издут и от свободния отвор излизаше тънък като конец светлосин кабел. В другата си ръка имаше уред с клавиатура като калкулатор и картон цигари „Кемъл“ без филтър. Миг по-късно стоеше пред сейфа и вкарваше жиците на „калкулатора“ в картона цигари.

— Не мисли, а действай. Не мисли… — повтаряше си той, оставяйки картона и клавиатурата на пода до себе си.

Безкрайно внимателно вкара синия оптичен кабел под диска на ключалката.

— Хайде, миличка, бъди „Си“, моля те… бъди „Си“…

Сейфът можеше да бъде само „Бантам Локс 263“, модел „Си“ или „Ди“. По външния му вид беше невъзможно да се определи. Ако беше „Си“ — проблеми нямаше. Фиброоптичният кабел лесно щеше да мине покрай задействащите щифтове на ключалката и да освети микропроцесора.

Беше ли „Ди“ обаче…

Мисълта да се озове приклещен между полицаи (ако кабелът задействаше алармената система) и убийци бе крайно обезпокоителна.

Кабелът се плъзна сантиметър напред… два… три.

— А!

Сейфът се оказа модел „Си“.

Ново бръкване в куфарчето за изолирбанд. Бързо фиксиране на кабела за диска. После, за да е сигурен, че никаква външна светлина няма да проникне през процепа около диска, той обви кърпата за бърсане няколко пъти около него.

Накрая щракна ключа на източника на ултравиолетова светлина.

Захапал долната си устна, преброи наум до двайсет и изключи генератора.

Смъкна кърпата от диска и пак прекара йонния датчик по вратичката на сейфа.

Стрелките този път не помръднаха.

— Не съм виждал още микрочип, който да устои на добра доза ултравиолет — прошепна той на себе си и изтегли обратно тънкия като конец кабел.

Бързо премери габаритите на сейфа и постави картонената кутия над и малко вдясно от диска, под необичаен ъгъл. Въведе от клавиатурата трицифрен код и кашонът се разстла върху вратичката, сякаш притискан върху нея от гигантска ръка.

— Деветдесет секунди — продължи той да си шепне и въведе следващата комбинация. — Нови деветдесет и… — В този миг на клавиатурата замига червен светодиод.

Без да сваля поглед от мигащата светлинка, Грег започна да прибира останалите си инструменти в куфарчето. И точно посягаше към дискообразния „търсач на сейфове“ зад гърба си, когато внезапно замига зеления индикатор.

Той сграбчи кашона, в който всъщност се намираше кутията мощни магнити с променливо напрежение на полето и изтегли вратичката на сейфа напред и нагоре.

Нямаше време да проявява капризи. Сграбчи малък жълт плик, подобен на онези, които получаваш в бижутериен магазин, дебела папка, пристегната с няколко плоски ластика, и издължена, плоска кожена кутийка.

Кутийката имаше двойна ключалка, беше определено скъпа и изглеждаше доста стара. Но Грег не можеше да си позволи разкоша да се занимава с нея точно сега.

— Окей — каза единият от мъжете, които отвориха вратата и отново влязоха в стаята. — Но казвам ти, жаден съм. Аз поне започвам от бара.

— Добре де, и без това ще трябва да претърсим всичко. Само не се наливай с концентрат.

Единият се насочи към бара.

Грег безшумно затвори и заключи куфарчето си. Пръстите му стиснаха дръжката и той тихо изпусна въздуха от гърдите си.

— Няма страшно, ще пийна една сода — каза мъжът, поглеждайки за миг през рамо. — А ти…

Но така и не успя да довърши изречението си, защото внезапно се сгъна надве от удара на забилото се в слабините му куфарче на крадеца.

После пронизително простена и лицето му почервеня. Без да чака повече, Грег реши да действа. Той скочи на крака, заби рамо в брадичката на превиващия се убиец и го отхвърли назад. Миг по-късно прелетя през тялото му.

