Ричард Стейнбърг
Взлом (8)

5.

— Дами и господа, лидерът на мнозинството в Сената на Съединените щати и госпожа Ван Нес.

Вяли ръкопляскания, почти заглушени от щракането на фотоапарати, бръмченето на кино- и телевизионни камери и приглушените, но възбудени реплики на присъстващите представители на медиите.

Джеси Джеймс Ван Нес, старши сенатор от Невада, политик с трийсет и пет годишен стаж във вашингтонските коридори на властта и евентуален кандидат на демократите за президент, даваше първата си пресконференция от месец насам.

Но колко необикновен бе този месец. След като практически си бе обезпечил номинирането за кандидат благодарение спечелването на първичните избори в Ню Йорк, лидерът на мнозинството доброволно се бе оттеглил в необяснима за околните самоизолация. Беше се изказвал в Сената, беше вземал участие в най-важните заседания, беше изпълнявал някои задължения на висш партиен функционер, но старателно бе избягвал пресата и не бе контактувал с никого, с изключение на най-близките си приятели и подчинени.

Което, естествено, бе станало повод да плъзнат най-абсурдни слухове.

„Любовницата на сенатора заплашва с разкрития“, се бе осмелил да предположи един таблоид.

„Джеси Джеймс крие минало на наркоман“, бе предположил друг.

„Джеси Джеймс от Невада, забъркан в скандал в казино?“, се бе запитал „Поуст“.

Но днес, както помощникът на Ван Нес за връзки с обществеността бе обявил в кратък факс до водещите информационни агенции, сенаторът щеше да направи изявление за медиите и да вземе отношение по плъзналите слухове. Три телевизионни мрежи излъчваха на живо. Сенаторът влезе в залата усмихнат, прегърнал през раменете жена си. С плътен слънчев загар, облякъл бежово сако над неизменните джинси и полото, той се здрависа с част от журналистите.

Съпругата му се усмихваше лъчезарно и кротко, излъчвайки дискретно част от сексапила си на зряла жена. Точно както го бе правила по време на кампанията на своя съпруг.

Известна като Моли Кавалериста, тя по правило пътуваше два пъти повече от него. Беше способна винаги да намери мила дума при посещение в болница, не се гнусеше да погали главичката на дете в приют и можеше да си придаде заинтригувано в максимална степен изражение при обиколка в завод за производство на интегрални схеми.

И едновременно с това вземаше участие във всяко работно съвещание. Често (а според някои винаги с лекота) схващаше сложните въпроси, отправяни към сенатора, по-точно и по-бързо от него самия.

Но конкретно това бе нещо, което старателно се криеше от обществеността.

— Уау… — възкликна без предисловие Ван Нес, озарявайки с характерната си усмивка почелите го с присъствието си журналисти. — Готов съм да се обзаложа, че тук някъде има скрито пиене и кльопачка…

Представителите на медиите вежливо се засмяха. Харесваха сенатора.

Е, вярно, че можеше да бъде дядо на повечето от тях. Всички знаеха старомодните му възгледи за морала и света. И все пак в епохата на венцеславни празнодумни дърдорковци и на кресливи нищожества, сипещи клишета, само и само да скрият отсъствието на каквито и да било морални устои, този мъж (както и самото му име) внасяше свежа нотка в пустословието наоколо.

Освежаваше, както онзи пословичен любим чичо, който повечето хора имат, дето винаги казва каквото мисли, стига в главата му да се появи някаква мисъл.

Когато смехът затихна, той с лекота продължи нататък, без да поглежда към бележките, които неговият помощник предвидливо бе оставил на катедрата пред него, дълго преди да влезе в залата.

— Е, както виждате, аз съм си цял-целеничък. И съжалявам, че ще разочаровам някои от вас, но няма никакви любовници, никакви позорни семейни тайни или финансови машинации, готови всеки миг да изскочат на бял свят. — Той поспря и замислено свали поглед. — Дявол да го вземе, нека дамите ме извинят за речника, но на моята възраст самата дума „нередност“ отдавна е изпаднала от речника ми.

Отново засмиване сред репортерите.

Лицето на сенатора изведнъж стана напълно сериозно. Леката му усмивка се трансформира в изражение на дълбоко съжаление. Раменете му увиснаха, като че ли неспособни да понесат тежестта на непосилно бреме.

Фотоапаратите отново защракаха, камерите се приближиха колкото може по-близко до него, а Моли загрижено го прегърна през кръста.

— Само преди месец, веднага след първичните избори в Ню Йорк, аз внезапно осъзнах смазващия мащаб на отговорността, която искам да поема. Моите съпартийци и съмишлениците на каузата, която защитавам, ми довериха своите надежди, мечти и вяра. Това е нещо изключително и всеки нормален човек би останал повече от респектиран. — Нова пауза, по време на която сенаторът изглеждаше по-уязвим от очакваното за един закоравял политик. — А аз — повярвайте ми, когато ви го казвам — съм един изключително нормален човек.

Съпругата му леко го притисна до себе си и окуражително му кимна.

Той дълбоко си пое дъх:

— И тогава, само четири дни след онази опияняваща победа в Манхатън, ме сполетя трагедия, която — готов съм да го призная пред вас — едва сега започвам да превъзмогвам. Скъп мой приятел, човек, когото познавам от смутното време след Втората световна война, беше намерен убит в дома му. Джек… — Поредна пауза, сякаш произнасянето на самото име бе наранило душата му. — … Джек бе повече от приятел за мен. От 1944-а насам той бе мой доверен съветник, верен съмишленик и помощник. Не, нека ви го кажа направо — беше ми като брат!

Гласът му се пречупи. Моли го прегърна, за да му вдъхне кураж, и му прошепна успокоителни думи в ухото.

— Сега — каза му всъщност тя в този кратък миг, — сега е моментът! В ръцете ти са, използвай го!

Той кимна, отърси се от моментната проява на чисто човешка слабост, и с изражение на човек, който полага върховно усилие, за да надвие себе си, продължи:

— В котела на емоциите отпреди месец — опиянението ми, което на Джек не било писано да сподели, и скръбта, покрусилата ме при неговата нелепа смърт — аз открих нещо.

Опитният политик разкърши рамене и някак физически се подмлади и разцъфна по-силен от преди пред зоркото и безкомпромисно око на камерите.

— Джек и аз сме израсли в друго време. Време, когато никой не се колебаеше кое е добро и кое зло, защото това бяха лесно разграничими категории. Време, когато хората говореха онова, което мислеха, и когато едно здраво ръкостискане бе достатъчно, за да сключиш сделка. Израснахме в свят, в който хората никога не заключваха входните си врати, съседите си помагаха, а жените и децата можеха без никакъв страх да вървят по улицата, независимо от квартала или часа… Джек Кери и аз се бихме в световна война, за да защитим тези ценности и точно тази мисъл ни крепеше в най-тежките моменти. — Беше започнал да жестикулира със стиснат юмрук, нанасяйки леки удари с него във въздуха, безпогрешно синхронизирани с ускоряващия се патос на речта му. — Но ето че в един момент между онова време и настоящето, между идилията на 50-те и отчаянието на 90-те, ние загубихме всичко. Загубихме онази вяра. Онази надежда. Онова доверие. И когато отчаянието нахлу и в дома на моя приятел, на моя брат, и ми го отне, когато смаза безмилостно живота в неговото тяло и това на неговата секретарка, аз… аз…

Гласът му изневери и той с мъка потисна риданието. Но този път не извърна лице от тълпата пред него. Позволи им да надникнат изумени в най-интимната скръб на обществена фигура, готова да разкрие дори тази страна от душата си пред камерите.

— И аз се предадох на отчаянието. Огънах се пред усещането за пълна безнадеждност, което това безсмислено убийство предизвика у мен. Запитах се: „Почакай, как би могъл да продължиш нататък?“.

Последната пауза му даде възможност да вдигне поглед над главите на присъстващите и да го отправи към дъното на залата.

Никой не помръдваше. Цареше пълна тишина. Шейсет и пет живи човешки статуи бяха замръзнали от изненада пред покъртителната изповед на човека, който повечето от тях искаха да видят като следващ свой президент.

— Но аз трябва да продължа — каза той след трийсетина секунди. — Смъртта на Джек Кери и на другите като него, безжалостно убити от закоравели наркомани, крадци и паразити, изсмукващи жизнените сокове на нашето общество, не може да остане без отзвук в нашите умове! Трябва да извлечем нещо от тези зачестили актове на насилие. Трябва да си направим изводи!… Тази кампания, този кръстоносен поход, ще продължи в името на моя приятел. В негово име и в името на всички останали жертви, аз подновявам моята кампания с нова решимост. Ние ще върнем надеждата на Америка! Ние ще върнем разума на нашето общество! Ние ще триумфираме над злото и мрака и ще изплуваме облагородени от светлината на просперитета, сигурността и гражданския мир, в които всеки американец вярва и на които има правото да се радва!

Аплодисментите бяха бурни — нестихващи и ентусиазирани.

И почти изцяло дължащи се на усилията на шейсетината клакьори на Ван Нес, умело разпределени сред репортерите.

Моли го прегърна продължително и развълнувано, и му прошепна за пред камерите нещо в ухото.

— Как бях?

— Пропусна пасажа за душите, които молят за справедливо възмездие — каза тя и притеснено избърса следите от червило по бузата му.

— Знаеш, че имам друга пресконференция в четири. Тогава ще го използвам — и той я целуна благодарно по бузата.

— Ще отговоря на няколко въпроса — каза той в микрофоните с глас все още задавен от емоции и решителност.

Четиридесет и пет минути по-късно всичко беше приключило.

Той стисна няколко ръце, побъбри с няколко стари приятели, пофлиртува безобидно с няколко от присъстващите дами. След това, хванал подръка „любовта на своя живот“, се отправи към асансьорите в компанията на двамата си помощници и неколцината телохранители.

— Добра реч, сенаторе — каза секретаря, отговарящ за деловите му изяви, без да вдига поглед от винаги разтворения си бележник. — Време за почивка до 3:15…

Ван Нес сви рамене.

— Лошо. Нека прегледаме записа с онази досадница и видим какво може да се направи с нея.

— Веднага, сенаторе.

Ван Нес се здрависа с няколко души от личния си персонал, потупа дружелюбно няколко плещи, повтаряйки онова, което казваше жена му от другата страна на коридора, по който вървяха. Когато наближиха апартамента, там ги пресрещна началникът на неговата канцелария.

— Чудесна работа, сенаторе! Не знам дали остана сухо око в залата.

Човекът, който можеше да стане президент на САЩ, безразлично сви рамене и влезе в Президентския апартамент на хотела. Отправи се без колебание към бара и наля бърбън с изворна вода за себе си и чаша бяло вино за жена си.

— Дойде ли?

— В съседната стая е, сенаторе.

Ван Нес махна с чашата.

— Добре, доведете старото момче. — После забеляза моментното колебание на старшия си помощник и проследи погледа му: — Ъ-ъ… агент Гроувър?

Агентът, седнал пред малко бюро в другия край на стаята, вдигна поглед:

— Да, сенаторе?

— Ще ни извините ли за секунда?

— Разбира се, сенаторе. — Той направи знак на другите двама агенти в стаята да го последват и отвори вратата. — Ще чакаме отвън, сенаторе.

После поспря, както би направил на негово място всеки друг агент със стаж в Белия дом, изчаквайки вкарването на инвалидната количка с един старец (прехвърлил деветдесетте).

— Мислех, че е умрял — прошепна на Гроувър един от агентите, докато затваряха вратата откъм коридора.

— Много мислиш — сряза го Гроувър, преди да се захване с поредната от многото си задачи.

Но усети тревожно чувство.