На партньора му, който беше стигнал до балкона, бяха необходими две секунди, за да осмисли случващото се. Без да се колебае, той бръкна под сакото си.

— Без пистолети — простена от пода пострадалият след сблъсъка с Грег. — Никакви пистолети!

Това даде на Грег две нови, жизненоважни секунди, за да излети в коридора, водещ към входната врата. Ала вторият убиец го последва по петите.

И тъй като вратата на малката спалня се затръшна в лицето му, вторият спря, извади пистолета си и си пое дълбоко дъх.

— Няма къде да избягаш, копеленце! На четирийсет и петия етаж си и няма никаква шибана външна стълба за евакуация. Сещаш ли се? — Той се ослуша, но чу само странен шум от бързо движение от другата страна на вратата. — Предай се сега и ще се споразумеем какво да правим — рече той и погледна назад, откъдето се приближаваше неговият все още неспособен да дойде на себе си партньор.

— Да не си посмял да стреляш! — предупреди го с мъка червеноликият и натисна ръката му с пистолета надолу. — Само като последна мярка, ясно ли е? Ей, ти… — Той се наведе и повърна на пода и със слаб глас попита: — Чу ли какво ти се каза?

Вторият неохотно отмести пистолета.

Червеноликият притисна с една ръка чатала си, а с другата показа три пръста на своя партньор, който кимна.

Три секунди по-късно двамата разбиха с ритник вратата и проникнаха в помещението зад нея.

Но то беше празно.

Извадиха ножове и се разделиха, за да огледат стаята.

— Хайде, приятел, да не усложняваме нещата…

Никакъв отговор.

— Провери дрешника.

— Какъв дрешник бе, идиот! — изкрещя с последни сили червеноликият и едва не запрати по другия тежката дъбова нощна масичка. — Този е заек!

Вторият изтича до него, коленичи, наведе се и видя дупката в стената.

— Ще избяга през другата врата! — изрева той. — Ти заобиколи! — И на свой ред се промуши през тесния отвор в стената.

Другият накуцвайки изтича навън.

Десет секунди по-късно, столът до бюрото помръдна като че ли от само себе си и изпод пространството за краката изпълзя Грег.

Направи гримаса, поклати глава на някаква своя мисъл и без да се бави, излезе навън.

 

 

Колата чакаше на половин пряка от блока, на паркинга пред магазин за хранителни стоки. Тъй като се намираше на кръстовището, шофьорът виждаше на известно разстояние по Грейвсенд авеню и на доста по-далеч по Трето. Стоеше в колата със слушалка на уокмен в ухото, замечтан в недоловима за случайните минаващи приятна музика. Но това, което слушаше, съвсем не бе романтично:

— Шест-Адам-петдесет и шест. Шест-Адам-петдесет и девет. Шест-Ел-четиридесет. Възможен четири-пет-десет-три. Анонимно от едно-едно-девет-четири на Бийчър. Едно-едно-девет-четири на Бийчър. Мансарден на четири-пет Бейкър. Шест-Адам-петдесет и шест, код три.

Део завъртя ключа на двигателя и извади дясната слушалка от ухото си. Взе клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо избиране на програмиран номер.

— „Син“ в „Алфа“ — отговори с ясен, но напрегнат глас Фос.

— „Сив“ в пункт три. Току-що нещо стана в трети.

— Сигурен ли си, че е трети? — Фос явно звучеше объркан. Не дезориентиран или дрогиран. — Имаме проблем с четвърти, но…

— Потвърдено — прекъсна го Део и провери трафика на кръстовището. — Имам трима, които реагират на нещо в трети. Чакам съвет.

Мразеше да работи с наркомани. Не можеше да си обясни как един толкова предпазлив във всяко едно отношение човек като Грег, търпи такъв около себе си. В края на краищата нали казват… Хм, как беше? „Винаги можеш да разчиташ на наркоман… че ще те предаде.“

— Ъ-ъ, чакай малко. Виждам светлини в трети — каза Фос с тъничък, крехък гласец.

Део дълбоко си пое въздух.