Избутаха количката на стареца до дивана, дадоха му бутилка охладена минерална вода, а междувременно помощниците на Ван Нес деликатно оставиха сенатора и жена му насаме с госта.

Ван Нес излезе иззад бара, размени питиетата с жена си и хванал винената чаша за издълженото столче седна на дивана срещу стареца. Жена му отпи голяма глътка бърбън, преди да се присъедини към тях.

— Интересна реч, сенаторе. — Гласът на стареца беше изненадващо силен, но нищо не можеше да се сравни с пламъка в очите му. — Не знаех, че двамата с Кери сте чак толкова близки — допълни той с едва доловима осъдителна усмивка.

Ван Нес опита виното.

— Пресата така или иначе все някога щеше да разкрие, че се познаваме.

— Дали? — Старецът замълча. — Е, да допуснем — съгласи се накрая той, показвайки, че не отдава голямо значение на това. — Моли, великолепна си както винаги.

Тя се наведе и внимателно го целуна по бузата.

— Отдавна не сме се виждали, господин секретар.

„Секретаря“, човекът напуснал отдавна кабинета, на който името му бе станало синоним, се замисли над думите й, докато я изучаваше с поглед. После, сякаш отхвърлил някакво неуместно подозрение, насочи отново вниманието си към Ван Нес.

— Трябва да си призная, че не харесвам образа на покойния господин Кери като жертва за каузата на истината, справедливостта и американските ценности.

— Е, вече ни бяха отправени някои смущаващи запитвания — опита да се защити Ван Нес.

— Смущаващи, но добре премерени — бързо поясни Моли. — Трябваше да предприемем нещо, преди нещата да излязат от контрол. Да нанесем превантивен удар, ако щете.

— Не ми харесва — повтори Секретаря между две глътки вода. — Изобщо не ми харесва.

Ван Нес остави чашата с вино.

— Работим в момента с нашите хора в организацията на Кери. Единствената версия, която ще стигне до пресата, е нашата. Дявол да го вземе, дори неговите хора повярваха! — Той не скри задоволството си.

— Кога всъщност видяхте Кери за последен път, сенаторе?

Ван Нес сви рамене.

— На всички е известно, че той беше необщителен. Беше направо маниак в това отношение.

— Ще кажем, че не е искал да афишира приятелството си с Джеси — подхвърли Моли. — Така че изглежда дори още по-добре.

— Да се надяваме. — Нова глътка вода и Секретаря извади папка от специално отделение в инвалидната си количка. — Ето информацията, което искахте. — Двамата Ван Нес се опитаха да прочетат нещо, макар и на обратно. — От първоначалния състав на „Умбра“ — бавно започна Секретаря, без да прави чести справки с листата, които държеше, — са останали шестима. В това число забележителният господин Килбърн.

— А другите петима? — Гласът на Ван Нес бе спаднал до почтителен шепот.

— Двама бяха локализирани зад граница. За тях ще се погрижат други… органи. Господин Килбърн е инструктиран да концентрира вниманието си върху останалите трима.

— Кои са те? — осмели се да попита Моли.

Секретаря леко се усмихна, докато разглеждаше еднакво загрижените им, почти идентично изглеждащи лица. След това за миг погледна по-внимателно лицето на онази, която някога можеше да му стане любовница. Ако времето и мястото не бяха направили това изключено. Преди толкова години, че даже не беше сигурен дали тази мисъл наистина е спомен или само фантазия.

— Остава, разбира се, онзи проблем — продължи той, игнорирайки въпроса на Моли. — Проблем, който според мен би следвало да ви безпокои много повече, отколкото пренасянето в отвъдното на бивши приятели.

Моли се вгледа в непроницаемо мъртвите очи на човека пред тях. Той криеше нещо. Беше сигурна в това.

— Предположихме, че сте се погрижили за проблемите — каза тя със сериозен глас. — И когато не се обадихте в продължение на цели три седмици…

— Освен това — прекъсна я Ван Нес, — ако онзи тип разполага с нещо…

— Той може да реши да изчака да наближат изборите, преди да използва онова, с което разполага. А защо не и след изборите. — Старецът се замисли над евентуалната изгода от вариантите.

— Има ли нещо? — Сенаторът изведнъж се напрегна като стегнато навита пружина.

Секретаря продължи да се взира в очите на Ван Нес, но след малко леко поклати глава.

— Нуждаете ли се от нещо? — тихо попита той.

Двамата се спогледаха и се разбраха.

— Не до след конгреса. Приоритетите остават както досега: всичко за стратегията на противника или най-близките му намерения.

— Естествено. — Секретаря върна папката в отделението на количката си. — Междувременно ще ви държим в течение. Нашите очаквания са атмосферата да се разведри много преди изборите.

— Лъже, Джес — отсече Моли с глас, в който нямаше и сянка на съмнение.

Секретаря бегло я погледна, после върна погледа си върху Ван Нес.

— Лъжа ли, сенаторе?

Моли стана и доля бърбън в полупразната си чаша.

— Погледни го — настоя тя, — не усещаш ли миризмата?

Мъжът в инвалидната количка продължаваше втренчено да гледа сенатора.

— Сенаторе?

Ван Нес потри брадичка. Знаеше, че не е най-умният човек на света. Не беше и най-образованият, а най-малко от всичко бе надарен с интуиция. Но знаеше две други неща.

Първо, беше се оженил за най-умната, най-образованата и най-надарената с интуиция жена, която някога бе познавал.

И второ, мъжът пред него бе един от най-изобретателните и неморални хора в… — Подобна констатация не му изглеждаше ни най-малко пресилена. — … в цялата вселена.

Така че отпи от виното и продължи да изчаква.

Старецът в количката не показваше никакви признаци на вълнение.

— Килбърн изобщо не е успял да се придвижи напред в издирването на онзи нежелан свидетел, нали така? — Моли пристъпи напред и се надвеси над стареца. — Питам, така ли е?

— Има ли някакво значение? — проговори накрая той.

— Дали има значение! — За миг изглеждаше, че Моли е готова да го зашлеви. — Имало ли значение?! Единствената ни грижа в момента е да не се изцапаме до ноември и сме в Белия дом, а според него нямало значение, че Джо и Макс могат да се появят в шоуто на Опра!

— Не ми се вярва да се съгласят на това — усмихна се малко странно Секретаря.

— Успокой се, Моли — каза Ван Нес, без да сваля поглед от него. — Той иска да каже, че всеки, който по някакъв начин проникне или се озове в положение да свърже имената ни с… — Кратка пауза. — … за него ще се погрижат? — И той се опита да проникне с поглед в злото сърце на човека пред себе си. — Или бъркам?

Секретаря въздъхна.

— Истината е, че трябваше да се погрижим за тези неща преди години. — Дълга глътка от бутилката, която стискаше с покритата си от старчески петна ръка. — Трябваше да премахнем старите, изгнили, ненадеждни и безполезни брънки от веригата. — Той замълча и се извърна към гневната жена до себе си. — Но станахме жертва на заблуждението, че времето ще реши проблема вместо нас. Ето че сега събитията ни заставят да предприемем нещо сами.

— И какво ще правим с този крадец? Как беше… Пикаро? — Изпуснала пословичния си гняв през вентила, Моли бързо се успокои.

— Той е наш, винаги когато пожелаем, скъпа Моли — успокои я старецът. — И ти ще можеш да го поднесеш на любимите си репортери като символ, олицетворяващ падението на нравите в днешна Америка. — Той се усмихна. — Преди конгреса, разбира се.

— Да го поднеса мъртъв, надявам се.

— Както пожелаеш, ангел мой. — Старецът, който се чувстваше стар дори в тази компания, леко се изкашля. — Имаш ли нещо против да ми донесеш хапчетата от моя помощник. Той е по коридора в стая 208.

Моли се поколеба, но съпругът й кимна. Тя се усмихна с добре отработената си усмивка и потупа стареца по гърба.

— Добре, господин секретар. Веднага се връщам.

В мига, в който вратата се затвори зад нея, Ван Нес се премести близо на дивана до изведнъж съвзелия се екссекретар.

— Лъжец! — Секретаря вдигна въпросително вежди. Ван Нес се засмя: — Наистина ли вярваш, че Килбърн може да натика онзи дух обратно в бутилката? — Насмешката в гласа му беше повече от явна.

— „Умбра“ е единствената нишка — каза Секретаря с искрено съжаление. — Навън няма никой, освен отдавна излезлите в пенсия, който би могъл да разпространява информация. И определено никой в… — Той се подсмихна. — Така че може да бъде само някой от твоите стари…

— Колеги — тутакси додаде Ван Нес.

Секретаря кимна, леко озадачен от избора на думата.

— Значи трябва да е някой от старите ти колеги. Никой друг по никакъв начин не би могъл да навреди на мен, на вас. — Гласът на Секретаря изведнъж бе станал топъл.

Ван Нес кимна.

— Само че винаги има още някой. Сам ти си ме учил да мисля така. — Пауза. — Ами онази телевизионна продуцентка, за която спомена миналия път? После крадеца…

— Въпросите на продуцентката бяха много по-близо до истината, отколкото вярвам, че тя осъзнава — призна с въздишка Секретаря. — Но до момента тя разполага само със случайно избрани парчета от мозайката. И е безкрайно далеч от цялата картина. Според MJ-6 нейният източник пази в тайна по-голямата част от нещата, които са му известни. Може би се надява, че тя ще се досети сама и така ще му спести необходимостта да се подлага на риск да бъде разкрит, ако й даде по-подробна информация.

— Надявам се, че е поставена под наблюдение.

Секретаря се засмя.

— Нали не се опитваш да ме обидиш?

— А как стоят нещата с крадеца?

За пръв път от началото на разговора, старият ветеран от безчет тайни войни стана неуверен.

— Този човек изглежда се е пръкнал в нашия свят от нищото преди десет години. Няма досие, няма минало — единственото, което има за него, е внимателно сглобена архивна информация, която не казва нищо.

— Мислиш, че може да е от тайните служби?

— Направо вони на това, както би се изразило твоето деликатно цвете. — Той взе ръката на сенатора в своята и успокоително я потупа. — Ще го намерим, Джес, обещавам ти.

Ван Нес погледна в очите на стареца и се опита да открие поне там увереността, която отсъстваше в гласа му.

— С какво разполага той? В каква степен може да ни навреди?

— Колко силно бих искал да знам — задави се той от страх и отчаяние.

Ван Нес дълбоко си пое въздух.

— Майкъл, аз съм решен да стана президент. И повярвай ми, убеден съм, че ще бъда добър президент.

— И ние искаме да бъдеш такъв, Джес. — Пауза. — Аз самият особено държа на това. — Той притегли ръцете на по-младия от него мъж до устните си и ги целуна. С леко докосване на напуканите си сухи устни.

„Устни на покойник“, помисли си Джес или по-скоро си припомни усещането. Тяхното минало и настояще бяха толкова тясно преплетени, затънали в блатото на службата в името на обществото и едновременно с това на личната им дистанцираност от тази служба, че биха могли да изиграят този момент във всяка секунда през последните четиридесет години. И дори вече го бяха правили.

А докосването на тези сухи устни винаги му се бе струвало като последна ласка на съсухрен труп. Независимо дали беше по време на идеализма и невинността на младежките му години, или по време на цинизма и грубата реалност на кандидатпрезидентската му кампания.

— Искам да ме държиш в течение — каза Ван Нес с глас, който бе в равна степен уговарящ и прелъстителен.

— Винаги. — Секретаря замлъкна и се запита може би за стотен път дали Ван Нес наистина е най-добрият му избор, но бързо прогони съмненията си.