— Чакам указания, „Син“.

Но Фос дълго време не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— „Сив“, остани на пункт три. Ще се обадя допълнително.

Део хвърли гневно телефона на седалката до себе си и се плъзна надолу по нея, защото видя две полицейски коли с включени предупредителни светлини да се насочват и преминават покрай него.

 

 

На вратата на апартамента Грег се поколеба за миг. Но понеже вземането на решения никога не бе представлявало проблем за него, задържа се само за секунда. В мига, в който се увери, че коридорът пред него е свободен, той прекрачи прага и се отправи към стълбищната шахта.

Беше уверен, че онези двамата са задействали безшумната алармена инсталация в 45Б. Това означаваше, че дори да успееше да се отърве от тях, полицията щеше да предприеме претърсване на целия блок. Следователно скривалището му на покрива беше табу.

Така че напълно съзнателно се насочи към стълбището и направи преглед на възможностите пред него.

Не беше предвиждал, че може да му се наложи да се изплъзва на професионални убийци, но по стар навик бе обмислил резервни варианти. Например, какво да направи, ако алармената инсталация случайно се задейства (малко вероятно) или ако нещо непредвидено попречи на изпълнението на предварителния план.

Поклати глава и внимателно отвори вратата на стълбищната площадка, извеждаща към апартаментите на 43-и етаж.

— На стълбите е! — изкрещя гневен глас над него.

Почти веднага изтрещя изстрел и от стената се отчупи парче мазилка, което го перна в лицето му.

Играта се превръщаше в гоненица.

Сградата представляваше паралелепипед — голяма кутия. По дължината минаваше коридор и се засичаше с друг по-къс, който извеждаше към асансьорните площадки. Той се затича по дългия коридор и рязко сви надясно към асансьорите.

И чу вратата към стълбището да се разтваря с трясък зад него.

Двамата убийци бавно тръгнаха по дългия коридор с извадени пистолети, проверявайки вратите, покрай които минаваха. Не казваха нито дума, но намеренията им бяха изписани на лицата. Вторият продължи по дългия коридор, а червеноликият закуцука към вратите на асансьорите.

В един момент спря, погледна жълтеникавия мокет и кимна.

— Насам — извика той на партньора си.

Когато другият се присъедини към него, той посочи две капки кръв и други две малко по-нататък.

Сега тръгнаха по-бавно с насочени към вратите пистолети. Отново проверяваха всяка, без да пропускат. По средата на коридора бяха окуражени от още капки кръв. В този момент клетъчният телефон в джоба на по-старшия иззвъня.

— Да? — попита той и в продължение на цяла минута се наложи да изслуша нечии инструкции. — Не, сър. Това не е проблем. Първата ни работа бе да се погрижим за тях.

Отново замълча и този път дори онзи до него можа да чуе гневния глас в слушалката.

— Вината не е наша, сър. Ъ-ъ, ние бяхме…

— Прекъснати — опита се да му помогне шепнешком неговият партньор.

— … прекъснати… Не, сър. Не… Просто бяхме…

Този път отдалечи слушалката от ухото си, когато човекът от другата страна изкрещя.

— Да, сър. Веднага, сър. — Той сгъна слушалката на телефона, хвърли поглед на оставащите врати и се обърна към партньора си. — Полицаите са долу.

— Мамка му…

— Трябва да се изтеглим по резервния вариант.

Вторият не изглеждаше убеден.

— А полицаите?

— Стария ми каза, че пътят ще е чист още десет минути. След това… няма гаранции.

— Ами, да изчезваме?

— Чакай малко. — Червеноликият проследи следата от кървави капчици до края и погледна вратите от двете страни. — Кучият син е някъде тук — изръмжа той.

— Нямаме време за тези глупости — едва не изкрещя партньорът му. — Времето изтича, дявол да го вземе!

Червеноликият неохотно кимна, направи крачка в посоката, от която бяха дошли, после внезапно се извърна и изстреля по два куршума от пистолета с монтирания на него заглушител във всяка от двете врати.