Каквито и да бяха истинските му чувства към този човек — независимо дали сега или в миналото, което може да бе съществувало или да бе измислено — Ван Нес беше единственият избор. Единственият, който разбираше, който бе видял и който бе взел участие. Единственият, който можеше да продължи изпълнението на Плана, съставен толкова отдавна, че неговата цел сега изглеждаше мъглява и неясна. Но Ван Нес, въпреки всичките си недостатъци, все още виждаше нещата с онази кристална яснота, която старецът вече намираше само в собственото си огледало.

Така че онова, което предстоеше, трябваше да стане от любов, а не по необходимост, защото иначе кристалът можеше да се пръсне и да провали половинвековен труд.

— Винаги, господин президент — усмихна се Секретаря и стисна ръката на сенатора. — Винаги, Джес.

 

 

Далеч от тях, някъде в прерията на Канзас, всякакви мисли за власт, амбиции и конспирация биха изглеждали напълно неуместни. Тук бе сърцето на Америка — мястото, където казват каквото мислят и правят каквото са казали.

Или поне така беше написано на големите картони, които трябваше да подскажат правилните думи на един репортер, загубил почва под краката си.

Изправени пред едностайното дъсчено училище, хората от телевизионния екип чакаха въпросния репортер да даде сигнал, че е готов. Мъжът облиза устни, приглади немирния кичур, готов да се развее при най-лекия полъх на вятъра, въздъхна дълбоко няколко пъти и най-сетне кимна.

— Добре. О, господи! — простена изгубилата търпение продуцентка и смени предишния картон със следващ. — Хайде сега да опитаме наведнъж всичко.

— С кадър на вратата ли да започна, Меган, или предпочиташ прозореца? — попита операторът, без да откъсва око от визьора.

Меган Търнър, продуцент на предаване, изследовател, сценарист, режисьор и понякога шофьор на микробус, посочи училището.

— Дай прозореца, изтегли към вратата, а след това панорамна картина наляво, така че Стив Стънинг величествено да влезе в кадър.

— Ясно — каза той. — Започваме.

— Чух всичко — кисело се обади репортерът. — Подобно отношение едва ли ще ме убеди да работя с теб за новото магазинно предаване.

— Обещаваш ли?

Меган се усмихна и застана пред камерата с цифровата клапа.

— Епизод 245А, „По-необикновено от измислица“. Финал, първи дубъл. — Тя удари клапата и бързо се изтегли от кадър, преди репортерът да е започнал.

— Може би никога няма да разберем какво е ставало в това откъснато от света училище. Дали е врата към друг свят? Или място, където ненамерилите покой духове от равнините се събират, за да разкажат поредната история за пионерите на Дивия запад? А може би е екстрасензорен акумулатор, послушно натрупал в себе си психичната енергия на стотиците деца, които е приютявал през последните стотина години? — Той направи пауза, когато операторът го подмина и с равен ход се отправи към вратата, която се отвори като че ли от само себе си. — Или е само къс от нашата история, и още по-точно от всички наши истории, който се бори да оцелее срещу неумолимата експанзия на урбанизацията? Кой знае? Но едно нещо е сигурно… — Нова драматична пауза. — Истината е по-необикновена от измислицата. Люк Келог, от Гранд Джънкшън, Канзас.

Меган изчака още секунда и пристъпи напред.

— И… край. Този път се получи както трябва. Много ви благодаря. Сега да се приготвим за обиколката вътре.

Дребна стара дама в джинси и риза с надпис на гърба „Спасете сградата на училището“, надникна през вратата.

— Аз добре ли бях, госпожице Търнър?

Меган й се усмихна.

— Беше идеална, скъпа. Просто перфектна.

Лицето на жената грейна.

— О, как бих искала един от духовете да се появи сега, докато сте тук. Те обикновено са много по-общителни.

— Ъ-ъ, да. — Меган се озърна с надеждата някой да я отърве от тази симпатична, но побъркана старица. — Люк! — Тя се пресегна и дръпна безцеремонно репортера от огледалото, което си беше нагласил в микробуса. — Госпожо Джонсън, това е Люк Келог.

Жената, която беше над осемдесетте, се изчерви и притеснено се закиска като ученичка.

— О-о, господин Келог! Гледам ви всеки уикенд. Аз съм най-голямата ви почитателка.

Суетен като повечето мъже, той доволно се усмихна:

— Винаги ми е приятно да се запозная с искрен почитател.

— О, бъдете сигурен. Гледала съм всичките ви предавания. Без значения колко са тъпи. Аз съм най-вярната ви публика.

— Мислех, че госпожа Джонсън може да пожелае да ви разходи вътре, преди да сме започнали снимките — подкани Меган и мина между двамата, за да излезе през вратата. Едва се сдържаше да не прихне.

— Но, разбира се — охотно се съгласи репортерът и тръгна към училището заедно със старата дама.

— Нямам търпение да ви представя на духа на стария Хамънд — бъбреше тя. — Той ви обича повече и от мен.

— Много си гадна, да знаеш — ухили се старият оператор на когото веднага всичко бе станало ясно.

Меган весело се засмя заедно с него, отметна нещо в бележника си и се огледа:

— Къде ще снимаме залеза?

Операторът сви рамене и избърса с мека кърпа обектива.

— Където и да е. Това не е „60 минути“, нали?

Меган въздъхна дълбоко и се съгласи.

— Не, не е дори двайсет минути.

После се отдалечи, уж за да провери изгледа от хълма на изток от селцето.

„По-необикновено от измислица“ не само нямаше нищо общо с „60 минути“, но даже изглеждаше неуместно да се споменава името на предшественика на всички магазинни предавания, при условие че си облякъл яке с надпис „По-необикновено“.

Едночасовото документално предаване се бе специализирало в пресъздаването на истории, от които таблоидите се изприщваха. През последните шест месеца Меган бе направила поне няколко филма по една и съща тема: стари училищни сгради, из които бродят духове.

Но спектърът беше доста по-широк: невинни момчета, обладани от демони, групови изнасилвания на кралицата на абитуриентския бал, показания на очевидци, видели йети да отвлича девойки от групата за окуражаване на училищния футболен отбор, с цел да ги направи свои сексуални робини, извънземни пришълци отвели със себе си простовати южняци, за да заселят отново умиращата си планета, заключителни доклади на тайни правителствени програми, имали за цел да бъдат изловени обратно демоните, отскубнали се на свобода при последното изригване на вулкана Сейнт Хелън.

Беше ги снимала наред и без много да подбира, но сериозно, с професионално око.

А през цялото това време бе разпращала трудовата си характеристика (в която не бе включила спецификата на последната си работа) до всички информационни агенции в страната.

Докато търсеше най-ефектното място за снимане на западния хоризонт, така че на преден план да изпъква изгнилата училищна сграда, тя остави мислите си да се отклонят.

С университетска диплома по журналистика, тригодишен стаж като полицейски репортер за голям всекидневник в Средния Запад и други пет, посветени на криминалната хроника в Чикаго, тя беше склонна да повярва, че в телевизията я очаква бърза кариера без сътресения, финалът на която естествено щеше да бъде като директор на вашингтонското бюро за Си Би Ес или Си Ен Ен, или най-малкото втори водещ на „60 минути“. Само че нещата се бяха развили по-различно. Докато по-фотогеничните, по-надарени с красиви лица (изкуствени или естествени) бъбривки ставаха репортери на централни предавания, водещи на шоу програми през уикенда или поне изгряващи на небосклона новинари в големите компании, тя бе останала забравена. Беше установила трудно подобрим рекорд по продължителност като продуцент на второстепенно предаване.

И не само на второстепенно, ами направо най-нископоставеното предаване в цялата схема на телевизионните предавания.

Беше приела предложението за „По-необикновено“, защото бе повярвала, че това е само проверка, преди да бъде допусната в светая светих на новосформираната ТВ мрежа. За да бъде под ръка, когато започне формирането на разните отдели, за да има вече опит и да бъде забелязана като самороден талант, чакащ и заслужаващ признание и награда.

Меган не бе жалила усилия, за да помогне това да се случи.

Без да пести личното си време тя се бе срещала, запознавала, уговаряла, разговаряла и черпила всички висши държавни служители, в компанията на които се бе озовавала. И постепенно си бе създала репутацията на жена, с която може да бъде споделена тайна и която може да опази самоличността на своя източник.

Всъщност последното не се бе оказало чак толкова трудно. В крайна сметка тя бе разполагала с много малко възможности да разкаже своите най-интересни истории, ако бе пожелала да го стори. Най-сериозната от които бяха например късите репортажи за сродното предаване „Из страната“.

След като разбра, че новинарският отдел е окончателно окомплектован, тя се захвана да върши услуги за неговите шефове и често ги предупреждаваше за сензационни новини, пропуснати от другите канали. Не спираше обаче да произвежда истории за духове и призраци, необходими за всички шоу програми на мрежата. Без да престава да създава възможно най-качествената продукция, показвана някога по собственото й лайняно предаване.

И ето че един ден — след всички екзорсизми, засичания на НЛО и ужасии с обезобразяване на невинни говеда — я бяха повикали в офиса на президента на мрежата.

— Меган — каза й бизнес дамата, — смятаме, че тази мрежа се нуждае от магазинно предаване в централно време, което да съперничи на „48 часа“ и „Преразказано минало“ на Ен Би Си. Мислиш ли, че можеш да помогнеш да го реализираме?

Господи, тя едва не се бе разплакала като чу предложението.

А после наистина се разплака, докато слушаше подробностите.

— Искаме това да бъде амбициозно предаване, което да подтиква към размисъл. Бихме могли да го наречем „По-необикновено от измислица“. А защо не „Отвъд необикновеното“? Какво мислиш?

Какво можеше да мисли?

Най-сетне избра подходящо място за страховит кадър към залеза и тръгна обратно в посока на училищната сграда.

Насили се да се убеди, че щом това е най-доброто, което могат да й предложат, тогава тя ще положи всички усилия да експлоатира тази възможност до край. Продължавайки все така с минимален бюджет и персонал от трима души, използвайки стария екип на „По-необикновено от измислица“ и съществуващата кореспондентска мрежа, Меган бавно и методично бе започнала да връща предаването към нов живот. Като приключеха с това училище, имаше за довършване историята за загадъчното блатно чудовище в Луизиана. И тогава, тогава вече щеше да посвети цялото си време на новото предаване.

„Въпроси“ — бе настояла да го нарекат така — беше последният й шанс. Шанс, от който бе твърдо решена да се възползва.

Мрежата може и да искаше голотии, долнопробни секс скандали и налудничави репортажи за хора в екстремни ситуации, но тя щеше да предложи нещо съвсем различно.

Дебютът на „Въпроси“ щеше да удари безмилостно и да разчовърка без колебание някоя от големите мистерии на нашето време. Щеше да направи подробно изследване на съществуващите източници, всяко твърдение щеше да бъде надлежно документирано. Предаването щеше да бръкне дълбоко в черното сърце на корупцията, измамата и премълчаното, които (тя самата щеше да заяви този стремеж в представянето на предаването) „съществуваха в задния ни двор“.

И ето вече няколко седмици тя бе използвала всяка свободна минута, за да преглежда репортажи от старите вестници. Беше се захванала да интервюира всеки, който изглеждаше по един или друг начин свързан със секретни операции (зад които можеха да стоят незаконни далавери), от които се надяваше нещо да изскочи.

Отне й доста време, но най-сетне бе избрала подходящата мистерия, с която да започне новото си предаване.

Първото предаване на „Въпроси“ щеше да фокусира вниманието на зрителя върху загадъчния военен конвой, който изглежда бе поел през Югозападните щати в средата на 50-те.

И да разкаже за серията загадъчни убийства, които бяха очертали маршрута.