— Това не е краят, задник — извика той и последва партньора си към стълбището.

— На Стария това никак няма да му хареса — мрачно каза тичащият пред него убиец.

— Я му еби майката.

 

 

От другата страна на улицата Фос допиваше шестата си кутия кока-кола за последния половин час. Захарта и кофеинът щяха да му помогнат да се пребори с нуждата още няколко минути. Но бяха безсилни пред страха и препускащия в жилите му адреналин.

Део се беше обаждал още два пъти, неспособен да скрие безпокойството си, че може би не е заел най-добрата позиция.

В блока отсреща последователно започнаха да се запалват всички лампи. До момента над третия етаж светеше само осветлението на луксозните апартаменти под покрива, но беше ясно, че полицията претърсва всичко наред, започвайки отдолу.

А над сградата бе увиснал полицейски хеликоптер, насочил ослепителния лъч на прожектора си към покрива.

През цялото това време по Грейвсенд с шеметна скорост прииждаха полицейски коли, намаляваха на пряката с Бийчър, за да завият, и спираха пред входа на блока.

Поне до момента никоя от тях не бе заобиколила отзад. В тази нощ на гафове, това бе единствената, макар и слаба утеха.

Откакто Фос се бе пренесъл да живее при Грег — а оттогава двамата имаха в сметката си поне трийсет-четиридесет удара — нито веднъж не се бе случвала такава мащабна издънка. За пръв път от много време насам — раздиран от наркотичния си глад, страха и пълното объркване — Фос се замисли как ли би изглеждал живота му без Грег.

Едно нещо беше сигурно — този живот нямаше да бъде дълъг.

Грег се бе натъкнал на него съвсем случайно в един занемарен офис на службата за социално подпомагане. Беше казал, че търси да наеме бездомник, но иска той да е завършил колеж. Беше изтърсил нещо тъпо от рода на това, че желае поне да се опита да върне дълга си пред обществото, макар да бе се изразил по малко по-различен начин.

Дявол да го вземе, сигурно е имало поне десетина по-подходящи кандидати от мен, мислеше си Фос. Мъже с по-добро образование, без проблеми с наркотиците и без жълта книжка. Така и не бе разбрал какво бе накарало Грег да избере точно наркоман с дълга и добре известна история на дребни мошеничества и измами.

Но той бе направил точно това.

Първата му задача бе да изпълнява ролята на личен сътрудник и да помогне на младежа да натрупа опит в работата с компютри, програмиране и най-общо хардуер и софтуер. Защото точно такава бе специалността на Фос, преди да се захване с наркотиците и да бъде изхвърлен от фирмата за разработване на софтуер в Силициевата долина, когато на работодателя му бе писнало да се занимава със зачестилите му отсъствия и със злоупотребата със служебни средства.

А след като доверието му към Фос бе нараснало — един труднообясним факт — Грег постепенно бе въвел по-възрастния от него мъж в същността на истинската работа.

А Фос се бе захванал за нея с отдавна забравен ентусиазъм и нескрита благодарност.

Защото суровата истина бе, че никой не облича в доверие наркомани, и то с основание. Само че Грег му бе повярвал и макар Фос да го бе провалял в повече случаи, отколкото искаше да си спомня (слава богу, само за дреболии), бе успял поне засега да не го предаде напълно.

По-скоро би умрял.

А през цялото това време го бе измъчвал въпросът „Защо?“.

Защо се бе издънвал пред почти всеки човек, имал нещастието да се познава с него? И защо съдбата бе решила, че може да му предостави още един… примерно петдесети шанс в живота?

Или защо Грег бе решил да се довери на човек — не, не човек, а натъпкан с отрова труп, вървящ само за да си намери място, където да рухне за последен път — вместо нормален, здрав и по-млад партньор? Изобщо друг човек, на когото би могъл безусловно да се довери.

Фос видя, че без да се усети, е смачкал на безполезна топка хартиената кърпичка и избърса потното си лице с краищата на ризата. Обвиняваше себе си за всичко.

Грег неколкократно го бе записвал в различни програми за лечение на наркомани. И винаги бе имал полза… За кратко. Защото винаги бе намирал спринцовка подръка.

А Грег необяснимо бе оставал до него.

Фос знаеше или по-скоро усещаше инстинктивно, че той няма да го изостави. И ще продължи да плаща на пласьорите, които по навик завличаше. И без да се замисли, ще продължи да внася гаранцията за освобождаването му от ареста.

И изобщо ще му помага да остава жив.

Само че този път, загледан в суматохата от другата страна на улицата, Фос особено болезнено усещаше пълното си безсилие и безполезност.

Трудно признание за един заклет наркоман.

Той включи телефона си на първото позвъняване.

— „Син“ на „Алфа“.

— Устиска ли, старче?

— Грег!

— Да. — Умората личеше дори в гласа му. — Не си ли се надрусал?

Фос избърса нос в ръкава си.

— Чист съм, но само аз си знам. — Замълча за няколко секунди. — Три и четири светят като коледни елхи, човече. А в четири дори виждам хора.

Дълго мълчание.

— Полицаи?

— Три патрула. И хеликоптер.

Фос чуваше тежкото дишане на Грег в слушалката.

— В състояние ли си да свършиш още малко работа?

Фос знаеше, че Грег очаква честен отговор.

— Донякъде.

— Запиши каквото ще ти кажа, старче. Точно, до последната буква! Разбра ли ме?

Фос запали настолната лампа и се огледа за бележник.

— Давай.

— Обади се на „Сивия“. Кажи му да отиде на първи резервен. Първи резервен. Повтори.

— Първи резервен.

— След това излез, намери телефонен автомат и позвъни на Карлайл. Не използвай клетъчния телефон и не звъни от офиса. Ясен ли съм?

— И какво да му кажа? — Ръката на Фос се тресеше, капещата от челото му пот мокреше листа, но той упорито продължаваше да записва указанията на Грег.

— Без да използваш никакви имена, разкажи му какво се е случило. — Кратка пауза. — Онова, което ти е известно.

— Какво означава…

— Не разсъждавай! — сряза го Грег и сниши глас. — Просто го направи. След това се прибери у дома. Право у дома. Никакво спиране, никакви пласьори и никакви покупки. Разбрано? И никакви наркотици, преди да си се прибрал.

Фос дълбоко си пое дъх и бавно прибра в джоба си блокчето катранен хероин.

— Обещавам.

Грег прекъсна връзката.

 

 

Не бе имал време да избира най-подходящото място, където да се скрие. Затова бе спрял пред първата врата, сторила му се „чиста“. Беше извадил от джоба си професионален ключарски шперц, с който отключи без проблеми — инстинктът му не го бе излъгал, наистина липсваше алармена инсталация — бе влязъл и заключил отвътре, преди преследвачите му да го видят.

Бе чул репликите на пострадалия убиец при телефонния разговор и по някакво чудо се бе спасил от двата куршума, забили се през вратата в стената до него. След това бе чул отдалечаващите се стъпки, но въпреки това бе изчакал цели десет минути, преди да се осмели да помръдне. А и след това се бе постарал да не вдига много шум.

После се бе обадил на Фос, използвайки телефона на бюрото — вярно риск, но неизбежен — и едва сега можеше да си позволи да се огледа.

Явно се намираше в някаква счетоводна фирма. Имаше два свързани офиса, трети — самостоятелен, приемна и малък склад. Нито следа от алармени системи, впрочем, семплата обстановка ги правеше излишни. Цялото обзавеждане едва ли струваше повече от десет, най-много петнайсет хиляди долара.

Вече се чувстваше малко по-спокоен — макар и далеч не в безопасност — така че се изпъна на дивана в големия офис. Адреналинът в кръвта му постепенно отшумяваше и той най-сетне можеше да си позволи лукса да обмисли вариантите, откриващи се оттук нататък.