Е, може да не беше точно онова, от което мрежата имаше нужда, и може би щяха да й трият сол на главата, когато предаването се излъчеше. Защото — това просто нямаше как да се скрие — тук не ставаше и дума за гротескните дивотии, благодарение на които мрежата процъфтяваше.

Но това не я вълнуваше.

Това щяха да бъдат шейсет минути филм, по време на който тя щеше да демонстрира таланта си пред хора, които можеха да го оценят. Онези малцина заклети поклонници на Кронкайт, Мъроу, Едуардс и Севарейд, които разбираха, че едно куче, обладано от духа на Тед Бънди, не прави новините.

А ако се провалеше… Е, поне щеше да е опитала всичко по достоен за нея начин.

По нейния начин!

Защото тя не беше трофеен водещ — мъж или жена, чието показване пред камерата може да скрие духовната нищета или вътрешната грозота, които масите никога нямаше да зърнат.

И никога нямаше да си прокара път нагоре с креватна гимнастика, макар понякога да се бе запитвала до какъв компромис би стигнала, ако й се отвореше истинска възможност. За зло или за добро това не се бе случило, така че сега се утешаваше, че никога не би поела по пътя на жените, изстреляни към върховете на славата благодарение на сексуалната си акробатика — а не заради способността им да намерят, анализират и създадат (а даже и да прочетат думата) новина.

Тя нямаше да се продаде!

Във всеки случай не изцяло.

Защото демонът трябваше да бъде нахранен.

Меган си представи своя демон, кацнал комфортно на рамото й и забавляващ се да подклажда с бесен шепот някоя покълнала амбиция.

„Той е твой — шепнеше демонът през безсънните нощи, смутени от неистовото търсене на истината в остъклените студия за монтаж. — Ти си по-умна от тях. По-съобразителна. Посегни, опипай го! Погали го. Вслушай се, помириши го, докосни го. Той е там. Твоят момент. И всичко, което трябва да направиш, е… да го вземеш!“

Една отдавна починала майка и един отдавна пръждосал се баща бяха създали жена, психически издръжлива, физически смела и най-вече жадуваща в сърцето си обещанието на демона да се сбъдне. До такава степен вярваща в истината на посланието, че бе готова да зареже всичко останало — лично щастие, приятели, любовници, подобие на нормален живот — само и само това втурване напред да се увенчае с победа. Способна да резюмира смисъла на целия си живот с преследването на онази най-славна, но и така трудна за дефиниране думичка — триумф.

И докато не го постигнеше, всичко друго оставаше на заден план.

Освен „Въпроси“.

За това първо поведение тя и малкият й, но верен екип бяха интервюирали цяла върволица отдавна пенсионирали се шерифи и полицейски началници, имали нещо общо с въпросния тайнствен конвой. Все хора, на които други тайнствени хора бяха наредили да не разследват загадъчните случаи на смърт в техните градове. Няколко от тях й бяха дали имената на очевидци, които на свой ред й бяха разказали за „странни случки“ или среднощни посещения от страна на правителствени служители.

Много неща все още оставаха неясни. Но вече се бяха понатрупали достатъчно доказателства, сочещи, че правителството (оставаше тайна коя точно от неговите служби) е изплатило хиляди под формата на компенсации. Беше купувало ново оборудване на фермери или земевладелци. Беше им продавало държавна земя на цени доста под пазарните. И всичко това срещу тяхното мълчание. Много хора продължаваха да отказват да разговарят на тази тема.

И никой не искаше да говори за най-интересното — случаите на смърт. Колко души, какво е станало с телата и така нататък.

Така че историята бе налице, оставаше да се попълнят празните места в нея.

След подаването на повече от шейсет и пет молби за достъп до секретни документи въз основа на Закона за свобода на информацията, тя вече беше готова да се откаже. Националната служба на архивите, ЦРУ, Пентагона — всички или направо й бяха отказали въпросните сведения, или й бяха дали силно редактирана версия на желаните документи, по които следите от черно мастило на цензорите на практика не бяха оставили нищо интересно за научаване.

Повече от ясно бе, че се е натъкнала на нещо интересно. Само дето не се знаеше какво точно представлява то. И докато не можеше да отговори на този елементарен въпрос, предаването никога нямаше да излезе в ефир.

И тогава някой й се бе обадил.

Мъжки глас, неопределим по възраст и расова принадлежност, й бе казал да провери какво има под крайпътния контейнер за боклук, недалеч от дома й в Лос Анджелис. Въпреки че очакваше някоя тъпа шега, тя все пак бе отишла да провери.

Намери пет умалени ксероксни копия. Изглежда бяха справка за сведение, подготвена от една президентска администрация за следващата. Това трябваше да бъде нишката, която гарантираше съществуването на една стара конспирация, тайната за която се съхраняваше от малцината посветени във всяко правителство. Документът описваше подробно смъртните случаи (общо седем на брой) и загадъчно споменаваше за „нуждата да бъдат опазени на всяка цена Джо Грей и Макс Грей от публични разкрития“. Точно тази необходимост бе довела до смъртта на седмината.

Други източници бяха потвърдили поне стила, ако не съдържанието на документа, носещ гриф „Строго секретно! Само на вниманието на Меджик“. Последващото разследване (на местните вестници от онова време, чрез разговори с пенсионирани военни, които признаваха, че им е било заповядано да очистят от трафик определени кръстовища в определено време, за да осигурят безпрепятственото преминаване на секретен конвой) беше дало на Меган, ако не ясна картина, то поне представа за онова, което се бе случило.

Следващите обаждания на анонимния информатор бяха последвани от предоставянето на още документи, бяха отговорили на някои от въпросите, които не й даваха покой, и бяха поставили нови.

Както и бяха предизвикали любопитна реакция.

Информаторът й я предупреди (и тя се бе убедила), че телефонът й се подслушва. Пощата й също бе започнала странно да се бави и най-вероятно бе подложена на перлюстрация^[1]. Но един неин близък приятел от ФБР — човек на когото повече вярваше, отколкото обичаше — потвърди, че който и да прави това, каквото и да е то, не е от ФБР. И й бе обещал да й се обади, когато научи нещо повече.