Ако телефонният разговор, на който бе станал свидетел, не бе коварна клопка, убийците най-вероятно в този момент напускаха сградата. Това означаваше, че трябва да се съобразява само с полицията долу, а може би вече и горе, на етажа, от който бе избягал. Трябваше да приеме и двете възможности, защото място за грешки просто нямаше. А това поставяше на дневен ред простичкият въпрос: какъв да бъде следващия му ход?

— Какво по-нататък? — изненада се от изречените на глас думи. Огледа се, обезпокоен, че може да са го чули, поклати недоволно глава, стана и се отправи към прозореца.

Оттук не се виждаше нито Бийчър, нито Грейвсенд, само част от Трето и ъгъла на кръстовището, където Део би следвало да го чака.

Със сигурност чака, поправи се той.

Попи потта по челото си със салфетка, която взе от бюрото. Когато свали ръка, видя кръвта.

Загледа се в окървавената салфетка, но не защото раната го притесняваше. Мислите му се върнаха към Студения, труповете и съдържанието на втория сейф, което сега лежеше заключено в куфарчето.

Рано беше да търси отговори на въпросите, които го вълнуваха. Можеха да почакат, докато не се справеше с по-належащите проблеми.

Грег се разходи из апартамента, намери в килера аптечка и с помощта на стенното огледало залепи дълбокото порязване на челото си. През цялото време обмисляше как да се измъкне оттук.

Да се измъкне…

По-късно, когато се озовеше на свобода и си починеше, щеше да анализира случилото се. И щеше да потърси решение на проблема с младите убийци.

И най-вече със Студения.

Сега просто трябваше да слезе по стълбището.

Опря ухо на вратата, остана заслушан няколко минути, избра подходящ момент, ориентирайки се по шума навън, отключи без повече двоумене и излезе в коридора.

Бързо, но без да тича, се насочи към шахтата на стълбището. Открехна вратата и отново се вслуша…

Гласове. Спокойни и уверени — гласове на професионалисти. Но не на убийци. Разнасящи се отгоре, а не под него.

Със спокойствие, идващо само след години хладнокръвни кражби, той бавно заслиза надолу по стълбите.

Спря за малко на двайсет и пети етаж, колкото да успокои дишането си и продължи да слиза, този път малко по-бързо.

Трупове нямаше, убийците си бяха отишли, така че единствената улика в ръцете на полицаите щеше да бъде грозното кърваво петно на девствено белия мокет. Напълно достатъчно, за да им даде основание да извикат подкрепления. Лабораторни техници, детективи, повече патрулни коли, които да отцепят района на блока.

Имаше сигурно още няколко минути, но едва ли повече от пет. А най-вероятно дори още по-малко. Но едно нещо бе извън всякакво съмнение.

Спасението се намираше долу.

Петнайсети етаж.

Десети.

Втори.

Партер.

Сутерен.

Той спря пред вратата за най-горното ниво на подземния гараж. Беше масивна — врата, предназначена да блокира шума и газовете на колите, така че бе безполезно да се опитва да чуе нещо през нея.

Съжалявайки, че не е още с качулка над лицето си, той си пое дълбоко дъх, отправи кратка молитва към Всевишния, отвори вратата и мина през нея.

Тръгна плътно покрай северната стена на гаража в тясната пътечка между колонките, маркиращи клетките за паркиране и самата стена. Беше установил, че това е единственото място, останало извън контрола на телевизионните камери на вътрешната система за сигурност.

Камери, които — беше убеден, че е така — контролираха местата, където полицаите още не бяха стигнали.

Грег предпазливо надникна над капака на колата пред себе си и за пръв път можа да огледа добре входа на гаража.

Алуминиева мрежа, навивана на руло от зъбна предавка. Двигател, задействан от дежурния, посредством бутона на хидравличната система на вътрешната стена или дистанционно на приближаваща кола. Лека конструкция, изпълняваща по-скоро декоративна роля, отколкото като елемент на системата за сигурност, напълно годна да попречи на нежеланите посетители да влязат.