А след това бе отказал да отговаря на позвъняванията й.

Но информаторът бе продължил да й се обажда и по-важното — бе продължил да й предоставя скъпоценни документи.

Всичко това допреди три седмици.

Изведнъж, най-неочаквано, всичко бе приключило. Никакви обаждания, никакви документи. Само странно, тревожно мълчание.

Това не я бе отказало, защото тя вече разполагаше с достатъчно материал, за да започне излъчването на историята. Но материалът щеше да се състои само от поставянето на въпроси без отговор. Не по-различно от това, с което се занимаваше в „По-необикновено“.

Много далеч от това, което си бе поставила за цел да направи.

В този момент операторът й махна с ръка:

— Търсят те по телефона.

Тя кимна и посегна за клетъчния телефон в чантата си.

Но операторът поклати глава и посочи към сградата на училището.

— На кого си дала този номер?

Меган сви рамене и влезе. Намери телефона на масата в учителската стая.

— Търнър.

Кратка пауза.

— Липсвах ли ти?

Тя замръзна, познала неизменно приглушения глас на своя информатор.

— Добре ли си? Помислих, че може би…

Гласът я прекъсна:

— Времето ти изтича — напрегнато каза той. — Трябва да действаш по-бързо или… ще намериш бюфета празен.

Меган се огледа. Стаята беше празна.

— Имам нужда от още нещо. Сама не мога да пробия никъде.

— Опитай по-настойчиво.

Тя замълча, мъчейки се да състави набързо списък от въпроси, които трябваше да му зададе.

— Досега документирахме по-голямата част от маршрута на конвоя с изключение на началото и края му. Знам за седемте смъртни случая, описани в документите, както и за други три — доста по на север. Но трябва да свържа всичко това в едно цяло. Нямам нито един отговор на въпрос, започващ със „защо“ — рече тя и затаи дъх в очакване на реакция от другата страна.

Дълго време той не каза нищо.

— Ами ОМ-трафика? Провери ли?

Меган отново въздъхна.

— Натъкнах се на осем споменавания в разсекретени телекси на Отдела за мобилизация, където става дума за Джо или Макс Грей. Но нищо интересно след 1954-а. Никакви подробности кои са те, какво са направили и защо практически всички останали документи, в които се споменават имената им, са засекретени. — Тя спря да си поеме дъх и додаде: — Сигурен ли си, че са били част от конвоя?

— По същество конвоят беше заради тях.

Тя се замисли.

— Живи ли са още?

Никакъв отговор.

— Те ли са предвождали конвоя?

Този път въпросът й предизвика лек смях.

— Интересно предположение.

Тя усети, че информаторът й е в добро настроение. Дали да не продължи в този тон?

— Защо? — поинтересува се небрежно. — Да не са високопоставени членове на чужда делегация? Да не би конвоят да е само туристическа обиколка из американската пустиня?

— Нека кажем — отговори информаторът след дълга пауза, — че са движещата сила на конвоя. В края на краищата, какво е конвой без шофьори?

— Шофьори?! — тихо възкликна тя. Меган вече се бе убедила, че информаторът й е сведущ по всички въпроси, но предпочита да говори завоалирано, вместо да казва нещата направо. Преди да се покрие за толкова дълго, той се бе обаждал, за да й даде нови документи само когато бе стигала до задънена улица. — И тези „шофьори“ били ли са командировани при военните? — Тя отново затаи дъх.

Тайнственият глас често бе прекъсвал разговора, когато му бе поставяла въпросите прекалено директно.

— Побързайте, госпожице Търнър. Остава ви съвсем малко време.

В слушалката се чу сигналът на централата.

Меган я постави обратно на вилката и старателно отбеляза в бележника си всичко, което можа да си спомни. След това побърза да отиде в микробуса.

— Меган, от това ще излезе ли изобщо нещо? — Репортерът изглеждаше обезпокоен. — Тази старица Джонсън е направо откачена.

Меган му махна с ръка да не я занимава, извади клетъчния си телефон и натисна програмиран бутон за автоматично набиране.

— Кажи на Джеймс да организира нещата до масата в учителската. Идвам веднага. — И тя нетърпеливо погледна телефона.

— „Въпроси“. Трейси на телефона.

— Аз съм. Веднага запиши следното.

Тя чу шумолене на хартия по бюрото и след малко отново гласът на младата жена в слушалката.

— Давай.

— Обади се на онзи от Националната служба по архивите. Фред… как му беше фамилията?

— Бъркхард? От Отдел „Съвременна военна история“?

Меган благодари на Бога, че сред помощниците й има поне още един, който гледа сериозно на работата си.

— Същият. Провери с негова помощ какви транспортни единици са били зачислени в Аризона, Ню Мексико и Западен Тексас през 1946-а, 47-а и 48-а. Изрови имената на командващите офицери и списъка на подчинените.

— Но това ще са страшно много имена!

— Имаш ли нещо по-добро в замяна?

Трейси се засмя.

— А ти кога ще се върнеш да помогнеш малко?

— Вдругиден, ако не ме похити някое чудовище от блатата. — Меган замълча за миг, спомняйки си предупреждението за малкото оставащо им време. — Обади се и на онзи професор по журналистика.

— Дето само опява, че срамим професията?

— Същият. Кажи му, че ако наистина иска да промени част от онова, което вижда в ефир, ще трябва да ни изпрати в помощ десетина от неговите студенти, за да обработват обажданията. Нашето предложение е дневни разходи и включване в творческия колектив.

— Божичко, ама ти съвсем сериозно си се хванала с тази работа.

— На телефона ли си още, Трейси? Затварям. — И Меган прекъсна, оставяйки малката слушалка във фургона и изхвърчайки обратно към училищната сграда.

В главата й обаче продължаваше да звучи гласът на информатора, открил я дори тук, в сърцето на студената прерия.

„Побързай… Остава ти съвсем малко време.“