Но не и да излязат.

Той се промъкна странично покрай предавателната кутия, приближи се до високия три метра отвор на вратата, надзърна през мрежата и замръзна при гледката на двете полицейски коли, блокиращи кръстовището на Грейвсенд и Трето. Бавно се изтегли назад, сложи куфарчето на пода и го отвори.

Моментът не беше подходящ да използва любимите му високотехнологични средства за взлом и да решава главоблъсканици. Така че откачи от дъното на куфарчето малка секира.

Погледна за последен път кутията на зъбната предавка над главата си, после се ориентира пак в обстановката навън и направи справка колко е часът. След две минути една стара на външен вид кола бавно навлезе в улицата към блока.

Пуснал музиката със сила, достатъчна да накара прозорците на жилищата, покрай които минава, да звънтят, шофьорът весело махна с ръка на полицаите и безгрижно пое по осевата линия на платното. Видимо пиян, той се качи на единия тротоар, слезе от него, одраска едната от патрулните коли и все така махайки, се усмихна невинно на побеснелите полицаи.

А когато те му изкрещяха да спре, Део включи на скорост и настъпи педала на газта.

Миг по-късно и двете коли полетяха след него, а сирените им напълно заглушиха ударите на секирата върху кутията на зъбната предавка.

И естествено, никой не забеляза облечения в тъмни дрехи мъж, който се изтърколи под частично повдигнатата мрежа на вратата, изправи се, ослуша се и без да бърза, се отдалечи. Просто една призрачна сянка, стопила се в мрака.

 

 

Дългата тъмна лимузина кръстосваше на пръв поглед безцелно из улиците в централната част на града. Килбърн опипа черната найлонова качулка в ръцете си и насочи вниманието си към тъмния диск, който хората му бяха донесли.

— Това ли е всичко?

— Да, сър — потвърди единият от тях.

— Вторият сейф беше празен, сър — с неуверен глас поясни мъжът, чиито слабини продължаваха болезнено да пулсират.

— Да — каза Килбърн и поднесе уреда до очите си. — Вторият сейф, онзи в пода. Който не успяхте сами да намерите. — В гласа му се долавяше не толкова раздразнение, колкото разочарование.

— Щяхме да го открием, господин Килбърн. Бъдете сигурен.

— Дявол да го вземе — намеси се другият, — нали точно защото погледнахме зад бара, открихме онзи тип.

— Само че след като той вече се беше добрал до сейфа — кимна Килбърн.

— Ние вече обсъдихме въпроса — каза първият. — Според нас, този човек е от хората на Кери, защото иначе не би знаел къде да търси.

— И сигурно е имал комбинацията — допълни другият. — Едва ли ще е трудно да го намерим. Ще разследваме обкръжението на Кери, нали така?

— Така — разсеяно се съгласи Килбърн. — Само че ако е бил от неговите хора, едва ли му е трябвало да пробива дупката в стената, за която ми споменахте. — Той замълча, оставяйки думите му да добият тежест. — Да не говорим колко е било наложително да стреляте по него!

Двамата извърнаха глави, за да не срещат погледа му. Колата спря в района на складовете и Килбърн посочи кадилака зад тях.

— Това е за вас, джентълмени — и им отвори вратата.

Двамата без забавяне се измъкнаха навън.

— Ще го заловим до обяд, сър.

— Можете да разчитате.

— Естествено — усмихна се Килбърн. После затвори вратата и каза на шофьора си: — Когато влязат, Пол.

— Да, господин Килбърн — отговори шофьорът и концентрира вниманието си в огледалото за обратно виждане.

Минута по-късно мощна експлозия раздра тишината в квартала. Двата фунта „Сентекс“ поставени под седалката на шофьора, буквално изпариха телата на младите убийци. И оставиха дълбок кратер в пътната настилка зад лимузината.

Килбърн даже не трепна.

— Разбери какво представлява това, Пол — и той му подаде дискообразния предмет. — И най-вече на кого принадлежи.